-
Хей, добре ли си? Да не си болен? – Дарина се беше надвесила над мен с
разтревожено изражение. Протегнах се и ѝ се усмихнах:
-
Защо реши, че съм болен? Спах чудесно. И вместо да питаш, я по-добре ела да ти
покажа колко съм болен… - сграбчих я и я дръпнах върху себе си, но тя се
възпротиви с лек писък.
-
Недей, целият си мокър!
-
Мокър ли… - и изведнъж прималях, защото си спомних съня. – Ей, права си. Тогава
знаеш ли, върви потърси нещо за ядене, а пък аз ще си взема един душ.
-
Добре. А за снощи… - Дарина се поколеба. – Със сигурност съм се заблудила. Беше
вечер и беше направено прекалено реално, и… Май по-добре да не казваме на
никого, а?
Знаех,
че рано или късно ще трябва да обсъдя проблема с брат си, но точно сега не ми
беше приоритет, така че я успокоих и влязох в банята. Останах дълго под
горещата вода и всеки миг, всяка подробност от вълшебната нощ преминаха отново
през съзнанието ми. Чувствах го почти като изневяра, но не можех да се спра. А
и все пак, това беше само сън или фантазия. Нали?
Тъкмо
довършвахме кафето, седнали отвън, когато откъм входа се зададе камион.
Возилото спря, а веднага след него пристигна и колата на брат ми. Той слезе
забързано, само ни метна и взе да сочи на шофьора в посока към езерото.
Камионът потегли натам, а брат ми дойде при нас.
-
Има ли останало кафе? Ей, голям зор видях с тоя, ви казвам! Откриването е
довечера, а той до снощи не беше готов с куклата! Цяла сутрин му стоях на
главата, докато я опакова и я натовари, а на екипа как ще му стигне времето да
я нагласят под водата, направо не знам!
Докато
говореше, през входа влезе и един бус, брат ми скочи и почна да дава знаци и на
неговия шофьор да тръгва към езерото. Толкова беше ядосан и бързаше да приключи
със задачата, че въобще не забеляза как ние с Дарина пребеляхме.
-
Аз ще се кача в стаята, че не ми е добре… - смънка тя и избяга.
-
Ще ида да видя какво ѝ е – смотолевих на свой ред аз.
-
Отивай, ама не се бави, че днес много ще ми трябваш – каза брат ми и надигна
кафето ми да го допие.
Заварих
я да мята дрехите си в куфара. Прегърнах я. „Не го прави, Дари, моля те.”
Трепереше. „Аз казах ли ти, казах ли ти, че това е истинско…”. „Знам. Виждам.
Не си отивай.” „Ела с мен. Да се махнем от това проклето място.” „Не мога,
мила, след всичко не мога да оставя брат си точно сега.”
Накрая
седна до мен, хвана ръката ми и каза:
-
Виж… аз разбирам защо не искаш да тръгнеш. Но и ти разбираш, нали - не мога да
остана. Обаче не искам да свърши така. За това между нас говоря. Искам шанс… Ти
искаш ли? – кимнах. – Да… Ето как ще го направим: аз ще тръгна сега, защото са
ме повикали спешно. И после винаги ще съм заета и няма да мога да идвам тук. Не
мога, разбери… Но ти идвай при мен, идвай винаги, когато можеш. Ще те чакам. И
каквото стане. Пази се. Обичам те.
Целуна
ме по бузата и вратата тихо се затвори зад нея.
Влязох
в банята и взех мократа хавлия, която беше ползвала. Зарових лице в нея, за да
усетя аромата ѝ. Но щом почувствах влагата по устните си, отново ме връхлетя
сънят.
Нататък
денят беше шеметен като сватбен. Хора търчаха насам-натам, задаваха въпроси, изпълняваха
задачи, с брат ми оправяхме гафове, посрещнахме мама, уверихме се, че куклата е
под водата (изобщо не беше толкова страшна). Не ми остана нито минута време да
бъда объркан и да се чудя какво всъщност видяхме снощи и сънувах ли наистина.
Изведнъж
като че ли всичко беше готово. С брат ми имахме няколко минути да поседнем,
преди да почнат да идват гостите и журналистите. Към нас се приближи една
женица от персонала, спря се на известно разстояние и ни загледа, пристъпвайки
от крак на крак.
-
Искаш ли нещо? – попита брат ми.
Тя
носеше снимка. Била от близкото село, работела за мутрата. Присъствала, когато
той изгорил всички снимки на блондинката. И, без сама да знае защо, скрила
една.
-
Не биваше тъй, все едно я е нямало. Тя не беше лошо момиче. Държеше се добре с
нас. Много се напати. А той накрая затри и образа ѝ. Ей го, и на паметника няма
снимка. Даже име няма, само камък. Не бива тъй. Човек беше и тя. Сложете я там,
да виждат хората коя е била.
-
Хубавица е била – отбеляза брат ми. И ми я подаде. – Ето, виж.
От
снимката ме гледаше момичето от съня ми. Обърнах я да видя дали не пише нещо
отзад. Беше се казвала Радина.
Имам
смътно впечатление, че откриването беше много успешно, но не го помня ясно. Цялата
вечер, докато говорех баналности с разни непознати, се опитвах да сглобя пъзела
в главата си. Очевидно, наистина имахме призрак. С Дарина бяхме го видели. И
после тоя призрак някак бе дошъл в съня ми по много реален начин и ме бе
омагьосал. Призракът беше прекрасен. И аз нямах търпение да заспя отново.
Оттогава
всяка нощ в съня си бях на езерото. Понякога всички момичета бяха там, понякога
моята красавица с лунните коси беше сама. Тя идваше под върбата и сякаш
изсмукваше душата ми с вълшебните си целувки. И това страшно ми харесваше.
Никога не говорехме, но веднъж неволно я назовах по име. Недоумяващ поглед:
-
Какво е Радина?
-
Мислех, че си ти… - погалих бузата ѝ. – Не си ли?
-
Не знам… Русалия съм аз.
-
Русалия ли се казваш?
-
Русалия съм.
Нещо
като русалка сигурно? Но тя не помнеше ли коя е?
-
А кога си станала такава?
-
Мисля, че винаги съм била…
На
другия ден потърсих в интернет. Русалиите на Балканите не са точно като
русалката Ариел. Те са нещо като водни самодиви и често произхождат от духовете
на удавени жени. Грижат се за благоденствието и плодородието на района, който
обитават, лечителки са. Имат си и русалска седмица, пада се през лятото. Стават
много страшни, ако бъдат разгневени. И, също като самодивите, понякога
прилъгват човешки мъже.
Като
мен.
Това
бяха някакви глупости. Всички тези измишльотини не съществуват. Хайде, духове –
може би. Някакви енергии там нали се натрупвали. Но всичко останало са приказки
и легенди. Митология. Но, ако вярвах на прочетеното, Радина не беше дух.
А
може би просто прекалявах с мисленето. Ясно беше - аз сънувах. Желанието ми да
угодя на Дарина най-сетне ме бе направило съпричастен към проблемите на жените,
жертви на домашно насилие и ето, че бях взел присърце съдбата на блондинката.
Радина. Даже и имената им си приличаха. Като две противоположности в едно цяло.
Да,
обаче не се сещах за Дарина по няколко дни. Денем бях постоянно изморен и
единствената ми цел беше да приключа със задълженията, за да мога да си легна и
да заспя. Мама забеляза, че съм отслабнал. Майки. Даже и тъмни кръгове под
очите ми си въобрази, но съм сигурен, че нямах такива.
Веднъж
брат ми каза:
-
Едната върба изглежда не е била много качествена. Дали да не я изкореним и да
купим нова?
И
аз осъзнах, че върбата, която бе мое убежище в съня, растеше буквално с дни.
Другото дърво беше два пъти по-ниско.
А
аз ставах все по-изморен. Започнах да спя и през деня. Ако се случеше да не
сънувам русалията, се събуждах изпълнен с гневно отчаяние и бях нетърпим.
Опитах сънотворни, но те прогониха сънищата, затова възмутено ги изсипах в
тоалетната. Алкохолът обаче правеше нощните ми преживявания още по-фантастични.
Близките ми решиха, че съм се пропил. Те не разбираха, че това беше само
средство, чрез което по-лесно да достигам обекта на истинското си
пристрастяване. Вече не ме интересуваше отговорът на загадката. Това, което ме
ръководеше, беше зовът.
Един
ден Дарина пристигна без предупреждение. Може би бе говорила с някого от
близките ми и те я бяха посъветвали да изчака, за да ме хване в добро
настроение. А това беше възможно единствено сутрин, преди да съм започнал
неудържимо да се стремя към следващата доза общуване със света на русалиите и
таласъмите. Може би ѝ бяха разказали, че с мен става нещо.
Тя
беше там със семейството ми, когато слязох за закуска. Вероятно бе дошла да
иска обяснение. Вдигнах длан, за да възпра предстоящата гневна сцена, от която
и без това нямаше да има никаква полза. Но вместо обвинение видях на лицето на
Дарина да се изписва шок. Устните ѝ затрепериха, очите ѝ преляха, тя се
приближи и ме прегърна много внимателно, сякаш да не ме нарани.
-
Колко е лошо? – попита. – Затова ли не се обади? Да не би да… умираш?
Трябва
да ѝ се признае на Дарина, смело подхожда към нещата. Може би е от работата ѝ. Виждаш
гаджето си с малко уморен вид, решаваш веднага, че е неизлечимо болен и хоп –
директно питаш кога е погребението. Или наистина бях толкова зле?
Мама
и брат ми се опитваха да не слушат, но кой би имал толкова воля в такава
ситуация? Хванах ръката на моята любима от човешкия свят и я поведох към стаята
си. После… не знам какво стана. Може би беше от топлината на ръката ѝ или от
спомена за шокираното ѝ, изпълнено с любов лице, наистина не знам. Но седнах до
нея на леглото, без да я докосвам и ѝ разказах всичко.
Тя
не свали поглед от мен през цялото време. Сълзите ѝ не спираха да текат, но не
показа друга реакция. Не разбрах мрази ли ме, прощава ли ми, страхува ли се,
съжалява ли ме. Мен обаче вината ме фрасна право в слънчевия сплит. Напоследък
бях толкова обсебен, че копнежът ми по русалията изглеждаше правилен. Люлеех се
в пространството между два свята, тялото ми бе почти излишно, а душата ми
блуждаеше, самата тя като удавница. Чудно ли е, че през това време съвестта ми
не беше проговорила нито веднъж и въобще не ми беше неудобно от това?
Но
то беше до момента, в който видях как Дарина изплака цяла река сълзи. За мен,
който ѝ бях изменил, който я бях изоставил без обяснение. За мен, който често
не си правех труда да я разбера и неволно, но безхаберно толкова пъти я бях
наранявал, че никоя нормална жена на нейно място не би ми простила. Но тя
очевидно беше толкова ненормална, че ме
обичаше и изплака река сълзи, за да измие в нея омагьосаната ми душа. Тази река
беше важната. Не езерото. Ако само Дарина ми прости.
Тази
вечер се опитах да не заспя. Косите на Дари се бяха разпилели по рамото ми.
Много бяха пораснали, а аз не бях видял това. Не знаех кога си е купила тази
красива рокля, с която дойде днес и къде я е обличала. Не ме беше интересувало
какво си е мислила тя, слушайки мълчанието на телефона си. Дали е могла да спи,
какво е яла, сменила ли е шампоана си – не бях се питал. Длъжен бях да наваксам
всичко това, помислих си в просъница.
Тази
нощ русалията ме люби гневно. Устреми се яростно към върбата, като чупеше
клоните ѝ. Почти ме задуши в косите си и нахапа устните ми. Беляза с драскотини
и синини цялото ми тяло. За пръв път осъзнах колко е силна и се изплаших. Но
това чувство остана някъде в периферията на съзнанието ми, докато ѝ откликвах
със страст, почти равна на нейната. Взел бях решение, но в този магически свят
то губеше стойността си. Може би просто трябваше да остана завинаги тук, може
би трябваше да не се събуждам…
…
дочувах тихо хлипане. Светлината прободе очите ми. Опитах се да хвана ръката на
Дарина, да ѝ кажа, че съм тук, че не бива да плаче, но нямах сили да помръдна
дори и пръст. Погледът ми попадна в огледалото на тавана. Изглеждах прежълтял
като смъртник и сякаш за една нощ се бях смалил. Синините от нощта не се
виждаха, те явно бяха останали само в душата ми. Реката от сълзи течеше за мен
и измиваше вината и страха…
…
а езерото беше почерняло и се вълнуваше като бурно море. Русалията се издигна
над водите му, но този път не дойде под върбата. Само ме гледаше и с поглед
изтръгваше душата ми. Зовът бе по-силен от всякога. Не можех да противостоя. Не
исках… Тръгнах с бавни крачки към брега, после се затичах, стигнах до водата и…
…
брат ми ме раздрусваше и повтаряше „остани с нас, брат ми, остани с мен”.
Направих огромно усилие да отворя очи, но не бях в състояние да се огледам и да
видя там ли е Дарина. Някой почна да сипва в устата ми кафе с бебешка лъжичка,
а аз преглъщах, сякаш животът ми зависеше от това – а той наистина зависеше.
След известно време успях да произнеса дума и тя беше „Дарина”.
-
На езерото е – каза брат ми. Явно вече знаеше всичко.
-
Занеси ме.
Езерото
беше като огледало. Никаква буря, никакви черни води в нашия свят. Дарина не се
виждаше. Брат ми ме остави на брега и се затича по мостчето. От входа на
беседката се обърна и ми вдигна палец. Тя беше долу.
Досетих
се какво прави. Ние вече веднъж бяхме видели там русалията, макар да я бяхме
мислили за манекен, а после за призрак. Отишла е да я търси. Да ме освободи.
***
-
Знам за какво си дошла. Искаш си го обратно.
-
Той е моят мъж. Нося детето му.
-
Но той иска мен.
-
Защото си го омагьосала.
-
Не ги ли омагьосваме всички ние?
-
Има разлика.
(мълчание)
-
Защо да го пускам? На мен ми е добре така.
-
Той страда. И аз страдам, и близките му.
-
Не разбирам човешкото страдание. То не ме интересува.
-
Не ти вярвам. Ти си била човек и си страдала дори повече от нас.
-
Нищо не помня. И какво значение има?
-
Има значение. Никой не трябва да е сам с мъката си. Ако имаше кой да разбере
твоето страдание, може би нямаше да ти се случи това. Виж тази снимка. Виж как
свети усмивката ти. То е било преди да станеш жертва на този мъж.
-
Това на втората снимка той ли е? О, да, той е! Спомням си! О! О, майчице! Защо
ми причиняваш това? Защо ми ги донесе? Махни се оттук със скапаните снимки!
(ридания)
-
Поплачи си, имаш нужда. Не се притеснявай, ще почакам.
-
А ти защо плачеш?
-
За теб.
-
Никой не е плакал за мен.
-
Аз плача за теб сега.
(тих
плач)
-
О, боже! Родителите ми дали знаят какво е станало с мен?
-
Имаш живи родители?
-
Избягах… Избягах от вкъщи, много преди да се омъжа за… този. И те никога не са
плакали за мен. Но все пак заслужават да знаят. Ще ги намериш, нали?
-
Обещавам.
(размисъл)
-
Е, добре. Много ти благодаря! Достатъчно ли си личи, че го казвам иронично?
Сега вече знам колко много съм страдала. Сега пак ме боли. И знаеш ли? След
като цял живот са ме прецаквали, най-накрая имам право да получа, каквото
искам. И вече имам и силата да си го взема. Отивай си!
-
Не!
-
Глупачка! Нали знаеш колко ще е лесно да те удавя?
-
Знам. Но помислѝ. Твоят мъж е решавал всички проблеми с насилие. Ти не си ли
по-добра от него?
- Когато бях по-добра, станах жертва.
-
Спомняш ли си света на живите? Помисли и кажи честно: нима всички победители,
които си познавала, са били насилници?
(мълчание)
-
Но, ако го освободя, какво ще остане за мен? Дори отмъщение не получих… Може би
трябва да го задържа и да го измъчвам, за да отмъстя за всички жени, които са
пострадали като мен. Заслужаваме го, нали?
-
Не е правилният въпрос. Въпросът е какво ви е нужно.
-
И какво е?
-
Мир.
-
Но аз не мога да постигна мир без отмъщение.
-
Отмъщението не носи мир. То ражда ново насилие. Ти си постигнала нужното. Част
си от нещо велико. Просто използвай силата си за добри неща и винаги ще имаш
мир.
-
А другите жени? Живите?
-
Те ще намерят своя начин.
(въздишка)
-
Значи си бременна? Аз изгубих моето бебе. Той го уби. Всичко си спомням.
-
Много съжалявам. Трябвало е някой да те защити.
-
Да… Колко е хубаво да се плаче във водата. Сълзите веднага изчезват и ми
олеква. Не искаш ли да дойдеш при мен? Можем да бъдем приятелки.
-
Искам да се върна горе и да бъда с моя мъж. Моля те.
-
Но ще идваш понякога да си говорим?
-
Стига да искаш.
-
Добре. Вземи си го. Той е добър.
-
Добър е.
-
Ще разкажеш ли за мен? На всички?
-
Иска ли питане?
(докосване
на дланите през прозрачната преграда)
***
Днес
в замъка представяме книга. Казва се „Радина”. Дари написа историята ѝ, за да я
чуят всички. Те двете още много пъти си говориха на дъното на езерото.
Станахме
спонсор на центъра, където работи Дари. Е, точно в момента не работи, защото е
по майчинство. Имаме прекрасна дъщеря, която нарекохме… ами, не е ли ясно -
Радина.
На
паметника на нашата блондинка вече има име и снимка. Родителите ѝ дойдоха
веднъж на гроба и повече не се появиха.
Хотелът
процъфтява, а природата около него е като в рая. Нали това правят русалиите.
Махнахме
глупавия манекен. Сега гостите слизат долу, за да разглеждат екосистемата,
която допълнително обогатихме. Радина обеща да не им се показва и да не ги
плаши. Обикновено го спазва. Само веднъж се яви на едни автори на хорър, но
това по-скоро им хареса. Любопитен съм за какви ли сюжети ги е вдъхновила.
Утре
е Петдесетница. Ще затворим хотела за една седмица и ще заминем. По това време
нашата русалия си кани гостенки от други водоеми и е по-добре да няма хора тук.
За тяхно добро.
Мама
и брат ми довършват последните приготовления за събитието, а аз се качвам горе,
да видя как е авторката на книгата. Тя тъкмо излиза от тоалетната с ошашавена
физиономия. Държи в ръка странен пластмасов предмет, какъвто не съм виждал
досега отблизо. Но гледам телевизия и прекрасно знам какво означават двете
чертички.
-
Ако е момче, ще го науча да внимава много с водните басейни – казвам и я
прегръщам.



