Мама ще те стопли

 

Недостроените сгради изглеждат също толкова зловещи, колкото изоставените. Особено нощем, когато през кухите им прозорци свободно нахлува луната и изкривява очертанията на струпаните боклуци и стърчащите железа. Рушащите се къщи пазят спомен за гласове, усмивки и аромати. Незавършените са... отчаяни.

Момчето бе твърде малко, за да мисли за такива неща. То просто искаше да се скрие някъде. Ноемврийската нощ беше студена, във въздуха се полюляваха заблудени снежинки. Детето беше с яке, но все пак трепереше. Сигурно трябваше да се върне вкъщи. Но изпитваше ужас при мисълта за това.

Чичо Велико го беше хвърлил към стената. Не го правеше за пръв път. Винаги после го болеше много, а майка му дълго го държеше в прегръдките си, галеше челцето му и подсмърчаше тихо. Опитваше да прикрие риданията си, но малкият Кирчо усещаше едва сдържаното разтърсване на тялото ѝ. На шест все още винаги знаеш какво чувства майка ти.

Беше я питал неведнъж, когато оставаха сами:”Не може ли да си отидем?”. Но майка му само поклащаше тъжно глава и очите ѝ се препълваха. А щом тя нямаше отговор, значи никой не можеше да помогне. Кирчо смътно си спомняше баба си. Тя почина, когато той беше на три. Други роднини не познаваше. Нямаше представа и къде е баща му. На въпросите за него майка му отговаряше отново с познатото тъжно поклащане на главата.

Кирчо се запита дали тя е добре. Тази вечер, след като ужасният чичо Велико го сграбчи за дрехите и го метна в стената, майка му се притече да го прегърне.

- Остави го тоя червей, само хленчи! – изръмжа онзи с накървавени очи. – Ела ми нарежи салата!

Майка му му хвърли бегъл, насълзен поглед и изчезна в кухнята. Малко по-късно, когато омразният чичо почна да обръща ракиите оттатък, тя се върна, вдигна го, опипа го за счупено, нахлузи му якето и го поведе към входната врата. Кирчо я погледна и видя увеличаващата се подутина под окото ѝ и странно променената форма на носа.

- Слушай сега! – изшептя майка му. – Ще отидеш в полицията. Върви по улицата към детската градина, но преди да стигнеш градината, завий наляво. Запомни ли? Там ще повървиш десет минути и после веднага вдясно, в първата уличка. Полицията е до болницата, ще я видиш. Разкажи им всичко и ги доведи. Нали помниш нашия адрес? Пък ако не можеш да намериш полицията, скрий се в детската градина. Разбра ли?

Кирчо кимна. Поколеба се малко и с треперещо гласче каза:

- Ела с мен, мамо... Нека да избягаме...

- Не бива, миличък - въздъхна тя. – Ако види, че ме няма, ще ни подгони. А така ще му кажа, че спиш. И... Кирче... много те обичам!

Прегърна го силно и го избута през вратата. Усещаше, че тази вечер у Велико клокочи лудост. Затова изпрати малкия навън. Нямаха съседи, на които да разчита. В момента нощните улици бяха по-безопасни за нейното дете, отколкото домът му. Сигурно щеше да се скрие на завет до сутринта, тогава щеше да го прибере. Той отлично познаваше пътя до детската градина. Ако пък успееше да доведе помощ, е... тогава значи е било писано най-сетне да поправи тази грешка с Велико.

Кирчо тича по целия път до детската градина. Когато обаче се отклони от познатата улица, крачката му стана по-колеблива. Наоколо не се виждаха хора, само веднъж от една шумна, осветена кръчма излязоха двама олюляващи се мъже. Малкият побърза да се прилепи до стената на някаква къща, за да не го видят. Той знаеше колко страшни могат да бъдат пияните.

Струваше му се, че са минали няколко пъти по десет минути, но не виждаше пресечка, нито болница. Нито полиция. Нямаше и кого да попита. Залута се между сгради и градинки, после стигна до някакъв недовършен строеж. Кирчо не знаеше, че това бе новото крило на болницата. Преди три години средствата бяха се изчерпали и обектът беше замразен, да чака по-добри времена. Но те все не настъпваха. И голият бетонен скелет продължаваше да стърчи в задния двор на болничния комплекс.

Студът стана режещ, снежинките се умножаваха. Детето спря за миг, да си почине. Обзе го отчаяние. Много беше изморен. Искаше да се стопли. Искаше у дома, при мама... Първата сълзичка се търкулна по бузката му, после малкият се разплака с глас. Юмручетата му размазваха сълзи и сополи по зачервеното от студа личице.

Отнякъде нещо изшумоля и накара плача му да секне. Мярна му се някакъв силует. Май се приближаваше голямо куче. Или някой пиян? Изпаднал в ужас, Кирчо скочи и бързо се шмугна в недостроената сграда. Сви се в някакъв ъгъл, а сърцето му биеше лудешки.

Мина известно време. Тук не духаше толкова и студът се усещаше по-малко. Момчето почна да се успокоява. Щеше да остане до сутринта, а по светло щеше да потърси пътя към дома. Утре навън щеше да има хора. А щом веднъж му покажеха как да стигне до детската градина, нататък щеше да е лесно.

Почти се бе унесъл, когато дочу стъпките. Не много тежки, но някак провлачени. Сърцето му отново забумтя в ушите. Сви се още повече и се заоглежда. Лъхна го миризма на пръст и на още нещо, нещо като развалено ядене. В помещението влезе някой.

В този момент луната услужливо огря през прозореца. Беше жена. Не много висока, с дънки и яке. Качулката закриваше лицето ѝ. Подаваха се само няколко руси кичура. Дори в тъмното дрехите ѝ изглеждаха много мръсни. Явно, миризмата идваше от нея.

Жената също видя Кирчо. Направи крачка към него, но той изскимтя ужасен. Гърлото му се бе свило и викът просто не можеше да излезе. Тогава тя въздъхна, от което гадната миризма се разнесе на талази. Отдалечи се и седна в отсрещния ъгъл. Лунната светлина не достигаше там и силуетът ѝ едва се различаваше.

- Как се казваш, момченце? – попита жената. Гласът ѝ беше много странен, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

- Кирил – отговори малкият разтреперан.

- А защо не си у дома, при майка си?

- Мама ме прати да търся полицията, но аз се загубих.

- Полиция? – скочи ненадейно непознатата. Опитът ѝ да повиши тон премина в писък. Кирчо се разтрепери отново.

- Заради чичо Велико... – опита се да обясни той.

- Какво е направил?

- Бие ни. Мен ме хвърля в стената.

- Полиция! – викна отново жената. – Полиция за насилниците! Бият, душат... убиват...

- И теб ли някой те е бил? – прошепна момчето.

Жената се разсмя тихо.

- Не, миличък. Мен ме удушиха.

- Как така? – изуми се Кирчо. – Ами как си жива?

- Не съм – отговори тя. После отиде до прозореца и свали якето си.

При вида ѝ в гърлото на момчето се надигна писък. Тялото ѝ бе в напреднало разложение. Месата ѝ висяха на парцали, ведно с разпадащите се дрехи. Носът ѝ бе силно изтънен, зъбите – оголени, а очите напълно безжизнени. Цялата беше изпоцапана с пръст. Кирчо скочи и се затича навън. Но, след всичко преживяно вечерта, силите не му стигнаха. Ужасът го надви. Краката му се подкосиха и пред очите му причерня.

Свести се в ръцете на русата жена. Тя го бе наместила на коленете си и го придържаше с майчинска нежност. Калната ѝ, съсухрена ръка галеше челото му. Отново беше загърнала якето си и страшното ѝ лице не се виждаше.

- Шшшт, бъди спокоен - тихо каза тя. – Нищо лошо няма да ти направя.

И изведнъж детето разбра, че може да ѝ вярва.

- А защо си такава? – попита с любопитство.

- Защото съм под земята вече три години.

- Добре де, ама ако си умряла, защо можеш да ходиш и да говориш?

- И аз не знам точно. Много исках да се върна и да си намеря детенцето, сигурно затова. И веднъж се оказах тук и така досега.

- Ти детенце ли имаш?

- Да, на една годинка. Сега трябва да е пораснало.

- А кой ти направи... това?

- Бащата на детенцето. Работеше тук, преди да спрат строежа.

Кирчо се обърка.

- Но той нали е бил татко на детето ти? Защо не сте се обичали? Нас с мама чичо Велико ни бие, но той не ми е татко.

- Понякога и татковците са лоши, Кирчо – въздъхна жената. Отвратителната воня се разнесе наоколо, но малкият бе престанал да ѝ обръща внимание.

- Моят е добър – отсече той. – Но не го знам къде е. И ти си добра майка.

Безжизнените очи светнаха мигновено в тъмното.

- Искаш ли да ми станеш дете?

Изкушението беше толкова голямо. Бе я измъчвало през цялото време, а ето че сега малкият неволно ѝ даваше повод. Изобщо нямаше да е трудно. Щеше да стисне малкото вратле и после да завлече детето със себе си във влажната пръст. Никога повече нямаше да е сама. Покоят щеше да дойде при нея. Това бе търсила през безкрайните три години. Вдигна ръка и посегна...

Тогава малкият каза категорично:

- Аз те харесвам. Но мама има нужда от мен, да я спася.

Русата жена въздъхна и отпусна ръката си:

- Ще я спасиш, миличък. Ти си един малък герой.

- Спи ми се... – отрони той в отговор.

 

Цяла  нощ оживялата мъртва събира наоколо изхвърлени парцали и ги трупа около детското телце. Така ѝ се искаше да може да го прегърне и да го стопли, но не бе способна на това.

Преди разсъмване го изведе навън и му показа пътя за полицейския участък. Кирчо се притисна до нея с благодарност, без изобщо да забелязва мръсотията.

-                 Ти си прекрасна майка - прошепна той. – Благодаря!

 

В полицията никой не обърна внимание на приказките на момчето за мъртвата жена. Отдадоха ги на преживения стрес.

Но тя е още там и чака своето детенце, за да го вземе със себе си.

към страницата