Благотворителна кауза

             За пръв път Петя се вълнуваше за благотворителност. Обикновено разните му там инициативи я дразнеха. Отдавна не вярваше, че ако даде пари за нещо такова, те наистина ще отидат по предназначение. Два-три пъти бе пускала смс-и в кампании и после все се разчуваше как средствата  са потънали някъде. Това беше унизително и я караше да негодува. А как ѝ се искаше да помага понякога! Нали беше жена, майка! Само че в тази объркана държава на всичко добро се слагаше прът в колелетата.

Затова Петя много се зарадва на инициативата, която предлагаше всеки да помогне на някой беден пенсионер вечерта на 21-ви декември. Това вече беше реално. Нямаше нужда дори да казва на някого. И щеше да види къде отива даденото от нея. Щеше да знае, че има смисъл. Всъщност, се чудеше как досега не ѝ е хрумнало да го направи.

А после разбра, че не е толкова просто. В града май беше по-лесно. Намираш си някой клошар – пред магазин или до контейнер. После му даваш плик с храна, усмихваш се, пожелаваш весели празници и готово. И човекът доволен, и твоята работа свършена.

Но на село клошари не се намираха лесно. Даже хич ги нямаше. Е, имаше самотни бабички, които вземаха малки пенсии, но не можеше да ги познаеш по това, че чакат  в магазина, за да си купят хляб и кисело мляко, както градските пенсионери. Те се справяха по своему. Докато можеха, чоплеха градинките, правеха си зимнина, а като паднеше снегът, се свираха в малки стаички и вардеха печките. Напролет отново излизаха да се греят на слънчице по пейките и да ровят из пръстта. И всичко при тях отстрани изглеждаше горе-долу нормално. Как да разбереш кой от старците наистина има нужда да му занесеш вечеря няколко дни преди Коледа?

Тончо, мъжът на Петя, вдигаше рамене. „Хубаво си решила, казваше той, ама според мен няма такава баба. Не и в нашата махала.“ После се усмихваше и я прегръщаше. „Не се ядосвай, ще измислим нещо.“

И докато Петя се чудеше как да постъпи, Коледа почти дойде. Все още нямаше сняг, но студът и поледицата бяха  покрили клонките на дърветата с блестяща глазура. Изглеждаха като фини стъклени играчки, взети от замъка на Снежната царица. Слънцето прекрати разходките си по бялото небе. Очакването на истинската зима тлееше във въздуха. 

В дома на Петя и Тончо Коледа се познаваше по това, че дъщеря им се прибира за повече време. Сега беше тук за събота и неделя,  но трябваше да се върне в града за още два дни. После вече почваше истинският празник – дете у дома. „Къде ли ще е догодина? – питаше се Петя. – Тогава вече ще е студентка...“

В неделя майката и дъщерята украсиха цялата къща, написаха меню чак до Нова година, направиха и списък с продукти, които  трябваше да се напазаруват. После седнаха да си бъбрят на кафенце.

- Украсата е супер – похвали Петя щерка си. – Станала си истински дизайнер.

- Това са дългогодишни тренировки – ухили се Калина.

- О, вярно, като беше малка, всяка година забиваше гвоздейчета къде ли не, за да връзваш гирляндите. Просто не знам как нито веднъж не се удари. Ама ти си беше оправно хлапе.

- Това с гвоздеите съм го наследила от тати. То, ако остане на тебе, с твоя крив мерник, ще си почупиш всички пръсти.

- Хм, права си. Но пък от мен си наследила красотата.

- Буйна красота – разсмя се Калина и разроши косата на майка си. – Помниш ли, като ти бях отмъкнала червилото и го занесох у баба Кичи да се гримирам тайно?

Можеше ли да не помни? Леля Кичка ѝ беше помагала много, когато Калина бе мъничка. По-възрастната жена живееше на съседната улица и пътят на Петя към центъра минаваше край дома ѝ. Леля Кичка често ги спираше да се порадва на пухкавото бебе. Закачаше го, а то се заливаше в смях, когато шеговито го мушкаше с пръст в коремчето. Един път тя каза на Петя:

- Като имаш работа, оставяй ми я. Свекърва ти много ми е помагала, като беше жива.

Младата жена знаеше, че леля Кичка няма внуци. Единственият ѝ син не беше създал семейство. Все се бореше с алкохола, но като че ли по-често губеше битките. А на майка му така ѝ личеше, че си умира да гушне малко детенце до гърдите си, да нацелува кръгли бузки и да се порадва на детски лудории. Затова Петя бързо се съгласи. И никога не съжали.

Дъщеричката ѝ обикна съседката като своя собствена баба. При нея винаги бе добре гледана, измита и нахранена. Леля Кичка я учеше на стихотворения и често я черпеше с вкусен тиквеник, който правеше по тайна рецепта. После Калина  порасна, тръгна на детска градина, след това и на училище. Все по-рядко оставаше в дома ѝ, а когато замина да учи в града, вече и родителите ѝ не я виждаха достатъчно често.

Сега момичето се сети за смешната случка от детството си, а майка ѝ възкликна:

- Ама разбира се! Защо не ми хрумна по-рано? Ще отидем при леля Кичка!

- За какво говориш, мам?

- За онази инициатива, за пенсионерите, тя е днес. Нали ти се оплаках, че не се сещам за подходящ човек?

- И какво, искаш да носиш вечеря на баба Кичи ли? Че тя толкова зле ли е?

- Никаква представа нямам – вдигна рамене засрамено Петя. – Не съм я виждала от месеци. Все грижи, все ядове... забравихме се. Ама не е, каквато я помниш, това е сигурно.

- То хубаво, ама... аз имам няколко часа, докато тръгна. Давай да видим какво ще ѝ гласим, пък ти ще ѝ ги занесеш, като замина.

- Калинче, тя ще се зарадва да те види...

- Ама какво ще правя там? Оф, хайде не ме карай... не ми се ходи при бабички...

- Тук сбърка – втвърди тона майка ѝ. – Ами че тя почти те е отгледала, как може да говориш така?

Калина се смръщи, но после реши да бъде добра дъщеря и гушна майка си.

- Добре, заради тебе. За да видиш колко те обичам. Леле, колко си мъничка!

Петя въздъхна:

- Диване с диване. Давай да почваме.

Двете жени приготвиха кюфтенца, зелева салата и картофено пюре, подредиха ги красиво в поднос, направиха и семейния сладкиш. Сложиха в торбичка шише безалкохолно и още едно, с хубавото винце на Тончо и се запътиха към дома на леля Кичка.

А коминът ѝ не пушеше.

- Да не е заминала в Търново, при чичо Цаньо? – зачуди се Калина.

- Не знам - отвърна майка ѝ и бутна портата. Беше отключена. – Тук трябва да е.

- Хубаво де, ама защо не ѝ гори печката? Дали... дали е добре? – гласът на момичето трепна. Петя също се притесни.

- Чакай, аз ще отида първа.

В този момент изведнъж от комина блъвна облак дим. Двете се спогледаха и влязоха заедно.

В стаята непоносимо миришеше на пушек. Пердета, одеала, дрехи, всичко беше накиснато в тази тежка, мъчителна миризма. Стените бяха сиви, тук-там направо покафенели. Леля Кичка лежеше на леглото, завита с юрган и с шапка на главата. Петя сподавено промърмори нещо, после отвори широко прозореца и вратата. Калина стоеше, замръзнала насред стаята. Изглеждаше потресена. В този момент леля Кичка се развика:

- Какво правиш, Петьо, луда ли си? Да не искаш да ме умориш от студ?

- Ще се задушиш! – възмутено каза Петя. – Какво става тука, не гори ли печката?

- Гори, когато иска – рече сърдито бабата. Гласът ѝ беше дрезгав от пушека. – Дървата са мокри, късно ги докараха.

- Цаньо не е ли идвал?

- Цаньо? Не ща и да чувам за него!

- Ама, лельо Кичке, как ще караш така цяла зима?

- Ей тъй, както ме виждаш. А защо си дошла?

- Решихме с Калинчето да дойдем да те видим. Носим ти и нещо за хапване.

Старата жена се надигна на лакът. Очите ѝ блеснаха гневно към Калина.

- Охооооо, госпожице? Ти се сети да дойдеш да ме видиш? Или защото майка ти те накара?

През цялото време девойката  бе стояла насред стаята и очите ѝ ставаха все по-големи и все по-блестящи от влага. При сърдитите думи на леля Кичка тя тръшна на близката маса подноса, който носеше и изхвърча навън.

- И се сърди... – намусено провлече старицата.

Петя се огледа наоколо с ръце на кръста. После каза решително:

- Лельо Кичке, ще доведа Тончо. Не можеш да стоиш така цяла зима.

- Твоя работа – отсече възрастната жена и се обърна към стената.

Петя и Калина стигнаха до къщи, без да проговорят. Още с влизането момичето започна да хвърля дрехите си в сака. Майка ѝ мълчеше и не можеше да реши какво да направи. Накрая Калина троснато каза:

- Ето ти я твоята благотворителност! Друг път, като искаш да правиш такива неща, дай ми пет лева и ще купя едни цигари на клошаря, дето все стои пред магазина. Той поне ги пуши с удоволствие!

- Тя беше унизена... – глухо възрази Петя.

- Не сме я унижили ние!

И затръшна вратата след  себе си.

Следващите два дни Тончо размени част от дървата на леля Кичка с техни и повика човек да оправи комина. Петя изпра пердетата и завивките, а двамата дружно варосаха малката стаичка. Навън беше студено, но сега печката гореше, затова стените съхнеха добре. Вътре замириса на свежо.

Леля Кичка отначало сумтеше, но полека-лека почна да се усмихва и да разговаря по-бодро със съседите си.

- Тя, Калинчето, май ми се разсърди. Дали можеш да я доведеш да я видя, като се прибере?

- Ще ѝ кажа, лельо Кичке.

Но се притесняваше, че Калина може и да откаже. Младите хора не обичат да виждат грозни и тъжни неща.

Обаче дъщеря ѝ си дойде и почти веднага попита за съседката.

- Какво стана, мам? Как е баба Кичи?

- Оправихме стаята, по-добре е. Питаше за теб.

- Много се изплаших, като я видях така – въздъхна Калина. – Тя беше... ти знаеш, тя можеше всичко! А сега...

- Всеки остарява, моето момиче... – намеси се Тончо.

- Така е, тате, ама... сигурно е много гадно да зависиш от някого и само да си спомняш колко си бил силен.

Милото ми дете, помисли си Петя.

- Ще идеш ли да я видиш?

- Не.

- Калина...

- Ама чуй ме де. Ще отида да готвя с нея.

- Чакай, а Бъдни вечер? Нали винаги правиш питката? – обърка се майката.

- Ще я направя, като се върна. Мамо, не ми се сърди! Баба Кичи има нужда да бъде пак полезна за някого. Искам да разбере, че е още силна. Ще се оправиш тук без мен, нали? Само за два-три часа. Моля те, мам...

Първата мисъл на Петя беше: „А аз? Аз откога те чакам? Аз какво ще правя без теб? Догодина може да не си тук...“ Но после осъзна. Не чинията с храна беше истинската благотворителност, а жертвата на част от своето. Тя се усмихна:

- Върви. И да ми донесеш тиквеник.

Леля Кичка седеше на леглото. Дървата в печката пукаха приветливо. В стаята беше топло и чисто. Вече нямаше нужда да стои завита. Можеше да си ошета за празничната вечер. Но не ѝ се искаше. За кого да го прави? Тя беше просто една стара жена, просто едно бреме.

Точно когато обмисляше да си легне отново и въобще да не се занимава с празници, отвън се дочу познат глас.

- Бабо Киче? Тук ли си?

Старата жена се оживи.

- Тук съм, тук съм, върви, Калинче.

- Бабо Киче, аз ида да те помоля нещо.

- Какво?

- Искам да ме научиш да правя като твоя тиквеник. Помниш ли, че ми обещаваше, като бях малка. Казваше, че само да порасна, и ще ме научиш. И ето, пораснах.

- Да, порасна – усмихна се широко старата жена, погали челото на Калина, после я прегърна. Топлина и щастие изпълниха душата ѝ. Постоя така известно време, сетне се надигна:  – Я да видя сега здрава ли е още старата ми точилка,  че работа ни чака. Бъдни вечер е!

към страницата

Бягство заради Мара

             Дядо Димчо не можеше да понася Мара. Всичко у нея го дразнеше. Начинът, по който се движеха стегнатите ѝ бутове, докато тикаше количката с чистите чаршафи; яката хватка на ръцете ѝ, когато повдигаше съседа му по стая, за да го сложи на тоалетния стол; мощният глас, с който се провикваше:“Хайде, бабки, дядкиии, слагайте ченетата, манджата идеее!“ Дядо Димчо се ядосваше, че директорът на дома оставя Мара да ги командори, сякаш бяха слабоумни дечурлига, но не смееше нищо да му каже.

Тая сутрин санитарката бързаше да раздаде закуската и пляскаше пастета в чиниите с все сила.

- Внимавай де, не го слагаш на кучета тоя пастет – озъби ѝ се дядо Димчо. Обикновено той си се дразнеше тихомълком, обаче  тая сутрин съвсем се беше изнервил.

Мара го изгледа отвисоко и отвърна:

- Ако искаш, да ти го направя на попара, като на бай Цани?

Бай Цани беше другарят по стая на дядо Димчо. По-рано жизнен и весел старец, една сутрин той се бе събудил с парализирана дясна половина. Всеки ден дядо Димчо го гледаше как бавно се храни с треперещата си лява ръка, а попарата се стича настрани от изкривената му уста. Кошмарът му беше, че ще му се случи същото и ще трябва само да лежи и да чака Мара да дойде, за да го обслужи.

Старецът изгледа санитарката накриво, взе си закуската и отиде да седне. Постоя, без да хапне, после изведнъж разбра, че просто не издържа повече да е тук. Тръшна чинията на масата, стана и се запъти към стаята си. Останалите го проследиха с поглед, но никой не го спря. Понякога тук се случваха и такива неща.

Дядо Димчо се облече, събра малко вещи в една чанта и излезе навън. По пътя си срещна само един старец от другото крило. Не знаеше името му, но често го срещаше в градината и бе разбрал, че склерозата му е взела акъла. Независимо от това, той гневно му съобщи:

- Махам се оттука! Да знаеш! Бягам! Бягам заради Мара!

Дядката го погледна със сините си очи и нищо не каза. Но дядо Димчо не беше и очаквал отговор. Той излезе от портата и тръгна да си ходи.

Живееше на три километра оттук, в съседното село. По-рано често бе минавал разстоянието пеша, на пазар или до железарския магазин. Познаваше пътя.

Юлското слънце беше напекло рано и, докато стигне последната къща, дядо Димчо се измори. Малко учуден, че толкова е изгубил форма, той приседна на счупената пейка. Над нея имаше самотен некролог на непозната бабичка. Катинарът на портата беше започнал да ръждясва. Една дива лоза се бе  увила около бравата.

Пулсът му бавно се успокояваше. Дядо Димчо се размисли за дъщеря си. Да не беше я слушал, по-добре щеше да направи. А тя беше толкова настоятелна: „Татко, не мога! Разбери, не мога! Далеч си, а Илия вече не вижда и трудно кара колата. Не мога да идвам постоянно да те гледам. Виж се на какво си заприличал, откак почина майка! Там хората ще се грижат за тебе, а аз ще ти идвам на гости. Ще ти е опрано, наготвено, какво повече му трябва на човек? И компания ще си имаш, че нали ще има и други дядовци там…“

Да не бе я слушал. Можеше и сам да се оправи вкъщи. Какво, като не бил винаги опран? Какво, като къщата не била толкова чиста и подредена, както я поддържаше жена му? Можеше да се запише да му носят храна. И никой нямаше да му я мята в чинията, все едно храни куче.

Дядо Димчо се надигна и бавно потегли по селския път. От седенето кръстът му се беше схванал, а коленете и без това не спираха да го въртят. Как не се сети, да беше си взел бастунчето. Но нищо, все някак щеше да стигне и така. Веднъж да стигне!

По пътя той няколко пъти сяда на тревата отстрани, за да си почине. Старите дървета бяха изсечени и нямаше сянка, а слънцето вече прижуряше мъчително. Започна да се притеснява. Виждаше, че не е минал и половината разстояние, а силите го напускаха. Не бе очаквал да е толкова зле работата. Но какво можеше да направи вече? Сега му бе далеч и обратният път.

Когато видя задаващия се джип, се зарадва. Вдигна ръка и колата спря. Младежът зад волана му се усмихна сърдечно:

- Къде си тръгнал, дядо, ще те тресне това слънце и ще останеш на пътя. За селото ли си? Хайде, скачай!

Дядо Димчо забърза да се качи, но му бе трудно да се покатери във високия джип. С доста пъшкане накрая успя да се намести, изгледа накриво младежа и изсумтя:

- Скочих… - Но след малко осъзна грубостта си и измърмори: - Благодаря, момче!

Смутен, младият мъж измънка нещо. До селото и двамата повече не проговориха. Дядото помоли шофьора да го остави пред магазина. Трябваше да си купи нещо за ядене.

Продавачката Мария му се зарадва.

- Тоньо, ела, ела – викна тя към склада. – Ела да видиш кой си е дошъл!

Докато го разпитваше как е, мъжът ѝ се подаде отвътре. Засмян до уши, той се здрависа с госта. Мария се захвана да претегли поръчаната наденица, а Тоньо попита:

- Какво те носи насам, малко на гости ли?

- А, не, махнах се оттам. Връщам се, тука ще си живея – гордо заяви дядото.

- Ама то… - започна Мария, но мъжът ѝ ѝ хвърли предупредителен поглед и тя млъкна.

Дядо Димчо не забеляза това. Двамата съпрузи изпратиха госта с усмивка. Той се запъти към дома. Оттук беше близо.

Още отдалеч видя, че къщата му е много променена. Оградата беше нова, дограмата също. Старата череша я нямаше. Старецът забави крачка, коленете му взеха да омекват. Не можеше да разбере какво става. Нали уж дъщеря му нямаше време да идва да го наглежда, как тогава бяха успели да направят такъв голям ремонт? Пък и с какви пари, те нямаха толкова. Освен, да не би…

Догадката го жегна и накара гърлото му да пресъхне. Дядо Димчо спря и се поколеба. Изведнъж го обзе страх да се приближи към своя дом. Ами ако подозрението му беше вярно и къщата бе продадена? Дъщеря му, въпреки обещанията, не беше идвала при него повече от половин година. Понякога го викаха на телефона при директора на дома, но разговорите бяха кратки и неловки. Той никога не ѝ сподели какво преживява, нито пък знаеше какво се случва с нея. Може би беше избягнала да му съобщи какво се кани да прави.

В това време новата, красива порта се отвори и оттам излезе непознат мъж, около петдесетгодишен. Той се огледа, явно чакаше някого. Забеляза дядо Димчо, който изглеждаше напълно объркан и се приближи към него.

- Търсите ли някого? – попита любезно.

- Аз… не… Не, само минавам – заекна дядото. – Вие… тука ли живеете?

- Да – отговори непознатият, - Купих къщата преди половин година. Постегнах я вече, но има още работа.

- Аха… - промърмори дядо Димчо, после, неспособен да каже нещо повече, се обърна и се отдалечи. Гърлото го стегна и си помисли, че не иска да плаче тук, пред този чужд човек, който му беше взел дома.

Тръгна замаян напосоки и влезе в съседната улица. Седна на някаква пейка и загълта жадно въздух, за да затисне с него напиращите сълзи. Дъщеря му го беше предала, беше му отнела пътя към дома. Нищичко не му беше останало. Нищо вече не можеше да решава сам. Свършен беше. Свършен. Убит.

Дълго остана така, умислен и отчаян. Чудеше се дали да наведе глава и да се върне при Мара или да събере смелост и да легне под влака. Унесен в тия тягостни мисли, дори не бе забелязал, че се здрачава. Неочаквано усети нещо мокро по ръката си. Сигурно съм плакал, помисли, но после вдигна поглед. Пред него беше застанало мръсно, проскубано куче. Гледаше го с огромни очи, пълни с обич и преданост.

- Балкане! – викна дрезгаво дядо Димчо и протегна ръце. Кучето се вдигна на задни лапи и покри лицето му с целувки. Едва сега сълзите на стареца потекоха, той здраво прегърна животното и захлипа. То сякаш разбра колко му е нужна тази приятелска прегръдка и остана в ръцете му, като от време на време проскимтяваше тихичко, сякаш да покаже съпричастност.

Постепенно дядо Димчо се поуспокои. Изтри очи и се огледа да види къде е. Оказа се, че краката сами са го довели до портата на баба Радка, комшийката. Дворовете им граничеха от задната страна и двамата много си помагаха по съседски. Като тръгна за старческия дом, й остави Балкан, да се гледат и да си  правят компания. Но сега до портата беше залепен некролог, катинарът беше почнал да ръждясва, а около бравата се виеше дива къпина. Ребрата на кучето се брояха, а загладената му някога козина имаше занемарен вид.

Дядо Димчо си поплака още малко. Всичко тук се бе променило след заминаването му. Никой не го чакаше. Освен кучето. Балкан седеше пред него и махаше с опашка. От овлажнените му очи струеше радост. Неговият човек се беше върнал, всичко щеше да е наред. Старецът се сети за парчето наденица, извади го и го раздели надве. Сетне въздъхна:

- Ами сега, Балкане? Сега какво ще правим? Къде ще спим? Как ще се върна? Ами тебе какво да те правя?

Балкан джафна кратко в знак на разбиране, но не му даде никакви идеи. Дядо Димчо посегна да го погали между ушите, но изведнъж кучето скочи и залая. В тъмното светнаха фарове. Малък бус се приближи бавно и спря пред тях. От него слезе директорът на старческия дом. Сложи ръце на кръста си и каза:

- Ей го нашия герой! Браво бе, дядо Димчо, така да ни изкарваш акъла! Все едно си малко дете. Знаеш ли откога те търся? Хайде, качвай се и да си ходим! 

- Никъде не мърдам оттука – запъна се дядото.

- Как така, ами къде ще живееш?

- Ти откъде знаеш, че нямам къде?

- Защото днес, като изчезна, говорих с дъщеря ти, от нея знам. Хайде, моля ти се. Нека да вървим. Моля ти се.

- Не искам!

Директорът се приближи и сложи ръка на рамото му:

- Виж, дядо Димчо, знам какво ти е. Ти си ми все едно баща, всички сте ми като бащи и майки. Много съм видял през тия години. Ама… трябва все някъде да се спи. Трябва нещо да се яде. Знам, тежко ти е. Но… ела си. Друг ако нямаш, имаш нас.

Старецът заклати упорито глава и каза:

- Никъде не отивам без Балкан. Няма на кого да го оставя тука. Комшийката умряла…

Директорът помисли малко и махна с ръка:

- Хайде, така да бъде, ще си имаме дворно куче. Обаче никакво влизане вътре!

- А, какво приказваш, кучето няма работа вкъщи – ухили се дядо Димчо и поведе Балкан към буса.

Докато пътуваха, директорът подметна:

- И какво не ѝ харесваш на Мара?

Старецът разбра, че онзи дядо е повторил думите му. Явно бе имал просветление.  Стана му малко гузно, защото се чувстваше неудобно да се оплаква. Само промърмори:

- Абе… абе нищо.

- Знаеш ли - каза директорът. – Ако не е тя, не можем да успеем да ви гледаме всичките. Никой не иска да работи в старчески дом, в малко село. А Марчето кара по две смени, почти не се прибира вкъщи. Тя е самичка, вие сте ѝ и за родители, и за деца.  Сигурно ѝ идва нанагорно, ама никога не се оплаква. И нищо не отказва да свърши.

Дядо Димчо кимна мълчаливо в тъмното.

След няколко минути бусът зави в двора на старческия дом. Старецът и животното слязоха. Мара ги чакаше навън. Директорът каза:

- Марче, ето ти го беглецът. Света орева – дядо Димчо, че дядо Димчо. Ей ти го на, връщам ти го с лихва. Ще си имаме дворно куче. Утре Найден да оправи старата колибка.

Мара ахна и плесна с ръце:

- Боже, колко е хубав! Какви големи очи има! Горкото животно, кой знае откога не е яло. Ще трябва да го окъпя…

Тя започна да гали кучето, като поглеждаше дядо Димчо изпод вежди. Балкан близна ръката й.

- Ами ти, дядо Димчо? Защо ни плашиш така, а? – строго му се скара тя. – И сигурно не си ял? Хайде бързо вътре, оставила съм ти вечеря.

Дядо Димчо понечи да каже нещо, после се отказа. Приближи се към Мара и я прегърна.

към страницата

Свещ на будилника

 

Баба Ценка погледна за пореден път будилника. Сочеше единадесет без десет. Още малко. След десет минути Трояна щеше да дойде. Старицата посегна към масата, взе „Трета възраст“ и старателно го сгъна с четвърта страница отпред.  Прочела бе нещо интересно в новия му брой и искаше да го покаже на асистентката си.

Трояна идваше всеки ден, от единадесет до три. Сервираше на възрастната жена обяда, донесен от социалния патронаж, нагласяше ѝ вечерята на масата, така че да може да я стига без усилие, придружаваше я до тоалетната. Веднъж в седмицата ѝ помагаше да се изкъпе. „То добре, че няма къде да се изцапам вече - мислеше си старата жена. – Не мога ни в градината, ни при животни...“

Баба Ценка се движеше трудно. Изкривените от артрита колене едва я удържаха права. Затова до леглото ѝ стояха проходилка, бастунче и патерици-канатки. Зависи какво искаше да направи, ползваше ту едното, ту другото. Трудно беше човек да се снабди с такива неща, много тичане се искаше. Но добре, че беше Трояна, да свърши нужното, та сега старицата да не се моли на никого, като ѝ се прииска да излезе навън, на въздух. Или да иде оттатък, да отвори гардероба и да прокара пръсти по ризите на покойния дядо Добри.

Злато беше Трояна, добра жена и съвестна. По-рано с месеци никой не бутваше портичката на старата къща, но откак тя идеше тук, друго беше. Вече цяла година продължаваше тази програма, по която я бяха назначили за асистентка на баба Ценка. За това време двете жени се бяха сближили. Двадесетината години разлика във възрастта не им попречиха. Беше им драго да си побъбрят, да си споделят туй-онуй. Асистентката идеше в дома на старицата като желана гостенка. Ето и сега на масата до вестника имаше нагласена вафла, да се почерпи, като дойде. Но днес тя май нещо се бавеше.

В единадесет и десет баба Ценка почна да се притеснява. Трояна не бе от тия, дето закъсняват ей така. Сигурно нещо се бе случило. Дали да не ѝ се обади да провери?  Не, не биваше да я тревожи толкова скоро. Щеше да почака още малко. До и половина.

Повече от това не изтърпя. В момента, в който голямата стрелка на будилника стигна до шестицата, показалецът ѝ вече беше на първата цифра на телефона. Ръцете ѝ трепереха и на два пъти сбърка номера. Но когато най-накрая успя да го набере правилно, никой не ѝ отговори. Бавно, съвсем бавно, стомахът ѝ почна да се свива на топка.

Като не виждаше друг начин, баба Ценка се реши да звънне на ръководителката на програмата. Всички потребители имаха номера ѝ и знаеха, че трябва да ѝ се обаждат, когато възникне проблем. Изглеждаше, че сега е точно така, затова старицата набра цифрите и зачака. Отсреща вдигнаха почти веднага.

- Ало, госпожа Йорданова, ти ли си? – високо попита баба Ценка. – Обажда се баба Ценка, от програмата.

В слушалката се чу стъписано ахване, после тих говор, някъде встрани. Накрая Йорданова отговори.

- Здравей, бабо Ценке! Тъкмо щях да ти звъня...

- Госпожа Йорданова, Трояна да не е болна? Днеска не дойде, а пък тя... никога не закъснява...

Последните думи възрастната жена произнесе шепнешком, по инерция, защото в това време Йорданова я прекъсна:

- Трояна няма да дойде, бабо Ценке. Тя е починала нощес.

- Ама как тъй починала? –  стъписа се старицата. – Вчера нищо ѝ нямаше...

- Инфаркт... Но ти не се...

Баба Ценка затвори телефона. Прималя ѝ. Краката, дето и без това не я държаха, съвсем  се подкосиха. Тя се отпусна на леглото, по челото ѝ изби студена пот. Телефонът зазвъня.  Старицата задрапа да се изправи. Може би бе станала грешка, може би Трояна звънеше, за да каже, че е заета, че ще закъснее още малко, но ще дойде. Успя да вдигне слушалката и с надежда произнесе „да“. Но чу отново гласа на Йорданова:

- Бабо Ценке, добре ли си? Да не ти стане нещо сега? Искаш ли да пратя някого?

- Искам Троянка... – проплака старицата.

- Виж сега, ти не се тревожи. Ние ще назначим друг човек на нейно място – говореше успокоително ръководителката на проекта. – Няма да те оставим без помощ. Само ден-два потрай, докато си оправи новата жена документите. Искаш ли да пращам някого да те наглежда през това време?

- Ами, добре ще е.

- Мога ли с нещо друго да ти помогна, бабо Ценке?

Старицата се сети нещо.

- Госпожа Йорданова, кога ще е погребението на Троянка?

- Не знам, бабо Ценке. Те, децата ѝ, май в града ще я погребват. Идваха тука, оправиха документите и изглежда, няма да се връщат.

- Тъй ли... Значи няма да мога поне една свещица да ѝ запаля... Ама защо стана тъй бе, госпожа Йорданова? Защо не си отидох аз – стара, болна, никого си нямам... Защо трябваше да е Трояна?

- За тия работи ред няма, бабо Ценке, знаеш... – отвърна Йорданова съчувствено. – Хайде, утре-вдругиден чакай нов асистент. Ако има нещо, обади ми се.

Възрастната жена остави слушалката. Сълзите потекоха на воля по сбръчканите ѝ бузи. Припомняше си как двете с Трояна говореха за близките, как обсъждаха сериалите. Понякога забъркваха заедно някой сладкиш или тутманик. А най-хубаво беше, когато баба Ценка изваждаше албумите със снимки и почваше да показва и разказва. Децата, внуците, този в Испания, онзи в Канада... Асистентката ѝ познаваше лицата по фотографиите така добре, сякаш лично ги бе снимала. Беше изслушала всяка история десетки пъти. Новата жена щеше ли да може така? Щеше ли с интерес да я разпитва как прави красивите фигури на плетивата си? Щеше ли да бъде нейна приятелка?

Старицата все повече осъзнаваше колко много щеше да ѝ липсва Трояна. Мисълта, че няма да може да я изпрати в последния ѝ път, късаше сърцето ѝ. Тогава тя си спомни, че в тефтерчето си има записан номера на сина на асистентката си. Трояна бе казала „Всичко става, нека да го имаш. Той няма за какво да ти потрябва, ама нека да го имаш.“

И тя набра номера.

Мъжът отсреща не можа да разбере веднага за какво му говори. Но когато чу молбата ѝ да я вземат за погребението, отговори с раздразнение:

- Вижте какво, ние дори не ви познаваме. Знам, че майка работеше там нещо, за да си докарва някой лев допълнително, но това си бяха нейни работи. Пък и... ако толкова искате да дойдете, нямате ли си близки, да ви докарат?

И прекъсна връзката.

Баба Ценка поплака малко, после се сети нещо. Измъкна от чекмеджето една омачкана снимка, на която бяха двете с Трояна, изправи се с пъшкане и я закрепи подпряна на будилника. После взе восъчна свещица от пакетчето, което си държеше за празници, намести я между камбанките на стария часовник и я запали.

- Бог да те прости, Троянке – прошепна. – Лека ти пръст, приятелко!

В стаята се разнесе мирис на горещ восък. Баба Ценка посегна да премести снимката, която закриваше циферблата, но отпусна ръката си. Вече не чакаше никого.

към страницата

Само любов

 

От всичко друго се отказа баба Кина, когато се разболя, само цветята не остави. Помоли зет си Петко да ги премести от двора в малката лятна кухничка - кои в джамлъка, кои направо в стаята. Имаше саксии по стария зелен бюфет, върху хладилника, даже на раклата на спалнята. Данка, дъщеря ѝ, току промърморваше:

- Мамо, джунгла стана при тебе, не мога да те намеря между тия китки.

Но после се усмихваше на майка си с нежност. Знаеше тя, че цветята не бяха просто слабост на баба Кина. Бяха нейната дарба. Цяло село се чудеше какво им прави, та винаги бяха толкова хубави. Никога не ѝ бе умирало цвете. На всяко намираше мястото, на всяко знаеше капризите и правеше тъй, че да расте и избуява и да радва душата.

Допреди и градината пред къщи беше като на царски палат. Рядко можеше да видиш баба Кина в нея да копае или да полива. Затуй пък всеки път, щом минеше край лехите, тя се спираше и постояваше, сякаш да си поговори с растенията.

- Какво правиш там сега? Ела стой при мене – подвикваше през прозореца дядо Стоян. Когато заслабна от болести, той не можеше да излиза и скучаеше самичък. Бабичката се усмихваше, погалваше някоя китка, прошепваше нещо на друга и се запътваше навътре. Знаеше, че и дядото ѝ без нея не може.

После дядо Стоян се прибра в черната земя, а ето че сега май наближаваше и редът на баба Кина. Не само не я биваше да работи в градината, ами и трудно стигаше дотам, че да поседи с цветята. Лехите все още изглеждаха добре, но започваше да им личи, че са самотни. Затова пък растенията в саксиите грееха.

- Майко, не ме научи да гледам цветята като тебе, значи – протестираше понякога Данка. – Аз колкото от тях уморих... Има някакви тайни, дето не ми ги казваш.

- Няма тайни - отвръщаше баба Кина. – Само трябва да ги признаваш за живи.

- Е, аз ги знам, че са живи. Кой не го знае?

- Не е туй – клатеше глава майка ѝ. – То е, както правиш ти с хляба.

- Нищо не правя с хляба – чудеше се Данка.

Но баба Кина знаеше, че не е тъй. Щерка ѝ бе всепризната майсторка на пити и хлябове. Много булки бяха се опитвали да месят по нейните рецепти, но никоя не можеше да докара печивата като нея. Славата ѝ се носеше и често я молеха да прави пити за нечий празник. Данка никога не отказваше, това за нея не беше трудност, а гордост. Но докато тя си мислеше, че просто е умела, баба Кина виждаше друго.  

Когато дъщеря ѝ месеше, тя сякаш се забравяше. Като че ли си говореше с хляба, ама не с думи, а с тайна сила. Лицето ѝ светваше, ръцете ѝ пипаха здраво и умело. Раменете ѝ сякаш танцуваха, тялото ѝ следваше ритъма им, а тя се отнасяше, отнасяше... Все едно вещица вършеше чародейството си – за берекет, за сила и здраве.

Баба Кина си знаеше, че някой ден Данка сама ще разбере. Но не можеше да ѝ обясни наготово, то трябва да се усети. Тъй, както тя самата бе усещала, че може да накара цвете да разтвори чашка, а листенцата му да се устремят към нея и да искат да се погалят. Не с истинска магия, а просто с обич. Защото всичко на божия свят е едно – хората, животните, растенията. И земята, която храни всички и ги прибира, щом  им дойде времето.   

А времето на баба Кина изглежда наближаваше. Тя отмаляваше от ден на ден. Сутрин все по-трудно се надигаше от леглото, все по-болезнено бе да раздвижва схванатото си тяло. Но все пак го правеше, придърпваше бастунчето и тръгваше да нагледа цветята в стаята. Не подминаваше нито едно, обикаляше и саксиите в джамлъка и едва тогава се връщаше да си почине. Данка все казваше:

- Не се мъчи, мамо, аз ще ти ги гледам цветята. Не мога като теб, ама няма да ги оставя. Пък и ти, нали ще ми казваш.

- Докато мога, Данче, цветята не са твоя работа – отвръщаше баба Кина.

Но един ден не можа да стане от леглото.

Данка се изплаши. Повика веднага доктора, но той само вдигна рамене. Просто годините, промълви. Оттук нататък, колкото – толкова. Всеки ден е подарен. И се започна трудното.

Дъщерята не се оплакваше. Също като майка си, тя беше работлива и съвестна жена, затова не ѝ натежа да вдига и да къпе, да принася и отнася. Пък и баба Кина се опитваше да не създава много грижи. Виж, с цветята беше по-сложно.

Данка много се стараеше. Изпълняваше всички заръки на баба Кина. Но цветята знаеха, че приятелката им е болна, затова бяха тъжни. Не загина нито едно, но всички изглеждаха като притеснени, печални хора, свели глави и събрани накуп в очакване на лоши новини.

Запролети се. Във въздуха се усещаше мокрота, а мирисът на живо и зелено пронизваше гърдите. В цветната градинка се подаваха нежни, заоблени връхчета. По обяд слънцето припече и Данка накара мъжа си да изнесе баба Кина на пейката отвън. Старицата бе мъничка, сега още повече стопена от годините и болестите, затова едрият мъж не се затрудни изобщо. Но преди да я спусне на пейката, тя помоли:

- Петко, прощавай, мойто момче, ама остави ме там, до градинката.

- Майко, на цимента ли? Ами то е хладно още, няма как... – обади се отзад Данка. Но срещна очите ѝ, пълни с жажда и молба. И хукна за одеяло.

Настаниха старата жена на земята до цветната леха. Тя погали с върха на пръста си светлозелените кълнове, после зарови ръцете си в пръстта. Притвори очи и вдиша.. Вдигна шепа, пълна с дъхава, влажна почва, подържа я, после я върна обратно. „Пръст при пръстта“ – мина през ума на Данка и сърцето ѝ се сви.

До вечерта всички цветя в саксиите се оклюмаха. Листата им се спаружиха, някои направо изгниха. Данка ходеше напред-назад замаяна и, колчем ги погледнеше, затискаше уста и бягаше навън да плаче.

Като влезе за пореден път в стаята, баба Кина я повика. Потупа леглото до себе си, после хвана ръката ѝ и я погледна с бистрите си очи. Заговори бавно, като малко заваляше думите:

- Не плачи, моето момиче. Само това да помниш от мене: всичко е едно. И като се загубя, пак тук ще съм. Всичко е едно. Само любов... трябва... за да го държи заедно.

Старата жена притвори клепачи уморено. Дъщерята дълго остана там, не смеейки да помръдне, затаила своето дишане, за да чува майчиното.

На сутринта Данка намери баба Кина, както я бе оставила предната вечер. На лицето на старата жена бе застинала усмивка. До главата ѝ се бе отронил цвят от съседната саксия.

Петко много се постара с паметника, а Данка садеше цвете след цвете.

- Мама толкова ги обичаше, нали знаеш, Петьо? Трябва да има много, тука искам да стане като нейната градина.

Някои цветя се хващаха, други не, но Данка все имаше чувството, че нещо не е както трябва. Не беше само мъката. Много повече я тревожеше мисълта, че нещо пропуска, нещо не е разбрала. Че може би е разочаровала майка си.

Ходеше умислена, престана да меси любимите си пити. Петко взе да се тревожи, питаше я какво има, но тя не знаеше какво да му отговори.

 Така мина година.

Зимата беше тежка, но в средата на март свърши изведнъж, като отсечена с нож. За два-три дни всичкият сняг се стопи и във въздуха се почувства копнеж за пролет. Данка и Петко решиха да идат на гробища.

Слънцето беше напекло на баира край село. Навсякъде по гробовете имаше наболи цветя, засадени от грижовните близки. Беше толкова спокойно. Сякаш с преспите се бе стопила и печалта.

Гробовете на дядо Стоян и баба Кина бяха един до друг. Данка, която бе вървяла дотам умислена, без да поглежда наоколо си, изведнъж ахна. Пред паметника на майка ѝ имаше цвете. За пръв път виждаше такова. Беше много красиво, ароматът му изпълваше пролетния въздух.

Данка протегна ръка да го докосне и  остана като ударена от гръм. Петко се стъписа, но не посмя нищо да каже. За миг му се бе сторило, че цветето казва нещо на жена му. Тя падна на колене, погали листенцата и прошепна „мамо...“. Зарови пръсти в земята и вдъхна тръпчивия мирис. Стисна шепа пръст и я вдигна я към лицето си. Взира се в нея, докато влагата в очите ѝ взе да пари.

„Мога да замеся земята със сълзите си - разбра изведнъж. – Мога да замеся, каквото си искам, стига да вложа частица от себе си вътре. Както правеше мама с цветята. Защото всичко... всичко е едно. Само любов трябва.“

После си отиде вкъщи и замеси хляб.

към страницата

Има и по-страшно

 

Старата болница беше строена още през тридесетте. Беше от онези сгради с високи сводести прозорци и орнаментирани тавани. Пред нея имаше малка, зле поддържана градинка, с каменни пейки и малък кръгъл фонтан, който отдавна не работеше.

Болничният комплекс се беше разраснал и сега тя се намираше в най-отдалечената му част. Преди доста години бяха преместили там патологичното отделение. Сградата стоеше самотна и прозорците ѝ гледаха печално към съседния парк.

Наоколо не се мяркаше никой. Небето полека губеше яркостта си. Във въздуха се носеше ароматът на настъпващата вечер.

Илко заведе сестра си до една пейка, поръча ѝ да го чака и влезе в сградата. Хриси седна механично, без да му отговори. С нищо друго не показа, че го е чула. Обгърна тялото си с ръце и несъзнателно се залюля напред-назад. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Погледът ѝ бе прикован във входа на моргата.

След малко младежът излезе пребледнял и седна до нея, без да каже нищо.

- Даде ли ги? – попита тя с треперещ глас.

- Да.

- Нагласила съм ѝ най-хубавите... дето си ги обичаше. Роклята, дето я облече на рождения си ден... – изхлипа.

Той само кимаше в съгласие. Не можеше да проговори, гърлото му бе стегнато.

- Какво... какво ще правим без нея? – разрида се девойката. Илко я прегърна и несръчно погали косата ѝ. После и той заплака.

След известно време младежът заговори пресипнало:

- Хриси, ще се... ще се оправим. Нали и двамата работим, ще можем да се издържаме.

- Знам, батко, но... как ще живеем без баба? Нямаме си никой друг!

- Ще се оправим! – можа само да повтори Илко.

Сестра му вдигна към него зачервените си очи и попита плахо:

- Мислиш ли, че... тя ще дойде?

Отначало не я разбра. После каза, като се стараеше да звучи уверено:

- Кой, майка ни ли? Не вярвам. Баба  ѝ е била свекърва. Пък и... тя не ни потърси толкова време... И да дойде - не я искам!

- Да, прав си - прошепна момичето. Помълча малко и попита нерешително:

- Батко... дали я е боляло много?

- Не.

- Сигурен ли си? Пита ли докторите?

Младежът смръщи вежди и замълча. Не му се говореше за това.

Баба им се почувства зле снощи. След като линейката я прибра, те двамата почти не спаха. На сутринта тъкмо се готвеха да идат да я потърсят в болницата, когато телефонът иззвъня. Шокът от лошата новина беше толкова голям, че въобще не разбраха в кое отделение трябва да отидат. Затова първо потърсиха в спешното.

Като по-голям, Илко пое нещата в ръцете си, докато Хриси чакаше отвън. Дежурната провери нещо в компютъра и го упъти към кардиологията. Той тъкмо затвори вратата и се сети, че не знае къде се намира отделението. Понечи да се върне и чу как вътре обсъждаха:

- Поредната издънка на доктор ти Ленков. Не се сетил човекът, че при диабет инфарктът на миокарда може да протече без болка. Четири часа е стояла жената снощи, докато я насочат! Леле, като дойде д-р Мартинова от кардиологията, че като го емна...

- Некадърник – изсумтя жената от отсрещното бюро. – На докторите грешките са на два метра под земята.

Илко се върна назад, без да попита. Но оттогава не го напускаше подозрението, че онези жени говореха за тяхната баба. Че може би тя щеше да оживее, ако...

- Не я е боляло, Хриси... – промълви той, а наум добави „И това май ѝ е струвало живота.“

- Сигурно я е било страх – прошепна с тънко гласче сестра му. – Гадно е да си в болница. Знаеш ли, днеска докато чаках да взема... смъртния акт в отделението, санитарките си говореха за някаква баба от интензивното. Как сестрата я нямало и тя станала от леглото и сама отишла в тоалетната. И паднала там. Ядосваха ѝ се.

- Какво? – изтръпна Илко. Санитарят в моргата му бе позволил да зърне за миг баба си. Младежът се изуми, като видя, че веждата ѝ е сцепена. Но санитарят не можа да му каже нищо по въпроса. А сега, изглежда, всичко си идваше по местата.

Той стисна юмруци. Искаше му се да пребие някого. Но, тогава щеше да си има работа с полицията, а Хриси щеше да остане сама. В главата му се заблъскаха мисли. Ами жалба? Но пари за адвокат? Пък и кой щеше да си признае? Какво да направи, мамка му? „На докторите грешките са на два метра под земята“... „Дали я е боляло?“... Ох, бабо, бабо!

Накрая остана една-единствена мисъл. Какво ще прави утре, когато донесат ковчега. И Хриси види веждата... Но на този въпрос нямаше отговор.

Младият мъж стисна очи и сълзите му потекоха отново. Брат и сестра постояха прегърнати. После момичето побутна Илко.

- Батко... Да си ходим. Притъмнява вече. Страх ме е тук.

Илко се огледа. Храстите в градинката заприличваха на тъмни, неясни силуети. Сградата до тях, със старомодната си архитектура, изглеждаше като излязла от филм за призраци. В далечината се виждаше новият корпус. Прозорците му светваха един по един.

Зад кой ли от тях е страдала баба им? Дали  други хора умираха сега там, зад тези малки, блещукащи в настъпващата вечер правоъгълничета? Младежът хвана по-здраво ръката на сестра си. Тя се оглеждаше нервно, сякаш се боеше от духове. „Има и по-страшно от това, Хриси, помисли си той. Хората са по-страшни“. Но не го каза на глас. Двамата се запътиха към изхода.

В болницата започваше нощното дежурство.

към страницата