Белези

 

Знаете ли какво отличава пациентите в „Изгаряния” от другите? Те са невинни. Няма никакво значение дали са пушили, дали са водили заседнал живот, дали са имали рисково сексуално поведение. Не това ги е направило пациенти тук. Инциденти се случват на всеки.

Да се занимавам с лекуване на изгаряния и с пластика е моя мечта от първата лекция при доцент Запрянова. Нищо и никаква на пръв поглед, щом заговореше, тя грабваше вниманието ни. Умееше да пали като никой друг. Тя ме накара да повярвам, че усещането, когато дариш пострадалия с ново лице, е незаменимо.

И ето ме тук на специализантски стаж. За първи ден.

Днес всички са развълнувани. Някакъв шеф от администрацията се залял в кухнята с вряла вода. Цял казан излял отгоре си, тъкмо преди да пуснат чая да се запарва. Не оцелял - и по-добре.

Колегите коментират оживено, забравят за мен. Не че ме интересува. Аз не мога да откъсна погледа си от санитарката с белега. Когато я погледнеш откъм здравата страна на лицето, се вижда, че е била красавица. Белегът обаче е доказателство, че възможностите на пластичната хирургия не са безгранични. Страшна картина. Устата ѝ не може да се затвори напълно и на моменти в ъгълчето ѝ се процежда по малко слюнка, която тя бързо и притеснено забърсва. Личи си, че и ръцете ѝ са били обгорени, но там пораженията са по-малки. Какво има под дрехите, мога само да гадая...

- Не я зяпай така, докторе, не е удобно – сръчква ме някаква сестра.

- Хм, да, извинявай... – промърморвам гузно, но погледът ми все се връща към нея, въпреки усилията ми.  – Каква е историята ѝ?

- Трогателна – сериозно казва сестрата. – Станал пожар, мъжът и детето ѝ загинали... тук, при нас са умрели, аз бях по майчинство тогава. И после тя зарязала работата си, а била доста добре платена. Къщата не ставала за ремонт след пожара. И... почнала работа тук. Завеждащият ѝ разрешава да спи в една стаичка в дъното.

- Горката, сигурно си няма никого. Няма и как да се издържа – додавам съчувствено.

- А, не знам. Казват, че имала много пари в банката, но изобщо не ги ползва. Все едно не са нейни. Нещо като нов живот. Ама то това живот ли е...

 

***

Сестрата вече е вкарала обезболяващите в системите. Тук-таме светят нощни лампи. Но, като цяло, отделението е готово за почивка.

Тук е спокойно. Бил съм в други отделения на стаж, в някои цяла нощ е лудница. Но в „Изгаряния” всички спят. Само от време на време някой простенва в съня си. Дано да няма обаждания от спешното. Тази вечер не съм настроен за предизвикателства.

Почти съм задрямал, когато дочувам, че някой стене. Ослушвам се, не спира. Трябва да проверя какво става. Излизам в коридора едновременно със сестрата.

- Какво стана, нали седира всички? – питам я, а тя вдига недоумяващо рамене. Ослушваме се покрай стаите, но звукът ни води в дъното на коридора. Малката стаичка е била склад. Прозорчето на вратата, с размери колкото едно човешко лице, е защитено с решетка.

- Тук спи Грета – прошепва сестрата. Аха, значи това била стаичката в дъното. Стенанията идват отвътре. Надниквам през прозорчето, но на лунната светлина не се вижда кой знае какво. Може би жената просто сънува кошмар. Правя крачка назад, решен да я оставя на мира и точно тогава тя надава вик на болка и ужас.

Блъскам решително вратата, засилвам се към леглото... и се заковавам на крачка от него. До Грета се е излегнал мъж. Завивката е отметната, а той забива нокти в корема ѝ и прокарва кървава бразда нагоре, през гърдата й. Спира точно дотам, докъдето раната ще бъде скрита от блузката ѝ.

Виждал съм много, но от тази гледка ми прилошава. Мъжът го прави толкова спокойно, толкова умишлено. Тялото на жертвата му е покрито с огромен, незаздравял белег от изгорено и той раздира тази беззащитна, розова плът, отнемайки ѝ шанса за излекуване.

- Какво правиш? – изхриптявам. Тъп въпрос, но нищо по-добро не ми идва наум.

Мъжът изправя глава и ме поглежда. Чак тогава осъзнавам. По лицето му няма кожа. В едната кухина очната ябълка е смалена и суха. Изпечена. Другото око е втренчено в мен. Няма клепачи. Лявата му ръка е почти изцяло овъглена. На дясната липсват големи парчета месо, костите са голи. Надолу... няма нужда да гледам и надолу. Този човек няма как да е жив.

Краката ми се подкосяват. Желанието да помогна на друго човешко същество се бори с ужаса. В този момент мъртвецът свежда глава към жертвата си и започва да хапе белега на лицето й. Бавно, методично, без да пропуска нито сантиметър. Хапе го така, че да го разрани леко, да го направи постоянно да пари и да боли, но никой отстрани да не види, че нещо не  е в ред.

А Грета лежи покорно в ръцете на своя мъчител. Притворила е очи и, ако не виждах, че той ѝ причинява болка, бих помислил, че лицето ѝ изразява любовен екстаз. Тази мисъл прелива чашата на моята издръжливост. Едва успявам да се извърна настрани и се превивам надве. Повръщам дълго, мъчително. В този момент съм толкова лесна жертва, ми минава през ума. Но обгореният демон не ме закача. Той иска нея.

Подпирам се на стената. Бърша с ръкав челото си, покрито със студена пот. Виждам, че сестрата е припаднала в коридора. Нищо, по-добре.

Сега Грета е прегърнала малко детско телце. Цялото е овъглено. Само късичка русолява къдрица глупаво се извива над едното ухо. Детето се гуши в нея, съвсем по бебешки. Докосва разранените места, но майката дори не реагира. Само целува и целува почернялата главичка.

- Време е – казва мъжът. Тя трепва, после отпуска примирено глава. Неочаквано за мен той я прегръща здраво, после впива обелените си устни в нейните. След миг двете ужасяващи фигури ги няма.

Минава доста време, докато се осмеля да се приближа към тихо хлипащата жена. Слагам ръка на рамото ѝ. Внимавам, да не докосна наранено място.

- Остави ме – казва уморено тя.

- Нека поне да дезинфекцирам. Какво беше това?

- Семейството ми.

- Но те са мъртви.

- Да. Аз ги убих.

- Как така?

- Какво значение има, докторе? Бях глупава и непредпазлива.

- Какво стана?

- Защо те интересува? Е, добре... Бяхме се скарали жестоко. Не му вярвах. Ревнувах го. Изгоних го, после оставих детето при майка ми. Толкова бях отчаяна, исках да се самоубия. Исках да не остане нищо от дома, който бяхме градили. Така щях да го накажа.

- Но нещо се е объркало.

- Да. Обикалях улиците с часове. Прибрах се по тъмно, с туба бензин. Обиколих с нея цялата къща, олях целия първи етаж. Горе не се качих.

Предусещам какво ще каже.

- Той искал да се сдобрим. Взел детето от майка ми, помолил я да не ми се обажда, за да може да ме изненада. После... приспал малката и се приготвил да ме чака. Сигурно е заспал, иначе щеше да избяга навреме. Имаше свещи, много свещи там, където е била спалнята. Разтопени, смачкани...

Изхлипва и се захлупва отново на възглавницата.

- Добре, нека сега да дезинфекцираме – опитвам пак.

- Остави ме, докторе. Аз искам така да бъде. Той не ми прощава, но така поне за малко съм близо до тях. Остави ме, не можеш да ми помогнеш. Истинските белези не можеш да ги дезинфекцираш. Те са вътре в мен.

Аз съм лекар, няма как да не окажа помощ. Затова отивам до сестринската стая. Но когато се връщам, вратата е заключена. Поглеждам през прозореца. Грета спи. Усмихва се. Въздъхвам. Може би поне в съня те са ѝ простили.

На сутринта се взирам в лицето на санитарката. Би трябвало да си личат раничките, но не забелязвам нищо особено. Нейният поглед безизразно минава през мен, сякаш тази нощ никога не е била. Дали пък наистина не е така? Не знам, но съм сигурен, че никога повече няма да се приближа до онази стая по време на нощно дежурство.

към страницата

Вълчи очи

 

Месото изглеждаше толкова крехко. Хубавият му червен цвят накара Силвия да преглътне слюнката си. Щеше да е много сочно, сигурна беше, с тия нежни жълти тлъстинки.

Господи, беше гладна! И нищо чудно. Пълнолунието беше утре. Още малко, още няколко часа и щеше да се остави на глада, който ръмжеше у нея все по-застрашително... А може би този път щеше да се осмели да вземе и Ивайло със себе си...

- Кохер! – познат глас си проби път през унеса ѝ. – Георгиева, спиш бе! Ако ще ми блееш, по-добре излез и остави някой друг да свърши работата!

- Съжалявам - измърмори тя и от бързане подаде искания инструмент толкова несръчно, че той отскочи от дланта на ортопеда и падна на земята.

- Не мога да повярвам! – избухна лекарят. – Какво си правила нощес?

„Сънувах как заедно с теб разкъсваме един крак като този. – мрачно си помисли Силвия. – Сънувах, че си  близо до мен... както преди. Преди да се заплеснеш по онази... кифла.”

Наложи си да се овладее. Въпреки заканите на д-р Стоименов, нямаше кой да поеме работата ѝ. Ако провалеше операцията, щеше да си има неприятности.

Едва приключили, Силвия изтича навън от операционната, като сваляше маската и ръкавиците си в движение. Дълго се плиска със студена вода в тоалетната, после остана надвесена над мивката.

Така я намери докторът. Нерешително я наблюдава известно време, после, избрал линия на поведение, заговори тихо:

- Какво сега? Ще си правим номера ли? Аз още отначало ти изясних как стоят нещата. Не мога с една. Пък и няма нужда.

Сестрата мразеше тона му. Не проумяваше как може да звучи едновременно утешително и подигравателно.

- Остави ме – простена тя.

- Да те оставя, ама ме излагаш, Георгиева. И себе си излагаш!

- Сега „Георгиева” ли станах, Ивайло? – стрелна го с очи.

- Ох... Като ме погледнеш така и направо се... – той не довърши изречението, направи крачка, за да се прилепи плътно зад нея и ръцете му сръчно се промушиха под синята хирургична туника. Сестрата се поколеба за миг, но после се предаде. Отпусна се в прегръдките на хубавия лекар и го остави да шепне в ухото ѝ:”Защо да не може просто да се забавляваме? Откъде ги измисли тия претенции и тия чувства? Виж колко ни е хубаво заедно... Като два звяра, които се чифтосват, погледни ни...”

Обърна главата ѝ към огледалото. Силвия наблюдаваше унесена движението на ръцете му под туниката. После притвори очи... и отново се върна към фантазията си.

Месото беше крехко, с очертани жилки, а те двамата ръфаха от него с острите си зъби. Когато стигнаха до жълтеникавата кост, муцуните им се допряха. Облизаха взаимно носовете си. Кръвта ухаеше на живот. Кехлибарените им ириси отразяваха пълната луна. Поляната се огласяше от човешки писъци. „Няма друг начин – помисли си Силвия, докато се потапяше в най-тъмните дълбини на екстаза. – Ще те взема с мен. Ще те направя като мен. Така сърцето ти ще е само мое. Ивайло, моя любов.”

 

***

На следващата вечер Ивайло беше дежурен, но това бе добре дошло за Силвия. Болничният парк беше идеалното място за плана ѝ. Никой не подозираше какво се крие там. Върколаците пируваха само веднъж в месеца и умееха идеално да почистват мястото. Нито едно изчезване досега не бе свързано с парка на болницата.

Младата жена се скри на любимото си място още по светло. Плътните храсти и голямата върба образуваха един напълно закътан оазис, където и през деня трудно проникваше слънчева светлина. Липсата на директен контакт с луната щеше да забави превръщането, а това беше много важно, защото щеше да ѝ даде време да му обясни.

Трябваше да се съгласи, просто нямаше начин. Ивайло беше властен. Той бързо щеше да осъзнае какво предимство му дава една такава трансформация. Е, вероятно щеше да стане още по-магнетичен за пърхащите наоколо сестрички, но това вече нямаше да има значение. Дори и да се възползваше, пак нямаше да е важно. Сърцето му щеше да ѝ принадлежи. Великата им, прекрасна тайна щеше да ги свърже завинаги. Трябваше да се съгласи! Иначе тя просто щеше да умре от мъка...

„Ауууууу!” – се дочу зов отдалеч. Силвия се усмихна. „По-късно” – прошепна тя и извади телефона си.

„Ще бъде, както го искаш. Без претенции и капризи. Само кръвожаден секс. J Чакам те в парка, третата алея вдясно, под върбата.”

Д-р Стоименов се усмихна на дръзкото съобщение. Какво пък? Тая вечер всичко беше мирно и тихо. Можеше да си позволи бърз „консулт във вътрешно отделение”. В края на краищата, за спешните случаи си имаше телефони.

Лесно намери мястото, но доста се полута, докато открие откъде да влезе. Ако не знаеше, никога не би си помислил, че има проход към вътрешността на тази джунгла. Едва промушил се и сестрата се вкопчи в него. Целувките ѝ бяха жадни, дори малко лигави. Но Ивайло нямаше време да се замисля за това. Гъвкавото ѝ тяло сякаш гореше под дланите му.

- Чакай... да ти кажа нещо... – задъхано каза Силвия. Лекарят изръмжа в знак на несъгласие и продължи да я мачка. Тя сграбчи китките му и с изненадваща сила отдели ръцете му от тялото си. „Я какви маникюри! Откъде се взеха? Вчера в операционната нямаше...” – мина през ума на Ивайло учудена мисъл.

- Чуй ме! – настоя тя. – Нищо не знаеш за мен. Но сега ще разбереш всичко. И няма да има връщане.

- Я чакай, чакай – опита да се надигне той. – Нали уж без претенции?

Очите ѝ го приковаха в тъмното. Опалово жълти очи. Ама не трябваше ли да бъдат кафеви? Какво ставаше тук? У него започна да се надига паника.

- Слушай ме, Ивайло! Ще те направя господар! Ще имаш нечовешка сила! Ще си могъщ, независим...

- Ззз-защо имаш косми по ръцете? – попита лекарят, изтръпнал от неочаквана догадка.

- Стига си задавал тъпи въпроси! – изръмжа Силвия, а накрая гласът ѝ подозрително заприлича на вой. Пред очите на мъжа се мярна муцуна с остри зъби. – Не виждаш ли, че съм върколак? Стой мирен, сега ще те ухапя леко и после...

Ивайло диво се замята в тъмното, но ноктестите лапи го държаха здраво. Лигавата паст докосна ръката му. Ръцете му, божичко! Та той беше хирург!

- Пусни ме, чудовище! – изпищя той, напълно изгубил контрол. – Мразя те!

От гърдите на създанието се изтръгна предупредително ръмжене. Но докторът не чуваше, изпаднал в шок.

- Махни се от мен, отвратителен звяр!

Неистов вой, изпълнен с болка, проглуши ушите му. Една лапа с огромни нокти се заби в гърдите и изтръгна сърцето му. После жената-върколак го извлече извън храстите и нададе призивен вик.

 

***

На поляната бързо се събираха върколаци. Не след дълго нямаше и костичка от тялото на младия лекар.

На метри от тях, скрита зад храстите, Силвия дояждаше сърцето му. От малкия като юмрук орган бавно се стичаха капки кръв и се смесваха със сълзите, струящи от жълтите ѝ очи.

към страницата

Кръв

 

Парфюмът ѝ се усещаше още във външния коридор. Д-р Сарафов вдъхна аромата и примижа от удоволствие. Пак щяха да са заедно на дежурство. Мисълта за това го изпълни с копнеж.

Не беше срещал досега такава жена. Сякаш цялата бе направена от магнит, толкова неудържимо го привличаше. Около нея винаги се носеше едно особено ухание, диво, първично, непознато. Сънуваше я постоянно. А когато се срещнеха, кръвта му кипваше.

Виждаха се често, все по нощните дежурства в Кръвния център. Веднъж я бе запитал защо никога не дава дневни смени. Тя се засмя дрезгаво, белите ѝ зъби блеснаха, после тръсна глава, при което от косата ѝ се разнесе нова доза от онзи аромат. Денем била ангажирана с други неща, каза. Много далечни от медицината. После взе някакви документи под мишница и се скри в склада, оставяйки го унесено да гледа след нея.

Върху нейното тяло бялата престилка стоеше като еротично бельо. Под луминесцентната светлина винаги прозираха очертанията на бикините ѝ. А понякога нямаше очертания и тогава д-р Сарафов забиваше нокти в дланите си и прехапваше езика си, за да се овладее и да не направи някоя глупост.

Струваше му се, че сестра Никодимова му дава аванси. Винаги се бе оправял лесно с жените. Но тази го караше да се чувства адски неуверен. Палеше пожари в мозъка му, а същевременно по необясним начин предизвикваше у него боязливост.

И тази вечер отново щеше бъде безполезно и мъчително близо до нея.  Май ще е по-добре да се държи настрани и да си гледа служебните задължения. Можеше например да се заеме с проблема, на който се беше натъкнал наскоро. Взел твърдо решение, д-р Сарафов я поздрави набързо, после се затвори в кабинета си и започна за пореден път да прелиства документите. Някой тук крадеше кръв и той щеше да разкрие този търговец на черно.

Беше се задълбочил да сравнява показанията в журналите, когато сестра Никодимова почука на вратата и любезно го покани да пийне кафе. Докторът отвърна на усмивката, излезе при нея… и само след минути, без сам да знае как, ѝ разказваше подробно за разкритията си.

Сестрата го гледаше с такова възхищение, че той изведнъж се почувства като герой. Ето какво ѝ трябвало на нея… да види в негово лице един принципен, силен мъж, който защитава правдата. Усмивката му стана по-широка, в тона му се усети гордост.

Никодимова сложи ръката си върху неговата. Беше много студена и докторът си помисли, че ще е добре да ѝ предложи нещо подходящо за периферното оросяване.

- Докторе - каза тя с неповторимия си дрезгав глас. – Споделяш точно с когото трябва.

Сарафов вдигна вежди въпросително, а сестрата продължи:

- Напоследък забелязах нещо, което може да ти е от полза. Да, сега, като се замислям, сигурна съм, че има връзка. Но се страхувам да говоря тук, нека да идем навън.

- Ама какво… - започна докторът. Сестрата постави пръст пред устните си, после стана и го поведе извън сградата.

Той вървеше след нея покорно и не можеше да изтрие от ума си картината на тънкото пръстче с бледа кожа пред тези изкусителни, пълни червени устни. Щяха да останат насаме навън, в тъмното. Дали пък нямаше да може…

- Ето тук - каза Никодимова и го издърпа в един тъмен ъгъл между сградите. – Наведи се да ти прошепна, не искам да ни чуе някой случайно минаващ.

Доктор Сарафов се приведе, главата му се замая от парфюма ѝ. Запита се дали изобщо ще може да осмисли това, което тази невероятна жена има да му каже.

Прониза го внезапна болка в шията. През мъглата на омаята усети съвсем ясно как два остри зъба се забиват в каротидната му артерия. Замята се диво, но не успяваше да се откачи.

Съпротивата му не трая дълго. Много скоро го обзе чувство на неописуемо блаженство. Магична музика изпълни ушите му. “Това е много по-хубаво от секса”, беше последната му мисъл, преди животът да го напусне.

Виолина Никодимова побутна с крак сгърченото тяло и промърмори:

- Хубав мъж беше, докторе… Защо ти трябваше да си пъхаш носа в моите работи? Сега пак ще се наложи да се местя.

 

***

Три месеца по-късно

 

Тази вечер в интензивния сектор беше спокойно. Тримата пациенти лежаха неподвижно, опасани с кабели и маркучи. За тях вече бе направено всичко възможно. Останалото зависеше от късмета им. Може би щяха да оцелеят. Но и да не се справеха, никой нямаше да се учуди.

Сестра Никодимова стана от бюрото си и обиколи леглата едно по едно. Първите двама се държаха, сигурно щяха да се преборят. Третият, чието легло бе зад паравана до стената, очевидно си отиваше. Най-много до час апаратът щеше да издаде изнервящото си продължително пиукане и да изпише права черта на екрана.

Сестрата се усмихна, после дръпна завесата на паравана зад себе си. Раздели маркучето на системата от банката и го пусна надолу, за да източи в чаша водно-солевия разтвор. Когато тръбичката се изпълни с кръв, погали пациента по челото и тихо му прошепна “Почивай в мир”.

После пое с неестествено алените си устни крайчето на тръбичката и засмука.

към страницата

Експериментът

 

Звънецът отекна по коридора на Детска хематология. Санитарката забърза да отключи.

- А, доктор Самуилов, заповядайте. Шефът каза да влезете направо при него.

Лекарят кимна и се запъти към вратата с надпис „Завеждащ отделение – д-р Цанков“. Тя се отвори и приятелят му го посрещна с широка усмивка.

- Влизай, влизай, Андрей! Тони, никой да не ни безпокои!

Двамата се настаниха около ниската масичка. Самуилов разпери ръце:

- Е, хайде казвай сега, за какво е тази тайнствена покана.

- Ще ти обясня. Но първо искам да ми обещаеш, че на никого няма да казваш, докато не успеем да получим разрешение.

- Добре де, обещавам – усмихна се Андрей. Приятелят му беше склонен към лудории, затова подобна молба изобщо не го учуди.

- Ето каква е цялата работа – започна Цанков. – На път съм да открия нов метод за лечение на левкемия.

- Хайде бе!

- Хайде я! Виждам, че не го вземаш на сериозно, но ще видиш! Методът е ефикасен, не е скъп и ще направи революция.

- Цанко - вдигна длан д-р Самуилов. – Нали знаеш, че моята специалност е друга. Може би не е правилно да ми разказваш, ако нещата са толкова сериозни. Това си е твое откритие все пак...

- Приятелю, не се прави на ударен. Не те каня да участваш в експеримента. Трябваш ми заради връзките ти. Защото, каква полза, че съм измислил нещо, ако не може после да навлезе в практиката? Пък и аз да си получа заслуженото възнаграждение...

- Ааааха – бавно каза Андрей.

- Недей се чумери де! Много ясно, че ще ти се отблагодаря! И също тъй е ясно, че исках да споделя с най-добрия си приятел от академията. Мислех, че разбираш... Това е такова вълнение!

- Добре, добре – усмихна се Самуилов. – Сега ще ми разкажеш ли?

- Ами всъщност е много просто. Кръв, това е отговорът на всички въпроси.

- Как така?

- Така! Болна кръв, здрава кръв, жива кръв! Като живата и мъртвата вода от приказките.

- Чакай малко, някакви кръвопреливания ли правиш?

- Не! – усмихна се загадъчно Цанков. – По-добре ела да видиш.

И го поведе по коридора към една от болничните стаи.

Първото, което видя вътре Андрей, беше една голяма клетка на пода. Огледа се. По леглата бяха насядали три момчета на възраст от шест до десет години. Лицата им бяха бледи, главите – обръснати. Тънките им вратлета стърчаха трогателно от яките на болничните пижамки. Всяко от децата държеше в ръце някакво животинче. Лекарят толкова се шокира, че в първия момент не можа да разпознае какви са.

Той се обърна към приятеля си:

- Цанко, какви ги вършиш, бе човек? Тия деца не трябва ли да са изолирани от микроби? Какви са тези домашни любимци?

- Не са домашни любимци – доволно отговори завеждащият. – Гледай, гледай...

Едно от децата вдигна животинчето към лицето си. Сега вече Самуилов видя, че това е малко зайче. Момчето хвана с едната си ръка двата му предни крака, а с другата – задните. После заби зъби в шията му. Зайчето изкрещя жално и се замята.

- Не! – извика лекарят и посегна да го спре, но Цанков го хвана здраво отзад и изви ръцете му. Момченцето вдигна очи, изгледа ги безразлично с размътен поглед и засмука по-силно кръвта на животинчето. По брадичката му потече тънка алена струйка, лицето му изрази блаженство.

Другите деца последваха примера му. Андрей мимоходом видя, че те държат кученца.

- Какво си направил? – ужасено прошепна той.

- Нищо лошо! – отсече приятелят му. – При обектите на експеримента се отбелязва подобрение.

- Какви обекти бе, идиот! Това са деца!

- Деца са на майките си! Аз тук нямам време за глезотии. Спасявам човечеството, ако не си забелязал.

- Цанко... Ти откачи ли? Добре, кажи ми, как изобщо си ги накарал? И няма ли да кажат на някого?

- Я ги погледни по-добре – подигравателно се изсмя в ухото му завеждащият. Той все така го държеше здраво. Децата унесено смучеха кръвта и не им обръщаха никакво внимание.

Тогава Самуилов осъзна.

- Дрогирал си ги??? Абе, ти ум имаш ли? Погледни ги само на какво приличат! Кой знае какви увреждания си им причинил! Ами тази кръв, неизследвана, необработена, тя пък какви ли зарази носи?

- Ти въобще не разбираш, Андрей. Това е жива, силна, топла кръв! Тя ги прави нови, различни! Кара ги да оцелеят на всяка цена! И наистина, показателите им се подобряват!

- Цанко, разбери, това няма да мине. И страничните ефекти не са ясни. Но не може да няма такива.

- Не ми пука за тях!

- Ами ако загине пациент?

- Хайде стига си ми лицемерничил! Това са раково болни! Пък и да загинат няколко... какво толкова? Важното е, че някой ден експериментът ще има успешен край.

- Ти си откачил – бавно каза Андрей. – Пусни ме. Още утре ще докладвам това на главния лекар. Казвам ти го, защото си ми приятел. Ако искаш, бягай.

Д-р Цанков не отговори известно време. Самуилов понечи да обърне глава, за да види защо мълчи. В този момент във врата му се заби игла. Силният опиат го приспа за секунди. Завеждащият се бе подготвил за всеки случай.

След като тялото се свлече на земята, той се обърна към децата. Бе ги обучил, докато се намираха под влиянието на наркотиците. Те знаеха, че някой ден техният доктор ще им осигури и кръв от човек и когато пият от нея, ще оздравеят напълно. Сега той се изправи и властно каза:

- Деца! Сега ще пиете човешка кръв!

Трите момчета се огледаха. До този момент те изобщо не бяха обърнали внимание на ставащото в стаята. Главите им бяха замаяни от лекарствата. Изобщо не забелязаха проснатия на пода д-р Самуилов. Единствения човек, когото видяха в стаята, беше техният лекуващ лекар и те вкупом му се нахвърлиха. Две от тях майсторски прегризаха вените на китките му, а най-голямото се насочи към врата.

Не очаквал подобна атака, д-р Цанков залитна и падна върху най-близкото легло. После замята ръце и се опита да отстрани децата от себе си. Но самият той ги бе превърнал в обучени малки зверчета и сега те не му позволиха да помръдне. Залепиха се за него като грозд бледи, гладни кърлежи. Така ги и намериха на сутринта, заспали като доволни кърмачета до изстиналото му тяло.

към страницата

Това ще разкъса сърцето ти

 

- Ами... довиждане... – смутено каза младата жена, поколеба се за миг, но не намери какво да добави и излезе, понесла сака си.

„Сбогом!” – тросна се наум Борислава, а на глас изсумтя нещо неясно, обърна се на другата страна и отвори книгата си.

Най-после малко спокойствие! Беше ѝ писнало от оглупелите, вмирисани на мляко родилки и техните пищящи бебета. Гледката на смучещите малки усти беше толкова... гнусна... Как хората се възхищаваха от подобни неща? Борислава никога не бе могла да понася тези кравешки истории. Не можеше да си намери място от яд, че се бе хванала в тоя капан.

Но още малко! Утре щеше да подпише всички документи и да си тръгне от мизерната болница. Щеше завинаги да забрави, че бе имала глупостта да забременее в най-неподходящия момент, от най-неподходящия мъж и на всичко отгоре да пропусне срока за аборт поради някакви глупави хормонални отклонения.

Щеше да ѝ бъде нужно време, за да забрави погледите на другите жени – някои съчувствени, други презрителни, но всичките изпълнени с неразбиране. Смотли! Те си въобразяваха, че са по-добри от нея, защото бяха омъжени и с бебета. А всъщност, просто се бяха вързали с първия срещнат мухльо веднага след училище, защото така и така не можеха да направят нищо по-свястно с живота си.

А Борислава имаше планове, и то какви! Почти завършваше първата си магистратура, а за след това си беше подготвила списък със специалности за второ висше, за квалификации и курсове. Засега бавно се изкачваше в йерархията в голямата фирма, но много скоро се готвеше да направи скок нагоре.

Колкото до мъжете... Само веднъж да влезе отново във форма и щеше да се възползва максимално от тях. Но оттук нататък щеше да допуска до себе си единствено тези, които можеха да й бъдат полезни да се издигне.

Тя прекара остатъка от деня, наслаждавайки се на плановете си за бъдещето. Вечерта заспа бързо, унесена в мечти. Веднъж да дойде утре... утре отваряше нова страница от живота си. Нито веднъж не се сети за бебето, което спеше само в съседния сектор.

Събуди се от усещането за нечие присъствие. Въздъхна с досада (сигурно са домъкнали някоя нова родилка нощес), обърна се на другата страна и понечи пак да заспи. Но присъствието беше някак натрапчиво и я принуди да отвори очи.

На съседното легло седеше млада жена. Очите ѝ бяха подути от плач. През разтвореното деколте на нощницата се виждаха очертанията на напращелите ѝ гърди, с изпъкнали вени. Ръцете на непознатата бяха скръстени отпред, тя се полюляваше едва забележимо, потънала в мислите си.

 Изведнъж тя се обади с леко треперещ глас:

- Наближава дванадесет. Скоро трябва да донесат бебетата за кърмене. Твоето къде е?

- Аз... не кърмя.

- Знам – отговори неочаквано непознатата.

Борислава се надигна в леглото раздразнена, готова да я прати по дяволите. Но жената я изпревари и се приведе развълнувана напред. Впери в нея горящи очи и зашептя бързо и високо:

- Недей да го правиш, моля те! Дойдох специално, за да те спра! Не си оставяй бебето!

- Това не ти влиза в работата – повиши тон Борислава, но непознатата не ѝ обърна внимание.

- Ти не знаеш каква благословия е, че никой не може да ти забранява да си отгледаш детенцето. Макар и да си сама! Ти можеш да се справиш! Просто нямаш причина... нямаш право да го оставиш!

- Това си е мое решение!

- Но то е грешно решение! Още утре ще съжалиш за него!

- Разбира се, че няма да съжаля! Много добре знам какво правя!

- Не, не ме разбираш! Щом се скъса и последната нишка, която те свързва с твоето бебе, това ще разкъса сърцето ти! – от очите на непознатата бликнаха горещи сълзи. – Душата ти ще изсъхне, смисълът на живота ти ще изчезне, слънцето ще угасне за теб... Цял живот ще го търсиш и няма да го намериш...

- Какви ми ги говориш? Много добре знам какъв е смисълът на живота ми. Това... бебе беше грешка! Просто искам да се махна оттук и да започна начисто.

- Послушай ме! – изплака гостенката, в гласа й се долавяше отчаяние.

- Както ти казах още отначало, не ти влиза в работата. Сега си лягай, искам да спя. – отсече Борислава и понечи да ѝ обърне гръб.

- Прости ми... не успях да те убедя... отивам си... – неочаквано прошепна непознатата.

Борислава не разбра веднага какво се случва. Само след миг странната жена се бе покатерила на един стол. Точно над главата ѝ се полюляваше клуп на бесилка. Въжето беше оплетено от ивици чаршафи. Непознатата провря глава в примката и ритна стола.

- Какво? Не! – Борислава скочи от леглото. – Не го прави, по дяволите! Помощ!

Тя се опита да сграбчи тялото на жената и да го надигне нагоре. Но ръцете ѝ свободно преминаха през него. Обзе я ужас. Какво беше това?

Вдигна поглед нагоре и срещна обвинението в очите на обесената, миг преди въжето да се затегне напълно около шията й. Ръцете неволно започнаха да драпат по клупа, после очните ябълки примирено се обърнаха, лицето постепенно промени цвета си от червено към синьо. Тялото се люля известно време, безплътните му крака преминаваха през главата на Борислава, но при досега им тя усещаше единствено мъртвешки студ. После обесената се отпусна, но изпъкналите ѝ очи продължаваха невиждащо да следят вкаменената фигура на младата жена. Накрая бавно се разтвори във въздуха.

 

***

„Какво стана, момиче, Гинка ли видя? Сигурно нея си видяла, ама няма да ми кажеш. Като ти гледам дереджето, надали някой ден ще проговориш. Докторът поръча да стоя тука, да те наглеждам, докато дойдат да те вземат от психиатрията. Да не си посегнеш. Ама ти няма да го направиш, знам. Виждала съм и други като тебе. Тежко изпитание е да срещнеш Гинка.

Ама вие си го просите... Извинявай, че ти го казвам, ама е срамота, момиче. Млади жени, учени, пък не си искате децата. Че кой да ви ги гледа бе? Жената е създадена да бъде майка! Колко други примират за детенце, а на вас Господ ви дал благословия и вие плюете на нея. Срамота! Ти знаеш ли едно време какво беше? Едно време, когато стана това, с Гинка.

На мене никой не ми вярва. От всички, дето бяха тогава в отделението, само аз съм останала. Даже сестра ми, Миланка, дето е помощничка в кухнята долу, и тя не ми вярва. Но всичко си е истина, до последната дума.

40 години има оттогава. Дойде Гинка при нас да ражда. Лесно роди, бързичко. И после тръгна приказката. Тя не била омъжена. А тогава такова нещо си беше, кажи-речи, престъпление. След туй научихме и цялата история. Сгодила се Гинка, нагласили сватбата, ама направили и бебето. И, като дошъл денят, тя си била така, вече с корема. Нагласили се всички, сватбарите с костюмите, булката с роклята – чакат. А младоженецът не дошъл. Чак после се разбрало, че на същия ден тоя мизерник се оженил за друга. Господ да го съди!

А на Гинка баща ѝ побеснял! И казал, ний тоз резил няма да го търпим! И семката на оня боклук аз в моя дом няма да гледам! Как не плакали и не молили Гинка и майка ѝ, но не излезли наглава. Заплашил, че ще ги изгони и двете.

И така, Гинчето подписа документите и се отказа от бебето. Момиче, не съм виждала друг човек толкоз сълзи да изплаче... На деня, като дойдоха да го вземат детенцето, че бяха му намерили вече нови родители, цялото отделение рева. Гинка стои в стаята при малкото и ридае, а ний отвънка в коридора и сълзите ни не спират да текат. Как го гледаше само, да го изпие с поглед. Какво ли си е мислила, някой ден да го срещне и да го познае...

Като го отнесоха, легна тая жена и цял ден не стана. Докторът вика, ще я оставим до утре, малко да дойде на себе си, че тогава да я изписваме. А на другата сутрин я намерих да се люлее от тавана, точно ей тука...

Мда... Такива ми ти работи, момиче, с Гинка. Мина време и всички забравиха. И на мен никой не ми вярва, че тя е още тука. А тя, милата, се мъчи да ви спаси от вашата глупост. Нищо да не ти пречи да си вземеш детенцето, пък ти да не искаш, не го разбирам това... Ех...”

към страницата