Проклятието

 

Белчин ги наблюдаваше през пролуката на църковната порта. Бавно влачеха крака нагоре по планинската пътека. Вече щяха да навлязат в селото. Бяха петдесетина души, с вързопи на гърба, кой повел подире си изпосталяло добиче, кой безнадеждно провесил празни ръце. Отдалеч воняха на пушек, пот и отчаяние. Белчин помисли да им се обади, но после отложи. Нека види първо какво ще сторят. Те нямаше как да знаят, че нататък няма път. Селото отдавна бе запустяло и от години никой не го бе намирал.

С навлизането навътре хората взеха да се оживяват. Те въртяха глави, оглеждаха красивите каменни къщи, плодните дървета в градините. Чертите на лицата им почнаха да се отпускат. По някои взе да се прокрадва надежда. Може би тук щяха да получат помощ. Спряха се насред широкия мегдан, забили прашни, боси нозе в излъскания от времето калдъръм. Чакаха. Все още никой не отронваше дума, да не викне дявола. Никой не смееше да дигне глас, да потърси хората, които живееха тук.

Белчин и сега не ги закачи. Вниманието му бе привлечено от дребна фигурка, която едва-що се появи на  пътеката. Беше момиче, по-скоро млада жена. Облечена бе в шалвари, но лицето ѝ не беше покрито. Ризата й бе раздрана на рамото и тя я придържаше с ръка. По хлътналите ѝ бузи се виждаха размазани остатъци от белило, а през тях бяха текли сълзи. Много сълзи. Жената и сега подсмръкна, обърса очи с ръкав и, залитайки, продължи към мегдана. Като наближи съвсем, изведнъж се промени. Вече стъпяше твърдо, а изправените ѝ рамене показваха упорство.

Едно дете я забеляза, бутна майка си и я посочи. Тя на свой ред сръга друга жена, която стоеше до нея. След миг всички се бяха обърнали и наблюдаваха новодошлата със свъсени вежди. Изправени плътно един до друг, сякаш образуваха стена, твърда и висока. Колкото повече ги наближаваше жената с шалварите, толкова повече настръхваха.

А тя тръгна покрай тях. Белчин се удиви на дързостта, с която срещаше очите на всеки един, назоваваше имената им. Някои свеждаха поглед, други се извръщаха. Никой не ѝ отговаряше. Сякаш се мъчеше да разбие огромна канара, а тя не ѝ откликваше дори и с екот. Само една мома в края на редицата посегна да вдигне ръка. Не личеше дали иска да блъсне или да прегърне натрапницата. Не се и разбра, защото някой я издърпа навътре в тълпата. Хората се приближиха още по-плътно един до друг. Мълчанието им ставаше страховито.

Жената с шалварите се отдръпна малко назад, за да вижда всички. Поклати омерзено глава, сетне високият й шепот прокънтя, а околните къщи го подеха.

- Защо? Аз какво съм крива? Вие знаете, че ме грабнаха! С Елка бях, тя не ви ли рече?

Възрастен мъж разбута хората и излезе отпред.

- Иди си, Гено! – каза глухо. – Каквото ти е писано, това е станало. Като избяга, навлече на нас зло.

- Не можех да седя! – извика Гена отчаяно. – Стрино Цанке! Поне ти... Мале!

Тръгна отново от човек на човек, но тоя път протягаше умолително ръце. Сълзите ѝ потекоха на вади, а тя само тръскаше глава, за да не замъгляват погледа ѝ и продължаваше. Селяните се отдръпваха от нея, някои въздишаха, но все пак се дърпаха.

- Нако, и ти ли мълчиш? Ами че аз нали заради тебе...

Момъкът наведе глава и едва измърмори:

- Тъй не бива, Гено. Имаш вече мъж. Господар! Аз съм те забравил. Тъй трябва!

- Нямам мъж! Дори не ме е... – викна тя, но тогава видя момински пръсти, вкопчени в ръбестата длан на Нако и се отдръпна като зашлевена. Постоя малко, да ѝ дойде свяст, сетне пак се обърна към майка си. – Мале! Моля ти се! Поне ти ми прости, прибери ме! Аз къде да ида?

- Отдето си дошла – сурово изрече майка ѝ. – Зарад теб я няма сестра ти.

Изричайки това, гласът на възрастната жена се пречупи. Тя падна на колене и сподавено зави. Друга една отиде и сложи ръка на рамото ѝ. Очите ѝ бяха вперени в Гена и сякаш се опитваха да запалят клада под нея.

- Защо? Къде е... – прималяла прошепна пришълката.

- Ние не те пуснахме в село, като избяга, но това не ни спаси – обясни старейшината. – В гората ли си се крила, какво си правила, не знам, но трябва да си видяла. Търсиха те, после ни запалиха. А сестра ти...

Неговият глас също секна. Тогава се обади жената, която утешаваше майка ѝ. Дрезгава от пушека, тя едва се чуваше, но всяка от думите ѝ режеше.

- Насилиха я бейските хора. Десетина бяха. Влачеха я за плитките, удряха я с камшик. Накрая я залостиха у вас и дадоха огън. Пищя, пищя, пък млъкна. Не пуснаха никой да я изкара навън. Рекоха, който крие бегълци, това го чака.

Лицето на Гена стана бяло като вар. Тя отвори уста да каже нещо, но вместо това издаде тих вопъл и се свлече в несвяст. Момата, която преди бе дигнала ръка към нея, се завтече да ѝ помогне. Старейшината посочи:

- Занесете я ей там, на сянката. Ще се оправи. А ние да видим вече има ли някой тук.

Белчин разбираше, че е време да даде знак, но не бързаше. Той влезе навътре в църквата и се спря пред иконата на Богородица. Докосна я с пръсти и сведе глава. Чудеше се какво трябва да стори.

Когато вдигна очи, пред него стоеше млада жена. Около нея трептеше светлина.  А очите ѝ хвърляха мълнии.

- Речи им да си ходят, драгинко! Да се махат!

- В беда са, буле, не видиш ли?

- Не ща и да знам! – викна жената. – И те са същите, не ги ли чу? Няма да дам да останат тук! Няма да има живот в това прокълнато село!

- Ти го прокълна - кротко каза Белчин. – Ти можеш и да дигнеш клетвата.

- Мога! Кога видя добри хора. Тия не са!

- Изпатили са, буле.

- То в хубавото всеки може да е добър. Като дойде лошото, тогава се познава кой какъв е.

- Не мога ли да измоля...

- Не! Иди им кажи, инак ще изляза аз.

Белчин въздъхна и се насочи към портата.

Хората навън се бяха разпръснали и оглеждаха наоколо. Чукаха по портите, заничаха в прозорците. Изглежда, бяха осъзнали, че селото е пусто и взеха да се събират обратно на мегдана. Говореха помежду си полугласно, хем учудени, хем обнадеждени. После видяха Белчин, който се приближаваше, и замлъкнаха.

Той спря пред старейшината и решително каза:

- Идете си! Нямате работа тук!

- Защо? Къде са другите? Защо е празно селото? – зададе въпросите си наведнъж възрастният мъж.

 - Всички си отидоха. И вие не бива да оставате. Лошо ви чака!

- Защо? Невярна болест ли има? А ти какво правиш тук, дядо?

- Аз живея тук сам – обясни му. – Селото е прокълнато.

- Така, като ни гледаш - усмихна се криво водачът на селяните, – дали вече ни плаши проклятие?

- Недейте, послушайте ме. Не ви го казвам с лошо.

- И как ще ни спреш? – дръзко се обади  друг селянин, млад мъж с гъсти черни вежди.

- Няма да ви спирам. И тя няма да ви спре. Но един ден сами ще жалите, че сте останали. Защото родът ви ще се затрие.

- Тя? Коя е тя? И как ще затрие рода ни?

- От оня свят е. И е прокълнала селото. Тук деца не се зачеват и не се раждат. Затова всички си заминаха.

Старейшината въздъхна. Обърна се и се провикна към хората си:

- Разпръснете се из селото! Стоварвайте багажа! Проверете за храна! Всеки да се настани и по залез мъжете да се сберат пак тук!

Хвана юлара на магарето си и се запъти към една висока къща, подхвърляйки през рамо към Белчин:

- Дрън-дрън, старче! Просто искаш да ни прогониш. За какво ти е цяло село? – и поклати глава.

Белчин разпери ръце безпомощно и повлече крака обратно към църквата.

Хората се разшетаха и занавлизаха по къщите. Заскърцаха порти, оттук-оттам се дочуваха доволни възгласи. Бяха намерили богато място.

Гена се пощура, пощура, но нямаше къде да иде. Накрая, замаяна, стигна до църковната порта и плахо я побутна. Белчин се бе скрил нейде навътре и църквата беше празна. Олюлявайки се, младата жена спря пред иконата на Богородица. Понечи да я докосне, но се свлече на пода и зарида. Плака дълго, докато се унесе в сън. Остана да лежи, свита на кълбо, в нозете на светците, под студените им погледи, изхлипвайки от време на време.

Белчин влезе и я покри с черга. Изправи се и замислен я загледа. Не усети кога до него застана буля му. Тънките ѝ вежди бяха свити гневно, но в очите ѝ трепваше нежност, когато поглеждаше към спящата.

- И с нея ще направят като с мен – обади се тя по едно време. – Ще я сторят курбан, за да са те добре.

Старецът не отговори. Бяха говорили все едно и също години наред, много години.

- Чух ги, не ти повярваха. Нямат свян – продължи тя.

- В беда са, буле - повтори пак Белчин.

- Бедата оправдава ли ги да вземат чужди къщи?

- За чии къщи се застъпваш? На тези, дето те убиха ли?

Жената замълча. Умисли се. След малко бавно се стопи във въздуха. 

На мегдана мъжете се събираха вече. Готвеха се да обсъдят положението, да решат как ще я карат оттук нататък. Беше им се паднал голям късмет. Хората на бея нямаше да могат да намерят пътеката. Тук щяха да са защитени. А дядката нека си приказва. Сигурно господ му е взел акъла с годините.

Когато пред тях внезапно застана светла фигура, те отначало не можаха да разберат какво става. После взеха да ахкат и да се кръстят, някои дори търтиха да бягат.

- Спрете! – викна жената. – Мъже ли сте или баби?

Сиянието около нея се усили и затрептя в ярко, ослепително бяло, бяло като нажежен гняв. Мъжете замръзнаха на място.

- Коя си ти? – попита с треперещ глас един от тях.

- Яна се казвам. Дойдох да ви кажа да се махате.

- Ти... какво си?

- Тя трябваше да бъде таласъм – обади се изневиделица Белчин. Не бяха го видели кога е дошъл. – Знаете ли какво е таласъм? Като се загради градеж, утрепва се невинна душа под него. Или се вгражда сянката ѝ и скоро господ си я прибира. Тогаз тя остава там вовеки веков, защото е прокълната. Плаши хората и никой не смее да навреди на градежа. Ей туй щяхме да направим и ние с буля. Щяхме... – той закри очи.

- Какво стана? – тежко попита старейшината.

- Батю беше вече опитен дюлгерин. Надаше се да го вземат пръв помощник на главния майстор. Аз отскоро ходех с тях, бях млад, още мустаци нямах. Много искаше батю да се издигне, на всичко беше готов. И тогаз главният каза, че е време да се даде жертва за църквата. И му поиска да доведе буля, да я затрият под зида.

Мъжете ахнаха.

- Че как тъй? – възкликна един от по-младите.

- Ей тъй! – сопна се Яна. – Градежът душата ти взема, че жената ли? Малко се чудил мъж ми, много малко. Заръча ми една заран да му занеса по-рано обяда. А мен нещо ме глождеше.

- И мен ме глождеше – намеси се Белчин. – Тъй ми беше хубаво, откак батю доведе буля! Тя беше толкоз добра с мене и тъй сладко ми викаше „драгинко“. Като тръгнеше за вода, гледах подире ѝ и се надувах. Идеше ми да се провикна, вижте, хора, това е моята буля, най-харната! Като чух какво ѝ гласят, се скарах с батя. Но той ме ступа набърже, после завря юмрук в зъбите ми и ми заповяда никъде да не обаждам. Инак щял да каже на главния майстор да ме изгони.

- Обаче той не се стърпя – прекъсна го Яна. – Като видял пръчката да ми гони сянката и викна: „Бягай, буле, бягай, ще те вградят!“.

- А беше топъл ден и много хора имаше на мегдана. Буля не побягна, ами дръпна пръчката и я счупи надве. Сетне отиде при батя. Ако мен ме беше погледнала, както гледаше него, щях да умра от срам и от мъка.

- Попитах го сладко ли му е, като ме е продал за слава и гордост. Той нищо не ми отвърна. И аз си тръгнах. Някой рече „Огън жена!“, но друг се обади, че жертва все ще трябва да се даде. Всички се умълчаха. 

- Първо една баба я нахока, че не слуша мъжа си. Останалите, и те емнаха по нея. За малко време всички озверяха. Много бърже забравиха как ѝ се възхищаваха. Преградиха ѝ пътя и взеха да я пустосват. Наричаха я уруспия и безбожница. Блъскаха я, дорде не я закараха обратно до градежа.

Белчин млъкна. По сбръчканото му лице се стичаха сълзи.

- Опитах се - прошепна Яна. – Опитах се. Питах ги защо да съм аз, защо да не са техните дъщери. Молих ги за прошка, за милост. А те виеха насреща ми, като истинска подивяла глутница. Ако беше за тебе, ние щяхме да дадем жертва, казваха, сега ти за нас дай! Но аз знаех, че лъжат...

- И после някой хвърли камък. А след него, след него всички станаха смели. И камъните заваляха отвсякъде, и буля падна долу като откъснато цвете. Те дори не се уплашиха, те още виеха, искаха си жертвата. Батю беше седнал настрани, с побеляло лице, с кухи очи. Не понечи да я вдигне, да я види жива ли е. От туй най-много ми падна пердето. Отидох и я грабнах на ръце. Тъй диво гледах, че никой не посмя да ме закачи. Не им я дадох. Погребах я на тайно място. И на другия ден хванах пътя.

Настана тишина. Никой не намираше думите си. На небето се показа тънкият сърп на луната. Отдалеч се чу славеева песен. Белчин продължи:

- Върнах се след няколко години. Всичко беше друго. Батю се беше запилял с дюлгерите и никога не се върна. А в църквата поканили зограф, да направи иконите. Никога по-рано не бил идвал тука. Като видели образа на Богородица, се изплашили. Бил нарисувал буля, без да я е виждал. Така разбрах, че тя е тука и се цаних клисар. И останах след всички. Да я пазя.

- Значи... това с проклятието е вярно? – попита старейшината. – Прокълнала си ги, задето са те погубили?

- Защото такива не трябва да се множат - отвърна жената.

Един от по-младите се обади:

- А ние? Ние нима сме такива? Не бихме хвърлили камъни по някого. Не бихме пожертвали невинна душа, за да сме ние добре.

- Не го ли направихте вече? – вдигна вежди Яна.

- А, не, това е друго - възрази старейшината. – Тя ни навлече беди. Избягала от харема на бея. Заради нея колкото изпатихме... Ако беше си седяла мирно, и ние щяхме да сме добре. По-добре един, отколкото всички, не е ли тъй? Не е ли?

Той се обърна и огледа последователно хората си, търсейки подкрепата им. Те закимаха в знак на съгласие. Всички мислеха едно, всичко беше наред.

Никой не забеляза кога Белчин и Яна бяха изчезнали, оставяйки ги на проклятието им.

към страницата

Картички за хубав следобед

 към всички картички

Босилкова поляна

 

Небето червенееше. Цветята в малката градинка разтваряха чашки в очакване на нощния хлад. Уханието им изпълваше въздуха.  

Босилка шеташе по двора и си припяваше тихичко. Едното ѝ ухо все беше към пътя – да чуе скрибуцането на Ивановата каруца, да долови как земята трепери под уморените стъпки на воловете, за да хукне да отвори портите. 

Цял ден не бе излизала от стана. Още малко и щеше да свърши платното. Дружките ѝ я чакаха да стане готова, та заедно да вървят на реката да го белят. Не че не беше бързала, не че не ѝ спореше. Просто тия дни твърде често я бяха викали за болни дечица, твърде често… Лошата болест върлуваше наред. Жените окачваха билки над праговете, палеха всяка вечер кандилце на Света Богородица. Но сякаш нищо не помагаше. Докато не си вземеше нейното, болестта нямаше да си иде. Слава Богу, поне днес отникъде не се бе дочул майчин писък и затова денят беше хубав. Може би пък вече да ѝ се виждаше краят на болестта?

Младата жена спусна длан на корема си. Тъкмо чуден ден да каже на Иван добрата новина. Ще му помогне да прибере воловете, ще му полее да се измие, сетне ще сипе топла гозба и двамата ще седнат на софрата. Като хапнат, тогава ще му обади…

Конски тропот я извади от унеса. Турчинът спря пред портата и, без да слиза, забързано каза:

- Булка Иванице, Ремзи бей те вика в конака.

- Какво стана? – разтревожи се Босилка.

- Касимчо се разболя. Вземи си там, каквото ти трябва.

- Аз ей сега. Кажи, че ида.                                                                                

В това време пристигна и Иван, но, като видя какво става, се зае мълчешком да се оправя с добитъка.

- Аз нали ти казах – въздъхна Босилка на тръгване. – Нали те питах, там, на поляната до вира, знаеш ли с какво се захващаш. Цял живот ще е тъй. Хайде, ако се забавя, сипи си, не ме чакай. Друго мислех, ама…

- Ще се оправя, Босиле-пиле – усмихнато погали страната ѝ Иван. – Ти иди, пък дано помогнеш на малкото бейче.

- То, дано не е лошата, че…

 

В конака всички се бяха изпокрили. Беювицата Хатидже седеше по турски в ъгъла на стаята, олюляваше се и тихо виеше. Още беше отслабнала, забеляза Босилка. Три пъти тя бе поемала от утробата ѝ посинелите, мъртви телца на дребни, недоносени момченца. Четвъртият, Касимчо, се роди здрав и едър. Но крехките кости на майката не издържаха на натиска на голямото бебе. Нещо в таза се скъса и след плода се провлачиха вътрешностите ѝ. Тогава Босилка направи, каквото можа. Но Хатидже така и не се възстанови. Коремът ѝ все се подуваше и около нея се носеше лоша миризма, въпреки тежките парфюми. Тя повече нямаше да зачене, знахарката бе сигурна в това и ѝ го беше казала.

А сега единственият син на бея умираше. Босилка разбра това по хрипкавото му дишане още с влизането в стаята. Бузките на детенцето бяха алени и горяха. Вече беше започнало да се отпуска. Пребледнелият баща стоеше прав до леглото. Очите му я приковаха.

- Спаси го, Иванице! Ще те позлатя… Седем чешми ще направя и на всичките твоето име ще пише. Спаси сина ми!

Босилка поклати загрижено глава:

- Не знам, бей ефенди. Не ми се види никак добре. Ще се опитам, но… Откога е тъй?

- Днес по икиндия нищо му нямаше. Сетне изведнъж… - прошепна Ремзи бей. После повиши глас. – Не може толкоз бърже да се разболее! Трябва да се оправи! Ти ще го излекуваш!

- Ще се опитам, бей ефенди. Но се боя за него. Много е лоша тая болест, много. Толкоз невинни душици си заминаха. А той от най-тежката е прихванал…

- Гяурчета! – кресна беят. – Какво ми приказваш за някакви гяурчета? Моят син трябва да живее! Захващай се!

Лечителката стисна зъби, но нищо не му отвърна. Беят не беше лош господар. Винаги я бе уважавал заради дарбата ѝ да цери. Тя знаеше, че страхът и болката някой път правят човека лош, затуй реши да не му връзва кусур. Отвори вързопа си, разшета се и почна да приготвя отвари, да налага лапѝ и вендузи.  Ремзи бей я погледа, изрече тихо проклятие и излезе от стаята. В ъгъла Хатидже, нечуваща и невиждаща, продължаваше да вие.

 

Призори детето почина. Сякаш усетила кога точно се скъса нишката, която го държеше за живота, в същия миг майката замлъкна. Олюлявайки се от изтощение, Босилка отвори вратата на стаята. Беят седеше отвън. Той се взря в лицето ѝ, изблъска я и влезе вътре.

Сърцето на лечителката се свиваше от мъка. Едничка рожбица, както  на толкова други хора. Дали си бей, дали бедняк, кога господ реши, всекиго може да почерни. Тя протегна ръка към съсипания баща, да го утеши.

А той вдигна своята и с един удар я повали на пода. Зашеметена, Босилка опита да се надигне, но Ремзи бей я сграбчи за плитките и я повлече вън от стаята. Блъсна я и се отпусна отгоре ѝ.

- Мръсна гяурко – свистеше през зъби. – Колко гяурчета спаси, а? Гледай ме в лицето, уруспийо!

Заби пръсти в бузите ѝ и я обърна към себе си. Очите му – въглени, се впиваха в нейните с омраза. Ръката му все замахваше и замахваше, от носа ѝ потече кръв, един от зъбите ѝ хвръкна и го удари по лицето.

- Спасяваш гяурчетата, а моя син не можа, а? Сега ще те убия, мръснице! – и почна да удря главата ѝ в пода. Сетне, когато младата жена почти изгуби свяст, раздра полите ѝ и заблъска в беззащитната ѝ утроба.

 

Босилка се свести на същото място. Наоколо нямаше никого. Тялото я болеше, крака  и ръце не я слушаха, но тя знаеше, че трябва веднага да се махне оттук. Бавно, подпирайки се по стените, се добра до изхода и излезе на двора. Там също беше пусто. Само на голямата круша се полюляваше тялото на Хатидже. Младата жена прошепна „Сбогом, сестрице“ и се отправи към портата.

Иван я чакаше у дома, рошав, недоспал. Той бе свикнал да я няма по цели нощи, но тоя път го беше налегнала тревога. Щом я видя, изтръпна. Веднага се втурна да я подкрепи. „Умря…“ – прошепна Босилка и изгуби съзнание.

Успя да я внесе у дома. Положи я на чергата и с разтреперани ръце загали челото ѝ. Задавиха го сълзи. Колко ли беше пострадала? И кой щеше да ѝ помогне, когато тя беше лечителката? Неговата Босилка, пиленцето му. „Знаеш ли с какво се захващаш?“ – бе го попитала. А то, тя самата не е знаела. Понечи да махне дрехите ѝ, да не ѝ стягат. И тогава видя кръвта, стичаща се по краката ѝ.

 

Закара я през две села, при баба Санда, що на времето я беше учила на билките и другите церителски работи. Старицата вече хич не я биваше, но щом я видя на какво прилича, веднага взе да гласи лековете.

- Речѝ ми само едно: трудна ли е била? – попита Иван. Бабата видя, че в погледа му има смърт, но не посмя да го излъже.

А Босилка беше трескава. Цяла неделя тя се мята, без да дойде на себе си. Баба Санда я слушаше какво бълнува и си мислеше колко е добре, че Иван тръгна още тогава. Ако беше чул всичко, щеше веднага да хукне към конака и да си направи беля.

Когато младата жена отвори очи, тъкмо се свечеряваше. Свеж ветрец надигаше перденцето и донасяше ухание от градинката пред къщи. Баба Санда, която от доста време бдеше до нея в очакване, побърза да ѝ поднесе кратунка с лековита отвара.

- Преско̀чи трапа, чедо – промълви тя и я погали по челото.

- Загубих си рожбата, нали? – Старата жена кимна. – Ами Иван?

- Мъж ти замина с хайдутите. Заръча да ти кажа бея да не го мислиш, негова работа бил.

Босилка се надигна на лакти.

- Бабо Сандо, трябва ми магия за смърт!

- Недей, чедо. Ако е трябвало, щях да ти я кажа, кога те учих.

- Но знаеш, нали?

- Знам.

- Е, сега вече трябва. Кажи ми я – Старицата мълчеше. – Ще го убият, бабо Сандо! Ще иде там и ще го хванат… А, ако аз го направя, никой няма да разбере. Ще може да се прибере, даже няма да се знае къде е бил.

- Ех, момиче… Ти мислиш ли, че туй не се плаща? Мислиш ли, че няма да ти вземе душата?

- Аз да спася стопанина си, пък за душата ще се разправям с господ, кога му дойде времето. Без туй имам да го питам някои работи.

- Виждам, на господ няма да му е лесно да си говори с тебе. Но лошата магия и здравето взема, да знаеш.

- Какво ли здраве пък ми е останало на мен…

Баба Санда премълча. Босилка още не бе видяла лицето си, обезобразено от счупения нос. Не знаеше, че повече няма да носи дете в разкъсаната си утроба. А и кръв беше пикала, та не бе сигурно вътре в корема ѝ какво става.

- Да ти река още нещо все пак. Хората разправят, беят всеки ден идел пред вашата порта. Носел кесия злато, говорел, че прошка ще ти иска. Полудял бил от мъка, не знаел какво прави, затуй се каел.

Този път Босилка преглътна сухо.

- Не e лесно да осъдиш покаял се човек. Но някои неща не се измиват със злато, нито се лекуват с покаяние.  Казваха, бил добър господар. И аз тъй мислех. Но вече знам – господарят е добър до време. Докато поиска да ти вземе туй, що имаш… Не мога, бабо Сандо, заради Иван  не мога да се откажа. Ще загине, а заради мен е тръгнал. По-мил ми е  и от прошката, и от душата ми. Кажи ми магията.

Старата жена въздъхна тежко:

- Твоя воля, чедо. Трябва ти сълза, твоя сълза. Не вярвам да е трудно. Кръв от утробата ти съм нагласила в таз кратунка. Също тъй, пръст от гроба на беювицата. И още има, а и думите ще трябва да научиш. А другото, то вече е от тебе, от твоята сила…

 

Не мина много време и се чу – Ремзи бей го мъчела невярна болест. Станал бил като вейка, не можел да ходи сам. Босилка се пооправи и се прибра у дома. Все се надяваше, че като чуе, Иван ще си дойде. Затуй седеше там, да го чака. Но Иван не идваше, а вместо него се появи един от хората на бея. Тоя път не я помоли да иде, а направо я подкара пред коня си.

Беят лежеше, подпрян на няколко възглавници. Не приличаше на себе си. Не само се беше стопил, а и бе някак почернял, сякаш вече готов да иде в черната земя. Той я изгледа и едва проговори:

- Като ми казаха, че ми е направена магия и веднага се сетих за теб. Ти ли ми стори това?

- И аз да съм…

- Не си ли чула, че се покаях за туй, което ти направих? Търсих те, с кесия жълтици дойдох.

- Златото не измива всичко. Покаянието – и то.

- Помогни ми и ще ти простя. И мъжа ти ще опростя, дето е тръгнал с хайдутите.

- И да искам – не мога. А не искам.

- Виждам -  и ти си се стопила. Сигурно не е проста работа да вземеш живот. Не ти ли тежи?

- Бей ефенди – тихо каза Босилка. – Ти може да си господар тук. Но не си господар на туй, що е в душите на хората. Нито на живота и смъртта. Не си.

Думите ѝ разгневиха Ремзи бей.

- Така ли?  - процеди той. – Я погледни сега през оня джам, да видим на какво съм господар.

Прозорецът гледаше към вътрешния двор на конака. Младата жена погледна и краката ѝ се подкосиха. Там стояха колове с набити на тях глави. Нагласени бяха за изнасяне на мегдана. Едва позна Иван. Беят я беше излъгал. Не беше и мислил да го опрощава.

Босилка се втренчи в него и от сухите ѝ очи вместо сълзи изригнаха пламъци. Бесът и мъката ѝ бяха тъй големи, че ѝ дадоха неведома сила. Турчинът закри лице, но вече бе ослепял. Кожата му взе да се надига на мехури, той запищя от болка. Жената се хвърли към него и го удари през ръцете. Продължи да удря, дето свари и при всеки удар плътта му се късаше, костите му се чупеха, сякаш го налагаше с тежък топор. Присъстващите се разбягаха с викове „Шейтан!“. След малко писъците спряха. От Ремзи бей беше останала трепереща купчина плът. Босилка му обърна гръб и излезе от конака. Никой не я спря. На пътя погледна веднъж през рамо и дървената къща лумна в пламъци.

Тя мина през село и хвана пътя към горския вир. Вървеше унесена, нищо и никого не виждаше. Спря се на поляната до вира, същата поляна, където някога се бяха срещали с Иван, където я бе попитал дали ще му стане булка. Прошепна:

- Ида, господи. Нещо имам да те питам.

И се хвърли във вира.

А на поляната поникна непознато цвете, със сладък, упойващ аромат. Нарекоха я Босилкова поляна.

към страницата

Онази роза

 

След малко може да ме няма. Но аз седя тук и не се опитвам нищо да променя. Само сетивата ми са болезнено напрегнати в очакване да доловят стъпките му. А мислите се мятат хаотично в главата ми.

Онази роза е пред очите ми. Отново и отново виждам изумителното ѝ раззеленяване, появата на малка пъпка, разтварянето на тъмнобелите ѝ листенца. Мразя я. Тя се поддаде на магията и съсипа живота ми. Съсипа го до смърт и не преувеличавам, като казвам това.

А минаха едва три години оттогава.

 

***

Преди три години

 

Купонът беше тегав, вътре бе задушно и аз излязох навън, просто излязох да изпуша една цигара в градината. Приятелката ми беше на квартира в покрайнините на града, в стара къща с ограда от ковано желязо. Само след година и този квартал щеше да падне на колене пред булдозерите, но тогава къщата беше още там. С малката си градина и с розите, едва започнали да дават признаци на живот в ранната пролет.

- Прекрасна си! – чух глас зад гърба си.

Непознатият ме наблюдаваше през оградата и ми се усмихваше. Такава усмивка не бях виждала никога. Не добряшка, не шармантна, не дори и иронична. Зъбите в устата му бяха равни и въпреки всичко усмивката беше вампирска. Точно онази, която авторите на романтични страхотии описват. Тя е усмивката, която те кара да отвориш прозореца. И аз не направих изключение.

Усмихнах му се, а той продължи:

- Аз съм Статул, а ти?

- Камелия! – отвърнах, останала без дъх. – Странно име имаш...

- Магьосническо – засмя се отново непознатият и аз не можах да разбера дали се шегува. Явно съм го гледала с недоумение, защото замълча за миг, сякаш премисли нещо, после попита: - Не вярваш, че съм магьосник ли?

Този път аз се засмях, по-скоро се изкикотих неловко. После вдигнах рамене. Тогава Статул се втренчи в една роза. Тя бе подрязана и зарината за зимата. Едва бе почнала да се подава над камарата пръст. И изведнъж започна да расте под погледа му. Стъблото ѝ се издигна нагоре, после по него избиха мънички листенца с нежен зелен цвят. След тях се появиха пъпките, пораснаха, разлистиха се... и само след минута пред мен се изправи великолепен розов храст.

Стоях като статуя. Толкова бях шокирана, че не можах нито да се учудя, нито да се изплаша. Дори не ми хрумна да погледна към новия си познат, за да видя изражението му. Просто стоях и гледах розата и нямах представа как бих продължила да живея, след като съм била свидетел на такава гледка. Накрая все пак вдигнах очи, за да попитам странния младеж какво се е случило и в този момент горещите му устни превзеха моите. Не знаех кога се е приближил. Или може би аз бях пристъпила към него? Не знам...

 

***

 

Така започна всичко. От този момент нататък аз принадлежах на Статул и нищо не можеше да ме откъсне от него. Бяхме неразделни от ставане до лягане, а нощем той идваше в сънищата ми. След случката с розата последваха още множество такива.

- Но как правиш тия неща? – питах аз изумена.

А той поставяше пръст на устните ми, намигаше ми и прошепваше:

- Магия...

Естествено, не вземах това на сериозно. Както вече казах, бях млада и наивна. Само три години оттогава, а колко различна бях... Не че намирах разумно обяснение за възвирането на кафето с поглед или за внезапно появилия се вятър, щом кажех, че ми е горещо. Просто избягвах да се замислям и си казвах, че със сигурност моите въпроси имат съвсем прост отговор. Само че аз не го виждам, а Статул си мълчи, за да бъде загадъчен и да ме очарова. Може би беше просто фокусник? Изглеждаше невероятно това да са илюзии, но как можех да знам със сигурност? Както и да е... Единственото, което имаше значение, беше да съм с него. Бях влюбена и летях от щастие.

Оженихме се само след месец. Разбира се, родителите ми бяха против, струваше им се, че действам прибързано. Но Статул поговори с тях няколко минути и всичките им възражения изчезнаха като дим. Не можех да зная, нямаше как да се досетя, че те за него са били просто още два розови храста, които е трябвало да подчини на волята си. Не можех... нали?

А трябваше да говоря с тях още в началото. Когато се случи това с кучето.

 

***

 

Беше лятна вечер и въздухът ухаеше на жега. Притъмняваше. Настъпи оня призрачен момент, когато на небето няма никакво светило, а уличните лампи още не са запалени. Вървяхме, хванати за ръце, после мен ме обзе внезапен порив. Пуснах се и се затичах напред. Исках да лудувам, да се веселя. Исках Статул да ме настигне и да ме завърти във въздуха. Но се случи друго.

Усетих неочаквана болка в крака и изпищях. Чух кучешко ръмжене и ужасена, тръснах крака си. Откопчих се от зъбите на нападателя и го ритнах. Кучето изквича, но после реши да се върне. Ужасена се огледах за нещо, с което се защитя, докато мъжът ми стигне до нас. И тогава кучето се запали. Избухна в пламъци пред изумения ми, ужасен поглед. Зави неистово. Хукна напосоки в опит да се освободи от болката. Но след минута се превърна в разпадаща се жарава.

Не знам колко дълго съм пищяла. Дойдох на себе си в прегръдките на Статул. Лицето ми беше мокро от сълзи.

- Няма нищо, няма нищо - повтаряше той. – Всичко вече е наред.

- Какво стана? – попитах го с пресекващ глас.

- Нищо особено. Защитих те.

- Ти ли направи това? – почти изпищях.

- Няма защо да се правиш на учудена, нали? – беше раздразненият отговор.

- Но... – опитах се да възразя. И млъкнах. Статул не ми беше дал избор. Повече не можех да се правя, че нищо особено не се случва...

 

***

 

Едва след няколко дни събрах смелост да попитам какво точно е това.

- Дарба – отвърна той кратко.

- Дарба? Само това ли ще ми кажеш?

- За какво ти е да знаеш друго? Много хора имат паранормални способности. Това всеки го знае. Аз мога да материализирам мислите си. Това е всичко. Помислям си нещо и то се случва. Когато запратя мисълта с необходимата сила, разбира се.

- И това ти е по рождение?

- Беше по-слабо. Развих го.

- Значи да внимавам да не те ядосам - засмях се неловко.

- Точно така. Внимавай.

Погледнах го и видях, че говори сериозно.

Оттогава нищо не беше същото. Наблюдавах Статул с изострено внимание и започнаха да ми правят впечатление неща, които по-рано не бях забелязвала.

Веднъж една сервитьорка ни удари в сметката. Едва прибра парите и изведнъж се свлече на земята с пребледняло лице. Откараха я с линейка. После чух, че я оперирали заради спукана язва. А никога не била боледувала.

И заядливият стар съсед, дето все създаваше проблеми. При последния скандал внезапно спря да крещи, хвана главата си с две ръце и лицето му се изкриви. Помислих, че е вдигнал кръвно от яд. Но видях студения поглед на Статул и разбрах истината. Съседът не умря. Остана парализиран и мучащ. Веднъж го посетих, но при вида ми очите му се замятаха с такъв ужас, че никога повече не посмях да стъпя там.

 

***

Наложи се да осъзная. Статул нямаше задръжки. Безценната дарба беше опасна в неговите ръце. Направих опит да му говоря. Изсмя се. След това усещаше бунта ми в зародиш и с един поглед го смазваше.

Тогава реших, че трябва да се опитам да свикна. Но не беше възможно. Твърде много жестокост. Твърде много мъртви кучета и котки, твърде много наранени хора. Мен не закачаше. Но не щадеше душата ми.

Накрая разбрах, че имам само един изход. Трябваше да го напусна. Когато реших това, се заключих в банята и дълго ридах под душа. Какво щях да правя без него? Та аз бях пристрастена! Как щях да живея без нежността и закрилата му, без ласките и тъмния му поглед? Взетото решение ме убиваше, но знаех, че не мога да остана.

Той влезе точно когато бях струпала саковете на леглото. Беше се върнал по-рано. Погледна ме само за миг. Нищо не каза. Обърна се и излезе. Неволно направих крачка след него. И паднах. Не усещах краката си. Абсолютно нищо не усещах! Опитах се да ги размърдам, но видях, че не се движат. Беше ми счупил гръбнака.

 

***

Остави ме така часове наред. Отначало опитах да пълзя, да се кача на леглото. После се предадох. Останах на пода, тихо хлипаща от мъка и безсилие.

Унесла съм се от изтощение. Така и не съм разбрала кога ме е вдигнал в леглото. Когато отворих очи, саковете ми бяха изчезнали. Статул седеше до мен и ме гледаше безизразно. Избухнах. Крещях му. Той просто стана и излезе, а аз не можех да го последвам. Нямаше го цяла нощ. Лежах безпомощна в обятията на ужаса и неизвестността и това време точно ми стигна, за да го намразя завинаги.

На сутринта ме попита дали ще остана, ако ме излекува. Помислих си да го излъжа и после да си тръгна. Но веднага осъзнах, че съм в безизходица. Мисълта му можеше да ме настигне във всеки един момент. Затова кимнах бавно. Сълзите ми се застичаха, а аз не можех да ги спра. Мисля, че го дочух как изскърца със зъби. След минута усетих мравучкане в пръстите на краката.

 

***

Заживях така. Във вечен страх. Постоянно стъпвайки на пръсти, за да не го ядосам. Не си позволявах да му възразявам и за най-малките неща. Изпълнявах на мига всичко, което му хрумваше да поиска от мен.

Понякога улавях погледа му. Когато мислеше, че няма да видя, Статул ме гледаше продължително и в очите му се четеше отчаяние. После те потъмняваха до буреносност и поредното проклятие се стоварваше върху беззащитното ми тяло. Пронизваше ме внезапна болка, костите ми се чупеха, вътрешните ми органи се разкъсваха. Падах на земята, тежко, глухо. Стараех се да викам само вътре в себе си. Той ме поглеждаше гневно и излизаше, затръшвайки вратата. По-късно се връщаше да ме лекува. Притискаше ме силно към гърдите си, без да издаде нито звук. Но аз знаех, че плаче.

Чудех се какво би станало, ако някой ден не се върне. Ако остана там, влачеща се по пода, без надежда за спасение. Но Статул се връщаше всеки път. И аз му бях благодарна за това.

Само нощем беше различно. Нощем, под прикритието на тъмнината, ние се търсехме – двама мъченици, взаимно причиняващи си болка, взаимно лекуващи се. Докосванията ни бяха трескави, отчаяни. Това бе всичко, което можехме да си дадем един на друг.

 

***

Тази сутрин се събудих, а той седеше на леглото до мен и ме гледаше. Като че ли го беше осенила някаква идея и само чакаше да отворя очи, за да я сподели с мен. Беше видимо неспокоен, но и някак обнадежден. Помълча малко, но питащият ми поглед го принуди да заговори.

- Мисля, че разбрах... Всъщност... всъщност ти ме обичаш... Просто си горда и не го признаваш. Може би дори пред себе си не го признаваш, но ако се замислиш, ще видиш...

Той говореше все по-бързо. Думите му се изпреварваха една друга, бузите му порозовяха от вълнение.

- ...така е, нали? Просто ти трябва време, за да го осъзнаеш...

Сигурно в този момент трябваше да го излъжа. Но не можах. Поех дълбоко въздух в очакване на следващия удар, погледнах го право в очите и казах:

- Съжалявам.

Видях го как се смали. Повярва ми. Очите му потъмняха, аз се свих. Не се страхувах вече. Но ми беше жал. За него, за мен си. За любовта, която умря. Прошепнах отчаяно:

- Защо не ме накараш да те обикна чрез магия?

- Не мога... – задавено каза той и изтича навън.

 

***

Сега стоя тук и чакам да се върне. Знам, че ще дойде. Може би сега обикаля някъде, взривява дървета и блъска коли. Но това няма да му помогне. Няма да бягам. Къде да бягам? Мисълта е по-бърза от всичко, ще ме настигне навсякъде. Вместо да се оглеждам през рамо, по-добре да остана тук и да чакам своя съпруг. В добро и зло, в болест и здраве...  докато смъртта бъде така милостива да ни раздели.

Бравата на вратата бавно се накланя надолу...

 

към страницата

Лабрадорът

 

Лабрадорът лежеше пред портата му. Тъжна, изпосталяла женска със занемарен вид. Червеникавата ѝ козина бе сплъстена, с омотани в нея трънаци. Ребрата ѝ се четяха, за опашката ѝ се бе закачило парче бодлива тел. На десния ѝ хълбок имаше дълбока драскотина. Любомил обичаше кучета и сърцето му се сви. Той леко побутна с крак животното, но то не се помръдна. Само жално изскимтя, после вдигна очи и го погледна.

Напоследък не му вървеше с кучетата. Опитваше се да си завъди, но все нещо се случваше. Едно умря, две изчезнаха. И Любо се отказа и остана сам в малката къщичка в покрайнините, единствено наследство от майка му. Не се оплакваше от живота, имаше нужното, а и пари изкарваше що-годе. Само му се искаше куче.

Истината е, че спокойно можеше да си купи едно паленце, дори и от по-скъпа порода. Не бе богат, но пък нямаше и особени разходи. Даже не пушеше. Тъй че пари за куче щяха да се намерят. Но на Любо не му се искаше купено куче. Искаше да стане нещо необичайно. Да се срещнат по някакъв специален, много особен начин. И не само искаше, а беше сигурен, че това ще се случи рано или късно. Предчувствията никога не го бяха лъгали.  

А сега пред портата му лежеше мръсна и окаяна, може би умираща кучка. Любо въздъхна, после я вдигна и я внесе у дома. Понякога специалните срещи изглеждат по неочакван начин.

Младият мъж внимателно среса дългата козина на кучката. Един по един извади бодлите. После напълни старото корито, в което майка му переше някога. Отново взе кучката на ръце и я занесе във водата. Тя изскимтя от болка, но не оказа съпротива. Остави го да я мие, после благодарно лизна пръстите му с език. Дишането ѝ беше пресекливо и младежът се притесни.

- Няма да ми направиш някой номер сега, нали? Почакай до утре и ще те заведа на ветеринар да те види. Обещавам  – каза ѝ на глас.

Беше късно, къде щеше да търси клиника сега? А нямаше и кола... Надяваше се животинчето  да изтрае до утре.

Беше постлал на новата си любимка едно одеяло в ъгъла, но по някое време тя се примъкна в леглото. „Какво пък?“ – каза си в просъница и я остави да се сгуши до него.

Тази нощ Любо сънува странен сън. Навън валеше студен, изнервящ дъжд. Той стоеше до прозореца и се взираше в светлосивото небе. Откъм вратата се дочу странен звук, подобен на драскане с нокти. Вместо да се притесни, в съня си младият мъж изпита радост. Сякаш дълго бе очаквал този сигнал. Забърза се и отвори със замах. На прага стоеше красива млада жена. Вода течеше от червеникавата ѝ коса. Дрехите ѝ бяха прогизнали. Красавицата протегна към него ръка с молба за помощ. Вкочанените ѝ от студ пръсти докоснаха неговите и той сграбчи дланта ѝ.

Поведе я към банята и пусна душа. Внимателно изтри тялото и косата ѝ,  после я зави с голяма хавлия. Посочи ѝ легло, но през нощта жената се примъкна при него. Сгуши се и сложи глава на рамото му. 

Любо се събуди с усмивка. Сънят беше от тези, които те карат да изпитваш лекота и радост поне до обяд. Погали кучката, която спеше сгушена на рамото му, точно като жената от съня. После стана и надроби попара с мляко в една стара емайлирана чиния. Повика животното. То се надигна и бавно, но доста уверено се придвижи. Явно беше по-добре. Застана над храната и го погледна с очакване.

- Яж! – насърчи я той, но кучката изджафка и тръсна глава. След няколко опита Любо се отказа. Включи тостера и си препече филийки. Намаза ги с маргарин, после нареди върху тях парченца салам. Хвърли едно и на нея. Тя го взе внимателно и го постави в чинията при попарата.

- Виж ти, интересни навици имаш... – учуди се младият мъж.

Закуската му беше готова. Той се настани на масата и посегна към една филийка. В този момент чу шум от тътрене и се обърна. Кучката дърпаше със зъби емайлираната чиния. Докара я при масата и застана до Любо. Погледна го настойчиво и джафна отново. Той я зяпа смаян известно време, после вдигна сандвича и го захапа. Тогава и тя започна да яде.

Почивните дни бяха свършили и Любомил трябваше да отиде на работа. Не се тревожеше много за новата си любимка. Беше ѝ оставил всичко нужно, а понеже живееше в къща, нямаше съседи, на които да им попречи кучешкият лай. Кучката сякаш разбра, че той тръгва, но и тя не изглеждаше изплашена или много тъжна. Очевидно бе живяла с хора и беше свикнала на такъв режим.

Младият мъж каза:

- Чао, красавице, ще се върна!

Лабрадорът джафна кратко, после вдигна лапа, сякаш да помаха за довиждане. „Интересни навици“ – каза си отново Любо и излезе.

Вечерта нямаше търпение да стигне вкъщи. Още следобед у него се беше появило усещането, че ще се случи нещо необичайно. Понякога имаше такива предчувствия и те винаги се оправдаваха. В края на деня колегите го поканиха на бира, но той дори не ги чу и забърза към спирката.

Още докато отключваше вратата, Любо се провикна:

- Красавице, тук съм, дойдох си!

Ослуша се, за да чуе ответен лай или скимтене, но в къщата цареше пълна тишина. „Не бързай да се плашиш, предчувствието не беше лошо“ – каза си той успокоително и бавно тръгна из стаите.

Още преди да светне лампата в спалнята, чу равномерно дишане. „Аха, тук си. Заспала си“ – отдъхна си Любо. Натисна копчето и... в леглото му лежеше красива жена с червеникава коса. Жената от съня. Младият мъж разтърка очи. Не, не сънуваше отново. Тя беше тук, беше влязла в дома му (но откъде, нали беше заключено?) и спеше в леглото му. Сега косата ѝ не беше мокра и преливаше на светлината на лампата в огнени оттенъци.

Любо посегна да я събуди, но се спря. Всичко беше прекалено шантаво и той въобще не беше сигурен нито какво става, нито какво иска да направи. Тогава се сети, че все още не е намерил лабрадора. Обиколи навсякъде, но животното го нямаше. Нямаше и отворени прозорци. Не можеше да е излязло. Или тя го е пуснала? Но защо да го прави? Все по-озадачен, младият мъж приседна до кухненската маса и се замисли.

Какво ставаше тук? Каква беше тази жена? Той не искаше жена! Беше си мечтал за куче. Но кучето изчезна някъде и на негово място се появи тази червенокоса мацка. По дяволите! Просто беше невъзможно това да не е сън! Но той беше имал предчувствие за промяна в живота си...

Любо решително се върна в спалнята и застана на вратата.

- Хей! – подвикна оттам. – Хей! Събуди се!

Червенокосата бавно отвори очи, погледна го объркано и каза:

- Заспала съм... Здрасти!

- Ама как здрасти? – възмути се Любо. – Коя си ти и какво правиш в леглото ми?

- О... извинявай – каза непознатата и посегна да стане. Неволно се отви. Побърза да оправи надигналата се блузка, но Любо успя да види голямата, заздравяваща драскотина на десния ѝ хълбок. През главата му мина абсурдно предположение, но той се постара да го забрави незабавно. Едно е да имаш предчувствия за бъдещето, друго е да вярваш, че куче може да се превърне в жена.

Червенокосата се изправи и застана неловко до леглото. После разпери ръце и каза:

- Ами... аз съм Соня.

- Любомил.

Замълчаха. Не я попита нищо. Беше раздразнен от поведението ѝ, от предчувствието си, от цялата тази невъзможна ситуация. Не искаше да чуе какво има да му каже тя. Беше толкова красива! И така го объркваше...

- Не знам как да ти обясня – поде Соня притеснено. – Изпратена съм тук.

- Може би да започнеш с това как влезе?

- Ами... всъщност ти ме внесе...

- Глупости! Нали за пръв път те виждам (и съм внасял тук само кучето, но КУЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЖЕНА!!! )

- Сигурен ли си, че наистина не се досещаш какво искам да ти кажа?

- Не!

- Добре де, няма нужда да викаш... Аз не съм дошла за лошо.

- Досега по нищо не си личи.

- Виж - вдигна ръце пред себе си жената. – Нека да опитаме отначало.

Вместо отговор, Любо отвори гардероба и взе да рови вътре.

- Добре, щом искаш, стой там, но аз трябва да ти кажа, каквото имам, защото съм тук със задача.

Мълчание.

- Чувал ли си за Посветените? Сигурно не, но аз ще ти обясня.

Раменете на мъжа се напрегнаха. Соня въздъхна и продължи:

- Ние сме носители на древното знание. От времената, когато всички хора са владеели магия, телепатия, телекинеза, въобще всичко, което днес се счита или за свръхзагадъчно, или за шарлатанство. Някога то е било нормално за всички, но хората злоупотребили с тази способност. Това разгневило боговете, но те били готови да простят. Само че воините-пазители на божията власт били по-непреклонни. Те фактически извършили преврат и образували Твърдото крило в Съвета. Това крило управлява и до днес. И напоследък е разпратило своите войници по цял свят, за да отнемат дарбата на Посветените. Те се боят, че на прехода между двете епохи човечеството може да възвърне способностите си.

- Млъкни, това са глупости! – дочу се измъчен глас откъм гардероба, но Соня не спря:

- Ние обаче смятаме, че човечеството има право на нов шанс. Че е научило уроците си след две хилядолетия мъки. Затова стягаме редиците. Издирваме всеки Посветен. Така открихме и теб. Ти имаш дарба. Спомни си за предчувствията, които всеки път се оказваха верни!

- Това са глупости! Върви си! – повтори Любо.

- Не мога! За доброто на човешкия род ти си длъжен да развиеш дарбата си и да се присъединиш към нас.

- Не ме интересува! Къде ми е кучето?

- Аз съм кучето, още ли не си разбрал? Това е дарбата ми, да се превръщам в животни!

Мъжът въздъхна тежко и се обърна.

- Така ли? – каза той. Гласът му изведнъж се промени. Нещо особено се появи и в погледа му, но Соня не можеше да разбере какво. – Значи ти си била онзи лабрадор?

- Да, аз бях. Помислих си, че така по-лесно ще спечеля доверието ти...

- А защо беше в това ужасно състояние?

- Бях нападната... влачих се с дни... това не е важно сега. Въпросът е за дарбите, моята и най-вече твоята.

- Докажи го! – прекъсна я Любо.

- Какво?

- Превърни се пак в куче! Искам да видя и тогава ще говорим.

Червенокосата въздъхна, после започна да се преобразява. След миг пред Любо отново стоеше лабрадорът и го гледаше с тъжни очи. На лицето на мъжа последователно се появиха колебание, съжаление и накрая решителност. Цялото му тяло се напрегна, като от някакво огромно усилие. Козината на кучето настръхна, то оголи зъби и заръмжа зловещо.  Опита да нападне с вой, но сякаш невидима стена го отблъсна. После някаква сила го хвърли нависоко във въздуха и то падна на земята зашеметено. Остана там, без да може да помръдне, само трепереше, а от очите му се стичаха сълзи.

Любо приклекна и почеса животното между ушите.

- Съжалявам, красавице. Бих те взел за мое куче, но няма да оставам тук. Чака ме друга мисия. Ще се оправиш, скоро ще дойдеш на себе си. Мисля, че добре ще си живееш като кучка. Защото нали знаеш, вече няма да можеш да се превърнеш в човек. Отнех ти дарбата. Нищо лично.

Лабрадорът изскимтя.

- Да ти призная, най-трудно беше да оставя да изтрият част от паметта ми и да се преструвам на друг, за да послужа за примамка. Но имаше полза - дори ти, с твоя опит, не можа да познаеш, че съм ти враг. А аз самият, едва докато рових в гардероба, си спомних всичко. Думата „Посветените“ беше ключът, тя събуди спомените ми. Не са лесни задачите ни, а? Нито моята, нито твоята. Даже малко ти завиждам, че вече няма да имаш нищо общо с това.

Мъжът погали още веднъж кучето, замисли се и каза:

- Да, така ще си по-добре.

Изправи се и излезе в мрака навън, оставяйки вратата отворена.

към страницата