Гурме

 

Това дори не е сепаре. Направо си е стая за вип-гости. Тримата отпиват бавно от тумбестите чаши. Уиски без лед, от специалния резерв на заведението. Мълчат. Разпускат.

- Надявам се стажантът да не направи някоя беля – вяло казва един от тях. За разлика от другите двама, той е на дежурство тази вечер.

- Какво толкова ще стане? – отбелязва седящият срещу него, младолик мъж с кръгло лице. Дежурният свива рамене. Не отговаря. Вместо него се намесва третият:

- Най-много да умори някого. Но аз безсмъртни не познавам. Накрая всички идват при мене.

Тримата се разсмиват. Младоликият се вглежда в питието си, после бавно изрича:

- И все пак, понякога ми се иска хората да разберат колко са задръстени мозъците им от предразсъдъци... Като страха от смъртта например.

- И като почитта към телата на мъртвите – добавя Патологът.

- Е, сега, колкото за умрелите, не можеш да очакваш от обикновените... – започва Дежурният, но Младоликият го прекъсва:

- Моля ти се, колко такива сме нарязали с тебе в университета? Те са просто купчини месо, като в кланица. Разлагат се по същия начин, както свинското и рибата.

Дежурният не възразява повече, само кима в знак на съгласие. След малко се обръща към Патолога:

- Като стана дума, тази вечер ще имаме ли...?

- Естествено - усмихва се той. – Даже изненада съм ви подготвил.

- А, супер - възкликва Младоликият. – Нещо ми липсва тръпка напоследък. Скучая.

- Сигурно затова ти идват идеи да просвещаваш простосмъртните. Но погледни го от другата страна. Висшето знание не е за всеки – снизходително произнася Патологът.

Дежурният добавя:

- Какъв елит ще сме, ако тръгнем на всеки да отваряме очите? Пък и простият човек трудно ще приеме тези истини.

- Да бе - съгласява се Патологът. – Представи си да убеждаваш някоя набожна бабишкера, че забраната за инцест е цивилизационен предразсъдък.

- Именно! – вдига пръст Младоликият. – Или пък канибализмът. Толкова животински видове са канибали...

- Еее, ти пак си дойде на думата – ухилва се насреща му Дежурният. – Май си много изгладнял тази вечер.

- И аз като тебе съм гладен за тръпка. А колегата скоро не ни е доставял такава.

- Това да не ви е месарски магазин? – докача се Патологът. – Повечето органи са увредени. Или ви се е приял стеатозен черен дроб?

- Тъкмо ще има в какво да се пръжне – шегува се Младоликият. – Но извинявай, прав си. Пък и чувам, че напоследък нещо са ви погнали там.

- Вярно е - изсумтява Патологът. – Единият санитар да вземе да удуши пациентка. Докарали му я в летаргия, а като дошла на себе си, нашият я стиснал за гушата. Паникьосал ли се е, що ли... и сега заради него ни дебнат.

- Е, няма да е завинаги - потупва го утешително по ръката Дежурният. После въздиша и поглежда златния часовник на ръката си. – Боже, кое време стана! Дали са готови да ни сервират, че аз трябва да се върна в отделението все пак.

- Спокойно де, ще се върнеш – проточва с досада Патологът. – Ей го къде е, през улицата.

Той се подава през вратата и разменя доверително няколко думи със собственика. След минута възрастният мъж се връща. Носи сребърно блюдо с похлупак. Оставя го затворено и дискретно се оттегля.

Всички мълчат. Накрая Дежурният не се сдържа.

- Е... какво е? С какво ще ни изненадваш?

- Ще ви кажа – Той ги оглежда бавно, един по един, сякаш иска още да увеличи напрежението. – Нали знаете как често сме си говорили колко е жалко, че сме принудени да дегустираме само вътрешни органи.

Двамата кимат.

- Много ясно – обажда се Младоликият. – Цялата мускулна маса е видима, не можеш да рискуваш да отрежеш парче месо.

- Представи си само да изпратиш покойника вкъщи без бут например. Близките ще вдигнат врява до небесата – намесва се и Дежурният. – Сякаш пък няма да го приемат в рая без тоя бут...

- За това говорим – продължава Патологът. – А винаги съм мечтал да узная какъв е вкусът на човешкото месо, не само на карантиите.

- Да де, но няма начин...

- Има! Аз го открих! Има едно парче месо, което може да се вземе, без никой да забележи.

И той тържествено вдига капака. В подноса, върху канапе от свежа зелена салата, красиво са подредени изпечени на скара езици. Младоликият и Дежурният ахват в един глас.

- Как се сети?

- Страшен си!

- Такъв съм си – скромно кима Патологът.

После взема щипката и почва да сервира.

към страницата

Моята ледена принцеса

 

Йончо току-що беше измил големите каменни маси. Бяха готови за телата. Винаги бе смятал, че те много си подхождат. Студените маси и студените тела. Но тази вечер масите бяха самотни. И Йончо скучаеше.

Той прегледа доклада на санитаря от дневната смяна и изфуча презрително. Колегата му отново бе написал куп дежурни глупости. Личеше си, че не осъзнава смисъла на тяхната професия, не чувства творческия ѝ дух.

Те бяха първите, които докосваха мъртвите, след като някоя санитарка, в някое отделение, бе метнала чаршаф върху лицата им. Те бяха и последните, които ги подготвяха за срещата с опечалените близки. И със земята. Това бе романтично. И важно.

Именно то беше причината Йончо да работи тук. Всъщност, той имаше свястна диплома и въобще не беше некадърен. Но никъде не се задържаше на работа. Навсякъде се чувстваше зле. Освен тук, при мъртвите.

Леденината на кожата им, винаги по-студена от температурата в стаята, беше толкова аристократична. Абсолютната им неподвижност ги правеше да изглеждат като произведения на изкуството. Можеше да ги гледа до безкрайност. Обичаше да ги докосва. В тях нямаше злоба и гняв, нямаше съпротива и презрение. Те можеха да слушат по цяла нощ какво им разказва. Никога не му казваха не. Бяха... най-добрите приятели, които бе имал някога. Затова Йончо им се отплащаше с нежност.

Наближаваше един часът. В моргата беше все така тихо. Санитарят се прозя, захлупи на бюрото книгата, която четеше и се приготви да си ляга. Но изведнъж наостри уши. Не можеше да сбърка този звук. Насам идеше линейка.

Посрещна екипа на вратата.

- Какво ми носите, момчета?

Шофьорът се ухили към фелдшера, докато дърпаше носилката:

- Ще му хареса, а? Как мислиш?

Медикът го потупа по рамото:

- Булка, булка ти водим, Йончоооо! Хайде подписвай документите, че ни чакат адреси!

Метна на бюрото свитък формуляри, после тримата се заеха да преместят на една каменна маса тялото, опаковано в затворен черен чувал. Раздразнен от подигравката, Йончо почти не чуваше как фелдшерът обяснява:

- Отидохме по сигнал. Лежеше си на една пейка, кротко-кротко. Млада изглежда и няма никакви видими следи от насилие.  Криминалистите дойдоха, нащракаха си снимките и казаха да я вдигаме. Насочвай я към съдебната. И да не вземеш да я съблечеш, може да се наложат проби от дрехите.

- Няма, няма - разсеяно отговори Йончо.

Едва дочака линейката да замине. Старателно заключи, после изми ръцете си и седна на бюрото. Първо документите. Едно по едно. Така е най-сладко.

В омачканите листи нямаше нищо интересно. Самоличност неизвестна. Причина за смъртта неизвестна. Видима възраст 40 години. Йончо попълни внимателно журнала, после нагласи жетона с номер и се насочи към залата. Отново изми ръцете си и посегна към ципа. Сваляше го бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, която се откриваше пред очите му.

Черна коса, абсолютно права. Все още не беше изгубила жизнеността и гъвкавостта  си, значи жената не бе мъртва отдавна. Нормално чело, гладко, без пъпки. Оформени вежди. Скоро изскубаните косъмчета щяха да избият и естествената форма щеше да се възстанови. Йончо обичаше естествеността. Очите бяха затворени. Може би по-късно щеше да се осмели да раздалечи с пръсти клепачите и да види цвета им. Но по-късно. Едно по едно. Нослето вирнато, устните – тънки. Беше не просто прекрасна. Беше съвършена.

Санитарят продължи да смъква ципа на чувала с убийствена бавност. Този своеобразен стриптийз го преизпълваше с трепет. Не усети кога ѝ заговори:

- Дразниш ме, а? Дразниш... Искаш да съм само твой? Да жадувам да те видя? О, принцесо... каква мръсница си! Моя си... „Булка ти водим, Йончо“! Нещастници! Какво разбират те?

С треперещи пръсти санитарят докосна изстиналата плът на жената. Още не бе достигнала оная пареща студенина, която стряска. Но имаше време. Нали цялата нощ бе пред тях?

Той погали бавно лицето ѝ, прокара върха на показалеца си по устните ѝ. Постави длан отстрани на шията ѝ, там, където обикновено се усеща пулсът. Не почувства нищо. Притвори очи, блажено усмихнат и остана така.

Мъртвата беше облечена простичко – пола, блузка, сандали. При полагането в чувала блузата се бе извъртяла и едната презрамка на сутиена ѝ се подаваше. Най-обикновена презрамка на бял сутиен.

- Играеш си на скромна, а? – прошепна Йончо в ухото й. – Но ние с теб знаем, че не си... Неее, изобщо не си. Не и с мен.

Щеше му се да може да я съблече. Обаче знаеше, че това може да му коства работата. Където пипаха криминалните, нямаше място за свободни съчинения. Но тя беше толкова изкусителна! Та нали много добре виждаше как го кани да я докосне, да я прегърне... да се наслади на мраморната ѝ красота.

Йончо надигна внимателно полата. Беше разкроена, какво толкова? Никой нямаше да разбере, че бе надникнал. Видът на пълничките ѝ бедра го накара да изгуби контрол. Нямаше да я съблича, нямаше да нарушава правилата... просто щеше да я прегърне, да я притисне... Разтрепери се. Нали тя беше неговата ледена принцеса? Ако можеше да говори, сега щеше да го моли да я вземе.

Той се покатери внимателно и притисна тялото в прегръдките си. Покри лицето ѝ с бързи, несръчни целувки. Зави му се свят от възторг. Усети, че боксерките му стават мокри, но това не го спря. Ръката му се спусна надолу и обхвана талията ѝ.

Внезапно дочу въздишка. Огледа се трескаво, колкото ужасЕн, толкова и разгневен. Но наоколо нямаше никой. В моргата все така беше бяло, студено и лъскаво. Сърцето му прескочи един такт. Бавно, много бавно Йончо сведе поглед надолу. Очите на мъртвата бяха лешниково кафеви. И не беше мъртва.

- Пусни ме... – прошепна тя отпаднало. – Пусни...

Бавно вдигна ръцете си, опря ги на гърдите му и се опита да го отблъсне. Но бе твърде слаба и не успя, а той беше в шок и въобще не му хрумна да се помръдне.

Жената облиза устните си и бавно, пресекливо заговори:

- Къде съм? Пак ли съм... изпаднала в летаргия? Ти... кой си?

Силите ѝ свършиха и тя млъкна. Но очите ѝ ставаха все по-будни и започнаха да шарят ужасено наоколо. Изглежда, започваше да разбира. Отново опря длани на гърдите на Йончо. Тялото ѝ се стегна.

Излязъл от шока, санитарят се вгледа в лицето на жената. Цветът му почваше да се връща. Кожата под дланите му се стопляше, мекотата ѝ бе осезаема. В душата му се надигна отвращение. Неговата принцеса се бе превърнала в жаба. Противна, мърдаща, гнусна жаба.

- Колко си грозна! – проплака той.

После впи пръсти в шията ѝ и стисна.

към страницата

До сутринта да е готово

 

Пръсти. С изкривени от артрит стави. Със суха, мъртвобледа кожа. Сбръчкани, сгърчени, вдървени. Ноктите почупени, пожълтели.

Пръстите пълзяха по тялото ѝ. Диана се опитваше да им се изплъзне, но те я намираха. Докосваха я мазно, противно. Опитваха се да проникнат в нея. Мъчеха се да пробият дупки в кожата ѝ, да се настанят между вътрешностите, където да шават безспир...

Отвори уста, за да изкрещи и две ръце веднага се набутаха вътре до китките. Кожата им бе трошлива, като изгоряла хартия. Миришеха на спирт и изпражнения....

Shit! Диана се изправи рязко на стола. Сърцето ѝ бумтеше със 140 удара в минута. Как бе могла да заспи точно сега? Чакаше я толкова работа!

Стана, за да си вземе кафе. Зави ѝ се свят и се подпря на студената стена. Това помогна. Искаше да дойде по-бързо на себе си, за да може да приключи и да се махне оттук. Оставаха ѝ само досиетата от аутопсиите.

Младата жена сбърчи гневно добре оформените си вежди. Нямаше никакво желание да се занимава с това. Дяволите да ги вземат ония тъпаци от партиите! От всичките! Само сменяха и сменяха началници. Дойдат ли на власт – и хайде! Веднага почваха да уреждат своите си хора! И въобще не ги интересуваше как съсипват животи.

Бяха минали едва три дни, откак доктор Ненков не беше завеждащ отделение, а на Диана ѝ се струваше, че са три години. Кошмарни години. Когато главният лекар представи новия шеф, всички погледи на колежките се стовариха върху нея. Тя вирна глава и се опита да не забелязва злорадството, но то я заливаше отвсякъде. Твърде много време хубавата секретарка на отделението се бе умилквала около началника, докато другите вършеха работата ѝ. Тук никой не я обичаше.

Затова и старшата сестра с особено задоволство ѝ съобщи в края на дневната смяна, че завеждащият д-р Киров иска утре в седем сутринта всички разпечатки с анализите за месеца на бюрото си. Това означаваше да работи до късно и най-вероятно да пропусне купона за Хелоуин, който си бяха спретнали с компанията. С каква радост би хвърлила в мутрата на дъртия молбата си за напускане! Но имаше да плаща семестриална такса, а д-р Ненков не ѝ вдигаше телефон.

Диана наплиска още веднъж лицето си със студена вода, притича до машината за кафе, после се настани пред екрана. Дори не беше сигурна дали ще може правилно да обобщи тъпите данни. Тази част винаги я беше правил някой друг. Но нямаше смисъл да моли за помощ, която щеше да ѝ бъде отказана ехидно, затова почна да рови из менюто.

Като че ли успя да налучка правилните команди. По едно време програмата започна някаква странна обработка на данните, но бързо приключи, без да изгуби информация. Към полунощ ѝ оставаше да въведе още две досиета. Може би щеше да успее да иде на купона. Все пак, след дванадесет беше най-интересната част. Протегна се на стола и се наслади на изпукването на прешлените си. Стисна очи за миг, но веднага стреснато ги отвори.

Сигурно ѝ се беше сторило. Явно кошмарът още не я беше напуснал напълно. Иначе защо би видяла същите костеливи пръсти да се подават от монитора и да посягат към нея?

Разтърка очи, за да се разсъни. И тогава нещо докосна ръката ѝ. Нещо сухо, като изгоряла хартия.

Вътрешностите ѝ се вледениха. Диана притисна юмруци към очите си, стисна зъби, сви се на кълбо в стола. Не искаше да знае какво е това, искаше то да се махне. Сигурна бе, че си внушава. Умората си казваше думата. Да не бяха запивали до четири нощес, ама ха де?

Тя се опита да поеме дълбоко дъх. После щеше да почне тихичко да си пее, както в детството, когато оставаше на тъмно. И ужасиите щяха да изчезнат.

Две студени ръце хванаха китките ѝ и ги дръпнаха встрани. Неволно, Диана отвори очи. Насреща ѝ беззъбо се хилеше дребна бабичка с безизразни, покрити с млечнобяла ципа очи.

- Дзяк! – каза тя. – Аз съм баба Спаска.

- К-к-к... – успя само да изрече секретарката. Ледена пот изби от порите ѝ. Главата ѝ се замая.

- Не бой са, ба! Аз дОдах от тоз телевизор – додаде старата жена и посочи с костеливия си пръст монитора. На ръката ѝ имаше синини от игла. През отвореното деколте на синята ѝ нощница се виждаше груб шев, като от...

Аутопсия! Диана автоматично погледна към главата и там, зад ухото, между сплъстената, отъняла старческа косица, видя още един такъв шев. Отвори уста да изпищи, но веднага се сети за двете ръце от кошмара и я затвори плътно. Да можеше сега да влезе някой! Но нямаше смисъл да се залъгва, никой тук не се интересуваше от нея и никой нямаше да я потърси. 

Бабата продължаваше да се хили, после направи няколко танцови стъпки из стаята.

- Не ма ли позна? – попита дружелюбно тя. – История на заболяване 36724. Туй си го помня. Ей сега преди малко ми писа книжата. „Причина за смъртта - остра сърдечна недостатъчност”. Ама не ми беше време, не ми бешеее... Още малко ми трябваше, само за кръщенето на праунуката...

Старицата подсмръкна замислено, после беззъбата усмивка наново цъфна на лицето ѝ. Обърна се към монитора. Плазмата се движеше, издуваше се. Оттам се подаде друга сбръчкана ръка.

- Ха! Ей го и дядо Филю! – възкликна бабата. Тя хвана ръката и я задърпа. Снажен старец се измъкна от екрана, пуфтейки. Лицето му бе керемиденочервено, чертите – изкривени отляво. Той промърмори нещо и се запъти към  медицинската кушетка, провлачвайки крак.

- Недей тъй, ба Фильо! – сгълча го баба Спаска. – То, момичето, не е виновно! Даже може да...

И тук тя залепи беззъбата си уста на ухото му и му зашепна нещо.

- Стига ма! – възкликна на няколко пъти дядото. После обаче се замисли дълбоко, като от време на време почесваше Y-образния шев на гърдите си.

- Хм, бива, бива... – изрече неуверено накрая.

Диана не можеше да проговори, нито да помръдне която и да било част от тялото си. Само очите ѝ шареха в паника между двамата мъртъвци. 

Баба Спаска отново се приближи към свитата на стола секретарка. Диана заклати неистово глава в опит да я възпре.

- Не бой са, ба! – повтори отново тя. Но това никак не подейства успокоително на младата жена. – Виж го сега дядо си Филю. И на него не му беше време. Може да сме дърти, ама има още ляб у нас, ба!

- Тъй, тъй! – поклати глава в знак на съгласие старецът.

- Дядо Филю, история 36726, комшия ми беше у моргата. „ИМИ в БДСМА”, не знам какво е туй. Ама е хубав човек. И много му е мъчно, че не можал да си пробва от ябълката, дето я садил на село. Таман за пръв път щяла да зрее. И на сина си юбилея изпуснал...

Дядото направи крачка към Диана. Погледът му беше странен. Сякаш я гледаше... гладно. Косъмчетата на тила ѝ настръхнаха. А бабата продължаваше:

- Има и други като нас там, вътре. Ей сега идат. Тая вечер лесно се отваря портата. Ти знаеш ли, момиче, какво е да си идеш, пък да не ти е било време? Мислила си за утре, чакала си го, пък утрето пуф! Изчезва и не се връща.

Младата жена кимна с разбиране. В момента и тя не знаеше ще има ли утрешен ден за нея.

- Но ти ще ни помогнеш – не спираше да нарежда дъртата с лукав поглед. – Нали? Млада си, здрава си... Можеш да ни вземеш всичките.

- За какво... да ви помогна? – за пръв път успя да проговори Диана с пресъхнала уста.

- Ще ни помогнеш да се върнем. Не ни беше време.

Плазмата отново се раздвижи. После пръстите, изкривени от артрит, с пергаментова кожа и ронливи нокти, се насочиха към Диана. Тя се опита да изпищи, но не можа.

 

***

На другата сутрин д-р Киров влезе в кабинета си и първо провери за разпечатките на бюрото. Нямаше ги. Старшата сестра, която го бе последвала, попита злорадо:

- Да повикам ли Диана?

- Недей - каза завеждащият. – Аз лично ще я намеря и ще я уволня.

Той отвори тефтера и веднага откри телефонния ѝ номер. Беше го подчертал още вчера. Набра го със студена усмивка. Линията се отвори, но никой не отговаряше. Докторът се обади:

- Ало? Жекова?

Отсреща се чу радостен старчески глас:

.- Кой си ти, ба? Аз съм баба Спаска!

към страницата

Бабини деветини

 

Да се вардя да не заспя. Туй е най-важното сега. Заспя ли, край с мене. Нали вече видях как измряха ония. Само да мога да изкарам до утре. До визитация, пък тогава ще се мъча да кажа на докторицата. Ама как ще стане? Не мога да приказвам, не мога да шавна!

Гламавата доктор Лишкова! Да бе ме послушала, ама то инат! Думах ѝ толкоз пъти, докторке, влечащо цвете не се държи в стая. Виках ѝ, че не е на добре, даже хора мори, пък тя се хили: „Ами тука е реанимация, с цвете, без цвете – все мрат.” Бабини деветини било... На ти сега едни бабини деветини!

Туй цвете отдавна го видях, че не му е чиста работата. Растеше кат лудо, пък как миришеше! Толкоз хубаво не е на хубаво и туй хич не е измишльотина. Таквиз кат докторицата, дето се пишат много учени, все се смеят на бабините деветини. Обаче бабите хич не са глупави. Е като леля Зарка от родилно, много умна жена. И какви работи разправя! На времето някаква женица, Гинка, родила копеле. И като я накарали да го остави, тя да вземе да си сложи въжето. Леля Зарка вика, че я виждала, показвала се там на булките. Призрак демек! Ама никой не ѝ вярва на леля Зарка, като луда я гледат. И аз като ѝ рекох на докторицата за цветето, и тя тъй ме погледна. Много ти знае тя! Учени докторици, пфу!

Тука, при нас, всичките са пътници. Има, дето лежат като умрели със седмици и месеци. Все съм се чудила, в туй време сънуват ли, с господ ли си говорят? Нали уж светлина виждали. Някой път личи – сънуват. Кой се мръщи, кой пък се смее, сякаш ангели вижда. 

Имаше един дядо Жельо, той все сънуваше. Много ще да е видял в тоз живот. Все го гледах и му се чудех. И един път влизам и – оппааааа... дядото плаче насън. Ма като малко бебе мрънка. А онуй ми ти цвете се омотало около главата му.

Останах като гръмната. Тая заран то не беше толкоз дълго. Как отиде чак дотам? Пробвах да го махна и то, Господ ми е свидетел – взе да ръмжи. Като куче!

Леле, тъй се уплаших, бърже избягах до вратата. Като погледнах пак, цветето си беше, както заранта. Почудих се да не се побърквам, ама си знаех, че нищо ми няма, че цялата лошотия иде от него.

Взех да го следя, а то, гадта, си стоеше хрисимо. Някой път ми се престорваше, че нещо виждам – и все не бях сигурна! А старецът прежълтяваше от ден на ден. Той, вярно, си беше пътник. Ама аз си знаех, че не отслабва от болестта си. Онуй цвете му изпиваше силата.

Накрая го сварих умрял. Лежеше си мирно и тихо, ще речеш – дошло му времето. Да, обаче до главата му намерих листо от цветето. Тъй разбрах, че вярно съм видяла. Вещерското цвете беше стигнало до дядката и го беше утрепало! 

Не знам с кой акъл тръгнах да го нося навънка. Ама то пак ме заръмжа. После едно клонче се разшава и ме цапна през ръката. Как не умрях на място, не знам.

Излязох заднишком и оттам – право при шефката. Почнах я отдалече, казах ѝ за влечащите цветя. Де да я знам, че така ще се запъне? Не даде да го бутне никой, любимо ѝ било. А аз да съм престанела с бабините деветини, така рече. 

И аз престанах... уж де. Ама с четири очи следях онуй дяволско нещо. Тогаз докараха баба Танка. Обаче нейната сила май му беше малко. Взеха да му бледнеят листата, спря да расте. И нови клончета не му избиваха. Знаех, щото ги бях научила всичките до едно. Нали се дебнехме с оня звяр.

След туй и баба Танка замяза на восъчна свещица и накрая свърши. Не можех вече да търпя. Тая дяволска китка трепеше живи хора! Отидох пак при Лишкова. Тоз път залостих с гръб вратата и си казах всичко. Даже ѝ показах онуй листо. И пак нищо! Уж докторица, ама май хич не чактисва. Изгледа ме, както гледат леля Зарка от родилно и ми рече веднага да излизам отпуска. И после ще ме пратела при писихолог.  Демек, чалната съм нещо...

Като се върнах от отпуската, оная гад беше станала двойна. Цъфтеше, вонеше и беше уморила таман три баби и един дядо, разпитах Сийка. Без мене ептен се беше разпасал, вампирът му с вампир!

Докторицата ме дебнеше, ама аз гледах да не ѝ се набивам на очи. И без туй видях, че не взема от дума. Как щях да се оправям сама, не знам. 

Пак пробвах да го изнеса, пък то така зверски ме изръмжа, че чак ми стана лошо. Ами че уплаших се, и аз съм човек!

Няколко дена си блъсках главата. Най-сетне, таман преди да си тръгна от първа смяна, се подадох от вратата и засилих един камък по саксията. Чух я, че се строши, ама не се и обърнах. Нека Сийка да го чисти, на нея може и да не ѝ посегне.

Като отивам на другия ден, тая Сийка да вземе да му купи нова саксия и да го насади! Дожаляло ѝ... Божкеее, а като я знам как не обича цветя! Тъй разбрах, че тоз дявол може и да омагьосва хората. Сигурно и докторицата ще е омагьосало.

Вече разбрах, че трябва да го утрепя самичка. Стиснах зъби и грабнах саксията. Взе да ръмжи като мечка, после ръмженето се обърна на бучене и ми затули ушите. Хукнах към вратата.

А гадта взе да расте и да ме омотава. Стегна ми краката и ръцете. Повече не можах ни да шавна, ни да хвърля саксията. Яка беше гадината. Впи ми се в месата, после тръгна из косата, щях да умра. Сякаш че змии ми бъркаха в носа и в ушите, че и в очите даже.

След туй не помня нищо. Събудих се на кревата в тая стая. Не мога да шавна. Парлазирана съм май. Опазих се тая нощ, а сега чакам докторицата. Ама как да ѝ кажа, как?

Ей я на, седна на кревата. Мъча се да говоря, обаче май само си въртя очите. 

А докторицата говори на сестрата:

- Прилича на някакъв по-нетипичен инсулт. Подозирам, че тук имаме склероза на мозъчните съдове. Ти знаеш ли какви шантави неща ми говореше понякога? Например за ей това цвете, че пиело енергия от болните. Представяш ли си? Горката жена, да бях ѝ  пуснала някои изследвания...

Пише нейните си докторски работи и излиза. Дотука бях! Гадината се хили и мляска. Облизва се. Дотука бях... май по-хубаво да заспивам, да не се мъча вече.

Таман се унасям и докторката се връща.

- Сийке, ей за това цвете ти говоря. Занеси ми го в кабинета, на обяд ще си го прибера. – И обяснява на някого, май на сестрата: - Нали ти казах, че си преобзаведох спалнята. Идеално ще пасне там...

към страницата

Девет живота

 

Калинка надроби филия хляб в шолата и я заля с горещо прясно мляко. Огледа се крадешком и добави още малко от димящата течност. Атанаска, готвачката, я изгледа уж строго, но само въздъхна и нищо не каза. Какво пък, да не беше разорило болницата момичето? И без това толкова храна се хвърляше...

Младата миячка бутна задната врата и се спря до стъпалата, които водеха нагоре от входа. Сутрешният хлад погали зачервените ѝ от горещината в кухнята бузи. Тя отметна с опакото на ръката  една къдрица от челото си, после викна:

- Чочкоооо!

Рошавият котарак не си направи труда да слиза по стъпалата. Той тупна в краката ѝ направо отгоре и веднага силно замърка. Погали се в глезените на момичето, а то приклекна и почна да милва дългата му пъстра козина.

- Ех, Чочко, мойто момче! Как ми се ще да можех да те взема при мен! Ама хазяйката не разрешава животни вкъщи... Иначе хич нямаше да му мисля.

На Калинка много ѝ се искаше да гушне голямото пухкаво животно, но се сети за строгия поглед на Атанаска и се отказа. В това време Чочко се изправи и внимателно я побутна с лапа.

- Ах ти, хитрецо! – засмя се тя. – Да не мислиш, че съм забравила? Ето, ето ти попарката!

И тя изсипа топлата храна в ъгъла. Котаракът започна да се храни с апетит. Калинка го погледа с обич още малко. После, сепната от сирената на идваща линейка, си спомни, че е на работа. Вдигна очи към небето, където кадифената тъмнина едва ставаше прозрачна, сетне влезе обратно в кухнята.

Никой не я попита защо се е забавила. Още няколко от жените си намериха повод да излязат за малко навън. Чочко беше всеобщ любимец, талисман на болничната кухня. Той се навърташе там от няколко години. Беше изчезвал три-четири пъти, беше се връщал с рани и драскотини, някои доста сериозни, но винаги бе оцелявал. Нали бе котка, явно наистина имаше девет живота!

Водата за чая вреше. Атанаска пусна вътре пакетчетата, вързани в марля.

- Миланке, побързай с лука, че супата завира! – подвикна тя към помощничката си. – Готови ли са всички баки? Хайде, размърдайте се, че санитарките ще почнат да идват!

В суматохата никой не забеляза кога е влязъл шефът. Той имаше навика да прави внезапни проверки и жените знаеха, че могат да го очакват по всяко време. Но независимо от това, появата му всеки път ги стряскаше.

Началникът тръгна между печките, а острият му поглед не пропускаше нищо. Прокарваше пръст по повърхностите, помирисваше, оглеждаше. През цялото време леко гнусливото изражение не слизаше от лицето му. Жените неволно се изпънаха в поза “мирно”, лицата им бяха намръщени. Мразеха отношението му! Той дори не си правеше труда да изрече забележките си! Само улавяше погледа на готвачката с презрително повдигнати вежди и посочваше нещата, които не му харесват.

Обиколката беше на привършване и работничките бяха готови да въздъхнат с облекчение. Тогава студеното изражение на шефа се промени. Той се ококори, сякаш бе видял нещо толкова безумно нагло, та не можеше да повярва на очите си. С треперещ от яд пръст посочи към ъгъла и изсъска:

- Какво е това?

Жените проследиха погледа му и прималяха. Чочко се бе промъкнал в кухнята, сигурно за да се постопли. Калинка направи крачка напред, но Атанаска я спря с поглед. После самата тя се засили към изхода и започна да гони котето навън. Но Чочко сякаш не схващаше и дружелюбно замърка с приближаването ѝ.

- Хайде, вънка! Псссст! Прус! – викаше Атанаска и размахваше ръце. Котаракът я изгледа умолително, после измяука. В това време шефът се окопити, хвърли се и успя да сграбчи доверчивото животно. Усетил грубата му хватка, Чочко се замята в ръцете му, одраска го, но не можа да се измъкне.

Без повече да мисли, Калинка се затича към началника и опита да издърпа Чочко.

- Моля Ви се, шефе, оставете го! Повече няма да го видите тука! Аз ще се оправя с него...

Ужасеният котарак се теглеше към нея, но побеснелият мъж го стисна по-силно и изкрещя:

- Всички се връщайте на работа! Ако още някой се обади, утре да не идва изобщо!

С две големи крачки той стигна до входната врата и изфуча навън, затръшвайки я след себе си.

Всички стояха като попарени.

- Сигурно ще го занесе някъде далеч... – неуверено се обади леля Миланка. Жените я изгледаха мрачно. – Абе, нали е котка, девет живота има... – опита тя отново, но никой не ѝ отговори. Калинка се захлупи в шепи и избухна в плач.

 

***

На следващата сутрин Калинка няколко пъти излиза навън с попарата. Чакаше в тъмнината, но не смееше да повика Чочко. Прибираше се вътре с натежали крака. Всеки път останалите я наблюдаваха мълчаливо, после поглеждаха настръхнали към вътрешния вход. В кухнята се чуваше само шумоленето от завиращата вода за чая и по някоя сподавена въздишка.

Този път веднага забелязаха идването на шефа. Той влезе навъсен и огледа всички изпод вежди. Жените веднага наведоха глави над работата си, а той се приближи към първия плот и започна проверката.

Изведнъж леля Миланка издаде задавен звук, на лицето ѝ се появи изражение на мъка и ужас. Останалите проследиха погледа ѝ. Плътно до краката на началника стоеше Чочко. Само че не добродушният рошав котак, когото всички познаваха, а призрачен звяр. Животното беше прозрачно, очите му бяха яркочервени и яростни. Козината му бе настръхнала, а опашката бясно се мяташе наляво-надясно. Ноктите, сякаш изведнъж станали по-дълги, страховито стържеха по мозайката. Очевидно шефът не го виждаше. Калинка затисна устата си с ръка и избяга в тоалетната. Останалите се спогледаха и отново се заеха със задачите си. Никой не проговори.

Проверката продължаваше по обичайния начин. По някое време и Калинка се върна и се захвана да търка някакви тави. Демоничният котарак плътно следваше нищо неподозиращия си убиец. Жените мълчаха със стиснати устни.

- Слепи ли сте? Водата за чая ври! – тросна се шефът и се обърна, за да изгледа лошо готвачката.

В този момент образът на Чочко се материализира пред него и започна да расте. Червените му очи горяха с адски пламък, когато се хвърли напред със зловещ вой. Мъжът нададе ужасен писък, залитна и посегна да се хване за първата попаднала му опора, а това се оказа дръжката на казана с чая. Всичко стана много бързо. За секунди врящата вода се изля отгоре му. Никой не направи и опит да му помогне. Жените гледаха замръзнали как огромни мехури се надигат по подпухналото му лице, а после кожата се свлича на парцали, как пръстите на ръцете му се гърчат в отчаян опит да предпазят ослепелите вече очи. След няколко минути писъците му секнаха.

Атанаска пристъпи към телефона и се обади в Изгаряния. Гласът ѝ не трепна нито веднъж. Никой не можа да определи какво изразява интонацията ѝ. Тя заобяснява на някого как шефът се подхлъзнал и се залял с вряла вода. То май не бил за тях, ами направо за моргата, но все пак да пратят човек...

Чочко се приближи до Калинка, измърка тихо и се погали в глезените ѝ. Задавена от сълзи, девойката приклекна и посегна към него, но той бавно се разтвори във въздуха. Известно време дланите ѝ чувстваха топлина. После и тя изчезна. 

към страницата

Белези

 

Знаете ли какво отличава пациентите в „Изгаряния” от другите? Те са невинни. Няма никакво значение дали са пушили, дали са водили заседнал живот, дали са имали рисково сексуално поведение. Не това ги е направило пациенти тук. Инциденти се случват на всеки.

Да се занимавам с лекуване на изгаряния и с пластика е моя мечта от първата лекция при доцент Запрянова. Нищо и никаква на пръв поглед, щом заговореше, тя грабваше вниманието ни. Умееше да пали като никой друг. Тя ме накара да повярвам, че усещането, когато дариш пострадалия с ново лице, е незаменимо.

И ето ме тук на специализантски стаж. За първи ден.

Днес всички са развълнувани. Някакъв шеф от администрацията се залял в кухнята с вряла вода. Цял казан излял отгоре си, тъкмо преди да пуснат чая да се запарва. Не оцелял - и по-добре.

Колегите коментират оживено, забравят за мен. Не че ме интересува. Аз не мога да откъсна погледа си от санитарката с белега. Когато я погледнеш откъм здравата страна на лицето, се вижда, че е била красавица. Белегът обаче е доказателство, че възможностите на пластичната хирургия не са безгранични. Страшна картина. Устата ѝ не може да се затвори напълно и на моменти в ъгълчето ѝ се процежда по малко слюнка, която тя бързо и притеснено забърсва. Личи си, че и ръцете ѝ са били обгорени, но там пораженията са по-малки. Какво има под дрехите, мога само да гадая...

- Не я зяпай така, докторе, не е удобно – сръчква ме някаква сестра.

- Хм, да, извинявай... – промърморвам гузно, но погледът ми все се връща към нея, въпреки усилията ми.  – Каква е историята ѝ?

- Трогателна – сериозно казва сестрата. – Станал пожар, мъжът и детето ѝ загинали... тук, при нас са умрели, аз бях по майчинство тогава. И после тя зарязала работата си, а била доста добре платена. Къщата не ставала за ремонт след пожара. И... почнала работа тук. Завеждащият ѝ разрешава да спи в една стаичка в дъното.

- Горката, сигурно си няма никого. Няма и как да се издържа – додавам съчувствено.

- А, не знам. Казват, че имала много пари в банката, но изобщо не ги ползва. Все едно не са нейни. Нещо като нов живот. Ама то това живот ли е...

 

***

Сестрата вече е вкарала обезболяващите в системите. Тук-таме светят нощни лампи. Но, като цяло, отделението е готово за почивка.

Тук е спокойно. Бил съм в други отделения на стаж, в някои цяла нощ е лудница. Но в „Изгаряния” всички спят. Само от време на време някой простенва в съня си. Дано да няма обаждания от спешното. Тази вечер не съм настроен за предизвикателства.

Почти съм задрямал, когато дочувам, че някой стене. Ослушвам се, не спира. Трябва да проверя какво става. Излизам в коридора едновременно със сестрата.

- Какво стана, нали седира всички? – питам я, а тя вдига недоумяващо рамене. Ослушваме се покрай стаите, но звукът ни води в дъното на коридора. Малката стаичка е била склад. Прозорчето на вратата, с размери колкото едно човешко лице, е защитено с решетка.

- Тук спи Грета – прошепва сестрата. Аха, значи това била стаичката в дъното. Стенанията идват отвътре. Надниквам през прозорчето, но на лунната светлина не се вижда кой знае какво. Може би жената просто сънува кошмар. Правя крачка назад, решен да я оставя на мира и точно тогава тя надава вик на болка и ужас.

Блъскам решително вратата, засилвам се към леглото... и се заковавам на крачка от него. До Грета се е излегнал мъж. Завивката е отметната, а той забива нокти в корема ѝ и прокарва кървава бразда нагоре, през гърдата й. Спира точно дотам, докъдето раната ще бъде скрита от блузката ѝ.

Виждал съм много, но от тази гледка ми прилошава. Мъжът го прави толкова спокойно, толкова умишлено. Тялото на жертвата му е покрито с огромен, незаздравял белег от изгорено и той раздира тази беззащитна, розова плът, отнемайки ѝ шанса за излекуване.

- Какво правиш? – изхриптявам. Тъп въпрос, но нищо по-добро не ми идва наум.

Мъжът изправя глава и ме поглежда. Чак тогава осъзнавам. По лицето му няма кожа. В едната кухина очната ябълка е смалена и суха. Изпечена. Другото око е втренчено в мен. Няма клепачи. Лявата му ръка е почти изцяло овъглена. На дясната липсват големи парчета месо, костите са голи. Надолу... няма нужда да гледам и надолу. Този човек няма как да е жив.

Краката ми се подкосяват. Желанието да помогна на друго човешко същество се бори с ужаса. В този момент мъртвецът свежда глава към жертвата си и започва да хапе белега на лицето й. Бавно, методично, без да пропуска нито сантиметър. Хапе го така, че да го разрани леко, да го направи постоянно да пари и да боли, но никой отстрани да не види, че нещо не  е в ред.

А Грета лежи покорно в ръцете на своя мъчител. Притворила е очи и, ако не виждах, че той ѝ причинява болка, бих помислил, че лицето ѝ изразява любовен екстаз. Тази мисъл прелива чашата на моята издръжливост. Едва успявам да се извърна настрани и се превивам надве. Повръщам дълго, мъчително. В този момент съм толкова лесна жертва, ми минава през ума. Но обгореният демон не ме закача. Той иска нея.

Подпирам се на стената. Бърша с ръкав челото си, покрито със студена пот. Виждам, че сестрата е припаднала в коридора. Нищо, по-добре.

Сега Грета е прегърнала малко детско телце. Цялото е овъглено. Само късичка русолява къдрица глупаво се извива над едното ухо. Детето се гуши в нея, съвсем по бебешки. Докосва разранените места, но майката дори не реагира. Само целува и целува почернялата главичка.

- Време е – казва мъжът. Тя трепва, после отпуска примирено глава. Неочаквано за мен той я прегръща здраво, после впива обелените си устни в нейните. След миг двете ужасяващи фигури ги няма.

Минава доста време, докато се осмеля да се приближа към тихо хлипащата жена. Слагам ръка на рамото ѝ. Внимавам, да не докосна наранено място.

- Остави ме – казва уморено тя.

- Нека поне да дезинфекцирам. Какво беше това?

- Семейството ми.

- Но те са мъртви.

- Да. Аз ги убих.

- Как така?

- Какво значение има, докторе? Бях глупава и непредпазлива.

- Какво стана?

- Защо те интересува? Е, добре... Бяхме се скарали жестоко. Не му вярвах. Ревнувах го. Изгоних го, после оставих детето при майка ми. Толкова бях отчаяна, исках да се самоубия. Исках да не остане нищо от дома, който бяхме градили. Така щях да го накажа.

- Но нещо се е объркало.

- Да. Обикалях улиците с часове. Прибрах се по тъмно, с туба бензин. Обиколих с нея цялата къща, олях целия първи етаж. Горе не се качих.

Предусещам какво ще каже.

- Той искал да се сдобрим. Взел детето от майка ми, помолил я да не ми се обажда, за да може да ме изненада. После... приспал малката и се приготвил да ме чака. Сигурно е заспал, иначе щеше да избяга навреме. Имаше свещи, много свещи там, където е била спалнята. Разтопени, смачкани...

Изхлипва и се захлупва отново на възглавницата.

- Добре, нека сега да дезинфекцираме – опитвам пак.

- Остави ме, докторе. Аз искам така да бъде. Той не ми прощава, но така поне за малко съм близо до тях. Остави ме, не можеш да ми помогнеш. Истинските белези не можеш да ги дезинфекцираш. Те са вътре в мен.

Аз съм лекар, няма как да не окажа помощ. Затова отивам до сестринската стая. Но когато се връщам, вратата е заключена. Поглеждам през прозореца. Грета спи. Усмихва се. Въздъхвам. Може би поне в съня те са ѝ простили.

На сутринта се взирам в лицето на санитарката. Би трябвало да си личат раничките, но не забелязвам нищо особено. Нейният поглед безизразно минава през мен, сякаш тази нощ никога не е била. Дали пък наистина не е така? Не знам, но съм сигурен, че никога повече няма да се приближа до онази стая по време на нощно дежурство.

към страницата