Ненужната

 

            Витана оправи плитката чесън, закачена на дървения одър. Взе метлата, премете и я остави подпряна до главата на дъщеря си.  Извади бебето от люлката, подаде го на майка му и се вгледа в лицето ѝ. Не беше добре щерка ѝ, никак не беше. Устните ѝ бяха напукани, очите – трескави. Бе родила преди два дни и за това време сякаш изведнъж се бе стопила под завивката. А днес се бе изморила повечко, след посещението на жените от селото.

Поне малкото изглеждаше силно. Усетило майчината близост, то примляска и взе да върти главица в търсене на гръдта. Родилката с усилие вдигна ръката си, изтънелите ѝ пръсти погалиха косичката му. Усмихна се и на долната ѝ устна изби капка кръв. Детето намери зърното и засука жадно.  Родилката притвори очи успокоена и се отпусна.

„Силно дете - мислеше си Витана. – Ще го бъде, всякак ще го бъде. Но Лалка, ох, не ми харесва тя. Ще стане зян чедото ми.“

Малкото бе заспало на гръдта на майка си. Бабата внимателно го отдели и го върна в люлката. Постави длан на челото на дъщеря си, взря се в очите ѝ, оградени от тъмни кръгове.

- Много е хубава, мале - прошепна младата майка. – Да беше сега Стоян, да я види...

Очите ѝ се насълзиха. Вълци бяха изяли мъжа ѝ в гората тази зима. Тъй и не узна, че рожба ще имат.

- Няма, чедо, няма... – утешително рече Витана. – Той, Стоян, гледа сега от небето. Радва се на рожбицата ви. Каквото господ е решил, дъще, това става. Я пийни сега от тая билка.

- Добричка си ми ти, мале. На толкова булки си помогнала да си имат дечица. А пък аз – най-голямата късметлийка. Няма нужда да те викам, да те търся, у дома си ми.

- Шегувай се ти, момиче – престорено строго рече Витана и поднесе към устните ѝ паницата с билката.

Дали пък? Щом намираше сили и за шега, може би щеше да се оправи чедото ѝ? А и тя нямаше така да я остави. Всичко щеше да опита. Че как иначе щеше да остане малката душица клето сираче? И нейната душа черна, изгорена? На много булки беше помогнала, трябваше и на своето дете да може.

Лалка притвори очи. Дишането ѝ стана по-спокойно. В съня лицето ѝ се отпусна, бузите ѝ придобиха малко цвят. „Не ми я вземай, господи!“, шепнеше Витана и ръсеше край одъра с китка билки. Сбрала бе всичко, що знаеше или мислеше, че ще помогне: здравец, босилек, бял оман, самодивски росен. И лале, разбира се, на името ѝ.

Всички билки знаеше Витана, на много хора бе помогнала. Беше бабувала на всяко дете в селото, церила бе всеки възрастен. Но беше вече стара, силите я напускаха. Щеше ѝ се някой да я замести. Обаче нямаше на кого да предаде занаята. Защото то не беше само занаят. Първо се искаше да имаш дар.

Тя много се бе надявала Лалка да има дар като нея, но това не стана. Още от малка бе ясно, че няма тая сила да цери. Можеше да я научи за билките, можеше даже да ѝ каже думите, но за какво? Каквото и да направеше, щерка ѝ нямаше да може да помогне на никого. Без дар не ставаха тия работи.

Жените от селото бяха почнали да се тревожат. Витана остаряваше. Един ден нямаше да има кой да се грижи за тях. Те с надежда поглеждаха към растящия корем на Лалка. Когато се разбра, че е родила женска рожба, станаха съвсем нетърпеливи. Едва дочакаха втория ден и се занизаха една след друга. Всяка минаваше, оставяше, каквото е донесла и наричаше: „Да е сладка момата като тоз мед“, „Да ѝ дрънчи устата като тез орехи  в торбата“. И всякакви други пожелания, едно от друго по-хубави.

Но всички знаеха, че не техните наричания са най-важните. И затова току подхвърляха: „Ма, Витано, я го виж туй дете, то като дърто гледа, ма, отсега умно!“, „Как здраво стиска, силни ръце ще има, дете от майка да подхващат!“. На Витана ѝ беше ясно какво искат да питат. Дали малкото е наследило дара. Но тя нямаше как да им отговори, докато не минеше третата нощ. Тогава идваха наречениците, орисниците. Ако дойдеха.

За някои деца те минаваха набързо. Наричаха най-прости неща и си отиваха. Каквото с тях, такова и без тях. За други хич и не идеха. Тия хора минаваха живота си съвсем обикновено. Нищо не се случваше с тях, нищо не променяха. Почти ненужни бяха. И за Лалка наречениците не бяха дошли на времето.

А сега всички искаха да знаят дали ще донесат дара на малката.

Лалка изкара спокойно нощта. Едва съмнало, майка ѝ рипна и взе кобилицата. Още билки ѝ бяха дошли наум, нов цяр щеше да свари. Тоя път вече трябваше да хване дикиш, непременно. Възрастната жена бутна портичката и се запъти към чешмата. Гледаше да стъпва бодро, защото усещаше погледите, които я следяха зад закритите с черги прозорчета. Не искаше с нищо да разтревожи жените. Те и без туй си имаха достатъчно страхове.

Пред очите на Витана още беше погледът на Руска от вчера. След като всички пийнаха за здраве, тя, както му е редът, сложи въглен с тамян на дилафа. Жените се надигнаха да си ходят. На тръгване всяка прескачаше над пушека. Туй се правеше, за да се прекадят под полите, да са здрави и плодовити всичките булки. Само Руска не прескочи, ами ритна дилафа. Но наместо да занареждат поздравления за чаканата рожба, гостенките се смълчаха. Слабичка и дребна, тя едвам бе оцеляла с предното си дете. Още тогаз Витана си рече, че тя не бива да ражда вече, ако не иска да остави сираче. Но нищо не каза на глас, защото детето беше женско, а мъжът на Руска не бе от най-сговорчивите.  А сега, като разбра, че пак е трудна, само си помисли: „Боже господи и света Богородичке, дано съм жива и здрава, да се помъча да ѝ помогна, че инак ще иде зян булчето.“ Но докога щеше да е жива и здрава? Какво щяха да правят тия женици без нея, ако вече не се явеше някоя с дар? Вчера очите на Руска хем се извиняваха, хем молеха... кого щяха да молят, ако я нямаше Витана?

До вечерта бабата взе да таи надежда. Като че ли Лалка вървеше на оправяне. Беше добила цвят, а ръцете ѝ по-ячко държаха малкото. Витана час по час надничаше в стаичката, сетне се връщаше оттатък да шета и чак тогаз посмяваше да се усмихне мъничко, с единия край на устата си. Сега да можеше да се нареди и другата работа... А беше третата нощ. И явно нямаше да се спи.

Старата жена седя в очакване до втори петли, после взе да се омърлушва. Късно ставаше вече. Май нямаше да има дар и за внучката ѝ. Как щеше да каже утре на жените? И какво щяха да правят после? Той, животът, си вървеше, жените си лягаха при мъжете, децата се раждаха. И тъй щеше да продължи, но с повече смърт и с повече мъка. Защото лаусата е с единия крак в гроба. А като няма и кой да помага, става по-лошо.

Унесена в тревожните си мисли, Витана се стресна от появата на гостенките.

- Ха, дошли сте! – избъбри объркано тя. Сърцето ѝ блъскаше развълнувано.

Трите орисници стояха неподвижно и я изчакваха да се успокои. Около тях трептеше нежна бледожълта светлина, въздухът в стаята се насити с ухание на загадъчни цветя.

Най-възрастната от трите имаше посребрени къдрици, които се спускаха като паяжина по белоснежната ѝ ленена риза. На шията си носеше еднореден наниз от сребърни монети. Кожата ѝ бе много бледа, а очите – изцяло бели. Беше сляпа, но не изглеждаше безпомощна.

Втората искреше в ярки цветове. Огненочервените ѝ коси бяха покрити със свилена кърпа, зелена като пролетна трева. Същия цвят имаха и очите ѝ. Бе пристегнала челото си със сложно изплетен златен ширит. Тази невиждана плетка се повтаряше и на гердана ѝ, и на множеството гривни, които мелодично подрънкваха по нежните ѝ китки. Алените цветя, извезани на жълтия ѝ сукман, сякаш разцъфваха пред очите.

Третата, най-малката, носеше проста светлосиня дреха. Тънкият ѝ кръст беше пристегнат със сърмен колан. Кованите бакърени пафти меко просветваха в тъмнината. В русите плитки на момичето бяха вплетени незабравки. В очите му блещукаше смях.

Витана се изправи от столчето, сетне стори поклон пред гостенките.

- Добре сте дошли – рече им. – Дано да носите дар.

- Носим – усмихна се червенокосата. – Ти ни кажи дали да го дадем.

- Господ вижда откога ви чакам. Откога ви чакат всички от селото. То се знае, че... Я чакай! – сепна се бабата. – Как тъй вие ме питате мене какво да наричате? Такова нещо не е бивало...

- Бивало е – увери я най-младата. – Просто ти не си знаела. Когато дарът се дава с жертва, тогава е тъй.

Устата на Витана пресъхна.

- Каква... жертва ще искате?

Този път се обади бялата старица:

- Не е голяма работа. За да вземе дара, детето трябва да е сираче.

- То е сираче - заобяснява Витана. – Баща му го изядоха вълци.

- Пълно сираче трябва да бъде – пресече я старата орисница.

- Как? Лалка? – осъзнала какво ѝ казват, бабата приседна обратно на столчето. - Не... Недейте... – простена.

- Няма. Ако ти не ни позволиш, няма.

- Какво? Наистина ли?

- Наистина – сложи ръка на рамото ѝ синеокото момиче.

Витана облиза пресъхналите си устни. После попита:

- Ами... тогаз... как ще орисате детето?

- Никак – сериозно каза червенокосата. – Дете като дете.

- Поне на друга няма ли да дадете дар?

- Някой ден... – замислено каза възрастната. – Може, след стотина години. Или двеста.

- Как тъй? – извика Витана. – Ами кой ще предаде цялата наука? Аз отдавна ще съм умряла. И какво ще правят през това време хората от село? Кой ще помага на лаусите, на бебетата?

- Какъвто им късметът -  усмихна се младата. – Че колко са сто-двеста години?

- Много са! Много! Не може тъй!

- Тогава направи жертвата – сложи ръка на рамото ѝ червенокосата. – И без туй не се знае дали щерка ти ще я бъде.

- Като сте нареченици, и това ли знаете? Нали на времето не дойдохте за нея?

- Не дойдохме. Не ставаше да приеме дар. Такива като нея не са ни нужни. Тъй че какво ти пречи да я жертваш? – Витана понечи да каже нещо разгневена, но орисницата я възпря. - Да, знам, на вас, хората, ви е мило. Но, ако искаш дар, тази е цената. Няма друга.

Всички замълчаха. Бабата разтриваше слепоочията си. Сетне се обърна към най-възрастната:

- Кажи ми пак. Ако не взема дара, Лалка ще живее ли?

- Това никой не знае – сви рамене орисницата.

- А ако го взема?

- До сутринта ще умре.

- А аз как да реша... – глухо прошепна Витана.

- С ум и сърце – меко рече най-младата. – Каквото ти кажеш, това ще е.

- Тя е ненужна за нас - добави червенокосата. – Но ако за теб е по-нужна от дара, имаш право да ни върнеш, откъдето идем.

- И после Лалка пак може да умре? И ще е било напразно?

- Да – въздъхнаха почти едновременно трите.

- Добре – реши изведнъж Витана. - Отивайте си!

- Наистина ли?

Гласовете им не звучаха осъдително. Вековете орисничество ги бяха научили на търпение към човешката слабост.

- Наистина! – отсече Витана. – Не мога сама да посегна на живота на чедото си. Ако може да вземете мен...

- Знаеш, че не може – търпеливо каза старата орисница.

- Знам... Затуй, ходете си. Не ща да знам повече нищо друго. Хайде, сбогом ви!

Веднъж решила, Витана нямаше търпение да се отърве от тях.

В този момент Лалка излезе от стаичката с детето на ръце.

- Защо си станала? – ужасено я попита майка ѝ. – Бързо да отиваш да лягаш!

Но младата родилка протегна бебето към орисниците и каза:

- Ето ви я. Дайте ѝ дара.

- Не можеш, чедо - хвърли се към нея Витана. – Тоя дар се давал само на кръгло сираче.

- Всичко чух, мале. Не се гневи. Тъй реших.

Орисниците се спогледаха, после най-старата каза:

- Ако майката на бебето даде жертвата, тя е още по-силна.

- Не съм съгласна! – изкрещя Витана.

- Не можеш да решаваш вече – тъжно каза синеоката. – Тя ти е дете, но си върви по неин път.

И трите се надвесиха над малката.

Замаяна от мъка, Витана не слушаше какво говореха. Тя се отпусна на столчето в ъгъла, кръвта биеше в слепите ѝ очи, главата ѝ гореше. Остана така, без да вижда и чува какво става наоколо.

По едно време Лалка я потупа по рамото. Наречениците си бяха отишли. Нямаше връщане. В гърлото на старата жена се надигна вой от безумна, безпомощна мъка. Но нещо в очите на дъщеря ѝ я накара да потисне вика си.

- Хайде да ми помогнеш, мале – помоли изнемощяло родилката. – Да си легна. Подай ми и детенцето.

- Защо го стори, чедо... – прошепна Витана.

- Зарад всички, мале. По-добре само аз, отколкото много. Хайде да ми извадиш сватбената риза. Да е готова.

Бабата се зарови в раклата с треперещи ръце. Не можеше да изрече и дума. Ако го направеше, щеше да пищи и да дере с нокти лицето си, дорде накара ония три вещици да се върнат и да си приберат дара.

- Да наречеш детето Стояна. На баща ѝ. Тук да стои и на всички да помага... И не се гневи, мале, недей! Тя е нужна, тя трябва да остане. Аз... и без мене може тука. Стоян ме чака.

Витана сграбчи ръцете ѝ в своите и зашептя в лицето ѝ:

- Лъжеш се! Как се лъжеш само! Не си ненужна ти, на мен си нужна, на детето си нужна! Защо ги слуша тия уруспии какво говорят?

- Знам, мале... – усмихна се уморено Лалка и погали бебето. – Късметлийка съм аз. Нужна съм. Но жертвата ми е по-нужна. Няма връщане.

Младата жена притвори очи. Витана легна до нея, стисна я в прегръдките си и повече не помръдна. Едва когато усети малката ръчичка на внучката си да докосва студените сълзи по лицето ѝ, разбра, че двете вече са сами.

 към страницата

 

Картички за нова седмица

 към всички картички

Ухание

 

Съвсем излишни ароматни свещи ...

Студено вино в чашите звънливи.

И мъжки поглед, който ме изпива.

А аз се питам как се е досетил

коя ми е любимата балада

и как разбра, че не обичам рози.

Нима възможно е наистина да знае,

че теменужките, които ми поднася,

са също като мен?

Че тяхната свенливост е заблуда?

Че със цвета им често се сравнява

гореща, страстна лятна нощ, в която

се търсят жадно нечии ръце

и устните са жар?

Че тяхната душа е самодивска

и могат да те омагьосат с аромат –

да го сънуваш цяла зима.

Не искат много – само малко нежност.

Но той изглежда знае.

И ме гледа.

През пламъка на свещите

усещам погледа му.

И се превръщам в цвете.

Чакам аз

 

Покорна съм в ръцете ти.
И толкова съм твоя ...
Разтапям се.
Към теб потичам.
Вливам се.
Изпълвам те със мен.
Със любовта си те изпълвам ...
... усещаш ли?
Гореща е.
Пулсира като кръв.
В главата ти шуми
като пенливо вино,
искрящо, лудо,
както аз по теб съм луда.
И както моите очи искрят,
когато твоят поглед ги изпива.
Страхуваш ли се от пиянство?
Чакам аз
да ме докоснеш с устни.

Пеперуда

 Злата вече беше турила на софрата две-три глави лук и бучка сиренце, челядта бе насядала наоколо, а Вангел се канеше да разчупи питата, когато кучетата навън се разлаяха.

- Що ли има сега? – изпъшка стопанинът. Днеска беше сял царевица на горната нива и много се беше уморил.

- Ще ида да видя – надигна се Злата. Чуваше се как пита кой е, сетне ахна уплашено. Сега вече и Вангел стана, изшътка на децата да седят мирно и да не излизат и отиде навън.

До портата стоеше дете – малко момиче, което беше толкова мръсно, че мязаше на таласъмче. Само сините му очи грееха на изпоцапаното личице. Ъгълчетата на устата се повдигаха от несигурна усмивка.

- Кого търсиш, момиче? Де си тръгнала в таз тъмница? – попита Вангел, като внимаваше да не уплаши девойчето. – Май не си тукашна – добави, докато се опитваше да различи чертите на лицето му.

- Вуйка си търся. Вуйко Вангел – каза малката. Злата ахна и вдигна ръце към небето.

- Вангел ли? Аз съм Вангел. А тебе как те викат?

- Райка.

- Чия си ти, Райке? Кой ти рече, че аз съм ти вуйко?

- Майка тъй ми рече. Иди, рече, намери вуйка си, моя брат Вангел – виждаше се, че детето повтаря наизустени думи. – Ще го дириш в село Еньовица, най-крайната къща, до гераня. Тъй ми рече майка.

- А как я думат майка ти? – за още по-голяма сигурност попита Вангел, макар вече да му беше ясна работата.

- Цветана я думаха.

„Цветана я думаха.” Значи, господ бе прибрал сестрицата му. Най-накрая беше сложил край на мъките ѝ.

- Ела, чедо – посегна Вангел. – Таман ще вечеряме. Злато, после да я умиеш.

Жена му погледна навъсено детето, сграбчи китката му и го поведе навътре.

Тая вечер Вангел не продума на софрата. Мислеше за Цветана, по-голямата му сестра. Той беше още момчурляк, кога се чу, че кака му съгрешила и е трудна. Как не я въртя майка им, но Цветана не рачи да си признае кой е момъкът. Накрая, като стана ясно, че няма как да я омъжат, двете с дъртата се натовариха на каруцата и потеглиха нанякъде. Кога се върнаха, кака му беше бяла като платно. Лежа няколко дена и после набърже я дадоха на някакъв вдовец горе в планината, да не ѝ берат срама. Беше се разчуло и те всички ходеха с наведени чела из село. А хората шушукаха, че кой знае каква беля ще им дойде сега до главите.

Вангел хем го беше яд на Цветана, хем много му беше мъчно за нея. Такъв си беше той, жалостива душа носеше. А и друга сестра нямаше. Като поотрасна, хвана се с керван търговци и отиде да я види що прави. Дотогаз нямаха от нея никакъв хабер.

Завари мъжа ѝ да я влачи за косите по двора и да я налага. „Уруспийо ниедна, крещеше онзи, можа да миткаш, докато беше мома, а сега едно дете не можеш да ми заченеш!”

Вангел го сграби и само с една ръка го спря – млад и як беше. Без много приказки му хвърли един бой и си прибра сестрата обратно. Тя през целия път му думаше, че тъй не бива и от тая работа нищо няма да стане, но Вангел си знаеше неговата.

Като я видя майка им и писна:

- Какво стори, Вангеле, живи ще ни изгорят заради нея! Скоро да я върнеш на мъжа ѝ! На колене да му се молиш да си я прибере обратно!

Сетне, като разбра каква е работата, натовариха се пак на каруцата и отидоха при онази баба, що я беше отървала едно време от греха. Какво прави бабата, какво струва, даже дъртата не узна – поискала бе да останат с Цветана двете сами.

Вангел я заведе обратно и не влезе в дома на мъжа ѝ.

След няколко месеца дойде хабер: трудна била Цветана, да не я мислят. И вече да не я търсят. Брат ѝ да не стъпва повече там, че мъж ѝ го не ще.

А сега сестрината му щерка бе дошла в неговия дом.

Като я видя къпана, Вангел хлъцна. Толкоз бяло и русо дете не беше имало в рода им. „Какви ги е свършила пак кака?” – рече си. Голяма хубост носеше това девойче, а отде се бе взела, Вангел не разбираше. Сигур и Злата си го помисли, ама нищо не рече. Само поглеждаше накриво новото гладно гърло. Трите им щерки, кажи-речи готови за женене, и те се понамръщиха. Ама деца нали бяха още, повече им беше любопитно. А синът, изтърсакът, малкият Асенчо, той направо се залепи за Райка и до нея си остана.

После Райка им разправи, каквото знаеше. Баща си тя не помнела, умрял, като била в пелени. Живели с майка ѝ самички, никой не им помагал. Тая пролет им свършили дървата, а било още студено. Цветана, сама вдовица, отишла за съчки и опитала да гътне едно сухо дърво. А то се изметнало и я ударило по главата. Три дена лежала, въртяла очи и се гърчила. Накрай успяла да каже на Райка къде да намери вуйка си. Да му заръча да я прибере и от къщи да не я пуска да излиза. Казала ѝ още, че била слънчова невеста, наречена била. Затуй да си стои скрита, белким се отърве.

Райка вървяла нощем, криела се, да не я намерят разбойници, а дивите зверове, които срещала, не я закачали. И ето, че дошла.

Нямаше какво да се направи – прибраха я. Помагаше в къщната работа и за чеизите на по-големите моми. Навън не я пускаха. Ама детска работа, не я свърташе. Все ще надникне да види кое пиле пее навънка, на какво прилича онзи облак, силно ли пече слънцето.

А то тая пролет печеше здравата. И дъжд имаше по-малко от други години. Настъпи лятото и стана още по-сушаво. Тревата пожълтя отрано. Житата се опърлиха и не можаха да налеят клас. Тъй ги и ожънаха, полупразни. За̀духа беше от сутрин до вечер, а нощите не разхлаждаха много. От цялата работа спечелиха младите: селската чешма едва течеше и повечко се задържаха там с менците, на приказки и задявки. Но и техните усмивки все повече гаснеха. Невиждана беше тая суша.

Старите жени заговориха за Пеперуда. Почнаха да се събират по плетищата, да оглеждат хорските деца и да клатят глави. Най-добре беше да се избере сираче, а такова в село нямаше. Имаше без майка или без баща, но не и без двама родители. А бабите знаеха: детето трябва да е убито от живота, окаяно, парцаливо, да може да го пожалят Господ и свети Илия и да измоли дъжд за селото. Инак нямаше да има полза, само щяха да изхабят още вода, а тя беше нужна сега, как само беше нужна.

Злата знаеше какво трябва да стори, но не смееше. Вангел нямаше да ѝ го прости. Тежко и страшно беше да си Пеперуда, да си сляпа под върбовите клонки, да те блъскат насам-натам. А и някой път от заливането с ледената кладенчова вода в жегата децата ги пресичаше и се разболяваха, случваше се и да умрат. Нали затуй се избираше сираче - да няма кой да плаче за него, ако си го прибере Господ. И да няма кой да го защити.

Обаче Райка имаше вуйко си Вангел и той нямаше да даде и косъм да падне от главата ѝ, камо ли да я грабнат селяните и да я подмятат насам-натам. А как ѝ се искаше на Злата да я даде! Хем щяха да са ѝ благодарни, хем щеше да се отърве от чуждото дете, което подядаше нейните. Пък и три щерки имаше да жѐни, кой щеше да ги погледне, докато е у дома ѝ тая прокълната хубост? Всичко наведнъж можеше да се оправи, но как да стане, че тя да не е виновна? По майчината ѝ воля не пускаха Райка навън и в селото не я знаеха. Детето беше послушно, излизаше само набърже в двора и пак се скриваше. А и крайна къща бяха. Ако можеха само старите жени да разберат, че у тях има такова дете, всичко щеше да се нареди. Но отде? Накрая Злата намисли какво да направи.

Дойде неделя. Момите се премениха и тръгнаха за хорото. Вангел отиде и той да погледа, но Злата не поиска да тръгне с него. Каза, че не ѝ било добре и легна. Мъжът ѝ се поуплаши, неговата жена не лягаше току-тъй. Но тя го успокои, че има кой да я наглежда – нали Асенчо и Райка са у дома. Като се изгуби Вангел от поглед, Злата се надигна. Шеташе полека и току поглеждаше към пътя кога ще се зададе баба Мика. Знаеше, че бабата на хоро не ходи, ами обича в неделя да отива до барата да си кисне краката.

Щом видя отдалеч прегърбения силует, Злата остави метлата.

- Ще ида да погледна и аз хорото – каза тя на децата. – По-добре ми е. Райке, да наглеждаш Асена.

Излезе на пътя, направи няколко крачки и се тръшна в прахта. Замята се като заклано пиле и взе да надава жалостиви стонове и да пъшка. Асенчо я видя и хукна. Но той беше мъничък и не можа да направи нищо друго, освен да ревне с цяло гърло и да пристъпя покрай майка си, без дори да смее да я допре. Райка гледаше отвътре. Тя знаеше, че не ѝ е позволено да излиза от двора. Но си спомни как нейната майчица бе лежала и нямаше кой да ѝ помогне, докато накрая Господ я прибра. Затуй гребна вода в една паница и се затича към падналата. Напръска я с вода, даде ѝ да пийне. Хич и не видя как баба Мика бързешком куцукаше към тях.

Докато бабата стигне, Злата вече беше приседнала до плета и мокреше пазвата си с шепа вода.

- Добре ли си, булка Вангелице?

В отговор „пострадалата” само махна с ръка. Успокоена, баба Мика тутакси насочи вниманието си към момичето:

 - Ам’ кое е туй моме?

И тъй, уж по принуда, Злата изказа всичко.

На другата вечер, едва дочакали стопанинът да се върне от нива, у Вангелови пристигнаха няколко стари жени от селото. Едва седнали, си казаха и приказката – искаха Райка за Пеперудата.

- Не може – рече Вангел тежко. – Майчината ѝ воля е да не излиза навън.

- Че що? – озъби се баба Сийка.

- И да ви кажа, няма да повярвате. Наречена била за слънчова невеста.

Бабите се объркаха малко, после една от тях тропна с бастунчето си и занарежда:

- Чувала съм аз за тия работи. Снаха ми, на най-големия ми брат жената разправяше, Бог да ги прости и двамата. Батю я доведе булка отдалече и от нея съм чула какви ли не чудесии. Имало такива знахарки, дето си говорели със слънцето. Като не може някоя булка да зачене, излиза знахарката рано сутрин  преди изгрев на поляната. Като изгрее слънцето, ако огрее някоя билка, на яловата булка се дава от нея и тя зачева. Обаче дава клетва да обрече детето за слънчова невеста, ако е момиче. Ставали са такива работи някога, може да стават и сега.

- Добре де, ами като е наречена на слънцето, защо да се крие? – попита друга баба.

- Ти пък! Да не я види слънцето и да не я вземе – отговори ѝ веднага баба Мика.

- А на нас защо ни е да я пазим? И без туй, сигур тя ни довлече туй зло на главите. Майка ѝ я помним всички…

- Не я давам – провикна се отново Вангел, но жените го заглушиха с викове:

- Не може цяло село заради нея да пати!

- За какво ти е беля на главата, Вангеле?

- Нека си я взема слънцето, като му трябва!

- Не я ли дадеш, сами ще я вземем!

- По-добре тя, отколкото всички!

- Ами, ако умре? – направи последен опит стопанинът.

- Като умре – Божа воля. Важното е дъжд да докараме.

Накрай Вангел вдигна ръце и кандиса. Може и да бяха прави. Глад ги чакаше, ако не завали дъжд. Нима сестриното му чедо струваше колкото цяло село? То беше само едно, а земята съхнеше ялова, добитъкът мучеше жаден…

Райка седеше свита в ъгъла. Всички говореха за нея, но бяха забравили, че е там. Асенчо се беше сгушил в краката ѝ притихнал, сякаш разбираше, че нещо недобро се случва. Сърцето на малкото момиче беше свито. То не бе виждало как се прави Пеперуда, но бе чувало достатъчно, че да се страхува. На времето, в старото ѝ село се разправяше за детенце, което простинало от ледената вода, взело да кашля лошо и накрай умряло. А и вуйко ѝ тъй трудно се съгласи, значи наистина е опасно.

На сутринта Вангел излезе рано, да го няма у дома, когато вземат Райка. Злата грабна момичето за ръка и го поведе навън без много приказки. Асенчо ревна и се потътри след тях, но майката с поглед  даде знак на една от каките и тя го задържа у дома.

Изведоха Райка на мегдана. Слънцето едва-що се беше показало и лъчите му погалиха русите ѝ коси, сякаш да ѝ дадат кураж. Тя го погледна и си рече: „Да ме взема пък, може на небето  да съм по-добре.” Наоколо вече се бяха насъбрали жени и моми. Носеха цветя, върбови клонки и менци с вода. Шушукаха помежду си и Райка знаеше: говореха за нея.

Злата съблече сукманчето на детето и посегна към ризката. Момичето се уплаши и сграбчи дрехата си, не даваше да я събличат. Но се намеси и една от бабите, дръпнаха по-силно и успяха да я свалят. Райка панически се прикри с ръце, от очите ѝ бликнаха сълзи.

- Стига гевезелъци, вдигай ръцете – скара ѝ се Злата и нахлузи на слабото ѝ телце друга ризка – мръсна, скъсана, с кръпки. Момичето я приглади по себе си и остана с наведена глава. Усети по бузите си топлина – слънчев лъч гальовно сушеше сълзите.

После почнаха да я кичат с клонките и цветята. Покриха я от горе до долу, на главата също сложиха плътно було от клони. Вече не можеше да види слънцето, нямаше в какво да намери утеха. Започна да я изпълва страх. Направи крачка встрани, блъсна се в нещо и извика.

- Нищо ти няма, хайде играй – викна Злата и жените запяха.

Крачетата ѝ сами затанцуваха, думкаха по земята, тресяха я и я молеха да се отвори и да даде плод. Протегна ръце нагоре, едва ги надигна, но в унеса си вече дори не усещаше тежестта и се опита с тях да достигне небето, за да измоли чакания дъжд. Завъртя се и клонките образуваха кръг около нея, самата тя стана като едно зелено слънце, а там някъде се вееха и златните ѝ коси.

Танцът свърши, някой върза около кръста ѝ въже и я задърпаха като клета пленница. Не виждаше накъде отива, спъваше се на всяка крачка. Отново заплака, но слънцето не можеше вече да я утеши с ласките си. Първото лисване с ледената вода Райка усети като изгаряне и изпищя. Последваха още и още, а тя отскачаше и се дърпаше. Но в крайна сметка все беше вътре, в кръга от хора, където нямаше милост за нея.

Шествието тръгна по къщите, но малката Пеперуда не знаеше това. Тя само усещаше, че я влачат и чуваше как от време на време ѝ заповядват да танцува, като мечка на синджир. И Райка танцуваше, все по-замаяна и изморена, смазана под тежестта на клоните, унизена и объркана. Отначало мократа риза ѝ държеше свежо, но скоро тя почна да трака със зъби. Първо се вкочаниха слабите ѝ ръчички, после почна да не усеща гръдта си, а босите крачета тупаха вдървени в прахта. 

Райка не знаеше колко бе продължило това, тя беше в унес и вече дори не чакаше да свърши. Зави ѝ се свят и се стовари по очи в прахоляка. Вдигнаха я и пак я задърпаха. В ушите ѝ шумеше, но отдалеч дочуваше как някой вика „Още, още има, долната махала трябва да минем!”; а след още време, неясно колко „Давайте към чешмата, да я изкъпем там!”

- Не искам на чешмата! – писна Райка с всички сили, но не знаеше, че пищи само в душата си, защото вече няма глас да вика. Не искаше повече ледена вода, не искаше да я влачат като агне на заколение и да умира от страх, не искаше тук, при тези лоши, лоши хора. Искаше да се стопли, искаше майка ѝ да я прегърне, да я завие под чергата и после да спи, спи, спи… краката ѝ се преплетоха и тя отново падна на земята. Вече не чувстваше какво става наоколо.

Някой я дръпна да се изправи, но тя се стовари обратно. „Да не е умряла?” – чу се плах глас. Кръгът се раздалечи. Всеки гледаше мълчаливо, никой не посягаше да ѝ помогне, но и никой не знаеше какво да направи.

Изведнъж стана горещо. Сноп бяла светлина заслепи всички. Слънцето безмилостно зажари и хората се затичаха в напразен опит да се скрият. Върбовите клонки, накачулени на снопи по крехкото детско тяло, първо изсъхнаха, после се съсухриха и накрая пламнаха. Райка се изправи, усмихна се и протегна ръце нагоре, към слънцето. Огънят не беше я засегнал. Тълпата спря и загледа с изумление чудото. Малкото момиче подскочи и полетя нагоре. Пред невярващите очи на хората на гърба му се появиха жълти криле, обагрени по края в алено. Постепенно то се преобрази в пеперуда и се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, а усмивката не слизаше от лицето му. Малко преди Райка напълно да се скрие от погледите им, селяните видяха, как от небето се спусна огнена люлка. Момичето седна в нея и се сля със слънчевата светлина.

Слънцето бе взело своето. Само след минути то зави себе си и новата си булка с пухкава облачна завивка. По земята закапаха първите капки дъжд.

 към страницата

Проклятието

 

Белчин ги наблюдаваше през пролуката на църковната порта. Бавно влачеха крака нагоре по планинската пътека. Вече щяха да навлязат в селото. Бяха петдесетина души, с вързопи на гърба, кой повел подире си изпосталяло добиче, кой безнадеждно провесил празни ръце. Отдалеч воняха на пушек, пот и отчаяние. Белчин помисли да им се обади, но после отложи. Нека види първо какво ще сторят. Те нямаше как да знаят, че нататък няма път. Селото отдавна бе запустяло и от години никой не го бе намирал.

С навлизането навътре хората взеха да се оживяват. Те въртяха глави, оглеждаха красивите каменни къщи, плодните дървета в градините. Чертите на лицата им почнаха да се отпускат. По някои взе да се прокрадва надежда. Може би тук щяха да получат помощ. Спряха се насред широкия мегдан, забили прашни, боси нозе в излъскания от времето калдъръм. Чакаха. Все още никой не отронваше дума, да не викне дявола. Никой не смееше да дигне глас, да потърси хората, които живееха тук.

Белчин и сега не ги закачи. Вниманието му бе привлечено от дребна фигурка, която едва-що се появи на  пътеката. Беше момиче, по-скоро млада жена. Облечена бе в шалвари, но лицето ѝ не беше покрито. Ризата й бе раздрана на рамото и тя я придържаше с ръка. По хлътналите ѝ бузи се виждаха размазани остатъци от белило, а през тях бяха текли сълзи. Много сълзи. Жената и сега подсмръкна, обърса очи с ръкав и, залитайки, продължи към мегдана. Като наближи съвсем, изведнъж се промени. Вече стъпяше твърдо, а изправените ѝ рамене показваха упорство.

Едно дете я забеляза, бутна майка си и я посочи. Тя на свой ред сръга друга жена, която стоеше до нея. След миг всички се бяха обърнали и наблюдаваха новодошлата със свъсени вежди. Изправени плътно един до друг, сякаш образуваха стена, твърда и висока. Колкото повече ги наближаваше жената с шалварите, толкова повече настръхваха.

А тя тръгна покрай тях. Белчин се удиви на дързостта, с която срещаше очите на всеки един, назоваваше имената им. Някои свеждаха поглед, други се извръщаха. Никой не ѝ отговаряше. Сякаш се мъчеше да разбие огромна канара, а тя не ѝ откликваше дори и с екот. Само една мома в края на редицата посегна да вдигне ръка. Не личеше дали иска да блъсне или да прегърне натрапницата. Не се и разбра, защото някой я издърпа навътре в тълпата. Хората се приближиха още по-плътно един до друг. Мълчанието им ставаше страховито.

Жената с шалварите се отдръпна малко назад, за да вижда всички. Поклати омерзено глава, сетне високият й шепот прокънтя, а околните къщи го подеха.

- Защо? Аз какво съм крива? Вие знаете, че ме грабнаха! С Елка бях, тя не ви ли рече?

Възрастен мъж разбута хората и излезе отпред.

- Иди си, Гено! – каза глухо. – Каквото ти е писано, това е станало. Като избяга, навлече на нас зло.

- Не можех да седя! – извика Гена отчаяно. – Стрино Цанке! Поне ти... Мале!

Тръгна отново от човек на човек, но тоя път протягаше умолително ръце. Сълзите ѝ потекоха на вади, а тя само тръскаше глава, за да не замъгляват погледа ѝ и продължаваше. Селяните се отдръпваха от нея, някои въздишаха, но все пак се дърпаха.

- Нако, и ти ли мълчиш? Ами че аз нали заради тебе...

Момъкът наведе глава и едва измърмори:

- Тъй не бива, Гено. Имаш вече мъж. Господар! Аз съм те забравил. Тъй трябва!

- Нямам мъж! Дори не ме е... – викна тя, но тогава видя момински пръсти, вкопчени в ръбестата длан на Нако и се отдръпна като зашлевена. Постоя малко, да ѝ дойде свяст, сетне пак се обърна към майка си. – Мале! Моля ти се! Поне ти ми прости, прибери ме! Аз къде да ида?

- Отдето си дошла – сурово изрече майка ѝ. – Зарад теб я няма сестра ти.

Изричайки това, гласът на възрастната жена се пречупи. Тя падна на колене и сподавено зави. Друга една отиде и сложи ръка на рамото ѝ. Очите ѝ бяха вперени в Гена и сякаш се опитваха да запалят клада под нея.

- Защо? Къде е... – прималяла прошепна пришълката.

- Ние не те пуснахме в село, като избяга, но това не ни спаси – обясни старейшината. – В гората ли си се крила, какво си правила, не знам, но трябва да си видяла. Търсиха те, после ни запалиха. А сестра ти...

Неговият глас също секна. Тогава се обади жената, която утешаваше майка ѝ. Дрезгава от пушека, тя едва се чуваше, но всяка от думите ѝ режеше.

- Насилиха я бейските хора. Десетина бяха. Влачеха я за плитките, удряха я с камшик. Накрая я залостиха у вас и дадоха огън. Пищя, пищя, пък млъкна. Не пуснаха никой да я изкара навън. Рекоха, който крие бегълци, това го чака.

Лицето на Гена стана бяло като вар. Тя отвори уста да каже нещо, но вместо това издаде тих вопъл и се свлече в несвяст. Момата, която преди бе дигнала ръка към нея, се завтече да ѝ помогне. Старейшината посочи:

- Занесете я ей там, на сянката. Ще се оправи. А ние да видим вече има ли някой тук.

Белчин разбираше, че е време да даде знак, но не бързаше. Той влезе навътре в църквата и се спря пред иконата на Богородица. Докосна я с пръсти и сведе глава. Чудеше се какво трябва да стори.

Когато вдигна очи, пред него стоеше млада жена. Около нея трептеше светлина.  А очите ѝ хвърляха мълнии.

- Речи им да си ходят, драгинко! Да се махат!

- В беда са, буле, не видиш ли?

- Не ща и да знам! – викна жената. – И те са същите, не ги ли чу? Няма да дам да останат тук! Няма да има живот в това прокълнато село!

- Ти го прокълна - кротко каза Белчин. – Ти можеш и да дигнеш клетвата.

- Мога! Кога видя добри хора. Тия не са!

- Изпатили са, буле.

- То в хубавото всеки може да е добър. Като дойде лошото, тогава се познава кой какъв е.

- Не мога ли да измоля...

- Не! Иди им кажи, инак ще изляза аз.

Белчин въздъхна и се насочи към портата.

Хората навън се бяха разпръснали и оглеждаха наоколо. Чукаха по портите, заничаха в прозорците. Изглежда, бяха осъзнали, че селото е пусто и взеха да се събират обратно на мегдана. Говореха помежду си полугласно, хем учудени, хем обнадеждени. После видяха Белчин, който се приближаваше, и замлъкнаха.

Той спря пред старейшината и решително каза:

- Идете си! Нямате работа тук!

- Защо? Къде са другите? Защо е празно селото? – зададе въпросите си наведнъж възрастният мъж.

 - Всички си отидоха. И вие не бива да оставате. Лошо ви чака!

- Защо? Невярна болест ли има? А ти какво правиш тук, дядо?

- Аз живея тук сам – обясни му. – Селото е прокълнато.

- Така, като ни гледаш - усмихна се криво водачът на селяните, – дали вече ни плаши проклятие?

- Недейте, послушайте ме. Не ви го казвам с лошо.

- И как ще ни спреш? – дръзко се обади  друг селянин, млад мъж с гъсти черни вежди.

- Няма да ви спирам. И тя няма да ви спре. Но един ден сами ще жалите, че сте останали. Защото родът ви ще се затрие.

- Тя? Коя е тя? И как ще затрие рода ни?

- От оня свят е. И е прокълнала селото. Тук деца не се зачеват и не се раждат. Затова всички си заминаха.

Старейшината въздъхна. Обърна се и се провикна към хората си:

- Разпръснете се из селото! Стоварвайте багажа! Проверете за храна! Всеки да се настани и по залез мъжете да се сберат пак тук!

Хвана юлара на магарето си и се запъти към една висока къща, подхвърляйки през рамо към Белчин:

- Дрън-дрън, старче! Просто искаш да ни прогониш. За какво ти е цяло село? – и поклати глава.

Белчин разпери ръце безпомощно и повлече крака обратно към църквата.

Хората се разшетаха и занавлизаха по къщите. Заскърцаха порти, оттук-оттам се дочуваха доволни възгласи. Бяха намерили богато място.

Гена се пощура, пощура, но нямаше къде да иде. Накрая, замаяна, стигна до църковната порта и плахо я побутна. Белчин се бе скрил нейде навътре и църквата беше празна. Олюлявайки се, младата жена спря пред иконата на Богородица. Понечи да я докосне, но се свлече на пода и зарида. Плака дълго, докато се унесе в сън. Остана да лежи, свита на кълбо, в нозете на светците, под студените им погледи, изхлипвайки от време на време.

Белчин влезе и я покри с черга. Изправи се и замислен я загледа. Не усети кога до него застана буля му. Тънките ѝ вежди бяха свити гневно, но в очите ѝ трепваше нежност, когато поглеждаше към спящата.

- И с нея ще направят като с мен – обади се тя по едно време. – Ще я сторят курбан, за да са те добре.

Старецът не отговори. Бяха говорили все едно и също години наред, много години.

- Чух ги, не ти повярваха. Нямат свян – продължи тя.

- В беда са, буле - повтори пак Белчин.

- Бедата оправдава ли ги да вземат чужди къщи?

- За чии къщи се застъпваш? На тези, дето те убиха ли?

Жената замълча. Умисли се. След малко бавно се стопи във въздуха. 

На мегдана мъжете се събираха вече. Готвеха се да обсъдят положението, да решат как ще я карат оттук нататък. Беше им се паднал голям късмет. Хората на бея нямаше да могат да намерят пътеката. Тук щяха да са защитени. А дядката нека си приказва. Сигурно господ му е взел акъла с годините.

Когато пред тях внезапно застана светла фигура, те отначало не можаха да разберат какво става. После взеха да ахкат и да се кръстят, някои дори търтиха да бягат.

- Спрете! – викна жената. – Мъже ли сте или баби?

Сиянието около нея се усили и затрептя в ярко, ослепително бяло, бяло като нажежен гняв. Мъжете замръзнаха на място.

- Коя си ти? – попита с треперещ глас един от тях.

- Яна се казвам. Дойдох да ви кажа да се махате.

- Ти... какво си?

- Тя трябваше да бъде таласъм – обади се изневиделица Белчин. Не бяха го видели кога е дошъл. – Знаете ли какво е таласъм? Като се загради градеж, утрепва се невинна душа под него. Или се вгражда сянката ѝ и скоро господ си я прибира. Тогаз тя остава там вовеки веков, защото е прокълната. Плаши хората и никой не смее да навреди на градежа. Ей туй щяхме да направим и ние с буля. Щяхме... – той закри очи.

- Какво стана? – тежко попита старейшината.

- Батю беше вече опитен дюлгерин. Надаше се да го вземат пръв помощник на главния майстор. Аз отскоро ходех с тях, бях млад, още мустаци нямах. Много искаше батю да се издигне, на всичко беше готов. И тогаз главният каза, че е време да се даде жертва за църквата. И му поиска да доведе буля, да я затрият под зида.

Мъжете ахнаха.

- Че как тъй? – възкликна един от по-младите.

- Ей тъй! – сопна се Яна. – Градежът душата ти взема, че жената ли? Малко се чудил мъж ми, много малко. Заръча ми една заран да му занеса по-рано обяда. А мен нещо ме глождеше.

- И мен ме глождеше – намеси се Белчин. – Тъй ми беше хубаво, откак батю доведе буля! Тя беше толкоз добра с мене и тъй сладко ми викаше „драгинко“. Като тръгнеше за вода, гледах подире ѝ и се надувах. Идеше ми да се провикна, вижте, хора, това е моята буля, най-харната! Като чух какво ѝ гласят, се скарах с батя. Но той ме ступа набърже, после завря юмрук в зъбите ми и ми заповяда никъде да не обаждам. Инак щял да каже на главния майстор да ме изгони.

- Обаче той не се стърпя – прекъсна го Яна. – Като видял пръчката да ми гони сянката и викна: „Бягай, буле, бягай, ще те вградят!“.

- А беше топъл ден и много хора имаше на мегдана. Буля не побягна, ами дръпна пръчката и я счупи надве. Сетне отиде при батя. Ако мен ме беше погледнала, както гледаше него, щях да умра от срам и от мъка.

- Попитах го сладко ли му е, като ме е продал за слава и гордост. Той нищо не ми отвърна. И аз си тръгнах. Някой рече „Огън жена!“, но друг се обади, че жертва все ще трябва да се даде. Всички се умълчаха. 

- Първо една баба я нахока, че не слуша мъжа си. Останалите, и те емнаха по нея. За малко време всички озверяха. Много бърже забравиха как ѝ се възхищаваха. Преградиха ѝ пътя и взеха да я пустосват. Наричаха я уруспия и безбожница. Блъскаха я, дорде не я закараха обратно до градежа.

Белчин млъкна. По сбръчканото му лице се стичаха сълзи.

- Опитах се - прошепна Яна. – Опитах се. Питах ги защо да съм аз, защо да не са техните дъщери. Молих ги за прошка, за милост. А те виеха насреща ми, като истинска подивяла глутница. Ако беше за тебе, ние щяхме да дадем жертва, казваха, сега ти за нас дай! Но аз знаех, че лъжат...

- И после някой хвърли камък. А след него, след него всички станаха смели. И камъните заваляха отвсякъде, и буля падна долу като откъснато цвете. Те дори не се уплашиха, те още виеха, искаха си жертвата. Батю беше седнал настрани, с побеляло лице, с кухи очи. Не понечи да я вдигне, да я види жива ли е. От туй най-много ми падна пердето. Отидох и я грабнах на ръце. Тъй диво гледах, че никой не посмя да ме закачи. Не им я дадох. Погребах я на тайно място. И на другия ден хванах пътя.

Настана тишина. Никой не намираше думите си. На небето се показа тънкият сърп на луната. Отдалеч се чу славеева песен. Белчин продължи:

- Върнах се след няколко години. Всичко беше друго. Батю се беше запилял с дюлгерите и никога не се върна. А в църквата поканили зограф, да направи иконите. Никога по-рано не бил идвал тука. Като видели образа на Богородица, се изплашили. Бил нарисувал буля, без да я е виждал. Така разбрах, че тя е тука и се цаних клисар. И останах след всички. Да я пазя.

- Значи... това с проклятието е вярно? – попита старейшината. – Прокълнала си ги, задето са те погубили?

- Защото такива не трябва да се множат - отвърна жената.

Един от по-младите се обади:

- А ние? Ние нима сме такива? Не бихме хвърлили камъни по някого. Не бихме пожертвали невинна душа, за да сме ние добре.

- Не го ли направихте вече? – вдигна вежди Яна.

- А, не, това е друго - възрази старейшината. – Тя ни навлече беди. Избягала от харема на бея. Заради нея колкото изпатихме... Ако беше си седяла мирно, и ние щяхме да сме добре. По-добре един, отколкото всички, не е ли тъй? Не е ли?

Той се обърна и огледа последователно хората си, търсейки подкрепата им. Те закимаха в знак на съгласие. Всички мислеха едно, всичко беше наред.

Никой не забеляза кога Белчин и Яна бяха изчезнали, оставяйки ги на проклятието им.

към страницата

Картички за хубав следобед

 към всички картички