Снежната царица е жена

 

Валери спря пред табелата „Национален парк Централен Балкан“ и вдиша с пълни гърди звънтящия от чистота хладен въздух. Усмихна се. Помнеше от миналия път стръмната пътека по ръба на урвата, лудата пяна на реката някъде в дъното ѝ, сребърнобелите скали с причудливи форми.  Много планини бе обиколил и всичките беше обикнал. Но откак измина веднъж тази пътека, тя оживя на сърцето му. Викаше го насън и наяве, искаше го обратно. И Валери се бе подчинил на зова при първата възможност.

Той прегледа връзките на туристическите си обувки, намести внимателно голямата раница и потегли. Маршрутът не бе лек, но опитен планинар като него отлично умееше да разпределя силите си. От студент ходеше по горите, петнадесет години вече.

Приятелите му не знаеха, че Валери ще мине оттук. Те бяха тръгнали още вчера и се изкачиха по източния склон. Той остана да довършва важни служебни задачи, а после краката сами го поведоха насам. Знаеше, че през зимата никой не рискува да върви по тази пътека. Но този януари май изобщо не можеше да се говори за истинска зима.  Последният сняг се бе разтопил отдавна,  дори и в планината нямаше следа от него. Наистина, вчера излезе прогноза за валеж, но Валери беше сигурен, че ще изпревари бурята. Все още нищо не се усещаше във въздуха, нямаше да завали скоро. Дори можеше изобщо да се размине.

За час не беше срещнал жива душа. Сигурно чак до хижата нямаше да види никого. Но Валери искаше точно това. Да е сам с пътеката. На два-три пъти извади фотоапарата, после се отказа. Нямаше машина, която да може да запечата това. Силата, покоят, тихата, дълбоко спяща опасност. Единението на човек и Бог.

Вече беше изминал половината път, когато усети първите ледени спазми на въздуха. Изглежда, прогнозата щеше да се сбъдне, и то по-рано от очакваното. Трябваше да се поразбърза малко. Нямаше как да е сигурен, че всички маркировки са наред. По принцип планинарите се грижеха за тези неща, но нали зиме пътеката не се използваше, така че всичко бе възможно.

- Хей, здравейте!

Звънкият момичешки глас прозвуча почти зад гърба му. Валери подскочи от изненада, после се обърна раздразнено. Не обичаше да го стряскат така. Особено когато иска да е сам на хубава планинска пътека. Особено някакво момиче... хм, всъщност много красиво момиче. Едва ли беше на повече от двадесет и пет. Той застана с лице към непознатата и я заоглежда открито. Пада ѝ се, като го дебне така. Нека и тя се почувства притеснена. Но девойката посрещна погледа му спокойно, сякаш търпеливо го изчакваше да приключи. За миг му се стори, че в сините ѝ очи се мярна присмех, но така и не разбра дали е вярно.

- Сбъркали сте пътя - дрезгаво каза накрая Валери.

- Не съм - спокойно отговори младата жена, мина покрай него и пое нагоре. Той я последва и започна да обяснява:

- Пътеката е затворена по това време на годината. Никой не минава оттук, опасно е.

- Нали Вие сте тук? – възрази тя.

- Да, така е, но... Вижте - избухна той. – Това е планина, не е дискотека, девойче. Тук се осакатяват хора. Умират понякога. Ако нещо стане, какво ще Ви правя?

- Леда.

- Моля???

- Казвам се Леда - обясни момичето. – Нарекохте ме „девойче“, защото не си знаем имената. А тук е планина и е хубаво да се познаваме.

Мъжът замлъкна. Малката беше нахакана. И въобще не обръщаше внимание на разумните му предупреждения.  Май щеше да бере ядове с нея. Осъзна, че тя се е обърнала и го гледа с очакване.

- Какво? – попита малко грубо.

- Ами... вие сте...?

- Моля? Аааа... Валери се казвам. Вижте, Леда...

- Виж! – поправи го тя.

- Уф, добре! Виж! Ще има буря. Не гледа ли прогнозата? Хижата е на близо два часа път. И теренът нататък е труден. Скали, катерене, дупки, пещери...

- Знам – каза само тя.

- Била ли си по този маршрут?

- Ще се справя, не бой се. Няма да ти бъда в тежест.

- Дай Боже да бъде така! – въздъхна Валери и закрачи напред, без да проговори повече.

Движеше се ритмично, крачка след крачка, без много да се оглежда. Трябваше да изпревари лошото време. А то настъпваше прекалено бързо. Скоро въздухът почна да люти в носа му. Валери сложи в движение ръкавиците си. Неотстъпно следеше крехката момичешка фигурка пред себе си. Но непознатата стъпваше бодро и уверено и въобще не изглеждаше притеснена или изморена. Странно как не ѝ беше студено. Обикновено такива момиченца все бяха зиморничави, все с премръзнали ръце... ръце, които можеш да вземеш в своите големи, загрубели длани и да стоплиш с дъха си...

Хайде сега пък! Откъде му дойдоха тия мисли? Това, че тъй отдавна в живота му не бе имало нежност, не бе причина да се разсейва преди планинска буря. Голяма работа, някаква блондинка, която е решила да се прави на много важна по опасните пътеки. Какво общо имаше с него това?

Внезапният повей на вятъра накара Валери да се олюлее. В очите му връхлетяха  остри снежинки. През тялото му мина ледена тръпка. Огледа се за момичето, да види как се справя. Тя бе застинала на място, фигурата ѝ изразяваше напрежение. Стори му се изплашена. Не биваше да я остави да се паникьосва.

- Хей, Леда! – подвикна той. - Спри там. Ей сега идвам.

Тя вдигна ръка, без да се обръща, за да покаже, че го е разбрала. Добра се до нея с няколко крачки и се взря в лицето ѝ. На него бе изписано... тържество. Сините й очи блестяха над зачервените бузи, ъгълчетата на пълните ѝ устни бяха извити нагоре. Под белия пух на гуглата ѝ се подаваше златиста къдрица. Беше прекрасна. И изведнъж на Валери му се прииска да отметне кичура, после да докосне лицето ѝ с върха на пръстите си и дълго да стои така, потънал в синевата на очите ѝ.

Тръсна глава. Какво му ставаше? Магията не бе идвала при него от години. Приятелите му отдавна се бяха отказали да го сватосват. Точно сега ли трябваше, на прага на бурята, с една непозната? В този момент вятърът се усили и задуха постоянно и мощно. Носеше все повече снежинки и Валери разбра, че бурята започва.

Не можеха да рискуват. До хижата не беше толкова далеч, но по време на  виелица разстоянията са други. И правилата са други. Наблизо имаше малък скален заслон, нещо като суха пещера. Там щяха да изчакат. Жалко, че нямаше обхват, за да се обади на приятелите си. Но нали това бе една от причините да обичат да ходят в планината. Липсата на обхват.

Взел решение, Валери се обърна към спътничката си. Лицето ѝ светеше от неподправено щастие и той се притесни. Сега оставаше да се окаже, че има работа с някаква луда. Какво толкова се е захилила? Всяка друга на нейно място щеше да протяга към него ръце за спасение, а тя... тя си стоеше спокойно и доволно и просто го чакаше да се наумува.

- Натам! – посочи той. Леда го последва без въпроси.

След петнадесет минути бяха в пещерата. Тук влизаше много малко сняг. Само воят на вятъра напомняше какво става навън. Валери свали раницата си и седна на сухия пръстен под. Девойката се настани насреща му, без да чака указания.

- Е - усмихна се успокояващо той. – Ще трябва да постоим тук.

Тя кимна. Усмивката все така оставаше на лицето ѝ.

- Смела си, браво! Вече съм сигурен, че можеш да се справиш с маршрута. Друго момиче на твое място щеше да се разхленчи  – реши да я похвали мъжът.

-  Тук е като у дома, харесва ми – замечтано каза момичето.

- У вас? А къде е това?

- Далеч...

- Колко да е далеч, все пак не е на Северния полюс, нали?

- Всъщност почти.

- Е, сега вече малко преувеличи.

Девойката сви рамене и не отговори.

- Студено ли ти е? Имам в раницата резервни дрехи, одеяло...

- Не, физически не ми е студено.

- Не те разбрах?

- Там, при нас, е винаги студено. Студът е моята същност. Не съм чувала по-прекрасна музика от песента на бурята, а снежинката за мен е най-красивият накит. Обичам да споделям тази красота с хората, но те не винаги разбират...

- Говориш странно, добре ли си?

- Напоследък не съм добре. Разбираш ли, вие, хората, мразите студа. Мразите всичко, което искам да ви дам. Палите печки, обличате топли дрехи, строите къщи с дебели стени. Радвате се на красотата на моето богатство само, когато се скриете до огъня у дома. Това е толкова обидно!

Валери не знаеше как да реагира. Явно все пак момичето не беше в ред. Жалко, такава красавица, пък бута масло... Тогава тя изхлипа и по бузите ѝ се затъркаляха... малки ледени топченца, като късчета градушка. Той неволно се отдръпна от нея. През стомаха му премина тръпка на страх. Какво беше това момиче?

- Ето и ти сега - продължи Леда. – Готов си да избягаш от мен. А дори още не съм ти казала коя съм.

- Е, то е ясно, че си Снежната царица – опита да се пошегува Валери, но  гласът му потрепери.

- Поне бързо се досети.

- Ама чакай... Все пак, това е някаква шега, нали? – направи опит той да се върне в реалността.

- Мислиш ли? – попита тихо тя и задържа погледа му.

И вече не му изглеждаше странна. Валери опита да откъсне очи от нейните, но не успя. „Май изведнъж се влюбих“, мина през ума му. После потъна в ледената синева на зениците ѝ. Дъхът му секна. Пред него се разкри вълшебен свят. Фини замръзнали кристали с причудливи форми отразяваха цветовете на северното сияние. Светлината танцуваше по гладката повърхност на синкави глетчери, целуваше клонките на натежали от сняг борове, сетне погалваше тъмно проблясващата тук-там морска вода и уморено се скриваше зад хоризонта.

На ниско хълмче, сред меките дипли на снега, стоеше Леда. Нямаше никакво съмнение, че тя е господарката на всичко наоколо. Потрепванията на тънките ѝ студени пръсти зараждаха малки снежни вихрушки. Косата ѝ всъщност не бе руса, а платинена. Цяла бе обсипана с малки късчета лед, по-красиви от истински, фино шлифовани диаманти. На главата ѝ стоеше малка, изящна коронка.

Студената красота на Снежната царица и нейния свят изумиха Валери. Изпълнен с благоговение, той неволно падна на колене.

- Какво да направя за теб? – попита омагьосан.

- Дай ми топлина.

- Прости ми. Отново не разбирам. Защо ѝ е на Снежната царица топлина?

Ледените късчета в очите на красавицата започнаха да се топят.

- Казах ти. Вие, хората, ме отхвърляте. Боите се от моите дарове. Но Снежната царица е жена и сърцето ѝ е ранимо. И тогава аз не издържам и причинявам злини. А не искам. Тогава имам нужда някой да ме стопли, за да мога пак да обичам човешкия род.

Валери я погледна. Изглеждаше толкова крехка, точно като фина ледена статуя. Толкова чуплива. И още по-прекрасна отпреди. Тъй дълго бе чакал магията, а тя дойде при него по невъобразим начин. Не пътеката го бе викала тук, а самата съдба.

- Как да те стопля? – попита той.

- Ела в моя свят и ме обичай.

- Как се стига дотам?

- Просто... ще напуснем тези тела. Аз ще те водя. Ще бъдем заедно, докато на земята има поне едно късче лед.

Мъжът пристъпи и хвана студената ѝ ръка.

В това време приятелите му играеха карти в хижата. От камината се носеше аромат на борови цепеници. Един от тях се взря в бурята навън.

- Ей, Валерко не дойде, значи... Сигурно не е посмял, заради прогнозата.

- Ти майтапиш ли се? Кога Валери го е спирало лошо време? Заплеснал се е пак да бачка, тоя негов шеф му взема душата.

- Може пък да е набарал някоя мацка.

- Кой, Валери ли бе? На  него и самата Снежна царица да му изскочи, той няма да ѝ обърне внимание. Само да не е пострадал в тая буря, че както изви изведнъж...

- Е, той да не е толкова тъп? Знае как да се пази...

В пещерата двете тела, ненужни вече, бавно изстиваха.

към страницата

Картички за светски празници и специални дни

към всички картички  

Флоричиката

От София до областния град се стигаше лесно. Но до неговото село имаше автобус веднъж на ден. „Затова ѝ викат Северозападнала България“ – промърмори на себе си Йоан, взе си кафе от барчето до автогарата, прегледа вестниците на сергията и се тръшна на един от пластмасовите столове.

Кафето беше кофти, но не му се ходеше по-далеч. Просто щеше да седи тук и да мисли. Беше крайно време да помисли за съня.

Този сън не беше първи. Напоследък често сънуваше черните коне. Той и други мъже, всичките в бяло, препускаха в кръг, високо вдигнали в дясната си ръка дървени сопи. А в центъра на кръга нещо зло се надигаше срещу тях. След такива сънища Йоан се събуждаше колкото развълнуван, толкова и озадачен. Струваше му се, че е длъжен да знае за какво разказват те. А не знаеше. И представа си нямаше.

Беше повече от странно да му се явяват такива омагьосващи, романтични картини. Йоан бе един много практичен мъж, който отдавна не хранеше илюзии за нищо. Познатите му го считаха за сухар. Жена му... е, тя го търпя цели три години. Накрая си тръгна и му остави бележка: “Вече можеш да останеш насаме с любимата си работа. Честито!“ Той сви рамене, разчисти спалнята и се премести на дивана в хола. И заживя самодостатъчно и не нещастно. Докато не дойдоха сънищата.

Сигурно и с тях щеше да се справи някак, ако не се бе появил този, последният. Конете отново препускаха, въртяха се шеметно, но този път тропотът премина в свистене. Злото нададе гневен писък, после писъкът се превърна в телефонен звън. Йоан грабна телефона си и чу отсреща: “О̀ди си до̀ма, сине. Дедо ти нема да го бъде...“ Гласът беше разтреперан и уплашен, но младият мъж го позна и за миг се потопи в топлината му. Това бе гласът на майка му, която бе починала отдавна, още когато Йоан беше петгодишен.

Събуди се с усмивка, както се буди всяко дете, спало в майчина прегръдка. После се осъзна и седна рязко на дивана. Обля го студена пот. Дядо му! Болен ли беше? Умираше ли?

Бавно избърса челото си и посегна към телефона. Баща му не вдигаше. Безпокойството му нарасна. Трябваше да си отиде на село. Бяха му останали само те – дядо му и баща му. А не ги бе виждал от много месеци.

Набра номера на шефа си, съобщи му, че ще отсъства и прекъсна връзката, без да дослуша гневните въпроси кой ще довърши проекта в срок. Нахвърля дрехите си в един сак, после отвори крайното чекмедже на секцията. Погледа малко снимката на жена си, посегна да я върне обратно, но след това размисли и я мушна в сака.

А сега беше тук, на автогарата, чакаше автобуса за село и се чудеше наистина ли е възможно да е получил насън послания от друг свят.

 

Дядо му се бе отпуснал на възглавниците с притворени очи. Дишаше повърхностно, сякаш разгъването на дробовете щеше да му коства твърде голямо усилие.

- Дядо... – протегна ръка Йоан.

- Непотул меу... /внучето ми, вл./ - прошепна дядо Йон. Толкова отдавна Йоан не беше чувал мекия, гальовен влашки говор.

- Дядо, как си? Как да ти помогна?

- Кажи на баща си да извика другите. Той знае.

След час в малката, зле осветена стаичка се събраха шестима старци, приятели на дядо Йон. Йоан сигурно нямаше да ги познае, ако всички те не бяха дошли със своите внуци. А това бяха момчетата, с които бе израснал. Заедно бяха тичали по влажните брегове на Цибрица, заедно бяха шляпали в плитките ѝ води, заедно кръстосваха по прашните пътища, оградени от високи тополи. Днес тополите не изглеждаха толкова високи, може би защото момчетата бяха пораснали.

Йоан дори не се сети да ги разпита кой къде е сега и с какво се занимава. Толкова беше притеснен, като чуваше хрипа в дишането на дядо си от съседната стая. Приятелите на стария Йон бяха при него, но младите не посмяха да влязат, чакаха. Старците шушукаха известно време, после един от тях, дядо Стан, се показа и повика всички внуци. Те пристъпиха един след друг в стаичката, като се споглеждаха смутено. Стана тясно. Когато и последният младеж влезе, всички замълчаха в очакване. Само от време на време се чуваха покашлянията на старците.

Дядо Йон се надигна на лакът. Вече не изглеждаше отнесен, както преди. Черните му очи бяха станали пронизващи. Той огледа младите един по един и тежко попита:

- Всички ли сънувахте калуша?

Думите му имаха светкавичен ефект. Сякаш светлина прониза съзнанието на Йоан и той  изведнъж проумя, че калуш е онзи странен сън с конете и че той е много важен. Очевидно и другите бяха стигнали до някакви свои изводи, защото и те се оживиха. Някои въздъхнаха облекчено, други изглеждаха доста уплашени. Личе и Брани, които от ранно детство бяха неразделни, се спогледаха. Дядо Йон обиколи с поглед всички и кимна доволно.

- Време е - каза той. – Петдесетница беше вчера.

Накрая Йоан се престраши.

- За какво говориш, дядо? Какво става тук?

- Какво знаеш за калуша, моето момче? – попита дядото.

- Е... танц е... Хубав танц. От нашите.

- А друго? – вдигна вежди дядо Йон.

- Ами, знам, че е имало обичай, но отдавна вече не се прави.

- А, това ще го оправим – позасмя се дядото.

- Баели са... нали? – опита да извлече максимума от спомените си Йоан. – Баели на болни, играели около тях и така вярвали, че ги лекуват. Май чупеха някакво гърне...?

- Седнете, деца. Сега ще разберете.

Младите мъже се поогледаха, после насядаха по пода. Дядо Йон обиколи с поглед всички, сетне почна глухо:

- Голям грях ми тежи. Мори ме цял живот. Съсипа ме. И всички край мен... съсипа... – очите му се навлажниха, но той ги изтри с ръкав и продължи. – Едно време бяхме две дружини. Калушарски дружини!

Той натърти на думите си, защото видя невярващите погледи на младежите. Йоан се понадигна да каже нещо, но дядо Стан го спря с поглед.

- Обикаляхме всяка година след Петдесетница. Изпълнявахме си работата. Пазехме земята ни от злини. И болни лекувахме. Вие мислите, че са глупости. Не са. Я помислете, откъде иначе тия сънища? Кой да ви ги прати? Но как да е... Туй бяхме останали: аз бях ватафин на нашата дружина, в другото село  пък ги водеше Мирча. Другари бяхме с него, ама и все бяхме малко на нож.

Старците закимаха в знак на съгласие.

- Аз си бях харесал Рилка, мома като цвете. Много я бях обикнал, струваше ми се, че и тя ми отвръща. Гласях се вече да я искам, но още събирах смелост. И тогаз се чу, че Мирча я грабнал. Помислих, че насила я е взел. Никого не питах, не я и потърсих. Какво можех да направя вече? Те гласяха сватба. Полудях. Ходех по цели нощи навън, по пътищата, по поляните. Намразих Мирча, а сърцето ми искаше мъст.  И се дадох на дявола. А душата на калушаря трябва да е чиста.

Дочуха се въздишки.

- След Петдесетница пак тръгнахме. И като обикаляхме, стигнахме се с хората на Мирча. А калушарският закон казва: дето се намерят две дружини, става бой. Да се види кой е по-юнак. И тогаз аз направих най-лошото... – пресекна гласът му. – Оставих другите да се бият, както могат и издебнах Мирча в гръб. Ударих го с калушея в сляпото око. После и  в тила. Удрях и стисках зъби и тъй, докато не падна долу. Изрече нещо, преди да умре, но не можах да разбера какво.

- Тогава бяха мътни времена  - обади се дядо Стан. – Правеха се ТКЗС-тата, имаше хора и да изчезват, и да умират без причина. Затуй всеки беше свикнал да не пита нищо. А ние мълчахме, от вярност и другарство. Само че...

- Само че - продължи дядо Йон, – дружината си изгуби силата. Повече не усещахме... онова. Болните не се излекуваха. А хората на Мирча се разпръснаха. И оттогаз няма вече калушари тука.

- А какво стана с Рилка? – попита Йоан. – Нали и баба така се е казвала?

- Правилно се сещаш, моето момче. Взех я аз Рилка. Тя, млада вдовица, сама и уплашена, лесно кандиса и дойде при мене. Но беше ни жива, ни умряла. Роди след време баща ти, ама нищо не я радваше. И един ден изчезна и не се върна. Казаха хора, че видели жена като нея, цялата в черно, да отива чак до Дунава. Хвърлила се... Тя ли е била, не е ли... но не се върна никога.

- Дядо... – със съчувствие започна Йоан. Дядо Йон беше толкова стар вече, толкова беше страдал...

- А после... - прекъсна го старецът. – После майка ти умря от рак, когато ти беше мъничък. И тогаз вече разбрах, че онуй, дето го рече Мирча преди смъртта си, е било проклятие. Много сгреших, много...

- А през това време земята ни става все по-зле – намеси се дядо Стан. – Няма кой да я пази, няма кой да гони злото.

- Трябва нова дружина! – обади се трети старец, дребен, но с голям хубав мустак.

- Затова ли ни повикахте? – изплашено попита Личе, като оглеждаше лицата им. – Ние не можем...

- Можете, момчета! – отсече дядо Йон. – Всички сте внуци на калушари. Което трябва, го носите у вас. Само ще ви покажем стъпките, думите... Силата си я имате.

- Ами проклятието? – попита Брани.

- За него не бери грижа. Аз ще го изкупя – глухо каза дядото.

- Как? – разтревожи се Йоан. Но не получи отговор.

Старците се надигнаха, изведоха и младите в големия, равен двор. Постлаха черга на земята.

- Сега, Йоане, лягай тука – посочи чергата дядо му.

- Ама защо?

- Защото ти си ватафинът. И трябва да си най-чист от всички. А проклятието в тебе е като болест. Затуй така живееш, че не се знаеш на кой свят си.

- Дядо, не прекаляваш ли малко?

- Слушайте всички! – вдигна ръка дядо Стан. – Болният лежи на чергата. Дружината го обикаля и играе калуша. Щом засвири Флоричиката, грабваме го с чергата и го подхвърляме. После играем още по-бързо. Когато ватафинът счупи гърнето с пелина и другите билки... е, тогава всичко ще се оправи.

Старите калушари бързо се подредиха в кръг. Дребният мустакат дядо измъкна отнякъде цигулка. Дядо Йон сложи до главата на внука си гърне, от което миришеше на оцет. И дружината заигра. Звуците на цигулката бяха пъргави, малко пискливи. Старците, сякаш забравили за изкривените си колене, движеха краката си все по-бързо.

Йоан ги гледаше как се въртят около него. Зави му се свят. Погледът му се замъгли и изведнъж му се стори, че се издига над земята. Тръсна глава, да прогони илюзията, огледа калушарите и ахна. Около него препускаха петима мъже в бяло, яхнали врани жребци. Всеки държеше сопа в дясната си ръка. Лицата им бяха такива, каквито ги помнеше от детството си, даже още по-млади. Конете полетяха и образуваха кръг от блестяща светлина. Музиката премина за кратко в свистене и младият мъж разбра, че нито той, нито калушарите се намират в обикновения свят. Обзе го усещане за неземно щастие, за любов и радост.

Но то не продължи дълго. Изведнъж в главата му запулсира непоносима болка. Нещо зло се криеше в душата му, нещо, готово да руши и да съсипва... Сега то се бе събудило и искаше да се защитава. Йоан се опита да му даде отпор, но се чувстваше слаб, безпомощен. Конниците не спираха шеметния си летеж. От време на време посягаха с калушеите си, сякаш се опитваха да нападнат злата сила. А тя набираше все повече мощ.

Неусетно Йоан бе заобиколен от гъста черна мъгла с отвратителна миризма. Опита се да си проправи път през нея, но не успяваше да се помръдне. Не виждаше вече конете, нито светлината. Само музиката достигаше до измъченото му съзнание. Тогава мелодията се промени.

„Флоричиката“ – помисли си Йоан, от самосебе си познал мелодията. Тъмната сила в него се загърчи. Струваше му се, че се опитва да изгризе мозъка му, да разкъса с нокти очите му, да погълне сърцето му и след това да се нахвърли на конниците. Младият мъж се мъчеше да се съпротивлява, но беше като парализиран. Нужна му бе помощ. „Един от тях ще поеме злото и ще го победи“ – мина през ума му.

И беше прав. Кръгът се разкъса за миг и в него стъпи блестяща бяла фигура. „Ватафинът Йон!“ – изпищя злата сила и се нахвърли върху дядото на Йоан. Схватката беше много кратка. Двете фигури се сблъскаха с тътен, усукаха се, после с мощен трясък се разпаднаха на догарящи искри. Йоан скочи и хукна  на помощ на дядо си. Но, заслепен от дима, не можеше да го види къде е. Измъкна се от кръга, обърна се и откри, че дядо Йон лежи на земята. Старците се опитваха да го вдигнат, но не им бе по силите. Внукът ги разбута, повика приятелите си и изправиха дядото, само че той увисна безжизнено в ръцете им.

- Какво направи, дядо? – с разтреперан глас промълви Йоан. В ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.

- Изкупих... те... – прошепна с побелели устни дядото. – Отивам при баба ти... Рилка... да я моля за прошка... А вие... направете дружината... тая земя има нужда...

И си отиде.

Когато след седмица Йоан се прибра в София, първата му работа беше да потърси жена си и да я помоли да се върне при него. Двамата подредиха живота си и заживяха щастливо. Само веднъж в годината, по Петдесетница, Йоан си отиваше в родното село сам. Какво правеше с приятелите  си в това време, той не казваше на никого. Но щом пристигнеше, отиваше първо на гроба на дядо Йон, оставяше на плочата стрък пелин и дълго свирукаше с уста Флоричиката.  

към страницата

Картички за добро утро - пролетни

към всички картички 

По чиста случайност

 

Таблетките бяха точно четиридесет. Нямаше никакъв смисъл в това, да чакаш, докато се съберат кръгъл брой хапчета и чак тогава да пристъпиш към самоубийство. Но Деян искаше да е така. Вероятно задоволяваше някакво свое желание за ред пред лицето на смъртта. Или си създаваше илюзия за контрол. А контролът беше нещо, което напоследък доста му липсваше.

Той прокара върха на пръста си по подредените в четири стройни редици таблетки. Можеше да си позволи да ги погледа още малко. Да се наслади на мисълта, че само от него и от никой друг зависи кога ще настъпи краят. Така или иначе, това беше единственото, за което все още имаше право да решава, защо тогава да го проиграва така бързо? Животът и смъртта сега бяха в неговата власт.

Знаеше, че майка му ще дойде чак на сутринта. В първите седмици  тя го бе проверявала час по час. Все го питаше дали има нужда от нещо, дали не го боли, дали не е почувствал някаква промяна, допир, мравучкане, топлина... Но след няколко пристъпа на ярост, по време на които Деян хвърляше и чупеше всичко, до което се докопа и ревеше като див звяр, двамата постигнаха съгласие за „режима на свиждане“, както го наричаше младият мъж с горчива ирония. Така че, майка му нямаше да се появи в близките часове и той щеше да е свободен да изпълни намисленото. Това го изпълни с нереално спокойствие.

Не бе усетил кога е задрямал. Събуди се от усещането, че някой седи върху краката му. Неговите напълно безчувствени, сакати крака. Сигурно още сънува, каза си. Разтърка очи, погледна надолу и видя човешка фигура, излегната напряко на леглото му. В стаята се носеше екзотичен аромат. Напомняше на индийския сапун, май че беше сандалово дърво, който някога ползваше една от приятелките му. Някога.

„Да не би да съм изпил вече хапчетата и да не помня?“ – запита се наум Деян.

И чу в главата си глас: “Не, не си. Поне, откакто съм тук. А то е от доста време.“

„Е, сега вече съвсем откачих.“

„Изглеждаш ми съвсем добре.“

Мъжът се вгледа по-внимателно във фигурата. Беше жена, млада жена. Облечена беше странно. Не само, че дрехите й определено бяха азиатски, ами и изглеждаха някак древни, сякаш взети от старинна книга, от онези с филигранно изписаните главни букви на абзаците, с фризовете по страниците. Колкото до притежателката им, тя... ами най-общо казано, тя не беше нищо особено. Дребна, мургава, почти невзрачна. Единствено сивите й очи я спасяваха от това, да бъде абсолютно незабележима. Но не я правеха красавица.

„Добре дошла“ – реши да каже все пак Деян. Така де, грозноватите момичета също са хора. Даже повече имат нужда от внимание.

„Добре заварила.“ – усмихна се леко непознатата.

„Коя си ти и  защо говорим телепатично?“

„Защото, ако ти заговоря на глас, ще трябва да използвам родния си език и няма да разбереш нищо.“

„Сигурна ли си, владея четири езика. Даже и половина, бих казал.“

„Едва ли знаеш точно моя.“

„Щом казваш... Впрочем, аз съм Деян.“

„Царица Шехерезада, съпруга на цар Шахриар, от династията на Сансанидите.“

„Моля??? А току-що си мислех, че аз съм откачил.“

„Не забравяй, че чувам всички твои мисли.“

„А, да. Вярно. И все пак? Това няма как да е истина, нали?“

„Напротив.“

„Добре, добре. Нека се разберем. Ти си халюцинация. Сигурно все пак съм изпил хапчетата и смъртта милостиво ме забавлява, преди да ме вземе със себе си.“

Жената вдигна властно ръка. Изведнъж наистина му заприлича на царска особа. После гласът ѝ прокънтя гневно в ума му: „Престани да бръщолевиш глупости! Което съм казала, е истина, защото аз, царица Шехерезада, не лъжа!“

Това се стори на Деян доста нагло.

„В такъв случай, твое величество, най-коленопреклонно те моля да ми отговориш на няколко въпроса. Защо си при мен? Как си стигнала тук? Как изобщо успяваме да говорим телепатично и откъде знаеш български? И, най-важното, защо те усещам върху краката си, след като съм шибан инвалид?“

Шехерезада се фръцна настрани и вирна носле: „Изобщо не съм длъжна да отговарям на въпросите ти. Но реших да проявя милост. И без това след малко трябва да тръгвам.“

„Къде ще вървиш, тъкмо стана интересно.“

„Трябва да се връщам при царя. Скоро сестра ми ще ни събуди.“

„О, вярно, за поредното парче приказка, нали?“

„Точно така. И това продължава вече двеста седемдесет и четири нощи. Как не му омръзна? Защото, честно да ти кажа, аз се изморих.“

„Да, разбирам те.“

„Нищо не разбираш!“ – изфуча в главата му царицата. Да изфучат в главата ти наистина е усещане, което не може да бъде описано.

„Добре тогава, обясни ми. Моля.“

„Двеста седемдесет и четири нощи подред аз разказвам приказки като луда. Това е някакъв безумен маратон и не мога да си позволя да спра, защото...“

„Да, знам защо“  - Деян направи знак срещу шията си.

„Именно. Но се изчерпах. Минавам за най-начетената жена не само в царството, ами и през девет царства в десето. Но това е прекалено. Никой, дори и аз, не може да измисли толкова приказки!“

„Не се ядосвай. Измислила си ги.“

„Какво искаш да кажеш?“

Деян не знаеше в кой момент влезе в тона ѝ. Вече му се струваше, че дори може и да ѝ е повярвал. Затова взе куката, с която придърпваше към леглото си рафта с книгите. Любо му го беше направил на колелца, да може да си го движи. То беше по времето, когато приятелите по-често се сещаха да го навестят. Когато все още всички вярваха, че ще се оправи и само временно не е един от тях. После... не, не им се сърдеше. Поне с разума си ги разбираше. Та нали той сам бе почувствал как постепенно темите за разговор намаляват до дежурни приказки, а неловкостта се настанява насред диалога и се превръща в главен събеседник?

„Да, много тъжно – отреагира на спомена му царицата. - Но какво искаш да кажеш с това, че съм измислила приказките?“

Деян измъкна от рафта „Приказки от 1001 нощ“ и я подаде на Шехерезада. Но не беше поготвен за реакцията, която последва.

„Какво??? Трябва да му разказвам още 727 нощи??? О, не... сега, като се прибера, ще помоля да изпълнят присъдата ми!“

„Не можеш.“

„Защо пък да не мога?“

„Ами, първо, защото царят няма да позволи да умреш, докато не научи края на всички твои приказки. Второ, защото епосът съществува, значи в края на краищата ти си ги разказала тия приказки и няма как да промениш миналото. И трето, защото аз те моля...“

„Хм – сбърчи носле легендарната царица. - И с какво право пък ти ме молиш?“

„Ами, как да ти кажа, твое величество... впрочем, може ли да ти викам Шехи?“ Деян скръсти ръце и се ухили фриволно, както не го бе правил отпреди злополуката. Но какво пък пречеше да се ухили на една така приятна халюцинация?

„Сто пъти ти казах, че не съм халюцинация! – изсъска гласът на Шехерезада в ума му.  -И не, не можеш да ми викаш Шехи.“

„Добре де, тогава ми обясни най-после какво си.“

„Ще ти обясня. Сестра ми ми намери тази отвара. И снощи, когато моят съпруг заспа, аз я изпих. И също заспах, естествено. Само че по време на съня духът ми не остана в тялото, а тръгна да странства. И така дойдох при теб.“

„Защо точно при мен?“

„Чиста случайност. Отварата не може да избира нито време, нито място.“

„И си говорим телепатично и се разбираме, защото...?“

„Вероятно просто душите го могат. Езикът е средство и оръжие, но той може да бъде и окови.“

„Добре, съгласих се. А да имаш представа защо те усетих върху краката си, след като те са напълно парализирани?“

„Това е съвсем просто. Нима хората от твоето време не знаят тези неща? Кога ги забравихте?“

„Кои неща?“

„Само физическото ти тяло е пострадало от недъга. Но освен него има и други, както ти е известно. Защо ме караш да ти давам елементарни уроци?“

Деян кимна. „Тоест, искаш да кажеш, че моите астрални крака са чувствителни на допир, на топлина и всичко останало и точно те са усетили твоето астрално тяло.“

„Ами... Добре де, нека така да го кажем.“

„Това е забавно, Шехи. В такъв случай какво ще кажеш, ако използваме моето и твоето астрално тяло за по-интересни занимания?“ Отново се ухили. Харесваше му да я дразни.

„А как ти звучи астрално обезглавяване?“

Охо, сега тя влизаше в тона му.

„Нещо не ми харесва тази идея.“

„Освен това, нали съм невзрачна?“

Бодна го, когато най не очакваше.

„Не, вече не си. Отдавна не си. Не си ли разбрала още? Мъжът може да пожелае първо тялото ти. Но той ще остане за следващата нощ само, ако иска да чуе още от твоята приказка.“

„Вярно. Май не важи само за царя.“

„ Не важи. Но да се върнем на въпроса. Аз все пак не разбрах, защо са ти нужни тези пътувания с отварата?“

„За сюжети, разбира се. Нали ти казах, че се изчерпах.“

„А, да, права си. И сега искаш да ти разкажа някаква история ли?“

„Не, аз вече я измислих. За един омагьосан цар, който от кръста нагоре е човек, а надолу – черен мрамор. Но после идва великият везир на един друг цар и убива невярната съпруга, която го е омагьосала и нейния любовник...“

„Да, спомням си тази приказка. С града, дето беше омагьосан и превърнат в езеро, а хората – в риби. Значи тя е за мен?“

„Така излиза“ – усмихна се Шехерезада и сивите ѝ очи грейнаха меко.

„Жалко само, че мен няма кой да ме спаси.“

„Няма ли лечение за теб?“

„Не. Това се доказа окончателно. Гръбначният ми мозък е прекъснат, а каналът между двете части – запушен. Няма такава операция, която да ми помогне да се възстановя.“

„Чудесно.“

„Как така чудесно?“ – избухна Деян.

„А не е ли? – учудено го погледна царицата. - Ти вече знаеш отговора на всички въпроси за болестта си. Оттук нататък няма да се измъчваш, защото пред теб не стоят няколко пътя, от които да избираш. Просто ти остава да се научиш да живееш така.“

„Има още един път пред мен.“

„Човече, престани! Заповядвам ти веднага да престанеш и да изгониш тези мисли! Ако знаех, че си толкова глупав, щях да ида другаде!“

„Защо да е глупаво да искам да си отида с чест?“

„Защото си роден, за да живееш! Ако беше толкова лесно да се намери изход в смъртта, щях ли аз да разказвам приказки нощ след нощ, вече двеста седемдесет и четири нощи?“

„И още 727 ти предстоят...“ – добави тихо Деян.

„Да! И тях ще разкажа! И няма да спра, докато не чуя от устата на моя съпруг, че повече няма да убива жени! Нито мен, нито други девойки от царството! А ти тук... за някакви крака! Ръцете ти са здрави, толкова неща можеш да измайсториш с тях! Умът ти е непомрачен, макар на моменти да се съмнявам в това... както и да е...  толкова важни неща можеш да кажеш на хората! Къде си тръгнал да се убиваш заради едни крака?“

„Шехи...“

„Млък! Царица Шехеразада ти заповядва да живееш!“

И малката фигурка изведнъж изчезна.

„Ще дойдеш ли пак?“ прошепна Деян. Но никой не му отговори. Още минута той усещаше лека топлинка върху краката си. После не остана нищо.

Младият мъж тръсна глава. Сънувал ли беше? Насън ли бе разтворил „Приказки от 1001 нощ“ върху коленете си? Но всъщност, какво значение имаше? По чиста случайност тази нощ го бе посетила една приказна царица. Може би сега тя тъкмо се събуждаше в обятията на своя цар и му се усмихваше? А той... той щеше да продължи да живее по нейна заповед. Та нали някой ден, по чиста случайност, тя можеше да се върне? И той трябваше да е тук, за да ѝ благодари за урока.

 Събра малките таблетки, сви ги в парче салфетка и ги натика на дъното на кесийката, където изхвърляше отпадъците. Ако имаше късмет, майка му дори нямаше да ги забележи.

Навън бе дошъл нов ден.

към страницата

 

Земя без хора

 

Мечът лежеше окървавен във все още стиснатата ѝ около дръжката му ръка. Ръката се издигна и в знак на победа се удари по стегнатите в златна ризница гърди. Алените капки по зловещо озъбеното острие подскочиха.

Уриил свали меча. Другата ѝ ръка разтвори стиснатите в юмрук пръсти и огненият пламък угасна. Димът от тлеещите тук-там огньове смъдеше на очите ѝ и тя ги присви. Полето пред нея беше осеяно с трупове.  Божественият гняв, който я водеше в битката, отстъпи място на мъка по падналите. Неестествено извити тела, лица,  гротескно застинали в маски на ужас я обграждаха, докъдето ѝ стигаше погледът. Дори в смъртта си много от падналите не бяха успели да възвърнат изцяло човешката си форма. Бичът Божи, чумата, покоси хората като късен сняг - първите цъфнали дръвчета. Тишината беше оглушителна. Обикновено до ушите достигаха стонове на ранени или умиращи, а сега само вятърът завихряше дима в странен танц към небето. Избърса острието си в едно от телата и го прибра. Крилата ѝ потрепнаха преди да се разтворят и да вдигнат притежателката си във въздуха. От високо гледката беше още по-ужасяваща.

„Господи, какво сторих... - запита се за миг - трябва да проверя дали има оцелели...“

Несигурността ѝ отлетя с едно махване на крилете. Архангелът направи още един кръг около полето и пое към Света гора...   

Lady Pol the Beloved

 

Издигна се в облаците и се отпусна в прегръдката им. Тук можеше да потъне в забрава за миг, да се остави на безвремието, да не вижда земята. Знаеше какво е там. Изсечени гори, опустошени полета, пресъхнали реки, отровени океани… пустиня. Камари от мъртви птици, гниещи трупове на животни, недокоснати, защото лешоядите и хиените също бяха застигнати от смъртта. Над всичко това се издигаха непокътнати огромни небостъргачи, стълбове с жици, антени, транспортни средства, машини, всякакви метални чудовища. От днес и те щяха да бъдат лишени от живот, защото вече ги нямаше техните създатели.

Уриил тръсна глава, в напразен опит да прогони гневните мисли. Те го бяха заслужили! Цялата тази съсипия не бе нейно дело, а тяхно! Бяха злоупотребили с ценния ѝ дар, затова заслужаваха да бъдат избити жестоко. Яростта ѝ кипна отново, но вече нямаше отдушник за нея.

Архангелът се гмурна в най-тъмния облак и се замята диво в оловносивите му недра. Извади меча си и започна да сече напосоки. Разнесе се оглушителен тътен.  Огън следваше пътя на острието. Облакът запищя, сетне се разрида гневно. Дъждовни капки заплющяха по пресъхналата пръст, заблъскаха сухите дънери, заудряха разкапващата се плът на мъртвите животни и хора. Земята изкрещя, ужасена, загърчи се в опит да се освободи от жестокото нападение. Но дъждът я шибаше безмилостно, преминаваше ту в сняг, ту в градушка, гръмотевичната канонада не спираше, светкавиците атакуваха, макар че вече нямаше какво да подпалят.

Водата напои пръстта, после шурнаха реки, бързеите влечаха камъни, клони и тела, прегърнати в последен танц. Постепенно бетонните чудовища започнаха да се разпадат. Разкъсаните кабели се гърчеха и хвърляха искри, но после и това спря. Металните творения на човешката наука изчезнаха, погълнати от тинята. Мътни потоци се мятаха и заличаваха и последните следи от това, което доскоро се считаше за процъфтяваща човешка цивилизация.

Уриил крещеше заедно с облака, по страните ѝ се стичаха огнени сълзи. Болката ѝ беше толкова силна, че би я взривила, ако я  задържеше в себе си. Архангелът удряше с меча отново и отново, докато изтощението не я накара да се спре. Тогава облакът, успокоен и уморен като нея, я залюля в прегръдките си, запя ѝ тихо, както само водата го умее, положи я на пухена възглавница и остана да бди над съня ѝ.

На земята минаха четиридесет дни. Слънцето изгря над безкрайното море и стопли с усмивката си водите му. Тук-там над повърхността започнаха да се подават върхове. Първите зелени кълнове пробиха пръстта. Във въздуха полетяха мушици и пеперуди. Малки рибки правеха лупинги над водата. Жабчета се припичаха на слънце, после се гмуркаха, а бодрото им крякане се чуваше надалеч. Морски костенурки бавно изпълзяваха, за да снесат яйцата си в чистия пясък. На северните плажове се разнесе любовният зов на тюлените. Стада делфини щастливо кръжаха из бистрата вода и говореха на отривистия си език.

Уриил се разбуди и се протегна бавно. Време беше да се заеме отново с работата си. Погледна към земята и се усмихна. Животът, по-силен от всичко, се връщаше. Планетата бе пречистена и нейната кръв – водата – отново бушуваше свободно във вените ѝ. Липсваха много от старите животни и растения. Този път нямаше Ноев ковчег, да ги запази. Но какво от това? Природата беше най-великият творец. Тя щеше да направи нужното.

Архангелът долетя до Света гора и приседна на любимия си камък. Времето на емоциите беше отминало. Трябваше да си даде сметка за собствената си отговорност. Тя бе изпитала огромен гняв към хората, защото те бяха злоупотребили с дара на знанието, който им беше дала. Факт беше, точно това бяха направили. Използваха науката, за да произвеждат оръжия, с които да убиват себеподобни, за да замърсяват природата и да я изтощават с безумната си алчност. Религиите и науките за душата не помагаха и не възвисяваха, с тях шепа хора държаха останалите в подчинение и ги променяха към лошо. Множеството не търсеше духовност, а предпочиташе да спи сладък сън, упоявано от хитро изречени думи. Всички се стремяха да придобиват и да притежават, тук и сега, веднага, на всяка цена. Забравиха доброто, погубиха човешката си същност в името на кратковременни удоволствия. Не, нямаше невинни сред тях. Заслужаваха това, което им причини.

Но наистина ли не можеше да им помогне, преди да е станало късно, запита се Уриил. Защо се бе заинатила да ги гледа ядосано отгоре, вместо да използва мощта си и да спре това? Би трябвало по-добре да ги познава. Би трябвало повече да ги обича. Изглежда, грехът на гордостта беше превзел и нейното сърце. Та те бяха… слаби. Да, лесно ставаха лоши, но лошотията се лекува с упорита, смирена доброта. Така ги бе учил някога Бог. А тя беше Уриил, господарката на знанието и най-добре от всички архангели трябваше да знае това.

Спомни си какво говореха хората. Бог наказва тези, които обича, казваха. Колко пъти тя бе чувала смирените им молитви, таящи надежда не за обич и помощ, а за милост. И колко повече от тях бяха гневните възклицания „Защо, Господи?” Как се стигна дотук, хората да забравят, че Бог е любов? Дали първо Всевишният и архангелите му не бяха го забравили? Та нали хората бяха Божие подобие и живееха по Божия пример!

Какво сторих, каза си отново. Какво сторихме? Душата ѝ се изпълни с разкаяние и светла тъга. Две сълзи се отрониха от очите ѝ и капнаха на земята. Тези сълзи не бяха нито огън, нито вода. Те бяха чиста любов.

На мястото, където попиха, пръстта се раздвижи. Въздухът затрептя и разнесе вълшебно ухание. Птиците запяха най-красивата си песен. Пред архангела се появиха мъж и жена, които се оглеждаха с радостна почуда.

- Аз съм Уриил – каза тя. – Имам за вас един дар.

към страницата

В един и същи ден

 

Новият напълно отговаряше на клишето за лошо момче и това го обричаше всички момичета от градчето да са влюбени в него. Още щом премина шумно по главната улица, с мотор, корекомско кожено яке, единствен сак на багажника и надменна усмивка, бабите ахнаха и почнаха да се питат кой е и какъв е. Мълчеше само неговата собствена, тази, при която беше пратен, за да завърши криво-ляво средно образование, след като едва беше отървал ТВУ. Учителите потиснаха в зародиш негодуванието си от този скандал, след като им беше казано, че е шефски син, те бяха свикнали да правят услуги, защото така беше в малките градчета и само се молеха другите да не почнат да му подражават, което щеше наистина много да усложни нещата. Но точно такава опасност като че ли нямаше, момчетата се накокошинваха като петлета, щом го видеха, а той дори не ги забелязваше и отправяше оная същата усмивка към пърхащите момичета.

Елена не пърхаше, тя щеше да стане лекарка и да се махне оттук, затова имаше очи само за един мъж, нарисувания в учебника по биология. Шок си беше, когато двамата се сблъскаха на вратата с едни и същи кутии бонбони и еднакви изражения на лека досада, да черпят за рожден ден. Дотогава, все така  по линия на бабите, цялото градче бе разбрало, че сърдитият хулиган от големия град е тяхно момче, малкият Павелчо, роден тук и расъл тук до момента на голямото повишение на баща му. Това увеличи бабешката благосклонност и влюбеността на внучките им, но момчетата не се дадоха. Елена пък беше озадачена, защото беше почнала да мисли за него и дори си го спомни от детската градина, а тя нямаше никакви други спомени от това време.

Изглежда, Павел също беше озадачен, защото изпитателните погледи помежду им ставаха все по-чести, а после се изпълниха с копнеж. След като откри навика ѝ да сяда с учебник в градинката в центъра, той идваше, настаняваше се отсреща и мълчеше, без дори да я поглежда, макар да знаеше, че не само бабите, а и майките клатят глави. Те бяха разтревожени, но прозорливостта не им стигна да видят, че на абитуриентския бал двамата се гледаха различно, не с копнеж, а гузно. Прегръдките и сълзите при изпращането в казармата им се сториха в реда на нещата. Сутрешните прилошавания пък изобщо останаха извън техния обсег, защото Елена вече беше студентка по медицина в София.

Докато светът следеше със затаен дъх събитията в Чили, тя живееше за идванията на пощенския раздавач. Но той не ѝ донесе отговор, а ужасът не беше достатъчен, за да се пречупи и да убие детето в утробата си. По-лесно беше да убие любовта и да му намери баща, а за себе си чисто име. И заживя, потънала в учене и във вълнения за първо зъбче, първа крачка, първа дума...

Рядко си ходеше на гости у техните, кариерата на мъжа ѝ напредваше, Елена беше постоянно ангажирана, което беше доста досадно, но тя знаеше, че винаги ще му е длъжница, затова много се стараеше. Прибирането в родния град за погребението на баба ѝ се оказа глътка въздух от уж благополучното ежедневие, близостта на миналото обаче направи този въздух труден за дишане. Повечето от любопитните погледи бяха заменени от некролози, но това не я облекчи, а когато видя, че на мястото на двете пейки в градинката на центъра има нова чешмичка, изтича у дома и плака безутешно, но никой нищо не заподозря, все пак имаха смърт. 

Информацията бе пътувала бързо и скоро след това Павел я намери, препречи пътя ѝ на излизане от училището на детето и изглеждаше същият, боже мой, все така хубав и все така гневен, и все така погледът му изпълнен с копнеж. На другия ден беше първа смяна в отделението, а мъжът ѝ цял ден щеше да чете лекции в университета, така че  не ѝ се наложи да измисля оправдания. Разтреперана влезе в хотелската стая, напълно забравила, че той бе този, който не отговори на писмата ѝ, той я тласна към този брак  и сега тя нищо не му дължеше, но това имаше ли някакво значение, след като постоянно мислеше за него, особено след връщането в родния град?

Жадните му очи заличиха нуждата от отговори, заедно с дрехите двамата стъпкаха на пода изминалите години, задълженията и приличието, правиха любов, гледаха се, просто се гледаха и пак се любиха. После все пак дойдоха и отговорите, след първото ѝ писмо той избягал от казармата, за да я намери, а когато го хванали, така се бил, че се стигнало до съд и затвор, тогава и баща му вдигнал ръце от него, след време се уволнил, търсил я безуспешно, накрая заминал в Съветския съюз. Така и не завършил университет, станал майстор-строител, от най-уважаваните. И бил сам. Това последното беше въпрос и Елена се почувства съсипана и виновна, защото можеше само да оплаква неслучилото се тяхно бъдеще, но не и да прекрачи в него, нито дори да му позволи да бъде баща на сина си. Двамата си крещяха, после отново правиха любов, накрая той ѝ подари ключодържател с мечето Миша и наведе глава, да не я вижда как излиза.

След няколко години мъжът ѝ я напусна и се ожени за студентка. Дългът ѝ беше изплатен и този път Елена беше тази, която намери Павел в неговия град и нае стая в хотел. Луди и ненаситни, те сливаха душите си отново и отново, а телата просто ги следваха, целуваха се безспир, може би за да не говорят, за да не изрекат нещо, което да счупи крехкото щастие. Но камъкът беше надвиснал и накрая Павел каза „имам дете на един месец”. И заплака.

Елена си тръгна, почерняла и безсмислена, заснова между отделението и проблемите със сина си, който навлизаше в пубертета и ставаше все по-гневен, а това го караше много да прилича на баща си. Запозна ги късно, той вече беше завършил училище, не се харесаха, твърде еднакви бяха, но понеже и двамата я обичаха, през цялото време обсъждаха Световното по футбол в САЩ, тема, по която имаше само съгласие и национална гордост. След няколко месеца синът ѝ замина на студентска бригада и не се върна повече. Понякога пращаше снимки, а с времето на тях се появиха съпруга, деца, къща и куче, после снимките почнаха да пристигат по електронна поща и вече беше по-лесно и по-евтино, но това не запълваше празнотата.

От време на време Павел не издържаше или пък Елена събираше смелост, макар да не беше вече сама, живееше с добър човек, грижовен и обичлив, но необичан. Тогава някоя хотелска стая приютяваше за няколко часа тяхната безнадеждност и болезнения им копнеж, слагаше под ключ вината им и ги събираше така, както беше правилно да бъде през целия им живот. Дъщерята на Павел порасна и се омъжи, синът му беше в гимназията, а в това време той бе сменил няколко професии, Елена пък все така си работеше в отделението, синът ѝ подреди живота си в Щатите, започна да си идва понякога, но отклоняваше предложенията да се види с баща си.

Павел още веднъж ѝ предложи да се съберат, беше минала година от смъртта на жена му. Но мъжът на Елена боледуваше и тя не можеше и да помисли да го изостави сега, когато най-много се нуждаеше от нея, а и какво щяха да кажат децата, неговите, синът им, винаги наострен срещу баща си, пък и дали имаше смисъл след толкова години. Този път нямаше караница, просто стояха прегърнати, нямаше плач, само въздишки, нямаше и думи, за какво им бяха, просто се гледаха и знаеха, че повече няма да опитват, но това не променя нищо.

Когато се пенсионира, Елена се върна да живее в родната си къща. Там я чакаха спомените, които времето беше направило да изглеждат бледи и нереални, може би защото вече ги нямаше и хората, които бяха станали свидетели на любовта ѝ с Павел. Но други спомени тя нямаше, затова заживя тихо, потънала в съзерцание на миналото и също така тихо си отиде.

Синът ѝ не успя да пристигне навреме за погребението, затова на гробищата дойдоха само няколко съседки. Жениците направиха всичко, както подобава и си тръгнаха. След тях в парцела влезе непозната катафалка,  дойдоха и две коли опечалени. Човекът, който отговаряше за гробището, ги посрещна и насочи към изкопания гроб, точно до този на жената. Очакваше ги, бяха се обадили за този покойник, живял другаде, но пожелал да бъде погребан тук.  Остави ги и седна да си оправя документите. „Ха, виж ти, тези двамата са родени в един ден и сега са починали в един ден – каза си. – Жалко, че не са се познавали.”

Там някъде две души се прегръщаха…

към страницата