петък, 13 ноември 2026 г.

Русалия - 2 част

 

- Хей, добре ли си? Да не си болен? – Дарина се беше надвесила над мен с разтревожено изражение. Протегнах се и ѝ се усмихнах:

- Защо реши, че съм болен? Спах чудесно. И вместо да питаш, я по-добре ела да ти покажа колко съм болен… - сграбчих я и я дръпнах върху себе си, но тя се възпротиви с лек писък.

- Недей, целият си мокър!

- Мокър ли… - и изведнъж прималях, защото си спомних съня. – Ей, права си. Тогава знаеш ли, върви потърси нещо за ядене, а пък аз ще си взема един душ.

- Добре. А за снощи… - Дарина се поколеба. – Със сигурност съм се заблудила. Беше вечер и беше направено прекалено реално, и… Май по-добре да не казваме на никого, а?

Знаех, че рано или късно ще трябва да обсъдя проблема с брат си, но точно сега не ми беше приоритет, така че я успокоих и влязох в банята. Останах дълго под горещата вода и всеки миг, всяка подробност от вълшебната нощ преминаха отново през съзнанието ми. Чувствах го почти като изневяра, но не можех да се спра. А и все пак, това беше само сън или фантазия. Нали?

Тъкмо довършвахме кафето, седнали отвън, когато откъм входа се зададе камион. Возилото спря, а веднага след него пристигна и колата на брат ми. Той слезе забързано, само ни метна и взе да сочи на шофьора в посока към езерото. Камионът потегли натам, а брат ми дойде при нас.

- Има ли останало кафе? Ей, голям зор видях с тоя, ви казвам! Откриването е довечера, а той до снощи не беше готов с куклата! Цяла сутрин му стоях на главата, докато я опакова и я натовари, а на екипа как ще му стигне времето да я нагласят под водата, направо не знам!

Докато говореше, през входа влезе и един бус, брат ми скочи и почна да дава знаци и на неговия шофьор да тръгва към езерото. Толкова беше ядосан и бързаше да приключи със задачата, че въобще не забеляза как ние с Дарина пребеляхме.

- Аз ще се кача в стаята, че не ми е добре… - смънка тя и избяга.

- Ще ида да видя какво ѝ е – смотолевих на свой ред аз.

- Отивай, ама не се бави, че днес много ще ми трябваш – каза брат ми и надигна кафето ми да го допие.

Заварих я да мята дрехите си в куфара. Прегърнах я. „Не го прави, Дари, моля те.” Трепереше. „Аз казах ли ти, казах ли ти, че това е истинско…”. „Знам. Виждам. Не си отивай.” „Ела с мен. Да се махнем от това проклето място.” „Не мога, мила, след всичко не мога да оставя брат си точно сега.”

Накрая седна до мен, хвана ръката ми и каза:

- Виж… аз разбирам защо не искаш да тръгнеш. Но и ти разбираш, нали - не мога да остана. Обаче не искам да свърши така. За това между нас говоря. Искам шанс… Ти искаш ли? – кимнах. – Да… Ето как ще го направим: аз ще тръгна сега, защото са ме повикали спешно. И после винаги ще съм заета и няма да мога да идвам тук. Не мога, разбери… Но ти идвай при мен, идвай винаги, когато можеш. Ще те чакам. И каквото стане. Пази се. Обичам те.

Целуна ме по бузата и вратата тихо се затвори зад нея.

Влязох в банята и взех мократа хавлия, която беше ползвала. Зарових лице в нея, за да усетя аромата ѝ. Но щом почувствах влагата по устните си, отново ме връхлетя сънят.

Нататък денят беше шеметен като сватбен. Хора търчаха насам-натам, задаваха въпроси, изпълняваха задачи, с брат ми оправяхме гафове, посрещнахме мама, уверихме се, че куклата е под водата (изобщо не беше толкова страшна). Не ми остана нито минута време да бъда объркан и да се чудя какво всъщност видяхме снощи и сънувах ли наистина.

Изведнъж като че ли всичко беше готово. С брат ми имахме няколко минути да поседнем, преди да почнат да идват гостите и журналистите. Към нас се приближи една женица от персонала, спря се на известно разстояние и ни загледа, пристъпвайки от крак на крак.

- Искаш ли нещо? – попита брат ми.

Тя носеше снимка. Била от близкото село, работела за мутрата. Присъствала, когато той изгорил всички снимки на блондинката. И, без сама да знае защо, скрила една.

- Не биваше тъй, все едно я е нямало. Тя не беше лошо момиче. Държеше се добре с нас. Много се напати. А той накрая затри и образа ѝ. Ей го, и на паметника няма снимка. Даже име няма, само камък. Не бива тъй. Човек беше и тя. Сложете я там, да виждат хората коя е била.

- Хубавица е била – отбеляза брат ми. И ми я подаде. – Ето, виж.

От снимката ме гледаше момичето от съня ми. Обърнах я да видя дали не пише нещо отзад. Беше се казвала Радина.

Имам смътно впечатление, че откриването беше много успешно, но не го помня ясно. Цялата вечер, докато говорех баналности с разни непознати, се опитвах да сглобя пъзела в главата си. Очевидно, наистина имахме призрак. С Дарина бяхме го видели. И после тоя призрак някак бе дошъл в съня ми по много реален начин и ме бе омагьосал. Призракът беше прекрасен. И аз нямах търпение да заспя отново.

Оттогава всяка нощ в съня си бях на езерото. Понякога всички момичета бяха там, понякога моята красавица с лунните коси беше сама. Тя идваше под върбата и сякаш изсмукваше душата ми с вълшебните си целувки. И това страшно ми харесваше. Никога не говорехме, но веднъж неволно я назовах по име. Недоумяващ поглед:

- Какво е Радина?

- Мислех, че си ти… - погалих бузата ѝ. – Не си ли?

- Не знам… Русалия съм аз.

- Русалия ли се казваш?

- Русалия съм.

Нещо като русалка сигурно? Но тя не помнеше ли коя е?

- А кога си станала такава?

- Мисля, че винаги съм била…

На другия ден потърсих в интернет. Русалиите на Балканите не са точно като русалката Ариел. Те са нещо като водни самодиви и често произхождат от духовете на удавени жени. Грижат се за благоденствието и плодородието на района, който обитават, лечителки са. Имат си и русалска седмица, пада се през лятото. Стават много страшни, ако бъдат разгневени. И, също като самодивите, понякога прилъгват човешки мъже.

Като мен.

Това бяха някакви глупости. Всички тези измишльотини не съществуват. Хайде, духове – може би. Някакви енергии там нали се натрупвали. Но всичко останало са приказки и легенди. Митология. Но, ако вярвах на прочетеното, Радина не беше дух.

А може би просто прекалявах с мисленето. Ясно беше - аз сънувах. Желанието ми да угодя на Дарина най-сетне ме бе направило съпричастен към проблемите на жените, жертви на домашно насилие и ето, че бях взел присърце съдбата на блондинката. Радина. Даже и имената им си приличаха. Като две противоположности в едно цяло.

Да, обаче не се сещах за Дарина по няколко дни. Денем бях постоянно изморен и единствената ми цел беше да приключа със задълженията, за да мога да си легна и да заспя. Мама забеляза, че съм отслабнал. Майки. Даже и тъмни кръгове под очите ми си въобрази, но съм сигурен, че нямах такива.

Веднъж брат ми каза:

- Едната върба изглежда не е била много качествена. Дали да не я изкореним и да купим нова?

И аз осъзнах, че върбата, която бе мое убежище в съня, растеше буквално с дни. Другото дърво беше два пъти по-ниско.

А аз ставах все по-изморен. Започнах да спя и през деня. Ако се случеше да не сънувам русалията, се събуждах изпълнен с гневно отчаяние и бях нетърпим. Опитах сънотворни, но те прогониха сънищата, затова възмутено ги изсипах в тоалетната. Алкохолът обаче правеше нощните ми преживявания още по-фантастични. Близките ми решиха, че съм се пропил. Те не разбираха, че това беше само средство, чрез което по-лесно да достигам обекта на истинското си пристрастяване. Вече не ме интересуваше отговорът на загадката. Това, което ме ръководеше, беше зовът.

Един ден Дарина пристигна без предупреждение. Може би бе говорила с някого от близките ми и те я бяха посъветвали да изчака, за да ме хване в добро настроение. А това беше възможно единствено сутрин, преди да съм започнал неудържимо да се стремя към следващата доза общуване със света на русалиите и таласъмите. Може би ѝ бяха разказали, че с мен става нещо. 

Тя беше там със семейството ми, когато слязох за закуска. Вероятно бе дошла да иска обяснение. Вдигнах длан, за да възпра предстоящата гневна сцена, от която и без това нямаше да има никаква полза. Но вместо обвинение видях на лицето на Дарина да се изписва шок. Устните ѝ затрепериха, очите ѝ преляха, тя се приближи и ме прегърна много внимателно, сякаш да не ме нарани.

- Колко е лошо? – попита. – Затова ли не се обади? Да не би да… умираш?

Трябва да ѝ се признае на Дарина, смело подхожда към нещата. Може би е от работата ѝ. Виждаш гаджето си с малко уморен вид, решаваш веднага, че е неизлечимо болен и хоп – директно питаш кога е погребението. Или наистина бях толкова зле?

Мама и брат ми се опитваха да не слушат, но кой би имал толкова воля в такава ситуация? Хванах ръката на моята любима от човешкия свят и я поведох към стаята си. После… не знам какво стана. Може би беше от топлината на ръката ѝ или от спомена за шокираното ѝ, изпълнено с любов лице, наистина не знам. Но седнах до нея на леглото, без да я докосвам и ѝ разказах всичко.

Тя не свали поглед от мен през цялото време. Сълзите ѝ не спираха да текат, но не показа друга реакция. Не разбрах мрази ли ме, прощава ли ми, страхува ли се, съжалява ли ме. Мен обаче вината ме фрасна право в слънчевия сплит. Напоследък бях толкова обсебен, че копнежът ми по русалията изглеждаше правилен. Люлеех се в пространството между два свята, тялото ми бе почти излишно, а душата ми блуждаеше, самата тя като удавница. Чудно ли е, че през това време съвестта ми не беше проговорила нито веднъж и въобще не ми беше неудобно от това?

Но то беше до момента, в който видях как Дарина изплака цяла река сълзи. За мен, който ѝ бях изменил, който я бях изоставил без обяснение. За мен, който често не си правех труда да я разбера и неволно, но безхаберно толкова пъти я бях наранявал, че никоя нормална жена на нейно място не би ми простила. Но тя очевидно беше толкова  ненормална, че ме обичаше и изплака река сълзи, за да измие в нея омагьосаната ми душа. Тази река беше важната. Не езерото. Ако само Дарина ми прости.

Тази вечер се опитах да не заспя. Косите на Дари се бяха разпилели по рамото ми. Много бяха пораснали, а аз не бях видял това. Не знаех кога си е купила тази красива рокля, с която дойде днес и къде я е обличала. Не ме беше интересувало какво си е мислила тя, слушайки мълчанието на телефона си. Дали е могла да спи, какво е яла, сменила ли е шампоана си – не бях се питал. Длъжен бях да наваксам всичко това, помислих си в просъница.

Тази нощ русалията ме люби гневно. Устреми се яростно към върбата, като чупеше клоните ѝ. Почти ме задуши в косите си и нахапа устните ми. Беляза с драскотини и синини цялото ми тяло. За пръв път осъзнах колко е силна и се изплаших. Но това чувство остана някъде в периферията на съзнанието ми, докато ѝ откликвах със страст, почти равна на нейната. Взел бях решение, но в този магически свят то губеше стойността си. Може би просто трябваше да остана завинаги тук, може би трябваше да не се събуждам…

… дочувах тихо хлипане. Светлината прободе очите ми. Опитах се да хвана ръката на Дарина, да ѝ кажа, че съм тук, че не бива да плаче, но нямах сили да помръдна дори и пръст. Погледът ми попадна в огледалото на тавана. Изглеждах прежълтял като смъртник и сякаш за една нощ се бях смалил. Синините от нощта не се виждаха, те явно бяха останали само в душата ми. Реката от сълзи течеше за мен и измиваше вината и страха…

… а езерото беше почерняло и се вълнуваше като бурно море. Русалията се издигна над водите му, но този път не дойде под върбата. Само ме гледаше и с поглед изтръгваше душата ми. Зовът бе по-силен от всякога. Не можех да противостоя. Не исках… Тръгнах с бавни крачки към брега, после се затичах, стигнах до водата и…

… брат ми ме раздрусваше и повтаряше „остани с нас, брат ми, остани с мен”. Направих огромно усилие да отворя очи, но не бях в състояние да се огледам и да видя там ли е Дарина. Някой почна да сипва в устата ми кафе с бебешка лъжичка, а аз преглъщах, сякаш животът ми зависеше от това – а той наистина зависеше. След известно време успях да произнеса дума и тя беше „Дарина”.

- На езерото е – каза брат ми. Явно вече знаеше всичко.

- Занеси ме.

Езерото беше като огледало. Никаква буря, никакви черни води в нашия свят. Дарина не се виждаше. Брат ми ме остави на брега и се затича по мостчето. От входа на беседката се обърна и ми вдигна палец. Тя беше долу.

Досетих се какво прави. Ние вече веднъж бяхме видели там русалията, макар да я бяхме мислили за манекен, а после за призрак. Отишла е да я търси. Да ме освободи.



 

***

- Знам за какво си дошла. Искаш си го обратно.

- Той е моят мъж. Нося детето му.

- Но той иска мен.

- Защото си го омагьосала.

- Не ги ли омагьосваме всички ние?

- Има разлика.

(мълчание)

- Защо да го пускам? На мен ми е добре така.

- Той страда. И аз страдам, и близките му.

- Не разбирам човешкото страдание. То не ме интересува.

- Не ти вярвам. Ти си била човек и си страдала дори повече от нас.

- Нищо не помня. И какво значение има?

- Има значение. Никой не трябва да е сам с мъката си. Ако имаше кой да разбере твоето страдание, може би нямаше да ти се случи това. Виж тази снимка. Виж как свети усмивката ти. То е било преди да станеш жертва на този мъж.

- Това на втората снимка той ли е? О, да, той е! Спомням си! О! О, майчице! Защо ми причиняваш това? Защо ми ги донесе? Махни се оттук със скапаните снимки!

(ридания)

- Поплачи си, имаш нужда. Не се притеснявай, ще почакам.

- А ти защо плачеш?

- За теб.

- Никой не е плакал за мен.

- Аз плача за теб сега.

(тих плач)

- О, боже! Родителите ми дали знаят какво е станало с мен?

- Имаш живи родители?

- Избягах… Избягах от вкъщи, много преди да се омъжа за… този. И те никога не са плакали за мен. Но все пак заслужават да знаят. Ще ги намериш, нали?

- Обещавам.

(размисъл)

- Е, добре. Много ти благодаря! Достатъчно ли си личи, че го казвам иронично? Сега вече знам колко много съм страдала. Сега пак ме боли. И знаеш ли? След като цял живот са ме прецаквали, най-накрая имам право да получа, каквото искам. И вече имам и силата да си го взема. Отивай си!

- Не!

- Глупачка! Нали знаеш колко ще е лесно да те удавя?

- Знам. Но помислѝ. Твоят мъж е решавал всички проблеми с насилие. Ти не си ли по-добра от него?

-   Когато бях по-добра, станах жертва.

- Спомняш ли си света на живите? Помисли и кажи честно: нима всички победители, които си познавала, са били насилници?

(мълчание)

- Но, ако го освободя, какво ще остане за мен? Дори отмъщение не получих… Може би трябва да го задържа и да го измъчвам, за да отмъстя за всички жени, които са пострадали като мен. Заслужаваме го, нали?

- Не е правилният въпрос. Въпросът е какво ви е нужно.

- И какво е?

- Мир.

- Но аз не мога да постигна мир без отмъщение.

- Отмъщението не носи мир. То ражда ново насилие. Ти си постигнала нужното. Част си от нещо велико. Просто използвай силата си за добри неща и винаги ще имаш мир.

- А другите жени? Живите?

- Те ще намерят своя начин.

(въздишка)

- Значи си бременна? Аз изгубих моето бебе. Той го уби. Всичко си спомням.

- Много съжалявам. Трябвало е някой да те защити.

- Да… Колко е хубаво да се плаче във водата. Сълзите веднага изчезват и ми олеква. Не искаш ли да дойдеш при мен? Можем да бъдем приятелки.

- Искам да се върна горе и да бъда с моя мъж. Моля те.

- Но ще идваш понякога да си говорим?

- Стига да искаш.

- Добре. Вземи си го. Той е добър.

- Добър е.

- Ще разкажеш ли за мен? На всички?

- Иска ли питане?

(докосване на дланите през прозрачната преграда)

 

***

 

Днес в замъка представяме книга. Казва се „Радина”. Дари написа историята ѝ, за да я чуят всички. Те двете още много пъти си говориха на дъното на езерото.

Станахме спонсор на центъра, където работи Дари. Е, точно в момента не работи, защото е по майчинство. Имаме прекрасна дъщеря, която нарекохме… ами, не е ли ясно - Радина.

На паметника на нашата блондинка вече има име и снимка. Родителите ѝ дойдоха веднъж на гроба и повече не се появиха.

Хотелът процъфтява, а природата около него е като в рая. Нали това правят русалиите.

Махнахме глупавия манекен. Сега гостите слизат долу, за да разглеждат екосистемата, която допълнително обогатихме. Радина обеща да не им се показва и да не ги плаши. Обикновено го спазва. Само веднъж се яви на едни автори на хорър, но това по-скоро им хареса. Любопитен съм за какви ли сюжети ги е вдъхновила.

Утре е Петдесетница. Ще затворим хотела за една седмица и ще заминем. По това време нашата русалия си кани гостенки от други водоеми и е по-добре да няма хора тук. За тяхно добро.

Мама и брат ми довършват последните приготовления за събитието, а аз се качвам горе, да видя как е авторката на книгата. Тя тъкмо излиза от тоалетната с ошашавена физиономия. Държи в ръка странен пластмасов предмет, какъвто не съм виждал досега отблизо. Но гледам телевизия и прекрасно знам какво означават двете чертички.

- Ако е момче, ще го науча да внимава много с водните басейни – казвам и я прегръщам.

 към първа част

към страницата

 

Русалия - 1 част

 

Братовчедът на мутрата не изглеждаше да има нещо общо със своя покоен роднина. Напротив, той сякаш се срамуваше, че по стечение на обстоятелствата е станал наследник  на истински замък. Мисля, че дори презираше и нас заради желанието ни да купим това творение на мутробарока.

Изкушавах се да му изясня благородните ни мотиви да превърнем мястото в хотел-музей, в който мафиотската култура да бъде разобличена и осмяна. Но при сделка е по-добре да не споделяш бъдещите си планове с контрагента, иначе току-виж открил в тях основание да вдигне цената. Нека мисли каквото иска за нас, и без това няма повече да го видим.

Докато пътувахме обратно към града, се обадих на Дарина, за да ѝ кажа новината. Така се увлякох да обяснявам подробностите, че дори не разбрах кога връзката е прекъснала. Повече не ми вдигна. Май беше време да проумея, че няма да ми прости толкова лесно. Знаех, че трябва да я спечеля обратно, само че точно сега не можех да оставя брат си да се справя сам с този огромен проект. Бяхме правили и други опити да преуспеем, разчитайки досега главно на това, че сме образовани и не ни мързи. За първи път имахме пари, а това вероятно означаваше, че за първи път имаме истински шанс. Не можех да го зарежа. Но пък накрая щях да поканя Дари в готовия замък и щях да я очаровам отново.

На мама се обадихме чак вечерта, за да вдигнем наздравица с нея по телефона. Тя като че ли още не можеше да повярва, че мечтата ѝ се сбъдва. Откак получи наследството от баща си, невъзвращенеца, не мислеше и не говореше за нищо друго. „Който има имот, гладен няма да остане. Всичките пари ще ви дам, но искам да купите имот, от който да печелите. Да не ви мисля.”  Все това повтаряше.

И ето, че купихме това странно архитектурно творение, което приличаше на западноевропейски средновековен замък, но беше построено от батали и облицовано с плочи от гранитогрес, имитиращи зидария, а вътрешните му стени бяха от гипсокартон. В спалните имаше легла с балдахини от турски пердета и огледала на таваните, в пода на всяка баня беше вдълбано джакузи, а столовете в трапезарията бяха струговани и тапицирани с ярък сатен. Гипсовите отливки изобилстваха не само по фасадата, но и по всички стени и тавани, а блестящите метални покриви на многобройните кулички подозрително приличаха, ако не на златни, то поне на позлатени.

Не беше нужна много работа, за да приведем мястото във вид, готов за посрещане на гости. Имаше си почти всичко, в края на краищата беше обитавано допреди по-малко от година, когато мутрата бе разстрелян показно в софийско заведение. Както всеки замък, си имаше и призрак. Забавно беше как братовчедът спомена за това чак в последния момент. Очевидно се бе притеснявал да не се откажем. Но ние вече бяхме чули легендите, които се носеха в околността и всъщност бяхме доволни. Призракът на блондинката-удавница щеше да бъде една от нашите атракции.

Подробностите бяха доста интересни. Наблизо имало рибарник, който двама местни ентусиасти направили с намерението да забогатеят. Разбира се, не им се получило и с облекчение приели офертата на мутрата за него, макар и на доста ниска цена. Новият собственик пък явно имал пристъп на креативност. Викнал тежка техника да направи мястото по-широко и дълбоко, отклонил близката бара, така че да се влива вътре, накрая намерил и специалист да засее нужните растения. И така замъкът се сдобил със собствено езеро.

След време мутрата довел в замъка и принцеса – платинена миска с добре преценено количество силикон на всички необходими места. Миската била бедно, но амбициозно момиче. Завършила с отличие гимназията и обмисляла да следва журналистика. Но много бързо решила, че е по-приятно да продава тялото си, отколкото  съвестта и ето, че станала мутреса. Прислугата я виждала постоянно по пиянските купони, организирани в замъка. Държала се настрана от другите, все се усуквала около домакина и явно се стремяла към нещо повече от безплатна пиячка и дребни подаръчета. Получила нещото – станала съпруга. В църква, както му е редът, под блясъка на златните орнаменти, под благозвучните песнопения на красиви млади свещеници и с благословията на владика. Като много други мафиоти, женихът си мислел, че е силно вярващ. И младоженката повярвала – че щастието ѝ започва. Докато омагьосвала мъжа на мечтите си, тя самата била успяла да се влюби в него, затова нямала търпение да започне своя богат, прекрасен и романтичен нов живот. Но скоро разбрала, че е сбъркала.

Мутрата бил ревнив – нищо учудващо. Плащал си човекът, а като плащаш – притежаваш. Даже бил прекалено ревнив. Всяко доказателство, че принцесата на неговия замък не е принадлежала цял живот само на него, го докарвало до неконтролируем бяс. Достатъчно било да си спомни, че е дефилирала по подиумите по бельо или пък, че не била девствена в първата им нощ и пред очите му падало яркочервено перде. Отначало мислел, че ще се фука с нея пред другите, че всички ще се обръщат със завист и възхита, когато се появи с такава красавица, увиснала на врата му и гледаща го предано в очите. Но бързо установил, че е готов да убие всеки, който дори за миг я погледне, а нея му се искало да удуши, затова я скрил в имението си, възнамерявайки да не я пусне никога да излезе оттам.

 След две години миската нямала по тялото си място, което да не е било насинявано, два пъти ѝ възстановявали носа след счупване, а дясната ѝ ръка често изтръпвала от рамото след една открита фрактура, при която бил засегнат нерв. Още в началото тя била разбрала, че е попаднала в погрешната приказка. След шока призовала разума на помощ и се опитала да нормализира отношенията в семейството. Няколко пъти започвала разговори, но всеки път мутрата отклонявал опитите ѝ с насмешка. После дошли гневът, виковете и истеричните писъци. Тях обаче мъжът ѝ възприемал освен като признак на лудост, също и като посегателство срещу своята личност и всеки път ги наказвал подобаващо. Накрая, отчаяна, блондинката опитала да го напусне, но той се изсмял, напомнил ѝ, че се е клела пред бог да му се подчинява и, като не можел да измисли друго, отново я пребил. И тя заживяла замаяна, ден за ден.

Но било писано дните да имат край и дошъл предпоследният от тях. Казала му, че очаква бебе и в момента, в който вдигнала очи към него с плаха усмивка, той я заритал в корема. Веднага решил, че детето не е от него, макар че блондинката не била излизала от замъка от месеци, а там работели само жени. При този последен побой мутрата натрошил и предните ѝ зъби. Прислужниците шепнели, че това станало, когато натикал в устата ѝ дулото на пистолет и крещял да признае кой я е напомпил. След това отново я заподмятал с ритници, така че тя нагълтала  парчетата, които още не били изпадали от разкъсаната ѝ уста. Може би някои от тях попаднали в трахеята и после, когато обзетият от свещен гняв съпруг заминал да се успокоява в стриптийз-клубовете, блондинката останала да лежи просната на пода, да слуша  свистенето в гръдния си кош и от време на време да изкашля кръв. А може би това били просто счупени ребра.

След часове блондинката се добрала до леглото. Направила го сама, защото никоя от жените не посмяла да ѝ помогне. Там, свита на кълбо, притиснала с длани празния си корем, тя дълго плакала без звук. Последната капка любов се била отцедила от изгореното ѝ сърце в момента, в който зародишът се откъснал от утробата ѝ. Навън било вече светло, когато младата жена спряла да се полюлява напред-назад безпаметно. Решението звъннало в ума ѝ: не можела повече да остане с мъжа, който убил детето ѝ. Доколкото го познавала, той скоро щял да осъзнае абсурдността на обвиненията си. Щял да си дойде с огромни диаманти и оригинални френски парфюми и да очаква да бъде разбран и опростен. Но този път тя не можела да прости. Спомените заблъскали да им отвори: та тя била умна, някога имала мечти, перспективи! В какво се била превърнала? Време било да си върне достойнството, нали? После се изсмяла хрипкаво. Достойнство, ха! Просто трябвало да избяга, за да спаси живота си.

 Но замъкът бил ограден с триметров зид, затова тя нямала друг избор, освен да тръгне към изхода. Разчитала на чудо, може би защото вярвала, че след преживения ужас то някак ѝ се полага. Както била изтощена и замаяна, не разсъждавала много адекватно. Надявала се да използва някакъв момент на невнимание и да се измъкне. Охранителите, разбира се, я забелязали. Те били дочули за случилото се, но не я очаквали там. Наблюдавали я как едва се влачи по алеята и не знаели какво да ѝ кажат. Като видели до каква степен е смляна от бой, се спогледали. Въпреки това и през ум не им минало да я пуснат. Това им била работата, да защитават собствеността на този, който им плащал. Впрочем, дори и да искали, те нямало как да се смилят над нея – мутрата щял да прегледа записите от камерите, а после да ги накаже жестоко. Какъвто бил откачен, можело и да ги убие. Така че единият от тях побързал да извади мобифона си, обадил се на боса, а после кимнал на другия и двамата посегнали да я хванат.

Блондинката разбрала, че това е краят ѝ. Щели да я затворят, за да чака с ужас завръщането на мъжа си. Това не можело да се случи. Изтръгнала се, а онези двамата не го очаквали. Мислела, че няма сили за нито една крачка повече, но адреналинът свършил своето и тя хукнала. Охранителите, напомпани и тежки, изоставали. Младата жена тичала към замъка, но изведнъж осъзнала, че той няма да я спаси. Нищо няма да я спаси. Тогава на пътя ѝ се изпречило езерото. И замъкът приел в обятията си своя призрак.

Братовчедът разказа тази история, сякаш бе присъствал там, макар всъщност да я бе научил от местните хора. Те пък, от своя страна, вероятно доста я бяха поукрасили. В действителност, никой не знаеше дали малката отчаяна мутреса сама е потърсила избавление в езерните води или е била хвърлена, а защо не дори натискана вътре, може би от охранителите, а може би от побеснелия си мъж, пляскайки и ритайки ужасено, докато демоните получат своето и се успокоят. Но нямаше значение. Легендата бе придобила своя окончателен вид и това беше последната истина за блондинката-удавница.

Нашият план беше да се възползваме максимално от тази легенда. Освен хотелската част с малко спа услуги, щяхме да направим експозиция със снимки на знакови босове от деветдесетте, особено на убитите. Щеше да има вестникарски изрезки за живота и за екзекуциите им, вещи на мутрата и на жена му, въобще всичко, каквото успеем да открием по темата. Персоналът щеше затрогващо да разказва за лудостта на мафиота, страданията на блондинката и мъчителния ѝ край. Щяха да въздишат как няма запазена нито една нейна снимка, защото мутрата ги изгорил всичките. За призрака щяха да говорят под сурдинка, уж, че не им е разрешено да влизат в подробности. Щяха да шепнат как с часове водолази вадили тялото на удавницата, оплетено в подводната растителност. Как тя изглеждала красива и в смъртта, но всички видели синините по тялото и лицето ѝ. И как, макар тя отдавна да лежала под мраморна плоча в двора на замъка, духът ѝ все още бил в езерото. По цял ден се мятала, омотана в жилавите стъбла. А нощем се измъквала и се разхождала наоколо. Понякога отивала в замъка и обикаляла стаите. Видела ли мъж, който да ѝ хареса, дарявала го с незабравима целувка в съня му – целувка, с която поглъщала късче от душата му. А с изгрева езерото я притегляло обратно в плен.

Нямаше начин да не успеем. Щяхме да привличаме различни клиенти – интересуващите се от тайните на близкото минало, желаещите да отдъхнат далеч от големия град и да се разходят сред природата, мераклиите да почувстват как се живее в луксозен кич. И, разбира се, авантюристите, които биха се осмелили да видят призрака. Да, решихме да подготвим и такава атракция. Това, естествено, щеше да бъде манекен, поставен на нужното място и подходящо осветен. Първоначално смятахме да предлагаме гмуркане, но един приятел инженер измисли друго: щяхме да поставим в езерото конструкция с формата на асансьорна шахта. Приспособлението щеше да бъде изработено от метал, бетон и дебело стъкло, а основата му трябваше да бъде толкова тежка, че да стъпи здраво на дъното и да не изплува. Отгоре щеше да има нещо като беседка, а стълби в пода ѝ щяха да водят до дъното. Оттам туристите щяха да наблюдават инсталацията с „призрака”. Налагаше се да разположим съоръжението на достатъчно разстояние навътре в езерото, за да няма прекалено добра видимост и да не бъде разкрита измамата. Затова до тази своеобразна наблюдателница щеше да се стига по желязно мостче. Езерото с призрака беше най-скъпата част на проекта ни, но разчитахме, че ще си избие парите много бързо. Такава атракция нямаше никъде другаде.



Месеци наред с брат ми спяхме по пет-шест часа на денонощие. През цялото време или бяхме на обекта, или търчахме нанякъде да уреждаме поредния проблем. Понякога се обаждах на Дарина, разказвах ѝ как вървят нещата и я молех да ме почака малко, само още малко. Тя беше уклончива, но понеже не ме отрязваше, приемах това за достатъчно.

Най-накрая определихме датата на откриването. Персоналът беше нает, коктейлът – организиран. Съоръжението в езерото беше готово и изглеждаше впечатляващо. Три дни преди официалното събитие монтираха и осветлението. Същия ден трябваше да докарат и манекена, но човекът нещо се бавеше. Вярно, че бяхме предявили специални изисквания, едва ли не на ниво Холивуд, но пък платихме наистина добре и той ни беше уверил, че ще е готов навреме. Наложи се брат ми да си поговори сериозно с него, но в крайна сметка получи обещание, че на другия ден куклата ще е на обекта още сутринта.

Тогава ми се обади Жоро и рязко прекрати моя бизнес устрем. Вече няколко пъти виждал Дарина с един мазняр, когото и двамата познавахме и никак не харесвахме, а сега вече разбрахме и защо. Изглеждали доста близки, та, ако все още съм си искал жената, трябвало да взема мерки, преди да е станало късно, рече Жоро. 

Брат ми ме разбра от половин дума. И без това имаше още съвсем малко работа, така че той остана да държи фронта, а аз хукнах да спасявам каквото можеше да се спаси от любовния ми живот. Ще пропусна последвалите унизителни моменти, всъщност ще пропусна и романтичните, както и особено горещите. Важното е, че на другия ден следобед обзет от блаженство шофирах обратно към замъка, а Дарина се беше сгушила на рамото ми и рисуваше фигурки по бедрото ми с дългия си червен маникюр. От време на време се приближаваше опасно към лоста за управление и тогава вземах завои там, където не им беше мястото, а тя се смееше гърлено, почти ръмжеше, като доволна лъвица.

Макар да споменах за унизителни моменти, истината е, че доста лесно я убедих да опитаме отново. Явно ѝ бях липсвал, както и тя на мен. По мое мнение, Дарина нямаше за какво толкова да ми се сърди. Вярно е, че редовно водехме спорове за работата ѝ в центъра за жертви на домашно насилие, но нима бях длъжен да променя мнението си само, за да ѝ угодя? Според мен такива жени наистина си го търсят. Разбира се, не в буквалния смисъл, не, че са виновни и трябва да бъдат наказани чрез бой и тормоз. Но кой нормален човек ще седи просто така да го мачкат? Не виждам какво би им попречило да си тръгнат, така че те вероятно имат някаква полза от цялата ситуация или пък изпитват някакво извратено удоволствие. А и всеки знае, че прекратят ли една такава връзка, те веднага почват да търсят следващия и избират отново насилник, че и по-лош.

Ето това беше основната причина за нашите постоянни разправии. Дарина смяташе, че не става дума за обикновено разногласие. Според нея моето мнение по темата показвало що за човек съм и тя не била убедена, че иска да прекара живота си точно с този човек. Аз се опитах да реша проблема, като избягвах да коментирам с нея тия неща, но и това не я удовлетвори:

- Какво правя с теб, ако не мога да ти споделям за работата си? - ме запита веднъж. Тогава, раздразнен, аз изрекох фаталната реплика:

- Какво искаш повече? Все пак, въпреки различията ни не ти забранявам да работиш в оня глупав център.

Това беше. Тя дълго не искаше да чуе за мен и вчера всъщност я видях за пръв път след онези думи. През това време вече бях решил, че ако трябва, лично ще отида да пребия мъжете на всички жертви, с които тя работи, само и само да си я върна. Също така, щях много да внимавам какво говоря, включително и за нашата блондинка. Макар че, реално, нейната съдба потвърждаваше моята версия. Тя се бе продала и беше търпяла един ужасен насилник, за да живее в лукс. Да, беше се осъзнала, но твърде късно. А и, между нас казано, опитът ѝ за измъкване беше достоен за блондинка. Но по-скоро щях да се удавя в езерото, отколкото да кажа това пред Дарина.

Моята любима ахна, като видя каква страхотна работа сме свършили. Брат ми го нямаше никакъв, но така и така в тоя момент не ми беше потрябвал особено. Имах още много да се фукам пред Дари, а най-много исках да ѝ покажа голямата атракция – призрака в езерото. Аз самият не бях видял всичко завършено, така че си умирах от нетърпение да отидем там, щом се настаним. Обаче напълно забравих за намеренията си, когато високо между завесите на балдахина се подаде крак в обувка с остро токче и направи приканващо движение. Матракът се оказа идеален за всякакви акробатики, а и металната конструкция, държаща покривалото, хем даваше опора, хем развихряше въображението и караше в главата ми да нахлуват идеи за следващия път, тъй като сега силите ми бяха на изчерпване. Със сигурност леглото щеше да е чудесно и за спане, но видях, че времето напредва и измъкнах Дари от завивките, за да я заведа на езерото. След като се поглези и помрънка пет минути, тя бързо премина към спортно-деловия си образ, намърда се в дънки и маратонки и дори стегна косата си в малка опашонка.

Орнаментите на мостчето и беседката изглеждаха като декор за приказка на фона на розовеещото небе. По парапетите бяха монтирани лампи с фотоклетка, оформени като старинни фенери. Когато светнеха след малко, гледката щеше да е невероятна. Бяхме оставили непокътнати полските цветя по брега, засадихме само две плачещи върби, но те все още бяха фиданки.

- Много е красиво – каза Дарина. – Но тая инсталация под водата не е ли пошла идея?

- Да видим – усмихнах се. Като начало, добре отбих атаката – не влязох в спор. Внимавах, защото очаквах, че прекомерното съчувствие на моята приятелка към жени като блондинката може да ми създаде проблем.

Включих подводното осветление. Спуснах се пръв по стъпалата не само, защото кавалерството го изисква, а и за да си доставя удоволствието да наблюдавам формите на Дари, докато слиза след мен. Прихванах я, завъртях я към себе си и я целунах. После се обърнахме към инсталацията.

О, чакането си беше струвало. Човекът беше свършил наистина страхотна работа! Куклата, заклещена между растенията, се поклащаше съвсем леко. Беше облечена в дънки и бяла блузка. След малко вглеждане човек почваше да различава и следите от побоя. Дори оттук се виждаха изпочупените ѝ лакирани нокти, под мократа блузка прозираха синини. Дарина до мен се разхлипа, толкова силно беше въздействието на гледката. Знаех, че от косата на блондинката са липсвали цели кичури, но под водата това нямаше как да се направи добре видимо. Затова пък лицето беше съвършено изпипано. Не го видях веднага, защото отначало сочеше надолу. После манекенът малко се извъртя. Не знам точно как го бяха постигнали това хората, които наехме, може би бяха закрепили куклата по-хлабаво и нещо генерираше периодично движение на водата. Каквото и да беше, ефектът бе поразителен. Тялото, ако мога да го нарека така, се обърна и имах чувството, че наистина очите на удавницата се втренчиха в нас. Кръвоизливите-очила около тях правеха погледа да изглежда още по-пронизителен. Устата ѝ зееше, окървавена, с изпотрошени зъби, крещяща за спасение. Настръхнах. Дори аз, който отлично знаех, че всичко е инсценировка, за момент повярвах, че виждам истинско тяло или поне истински призрак.

Толкова се бях увлякъл, че отначало не обърнах внимание на реакцията на Дарина. Тя се опитваше да си поеме въздух и, когато успя – запищя с всичка сила. Сграбчих я, притиснах я бързо към мен, завъртях я с гръб и зашепнах:

- Няма нищо, няма нищо, това е фалшиво…

- Махни ме оттук! Махни ме! Искам навън! - продължаваше да пищи тя.

Насочих я веднага към стълбата и почти я изнесох на ръце. Не ме дочака. Щом стъпи в беседката, хукна по мостчето. Бяга, колкото можа, после се стовари на тревата, обхвана коленете си и се разрида така отчаяно, че не посмях да я доближа. Когато утихна, я взех на ръце и я понесох към замъка. Много по-късно се осмелих да попитам:

- Май е малко прекалено, а? Дали да не го променим, да не е толкова шокиращо?

- Ти луд ли си? – изгледа ме Дарина. – Как ще го промениш? Това беше истинско…

Поклатих глава и не спорих повече. Завих я и я оставих да спи. Имаше нужда, след тоя стрес. Дори и на мен ми беше дошло твърде много, а аз знаех какво да очаквам. Определено с брат ми трябваше да помислим какво да направим, защото можеше да стане проблем с някой клиент, а жените пък съвсем трудно щяха да го понесат. Да, утре трябваше да си поговоря с него.

Заспал съм неусетно. Сънувах езерото. То грееше с неземно сияние. Водите му блестяха във всички цветове, а лунната светлина посребряваше връхчетата на малките вълнички, образувани от погалването на вятъра. Беше толкова красиво и спокойно, каквото никога не го бях виждал в реалността. Фенерите на мостчето светеха, но на фона на всичко останало тяхната светлина беше почти незабележима. Плачещите върби бяха станали големи и клоните им деликатно се полюляваха над водата.

Изведнъж вече не бях само наблюдател. Пристъпвах бавно по брега и полските цветя издаваха божествен аромат, когато ходилата ми ги докосваха. Приседнах под едната върба. Не ми се тръгваше оттам. В главата ми зазвуча неземна музика. Водите на езерото затанцуваха. Известно време съзерцавах омаян тази гледка, а после забелязах момичетата. Бяха десетина, плискаха се във водата. Белите ризи прилепваха по съвършените им форми, а косите им бяха много дълги и блестящи. Почувствах невероятно силно привличане. Такова никога не бях изпитвал в будно състояние към никоя жена, дори и към Дарина, чието тяло ме подлудяваше. Но това сега беше зов, който накара кръвта ми да кипне. Беше заповед, която бе немислимо да не изпълня. И аз станах и направих крачка към водата.

Всички девойки едновременно вдигнаха очи и ми се усмихнаха. После продължиха да се къпят, все едно нищо не е станало. Запяха и вълшебните им гласове се сляха с музиката в ума ми. Само една от красавиците продължи да ме гледа. Косите ѝ бяха много светлоруси и обгръщаха тялото ѝ като лунни лъчи. От сладката ѝ усмивка по вените ми сякаш се разля мед. Не усетих кога е дошла при мен, не разбрах кога е свалила мократа риза, може би защото беше сън, но помня само как клоните на върбата се спуснаха около нас, а душата ми се зарея между облаците.

към втора част

към страницата

събота, 23 май 2026 г.

Личен ресторант

 

Ей, ти! Хубаво ме погледни! Мога да купя Риц и Макдоналдс. Имам достатъчно пари да примамя готвача на президента. Мога да си позволя всичко, което поискам. Разбираш ли? Но това е пълна скука. Тъпня.

Какво си ме зяпнало така? Сериозно ти говоря! Знаеш ли кой съм? Не знаеш. Но не ти и трябва. Няма значение кой съм навън. Това тук е истинският ми живот. Кулинарията е моето призвание. Да ти кажа ли какво имам оттатък? Личен ресторант, само за мен. Сам го поддържам, сам го обслужвам. Не мога да допусна гнусни чужди хора да ми пипат храната. Достатъчно е, че трябва да търпя това, когато съм в цивилизацията. Гадно е, нали разбираш?

Ама моля те, не се дърпай, ще си направиш хематоми! Така влошаваш качеството и ще трябва да хвърлям месо. Ти да не мислиш, че е толкова лесно да си го доставя? Казах, че обожавам кулинарията, но ловът е друго нещо. Мръсна, неприятна необходимост.

Говорех ти за ресторанта. Имам десет зали, всяка с различен интериор. Лично си ги проектирам, после ги оборудвам. Като ми омръзнат, обновявам ги. А ако ми видиш кухнята, ще ти падне шапката. Но там не правя промени, само в залите. Сега например обзаведох една в стил Уиндзор. С оригинални столове, не питай колко ми струваха.

Ще ти споделя една тайна. Като седна да вечерям там, ще си сложа короната. Хаха, облещи се, а? Имам корона, имам. Златна, тежка, с огромен рубин! Поръчка, специално за мен. Държа си я на кадифена възглавничка в спалнята. Няма кой да я открадне, никой не знае за това място. И за короната никой не знае. Златарят… дойде да ми гостува тук и остана. С него имахме много приятни кулинарни преживявания.

Казах ти, спри да се мяташ! Лошо месо! Ще ме накараш да ти инжектирам успокоителни и всичко ще похабиш! Месото не трябва да е отглеждано с препарати, не знаеш ли? Никога, ама никога не консумирам такова!

Какво ти говорех? А, да. Имам и тематични седмици. Тази например изцяло съм я посветил на тайландската кухня. Много е изтънчена, да знаеш. Само вегетарианска седмица няма да имам никога, хахаха. Обичам си го месцето аз. От всякакви животински видове. И владея всички технологии за обработката му. Даже мисля, че съм един от най-добрите в света. Честно.

Виж, в лова тепърва набирам скорост. Не го обичам, но и там се справям все по-добре. В края на краищата, ти си доказателството, нали? Можеш да бъдеш гордо, защото си първият ми човешки улов. Досега все ги примамвах, упоявах… но, разбираш, не е същото. После чакаш да се изчисти от химията, изкисваш месото – досада!




Сега, да ти обясня какви са плановете ми за теб. Ще полежиш известно време, за да може месцето да се отпусне. Така ще стане по-крехко. Стегнатото месо е жилаво, не е качествено. Преди няколко дни дебнех в гората един тип. Като свали якето - боже, релеф! Ясна работа -  всеки ден във фитнеса. Не стига, че стегнати мускули, ами и стероиди! Не, мерси!

А ти, ти си идеалното месо. Мекичко, леко прошаренко. Такива пържолки ще дадеш, че пръстите си ще оближа. Направо отсега ти се радвам! Ще ти давам по мъничко да хапваш, за да не изгубиш мазнинката. Но не много, не искам печеното ми после да плува в мас. Имам всякакви меса, какво обичаш? Пуйка? Змия? Ярешко? Или не, чакай…

Знаеш ли, ще ти направя едно предложение, на което няма да можеш да устоиш. Ще те поканя на първата вечеря с теб. Ще ти резна, например лявата ръка до лакътя. Ще стигне за бистра супичка и задушено за двама. Какво ще кажеш?

Ама стига си се блещило такова! Какво мучиш сега? Това е изключителен късмет, проумей го! Де да можех аз да опитам от себе си! Да разбирам, че отказваш ли? Не знаеш какво губиш, просто не знаеш… жалко. Можеше след това да те интервюирам, да опишеш какво е чувството. Интервю с месо, хаха!

Какво правиш сега? Какви са тия коремни преси? Веднага спри, ще развалиш бекона! Спри, ти казвам! Спирай бе! Влизам с чука, да знаеш!

Пусни ме! Пусни, ти казах… Няма ли? Сега ще видиш ти! На̀ ти! На̀! На̀ ти! На̀ ти!

Хей? Какво ти стана, бе? Олеле, не! Не умирай! Недей! Не умирай, по дяволите! Досега се бихме! Ти не знаеш ли, че адреналинът влошава качеството на месото? Ей, всичко развали…


към страницата

неделя, 29 март 2026 г.

Лъки

 


„25.07.2021

Скъпо дневниче!

Тъпо. Това са просто записки за следващата статия. Но понеже знам, че ще има личен елемент, изпитвам нужда да е като обръщение към някого. А не ми звучи добре „Уважаеми файл dnevnik.docx”.

Мило дневниче, утре заминавам за Трепетликово. Утре става точно година от последния ми разговор с Жоро. Той отиде в Трепетликово и неочаквано спря да си вдига телефона. След няколко дни получих онова писмо. „Няма нищо в глупавото село. Получих страхотна оферта от чужбина. За по-сигурно не ме чакай.”

След тая гадост доста време ходих като блъсната във всички чакри едновременно. Може би малко поревах. Но нали съм си момиче-късметлийче, бързо се измъкнах.

Пф, не става.

Всъщност може би трябваше да почна така:

Аз съм Ирина. Приятелите ме наричат Лъки. Всичко в живота ми се отдава с огромна лекота. Може да се каже, че съм почти съвършена. Това не е самохвалство. Не знам на какво се дължи. Ученето, работата, външният вид, спортът – всичко при мен става лесно и безпроблемно.

Само с любовта имам проблем. Веднъж един обожател ми каза: „Толкова си безпогрешна, че се чувствам зле около теб.” И си отиде, както много други преди него.

А Жоро стоя доста. Няколко месеца ме засипваше с цветя, подаръчета, романтични изненади. И все ме гледаше в очите, да види дали ми харесва. Благодарях му и той засияваше. Обичаше да ми разказва за местата, където е ходил. Беше толкова интересно, че го слушах зяпнала. А той пак ме гледаше в очите, попиваше възхитата ми и сияеше.

Случваше се обаче да не съм на тази вълна. Понякога исках просто спокойствие. Или пък аз да съм тази, на която благодарят възхитено. Отначало се изненадвах, че в такива случаи Жоро се цупи и се държи като недооценен. После обаче свикнах, че трябва да поддържам едно постоянно ниво на преклонение пред него и неговите изяви, иначе Жоро ще се цупи. Тъкмо вече осъзнавах, че се намирам във връзка с нарцисист, че съм почнала да стъпвам на пръсти около него и това някак не е нормално, когато той изчезна така безпардонно, че ме остави в ступор.

И сега шефът ми настоява да отида в Трепетликово. Наскоро там изчезнаха група деца, които били за ваканцията при бабите си. Издирваха ги дълго – с полиция, с гражданска защита, с доброволци. Но не откриха нито децата, нито вещи, нито трупове. Никаква следа.

Шефът обаче дочул, че в селото се носят слухове за вампири. Това, разбира се, са суеверия, но той иска да направя материал, който да е по-скоро мистичен, може би малко клюкарски, точно балансиран между гъделичкането на въображението на читателя и наглото навиране на микрофони в лицата на опечалените. Това е, което трябва да търся – баланс, но по такъв начин, че да вдигна прочитите на сайта. С много. Май ще ми трябва голяма доза от прословутия ми късмет.

Жоро не ми каза защо отива в Трепетликово. Той винаги пазеше в тайна върху какво работи, освен това се считаше за журналист от много по-висока класа в сравнение с мен. Обаче тогава случаят с децата не беше на дневен ред, така че не се сещам за друга причина, освен вампирите.

Е, време е да лягам, утре пътувам рано.

Лека нощ, любима клавиатуро!”

26.07.2021 г.

„Вече съм в стаята си.

Селото се намира в Предбалкана. Името му идва от трепетликовата гора, която се намира в горния му край. По принцип, то цялото е обградено от гори, но трепетлика има само на едно място. Казват, че гората не била естествено възникнала, а била засадена от местните жители преди много години. Трепетликата е дърво от рода на тополите, а от дървесината му се извлича вещество, много близко до аспирина. Освен това се вярва, че пронизването с трепетликов кол в сърцето е сигурен начин да убиеш вампир. Мда.

Днес говорих с доста хора. Научих откъде идва цялата тая работа с вампирите. Записвам си легендата. Ще я включа в статията.

Интервютата са на диктофона. Както обикновено, има много пълнеж, но тук ще си извадя някои по-интересни моменти.

Добринка, 48 г., служителка в кметството:

Д: Да, имаме си такава легенда, даже с нея сме известни. Някой от по-възрастните ще Ви я разкаже най-добре. Препоръчвам баба Любка.

И: Вие вярвате ли, че има вампири тук?  

Д: Е, кой съвременен човек вярва? Но, знаете, понякога се случват неща, от които те побиват тръпки и почваш да се чудиш дали пък не е истина.

И: Какво по-точно се е случило?

Д: А, не, така по принцип си говоря…

Стоил, 69 г., съсед на две от изчезналите момчета:

С: Много добри деца бяха, какво да кажа? Тежко на майките и бащите им…

И: А да са участвали в нещо по-особено, нещо забранено?

С: Какви са тия въпроси сега, децата ги няма, а вие искате да ги оплювате. Ей, това журналята само търсите как да се гаврите с мъката на хората! Какво като са се събирали да пушат, тя, младежта сега е такава. Ей на, и аз пуша, ама мойто е цигари, де…

Баба Любка, 86 г.:

Л: Ще ти разкажа, момиче, защо не? Ние гледаме много да не се разчува, че инак, знаеш, мислят ни за изостанали, суеверни. А то си е просто легенда, всяко място си има легендата.

И: Дали има нещо вярно в тази легенда?

Л: Във всяка легенда има нещо вярно. Слушай сега…

ЛЕГЕНДАТА

(както ми я разказа баба Любка)

Много отдавна, преди около двеста години, в това село живеели двама млади – Денчо и Райна. Те се залюбили още от малки и всички вярвали, че ще се вземат и ще си народят много челяд. Но докато още били годени, Денчо заболял от невярна болест и за три дни починал. Цяло село плакало за него, а майка му и невестата му едва не умрели от мъка. През нощта, докато покойникът лежал в ковчега, навън се изтрополило и жените, които бдели над тялото, изскокнали да видят какво става. Оказало се, че два махленски котака се бият. Те мяукали и съскали заплашително един срещу друг, после по-едрият подгонил по-слабия и двамата се изгубили нанякъде. Жените не се върнали навреме, за да видят, че котараците притичали през одаята и прескочили покойния. Само едно малко дете, събудено от шумотевицата, станало свидетел на сцената, но то разказало за това много по-късно, когато всички се чудели какво може да се е случило, че Денчо да вампиряса.

А Денчо излязъл от гроба на третия ден, след като го заровили. Кръстът не го спрял, може би защото бил просто устроен и не особено вярващ приживе. От време на време селяните  го виждали да отмъква овце и говеда. Криел се нейде в гората и засищал жаждата си с кръвта им.

Младата му невеста се свършила от мъка. Един ден тя се нагласила като булка и пред очите на цяло село тръгнала към гората. Хората заговорили, че е отишла да го моли да я вземе със себе си, да я направи вампирица. Никой не разбрал намерила ли го или не, но след седмица Райна се върнала напълно стопена. Тя взела от дома си най-големия нож и отнела живота си под старото дърво, където Денчо ѝ се клел в любов.

Хазяйката ме посрещна гостоприемно. Има малка къщичка с две стаички и кухня. От по-стария вид е, с партерно разположение, прозорците са на малки квадратчета, а бравите са като резета. Абсолютно автентична и много сладка!

Баба Катина беше сложила под асмата скромна трапеза – кьопоолу, сиренце и домашна питка. Отдавна нищо не ми се беше услаждало така. После кимна към външната тоалетна и каза:

- Стъмнява се. Нямам вътрешен клозет.

- Осветление ли няма? Аз мога с телефона…

- Тук никой не излиза навън нощем – рязко ме прекъсна тя.

Преди само бях метнала сака вътре, така че сега почнах да се настанявам и да се оглеждам. Възглавниците бяха бродирани, чаршафът – с дантела на една кука. На зеления бюфет беше подпряна снимка на момче в тийнейджърска възраст. В ъгълчето ѝ имаше черна лента. Бях разглеждала внимателно информацията по случая и веднага го познах.

Никой не ми беше казал, че хазяйката ми е баба на едно от изчезналите момчета. Сивите му кротки очи гледаха право в мен. Дали не ме молеше да открия какво е станало с него? „Ще разбера” – обещах му.

В този момент баба Катина влезе и за мое изумление закачи плитка чесън на прозореца. После го напръска с някаква течност от малко шишенце. „Светена вода – заключих. – Явно вярват повече, отколкото си признават.”

- Какъв е той? – посочих с поглед към снимката. Бях безцеремонна, но тя не се учуди.

- Лъчко ли? Лъчко ми беше единствен. Оная кучка, майка му, го остави пеленаче и изчезна. Син ми се пропи заради тая уруспия. После се уби с колата. И с Лъчко си останахме двама. Добро дете беше, много добро.

- Сложила си жалейка. Вярваш ли, че е мъртъв?

- Не е жив… - леко троснато ми отговори бабата, остави шишенцето на нощното шкафче и излезе.

Време е да си лягам. Утре ще продължа да обикалям по хората. Дано излезе нещо по-реалистично, че дотук имам само една легенда и недомлъвки.



06.08.2021

„Скъпо дневниче,

Вече дори не ми е неудобно да се обръщам така. Ти май остана единственият приятел, на когото мога да кажа всичко. Днес шефът ми ме натири в отпуск. Така и не пожела да изслуша докрай истината за Трепетликово, явно е решил, че напълно съм се побъркала.

А не е така. Просто всичко, което се случи, се върти в главата ми отново и отново през целия ден. А вечер, когато изтощена потърся спасение в съня, ме намира и там.

Онази нощ седнах в леглото с лаптопа и започнах да нанасям бележки. Не бях особено развълнувана, защото всъщност не стигнах до нищо чак толкова интересно. По едно време осъзнах, че дочувам странен шум, сякаш се драскаше по стъклото. Вгледах се и в тъмнината отвън забелязах ръка. Ноктите бяха по-дълги от нормалното и доста заострени. И наистина стържеха по прозореца. Сърцето ми се преобърна в гърдите, грабнах шишенцето, което предполагах, че съдържа светена вода и го протегнах пред себе си като щит. Другата ръка сложих върху сребърното кръстче, което висеше на шията ми. То ми беше подарък от мама и си го носех винаги, без значение какви други бижута слагам.

- Пусни ме вътре… - чух глас. – Пусни ме, това си е моята стая.

Някакво вдъхновение ме накара да избера строгия подход.

- Престани, Лъчко – казах твърдо.

Сега вече на прозореца се показа момче. Познах го веднага, макар да беше малко по-голям, отколкото на снимката. Изглеждаше на около шестнадесет. Косата му беше пораснала, очите бяха все толкова хубави, но по-тъжни. Може би те правеха така, че усмивката с двата дълги кучешки зъба изглеждаше дяволита, а не дяволска.

- Приятелите ме наричат Лъки – каза той.

- Виж ти, мен също – отговорих. – Но ти май не си имал много късмет.

Малкият Лъки въздъхна, после седна на външния перваз.

- Моля те, кажи на баба да си говори с мен. Няма да ѝ навредя. Ето, на теб нищо лошо не ти направих. Като я е страх, да не ме пуска вътре. Но поне да си говорим.

- А тя не иска ли?

- Не. Казва „Ти не си жив” и отива в другата стая.

- И другите ли са като теб, Лъки?

- Да.

- Какво стана?

- Ако ти разкажа, ще говориш ли с баба?

Кимнах.

- Бяхме се събрали зад училище. Пушехме.

Вдигам вежди.

- Не пушехме цигари.

Опитвам да докарам строг поглед на възрастен.

- Стига де! Тревата не е като да станеш вампир.

- Добре…  - въздъхвам.

- Тогава той дойде. Беше идвал в село миналата година. Разпитваше разни работи, после изчезна. Помислихме, че си е заминал. А той бил… И каза „Момчета, какво се излагате с тоя джойнт. Аз имам нещо по-добро, но не е за всеки.” И извади едно шишенце, от ония металните, плоските. А нас вече ни беше хванало и се хилехме насреща му като… Първо си пийна Пешо и видях, че се намръщи. Помислих си, че сигурно е много силно. Всички пиха и никой нищо не каза. И никой вече не се смееше. Когато дойде моят ред, разбрах, че пия кръв. „Какво е това?” – попитах, напълно ошашкан. А Жоро се ухили и видяхме огромните му кучешки зъби.  „Блъди мери” - каза той и захапа Пешо за врата. Казах си „Бягай, Лъки!” – и не можах да помръдна. Сякаш бях бетониран там. Той ни държеше с някаква сила. Пешо припадна, а Жоро се прехвърли на Дани. Когато се свестихме, вече бяхме жадни. За кръв, нали разбираш. Той ни обеща, че ще ни намира храна и ще ни научи как да живеем като вампири. И оттогава сме му слуги.

- Жоро… Жоро е вампир? – беше единственото, което можах да кажа.

Лъки кимна и явно щеше да продължи да обяснява, но от тъмното се дочу шум.

- Хайде бе, Лъки, нали щеше да я доведеш? – новото момче беше високо към 1.90, с тениска на Металика.

- Тъкмо ѝ обяснявам - започна моят нов приятел, но думата бързо му беше отнета.

- Виж сега, маце – започна високият (после разбрах, че е Стилиян). – Жоро заповяда да те заведем при него. Не се бой, нищо няма да ти направим. Той каза, че си негова, а и ние я караме на кокошки и кучета… засега.

- Има ли други? – попитах, докато в главата ми се блъскаха плюсове и минуси.

- Само ние сме – Жоро и нашата компания.

Затова бях дошла, нали? Какъв беше смисълът да се размотавам в това село, а когато историята сама ме намери, да дам заден ход. Щях да се справя някак. Все пак не бях коя да е. Бях Лъки. Нали?

Проверих дали е на място сребърното ми кръстче, мушнах в джоба на дънките шишенцето със светената вода и посегнах към дръжката на прозореца. „Не ви разрешавам да влизате” – казах. После прекрачих навън и тръгнах с тях. След малко се обърнах и видях баба Катина да затваря прозореца, мрачно гледайки след мен.

Те ме придружаваха като стражи. И същевременно бъбреха като група тийнейджъри. Представиха се – Лъки и Стилиян, които вече бях видяла, Пешо – синеок, с лизната коса отдясно на челото, Даниел – дребен и очилат. И Християн, единадесетгодишният по-малък брат на Стилиян, когото уж батко му трябвало да наглежда, а вместо това…

Питаха ме как са близките им (какво можех да кажа?), излязла ли е новата версия на някаква игра (съвсем нищо не знаех), имаме ли медали от олимпиадата (тук вече имаше с какво да се похваля). И ме оглеждаха, особено отзад, с момчешка плахост и вампирска безцеремонност. Изведнъж си помислих как тези чудесни хлапета никога няма да станат мъже, никога няма да прегърнат момиче, без да са подвластни на желанието да му изпият кръвта. И ми стана страшно мъчно и гневно. Щях да му дам да се разбере на този…

Той беше седнал на пързалката на детската площадка в центъра. Беше си все такъв красавец, но явно принадлежността към другия свят му бе придала допълнителна магнетичност. Изведнъж напълно забравих как щях да му се изплюя в лицето. Не помнех защо съм обмисляла да го напусна. Помнех само защо съм го обичала. А той ми се усмихна обезоръжаващо и разпери ръце за прегръдка. Пристъпих като насън, но миг, преди да се докоснем, Жоро се отдръпна с гневен вик:

- Носиш кръст? И светена вода!

Отскочих и изведнъж осъзнах каква глупост щях да направя.

- А ти щеше да ме ухапеш, нали?

- Луда ли си? – кресна той. – Не те повиках тук, за да си прецакам всички шансове!

- За какво изобщо говориш? – прошепнах и седнах на една пейка в другия край на площадката. – Какво е станало с теб?

- Хайде, марш оттук, пикльовци – направи знак Жоро към момчетата и те потънаха в сенките.

- И като стана дума, имаш ли изобщо някакво обяснение защо уби пет деца? – върна се гневът ми.

- Бях самотен – сви рамене Жоро, а после додаде обвинително – Теб те нямаше!

- Моля???

- Добре де – усети, че е прекалил. – Ето какво стана. Дойдох тук, разпитах хората, разбрах историята. После намерих вампира Денчо и взех от него интервю. Той си беше просто един селски дървеняк на двеста години, но какво от  това – имах интервю с вампир! Като във филма! После реших, че ще е особено героично, ако го убия. Въоръжих се с един кол от трепетликовата гора и го издебнах. Обаче той ме усети и оказа съпротива. А вампирската сила е наистина огромна. Така че, за да се освободя,  аз го ухапах по ръката. Бликна кръв и съм преглътнал, без да усетя дори. Накрая успях да го пронижа и той наистина стана на прах, точно както пише в книгите. Аз съм припаднал, а когато се свестих, вече не бях човек. Затова и ти изпратих онова писмо, за да не дойдеш да ме потърсиш.

- Съжалявам… А сега какво се промени?

- Разбрах, че проклятието е истинско.

- Какво проклятие?

- Знаеш легендата, нали? Райна отишла да моли Денчо да я вземе със себе си, но той удържал и не я направил вампир. Това, което никой освен него не знаеше, беше, че тя го проклела. Завинаги да е вързан за селото и да не може да мръдне извън неговите земи. Проклела го до девето коляно.

- И понеже си създаден от неговата кръв…

- Да.

- Но аз какво мога да направя?

- Проклятието завършва като в народните ни приказки: само някой, който истински обича вампира, може да го изведе оттук. Просто трябва да го покани. А според нашите народни вярвания, ако вампир живее в любов със смъртен човек три години, ще стане и той пак човек.

Не мислих дълго преди да изрека:

- Но аз не те обичам.

- Глупости – махна с ръка Жоро. – Сърдита си, това ти е проблемът. Винаги си била твърде претенциозна. Като поживееш малко тук с мен, ще се успокоиш и всичко ще се оправи.

Явно метаморфозата не беше намалила нарцисизма му, да не кажа напротив.

- Съжалявам. Тръгвам си.

- Стига де…

Обърнах се и тръгнах. Ръката ми в джоба стискаше шишенцето светена вода. Сетивата ми бяха напрегнати в опит да усетя, ако реши да ме преследва. Сякаш това би ми помогнало.

Не чух стъпки, но Жоро се появи пред мен от нищото, застанал на едно коляно и държащ в ръка кутийка с пръстен. Не го отразих и продължих напред. След малко той отново се материализира. Този път беше захапал роза. Направи няколко салта (не знаех, че може, но сигурно беше вампирска способност) и ми подаде цветето с театрален жест. Когато и това не помогна, падна в краката ми. Отминах го, а той продължи да се влачи след мен, по комичен начин демонстрирайки как е нещастен и изоставен. Номера напълно в негов стил – и трябва да отбележа, че бе станал по-изобретателен.

После изведнъж изчезна. Дали пък не се отказа? Забързах се повече и вече наближавах улицата на баба Катина. Тогава усетих в ухото си топлия му дъх, по онзи начин, който някога обожавах. И чух:

- Ако няма да ми помогнеш, тогава нищо не губя. Защо да не те ухапя?

И ме дерна нещо остро. Почувствах топла струйка да се стича по шията ми, върхът на езика му докосна кожата ми, като в любовна игра. Но това не беше нито любов, нито игра. Хукнах като обезумяла. Вече бях до портата, но тя се оказа залостена. Отвътре бабата ме гледаше непроницаемо и не направи никакъв опит да ми помогне. Така де. Щом може да пострада нейният внук, защо не и някаква журналистка от града? Това може да спаси живота на някоя кокошка.

Направих крачка встрани и се блъснах в нещо. Боже мой! Дори не се сетих че колата ми е там. Само да успея да вляза… Задърпах вратата, без да се сетя да я отключа. После отключих, в бързината пак заключих. Накрая все пак се вмъкнах вътре, блокирах вратите и започнах да гълтам въздух на пресекулки. Огледах се да видя къде е преследвачът ми.

Той седеше до мен в колата.

- Помниш ли как се запознахме? – изръмжа.

О, помня. Аз, идиотката, му казах „Заповядайте в колата ми, ще Ви закарам.”

Единственото, което ми хрумна, беше да запаля двигателя, да натисна газта до последно (добре, че ускоряваше бързо) и да насоча тойотата към електрическия стълб в края на улицата.

Еърбегът изненада Жоро и това го извади от строя за момент, точно колкото да се измъкна и да го заключа вътре. Изобщо не ми хрумна, че той спокойно може да си отвори, защото е в колата. Явно и на него не му дойде наум, защото вместо това побесня и впрегна цялата си вампирска сила да разбие отвътре горкия ми автомобил. Виждах как вратите поддават, той блъскаше, купето се тресеше. В един момент осъзнах, че не е добра идея да стоя, за да видя какъв ще е краят. Нищо не бях запомнила от разположението на селото, така че хукнах напосоки.

На завоя някой ме прихвана в движение. Край, помислих си. Но чух гласа на малкия Лъки: „Църквата е натам”. Сграбчи китката ми и ме задърпа.

Видях отворените врати. Това беше единственото място, където нечиста сила не можеше да припари. Малко преди да стигна, момчето ме пусна: не можеше да продължи. Влязох тичешком, после забавих крачка. Вътре светеше, сякаш някой ме бе чакал. А може би винаги там някой очаква странниците, изпаднали в беда. Коленичих. Само трябваше да дочакам утрото.

Отвън се чу вик:

- Момчетааааа! Всички тук! Веднага! – И после: - Иринаааа! Гледай, Ирина!

Вратите бяха все така отворени и Жоро не можеше да премине през тях. Бе застанал под уличната лампа, а момчетата стояха около него. Не виждах само малкия Лъки.

- Ще дойдеш ли с мен, Ирина?

Гледах го безмълвно. Тогава човекът, когото бях обичала, се пресегна с мълниеносно движение, дръпна малкия Християн и прекърши врата му. После откъсна главата. О, боже, откъсна я, като на пиле. Рукна фонтан от кръв, но в следващия момент и детето, и кръвта се разпиляха на прах.

- Ела с мен, Лъки! Хайде, Ирина, виждаш, че съм готов на всичко за теб!

- Престани, Жоро! Това е нечовешко!

- Аз не съм човек! – И Стилиян последва съдбата на малкото си братче.

Сълзите течаха по страните ми.

- Моля те! Моля те! Те са само деца!

- Те са вампири! Лоши, гнусни вампири! На това отгоре пикльовци!

И Дани се превърна в прах.

- Ти им причини това! Те бяха обикновени момчета. Нечии синове! Разбираш ли изобщо какво правиш, Жоро? Полудя ли? Или винаги си бил такъв?

- Какво значение има? Ти не пожела да ме спасиш. Ти си виновна, Ирина! Лъки, а? Е, да видим как шибаният ти късмет ще се справи с това! – и посегна към Пешо.

- Стига! – изпищях. – Спри! Ще дойда с теб!

- Няма! – чух отнякъде гласа на Лъчо и видях как дървено острие се показа от гърдите на Жоро.

Той се загърчи, от устата му бликна кръв, която на уличната лампа изглеждаше черна. А може и да е била такава… С последни сили Жоро уби синеокото момче, посочи ме и прошепна:”Ти… си… виновна”. И се разпадна.

Излязох навън. Не можех да остана в църква, след като допуснах това да се случи. Жоро беше прав – аз бях виновна.

Седнах на тревата и подпрях главата си с ръце.

- Лъки… - дочух гласа на моя спасител. Той остави до мен трепетликовия кол и седна от другата ми страна. Едва сега видях, че ръцете му са жестоко изгорени.  – Не си виновна, Лъки. Те сега са спасени. Моите приятели…

И се разрида. Като малко момче, какъвто беше. А аз го прегърнах, положих главата му в скута си и го загалих по косата.

Останахме така дълго. Небето започна да полилавява. Сякаш усетили, че злото си е тръгнало, птиците зачуруликаха в прохладната утрин.

- Време е… - прошепна малкият Лъки. – Ще ми помогнеш, нали?

Знаех какво иска. Ръката ми сама намери парчето дърво.

- Поне да бях целунал някое момиче…

И аз се наведох и целунах това дете по устните. Като момиче го целунах, не като жена. Ако някой намира грях в това, нека. А после вдигнах трепетликовия кол и го забих в гърдите му. Пронизах сърцето на едно дете, за което нямаше друга надежда. И ако някой и в това намира грях, да върви на майната си.

После зарових пръсти в пепелта и плаках с глас до разсъмване.

***

Във всяка църква има място, където се палят свещи за здраве. Когато влязох на сутринта, видях, че там са сложени снимките на всички изчезнали момчета. Имаше остатъци от много свещи.

Във всяка църква има и място, където се палят свещи за мъртвите. Когато ме видяха, че местя снимките на момчетата там, никой нищо не ме попита.

Запалих седем свещи. Пет за малкия Лъки и неговите приятели. Една за Жоро. И една за моята душа, която едва ли някога ще възкръсне.

После се качих на първия автобус.

***

Е, това е, скъпо дневниче.

Шефът не иска и да чуе да описвам това като истинска история. Не сме жълт сайт, казва. Разбирам го.

Може би ми е време за роман.

Все пак, аз съм Лъки и всичко в живота ми се отдава с огромна лекота. Дори битките с вампири.

Лъки”

 

 към страницата