По чиста случайност

 

Таблетките бяха точно четиридесет. Нямаше никакъв смисъл в това, да чакаш, докато се съберат кръгъл брой хапчета и чак тогава да пристъпиш към самоубийство. Но Деян искаше да е така. Вероятно задоволяваше някакво свое желание за ред пред лицето на смъртта. Или си създаваше илюзия за контрол. А контролът беше нещо, което напоследък доста му липсваше.

Той прокара върха на пръста си по подредените в четири стройни редици таблетки. Можеше да си позволи да ги погледа още малко. Да се наслади на мисълта, че само от него и от никой друг зависи кога ще настъпи краят. Така или иначе, това беше единственото, за което все още имаше право да решава, защо тогава да го проиграва така бързо? Животът и смъртта сега бяха в неговата власт.

Знаеше, че майка му ще дойде чак на сутринта. В първите седмици  тя го бе проверявала час по час. Все го питаше дали има нужда от нещо, дали не го боли, дали не е почувствал някаква промяна, допир, мравучкане, топлина... Но след няколко пристъпа на ярост, по време на които Деян хвърляше и чупеше всичко, до което се докопа и ревеше като див звяр, двамата постигнаха съгласие за „режима на свиждане“, както го наричаше младият мъж с горчива ирония. Така че, майка му нямаше да се появи в близките часове и той щеше да е свободен да изпълни намисленото. Това го изпълни с нереално спокойствие.

Не бе усетил кога е задрямал. Събуди се от усещането, че някой седи върху краката му. Неговите напълно безчувствени, сакати крака. Сигурно още сънува, каза си. Разтърка очи, погледна надолу и видя човешка фигура, излегната напряко на леглото му. В стаята се носеше екзотичен аромат. Напомняше на индийския сапун, май че беше сандалово дърво, който някога ползваше една от приятелките му. Някога.

„Да не би да съм изпил вече хапчетата и да не помня?“ – запита се наум Деян.

И чу в главата си глас: “Не, не си. Поне, откакто съм тук. А то е от доста време.“

„Е, сега вече съвсем откачих.“

„Изглеждаш ми съвсем добре.“

Мъжът се вгледа по-внимателно във фигурата. Беше жена, млада жена. Облечена беше странно. Не само, че дрехите й определено бяха азиатски, ами и изглеждаха някак древни, сякаш взети от старинна книга, от онези с филигранно изписаните главни букви на абзаците, с фризовете по страниците. Колкото до притежателката им, тя... ами най-общо казано, тя не беше нищо особено. Дребна, мургава, почти невзрачна. Единствено сивите й очи я спасяваха от това, да бъде абсолютно незабележима. Но не я правеха красавица.

„Добре дошла“ – реши да каже все пак Деян. Така де, грозноватите момичета също са хора. Даже повече имат нужда от внимание.

„Добре заварила.“ – усмихна се леко непознатата.

„Коя си ти и  защо говорим телепатично?“

„Защото, ако ти заговоря на глас, ще трябва да използвам родния си език и няма да разбереш нищо.“

„Сигурна ли си, владея четири езика. Даже и половина, бих казал.“

„Едва ли знаеш точно моя.“

„Щом казваш... Впрочем, аз съм Деян.“

„Царица Шехерезада, съпруга на цар Шахриар, от династията на Сансанидите.“

„Моля??? А току-що си мислех, че аз съм откачил.“

„Не забравяй, че чувам всички твои мисли.“

„А, да. Вярно. И все пак? Това няма как да е истина, нали?“

„Напротив.“

„Добре, добре. Нека се разберем. Ти си халюцинация. Сигурно все пак съм изпил хапчетата и смъртта милостиво ме забавлява, преди да ме вземе със себе си.“

Жената вдигна властно ръка. Изведнъж наистина му заприлича на царска особа. После гласът ѝ прокънтя гневно в ума му: „Престани да бръщолевиш глупости! Което съм казала, е истина, защото аз, царица Шехерезада, не лъжа!“

Това се стори на Деян доста нагло.

„В такъв случай, твое величество, най-коленопреклонно те моля да ми отговориш на няколко въпроса. Защо си при мен? Как си стигнала тук? Как изобщо успяваме да говорим телепатично и откъде знаеш български? И, най-важното, защо те усещам върху краката си, след като съм шибан инвалид?“

Шехерезада се фръцна настрани и вирна носле: „Изобщо не съм длъжна да отговарям на въпросите ти. Но реших да проявя милост. И без това след малко трябва да тръгвам.“

„Къде ще вървиш, тъкмо стана интересно.“

„Трябва да се връщам при царя. Скоро сестра ми ще ни събуди.“

„О, вярно, за поредното парче приказка, нали?“

„Точно така. И това продължава вече двеста седемдесет и четири нощи. Как не му омръзна? Защото, честно да ти кажа, аз се изморих.“

„Да, разбирам те.“

„Нищо не разбираш!“ – изфуча в главата му царицата. Да изфучат в главата ти наистина е усещане, което не може да бъде описано.

„Добре тогава, обясни ми. Моля.“

„Двеста седемдесет и четири нощи подред аз разказвам приказки като луда. Това е някакъв безумен маратон и не мога да си позволя да спра, защото...“

„Да, знам защо“  - Деян направи знак срещу шията си.

„Именно. Но се изчерпах. Минавам за най-начетената жена не само в царството, ами и през девет царства в десето. Но това е прекалено. Никой, дори и аз, не може да измисли толкова приказки!“

„Не се ядосвай. Измислила си ги.“

„Какво искаш да кажеш?“

Деян не знаеше в кой момент влезе в тона ѝ. Вече му се струваше, че дори може и да ѝ е повярвал. Затова взе куката, с която придърпваше към леглото си рафта с книгите. Любо му го беше направил на колелца, да може да си го движи. То беше по времето, когато приятелите по-често се сещаха да го навестят. Когато все още всички вярваха, че ще се оправи и само временно не е един от тях. После... не, не им се сърдеше. Поне с разума си ги разбираше. Та нали той сам бе почувствал как постепенно темите за разговор намаляват до дежурни приказки, а неловкостта се настанява насред диалога и се превръща в главен събеседник?

„Да, много тъжно – отреагира на спомена му царицата. - Но какво искаш да кажеш с това, че съм измислила приказките?“

Деян измъкна от рафта „Приказки от 1001 нощ“ и я подаде на Шехерезада. Но не беше поготвен за реакцията, която последва.

„Какво??? Трябва да му разказвам още 727 нощи??? О, не... сега, като се прибера, ще помоля да изпълнят присъдата ми!“

„Не можеш.“

„Защо пък да не мога?“

„Ами, първо, защото царят няма да позволи да умреш, докато не научи края на всички твои приказки. Второ, защото епосът съществува, значи в края на краищата ти си ги разказала тия приказки и няма как да промениш миналото. И трето, защото аз те моля...“

„Хм – сбърчи носле легендарната царица. - И с какво право пък ти ме молиш?“

„Ами, как да ти кажа, твое величество... впрочем, може ли да ти викам Шехи?“ Деян скръсти ръце и се ухили фриволно, както не го бе правил отпреди злополуката. Но какво пък пречеше да се ухили на една така приятна халюцинация?

„Сто пъти ти казах, че не съм халюцинация! – изсъска гласът на Шехерезада в ума му.  -И не, не можеш да ми викаш Шехи.“

„Добре де, тогава ми обясни най-после какво си.“

„Ще ти обясня. Сестра ми ми намери тази отвара. И снощи, когато моят съпруг заспа, аз я изпих. И също заспах, естествено. Само че по време на съня духът ми не остана в тялото, а тръгна да странства. И така дойдох при теб.“

„Защо точно при мен?“

„Чиста случайност. Отварата не може да избира нито време, нито място.“

„И си говорим телепатично и се разбираме, защото...?“

„Вероятно просто душите го могат. Езикът е средство и оръжие, но той може да бъде и окови.“

„Добре, съгласих се. А да имаш представа защо те усетих върху краката си, след като те са напълно парализирани?“

„Това е съвсем просто. Нима хората от твоето време не знаят тези неща? Кога ги забравихте?“

„Кои неща?“

„Само физическото ти тяло е пострадало от недъга. Но освен него има и други, както ти е известно. Защо ме караш да ти давам елементарни уроци?“

Деян кимна. „Тоест, искаш да кажеш, че моите астрални крака са чувствителни на допир, на топлина и всичко останало и точно те са усетили твоето астрално тяло.“

„Ами... Добре де, нека така да го кажем.“

„Това е забавно, Шехи. В такъв случай какво ще кажеш, ако използваме моето и твоето астрално тяло за по-интересни занимания?“ Отново се ухили. Харесваше му да я дразни.

„А как ти звучи астрално обезглавяване?“

Охо, сега тя влизаше в тона му.

„Нещо не ми харесва тази идея.“

„Освен това, нали съм невзрачна?“

Бодна го, когато най не очакваше.

„Не, вече не си. Отдавна не си. Не си ли разбрала още? Мъжът може да пожелае първо тялото ти. Но той ще остане за следващата нощ само, ако иска да чуе още от твоята приказка.“

„Вярно. Май не важи само за царя.“

„ Не важи. Но да се върнем на въпроса. Аз все пак не разбрах, защо са ти нужни тези пътувания с отварата?“

„За сюжети, разбира се. Нали ти казах, че се изчерпах.“

„А, да, права си. И сега искаш да ти разкажа някаква история ли?“

„Не, аз вече я измислих. За един омагьосан цар, който от кръста нагоре е човек, а надолу – черен мрамор. Но после идва великият везир на един друг цар и убива невярната съпруга, която го е омагьосала и нейния любовник...“

„Да, спомням си тази приказка. С града, дето беше омагьосан и превърнат в езеро, а хората – в риби. Значи тя е за мен?“

„Така излиза“ – усмихна се Шехерезада и сивите ѝ очи грейнаха меко.

„Жалко само, че мен няма кой да ме спаси.“

„Няма ли лечение за теб?“

„Не. Това се доказа окончателно. Гръбначният ми мозък е прекъснат, а каналът между двете части – запушен. Няма такава операция, която да ми помогне да се възстановя.“

„Чудесно.“

„Как така чудесно?“ – избухна Деян.

„А не е ли? – учудено го погледна царицата. - Ти вече знаеш отговора на всички въпроси за болестта си. Оттук нататък няма да се измъчваш, защото пред теб не стоят няколко пътя, от които да избираш. Просто ти остава да се научиш да живееш така.“

„Има още един път пред мен.“

„Човече, престани! Заповядвам ти веднага да престанеш и да изгониш тези мисли! Ако знаех, че си толкова глупав, щях да ида другаде!“

„Защо да е глупаво да искам да си отида с чест?“

„Защото си роден, за да живееш! Ако беше толкова лесно да се намери изход в смъртта, щях ли аз да разказвам приказки нощ след нощ, вече двеста седемдесет и четири нощи?“

„И още 727 ти предстоят...“ – добави тихо Деян.

„Да! И тях ще разкажа! И няма да спра, докато не чуя от устата на моя съпруг, че повече няма да убива жени! Нито мен, нито други девойки от царството! А ти тук... за някакви крака! Ръцете ти са здрави, толкова неща можеш да измайсториш с тях! Умът ти е непомрачен, макар на моменти да се съмнявам в това... както и да е...  толкова важни неща можеш да кажеш на хората! Къде си тръгнал да се убиваш заради едни крака?“

„Шехи...“

„Млък! Царица Шехеразада ти заповядва да живееш!“

И малката фигурка изведнъж изчезна.

„Ще дойдеш ли пак?“ прошепна Деян. Но никой не му отговори. Още минута той усещаше лека топлинка върху краката си. После не остана нищо.

Младият мъж тръсна глава. Сънувал ли беше? Насън ли бе разтворил „Приказки от 1001 нощ“ върху коленете си? Но всъщност, какво значение имаше? По чиста случайност тази нощ го бе посетила една приказна царица. Може би сега тя тъкмо се събуждаше в обятията на своя цар и му се усмихваше? А той... той щеше да продължи да живее по нейна заповед. Та нали някой ден, по чиста случайност, тя можеше да се върне? И той трябваше да е тук, за да ѝ благодари за урока.

 Събра малките таблетки, сви ги в парче салфетка и ги натика на дъното на кесийката, където изхвърляше отпадъците. Ако имаше късмет, майка му дори нямаше да ги забележи.

Навън бе дошъл нов ден.

към страницата

 

Земя без хора

 

Мечът лежеше окървавен във все още стиснатата ѝ около дръжката му ръка. Ръката се издигна и в знак на победа се удари по стегнатите в златна ризница гърди. Алените капки по зловещо озъбеното острие подскочиха.

Уриил свали меча. Другата ѝ ръка разтвори стиснатите в юмрук пръсти и огненият пламък угасна. Димът от тлеещите тук-там огньове смъдеше на очите ѝ и тя ги присви. Полето пред нея беше осеяно с трупове.  Божественият гняв, който я водеше в битката, отстъпи място на мъка по падналите. Неестествено извити тела, лица,  гротескно застинали в маски на ужас я обграждаха, докъдето ѝ стигаше погледът. Дори в смъртта си много от падналите не бяха успели да възвърнат изцяло човешката си форма. Бичът Божи, чумата, покоси хората като късен сняг - първите цъфнали дръвчета. Тишината беше оглушителна. Обикновено до ушите достигаха стонове на ранени или умиращи, а сега само вятърът завихряше дима в странен танц към небето. Избърса острието си в едно от телата и го прибра. Крилата ѝ потрепнаха преди да се разтворят и да вдигнат притежателката си във въздуха. От високо гледката беше още по-ужасяваща.

„Господи, какво сторих... - запита се за миг - трябва да проверя дали има оцелели...“

Несигурността ѝ отлетя с едно махване на крилете. Архангелът направи още един кръг около полето и пое към Света гора...   

Lady Pol the Beloved

 

Издигна се в облаците и се отпусна в прегръдката им. Тук можеше да потъне в забрава за миг, да се остави на безвремието, да не вижда земята. Знаеше какво е там. Изсечени гори, опустошени полета, пресъхнали реки, отровени океани… пустиня. Камари от мъртви птици, гниещи трупове на животни, недокоснати, защото лешоядите и хиените също бяха застигнати от смъртта. Над всичко това се издигаха непокътнати огромни небостъргачи, стълбове с жици, антени, транспортни средства, машини, всякакви метални чудовища. От днес и те щяха да бъдат лишени от живот, защото вече ги нямаше техните създатели.

Уриил тръсна глава, в напразен опит да прогони гневните мисли. Те го бяха заслужили! Цялата тази съсипия не бе нейно дело, а тяхно! Бяха злоупотребили с ценния ѝ дар, затова заслужаваха да бъдат избити жестоко. Яростта ѝ кипна отново, но вече нямаше отдушник за нея.

Архангелът се гмурна в най-тъмния облак и се замята диво в оловносивите му недра. Извади меча си и започна да сече напосоки. Разнесе се оглушителен тътен.  Огън следваше пътя на острието. Облакът запищя, сетне се разрида гневно. Дъждовни капки заплющяха по пресъхналата пръст, заблъскаха сухите дънери, заудряха разкапващата се плът на мъртвите животни и хора. Земята изкрещя, ужасена, загърчи се в опит да се освободи от жестокото нападение. Но дъждът я шибаше безмилостно, преминаваше ту в сняг, ту в градушка, гръмотевичната канонада не спираше, светкавиците атакуваха, макар че вече нямаше какво да подпалят.

Водата напои пръстта, после шурнаха реки, бързеите влечаха камъни, клони и тела, прегърнати в последен танц. Постепенно бетонните чудовища започнаха да се разпадат. Разкъсаните кабели се гърчеха и хвърляха искри, но после и това спря. Металните творения на човешката наука изчезнаха, погълнати от тинята. Мътни потоци се мятаха и заличаваха и последните следи от това, което доскоро се считаше за процъфтяваща човешка цивилизация.

Уриил крещеше заедно с облака, по страните ѝ се стичаха огнени сълзи. Болката ѝ беше толкова силна, че би я взривила, ако я  задържеше в себе си. Архангелът удряше с меча отново и отново, докато изтощението не я накара да се спре. Тогава облакът, успокоен и уморен като нея, я залюля в прегръдките си, запя ѝ тихо, както само водата го умее, положи я на пухена възглавница и остана да бди над съня ѝ.

На земята минаха четиридесет дни. Слънцето изгря над безкрайното море и стопли с усмивката си водите му. Тук-там над повърхността започнаха да се подават върхове. Първите зелени кълнове пробиха пръстта. Във въздуха полетяха мушици и пеперуди. Малки рибки правеха лупинги над водата. Жабчета се припичаха на слънце, после се гмуркаха, а бодрото им крякане се чуваше надалеч. Морски костенурки бавно изпълзяваха, за да снесат яйцата си в чистия пясък. На северните плажове се разнесе любовният зов на тюлените. Стада делфини щастливо кръжаха из бистрата вода и говореха на отривистия си език.

Уриил се разбуди и се протегна бавно. Време беше да се заеме отново с работата си. Погледна към земята и се усмихна. Животът, по-силен от всичко, се връщаше. Планетата бе пречистена и нейната кръв – водата – отново бушуваше свободно във вените ѝ. Липсваха много от старите животни и растения. Този път нямаше Ноев ковчег, да ги запази. Но какво от това? Природата беше най-великият творец. Тя щеше да направи нужното.

Архангелът долетя до Света гора и приседна на любимия си камък. Времето на емоциите беше отминало. Трябваше да си даде сметка за собствената си отговорност. Тя бе изпитала огромен гняв към хората, защото те бяха злоупотребили с дара на знанието, който им беше дала. Факт беше, точно това бяха направили. Използваха науката, за да произвеждат оръжия, с които да убиват себеподобни, за да замърсяват природата и да я изтощават с безумната си алчност. Религиите и науките за душата не помагаха и не възвисяваха, с тях шепа хора държаха останалите в подчинение и ги променяха към лошо. Множеството не търсеше духовност, а предпочиташе да спи сладък сън, упоявано от хитро изречени думи. Всички се стремяха да придобиват и да притежават, тук и сега, веднага, на всяка цена. Забравиха доброто, погубиха човешката си същност в името на кратковременни удоволствия. Не, нямаше невинни сред тях. Заслужаваха това, което им причини.

Но наистина ли не можеше да им помогне, преди да е станало късно, запита се Уриил. Защо се бе заинатила да ги гледа ядосано отгоре, вместо да използва мощта си и да спре това? Би трябвало по-добре да ги познава. Би трябвало повече да ги обича. Изглежда, грехът на гордостта беше превзел и нейното сърце. Та те бяха… слаби. Да, лесно ставаха лоши, но лошотията се лекува с упорита, смирена доброта. Така ги бе учил някога Бог. А тя беше Уриил, господарката на знанието и най-добре от всички архангели трябваше да знае това.

Спомни си какво говореха хората. Бог наказва тези, които обича, казваха. Колко пъти тя бе чувала смирените им молитви, таящи надежда не за обич и помощ, а за милост. И колко повече от тях бяха гневните възклицания „Защо, Господи?” Как се стигна дотук, хората да забравят, че Бог е любов? Дали първо Всевишният и архангелите му не бяха го забравили? Та нали хората бяха Божие подобие и живееха по Божия пример!

Какво сторих, каза си отново. Какво сторихме? Душата ѝ се изпълни с разкаяние и светла тъга. Две сълзи се отрониха от очите ѝ и капнаха на земята. Тези сълзи не бяха нито огън, нито вода. Те бяха чиста любов.

На мястото, където попиха, пръстта се раздвижи. Въздухът затрептя и разнесе вълшебно ухание. Птиците запяха най-красивата си песен. Пред архангела се появиха мъж и жена, които се оглеждаха с радостна почуда.

- Аз съм Уриил – каза тя. – Имам за вас един дар.

към страницата

В един и същи ден

 

Новият напълно отговаряше на клишето за лошо момче и това го обричаше всички момичета от градчето да са влюбени в него. Още щом премина шумно по главната улица, с мотор, корекомско кожено яке, единствен сак на багажника и надменна усмивка, бабите ахнаха и почнаха да се питат кой е и какъв е. Мълчеше само неговата собствена, тази, при която беше пратен, за да завърши криво-ляво средно образование, след като едва беше отървал ТВУ. Учителите потиснаха в зародиш негодуванието си от този скандал, след като им беше казано, че е шефски син, те бяха свикнали да правят услуги, защото така беше в малките градчета и само се молеха другите да не почнат да му подражават, което щеше наистина много да усложни нещата. Но точно такава опасност като че ли нямаше, момчетата се накокошинваха като петлета, щом го видеха, а той дори не ги забелязваше и отправяше оная същата усмивка към пърхащите момичета.

Елена не пърхаше, тя щеше да стане лекарка и да се махне оттук, затова имаше очи само за един мъж, нарисувания в учебника по биология. Шок си беше, когато двамата се сблъскаха на вратата с едни и същи кутии бонбони и еднакви изражения на лека досада, да черпят за рожден ден. Дотогава, все така  по линия на бабите, цялото градче бе разбрало, че сърдитият хулиган от големия град е тяхно момче, малкият Павелчо, роден тук и расъл тук до момента на голямото повишение на баща му. Това увеличи бабешката благосклонност и влюбеността на внучките им, но момчетата не се дадоха. Елена пък беше озадачена, защото беше почнала да мисли за него и дори си го спомни от детската градина, а тя нямаше никакви други спомени от това време.

Изглежда, Павел също беше озадачен, защото изпитателните погледи помежду им ставаха все по-чести, а после се изпълниха с копнеж. След като откри навика ѝ да сяда с учебник в градинката в центъра, той идваше, настаняваше се отсреща и мълчеше, без дори да я поглежда, макар да знаеше, че не само бабите, а и майките клатят глави. Те бяха разтревожени, но прозорливостта не им стигна да видят, че на абитуриентския бал двамата се гледаха различно, не с копнеж, а гузно. Прегръдките и сълзите при изпращането в казармата им се сториха в реда на нещата. Сутрешните прилошавания пък изобщо останаха извън техния обсег, защото Елена вече беше студентка по медицина в София.

Докато светът следеше със затаен дъх събитията в Чили, тя живееше за идванията на пощенския раздавач. Но той не ѝ донесе отговор, а ужасът не беше достатъчен, за да се пречупи и да убие детето в утробата си. По-лесно беше да убие любовта и да му намери баща, а за себе си чисто име. И заживя, потънала в учене и във вълнения за първо зъбче, първа крачка, първа дума...

Рядко си ходеше на гости у техните, кариерата на мъжа ѝ напредваше, Елена беше постоянно ангажирана, което беше доста досадно, но тя знаеше, че винаги ще му е длъжница, затова много се стараеше. Прибирането в родния град за погребението на баба ѝ се оказа глътка въздух от уж благополучното ежедневие, близостта на миналото обаче направи този въздух труден за дишане. Повечето от любопитните погледи бяха заменени от некролози, но това не я облекчи, а когато видя, че на мястото на двете пейки в градинката на центъра има нова чешмичка, изтича у дома и плака безутешно, но никой нищо не заподозря, все пак имаха смърт. 

Информацията бе пътувала бързо и скоро след това Павел я намери, препречи пътя ѝ на излизане от училището на детето и изглеждаше същият, боже мой, все така хубав и все така гневен, и все така погледът му изпълнен с копнеж. На другия ден беше първа смяна в отделението, а мъжът ѝ цял ден щеше да чете лекции в университета, така че  не ѝ се наложи да измисля оправдания. Разтреперана влезе в хотелската стая, напълно забравила, че той бе този, който не отговори на писмата ѝ, той я тласна към този брак  и сега тя нищо не му дължеше, но това имаше ли някакво значение, след като постоянно мислеше за него, особено след връщането в родния град?

Жадните му очи заличиха нуждата от отговори, заедно с дрехите двамата стъпкаха на пода изминалите години, задълженията и приличието, правиха любов, гледаха се, просто се гледаха и пак се любиха. После все пак дойдоха и отговорите, след първото ѝ писмо той избягал от казармата, за да я намери, а когато го хванали, така се бил, че се стигнало до съд и затвор, тогава и баща му вдигнал ръце от него, след време се уволнил, търсил я безуспешно, накрая заминал в Съветския съюз. Така и не завършил университет, станал майстор-строител, от най-уважаваните. И бил сам. Това последното беше въпрос и Елена се почувства съсипана и виновна, защото можеше само да оплаква неслучилото се тяхно бъдеще, но не и да прекрачи в него, нито дори да му позволи да бъде баща на сина си. Двамата си крещяха, после отново правиха любов, накрая той ѝ подари ключодържател с мечето Миша и наведе глава, да не я вижда как излиза.

След няколко години мъжът ѝ я напусна и се ожени за студентка. Дългът ѝ беше изплатен и този път Елена беше тази, която намери Павел в неговия град и нае стая в хотел. Луди и ненаситни, те сливаха душите си отново и отново, а телата просто ги следваха, целуваха се безспир, може би за да не говорят, за да не изрекат нещо, което да счупи крехкото щастие. Но камъкът беше надвиснал и накрая Павел каза „имам дете на един месец”. И заплака.

Елена си тръгна, почерняла и безсмислена, заснова между отделението и проблемите със сина си, който навлизаше в пубертета и ставаше все по-гневен, а това го караше много да прилича на баща си. Запозна ги късно, той вече беше завършил училище, не се харесаха, твърде еднакви бяха, но понеже и двамата я обичаха, през цялото време обсъждаха Световното по футбол в САЩ, тема, по която имаше само съгласие и национална гордост. След няколко месеца синът ѝ замина на студентска бригада и не се върна повече. Понякога пращаше снимки, а с времето на тях се появиха съпруга, деца, къща и куче, после снимките почнаха да пристигат по електронна поща и вече беше по-лесно и по-евтино, но това не запълваше празнотата.

От време на време Павел не издържаше или пък Елена събираше смелост, макар да не беше вече сама, живееше с добър човек, грижовен и обичлив, но необичан. Тогава някоя хотелска стая приютяваше за няколко часа тяхната безнадеждност и болезнения им копнеж, слагаше под ключ вината им и ги събираше така, както беше правилно да бъде през целия им живот. Дъщерята на Павел порасна и се омъжи, синът му беше в гимназията, а в това време той бе сменил няколко професии, Елена пък все така си работеше в отделението, синът ѝ подреди живота си в Щатите, започна да си идва понякога, но отклоняваше предложенията да се види с баща си.

Павел още веднъж ѝ предложи да се съберат, беше минала година от смъртта на жена му. Но мъжът на Елена боледуваше и тя не можеше и да помисли да го изостави сега, когато най-много се нуждаеше от нея, а и какво щяха да кажат децата, неговите, синът им, винаги наострен срещу баща си, пък и дали имаше смисъл след толкова години. Този път нямаше караница, просто стояха прегърнати, нямаше плач, само въздишки, нямаше и думи, за какво им бяха, просто се гледаха и знаеха, че повече няма да опитват, но това не променя нищо.

Когато се пенсионира, Елена се върна да живее в родната си къща. Там я чакаха спомените, които времето беше направило да изглеждат бледи и нереални, може би защото вече ги нямаше и хората, които бяха станали свидетели на любовта ѝ с Павел. Но други спомени тя нямаше, затова заживя тихо, потънала в съзерцание на миналото и също така тихо си отиде.

Синът ѝ не успя да пристигне навреме за погребението, затова на гробищата дойдоха само няколко съседки. Жениците направиха всичко, както подобава и си тръгнаха. След тях в парцела влезе непозната катафалка,  дойдоха и две коли опечалени. Човекът, който отговаряше за гробището, ги посрещна и насочи към изкопания гроб, точно до този на жената. Очакваше ги, бяха се обадили за този покойник, живял другаде, но пожелал да бъде погребан тук.  Остави ги и седна да си оправя документите. „Ха, виж ти, тези двамата са родени в един ден и сега са починали в един ден – каза си. – Жалко, че не са се познавали.”

Там някъде две души се прегръщаха…

към страницата

Истории любовни и гардеробни

 

В кръчмата на Йовича почти не влизаха странични посетители. Е, понякога денем случайни минувачки се излъгваха да изпият по кафе, но никога не повтаряха. Много по-често надникваха и се връщаха още от вратата. Тази кръчма беше махленският мъжки рай и бе възприемана от кварталното общество повече като клуб, отколкото като заведение. Жените я подминаваха – коя с вирнат нос, коя - скърцайки със зъби, а някои (и това беше в най-добрия случай) - със снизходителна усмивка. Ако се наложеше да потърсят мъжете си, те се подаваха от вратата, разбутваха с ръка гъстия цигарен дим, откриваха с поглед благоверния и пак с поглед му даваха знак. Благоверните на свой ред винаги се съобразяваха, защото всички знаеха: щом жената е дошла да изкара мъжа си от кръчмата на Йовича, значи у дома има най-малкото пожар.

Но в събота вечер дори и пожарите не важаха. Тогава бяха тематичните вечери на Йовича: вечер на кайсията, вечер на смокинята, вечер на джибрата и, разбира се, вечер на сливата. Той имаше братовчед на село и с него бяха затворили производствения цикъл. В събота купешките бутилки оставаха неуважени и всички пиеха само двойно препечена домашна ракия. На двойна цена, разбира се, но пък с кеф. И с тънко нарязана сланинка и суджук, за да носят на повече. Тогава се отваряше най-сладката приказка.

Тази събота навън вееше и фучеше, затова мъжете от квартала още повече бързаха да си получат средството за вътрешно загряване. Йовича беше обявил вечер на крушата и вече разнасяше първите чаши. Вратата се отвори за пореден път.

- Хайде бе, Крисчъне, къде се губиш тия дни? – поздравиха присъстващите новодошлия млад мъж. Той бе най-малък от компанията, рожба на 90-те. Майка му му беше дала американско име в порив за демокрация, но такива работи отдавна не впечатляваха никого. Крисчън работеше главно върху себе си, понякога върху жените.

- Леле, ако знаете откъде идвам! – възкликна той, докато се събличаше и поемаше чашата си от Йовича. Изчака малко, за по-драматично и, като видя, че всички са го зяпнали, заразказва: - Зарибих се аз с една кака. Ама кака, мамата си трака! Жена и половина, като върви – цепи въздуха!  

- От квартала ли е тая, бе? – поинтересува се моментално Льольото. Него много го биваше във фантазиите, но в реалността жените все не му връзваха.

- Е, сега, кавалер ли съм или какво? Не казвам… - намигна Крисчън. – И без това, ако разберете коя е, няма да повярвате. А пък, ако ви кажа как ме държа заложник четири дена…

- Ама как заложник? – ококори се бай Станчо и едва не преобърна чашата на съседа си с ръкав. Той беше зиморничав и не си събличаше ватенката преди третата ракия. Чичо Руско, на когото принадлежеше чашата, го изгледа накриво, но си замълча.

- Ей тъй. Първо ме покани, че мъжът ѝ щял да отсъства целия ден. Хапнахме, пийнахме, тия три неща – намигна Крисчън.  -  И тъкмо съм се опънал и заслужено отмарям, отвънка нещо изтрополи. И тя викна „мъж ми!” и ме натика в гардероба. Не знам колко съм стоял, защото по едно време съм заспал, но ми отвори чак на другата сутрин. Пак беше самичка, та кафенце, та закусчица, тия три неща. И по едно време пак се чу шум – и айде пак в гардероба. И така от сряда, че допреди малко…

- К’во приказваш, бе? Че тоя мъж за толкова време не отвори ли едни чорапи да си вземе? – възкликна Монката, акордеонист и  стар ерген.

Чашите задрънчаха от смеха на компанията.

- Ти луд ли си, бе? – задъхвайки се, каза бай Станчо. – Че кой женен мъж си взема чорапите сам от гардероба?

- Тихо бе, не съм ви казал най-интересното. Тя накрая ми призна, че ми е играла театро. Мъжът ѝ бил в командировка за всичките тия четири дни! Но жената искала тръпка, тръпкаааа… Вълнение!

- Ако искате да знаете, може да не съм женен, но и аз съм се крил по гардеробите – реши да вземе реванш Монката. – Веднъж такова треперене треперих…

- Ами, хайде кажи де, какво млъкна драматично? – сръчка го Йовича. Той беше ошетал и се беше примъкнал на масата да слуша.

- Значи… мацката беше една миньонка. Дребно, ама вредно. Луд ме направи, докато я навия. Но накрая кандиса и една сутрин, като тръгна мъжът ѝ на работа, ме повика у тях. Влизам аз и какво да видя? Семейна снимка! Един бабанка мустакат, намръщен, пък тя му стига до кръста. Прималя ми! Викам си, тоя, ако ме хване… Да бях си тръгнал, ама мерак пусти. Обърнах гръб на снимката, награбих  миньонката и изведнъж откъм входа чувам ключ!  Мама му стара, направо не помня как се намерих в гардероба! И слухаря! А човекът – право в спалнята. Върнал се за по-дебелото палто, че навън завяло. Гласът му – и той страшен като мустака.

- И после?

- Какво после? Бате ви Монка не се дава толкоз лесно! Веднага взех да опипвам наоколо, да се ориентирам в обстановката. Напипах дълго кожено палто, викам си, това добре, ще се завия в него, както е на закачалката, ще приклекна, да не ми се вижда главата. Дано само да не е неговото, ама не е, на дамско прилича. Обаче, ако ми види краката да се подават отдолу? И изведнъж набарвам в тъмното едни ботушки на токчета! Малък номер, ама кой ти гледа? Страх пусти! И токчетата обух, и в палтото се намърдах – и се размина работата. А мадамата после ми се хили и ми вика „ела с мене на маникюр”. Че и нови ботушки трябваше да ѝ купя, тия за нищо не ставаха вече.

Когато смехът поутихна, Льольото и Росен Сачмата заговориха едновременно:

- Пък аз веднъж…

- А веднъж един мой братовчед…

- Един по един, моля, дай по старшинство – разпореди се дядо Станчо. – Йович, налей!

И заваляха едни истории, любовни и гардеробни. Всички имаха по нещо да разкажат, крушовицата нижеше синджири в чашите,  сланинката се плъзгаше в гърлата и дори виелицата навън пригласяше на веселата глъчка.

- Имах един комшия, беше направил гардероба на жена си на малки преградки – за по една блузка, за по една рокличка. Да няма място къде да се скрие човек. Добре, че беше дърводелец, иначе не го знам какво щеше да прави с тая шавлива жена. Ама тя пак си намираше начини как да го кичи с рога.

- Ами за дядо Коце знаете ли, с миризливите чорапи? Докарала бабата по-млад любовник, скрила го в гардероба, ама кой да знае, че дядото си бил оставил там чорапите? Като се разкашлял оня, като се разкихал – изскочил навън по дреболии. И оная проклетѝя, баба ти Цона, като емнала дядото! Тя си го минаваше с точилката от време на време, тъй, профилактично…

- Опасни жени, ей! Големи гяволи! Нали знаете жена кога не мисли за оная работа? Само, когато бяга по запален мост и я гони бясно куче – мъдро заключи бай Станчо. – Абе, комшу, ами ти нищо не каза? Нямаш ли си и ти нещо с някой гардероб?

- Може и да имам – глухо рече чичо Руско. Досега той бе слушал тихо и не се беше смял много. Беше отскоро в квартала и в кръчмата и рядко говореше.

- Ами, кажи де, чичо Руско, всички чакаме – насърчи го Крисчън.

Бай Руско отпи, обърса влагата от устните си и заговори:

- Преди трийсет години, една вечер се прибрах от работа. По това време ме бяха хванали лудите и за малко не зарязах жената. Дирех ѝ кусур за щяло и не щяло, заглеждах чуждо, че и парите взеха да ми свидят за у дома. Много ѝ се карах, а тя мълчеше и само очите ѝ се наливаха. Пък аз, като видех това, от вина още повече побеснявах.

В кръчмата настана тишина. Бай Руско надигна отново чашата.

- Мислих, мислих и разбрах, че тъй повече не може. Взех един букет и тръгнах да се сдобрявам. Прибрах се, влязох в спалнята и отворих гардероба да се преоблека. А вътре – най-добрият ми приятел. Гледах го, гледах го – и затворих гардероба. Обърнах се, а жената стои там и цялата трепери.

Тишината се сгъсти. Мъжете не откъсваха поглед от чашите си.

- Не я ли наби? – прошепна накрая Льольото.

- Да я набия? Не… Дадох ѝ цветята, целунах я и ѝ казах да се облича, че ще я водя на ресторант.

Тишината стана като смола. Крайниците на мъжете натежаха, устата им не можеха да издадат и звук. А и не искаха да се опитват.

- Силничка ти е ракийцата, Йович – обади се накрая Росен Сачмата.

- Грешка няма… я налей! – присъедини се и Монката. Всички сякаш си отдъхнаха, разприказваха се помежду си.

Но Крисчън не го свърташе. Накрая се реши и попита:

- Чичо Руско… извинявай… но защо?

- Защо не я набих ли? А тези женици, дето се крихте в гардеробите им, те за бой ли бяха? А попитахте ли ги какво им липсва, че са с вас? Човек трябва да знае кое е важното, момче.

Мъжете наведоха глави. Само Крисчън отново се обади:

- Ами приятелят ти?

- На него никога повече не му проговорих. Човек трябва да знае кое е важното.

Крисчън помисли малко, после кимна. А може би се поклони.

към страницата

Капсулата на времето

 

Ние бяхме първият клас в училището, който запечата капсула на времето, за бъдещите поколения. Докато слагахме нещата вътре, очите ни искряха – бяхме новатори. Бяхме млади и ни предстоеше величие.

Днес, след тридесет години, моите ученици разглеждат същите тези предмети един по един. Иска ми се да не бях им казвала, че съм била в този клас. Познавам тези погледи, така гледаха в археологическия музей. Сигурно им се ще да ме питат за някои от нещата, но вече са достатъчно големи, за да разбират, че ще ме накарат да се почувствам стара. А те са добри деца и с тях се обичаме. Затова стоя тихо, на известно разстояние и поглеждам предметите крадешком.

Розовият моливник с „Ну, погоди” обаче привлича вниманието ми. Странно, че не си спомням кога Вили го е сложила вътре. Нещо повече, според моите спомени нея изобщо я нямаше в този ден. Нали тогава почина вторият ѝ баща, чичо Стефчо. Майка ѝ го уби.  

- Госпожо – прекъсва спомена ми Андрей. – Вижте какво намерихме в моливника. Да не би Вие да сте тази Мариета?

Натъпквам писмото във вътрешния джоб на чантата си така, че то се намачква. Не съм сигурна дали благодарих на Андрей, затова му благодаря пак. Децата ме гледат с разбиращи очи, спомени от младостта, нали така?

Отдалечавам се и сядам на една пейка в училищния двор.

Ние бяхме Виолета и Мариета. Така беше още от детската градина и това е най-добрият начин, по който може да се опише – „Виолета и Мариета”. Ние. Има ли нужда да казвам, че беше все едно в чий дом ядем и спим, че салфетките в колекциите ни бяха еднакви, че нашето дворно куче беше дете на нейната Лора? Или пък, че когато почина истинският татко на Вили, тя сама дойде у дома и не  си тръгна три дни, а после направи същото, когато майка ѝ се омъжи за чичо Стефчо?

Аз харесвах чичо Стефчо, той винаги ме черпеше бонбон Карамел Му и ме щипваше по бузата, дори когато вече не бях детенце. Харесвах и леля Николинка, майката на Вили, обичах нейните пържени филийки и красивите карета, които бродираше. Това изобщо не беше семейство, в което някой би убил някого.

Няколко месеца, преди да завършим училище, Вили стана различна. Имаше странни изблици, ту на гняв, ту на сълзи, а през останалото време беше потънала някъде. Питах, питах всеки път, но не получих нито един отговор. Тя или си тръгваше, или се усмихваше и почваше да говори за друго. А аз не разполагах с нужното време да я преследвам с упорити въпроси – имах си гадже и трябваше, исках да бъда по-дълго с него.

Най-накрая Вили ме потърси да поговорим. Беше в деня преди запечатването на капсулата. Каза, че иска да ми разкаже нещо, но точно в този момент се появи гаджето ми, прегърна ме и предложи да отидем в парка. Божичко, дори не помня цвета на очите на това момче… Но тогава, заради тези очи, аз казах на най-добрата си приятелка, на моята „Виолета и Мариета”, че ще ѝ се обадя вечерта, за да се видим и тогава ще ми разкаже всичко. Каквото и да имаше да ми споделя, едва ли можеше да бъде важно, колкото любовта, нали? И тръгнах. Тогава я видях за последен път. И макар тогава още да не го знаех, там „Виолета и Мариета” умря.

На следващата вечер потресени разбрахме, че леля Николинка е убила мъжа си и е арестувана. Веднага започнах да търся Вили, но тя беше изчезнала. След време някой я подаде за издирване в милицията, но така и не я намериха. Никога.

Нямах представа какво трябва да направя. Нищо, което знаех за Вили, не ми помагаше да се сетя какво може да се е случило и къде е тя. Блъсках си главата всеки ден, но скоро усетих, че нищо ново вече не мога да измисля.

Разпитвах кого ли не, но всички вдигаха рамене. Веднъж даже отидох на свиждане на леля Николинка. Много трудно се реших да го направя, признавам си. Кошмарно е да идеш на свиждане в затвор. А аз дори не знаех как да се отнасям към нея, дали трябва да я обвинявам за нещо или да ѝ съчувствам. Нали така и не стана ясно защо го е направила. Тя нищо не обяснила на милицията, само повтаряла, че ѝ „паднало пердето”. Обаче това беше сигурно  последният ми шанс да разбера нещо за Вили – и отидох. Леля Николинка ми каза само: „Не ѝ повярвах, а трябвало. Сега си плащам. Не можех да я оставя да си съсипе живота. Не я търси, няма да я намериш. Затова го направих, да не я търси никой. ” Не разбрах за какво ми говори. След две години почина в затвора.

Сега писмото трепери заедно с ръцете ми. Късам плика, заедно с единия край на листа. Сърцето ми е в гърлото и ме задушава, но знам, че трябва да прочета всичко.

„Мила Ети,

Не ти се сърдя. Сигурна съм, че днес щеше да останеш, ако знаеше какво ще ти разкажа. Не се сърдя, просто не мога втори път да събера смелост да го изрека. Затова ти пиша.

Вторият ми баща  ме изнасили преди половин година. Не питай как се случи, не мога… Не мога и да опиша как се чувствам оттогава. Много по-лошо от кошмар е. А той продължава да ме дебне и понякога пак успява. И постоянно ме заплашва, за да си мълча. Опитах се да кажа на мама, но тя не повярва и ми се скара. Исках да споделя и с теб, но… ме беше срам. Ако искаш, ми повярвай, ако не…

Ще дам писмото на някого да го пусне в капсулата на времето. Не знам къде ще си след тридесет години, но някак вярвам, че то ще те намери. Нали затова е капсулата, да съхранява.

Следващият път, когато той ми посегне, ще го убия. Да ме хванат, все ми е едно. Но няма да се навирам на вълка в устата, ако успея, ще се измъкна. Ще избягам далеч, сигурно зад граница. И без това мама никога няма да ми прости.

Ти дали ще ми простиш?

Ако съм жива и мога да се върна, някой ден ще те открия. Ужасно ще ми липсваш, само ти.”

Замаяна от сълзи, отначало не усещам ръката на рамото си. Жената, която е застанала до мен, е с бяла коса, но тя все така е моята Вили.

- От няколко дни съм тук – казва тя. – Знаех, че ще те намеря. Гледах те отдалеч и ти се радвах. Чаках да прочетеш.

В очите ѝ има въпрос, а моят отговор е силна прегръдка.

- Липсваше ми – казвам. – Чаках те. Знам, че много закъснях. Но сега те моля. Разкажи ми своята история.

към страницата

Опит за летене

 

Не помня откога стоя на този мост.

Точно в средата съм. До стената. Някаква шибана невидима стена, като във фантастичен филм.

Когато се приземих тук… то беше, когато скочихме от другия мост… та, когато се приземих, направо се натресох в нея. Добри явно е минал, защото не го видях тогава. Сега идва при мен, от време на време. Говори ми. Казва, че на отсрещния бряг е яко. Можело да летиш, когато ти кефне.

Това беше мечтата ни – да полетим. Говорехме си за нея, докато кръстосвахме улиците. Как ще литнем, така, от самосебе си, и най-сетне ще се махнем оттук. Беше красиво, а Добри умееше да говори. Имаше един такъв глас… като музика, ама не чалга. Такава музика понякога се чува от съседите от горния етаж. Тогава майка пуфти: „Аман от симфонии!“  и затваря прозореца. На мен ми харесва, но си мълча. Тя е винаги уморена и все я гонят нервите, тъй че не искам да го отнеса.

А, да. Ставаше дума за Добри. Той говореше като поет. Аз не, че обичам стихове, ама нали има разни, дето сме ги чели в даскало, затова мога да направя сравнение. Не знам той откъде се беше научил така, защото никога не беше ходил на училище. Може пък да му е било вродено. Откъдето и да е било, с Добри беше яко да се мечтае. И ние обикаляхме, минавахме по Железния мост над линията, през Охлюва и поемахме в посока извън града. Понякога срещахме проститутки, но бързахме да ги отминем. Сигурно щеше да е интересно да поговорим с тях, обаче нашата цел беше големият мост.

Беше огромен и колите фучаха през него. Ние се подпирахме на парапета и гледахме. Там е едно такова – широко. Като си в града, виждаш до отсрещната сграда. Или до края на улицата. А тук всичко е огромно, не само мостът. Струва ти се, че целият свят е твой. И има много място за летене. „Ей оттука ще литна някой ден“ – казваше с поетичния си глас Добри. А аз му се смеех:“Да бе, и ще се приземиш право на пътя за Басарбово“.

В Басарбово са гробищата на Русе. Там са баба и дядо. Добри няма никого, той все повтаря, че е „дете на улицата“. Не знам къде спи. Понякога му нося нещо за ядене, но гледам майка да не разбира. И без това ѝ е трудно да изкарва сама всичките пари. Не може да си гледа спокойно живота, защото трябва да храни и мен. Баба и дядо ни помагаха, но умряха. А баща ми си хванал пътя, когато разбрал, че ще се родя. Ето как съм провалила живота на майка. Така казва тя. Ама аз не съм искала да се раждам. Никога нищо не съм искала специално за мен. Само да летя, но това беше, защото го мечтаехме заедно с Добри.

Този мост, на който  стоя, прилича на големия мост, където ходехме, но не е съвсем същият. И той е толкова голям, но иначе е като от някаква приказка. Абе, като от старите замъци, онези, дето са живели в тях рицарите. Висок е, извит нагоре като дъга и целият е построен от огромни парчета скали, ама не равни като тухли, ами най-различни. Изглежда като направен от сапунени балончета, само че каменни. И настилката му не е гладка, но не ми убива  на краката, не знам защо.

Стоя тук и се опитвам да видя какво има долу. Но не виждам нищо друго, освен мъгла. Поне тя е красива, защото е във всички цветове и се движи. Бих скочила да полетя в нея, но от този мост не може да се скача. Може само да се отиде на един от двата бряга, а аз още не знам кой да избера.

По пътя към единия бряг ми пречи стената. Понякога тя изтънява и се огъва, като я натисна с ръка. Мисля, че, ако натисна повече, ще ме пусне. Но тогава ме хваща страх и се отказвам.

А на брега е зелено и красиво. Виждам много цветя. Веднъж баба дойде при мен, до стената. Гледаше ме… Стана ми мъчно, защото, откакто тя умря, никой не ме гледа така. Даже Добри. Баба ми каза, че като отида при нея, пак ще ми направи мекици, но да не ходя още. Защо пък да не ходя, на мен само с баба ми е хубаво. И с Добри, а те и двамата са на този бряг. Дядо също, но той не е идвал да си говорим. Само ми маха отдалеч и се усмихва.

Другия бряг не мога да го видя. Мъглата го закрива. Обаче понякога чувам говор. И плач. Струва ми се, че майка плаче. Но не разбирам защо. Сега не съм при нея и животът ѝ вече не е провален.

Понякога се чудя дали пък да не тръгна към този бряг, където е майка. Знам, че пак ще ми се ядоса, но може пък и малко да се зарадва. На мен ще ми е приятно да я видя. Тя ми е постоянно сърдита, обаче съм свикнала с нея. Нали ми е майка все пак.

Поне в тази посока няма стена. Може би това означава, че трябва да отида там. Само дето не знам дали искам. Сега и Добри не е там вече. Няма да има с кого да си говоря. И с кого да полетя.

То и без това не знам дали бих рискувала втори път с летенето. Тогава Добри беше донесъл отнякъде едно шише вино. Не бях пила вино и ми се видя кисело. Но той ми каза, че с него се лети лесно, защото главата ти олеквала. Затова надигнах шишето и изгълтах моята част. Добри се оказа прав. Беше толкова просто да стъпим на парапета, да се хванем за ръце и да полетим. И без това нямаше какво да ни спира.

Пак чувам плача̀. Да, майка е, личи си. Сега почва да говори. Хайде бе, ами че тя разказва приказка! Странно нещо, майка никога не е разказвала приказки! Как ми се иска да я видя!

И мъглата се разсейва. Я, какво вълшебно място, то трябвало само да си пожелаеш. Майка седи на болнично легло, а в леглото лежа аз. Около мен има апарати, които пиукат, а в устата ми са наврели от ония тръби, дето ги показват по филмите.                Двата ми крака са гипсирани. Майка ми държи ръката. Виждам, че внимава, защото имам система. От време на време се пресяга и ме гали по косата. Издухва носа си и пак почва да разказва.

Не познавам тази приказка. В нея се говори за майка и дъщеря, които много се обичали, но си причинили болка една на друга. Толкова им било мъчно от това, че се разделили. Стояли от двете страни на един мост, гледали се и плачели. А мостът бил висок и се люлеел и било страшно да се премине по него. Накрая майката не издържала, направила една крачка навътре и протегнала ръце. Тогава и дъщерята направила същото. После двете се затичали една към друга и се прегърнали по средата на моста.

„Върни се… – шепне майка. – Прости ми и се върни, моля те!“

Искам… Искам…

Правя крачка по моста, протягам ръце… и отварям очи в прегръдките на мама.

Сега наистина летя…

към страницата

Nevermore

 

Нощта навлиза в най-зловещия си час. Черната ѝ бездна поглъща и последната частица живот. Навън е мъртво, само криле на демони прошумоляват в мрака. Пламъкът на свещта ми е като замръзнало острие, неспособно да пробие лепкавата тъмнина. Едва виждам какво пиша, ръката ми трепери… но бързам. Бързам да разкажа окаяната си история, защото знам, че преди да зазвъни песента на славея, тя ще дойде за мен.

Ще чуя почукването на клюна по прозореца. Бледа ръка ще дръпне завесата. И аз ще тръгна с нея, защото с нея е моят път. Когато адът се отдръпне, за да допусне светлината в лъжливото ѝ царство, Едуард Прайс ще е изгубен за света.

Вие, които четете тези редове, бъдете снизходителни към слабостта на един грешник. Вашият покорен слуга наистина се опита да живее по Божиите закони. Но злото бе по-силно. Ще ви разкажа всичко, а вие ме съдете, както ви повелява Господ и вашата съвест.

Роден съм в семейството на богат търговец. Не помня майка си, която се споминала от треска, когато съм бил в младенческа възраст. Баща ми беше суров човек и аз изпитвах тежестта на ръката му заради всяко свое провинение. Бях тихо, затворено дете и той често ми се караше за това. Все повтаряше, че няма да опазя и умножа богатството му, поради слабостта на характера си. Аз всячески се стараех да угодя на бащината воля, но очевидно Господ ме бе създал твърде неспособен.

Разочарованието на баща ми растеше и това го накара да вземе мерки. Скоро след двадесетия ми рожден ден той ме повика в кабинета си и ми каза:

- Едуард, окончателно се убедих, че ти не си синът, който бих желал да имам. От теб никога няма да излезе добър търговец и се боя, че след смъртта ми с твоята некадърност ще се докараш до просешка тояга. Ако майка ти бе живяла по-дълго, за да ми роди още синове, би било друго. Но тя се оказа слаба и болнава, а ти явно си като нея. За съжаление, си единственият ми наследник и аз трябва да направя и невъзможното, за да запазя семейното богатство, което съм натрупал с толкова труд.

Аз мълчах, навел глава. Знаех, че баща ми е прав и бях готов да приема всяко негово решение. Той продължи:

- Решил съм следното. Възможно най-скоро ще се омъжиш за дъщерята на Джошуа Рединг. След смъртта ми моята търговска компания ще се слее с неговата и ще премине под негово управление. По-късно ще я ръководят синовете му. Те са способни млади мъже - тук той ме изгледа накриво - и ще съхранят и умножат всичко, което съм постигнал. Ще ти дадат някоя синекурна длъжност и ще осигуряват издръжка на теб и съпругата ти до края на живота ви. Ще включа това в завещанието си. Сега върви, ще ти съобщя датата на сватбата.

Кимнах мълчаливо и излязох. Изпитвах благодарност към своя баща, затова, че се е погрижил да не остана без препитание поради слабостта си. Отидох в стаята си и се отдадох на размишление.

Но за слабите натури размишлението е вредно занимание. Колкото повече мислех, толкова повече в ума ми се прокрадваше разочарование от бащиното решение. Аз бях единствен наследник и ето, че с един замах бях лишен от своето наследство. Цял живот щях да бъда зависим от чужди хора, да водя жалко, безсмислено съществуване. Сега, когато бъдещето ми бе отнето, едва сега започнах да се питам дали не бих могъл все пак да се мобилизирам и да извърша велики дела.

Не си позволих задълго тези мисли. Аз бях добър син и знаех, че бащината воля е закон. Затова потиснах раздразнението си, без да знам, че то ще продължи да тлее, докато превърне живота ми в купчина разсипани догарящи въглени.

Бъдещата ми съпруга се оказа капризна и невротична. Тя прекарваше голяма част от времето затворена в спалнята си, при спуснати завеси, заради някакви пристъпи, които, както ми казаха, се дължали на мигрена. Когато не беше на легло, Робърта Рединг не се спираше на място. Движенията ѝ бяха резки и често ме стряскаха. Пронизителният ѝ глас ме караше да подскачам. “Едуард, подайте ми чадъра! Едуард, позвънете за чаша вода!” и други подобни, бяха обичайните реплики, чрез които тя общуваше с мен. Като единствена дъщеря в семейството, годеницата ми беше свикнала да се изпълняват всичките ѝ желания. А братята ѝ, които винаги бяха наоколо, зорко следяха поведението ми и аз не можех да си позволя дори едно недоволно изсумтяване.

Представата за бъдещия семеен живот все повече ме плашеше и аз започнах да намразвам неприятното създание, което ми бяха определили за съпруга. В същото време таях и непозволен, кощунствен гняв към човека, който ми я беше избрал - моят баща.

С никого не споделих тези чувства, напротив, научих се старателно да ги прикривам. Подлостта е оръжие на слабите, а аз установих, че я нося в себе си в достатъчно количество. Преструвах се като същински актьор, но това в крайна сметка се отрази на здравето ми. Слабата ми психика и крехкият ми организъм понесоха последиците от вътрешните ми терзания. Започнах да прекарвам все повече време затворен в стаята си, разсейвайки се с проучвания върху литературата на миналия век. Баща ми пуфтеше с презрение, когато станеше въпрос за моите занимания. За него те бяха безсмислено губене на време. Фактът, че не ми ги забрани, показва доколко бе вдигнал ръце от мен и моята некадърност.

Сватбеният ден настъпи много по-бързо, отколкото бих искал. Изпих първото уиски още сутринта, преди закуска. Представата за Робърта, която крещи по камериерката и тропа с крак, не излизаше от главата ми. Докато стигна до църквата, краката вече трудно ме държаха. Не помня нищо от самото бракосъчетание, нищичко, до момента, в който се свестих в спалнята си, след като, както се оказа, бях облекчавал стомаха си няколко пъти от изпития алкохол. Приличието изискваше да се върна при гостите. Едва тогава можах да огледам булката, която приличаше на закачалка с провесена върху ѝ бяла рокля. В отговор получих от нея вбесен поглед, промърморих някакво извинение и се извърнах на другата страна. За щастие, празненството беше към края си и скоро ние се оттеглихме за първата си брачна нощ.

О, кошмарна нощ! Навярно всички сили от ада са се събрали тогава, за да причинят непоправимо зло!

След като изчаках достатъчно дълго време, почуках плахо на вратата на спалнята, която вече щях да деля с Робърта. Тя лежеше неподвижна в мрака и аз внимателно се вмъкнах под завивките. Не знаех какво да правя. Боях се от тази жена. Но не исках отново да стана обект на критиките на моя баща, затова сложих ръка на рамото ѝ.

Усетих как тя се стегна под допира ми, а после, за моя изненада, започна да се извива по странен начин. Преди да разбера какво става, движенията ѝ преминаха в конвулсии. Опитах се да я задържа и панически я затиснах към леглото. Бях върху нея и различавах в тъмното очертанията на лицето ѝ. Бялото на изблещените ѝ очи просветваше, устата ѝ бе покрита с пяна, която опръска лицето ми. Пляснах я няколко пъти леко по бузите, с надеждата да я накарам да се съвземе. В отговор Робърта впи пръстите си в раменете ми толкова жестоко, че ноктите ѝ ми причиниха рани, дори през ризата. Тялото ѝ се изви и се опря само на тила и на петите. Отхвърлен при това движение, аз паднах до нея на леглото и не посмях да помръдна повече. Целият треперех, ужасѐн, сигурен, че зъл демон е обладал тялото на моята съпруга. Със затаено дишане слушах мучащите звуци, излизащи от гърлото ѝ. После те преминаха в хриптене и накрая престанаха.

По-нататък не помня нищо.

Когато дойдох на себе си, ми разказаха, че Робърта получила епилептичен припадък. Имала това страдание от малка и досега, с Божията помощ, се оправяла бързо след пристъпите. Този път обаче си глътнала езика и, понеже не съм знаел как да ѝ помогна, починала. Колкото до мен, аз съм получил треска и съм бил в безсъзнание три седмици.

Отново бях разочаровал баща си. Не само бях провалил плана му за спасяване на бизнеса, ами и поставих под въпрос отношенията му с неговия приятел Джошуа Рединг. Бедният ми родител едва разубедил братята на Робърта от намерението им за саморазправа. Цялото семейство виняло мен за смъртта на съпругата ми. Само една от нейните баби била казала:”Горкото момиче извади късмет. Представяте ли си какъв живот би водило с този неудачник? Поне се отърва навреме.”

Това ми разказа моят баща, седейки до леглото ми и клатейки глава със смесица от съжаление и отвращение към мен. След това ми нареди да се възстановя възможно най-скоро и да започна да посещавам гроба на Робърта. Само така нейните братя щели окончателно да се убедят, че съм неутешим съпруг и не нося вина за смъртта на сестра им.

Без да знае, по този начин баща ми ме изпрати право в ноктите на демона.

Пристъпвах бавно към гроба, защото още не бях върнал силите си. Подпирах се с бастун, а в другата ръка носех цвете, което щях да положа в памет на покойната. Отдалеч видях, че там е коленичила жена, облечена в черно. “Какъв малшанс, казах си, натъкнах се на някоя от нейните баби.” Но не смеех да се върна у дома, без да съм изпълнил нареденото. Затова обречено продължих напред.

Спрях до пресния гроб. Жената не помръдваше. Покашлях се и поздравих. Тогава тя се обърна и краката ми се подкосиха. Това беше Робърта, само че цялата в черно и с воалетка. Чертите на лицето ѝ бяха изкривени от злоба и гняв. Но когато ме видя, изражението ѝ се промени светкавично. Погледът, с който ме дари, бе тъй нежен, че аз напълно се обърках. Никога приживе моята съпруга не ме беше гледала така.

- Любов моя - изгука тя. - Откога те чакам…

- Ти… не си ли мъртва? - успях да изграча след известно усилие.

- Мъртва съм. И какво от това? Върнах се, за да бъда с теб. Ще ти кажа една тайна. Сватбената клетва не е вярна. Смъртта не може да ни раздели.

- Робърта, аз…

- Знам, мили. Прощавам ти всичко. Как да не ти простя, като виждам, че не можеш да живееш без мен? Като знам, че скоро ще сме заедно във вечността?

Тя протегна ръка към мен. Ужасѐн, набутах цветето между пръстите ѝ, после се отдалечих с бързи крачки, доколкото ми позволяваше телесната ми слабост. Посмях да се обърна крадешком, едва когато стигнах края на пътеката. Робърта бе изчезнала. На гробната могила беше кацнал гарван. Блестящото му око беше втренчено в мен.

Никакви мои молби не успяха да разубедят баща ми. Всеки ден, като осъден на смърт, аз поемах към гробището с цвете в ръка. Всеки ден там ме чакаше духът на моята покойна жена и настояваше да я последвам в отвъдното. Отначало тя бе нежна и прелъстителна. После започна да се ядосва на моята тъпа упоритост.

- Ти няма да можеш да живееш без мен, не разбираш ли? С моята смърт животът ти е съсипан. Никога няма да си щастлив, вечно ще страдаш! Никога не ще намериш щастието без мен! Никога, разбираш ли? Nevermore!

И тропаше с крак.

Не можех нищо да ѝ отвърна, пелтечех неразбрани глупости, накрая се обръщах и побягвах. За мое щастие с времето бях започнал да възвръщам силите си и бягах все по-бързо. Винаги поглеждах от края на пътеката и винаги на могилата стоеше неизменният гарван. Веднъж дори ми се стори, че го виждам да тропа с грозния си, ноктест крак.

Мина известно време и баща ми се успокои. Той бе възстановил добрите си отношения с мистър Рединг и вече започваше да крои нови планове за спасяване на компанията. Само че те не включваха моя тъст и семейството му, затова задължението ми да посещавам редовно гроба отпадна.

Чувствах се по-добре, като не срещах покойната си съпруга и здравето ми се укрепи, доколкото това бе възможно. Само нощем, в просъница, дочувах завивките да съскат, като от извиващо се между тях тяло, а грачещ шепот повтаряше “Nevermore, nevermore”. Но, под влиянието на лауданума, който бях започнал да приемам заради треската, бързо се унасях и призрачните звуци не достигаха задълго до мен.

Един ден баща ми ме повика в кабинета си.

- Едуард - започна той. - Ти поставяш пред мен изключително трудна задача. Очевидно никак няма да ми е лесно да спася наследството ти. Смятах, че съм намерил решението, но се оказа, че ти дори не можеш да опазиш жива една жена.

- Съжалявам, сър - измънках с наведена глава.

- Няма как, ще трябва да направя още един опит. Споразумях се с Илай Билингс за женитбата ти с малката му дъщеря. Както той ме увери, тя е в отлично здраве. Имала неблагоразумието да те хареса, макар че не разбирам защо. Не оставила баща си на мира, докато не дал съгласието си за тази сватба. Илай много обича Елизабет, имай го предвид. Опитай се да не я убиваш.

Побързах да се измъкна от кабинета, преди баща ми да е забелязал зачервените ми бузи. Аз също не бях безразличен към чара на младата мис Билингс. Развълнуван, сякаш летях към стаята си, без да предположа, че там ще ме очаква покойната мисис Прайс. Тя седеше на леглото ми с мрачно изражение, а очите ѝ ме пронизваха гневно.

- Кажи ми, че това не е истина, Едуард! Кажи ми, че няма да отидеш на тази сватба!

- Но, Робърта… баща ми… - опитах да се оправдая.

- Не ми разправяй басни, Едуард! Баща ти няма власт над живота и смъртта! Ти си ми дал дума!

- Всъщност не съм… - прошепнах с пресъхнали устни.

- Все едно! - отсече покойната ми съпруга. - Трябва да го направиш, трябва да дойдеш при мен! Не може да живееш без мен!

- Не! - изрекох твърдо и после се свих, сякаш очаквах да ме удари. Смелостта ми бе стигнала само за тази единствена дума.

- Каквооо? - изкрещя Робърта.

В стаята сякаш връхлетя торнадо. Завесите се изтръгнаха от местата си и заплющяха в лицето ми, предмети летяха и се удряха в мен. Гарванът, който бях виждал толкова пъти на гробището, изведнъж се появи отнякъде и ме връхлетя. Острите му нокти изподраха лицето ми, а огромната му, твърда човка се опита да изкълве очите ми. В стаята кънтеше грозният му грак. Свих се на кълбо и закрих, колкото можах, главата си. Изкрещях: “Иди си, Робърта, не те искам!” И изгубих свяст.

Съвзех се на пода. Бях се омотал в завесата. стаята приличаше на бунище, а драскотините по лицето ми кървяха. На вечеря баща ми поклати осъдително глава при вида ми, но не ме попита нищо.

Робърта повече не дойде да говори с мен. Но колчем дръпнех завесата, за да надникна навън, гарванът беше там и ме наблюдаваше. Нощем продължавах да чувам шепота “Nevermore, nevermore!”, после сънувах как удушавам Робърта в първата ни брачна нощ и се събуждах мокър от пот, потресен от възбудата, която този сън носеше на тялото ми.

 

Сутринта на втората си сватба не пих нищо, освен обичайната си доза лауданум. По-късно през деня се наложи да взема още, защото вълнението и нетърпението предизвикваха слабост у мен и на няколко пъти едва не припаднах. Новата ми съпруга беше най-красивото и мило същество, което бях виждал през живота си. Тя ме гледаше с обожание, което не разбирах как съм заслужил. Отвръщах на пламенните ѝ погледи и броях часовете до момента, когато щяхме да останем насаме. Тогава, сигурен бях, мъките ми щяха да приключат. Животът ми щеше да започне отново.

Защо съм си мислил, че мога да избирам?

Нетърпеливо последвах Елизабет в спалнята, като се спрях само за момент, за да взема още една доза. Любимата ми съпруга ме очакваше, тъй прекрасна в бялата си нощница, поръбена с дантела. Тя ми се усмихна свенливо и протегна ръце към мен, аз направих крачка... и тогава на пътя ми се изпречи Робърта. Изкривеното ѝ от ярост лице се приближи до моето. Усетих зловонието на сяра и катран. Устата ѝ зееше, кървавочервена отвътре, с остри, страховити зъби. Тя ме прегърна и тогава усетих, че ръцете ѝ са всъщност гарванови криле. Покри ме целия с тях, а устата, внезапно превърнала се в клюн, се насочи към шията ми.

Отблъснах я със сетни сили и отново направих крачка към Елизабет. Беше трудно, сякаш въздухът бе станал гъст и спираше движенията ми. Тогава жената-демон изграчи, върна човешкия си вид и легна в съпружеското ми легло… върху Елизабет. Мисълта как любимата ми е смазана под това адско изчадие ми донесе нови сили и пак тръгнах напред. Робърта се опита да си придаде изкусителен вид и ме повика с пръст. С един скок се озовах върху нея и стиснах с две ръце омразната ѝ шия. Тялото ѝ се разтресе, ръцете ѝ се опитаха да разхлабят хватката ми, но не успяха. Стисках, обезумял, и повтарях: “Няма да се върнеш повече! Nevermore, nevermore…”

Тялото под мен се отпусна.  Отворих очи и видях гарвана, който бе кацнал на таблата на леглото. В очите му имаше насмешка. Сведох поглед… и с ужас срещнах мъртвите очи на Елизабет, изскочили от орбитите. Главата ѝ се люлееше. Бях ѝ счупил врата.

Гарванът каза дрезгаво:”Ще се върна за теб, Едуард”. И изчезна.

Отгогава пиша и се старая да не поглеждам към леглото. Остана ми още малко лауданум, който ще изпия накрая, преди да стъпя на стола и да поставя на шията си въжето, което  вече съм закачил на тавана. Когато Робърта се върне, ще съм готов да тръгна с нея, в нейния свят, където има само мрак, мълчание и безнадеждност. Ще се моля да не срещна Елизабет, чията невинна душа погубих. Не бих могъл да понеса тази среща, но знам, че тя няма да се случи. Моята несбъдната съпруга сега пее с ангелите. Невинността и добродетелността ѝ радват същества, много по-достойни от мен, грешния.

А аз ще последвам Робърта. Бог да се смили над бедната ми душа!

 

Възрастният мистър Прайс дочете писмото и въздъхна тежко. Не бе очаквал, че лауданумът може да доведе до такива страшни последствия - халюцинации, самонараняване, убийство, самоубийство. Но, вероятно, причината не бе в лекарството, а в слабостта на сина му. С лауданум се лекуваха всички, все пак. Това не можеше да е проблем. Истинският му проблем сега беше друг.

На кого щеше да остави компанията?

към страницата