Лъки

 

„25.07.2021

Скъпо дневниче!

Тъпо. Това са просто записки за следващата статия. Но понеже знам, че ще има личен елемент, изпитвам нужда да е като обръщение към някого. А не ми звучи добре „Уважаеми файл dnevnik.docx”.

Мило дневниче, утре заминавам за Трепетликово. Утре става точно година от последния ми разговор с Жоро. Той отиде в Трепетликово и неочаквано спря да си вдига телефона. След няколко дни получих онова писмо. „Няма нищо в глупавото село. Получих страхотна оферта от чужбина. За по-сигурно не ме чакай.”

След тая гадост доста време ходих като блъсната във всички чакри едновременно. Може би малко поревах. Но нали съм си момиче-късметлийче, бързо се измъкнах.

Пф, не става.

Всъщност може би трябваше да почна така:

Аз съм Ирина. Приятелите ме наричат Лъки. Всичко в живота ми се отдава с огромна лекота. Може да се каже, че съм почти съвършена. Това не е самохвалство. Не знам на какво се дължи. Ученето, работата, външният вид, спортът – всичко при мен става лесно и безпроблемно.

Само с любовта имам проблем. Веднъж един обожател ми каза: „Толкова си безпогрешна, че се чувствам зле около теб.” И си отиде, както много други преди него.

А Жоро стоя доста. Няколко месеца ме засипваше с цветя, подаръчета, романтични изненади. И все ме гледаше в очите, да види дали ми харесва. Благодарях му и той засияваше. Обичаше да ми разказва за местата, където е ходил. Беше толкова интересно, че го слушах зяпнала. А той пак ме гледаше в очите, попиваше възхитата ми и сияеше.

Случваше се обаче да не съм на тази вълна. Понякога исках просто спокойствие. Или пък аз да съм тази, на която благодарят възхитено. Отначало се изненадвах, че в такива случаи Жоро се цупи и се държи като недооценен. После обаче свикнах, че трябва да поддържам едно постоянно ниво на преклонение пред него и неговите изяви, иначе Жоро ще се цупи. Тъкмо вече осъзнавах, че се намирам във връзка с нарцисист, че съм почнала да стъпвам на пръсти около него и това някак не е нормално, когато той изчезна така безпардонно, че ме остави в ступор.

И сега шефът ми настоява да отида в Трепетликово. Наскоро там изчезнаха група деца, които били за ваканцията при бабите си. Издирваха ги дълго – с полиция, с гражданска защита, с доброволци. Но не откриха нито децата, нито вещи, нито трупове. Никаква следа.

Шефът обаче дочул, че в селото се носят слухове за вампири. Това, разбира се, са суеверия, но той иска да направя материал, който да е по-скоро мистичен, може би малко клюкарски, точно балансиран между гъделичкането на въображението на читателя и наглото навиране на микрофони в лицата на опечалените. Това е, което трябва да търся – баланс, но по такъв начин, че да вдигна прочитите на сайта. С много. Май ще ми трябва голяма доза от прословутия ми късмет.

Жоро не ми каза защо отива в Трепетликово. Той винаги пазеше в тайна върху какво работи, освен това се считаше за журналист от много по-висока класа в сравнение с мен. Обаче тогава случаят с децата не беше на дневен ред, така че не се сещам за друга причина, освен вампирите.

Е, време е да лягам, утре пътувам рано.

Лека нощ, любима клавиатуро!”

26.07.2021 г.

„Вече съм в стаята си.

Селото се намира в Предбалкана. Името му идва от трепетликовата гора, която се намира в горния му край. По принцип, то цялото е обградено от гори, но трепетлика има само на едно място. Казват, че гората не била естествено възникнала, а била засадена от местните жители преди много години. Трепетликата е дърво от рода на тополите, а от дървесината му се извлича вещество, много близко до аспирина. Освен това се вярва, че пронизването с трепетликов кол в сърцето е сигурен начин да убиеш вампир. Мда.

Днес говорих с доста хора. Научих откъде идва цялата тая работа с вампирите. Записвам си легендата. Ще я включа в статията.

Интервютата са на диктофона. Както обикновено, има много пълнеж, но тук ще си извадя някои по-интересни моменти.

Добринка, 48 г., служителка в кметството:

Д: Да, имаме си такава легенда, даже с нея сме известни. Някой от по-възрастните ще Ви я разкаже най-добре. Препоръчвам баба Любка.

И: Вие вярвате ли, че има вампири тук?  

Д: Е, кой съвременен човек вярва? Но, знаете, понякога се случват неща, от които те побиват тръпки и почваш да се чудиш дали пък не е истина.

И: Какво по-точно се е случило?

Д: А, не, така по принцип си говоря…

Стоил, 69 г., съсед на две от изчезналите момчета:

С: Много добри деца бяха, какво да кажа? Тежко на майките и бащите им…

И: А да са участвали в нещо по-особено, нещо забранено?

С: Какви са тия въпроси сега, децата ги няма, а вие искате да ги оплювате. Ей, това журналята само търсите как да се гаврите с мъката на хората! Какво като са се събирали да пушат, тя, младежта сега е такава. Ей на, и аз пуша, ама мойто е цигари, де…

Баба Любка, 86 г.:

Л: Ще ти разкажа, момиче, защо не? Ние гледаме много да не се разчува, че инак, знаеш, мислят ни за изостанали, суеверни. А то си е просто легенда, всяко място си има легендата.

И: Дали има нещо вярно в тази легенда?

Л: Във всяка легенда има нещо вярно. Слушай сега…

ЛЕГЕНДАТА

(както ми я разказа баба Любка)

Много отдавна, преди около двеста години, в това село живеели двама млади – Денчо и Райна. Те се залюбили още от малки и всички вярвали, че ще се вземат и ще си народят много челяд. Но докато още били годени, Денчо заболял от невярна болест и за три дни починал. Цяло село плакало за него, а майка му и невестата му едва не умрели от мъка. През нощта, докато покойникът лежал в ковчега, навън се изтрополило и жените, които бдели над тялото, изскокнали да видят какво става. Оказало се, че два махленски котака се бият. Те мяукали и съскали заплашително един срещу друг, после по-едрият подгонил по-слабия и двамата се изгубили нанякъде. Жените не се върнали навреме, за да видят, че котараците притичали през одаята и прескочили покойния. Само едно малко дете, събудено от шумотевицата, станало свидетел на сцената, но то разказало за това много по-късно, когато всички се чудели какво може да се е случило, че Денчо да вампиряса.

А Денчо излязъл от гроба на третия ден, след като го заровили. Кръстът не го спрял, може би защото бил просто устроен и не особено вярващ приживе. От време на време селяните  го виждали да отмъква овце и говеда. Криел се нейде в гората и засищал жаждата си с кръвта им.

Младата му невеста се свършила от мъка. Един ден тя се нагласила като булка и пред очите на цяло село тръгнала към гората. Хората заговорили, че е отишла да го моли да я вземе със себе си, да я направи вампирица. Никой не разбрал намерила ли го или не, но след седмица Райна се върнала напълно стопена. Тя взела от дома си най-големия нож и отнела живота си под старото дърво, където Денчо ѝ се клел в любов.

Хазяйката ме посрещна гостоприемно. Има малка къщичка с две стаички и кухня. От по-стария вид е, с партерно разположение, прозорците са на малки квадратчета, а бравите са като резета. Абсолютно автентична и много сладка!

Баба Катина беше сложила под асмата скромна трапеза – кьопоолу, сиренце и домашна питка. Отдавна нищо не ми се беше услаждало така. После кимна към външната тоалетна и каза:

- Стъмнява се. Нямам вътрешен клозет.

- Осветление ли няма? Аз мога с телефона…

- Тук никой не излиза навън нощем – рязко ме прекъсна тя.

Преди само бях метнала сака вътре, така че сега почнах да се настанявам и да се оглеждам. Възглавниците бяха бродирани, чаршафът – с дантела на една кука. На зеления бюфет беше подпряна снимка на момче в тийнейджърска възраст. В ъгълчето ѝ имаше черна лента. Бях разглеждала внимателно информацията по случая и веднага го познах.

Никой не ми беше казал, че хазяйката ми е баба на едно от изчезналите момчета. Сивите му кротки очи гледаха право в мен. Дали не ме молеше да открия какво е станало с него? „Ще разбера” – обещах му.

В този момент баба Катина влезе и за мое изумление закачи плитка чесън на прозореца. После го напръска с някаква течност от малко шишенце. „Светена вода – заключих. – Явно вярват повече, отколкото си признават.”

- Какъв е той? – посочих с поглед към снимката. Бях безцеремонна, но тя не се учуди.

- Лъчко ли? Лъчко ми беше единствен. Оная кучка, майка му, го остави пеленаче и изчезна. Син ми се пропи заради тая уруспия. После се уби с колата. И с Лъчко си останахме двама. Добро дете беше, много добро.

- Сложила си жалейка. Вярваш ли, че е мъртъв?

- Не е жив… - леко троснато ми отговори бабата, остави шишенцето на нощното шкафче и излезе.

Време е да си лягам. Утре ще продължа да обикалям по хората. Дано излезе нещо по-реалистично, че дотук имам само една легенда и недомлъвки.

06.08.2021

„Скъпо дневниче,

Вече дори не ми е неудобно да се обръщам така. Ти май остана единственият приятел, на когото мога да кажа всичко. Днес шефът ми ме натири в отпуск. Така и не пожела да изслуша докрай истината за Трепетликово, явно е решил, че напълно съм се побъркала.

А не е така. Просто всичко, което се случи, се върти в главата ми отново и отново през целия ден. А вечер, когато изтощена потърся спасение в съня, ме намира и там.

Онази нощ седнах в леглото с лаптопа и започнах да нанасям бележки. Не бях особено развълнувана, защото всъщност не стигнах до нищо чак толкова интересно. По едно време осъзнах, че дочувам странен шум, сякаш се драскаше по стъклото. Вгледах се и в тъмнината отвън забелязах ръка. Ноктите бяха по-дълги от нормалното и доста заострени. И наистина стържеха по прозореца. Сърцето ми се преобърна в гърдите, грабнах шишенцето, което предполагах, че съдържа светена вода и го протегнах пред себе си като щит. Другата ръка сложих върху сребърното кръстче, което висеше на шията ми. То ми беше подарък от мама и си го носех винаги, без значение какви други бижута слагам.

- Пусни ме вътре… - чух глас. – Пусни ме, това си е моята стая.

Някакво вдъхновение ме накара да избера строгия подход.

- Престани, Лъчко – казах твърдо.

Сега вече на прозореца се показа момче. Познах го веднага, макар да беше малко по-голям, отколкото на снимката. Изглеждаше на около шестнадесет. Косата му беше пораснала, очите бяха все толкова хубави, но по-тъжни. Може би те правеха така, че усмивката с двата дълги кучешки зъба изглеждаше дяволита, а не дяволска.

- Приятелите ме наричат Лъки – каза той.

- Виж ти, мен също – отговорих. – Но ти май не си имал много късмет.

Малкият Лъки въздъхна, после седна на външния перваз.

- Моля те, кажи на баба да си говори с мен. Няма да ѝ навредя. Ето, на теб нищо лошо не ти направих. Като я е страх, да не ме пуска вътре. Но поне да си говорим.

- А тя не иска ли?

- Не. Казва „Ти не си жив” и отива в другата стая.

- И другите ли са като теб, Лъки?

- Да.

- Какво стана?

- Ако ти разкажа, ще говориш ли с баба?

Кимнах.

- Бяхме се събрали зад училище. Пушехме.

Вдигам вежди.

- Не пушехме цигари.

Опитвам да докарам строг поглед на възрастен.

- Стига де! Тревата не е като да станеш вампир.

- Добре…  - въздъхвам.

- Тогава той дойде. Беше идвал в село миналата година. Разпитваше разни работи, после изчезна. Помислихме, че си е заминал. А той бил… И каза „Момчета, какво се излагате с тоя джойнт. Аз имам нещо по-добро, но не е за всеки.” И извади едно шишенце, от ония металните, плоските. А нас вече ни беше хванало и се хилехме насреща му като… Първо си пийна Пешо и видях, че се намръщи. Помислих си, че сигурно е много силно. Всички пиха и никой нищо не каза. И никой вече не се смееше. Когато дойде моят ред, разбрах, че пия кръв. „Какво е това?” – попитах, напълно ошашкан. А Жоро се ухили и видяхме огромните му кучешки зъби.  „Блъди мери” - каза той и захапа Пешо за врата. Казах си „Бягай, Лъки!” – и не можах да помръдна. Сякаш бях бетониран там. Той ни държеше с някаква сила. Пешо припадна, а Жоро се прехвърли на Дани. Когато се свестихме, вече бяхме жадни. За кръв, нали разбираш. Той ни обеща, че ще ни намира храна и ще ни научи как да живеем като вампири. И оттогава сме му слуги.

- Жоро… Жоро е вампир? – беше единственото, което можах да кажа.

Лъки кимна и явно щеше да продължи да обяснява, но от тъмното се дочу шум.

- Хайде бе, Лъки, нали щеше да я доведеш? – новото момче беше високо към 1.90, с тениска на Металика.

- Тъкмо ѝ обяснявам - започна моят нов приятел, но думата бързо му беше отнета.

- Виж сега, маце – започна високият (после разбрах, че е Стилиян). – Жоро заповяда да те заведем при него. Не се бой, нищо няма да ти направим. Той каза, че си негова, а и ние я караме на кокошки и кучета… засега.

- Има ли други? – попитах, докато в главата ми се блъскаха плюсове и минуси.

- Само ние сме – Жоро и нашата компания.

Затова бях дошла, нали? Какъв беше смисълът да се размотавам в това село, а когато историята сама ме намери, да дам заден ход. Щях да се справя някак. Все пак не бях коя да е. Бях Лъки. Нали?

Проверих дали е на място сребърното ми кръстче, мушнах в джоба на дънките шишенцето със светената вода и посегнах към дръжката на прозореца. „Не ви разрешавам да влизате” – казах. После прекрачих навън и тръгнах с тях. След малко се обърнах и видях баба Катина да затваря прозореца, мрачно гледайки след мен.

Те ме придружаваха като стражи. И същевременно бъбреха като група тийнейджъри. Представиха се – Лъки и Стилиян, които вече бях видяла, Пешо – синеок, с лизната коса отдясно на челото, Даниел – дребен и очилат. И Християн, единадесетгодишният по-малък брат на Стилиян, когото уж батко му трябвало да наглежда, а вместо това…

Питаха ме как са близките им (какво можех да кажа?), излязла ли е новата версия на някаква игра (съвсем нищо не знаех), имаме ли медали от олимпиадата (тук вече имаше с какво да се похваля). И ме оглеждаха, особено отзад, с момчешка плахост и вампирска безцеремонност. Изведнъж си помислих как тези чудесни хлапета никога няма да станат мъже, никога няма да прегърнат момиче, без да са подвластни на желанието да му изпият кръвта. И ми стана страшно мъчно и гневно. Щях да му дам да се разбере на този…

Той беше седнал на пързалката на детската площадка в центъра. Беше си все такъв красавец, но явно принадлежността към другия свят му бе придала допълнителна магнетичност. Изведнъж напълно забравих как щях да му се изплюя в лицето. Не помнех защо съм обмисляла да го напусна. Помнех само защо съм го обичала. А той ми се усмихна обезоръжаващо и разпери ръце за прегръдка. Пристъпих като насън, но миг, преди да се докоснем, Жоро се отдръпна с гневен вик:

- Носиш кръст? И светена вода!

Отскочих и изведнъж осъзнах каква глупост щях да направя.

- А ти щеше да ме ухапеш, нали?

- Луда ли си? – кресна той. – Не те повиках тук, за да си прецакам всички шансове!

- За какво изобщо говориш? – прошепнах и седнах на една пейка в другия край на площадката. – Какво е станало с теб?

- Хайде, марш оттук, пикльовци – направи знак Жоро към момчетата и те потънаха в сенките.

- И като стана дума, имаш ли изобщо някакво обяснение защо уби пет деца? – върна се гневът ми.

- Бях самотен – сви рамене Жоро, а после додаде обвинително – Теб те нямаше!

- Моля???

- Добре де – усети, че е прекалил. – Ето какво стана. Дойдох тук, разпитах хората, разбрах историята. После намерих вампира Денчо и взех от него интервю. Той си беше просто един селски дървеняк на двеста години, но какво от  това – имах интервю с вампир! Като във филма! После реших, че ще е особено героично, ако го убия. Въоръжих се с един кол от трепетликовата гора и го издебнах. Обаче той ме усети и оказа съпротива. А вампирската сила е наистина огромна. Така че, за да се освободя,  аз го ухапах по ръката. Бликна кръв и съм преглътнал, без да усетя дори. Накрая успях да го пронижа и той наистина стана на прах, точно както пише в книгите. Аз съм припаднал, а когато се свестих, вече не бях човек. Затова и ти изпратих онова писмо, за да не дойдеш да ме потърсиш.

- Съжалявам… А сега какво се промени?

- Разбрах, че проклятието е истинско.

- Какво проклятие?

- Знаеш легендата, нали? Райна отишла да моли Денчо да я вземе със себе си, но той удържал и не я направил вампир. Това, което никой освен него не знаеше, беше, че тя го проклела. Завинаги да е вързан за селото и да не може да мръдне извън неговите земи. Проклела го до девето коляно.

- И понеже си създаден от неговата кръв…

- Да.

- Но аз какво мога да направя?

- Проклятието завършва като в народните ни приказки: само някой, който истински обича вампира, може да го изведе оттук. Просто трябва да го покани. А според нашите народни вярвания, ако вампир живее в любов със смъртен човек три години, ще стане и той пак човек.

Не мислих дълго преди да изрека:

- Но аз не те обичам.

- Глупости – махна с ръка Жоро. – Сърдита си, това ти е проблемът. Винаги си била твърде претенциозна. Като поживееш малко тук с мен, ще се успокоиш и всичко ще се оправи.

Явно метаморфозата не беше намалила нарцисизма му, да не кажа напротив.

- Съжалявам. Тръгвам си.

- Стига де…

Обърнах се и тръгнах. Ръката ми в джоба стискаше шишенцето светена вода. Сетивата ми бяха напрегнати в опит да усетя, ако реши да ме преследва. Сякаш това би ми помогнало.

Не чух стъпки, но Жоро се появи пред мен от нищото, застанал на едно коляно и държащ в ръка кутийка с пръстен. Не го отразих и продължих напред. След малко той отново се материализира. Този път беше захапал роза. Направи няколко салта (не знаех, че може, но сигурно беше вампирска способност) и ми подаде цветето с театрален жест. Когато и това не помогна, падна в краката ми. Отминах го, а той продължи да се влачи след мен, по комичен начин демонстрирайки как е нещастен и изоставен. Номера напълно в негов стил – и трябва да отбележа, че бе станал по-изобретателен.

После изведнъж изчезна. Дали пък не се отказа? Забързах се повече и вече наближавах улицата на баба Катина. Тогава усетих в ухото си топлия му дъх, по онзи начин, който някога обожавах. И чух:

- Ако няма да ми помогнеш, тогава нищо не губя. Защо да не те ухапя?

И ме дерна нещо остро. Почувствах топла струйка да се стича по шията ми, върхът на езика му докосна кожата ми, като в любовна игра. Но това не беше нито любов, нито игра. Хукнах като обезумяла. Вече бях до портата, но тя се оказа залостена. Отвътре бабата ме гледаше непроницаемо и не направи никакъв опит да ми помогне. Така де. Щом може да пострада нейният внук, защо не и някаква журналистка от града? Това може да спаси живота на някоя кокошка.

Направих крачка встрани и се блъснах в нещо. Боже мой! Дори не се сетих че колата ми е там. Само да успея да вляза… Задърпах вратата, без да се сетя да я отключа. После отключих, в бързината пак заключих. Накрая все пак се вмъкнах вътре, блокирах вратите и започнах да гълтам въздух на пресекулки. Огледах се да видя къде е преследвачът ми.

Той седеше до мен в колата.

- Помниш ли как се запознахме? – изръмжа.

О, помня. Аз, идиотката, му казах „Заповядайте в колата ми, ще Ви закарам.”

Единственото, което ми хрумна, беше да запаля двигателя, да натисна газта до последно (добре, че ускоряваше бързо) и да насоча тойотата към електрическия стълб в края на улицата.

Еърбегът изненада Жоро и това го извади от строя за момент, точно колкото да се измъкна и да го заключа вътре. Изобщо не ми хрумна, че той спокойно може да си отвори, защото е в колата. Явно и на него не му дойде наум, защото вместо това побесня и впрегна цялата си вампирска сила да разбие отвътре горкия ми автомобил. Виждах как вратите поддават, той блъскаше, купето се тресеше. В един момент осъзнах, че не е добра идея да стоя, за да видя какъв ще е краят. Нищо не бях запомнила от разположението на селото, така че хукнах напосоки.

На завоя някой ме прихвана в движение. Край, помислих си. Но чух гласа на малкия Лъки: „Църквата е натам”. Сграбчи китката ми и ме задърпа.

Видях отворените врати. Това беше единственото място, където нечиста сила не можеше да припари. Малко преди да стигна, момчето ме пусна: не можеше да продължи. Влязох тичешком, после забавих крачка. Вътре светеше, сякаш някой ме бе чакал. А може би винаги там някой очаква странниците, изпаднали в беда. Коленичих. Само трябваше да дочакам утрото.

Отвън се чу вик:

- Момчетааааа! Всички тук! Веднага! – И после: - Иринаааа! Гледай, Ирина!

Вратите бяха все така отворени и Жоро не можеше да премине през тях. Бе застанал под уличната лампа, а момчетата стояха около него. Не виждах само малкия Лъки.

- Ще дойдеш ли с мен, Ирина?

Гледах го безмълвно. Тогава човекът, когото бях обичала, се пресегна с мълниеносно движение, дръпна малкия Християн и прекърши врата му. После откъсна главата. О, боже, откъсна я, като на пиле. Рукна фонтан от кръв, но в следващия момент и детето, и кръвта се разпиляха на прах.

- Ела с мен, Лъки! Хайде, Ирина, виждаш, че съм готов на всичко за теб!

- Престани, Жоро! Това е нечовешко!

- Аз не съм човек! – И Стилиян последва съдбата на малкото си братче.

Сълзите течаха по страните ми.

- Моля те! Моля те! Те са само деца!

- Те са вампири! Лоши, гнусни вампири! На това отгоре пикльовци!

И Дани се превърна в прах.

- Ти им причини това! Те бяха обикновени момчета. Нечии синове! Разбираш ли изобщо какво правиш, Жоро? Полудя ли? Или винаги си бил такъв?

- Какво значение има? Ти не пожела да ме спасиш. Ти си виновна, Ирина! Лъки, а? Е, да видим как шибаният ти късмет ще се справи с това! – и посегна към Пешо.

- Стига! – изпищях. – Спри! Ще дойда с теб!

- Няма! – чух отнякъде гласа на Лъчо и видях как дървено острие се показа от гърдите на Жоро.

Той се загърчи, от устата му бликна кръв, която на уличната лампа изглеждаше черна. А може и да е била такава… С последни сили Жоро уби синеокото момче, посочи ме и прошепна:”Ти… си… виновна”. И се разпадна.

Излязох навън. Не можех да остана в църква, след като допуснах това да се случи. Жоро беше прав – аз бях виновна.

Седнах на тревата и подпрях главата си с ръце.

- Лъки… - дочух гласа на моя спасител. Той остави до мен трепетликовия кол и седна от другата ми страна. Едва сега видях, че ръцете му са жестоко изгорени.  – Не си виновна, Лъки. Те сега са спасени. Моите приятели…

И се разрида. Като малко момче, какъвто беше. А аз го прегърнах, положих главата му в скута си и го загалих по косата.

Останахме така дълго. Небето започна да полилавява. Сякаш усетили, че злото си е тръгнало, птиците зачуруликаха в прохладната утрин.

- Време е… - прошепна малкият Лъки. – Ще ми помогнеш, нали?

Знаех какво иска. Ръката ми сама намери парчето дърво.

- Поне да бях целунал някое момиче…

И аз се наведох и целунах това дете по устните. Като момиче го целунах, не като жена. Ако някой намира грях в това, нека. А после вдигнах трепетликовия кол и го забих в гърдите му. Пронизах сърцето на едно дете, за което нямаше друга надежда. И ако някой и в това намира грях, да върви на майната си.

После зарових пръсти в пепелта и плаках с глас до разсъмване.

***

Във всяка църква има място, където се палят свещи за здраве. Когато влязох на сутринта, видях, че там са сложени снимките на всички изчезнали момчета. Имаше остатъци от много свещи.

Във всяка църква има и място, където се палят свещи за мъртвите. Когато ме видяха, че местя снимките на момчетата там, никой нищо не ме попита.

Запалих седем свещи. Пет за малкия Лъки и неговите приятели. Една за Жоро. И една за моята душа, която едва ли някога ще възкръсне.

После се качих на първия автобус.

***

Е, това е, скъпо дневниче.

Шефът не иска и да чуе да описвам това като истинска история. Не сме жълт сайт, казва. Разбирам го.

Може би ми е време за роман.

Все пак, аз съм Лъки и всичко в живота ми се отдава с огромна лекота. Дори битките с вампири.

Лъки”

 

 към страницата

 

Внукът на ковача

 

Шумът от улицата неумолимо проникваше в съня му. Потърси пипнешком телефона, после простена. Не беше аларма – да го изключиш и да пропуснеш първия час. Нямаше вече аларми, нито училище. Нямаше я и майка му, да го скастри за излежаването. Калин въздъхна и нахлузи старите джинси. Слънцето едва се подаваше над гората.

Излезе навън. Хората се стичаха на площада с угрижени лица. На полуразрушената естрада стояха трима въоръжени мъже. Около очите им имаше тъмни кръгове от недоспиване, но по-важното бе ужасът в зениците. Един от тях пристъпи напред и викна:

- Хора! Няма какво да увъртам, ще го кажа направо. Нощес видяхме змей!

Множеството ахна, после замлъкна ужасено. Някой треперливо се обади:

- Ама дракон ли? Истински?

- Дракон, змей, ламя, динозавър, все тая! – гневно изрече друг от въоръжените. – Който им разбира, да каже какво е. Важното е, че и това ни дойде до главите.

- Стреляхме го – додаде третият. – Куршум не може да го убие. Трябва друго оръжие, а не знаем какво. 

Сега вече тълпата се разшумя. В горите около селото имаше какви ли не създания, които само чакаха да настъпи нощта, за да нападнат. Вълци, мечки, рисове, лъвове и дори снежен барс. Магическите бяха не по-малко. Вече бяха застреляли един върколак със сребърен куршум, а група вампири намери смъртта си от хайка, въоръжена с ясенови колове и светена вода. Само змей досега не се бе появявал.

Същите тези хора, които сега се гледаха безпомощно, доскоро биха потърсили в гугъл решението на проблема си. Нещо повече: не биха имали такъв проблем. Но сега всичко се бе променило. Само за няколко дни Бързата война превърна техния защитен свят в непознат кошмар. Имаше земетресения и промяна на релефа. Повечето от околната суша изчезна. Селото, обградено от гори, вече се намираше на остров. И никой не знаеше съществува ли другаде земя, цели ли са градовете, живи ли са близките им. Не знаеха и нямаше как да проверят. Нямаше ток, телевизия, интернет. Затова пък изведнъж много хора се оказаха с различни паранормални способности. Вероятно някаква особена радиация бе причинила това.

Живееха на острова от месеци и все повече губеха надежда, че отвъд водата има някой оцелял, който ще ги намери. Обработваха земята, за да се изхранват. Дежуреха, за да поддържат огъня. Дежуреха и за да се отбраняват. Но ето че тая сутрин дежурните бяха донесли лоши новини.

Някой бутна Калин по рамото и той се обърна. Моряна, внучката на съседите, го гледаше напрегнато право в очите.

- Ела да поговорим – прошепна му тя.

Знаеха се от деца, прекарваха тук ваканциите. Не бяха се виждали много време, а когато се срещнаха преди няколко месеца, Калин бе изгубил ума и дума от хубостта ѝ. Сигурно между тях щеше да пламне ваканционна любов, но дойде Бързата война и шестнадесетгодишното момиче неочаквано се превърна в селската вещица. Тя лекуваше, виждаше отвъд границите и всички се допитваха до нея. Знаеше кое как да се направи, макар никога да не го бе учила. Когато повика Калин, той се изплаши, но знаеше, че на Моряна никой не отказва.

- Ти си внукът на ковача – натърти девойката, опирайки показалеца си в гърдите му.

- Вярно е, дядо си пазеше работилницата... – започна Калин, но се спря посред думата и присви очи. – Какво ще искаш?

- За змея е нужен меч. Като старинните. Със заклинание.

- И понеже дядо беше ковач, аз...

- Да. Ще го изковеш и ще убиеш змея.

- Извинявай, Мори, не че ти отказвам, но... погледни ме. Аз съм хилав. И не знам нито едно заклинание. Нито пък имам представа как се кове меч.

- Не виждам друго, Калине. Само това. Ти ще го изковеш, ти ще убиеш змея. Просто го направи. Щом е писано, значи има начин да стане – и тя понечи да си тръгне. Младежът я хвана за ръката:

- Почакай. Защо не каза пред всички?

- И ти не казвай. Магията не е за пред всеки.

- Я чакай малко! Магия? Знаеш, че нямам паранормални...

- Имаш връзка с родовата памет. Виждам те. Просто извади всичко.

И си отиде.

- Страх ме е... – прошепна Калин. Но тя не го чу.  

 

Калин стоеше пред вратата на работилницата с чук в ръка. Не бе намерил друг подходящ инструмент, а се съмняваше, че някъде ще открие ключове за ръждясалия катинар. Чувстваше се толкова тъпо, колкото и изглеждаше. Само преди няколко месеца, бе дошъл тук, в празната къща на баба и дядо, натирен от родителите си да учи за матура. Те се надяваха никой да не го разсейва, но така и не проумяха, че това, което му пречи на ученето, е в главата му. Там се вихреше един вълшебен свят от феи, магьосници и дракони. Само че Калин мечтаеше просто да стане писател и да разказва невероятните си истории. И през ум не му минаваше някой ден да участва в истинска фантастична сага. Затова сега беше смешен сам на себе си, с огромния чук в слабите си ръце. Обаче змеят в гората не беше смешен. И момчето замахна.

Вътре беше пълно с паяжини. Калин отвори заялите капаци на прозорците и седна на малко столче в средата на помещението, да помисли.

- Дяди, дяди, направи меч! Истински!

Споменът се яви неочаквано и той му се остави. Тогава беше едва на четири, но вече мечтаеше за славни битки. Видя се как полита нагоре в силните ръце на дядо си, а после – как със затаен от възхита дъх държи малък затъпен меч от ламарина.

- Може ли да убие дракон, дяди?

- Може, Калинчо. Направил съм му заклинание.

Дядо му сигурно се бе шегувал, но сега вече нямаше шега. Калин се опита да си спомни какво е чел за мечовете в интернет, преди мрежата да изчезне. Не беше много. Налагаше се да импровизира. Ето, знаеше израза „желязото се кове, докато е горещо“. Чувал бе малко и за закаляването. Виж, заклинание нямаше как да съчини.

Защо изобщо се занимавам с тия глупости, каза си. Но знаеше защо. „Тия глупости“ бяха днешната реалност. При  зловещите нощни нападения загиваха хора. Нямаше избор.

Следващите дни Калин прекара затворен в работилницата на дядо си. Разпали малкия оджак, изрови парчета метал, които му се струваха подходящи. Събра смелост и опита да нагрява и да удря с чука. Първото му творение беше криво и намачкано и не приличаше на никоя позната вещ. Следващото имаше приблизителна форма на меч, но никакво острие.

И Калин продължаваше да удря и да удря с тежкия чук, а потта рисуваше черни вади от сажди по голите му гърди. Понякога мисълта за изхода от предстоящата битка се опитваше да обсеби ума му, но той я натикваше незабавно обратно на дъното, все едно и нея бе ударил с чука. Вечер се довличаше до леглото, за да дремне и хапваше набързо храната, която напоследък някоя добра душа му оставяше. Сутрин скачаше още сънен и отново нахълтваше в работилницата, решен най-накрая да изкове проклетото оръжие.

Там го завари Моряна в края на третия ден. Седеше на столчето, вперил поглед в блестящия меч на масата. Не забеляза гостенката веднага. Тя се приближи и застана до него мълчаливо. Двамата гледаха оръжието, което меко сияеше в здрача.

Нямаше смисъл да пита защо Моряна бе дошла точно сега, откъде бе знаела, че мечът е готов. Сигурно нямаше нужда да ѝ казва и това, как в транса на ударите с чука си бе спомнил всичко за коването на оръжие. Всичко, което никога не бе знаел. С всяко движение мишците му бяха заяквали, а ръцете му бяха добивали опит, който се добива за години. Гледаше метала и знаеше къде да го изтъни и къде – да го заточи; как да закали повече периферията, за да може вътрешната част да остане гъвкава и да свисти като жила при движенията на боеца. Как да го излъска и как да положи върху него знак, който виждаше за пръв път, но го познаваше отлично, защото предците му го бяха отпечатвали от векове. А накрая, когато лъскавото оръжие вече лежеше на масата и само върховете на пръстите му го докосваха, устните му сами изрекоха древните слова на заклинанието.

Вечерта настъпи. Калин посегна и мечът легна в дланта му. Моряна го прегърна. Извади стрък здравец и го закичи с треперещи ръце.

Отдалеч се дочу ревът на змея. Младият мъж пристъпи навън и луната го огря. После тръгна към съдбата си.

 

 към страницата

Колоната

 

Джипът с лекота се изкачи по мекия горски път. Спря в края на поляната.

- Ето, това е - каза Наско. – Слез, да огледаме.

Спътникът му, по-възрастен от него, с прошарени мустаци, застана в средата и бавно се завъртя.

- Все същото си е - отбеляза той.

- Все същото като кое?

- О, не знаеш ли? Аз съм от съседното село. Като дете прекарвах тук летата. Нощували сме на тая поляна, палехме си огън, печахме картофи.

- Виж ти, не знаех, чичо Добри.

- Е, вече да знаеш. Та какво казваш, комплекс значи?

- Да, голям, луксозен комплекс. Съвременни къщи за богаташи, които са червиви с пари и ще се бръкнат дълбоко, за да купят имотите, които ние с теб ще построим.

- Още не съм приел, Наско.

- Ще приемеш, направил съм ти неустоима оферта. Искам теб, защото знам, че си най-добрият архитект.

- Хехе, това последното и аз го знам. Разкажи ми повече.

Наско извади цигари и му протегна пакета, но Добри махна с ръка.

- Отказах ги. На години съм вече, трябва да се пазя.

- То и аз трябва да ги спра някой ден, ама... Както и да е. Значи, теренът е двадесет декара. Мисля да направим най-много 15 къщи. Нека има въздух, пространство. Тази поляна се пада горе-долу в центъра. Виждаш, че гората е доста рехава, което можем, ще запазим. Но тия камънаци тука ще ги разчистим.

Наистина, по поляната се виждаха части от стари зидове. Явно някога тук бе имало село, но то беше изчезнало преди много време. Повечето руини бяха почти сравнени със земята. Само в средата се издигаше бяла колона, която стърчеше с отчаяно упорство между другите останки, отдавна победени от времето. Наоколо грееха с ярките си цветове диви цветя. По камъка каскадно се спускаха латинки, усмихнати като мънички слънца.

- Ела сега, ела тука да видиш гледката - не спираше оживената си обиколка Наско. – Ето тука, в тоя край застани и... гледай.

Градчето се беше сгушило в долината под тях, с червените си кокетни покриви и старите си дървета. В центъра му се издигаше часовниковата кула, строена преди сто и петдесет години.

- Само си представи какво ще е вечер, като засвети...

Очите му се усмихваха. По-възрастният го гледаше с топлота. Някога с баща му бяха приятели. Рано си отиде Васката, ех... А Наско продължаваше:

- Едната къща ще запазя за себе си. Ще доведа моята красива годеница, не, тя дотогава ще ми е жена. Толкова ще ѝ хареса да живее тук!

Смрачаваше се. Ненадейно Добри каза:

- Знаеш ли, Наско, имам една идея. Какво ще кажеш да пренощуваме тука? Да ти покажа как си палехме огън едно време с моите приятели.

- То хубаво, ама... нямаме нищо за хапване.

- О, не се тревожи, аз съм се подготвил.

И извади голямата си раница от джипа. След малко огънят пращеше, а двамата приятели надигаха шишето с домашна сливова и замезваха.

- Леко, ей, момче, тая е люта - смееше се Добри. – Като леля ти Кинче е люта. Ще ти замотае главата.

По едно време телефонът на Наско звънна и той влезе в джипа да говори. Излезе умълчан и почна сякаш по-начесто да надига шишето. Приятелят му го поглеждаше под вежди, но не го попита нищо. Така или иначе, беше време да изпълни това, което бе намислил.

- Като бяхме деца, старците от селото ни разказваха разни легенди. Имаше от тях някои много интересни. Искаш ли да ти разправя?

Наско сви рамене. Беше видимо омърлушен. Е, тъкмо щеше да го разсее. И заразказва...

 

***

Бай Даньо се събуди рано. Чу, че Латинка трополи с менците оттатък. Готвеше се да иде за вода. Той побърза да се измъкне преди нея навън. Сигурно онзи пак обикаляше покрай дувара му. Но тоя път щеше да му даде да се разбере. Той вдигна сопата си, излезе през портата, отиде до ъгъла и предпазливо погледна. После гневно се втурна към момъка, който чакаше там в тъмното.

- Аз колко пъти да ти казвам, че дъщеря за тебе нямам бе, разбойнико! Марш бърже у вас, Петре, или ще кажа на баща ти!

- Защо бе, чичо Даньо? – опита се да възрази Петър. – Защо да не ми я дадеш? Всичко си имам – и занаят, и пари. Ще я гледам като писано яйце!

- Я тихо! Казал съм и пак ще повторя: дъщеря си на дюлгерин няма да дам! Отивай си, че другият път наистина ще играе сопата!

Петър въздъхна и повлече крака към къщи. Цяло село знаеше историята на Латинкиния баща. Бил млад дюлгерин, имал си хубава булка, а Латинка била пеленаче. Но заградили мост, а мостът все се събарял. И тогаз един от другите майстори, без на никого да каже, премерил с една пръчка сянката на Даньовата булка. После зазидал тая пръчка между камъните. Градежът повече не мръднал, а Латинка останала сираче. Татко ѝ я отгледал сам и никога повече не си взел жена. И се зарекъл, че дъщеря си на дюлгерин няма да даде. 

Но Петър нямаше и не искаше друг занаят, защото в този бе душата му. А сърцето си беше дал на хубавата Латинка, бай Даньовата дъщеря. Гореше по нея, сън не го ловеше. Струваше му се, че ако не може да я вземе за невеста, направо ще умре.

Тъй гореше по него и тя. Когато чу иззад дувара тежките думи на баща си, девойката се отчая. Една на тати, тя бе свикнала да ѝ се угажда на всичко и не можеше да се смири с бащиния отказ. Едвам го дочака да влезе, сложила ръце на кръста си:

- Тате, пак ли? Защо ми късаш сърцето? Недей го гони, недей тръгва срещу мене!

- Тъй ли се говори на баща, момиче? Спри се вече и разбери: ти за Петър няма да отидеш! Не ме карай набърже да те дам някъде!

- Какво? Тъй ли ще ме сплашваш? Чуй ме, тате, цял живот сме си само двама. Толкоз много си ме гледал и толкоз много съм те тачила. Не ме карай сега да направя глупост!

- Ела на себе си, Латинке, аз съм ти баща!

- Баща или не, не ме ли дадеш за Петър, аз ще му пристана!

Чичо Даньо се олюля като ударен.

- И това ли дочаках? Ах, ти... – дигна ръка, сякаш да замахне, после я отпусна и залитайки си влезе вкъщи. На вратата се обърна и тихо рече: - Ако ти излезеш от моя дом с тоя момък, на камък да се превърнеш дано!

Латинка изхълца и изтича на улицата с менците.

Петър я чакаше на чешмата. Като видя разплаканите ѝ очи, цял настръхна.

- Той ли нещо ти стори? Аз ще ида ей сега... как не го е срам?

- Недей, Петре, недей. Баща ми е – подсмръкна. - На, вземи китка. За тебе я набрах.

- Пиле мое... – умилено промълви Петър и погали страната ѝ с опакото на дланта си. Закичи се с нейната китка и взе да ѝ помага с менците.

- Не ща вече да чакам... – замислено проговори Латинка. – Знаеш ли? Ела утре по първи петли и ме вземи!

Очите ѝ светнаха дръзко, но Петър не позна колко бяха отчаяни.

- Как утре? Ами че аз утре щях да ходя до Горно село, да видим дали ще ме цанят да им направя църквата.

- Тъкмо! Ще дойда с тебе и там ще останем. Не ща вече тука, не мога да търпя така, Петре...

- Добре, пиле, ще дойда, ще дойда - започна да трие сълзите ѝ той. – Чакай ме на сутринта, стегни си нещо багаж...

 

Цял ден Латинка се въртя из дома не на себе си. Много ѝ тежеше упоритостта на баща ѝ. Искаше ѝ се той да е щастлив, че тя ще живее добре, че ще има добър мъж. Искаше да получи благословията му. Но знаеше, че той няма да се пречупи. Не оставаше нищо друго, освен да пристане. После щеше да дойде, да му се поклони и да измоли прошка. За клетвата Латинка и не помисляше. Не бе възможно някой, който толкова я обича, да ѝ причини зло. Някой ден всичко щеше да се нареди. Но сега сърцето на девойката се късаше заради това, което бе намислила да направи.

Едва дочака първи петли, стиснала в ръка малкото вързопче с няколко скъпи за нея неща. Тръгваше си оттук само с дрехите на гърба, но бе взела огледалцето и гребена, които бай Даньо ѝ донесе миналата година от градския панаир. Ослуша се за последно и дочу как баща ѝ тихо похърква. Плъзна се като сянка през портата и потъна в обятията на годеника си.

Каруцата потегли в тъмното. Скоро бяха извън село. Латинка се сви на дъното и се загъна с една черга. Пътят извиваше стръмно нагоре и магарето напредваше бавно. По някое време девойката се събуди. Небето се избистряше. Скоро щеше да съмне. До Горно село не оставаше много път. Петър седеше на капрата с юздите в ръце. Беше се умислил и не усети, че Латинка се е разшавала. Тя реши да го закачи и протегна ръка...

... и първият слънчев лъч премина през рехавите клони на дърветата и я докосна. С ужас девойката гледаше как пръстите ѝ побеляват и стават корави и безжизнени. Не можеше да помръдне, да се спаси. Нозете ѝ се вцепениха. Опита се да извика, но и гърдите ѝ вече бяха от камък. Накрая остана живо само сърцето ѝ.

Когато наближи Горно село, Петър се обърна да събуди булчето си. Първом той остана на място поразен, без да разбира какво е станало. Помисли си, че тя се е отказала и се е върнала. Но тогава отде бе дошъл камъкът? Той го докосна предпазливо... и сърце със сърце си заговориха. И заедно заплакаха...

 

В Горно село пристигна един мъж. Уж бе млад, а косата му беше бяла. Настани се в малка колибка накрай село и се захвана да гради църквата им. Не поиска плата, само рече – за нечия душа го прави. С никого не говореше. Работеше и работеше. Направи църква за чудо и приказ. Селяните все минаваха, гледаха, цъкаха с език. Мъчеха се да го уговорят да приеме пари, но той беше упорит.

Една вечер отиде при кмета.

- Готова е - рече. – Остана само колоната до вратата. Ще сложа тоя камък, дето го докарах с каруцата. Тая вечер го слагам и утре призори вече ще съм на път. Сполай ви за добрината.

- Сполай и на тебе, майсторе. Пак помисли, не щеш ли нещо в замяна.

- Каквото ми е нужно, аз ще си го получа, кмете - отвърна му и отиде да работи.

 

До среднощ колоната беше на мястото си. Петър я погали, целуна я, обви ръце около нея, затвори очи и остана така. Двете сърца си заговориха отново – нежно, нетърпеливо, страстно. Когато първият слънчев лъч докосна камъка, те се сляха.

 

***

- Хубава легенда... – леко фъфлейки, каза Наско. – Има и истинска любов понякога, нали?

Огънят догаряше. На изток небето беше станало виолетово и прозрачно.

- Не е легенда - тихо каза бай Добри. – Обърни се и виж.

Първият слънчев лъч, ефирен и нежен, проби тъмнината. Когато докосна колоната насред поляната, тя засвети. И Наско ги видя. Те бяха там – млади, влюбени, прегърнати. Тя му се усмихваше и оправяше китката зад ухото му. Той отместваше кичурче коса, паднало на челото ѝ. Гледаха се с копнеж, а сърцата им говореха, говореха...

После слънцето изгря и колоната пак беше само един камък с пълзящи по него ярки цветя.

Бай Добри се обърна. По страните на Наско течаха сълзи. Младият мъж не се опита да ги скрие, само сви виновно рамене и промърмори:

- А моята годеница снощи се обади, че ме напуска...

Архитектът въздъхна тежко и разбута огъня, да свари кафе.

- Пък аз... - добави Наско подсмърчайки. – Аз исках да я доведа тук, да сме щастливи... Има понякога любов. Ама за мен няма...

- Ще има, момче. Просто не е била тази. Някой ден...

- Откъде знаеш, чичо Добри?

Възрастният мъж посочи колоната и каза:

- Който е видял това, знае – после се сети нещо и попита: - Няма да я събориш, нали?

- Какво? Не, как така? Това е все едно да убия някого! То и без това, засега май няма да строя. Ще видим по-нататък накъде ще ме отвее вятърът.

- След тази сутрин, сигурно към нещо хубаво – мъдро заключи чичо Добри и засъбира багажа.

 към страницата