Възстановката

 

- Знам на какво се надяваш, но няма да стане, мамо, избий си го от главата!

В стремежа си да бъде убедителна Ралица беше смръщила вежди. Вилицата ѝ, с набодено на нея картофче, сочеше към майка й обвинително.

- На нищо не се надявам, на какво да се надявам толкова? – изсумтя Миланка. – Нали виждам какво става? Те, мойте набори повечето избягаха оттука, какво остава за вас?

- Ами тогава какво все подмяташ? Естествено, че няма да се закопая тука. Другия месец, като си взема дипломата, ще си потърся свястна работа. В града!

Майка ѝ понечи да каже нещо, но се отказа. Бузите й се зачервиха.

- Ралице, спри се! – повиши тон баща ѝ. – Ето, майка ти вдигна кръвно! Откак си се обадила, че пристигаш, не е мърдала от печката, имай малко уважение!

Младата жена стисна зъби. Издиша бавно, после протегна ръка и погали Миланка по ръкава.

- Извинявай, мамо...

- Няма нищо, добре съм – въздъхна майка ѝ. – Просто... наистина се надявах... Ти да не мислиш, че работа се намира под път и над път? Че някой ще те чака пред университета да ти я подари? Кой знае колко време ще има да чакаш за добра възможност? А дотогава какво пречи да приемеш предложението на кмета?

- Мамо... – внимателно каза Ралица, като се стараеше да звучи твърдо. – Първо, аз още не съм получила предложение от кмета. Идвам тука и ти ми казваш какво ти е подметнал, като сте се срещнали на улицата. И второ, това са три години! Ще изостана, ще си загубя контактите, кой ще ме вземе после на работа?

- Рале, виж, майко, аз не разбирам от твоите науки. Но иди утре да чуеш какво ще ти каже човекът. Не ме гледай така де, имаш запазен час, няма какво толкова да ти стане. Поговорете, пък като не искаш, никой не може да те върже тук насила.

Намеси се и баща ѝ:

- Послушай майка си, иди! Новият кмет е младо момче, разтропано, има големи планове. На тоя музей нали знаеш колко мандата подред само му се канят и нищо не правят? А сега, с наш уредник, който милее за тукашното, може и да се получи. Чува се, че имало и други идеи, за европейски проекти. Ще станем туристическа дестинация.

- Дестинация? – Ралица се усмихна. – Тате, ти пък откога взе да говориш така по европейски?

- Имаме кабелна, ей, момиче! – разсмя се Костадин и вдигна чашата си с домашна гроздова. – Ха наздраве!

- Наздраве! – отвърнаха в един глас майката и дъщерята.

Няколко часа по-късно Ралица с доволна въздишка отпусна глава на възглавницата. Уж все бързаше да се върне в града, да се зареди с бълбукащата му енергия, да вдъхне аромата на бензин и напечен асфалт, уж там се чувстваше на своето си място. Но като дойдеше тука, като положеше глава на познатата от детството възглавница, заспиваше мигом и не мръдваше цяла нощ, а на сутринта беше като новородена. Хубаво беше човек да си почива в родния дом понякога, да набира сили и пак да тръгва по своите дела. Хубаво беше, но за малко.

С кмета Харизанов се познаваха бегло. Десетина години по-голям от нея, той бе заминал да учи в града, докато Ралица още беше в детската градина. По-късно се разминаха отново – тя влезе в гимназия по изкуствата, а той се върна в родното място, обзет от ентусиазъм да го възроди. Свилен Харизанов беше амбициозен тридесет и пет годишен мъж, който се отличаваше с трудолюбие и упоритост. Имаше и едно рядко срещано качество. Милееше за родния си край, за традициите, за спомените на старците, за уникалността на песните, носиите и съдините. В това нямаше нищо чудно, защото собственият му дядо дълги години беше проучвал местния бит и обичаи. В къщата си старецът беше отделил цяла стая, старателно измазана и проветрива. В нея съхраняваше снимки, дрехи, битови предмети, дарени му от съселяните, надлежно картотекирани, опаковани и подредени. Мечтата му беше един ден те да влязат в музей. Но така си умря, без да я види реализирана. А сега внукът му беше решил да ѝ даде нов живот. Само че му трябваше някой с нужната квалификация и с нужната любов.

Ралица много бързо се почувства омагьосана от ентусиазма му. Слушаше с огромен интерес за красивата стара сграда, която ще бъде ремонтирана, за впечатляващия брой най-разнообразни експонати. Разбра, че плановете на Харизанов са напълно сериозни, когато той заговори за екопътеката, за местата за пикник около малкото езеро с водопада, за хотелския комплекс, състоящ се изцяло от възстановени и пригодени за целта стари къщи, за малкото предприятие, което щеше да даде възможност на местните майсторки да правят и продават красивите одеяла с характерна шарка, които се тъчаха само тук. Младата жена неусетно му повярва и беше обзета от желание да стане част от всичко това, за което той ѝ разказваше.

После в съзнанието ѝ се включи аларма. Какво правеше? Та тя си имаше планове! Да, всичко това беше чудесно, но нейното място не беше тук. С удоволствие щеше да идва на гости или като туристка, дори щеше да води приятели и да прави реклама на родното си село. Но колкото и красиво да звучаха идеите на Харизанов, Ралица не можеше коренно да промени живота си заради тях. Беше учила, беше работила упорито, за да се измъкне оттук. Нямаше да провали всичко заради нечия мечта.

Тя отказа любезно и понечи да тръгне. Верен на навика си да не се предава, кметът я спря на вратата.

- Госпожице Костадинова, предложението ми остава в сила до края на лятото. Междувременно нали ще сте тук? Аз така разбрах, че ще почивате след защитата на дипломната работа, нали? Мога ли да предложа нещо? След месец имаме празници. Седмица на общината, знаете, така е на мода, пък и наистина е приятно. Защо не се включите, от читалището са измислили много интересна програма. Между другото ще има и възстановка на пазарен ден, ще се демонстрират занаяти, стоки, ще се използват част от експонатите... Със сигурност ще ви хареса, а на нас ще ни е от полза. Ще го направите, нали? Моля Ви!

На това Ралица нямаше как да откаже, а и не видя причина да го направи. На другия ден пристъпи прага на старото читалище. Библиотеката си беше все същата, с ония уютни рафтове, между които тя обичаше да се свира като дете и да разглежда книгите. Понякога оставаше така с часове, докато библиотекарките си спомнят за нея и я потърсят. Обичаше аромата на старите книги, обичаше да прокарва показалеца си по целия ред. Някога можеше само с докосване да намери любима книга в детския отдел, защото библиотекарката Звезда си имаше строг ред и местата никога не се разменяха.

Сега зад бюрото седеше млада жена, която вдигна поглед при влизането на Ралица. Изгледа я въпросително, после скочи, разсмя се на глас и я прегърна:

- Рали, ама ти ли си наистина? Божичко, откога не съм те виждала! Станала си истинска гражданка...

Стела беше по-голяма от нея с три години. Не бяха първи приятелки като малки. Когато си на десет, три години са си сериозна разлика. Но когато мине време и хората почнат да се делят на заминали и останали, всеки, свързан с детството, ти се вижда мил.

- Стелке, аз пък изобщо не знаех, че сега работиш тука – усмихна се на свой ред Ралица. – А леля Звезда?

- А, тя се пенсионира. Успя тъкмо преди да вдигнат пак възрастта. Сега си гледа внучето в града.

- Значи звездата си отиде и на нейно място дойде друга звезда – закачливо каза Ралица. – Ето на това му викам аз приемственост!

- Как така? – изгледа я неразбиращо Стела. Помисли малко и се разсмя. – Леле, каква съм тъпа! Изобщо не ми беше дошло наум, знаеш ли? Стела – Звезда! Ей, че весело!

Двете си поприказваха малко за общи познати, после Ралица си спомни за какво е тук.

- Всъщност аз дойдох, защото ще съм си на село цялото лято и кметът предложи да се включа в организацията на празниците. Нещо за възстановки говореше...

- Ааа, да, чудесно! Разбира се, че ще те включим! И без това не ни достигат хора. Тъкмо ще помогнеш и с експонатите, да не объркаме нещо.

- Нямаш проблеми, добре ще се позабавляваме.

И двете момичета заобсъждаха оживено идеята за селския пазар от миналото. Щеше да има сергии с черги и платове, с грънци и бакъри. Щяха да се продават пържени на огън мекици и локум на клечка. На скоро възстановената чешма млади момичета с менци щяха да си наливат вода. Един палавник от трети клас щеше да бъде ваксаджийче. Местните цигани също пожелаха да участват. На поляната до пазара щеше да гори огънят на ганусарите – майстори по калайдисване на медни съдове. До тях няколко джамбази щяха да разиграят пазарлък за коне и магарета. А устатата баба Дана, с вечната ѝ накриво вързана забрадка и престилката с много джобове,  щеше да обикаля по сергиите и да гледа на ръка на всички желаещи.

- Само се чудя моята роля каква да бъде – сподели вечерта Ралица с родителите си. – Наистина не знам, ще ми се още нещо да добавим, хем да е автентично, хем да е интересно, пък и да ми е приятно.

Костадин и Миланка се спогледаха.

- Е, то е ясно - рече майка ѝ. – Изкарай шевиците.

- Не знам... – замисли се Ралица. Тя се увличаше от традиционна българска бродерия още от малка. Разпитваше бабите, ровеше по стари скринове и шиеше, шиеше. Беше натрупала голяма колекция от ризи, възглавници, парчета за окрайчване на чаршафи, дори цели пердета. Държеше шевиците в детската си стая и на всяко идване носеше нови, които добавяше към колекцията. Понякога майка ѝ ги редеше наоколо, после сядаше и гледаше как греят цветовете им, също като усмивката на детето ѝ. Позабърсваше някоя сълза и ги прибираше.

- Не знам - повтори Ралица. – Ще видим. Може и тях да извадя.

Продължиха да похапват от пилето с ориз и да си говорят за различни неща. По едно време Костадин додаде:

- Днеска идва Росен, люцерната била готова за балиране. Утре ще се става рано.

- Трябва ли ти помощ, татко? – попита Ралица.

- Не, моето момиче. Вече и ние сме съвременни, направо си плащаме да ни балират. Не обръщаме и не товарим с вила на каруцата, като едно време. Росен ще докара балировачката и ще свършим за нула време.

- Той, Росен, сега е в кооперацията, така ли?

- Ами да, тука си е.

Младата жена кимна и не попита повече. Дразнеше се, когато чуеше, че някой си пропилява живота, както Росен го беше направил. Той беше само година по-голям от нея и тя много добре го помнеше – красив, умен, добър спортист. Имаше всички шансове да успее. А беше останал на село. Работеше в кооперацията, по дяволите! Сигурна беше, че нито се бе оженил (че за коя в това село?), нито пък водеше някакъв интересен живот. Та тук нямаше едно свястно заведение, нямаше кино, басейн... Нищо, освен читалището с летаргичната библиотекарка Стела, и самодейните инициативи. Колко много беше пропуснал Росен! Добре, че тя не направи неговата грешка!

Дните летяха, до празниците оставаше все по-малко време. Подготовката кипеше усилено. Неразбории, нови идеи в последния миг, все нещо се объркваше, после нещата се оправяха някак на магия. Ралица имаше чувството, че всичко е пълна каша. С течение на времето тя проумя, че Стела е всичко друго, но не и летаргична. Незнайно как, библиотекарката държеше здраво юздите, всичко знаеше и можеше, беше на няколко места по едно и също време. Успокояваше разстроените, подбутваше разсеяните, преместваше някое гърне или разменяше местата на две черги и под ръцете ѝ всичко засияваше. Тя просто беше на мястото си тук, сред книгите, народните носии и развълнуваните самодейци.

Оставаха само два дни до празника, когато Стела се втурна при Ралица с блеснали очи.

- Той се съгласи, ще участва! Ура, ура, ура! Знаеш ли откога го моля? А той все работа имал, все не можел. Е, съгласи се! Сега вече всичко си е по местата!

- Ама за кого говориш? – попита Ралица.

- Е, много ясно, за Росен! – Стела недоумяваше как Ралица може да не я разбира.

- Аха, и как ще участва Росен? Ще обърква сценария ли?

- Не бееее, ей че си и ти! Трябваше ми нещо цветно, нещо буйно, което да внесе живот. От самото начало му пазя мястото в сценария, ама той като не щеше...

- И какво ще прави значи той? – още веднъж търпеливо попита Ралица.

- Ами той ще е младият агроном! Ще дойде на кон, ще го поразиграе, ще открадне някоя и друга китка и някое и друго моминско сърце и после ще изчезне в далечината.

Росен на гърба на коня! Това бе гледка, която Ралица не искаше да си спомня. Петнадесетгодишен, пъргав и жилав, той се мяташе на гърба на животното с един скок, хващаше се за гривата му и просто политаше. А малкото момиче гледаше с пресъхнала уста как се вее къдравият му перчем, който младежът оставяше кокетно малко по-дълъг. Много време сърцето ѝ беше туптяло с ритъма на неговото име, много време Ралица бе сънувала как я мята на коня пред себе си и я отнася. После обаче тя последва мечтите си и замина. А той остана тук и се превърна в неудачник. Вече не заслужаваше сърцето ѝ да бие за него.

Тя процеди с презрение:

- Е, поне да си поиграе на агроном!

Стела я погледна озадачено:

- Ама той Е агроном, ти не знаеш ли? Завърши задочно, а сега ръководи кооперацията. Като нашата кооперация няма друга в областта! Кани учени, развъждат нови хибриди. Техниката му е от най-висок клас, направо шапката да ти падне! А овощните градини да видиш! А билковите масиви! Изнася направо в Европейския съюз, екологично чисто! От тая година и пчелин ще правят, сега хората му са на обучение, парите за първите кошери са осигурени!

- Не знаех... – промърмори гузно Ралица. – Никой не ми беше казал...

- Еми... – разпери ръце Стела.

Росен не дойде на репетициите. Беше зает в кооперацията. Но в деня на празника цяло село се беше събрало на площада. Никой не работеше. Ралица беше подреждала шевиците цяла сутрин, старателно, като за изложба. Сложи ги така, че всяка да изпъква. Сергията ѝ грееше отдалеч и привличаше погледите. Участниците бързаха да се преоблекат в носиите. Ралица сплете дългата си коса на две плитки, сложи руж на бузите, а на главата си постави само венче от цветя.

Празникът започна. Всичко вървеше почти по сценарий. Стела отново беше навсякъде и замазваше гафовете. Пъстротата и шумотевицата омайваха главите. Всички наоколо грееха в усмивка или зяпаха изумено, неочаквали, че ще полетят във времето и наистина ще се окажат на пазар отпреди сто години. Носеше се мирис на мекици, дочуваха се подвикванията на ваксаджийчето. Ученичките от местното училище, до една пременени като селски моми с китка на ухо, обикаляха сергиите, разглеждаха и току избухваха в смях.

Баба Дана спря пред шевиците.

- Ах, моме, каква хубост! Браво, моето момиче! Ти ли си ги шила?

- Аз, бабо Дано – отвърна Ралица.

Старицата протегна ръка към една бродирана кърпа за глава.

- Ей тая е баш като за мене! Но какво да ти дам за нея? Да ти гледам на ръка?

Увлечена от панаирджийския дух, Ралица кимна и протегна длан.

- Аааау, момичеее! – проточи баба Дана. – Леле какъв късмет те чака, баби! Ти ще си намериш едно хубаво момче, ще си имате хубава къща, ще си народите дечица и ще си живеете тука, за радост на майка ти и баща ти.

- Не, бабо Дано, аз ще ида в големия град. Нали затова учих.

- Господ си знае работата, чедо. Камъкът си тежи на мястото – каза старата циганка, взе везаната кърпа и отмина.

Сред шумотевицата Ралица не разпозна веднага звука. После разбра. Конски тропот. Бавен, не спокоен, ами суетен. Сякаш конят и ергенът, и двамата изпъчени, пристъпят бавно, да видят всички колко са хубави.

Сърцето на младата жена избухна в гърдите. Той щеше да мине оттук след малко. Видя го. В градски костюм, с накривен каскет. А под каскета – същият къдрав перчем. Вървеше и водеше коня. Заприказваше ту един, ту друг. Щипна момиче по бузката. Намигна на друго. Всички го изпращаха със замаяни усмивки.

Ралица едва дишаше. Десет години изчезнаха някъде и тя пак беше тъничкото девойче, което не можеше да свали поглед от красавеца. Росен я загледа отдалеч. Фиксираше я някак насмешливо, сякаш знаеше колко е объркал душата ѝ, сякаш чуваше ударите на сърцето й. А може би сам той не можеше да откъсне очите си от нея.

Младият мъж не би го признал на никого, но беше точно така. Беше чул за завръщането на Ралица, но така и не посмя да я потърси. Не след дълго разбра, че и тя няма да го направи. Тогава махна с ръка и си каза „Майната му, каквото е писано! Тя и без това не е за тук! Време ми е да спра да я чакам!”. Заради нея се съгласи да участва в празника. И после пак заради нея пропусна всички репетиции. Не смееше да я срещне.  Сега само той си знаеше какво усилие му коства да задържи на лицето си това изражение. Ако си позволеше за миг да се отпусне, Ралица щеше да прочете в очите му всичко. И после щеше да му се присмее.

Продължаваше да върви бавно към нея. Хората наоколо  усетиха, че нещо се случва и около тях се освободи празно място. Младата жена чу, че тропотът на копитата спря и вдигна очи. Росен стоеше пред нея. Известно време никой от двамата не можа да проговори. После той се наведе и плъзна пръсти по една риза, бродирана от нея. Погали меката тъкан, а Ралица трепна, сякаш беше погалил плътта й. Всички скрупули и страхове сякаш отлетяха нанякъде. Тя вдигна ръка и докосна къдрицата над окото му. Той вдигна ръка и бавно извади цветето иззад ухото ѝ. После си го закичи и неочаквано за всички се метна на коня. Разигра го и накара всички да ахнат. Мина по пазара открай докрай, после го засили към сергията с шевици. Забави ход и протегна ръка с въпросително изражение. Ралица излезе отпред и отвърна на жеста. С ловко движение Росен я издърпа на коня и препусна.

На другия ден медиите се надпреварваха да хвалят празника. Организаторите били показали оригинален подход, като вмъкнали в сценария изненада – възстановка на обичая „крадене на мома”. Общината вървяла с решителни стъпки към превръщането си в желана туристическа дестинация. И това със сигурност щяло да стане скоро, след като вече имало и сключен дългосрочен договор със специалистка, която да превърне етнографската сбирка в чудесен съвременен музей.

към страницата

Зелено листо от салкъм

 

- Не тъй, комшийке, не тъй! – подвикна отдалеч бай Митьо. – Чакай, ще дойда да ти помогна!

Той бръкна в сандъчето с инструменти, извади лозарската ножица и бързешком се запъти към съседния двор. Комшийката беше подпряла малка стълба на зелено боядисания чардак и се бе покатерила на нея. Опитваше се да реже асмите, но явно се затрудняваше. А бай Митьо беше майстор в тая работа и не можеше да търпи да се похаби лозе.

Вече влязъл в двора, той със закъснение се посмути.

- Добър ден! Аз... извинявам се за нахалството, ама веднъж като отрежеш, после няма оправяне. Вие сте отскоро тука, нали?

Докато той говореше, съседката слезе пъргаво по стълбичката, обърна се към него и му се усмихна:

- Отскоро съм. Не сме се запознавали още, то досега все сняг, сняг, всеки затворен вкъщи...

- Тъй си е – върна усмивката бай Митьо и протегна ръка. – Димитър се казвам аз, бай Митьо ми викат.

Жената отри в жилетката си ръце, овлажнени от мъзгата на лозите, после пое дланта на госта:

- Аз съм Елена.

- Приятно ми е – каза бай Митьо. После, незнаейки как да продължи, се пощура малко и извади ножицата от джоба си. – Ето виж сега, това тук трябва да се резне над тая пъпка... Иди, иди си шетай, аз тука ще се оправя.

И се залови на работа. Леля Елена го погледа, погледа, пък влезе вътре, да приготви нещо за хапване. Асмите покриваха целия двор, доста работа щеше да има по тях.

След няколко часа бай Митьо беше изрязал всичко и бе събрал пръчките на снопчета. Той се запъти към дворната чешма, да си измие ръцете. В това време леля Елена, видяла през прозореца, че работата е приключена, се подаде навън и покани госта да влезе.

- Заповядай, заповядай, ей тука се настани. Еее, аз пък не се сетих, иди викни и съпругата! Къща до къща сме, таман да се запознаем...

- Не се притеснявай, комшийке, за тая работа. Аз съм самичък. От много време...

- О... – отрони Елена и сведе очи.

- Не, не, разведен съм – обясни чичо Митьо. После, след кратко колебание, попита: - А ти?

- Моят мъж почина преди три години – обясни домакинята, докато пъргаво слагаше прибори и наливаше ракия.

- Бог да го прости - рече гостът. – Извинявай, ама... мъж ти да не е бил Атанас? Синът на баба Иванка?

- Да, същият. Обаче аз нея не я познавам – потвърди леля Елена, но сякаш нямаше желание да говори повече по темата. Нищо чудно. Цяло село знаеше, че преди много години баба Иванка жестоко се бе скарала със своя син. Той бе идвал няколко пъти да се сдобрява, но тя го прогонваше отново и отново, докато младият мъж напълно престана с опитите. Така и никой не разбра каква е причината за кавгата. След време се чу, че Атанас се устроил в града и се оженил, но повече никой не го видя в село. Постепенно всички свикнаха да възприемат баба Иванка като свадлива бабичка без близки. Така и си умря, самичка.

След смъртта ѝ къщата стоя празна години наред. А преди месец се забеляза, че някой се нанася там. Хората шушукаха, питаха се дали са нови купувачи или някои наследници. Но никой досега не бе успял да разбере.

- Ясно - кимна бай Митьо. – И сега какво, реши да се отдадеш на селски живот? А наздраве!

- Наздраве! Ами как да ти кажа, апартаментът трябва на децата. Тясно ни е. Аз не бях идвала тука по-рано, но дъщеря ми се сети за това наследство и реших да опитам. За мен това е чужда къща... – някак тъжно каза тя. После изведнъж вдигна глава и се усмихна широко: - Пък може така да ми е по-лесно!

Бай Митьо на свой ред се усмихна. Пийнаха мълчаливо. След малко леля Елена се раздвижи.

- Аз да взема да сипвам. Ти... ще прощаваш... манджата ми не е от тукашния край, ама... дано ти хареса.

И тя постави пред госта чиния, от която се носеше апетитно ухание на чесън. Пилешкото месо беше се позачервило във фурната. Доматеният сос бе сгъстен с разбити яйца, в него имаше печени зелени чушки, накъсани на ивици по дължина.

- Казва се саламура – добави срамежливо леля Елена.

- Знам... как се казва... – бавно изрече бай Митьо. Той бе вперил зашеметен поглед в ястието, сякаш не можеше да повярва на очите си. Вдишваше жадно аромата му и сякаш се канеше да се просълзи. Бавно натопи залък в соса, зави около него парченце чушка, после все така бавно го предъвка и глътна. Леля Елена гледаше смаяно как гостът се изправя, застава пред нея, взема ръката ѝ и я целува.

- Де унде ещь¹? – попита той, като я гледаше с очакване. Тя ахна.

- Де Златие² – отвърна с пресъхнали устни. И се разплака.

 

***

Омекналата вечерна светлина се процеждаше през прозорците, а двамата съседи продължаваха да седят до масата и да си говорят. Доскоро напълно непознати, сега те не можеха да се наприказват. Постоянно изскачаха нови и нови теми за обсъждане, нови неща, които трябваше да споделят.

- А ти как се оказа тука, в Русенския край?

- Още като ученик дойдох, да уча в Корабния техникум. При нас, във Вършец, беше хубаво, спокойно. Но аз исках простор, исках да пътувам, да видя свят. Пък и обичах машините.

- Разбирам. И мъжът ми ги обичаше. Беше инженер в КТМ-то.

- А аз – в Корабната.

- Значи не тръгна на път?

- Не... След казармата отидох да следвам и после се върнах в града. Имах и други възможности, но си бях харесал една русенка, та заради нея. Тя пък не излезе стока, не изкарахме дълго... Ама аз вече си бях свикнал с работата, с колегите... Ами ти? Как стигна от Златия до Русе?

- С метеора – засмя се Елена. – Шегувам се де, ама то си е вярно. По него време много хора от нашия край се преселваха насам. Та и аз... Предложиха ни по комсомолска линия. И се вдигнах с още две приятелки и хайде тука. Оставих баща и майка, ама като си млад, не мислиш много-много за тия неща. Гониш вятъра...

Двамата се умълчаха. После Елена попита:

- Връщаш ли се от време на време там?

- От много години не съм ходил. Нашите като починаха, продадох къщата. Тогава бях още млад, работех... Нямаше как да ходя често, щеше да се разруши. А Вършец е курорт все пак, взех ѝ добра цена. Тогава купих тази къща, да си я ползвам за вила.

- Да... - проточи Елена. – И аз забравих пътя за натам. Мъжът ми не обичаше моите роднини. Дразнеше го, че говорят влашки, като са си у дома. Все едно цигани, тъй викаше.

Бай Митьо понечи да каже нещо остро, но се сдържа. Не му беше работа. Елена продължи:

- И затуй ги виждах рядко. Защото е далеко, пък и той все не даваше да ходим... А сега вече няма никой от тях жив.

- Е... сега... аз ще ти бъда роднина. Ще си говорим за нашия край – усмихна се гостът и се надигна да си ходи.

- Идвай по-често – отвърна леля Елена.

 

***

Оттогава двамата съседи станаха неразделни. Мине се не мине, леля Елена приготвяше баница със сирене, но в заливката слагаше лимонада, а отгоре я поръсваше със захар. Почукваше на вратата на бай Митьо, а той с жест ѝ посочваше кухненската маса, после отиваше да наточи вино. Сядаха, отливаха за умрелите, после пийваха от кехлибарената напитка.

- Нищо не разбират тука от вино, Ленко – казваше бай Митьо. – Смеят се на отела³, че не се пръскал и не ставало хубаво вино от него. Ти само виж какъв цвят, какъв аромат...

Леля Елена примижаваше от удоволствие заради начина, по който я наричаше съседът. Не бе чувала името си така от малка. После отвръщаше:

- Тъй си е, Мито. Ами черният отел? Гъсто вино, хубаво вино... Чак зъбите ти посиняват от него.

- Така е, така е. Как мислиш, аз да взема тия дни да заколя едно пиле, че да ти го дам да направиш от оня ориз, с домати и копър? Готвиш го също като маминия.

- Когато кажеш, Мито. И аз ще завъдя пилета, само да почнат да пускат на пазара.

- Ти затова нямай грижа. Ще дойда да ти ги превозя. Ама сега... нали знаеш какво ще те помоля? – и я поглеждаше мило.

Леля Елена знаеше. Леко поизчервена, защото се притесняваше от гласа си, тя подпираше лакти на масата и запяваше:

“Фойе верде салчиоара,

нич о фрунза ну е амара

ка фрунза де салчиоара,

ка мама де адоара...”⁴

В песента се изливаше мъката на сирачето, принудено да живее при втора майка. То молеше родната си майка да стане от гроба, за да види пак красивото ѝ лице, да почувства допира на меките ѝ ръце...

Всеки път и двамата се просълзяваха. После пееха още и още и се опитваха да накарат мъката да заспи.

 

 

***

 

Веднъж, след малко повечко чаши от бистрото вино, бай Митьо каза замислено:

- И ние сме така, Ленко, като в песента... Няма родна майка, няма роден дом... Няма и да се върне...

- За добро сме го решили, Мито, - възрази леля Елена. – Млади сме били, искали сме да вървим напред. Само дето... като отидеш много напред и няма вече къде да се върнеш.

- Тогава трябва да търсиш родния дом напред, нали?

- Ех, остарели сме вече. Само едно ни остава – да си доживеем дните.

Бай Митьо се поусмихна. От доста време той набираше смелост да изрече нещо, от което нямаше връщане назад. Посегна и хвана ръката на леля Елена.

- И аз това викам, Ленко. Да си доживеем дните. Ама заедно. Така ще имаме всичко. И роден дом. Ти си моят роден дом сега. Какво ще кажеш, а?

Леля Елена го погледна, отвори уста, после я затвори. Очите ѝ се наляха, сетне на лицето ѝ се появи усмивка. Без да каже нищо, се отпусна на гърдите му и притихна там. Вече и тя беше намерила родния си дом.

 

 

 

1 – Откъде си? – влашки

2 – От Златия – влашки; Златия – село в област Монтана

3 – Отел – винен сорт грозде, в Русенския край по-известно като липа

4 – Зелено листо от салкъм,

никое листо не е толкова горчиво,

както листото на салкъма,

както животът при втора майка... - влашки

към страницата

Застъпницата

    

Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба ѝ.

Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, проверява налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.

Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги дразнеше, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:

- Сложихте ли солта в краката?

- Всичко сме направили, лельо Лино - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.

- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.

Гласът ѝ звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но ѝ бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да ѝ противоречи. Правеха го само зад гърба ѝ или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.

- Няма да забравим – обеща Люба.

Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”

Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия ѝ взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не ѝ се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да ѝ възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.

Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.

Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше ѝ само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта ѝ, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото ѝ в библиотеката.

Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.

Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:

- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?

Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:

- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.

Възрастната жена се смееше и отговаряше:

- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?

Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.

По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:

- Има ли някой там?

- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.

Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.

Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.

Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният ѝ глас. По това те разбраха, че тя си отива.

- Купѝ къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.

- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката ѝ двамата.

Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.

- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?

- Аз съм ѝ внук. А вие кой сте?

- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?

- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.

- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да ѝ се издълбае името.

- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.

- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.

- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите ѝ, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.

След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.

„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”

Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете ѝ и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:

- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.

към страницата

Топличко

 – Ееее, ти пък, Надеждо, що приказваш тъй сега? Какво ти е крив човекът, старае се! Магистрали може – магистрали прави! То вярно, че ние с тебе няма да ги видим никога, ама младите поне...

– Младите, Ценке, гледат гръцките и испанските магистрали. А пенсиите не са бутани от три години вече – възрази Надежда, застанала в бойна поза с ръце на кръста.

Леля Тинка провери копчетата на жилетката си, преди да се приближи. По-рано винаги спретната, напоследък бе почнала да става небрежна в облеклото и често се хващаше, че се е закопчала накриво. Много грижи ѝ се бяха струпали, много мислене имаше да мисли и така забравяше обичайните неща. Тя поздрави любезно, жените ѝ отвърнаха и разговорът продължи. Бяха петнадесетина, чакаха пред кметството. Днес трябваше да дойде социалната работничка. Кметът беше лепнал обява и с големи букви бе написал, че който пропусне, остава за другия месец. А на никого не му се искаше да остане за другия месец, защото зимата щеше да дойде като стой, та гледай . Дървата трябваше да се купят по-навреме. И без това ги стоварваха все сурови, та се налагаше да се сушат, преди да се сложат в печките. Иначе само димяха, миришеха и от тях нямаше никаква полза.

След малко на площадчето пред кметството спря непозната кола. Социалната работничка Катя, добре известна на всички в селото, скочи пъргаво, подвикна към шофьора „Благодаря Ви!“ и се запъти усмихната към групичката.

– Кате, ти пак ли на стоп дойде, ба? Не те ли е страх, амче така може да попаднеш на някой престъпник? – завайка се баба Рада, най-възрастната от присъстващите.

– Нали знаеш, бабо Радо, мечка страх, мен не страх – каза Катя звънко и огря всички с топла усмивка. – Какво да направя, автобуса го спряха още миналата година, а на служебната кола ѝ дават бензин за една обиколка в месеца. Не мога да ви оставя, нали сте си моите.

Кметът се зададе отдолу и отдалеч почна бърка по джобовете си за ключовете.

– Хайде, бабки, готови ли сте да гласим документите за топличкото?

– Ааааа, Танасчо, какви бабки сме ний, бре? Я ни гледай, една от друга по-млади и хубави – беззъбо се ухили баба Рада.

– Тъй е, бабо Радо, затуй ти, като най-млада, ще си първа.

Докато те си разменяха шеги, Катя закачи якето си, бързичко се настани зад бюрото, извади от чантата си папка с формуляри, после се затюхка:

– Ееее, кмете, дай два-три химикала бе, пак забравих да купя, с какво ще пишат хората сега?

– Да купиш! – изсумтя кметът. – Не ви ли дават служебни?

– Как да не дават, миналата година дадоха по един от тия, еднодневките – саркастично каза Катя. – То добре, че напоследък почнаха да отпускат по малко принтерна хартия и кламери, че досега и тях си купувахме.

Кметът понечи да каже нещо, но се отказа. Беше издигнат от партията, която управляваше в момента и гледаше да не си позволява негативни коментари. Иначе като нищо можеха да му духнат под опашката. Или поне да му отровят живота до края на мандата.

Извади няколко химикалки и се зае да създава организация. Социалните работници имаха забрана да пишат по документите, които хората попълваха. Затова понякога диктуваха буква по буква цели текстове, докато възрастните хора, недовиждащи, притеснени и с треперещи ръце, старателно изписваха думичките и се молеха да не сбъркат някъде. След като няколко пъти стана свидетел на подобни мъчителни гледки, веднъж кметът Атанасов грабна химикалката и оттогава редовно попълваше молбите на хората от селото. Е, не на всички, по-младите и по-грамотните не закачаше, хем да не ги обиди, хем да има разнообразие в почерците. Така беше казала Катя, за да няма съмнение за злоупотреби. Това му звучеше странно, но социалните бяха държавна служба и явно параноята ги гонеше здраво.

Дойде редът на леля Тинка и Катя я попита малко учудено:

– Ами ти за какво си, лельо Тинке, чичо Ангел ще подновява молбата за инвалидните добавки чак догодина.

Миналата година мъжът на леля Тинка беше получил инсулт. Ей тъй, както режеше асмите и си подсвиркваше, изведнъж залитна настрани и падна с все стълба. Докато го вдигнат, чертите на лицето му се бяха изкривили. Прескочи трапа, но беше на легло почти през цялото време. Едва се надигаше да направи три-четири крачки из стаята. Подпираше се на една табуретка и я местеше. Бяха му отпуснали безплатна проходилка, но тя беше толкова тежка и неудобна, че той бързо се предаде и повече не опита да я ползва. И инвалидната количка така си стоеше в кашона. Докторът много настояваше да я вземат, извади му документи, свърза го с фирма, откъдето му я докараха направо вкъщи. Само че бай Ангел не можеше да преминава с нея високите дъсчени прагове между стаите. А навън не му се излизаше, тежеше му съседите да го виждат такъв.

Леля Тинка притеснено каза:

– Не съм за инвалидните, Кате. Ако можеш да видиш, такова... нас дали няма да ни хване за дърва...

Останалите жени в стаята я гледаха съчувствено. Всяка бе минала през това, да преглътне срама от просията на стари години и да отиде да се моли за пари от държавата. После почти се свикваше, но горчивината не изчезваше никога. На леля Тинка ѝ оставаха две години до пенсия. Тя толкова се бе надявала, че ще успее да се пенсионира в шивашкия цех, който работеше в съседното село и събираше жени от цялата околност. Но и тази фирма стана жертва на кризата и затвори врати. Чак след месец шивачките разбраха, че няма да получат нищо от борсата. Работодателят им беше използвал собственоръчните им молби за напускане, които някога бяха попълнили заедно с тези за назначение. Възрастната жена се луташе замаяна от месеци. Ум не ѝ стигаше как с пенсията на мъжа си да покрива всички разходи, да купува скъпите му лекарства, как да се справя с битовите проблеми и същевременно да се грижи за болния. На собствените си болежки отдавна беше престанала да обръща внимание. Мажеше ошипелите колене с обезболяващи мехлеми, гълташе хапчета за кръвното и продължаваше да отмята задачите една по една. Сегашната беше да осигури отоплението за зимата.

– Ами, дай да сметнем, лельо Тинке. Значи, ти не вземаш нищо от борсата. Чичо Ангел, втора група... абе що са му дали втора група на тоя човек бе, той си е направо за чужда помощ! Тъй, пенсията му... – тя драскаше на едно листче и бързо смяташе с калкулатор. – А ниви да сте продавали последните пет години? Или къща, вила?

– Продавахме, десет декара ниви сме продали. Трябваха пари за лечение, пък и за ремонт.

– Ама за колко пари? Щото, ако е под три и деветстотин, няма проблем – отбеляза социалната работничка.

– Ааа, по двеста и петдесет едвам им взехме. Не били хубава категория, не се търсели точно от това землище. Да ти кажа, май ни забаламосаха нещо, ама като бяхме на зор?

– Е, щом е под границата, тогава всичко е наред – усмихна се младата жена и подаде на леля Тинка документите за попълване.

 ***

След две седмици Катя дойде отново. Този път тръгна направо по адреси. Трябваше да обиколи домовете на всички, които бяха подали молби за помощ. Отиде и у леля Тинка. Тя я посрещна на портата, усмихната и леко притеснена.

– Чакай да хвана кучето. Ама мирувай де, Веске, какво си се разскачала, ще изкаляш момичето! Влез, Кате, заповядай!

Бай Ангел дремеше в леглото си. Изглеждаше смален и остарял. Катя се огледа. Не беше идвала от миналата година и забеляза, че има промени.

– Лельо Тинке, вие ремонт ли сте правили?

– Правихме, правихме, харесва ли ти? – усмихна се стопанката. – Сама се разправях с майсторите. То си е мъжка работа, ама като няма кой, наложи се. Обаче стана чудно, а, какво ще кажеш?

Катя въздъхна:

– Лельо Тинке, вие кога продадохте нивите?

– Ами тая година, кой месец беше, ще те излъжа... – замисли се тя, докато я водеше към малката кухничка, да я почерпи кекс.

– Не са минали шест месеца, откак сте ги продали. Сега всичко се проверява през интернет. Считат ви се като доход.

– И? – недоумяващо я погледна домакинята.

– Ами... няма да имате право на отопление. Тия пари се прибавят към пенсията на чичо Ангел и излиза, че доходът ви е бил много висок.

Леля Тинка пребледня. Не беше очаквала това. Беше разчитала на помощта.

– Ами сега? – прошепна.

– Нищо не мога да направя. Законът си е закон, всичко се изчислява на компютър. Ще имаш отказ.

– Кате... – умолително я погледна леля Тинка. – Никакъв ли начин няма? Ние какво ще правим сега?

Социалната работничка я изгледа съчувствено:

– Ако подадеш нова молба през последния месец от сезона, сигурно ще те хване, гледа се доход от последните шест месеца и парите от нивите няма да се броят. Обаче с тоя ремонт... Има изискване, лельо Тинке, не бива да притежавате луксозни вещи, да сте правили скъпи ремонти. А вие я виж – PVC дограма, теракот, бели китеници по леглото, че и на земята... А и леглото виждам, че е ново, телевизор хубав...

– Направихме го с парите от нивите – пресипнало рече възрастната жена. – Дограмата беше много зле. Духаше, не можеше да се стопли стаята. А човек на легло, трябва да му е топло, инак живота му изсмукваш. Пък и друго. Той е там по цял ден и цяла нощ. Никъде не излиза. Нищо друго не му остана. Исках... исках да е хубаво около него, да не е като захвърлен в дупка. С друго няма как да му помогна. Обаче излезе по-скъпо, отколкото го мислех. Нали сега цените постоянно се качват... А китениците, те са си наши. Едно време ми бяха чеиз.

Катя се чудеше какво да каже.

– Лельо Тинке, много съжалявам. Такъв е законът. Знаеш, и нас ни проверяват. Не може да се направи компромис.

Очите на леля Тинка се насълзиха.

– Какво ще правя сега? Аз... не знаех, че ще е така. Наистина разчитах на тези пари. И сега... изобщо не знам откъде ще намеря да купя дърва. Никакъв начин ли няма?

– Нищо не мога да направя. Началникът ще мине след мене, сигурно другия месец. Няма как да го скрием това. Нали и аз деца храня, ако ме накарат да върна парите от помощта ти, ами че това е почти цялата ми заплата!

– Не, не, как тъй ще връщаш? Не искам да ти направя беля. Ама наистина ли е такъв тоя закон бе? Каква е тая вашата служба? Нали уж сте, за да помагате на хората?

Социалната работничка мълчеше безпомощно. Имаше да посети още седем къщи. На други две места трябваше да съобщи лоши новини. После щеше да си търси превоз. И накрая цяла вечер вкъщи щеше да пише доклади, за да може да успее в срок.

– Съжалявам – каза Катя още веднъж. – Аз ще тръгвам.

Леля Тинка кимна мълчаливо и подсмърчайки, излезе да я изпрати. Върна се вкъщи. Бай Ангел лежеше, все така унесен. Тя го погледа известно време, после легна и се сгуши до него. На топличко.

към страницата