Пеперуда

 Злата вече беше турила на софрата две-три глави лук и бучка сиренце, челядта бе насядала наоколо, а Вангел се канеше да разчупи питата, когато кучетата навън се разлаяха.

- Що ли има сега? – изпъшка стопанинът. Днеска беше сял царевица на горната нива и много се беше уморил.

- Ще ида да видя – надигна се Злата. Чуваше се как пита кой е, сетне ахна уплашено. Сега вече и Вангел стана, изшътка на децата да седят мирно и да не излизат и отиде навън.

До портата стоеше дете – малко момиче, което беше толкова мръсно, че мязаше на таласъмче. Само сините му очи грееха на изпоцапаното личице. Ъгълчетата на устата се повдигаха от несигурна усмивка.

- Кого търсиш, момиче? Де си тръгнала в таз тъмница? – попита Вангел, като внимаваше да не уплаши девойчето. – Май не си тукашна – добави, докато се опитваше да различи чертите на лицето му.

- Вуйка си търся. Вуйко Вангел – каза малката. Злата ахна и вдигна ръце към небето.

- Вангел ли? Аз съм Вангел. А тебе как те викат?

- Райка.

- Чия си ти, Райке? Кой ти рече, че аз съм ти вуйко?

- Майка тъй ми рече. Иди, рече, намери вуйка си, моя брат Вангел – виждаше се, че детето повтаря наизустени думи. – Ще го дириш в село Еньовица, най-крайната къща, до гераня. Тъй ми рече майка.

- А как я думат майка ти? – за още по-голяма сигурност попита Вангел, макар вече да му беше ясна работата.

- Цветана я думаха.

„Цветана я думаха.” Значи, господ бе прибрал сестрицата му. Най-накрая беше сложил край на мъките ѝ.

- Ела, чедо – посегна Вангел. – Таман ще вечеряме. Злато, после да я умиеш.

Жена му погледна навъсено детето, сграбчи китката му и го поведе навътре.

Тая вечер Вангел не продума на софрата. Мислеше за Цветана, по-голямата му сестра. Той беше още момчурляк, кога се чу, че кака му съгрешила и е трудна. Как не я въртя майка им, но Цветана не рачи да си признае кой е момъкът. Накрая, като стана ясно, че няма как да я омъжат, двете с дъртата се натовариха на каруцата и потеглиха нанякъде. Кога се върнаха, кака му беше бяла като платно. Лежа няколко дена и после набърже я дадоха на някакъв вдовец горе в планината, да не ѝ берат срама. Беше се разчуло и те всички ходеха с наведени чела из село. А хората шушукаха, че кой знае каква беля ще им дойде сега до главите.

Вангел хем го беше яд на Цветана, хем много му беше мъчно за нея. Такъв си беше той, жалостива душа носеше. А и друга сестра нямаше. Като поотрасна, хвана се с керван търговци и отиде да я види що прави. Дотогаз нямаха от нея никакъв хабер.

Завари мъжа ѝ да я влачи за косите по двора и да я налага. „Уруспийо ниедна, крещеше онзи, можа да миткаш, докато беше мома, а сега едно дете не можеш да ми заченеш!”

Вангел го сграби и само с една ръка го спря – млад и як беше. Без много приказки му хвърли един бой и си прибра сестрата обратно. Тя през целия път му думаше, че тъй не бива и от тая работа нищо няма да стане, но Вангел си знаеше неговата.

Като я видя майка им и писна:

- Какво стори, Вангеле, живи ще ни изгорят заради нея! Скоро да я върнеш на мъжа ѝ! На колене да му се молиш да си я прибере обратно!

Сетне, като разбра каква е работата, натовариха се пак на каруцата и отидоха при онази баба, що я беше отървала едно време от греха. Какво прави бабата, какво струва, даже дъртата не узна – поискала бе да останат с Цветана двете сами.

Вангел я заведе обратно и не влезе в дома на мъжа ѝ.

След няколко месеца дойде хабер: трудна била Цветана, да не я мислят. И вече да не я търсят. Брат ѝ да не стъпва повече там, че мъж ѝ го не ще.

А сега сестрината му щерка бе дошла в неговия дом.

Като я видя къпана, Вангел хлъцна. Толкоз бяло и русо дете не беше имало в рода им. „Какви ги е свършила пак кака?” – рече си. Голяма хубост носеше това девойче, а отде се бе взела, Вангел не разбираше. Сигур и Злата си го помисли, ама нищо не рече. Само поглеждаше накриво новото гладно гърло. Трите им щерки, кажи-речи готови за женене, и те се понамръщиха. Ама деца нали бяха още, повече им беше любопитно. А синът, изтърсакът, малкият Асенчо, той направо се залепи за Райка и до нея си остана.

После Райка им разправи, каквото знаеше. Баща си тя не помнела, умрял, като била в пелени. Живели с майка ѝ самички, никой не им помагал. Тая пролет им свършили дървата, а било още студено. Цветана, сама вдовица, отишла за съчки и опитала да гътне едно сухо дърво. А то се изметнало и я ударило по главата. Три дена лежала, въртяла очи и се гърчила. Накрай успяла да каже на Райка къде да намери вуйка си. Да му заръча да я прибере и от къщи да не я пуска да излиза. Казала ѝ още, че била слънчова невеста, наречена била. Затуй да си стои скрита, белким се отърве.

Райка вървяла нощем, криела се, да не я намерят разбойници, а дивите зверове, които срещала, не я закачали. И ето, че дошла.

Нямаше какво да се направи – прибраха я. Помагаше в къщната работа и за чеизите на по-големите моми. Навън не я пускаха. Ама детска работа, не я свърташе. Все ще надникне да види кое пиле пее навънка, на какво прилича онзи облак, силно ли пече слънцето.

А то тая пролет печеше здравата. И дъжд имаше по-малко от други години. Настъпи лятото и стана още по-сушаво. Тревата пожълтя отрано. Житата се опърлиха и не можаха да налеят клас. Тъй ги и ожънаха, полупразни. За̀духа беше от сутрин до вечер, а нощите не разхлаждаха много. От цялата работа спечелиха младите: селската чешма едва течеше и повечко се задържаха там с менците, на приказки и задявки. Но и техните усмивки все повече гаснеха. Невиждана беше тая суша.

Старите жени заговориха за Пеперуда. Почнаха да се събират по плетищата, да оглеждат хорските деца и да клатят глави. Най-добре беше да се избере сираче, а такова в село нямаше. Имаше без майка или без баща, но не и без двама родители. А бабите знаеха: детето трябва да е убито от живота, окаяно, парцаливо, да може да го пожалят Господ и свети Илия и да измоли дъжд за селото. Инак нямаше да има полза, само щяха да изхабят още вода, а тя беше нужна сега, как само беше нужна.

Злата знаеше какво трябва да стори, но не смееше. Вангел нямаше да ѝ го прости. Тежко и страшно беше да си Пеперуда, да си сляпа под върбовите клонки, да те блъскат насам-натам. А и някой път от заливането с ледената кладенчова вода в жегата децата ги пресичаше и се разболяваха, случваше се и да умрат. Нали затуй се избираше сираче - да няма кой да плаче за него, ако си го прибере Господ. И да няма кой да го защити.

Обаче Райка имаше вуйко си Вангел и той нямаше да даде и косъм да падне от главата ѝ, камо ли да я грабнат селяните и да я подмятат насам-натам. А как ѝ се искаше на Злата да я даде! Хем щяха да са ѝ благодарни, хем щеше да се отърве от чуждото дете, което подядаше нейните. Пък и три щерки имаше да жѐни, кой щеше да ги погледне, докато е у дома ѝ тая прокълната хубост? Всичко наведнъж можеше да се оправи, но как да стане, че тя да не е виновна? По майчината ѝ воля не пускаха Райка навън и в селото не я знаеха. Детето беше послушно, излизаше само набърже в двора и пак се скриваше. А и крайна къща бяха. Ако можеха само старите жени да разберат, че у тях има такова дете, всичко щеше да се нареди. Но отде? Накрая Злата намисли какво да направи.

Дойде неделя. Момите се премениха и тръгнаха за хорото. Вангел отиде и той да погледа, но Злата не поиска да тръгне с него. Каза, че не ѝ било добре и легна. Мъжът ѝ се поуплаши, неговата жена не лягаше току-тъй. Но тя го успокои, че има кой да я наглежда – нали Асенчо и Райка са у дома. Като се изгуби Вангел от поглед, Злата се надигна. Шеташе полека и току поглеждаше към пътя кога ще се зададе баба Мика. Знаеше, че бабата на хоро не ходи, ами обича в неделя да отива до барата да си кисне краката.

Щом видя отдалеч прегърбения силует, Злата остави метлата.

- Ще ида да погледна и аз хорото – каза тя на децата. – По-добре ми е. Райке, да наглеждаш Асена.

Излезе на пътя, направи няколко крачки и се тръшна в прахта. Замята се като заклано пиле и взе да надава жалостиви стонове и да пъшка. Асенчо я видя и хукна. Но той беше мъничък и не можа да направи нищо друго, освен да ревне с цяло гърло и да пристъпя покрай майка си, без дори да смее да я допре. Райка гледаше отвътре. Тя знаеше, че не ѝ е позволено да излиза от двора. Но си спомни как нейната майчица бе лежала и нямаше кой да ѝ помогне, докато накрая Господ я прибра. Затуй гребна вода в една паница и се затича към падналата. Напръска я с вода, даде ѝ да пийне. Хич и не видя как баба Мика бързешком куцукаше към тях.

Докато бабата стигне, Злата вече беше приседнала до плета и мокреше пазвата си с шепа вода.

- Добре ли си, булка Вангелице?

В отговор „пострадалата” само махна с ръка. Успокоена, баба Мика тутакси насочи вниманието си към момичето:

 - Ам’ кое е туй моме?

И тъй, уж по принуда, Злата изказа всичко.

На другата вечер, едва дочакали стопанинът да се върне от нива, у Вангелови пристигнаха няколко стари жени от селото. Едва седнали, си казаха и приказката – искаха Райка за Пеперудата.

- Не може – рече Вангел тежко. – Майчината ѝ воля е да не излиза навън.

- Че що? – озъби се баба Сийка.

- И да ви кажа, няма да повярвате. Наречена била за слънчова невеста.

Бабите се объркаха малко, после една от тях тропна с бастунчето си и занарежда:

- Чувала съм аз за тия работи. Снаха ми, на най-големия ми брат жената разправяше, Бог да ги прости и двамата. Батю я доведе булка отдалече и от нея съм чула какви ли не чудесии. Имало такива знахарки, дето си говорели със слънцето. Като не може някоя булка да зачене, излиза знахарката рано сутрин  преди изгрев на поляната. Като изгрее слънцето, ако огрее някоя билка, на яловата булка се дава от нея и тя зачева. Обаче дава клетва да обрече детето за слънчова невеста, ако е момиче. Ставали са такива работи някога, може да стават и сега.

- Добре де, ами като е наречена на слънцето, защо да се крие? – попита друга баба.

- Ти пък! Да не я види слънцето и да не я вземе – отговори ѝ веднага баба Мика.

- А на нас защо ни е да я пазим? И без туй, сигур тя ни довлече туй зло на главите. Майка ѝ я помним всички…

- Не я давам – провикна се отново Вангел, но жените го заглушиха с викове:

- Не може цяло село заради нея да пати!

- За какво ти е беля на главата, Вангеле?

- Нека си я взема слънцето, като му трябва!

- Не я ли дадеш, сами ще я вземем!

- По-добре тя, отколкото всички!

- Ами, ако умре? – направи последен опит стопанинът.

- Като умре – Божа воля. Важното е дъжд да докараме.

Накрай Вангел вдигна ръце и кандиса. Може и да бяха прави. Глад ги чакаше, ако не завали дъжд. Нима сестриното му чедо струваше колкото цяло село? То беше само едно, а земята съхнеше ялова, добитъкът мучеше жаден…

Райка седеше свита в ъгъла. Всички говореха за нея, но бяха забравили, че е там. Асенчо се беше сгушил в краката ѝ притихнал, сякаш разбираше, че нещо недобро се случва. Сърцето на малкото момиче беше свито. То не бе виждало как се прави Пеперуда, но бе чувало достатъчно, че да се страхува. На времето, в старото ѝ село се разправяше за детенце, което простинало от ледената вода, взело да кашля лошо и накрай умряло. А и вуйко ѝ тъй трудно се съгласи, значи наистина е опасно.

На сутринта Вангел излезе рано, да го няма у дома, когато вземат Райка. Злата грабна момичето за ръка и го поведе навън без много приказки. Асенчо ревна и се потътри след тях, но майката с поглед  даде знак на една от каките и тя го задържа у дома.

Изведоха Райка на мегдана. Слънцето едва-що се беше показало и лъчите му погалиха русите ѝ коси, сякаш да ѝ дадат кураж. Тя го погледна и си рече: „Да ме взема пък, може на небето  да съм по-добре.” Наоколо вече се бяха насъбрали жени и моми. Носеха цветя, върбови клонки и менци с вода. Шушукаха помежду си и Райка знаеше: говореха за нея.

Злата съблече сукманчето на детето и посегна към ризката. Момичето се уплаши и сграбчи дрехата си, не даваше да я събличат. Но се намеси и една от бабите, дръпнаха по-силно и успяха да я свалят. Райка панически се прикри с ръце, от очите ѝ бликнаха сълзи.

- Стига гевезелъци, вдигай ръцете – скара ѝ се Злата и нахлузи на слабото ѝ телце друга ризка – мръсна, скъсана, с кръпки. Момичето я приглади по себе си и остана с наведена глава. Усети по бузите си топлина – слънчев лъч гальовно сушеше сълзите.

После почнаха да я кичат с клонките и цветята. Покриха я от горе до долу, на главата също сложиха плътно було от клони. Вече не можеше да види слънцето, нямаше в какво да намери утеха. Започна да я изпълва страх. Направи крачка встрани, блъсна се в нещо и извика.

- Нищо ти няма, хайде играй – викна Злата и жените запяха.

Крачетата ѝ сами затанцуваха, думкаха по земята, тресяха я и я молеха да се отвори и да даде плод. Протегна ръце нагоре, едва ги надигна, но в унеса си вече дори не усещаше тежестта и се опита с тях да достигне небето, за да измоли чакания дъжд. Завъртя се и клонките образуваха кръг около нея, самата тя стана като едно зелено слънце, а там някъде се вееха и златните ѝ коси.

Танцът свърши, някой върза около кръста ѝ въже и я задърпаха като клета пленница. Не виждаше накъде отива, спъваше се на всяка крачка. Отново заплака, но слънцето не можеше вече да я утеши с ласките си. Първото лисване с ледената вода Райка усети като изгаряне и изпищя. Последваха още и още, а тя отскачаше и се дърпаше. Но в крайна сметка все беше вътре, в кръга от хора, където нямаше милост за нея.

Шествието тръгна по къщите, но малката Пеперуда не знаеше това. Тя само усещаше, че я влачат и чуваше как от време на време ѝ заповядват да танцува, като мечка на синджир. И Райка танцуваше, все по-замаяна и изморена, смазана под тежестта на клоните, унизена и объркана. Отначало мократа риза ѝ държеше свежо, но скоро тя почна да трака със зъби. Първо се вкочаниха слабите ѝ ръчички, после почна да не усеща гръдта си, а босите крачета тупаха вдървени в прахта. 

Райка не знаеше колко бе продължило това, тя беше в унес и вече дори не чакаше да свърши. Зави ѝ се свят и се стовари по очи в прахоляка. Вдигнаха я и пак я задърпаха. В ушите ѝ шумеше, но отдалеч дочуваше как някой вика „Още, още има, долната махала трябва да минем!”; а след още време, неясно колко „Давайте към чешмата, да я изкъпем там!”

- Не искам на чешмата! – писна Райка с всички сили, но не знаеше, че пищи само в душата си, защото вече няма глас да вика. Не искаше повече ледена вода, не искаше да я влачат като агне на заколение и да умира от страх, не искаше тук, при тези лоши, лоши хора. Искаше да се стопли, искаше майка ѝ да я прегърне, да я завие под чергата и после да спи, спи, спи… краката ѝ се преплетоха и тя отново падна на земята. Вече не чувстваше какво става наоколо.

Някой я дръпна да се изправи, но тя се стовари обратно. „Да не е умряла?” – чу се плах глас. Кръгът се раздалечи. Всеки гледаше мълчаливо, никой не посягаше да ѝ помогне, но и никой не знаеше какво да направи.

Изведнъж стана горещо. Сноп бяла светлина заслепи всички. Слънцето безмилостно зажари и хората се затичаха в напразен опит да се скрият. Върбовите клонки, накачулени на снопи по крехкото детско тяло, първо изсъхнаха, после се съсухриха и накрая пламнаха. Райка се изправи, усмихна се и протегна ръце нагоре, към слънцето. Огънят не беше я засегнал. Тълпата спря и загледа с изумление чудото. Малкото момиче подскочи и полетя нагоре. Пред невярващите очи на хората на гърба му се появиха жълти криле, обагрени по края в алено. Постепенно то се преобрази в пеперуда и се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, а усмивката не слизаше от лицето му. Малко преди Райка напълно да се скрие от погледите им, селяните видяха, как от небето се спусна огнена люлка. Момичето седна в нея и се сля със слънчевата светлина.

Слънцето бе взело своето. Само след минути то зави себе си и новата си булка с пухкава облачна завивка. По земята закапаха първите капки дъжд.

 към страницата

Проклятието

 

Белчин ги наблюдаваше през пролуката на църковната порта. Бавно влачеха крака нагоре по планинската пътека. Вече щяха да навлязат в селото. Бяха петдесетина души, с вързопи на гърба, кой повел подире си изпосталяло добиче, кой безнадеждно провесил празни ръце. Отдалеч воняха на пушек, пот и отчаяние. Белчин помисли да им се обади, но после отложи. Нека види първо какво ще сторят. Те нямаше как да знаят, че нататък няма път. Селото отдавна бе запустяло и от години никой не го бе намирал.

С навлизането навътре хората взеха да се оживяват. Те въртяха глави, оглеждаха красивите каменни къщи, плодните дървета в градините. Чертите на лицата им почнаха да се отпускат. По някои взе да се прокрадва надежда. Може би тук щяха да получат помощ. Спряха се насред широкия мегдан, забили прашни, боси нозе в излъскания от времето калдъръм. Чакаха. Все още никой не отронваше дума, да не викне дявола. Никой не смееше да дигне глас, да потърси хората, които живееха тук.

Белчин и сега не ги закачи. Вниманието му бе привлечено от дребна фигурка, която едва-що се появи на  пътеката. Беше момиче, по-скоро млада жена. Облечена бе в шалвари, но лицето ѝ не беше покрито. Ризата й бе раздрана на рамото и тя я придържаше с ръка. По хлътналите ѝ бузи се виждаха размазани остатъци от белило, а през тях бяха текли сълзи. Много сълзи. Жената и сега подсмръкна, обърса очи с ръкав и, залитайки, продължи към мегдана. Като наближи съвсем, изведнъж се промени. Вече стъпяше твърдо, а изправените ѝ рамене показваха упорство.

Едно дете я забеляза, бутна майка си и я посочи. Тя на свой ред сръга друга жена, която стоеше до нея. След миг всички се бяха обърнали и наблюдаваха новодошлата със свъсени вежди. Изправени плътно един до друг, сякаш образуваха стена, твърда и висока. Колкото повече ги наближаваше жената с шалварите, толкова повече настръхваха.

А тя тръгна покрай тях. Белчин се удиви на дързостта, с която срещаше очите на всеки един, назоваваше имената им. Някои свеждаха поглед, други се извръщаха. Никой не ѝ отговаряше. Сякаш се мъчеше да разбие огромна канара, а тя не ѝ откликваше дори и с екот. Само една мома в края на редицата посегна да вдигне ръка. Не личеше дали иска да блъсне или да прегърне натрапницата. Не се и разбра, защото някой я издърпа навътре в тълпата. Хората се приближиха още по-плътно един до друг. Мълчанието им ставаше страховито.

Жената с шалварите се отдръпна малко назад, за да вижда всички. Поклати омерзено глава, сетне високият й шепот прокънтя, а околните къщи го подеха.

- Защо? Аз какво съм крива? Вие знаете, че ме грабнаха! С Елка бях, тя не ви ли рече?

Възрастен мъж разбута хората и излезе отпред.

- Иди си, Гено! – каза глухо. – Каквото ти е писано, това е станало. Като избяга, навлече на нас зло.

- Не можех да седя! – извика Гена отчаяно. – Стрино Цанке! Поне ти... Мале!

Тръгна отново от човек на човек, но тоя път протягаше умолително ръце. Сълзите ѝ потекоха на вади, а тя само тръскаше глава, за да не замъгляват погледа ѝ и продължаваше. Селяните се отдръпваха от нея, някои въздишаха, но все пак се дърпаха.

- Нако, и ти ли мълчиш? Ами че аз нали заради тебе...

Момъкът наведе глава и едва измърмори:

- Тъй не бива, Гено. Имаш вече мъж. Господар! Аз съм те забравил. Тъй трябва!

- Нямам мъж! Дори не ме е... – викна тя, но тогава видя момински пръсти, вкопчени в ръбестата длан на Нако и се отдръпна като зашлевена. Постоя малко, да ѝ дойде свяст, сетне пак се обърна към майка си. – Мале! Моля ти се! Поне ти ми прости, прибери ме! Аз къде да ида?

- Отдето си дошла – сурово изрече майка ѝ. – Зарад теб я няма сестра ти.

Изричайки това, гласът на възрастната жена се пречупи. Тя падна на колене и сподавено зави. Друга една отиде и сложи ръка на рамото ѝ. Очите ѝ бяха вперени в Гена и сякаш се опитваха да запалят клада под нея.

- Защо? Къде е... – прималяла прошепна пришълката.

- Ние не те пуснахме в село, като избяга, но това не ни спаси – обясни старейшината. – В гората ли си се крила, какво си правила, не знам, но трябва да си видяла. Търсиха те, после ни запалиха. А сестра ти...

Неговият глас също секна. Тогава се обади жената, която утешаваше майка ѝ. Дрезгава от пушека, тя едва се чуваше, но всяка от думите ѝ режеше.

- Насилиха я бейските хора. Десетина бяха. Влачеха я за плитките, удряха я с камшик. Накрая я залостиха у вас и дадоха огън. Пищя, пищя, пък млъкна. Не пуснаха никой да я изкара навън. Рекоха, който крие бегълци, това го чака.

Лицето на Гена стана бяло като вар. Тя отвори уста да каже нещо, но вместо това издаде тих вопъл и се свлече в несвяст. Момата, която преди бе дигнала ръка към нея, се завтече да ѝ помогне. Старейшината посочи:

- Занесете я ей там, на сянката. Ще се оправи. А ние да видим вече има ли някой тук.

Белчин разбираше, че е време да даде знак, но не бързаше. Той влезе навътре в църквата и се спря пред иконата на Богородица. Докосна я с пръсти и сведе глава. Чудеше се какво трябва да стори.

Когато вдигна очи, пред него стоеше млада жена. Около нея трептеше светлина.  А очите ѝ хвърляха мълнии.

- Речи им да си ходят, драгинко! Да се махат!

- В беда са, буле, не видиш ли?

- Не ща и да знам! – викна жената. – И те са същите, не ги ли чу? Няма да дам да останат тук! Няма да има живот в това прокълнато село!

- Ти го прокълна - кротко каза Белчин. – Ти можеш и да дигнеш клетвата.

- Мога! Кога видя добри хора. Тия не са!

- Изпатили са, буле.

- То в хубавото всеки може да е добър. Като дойде лошото, тогава се познава кой какъв е.

- Не мога ли да измоля...

- Не! Иди им кажи, инак ще изляза аз.

Белчин въздъхна и се насочи към портата.

Хората навън се бяха разпръснали и оглеждаха наоколо. Чукаха по портите, заничаха в прозорците. Изглежда, бяха осъзнали, че селото е пусто и взеха да се събират обратно на мегдана. Говореха помежду си полугласно, хем учудени, хем обнадеждени. После видяха Белчин, който се приближаваше, и замлъкнаха.

Той спря пред старейшината и решително каза:

- Идете си! Нямате работа тук!

- Защо? Къде са другите? Защо е празно селото? – зададе въпросите си наведнъж възрастният мъж.

 - Всички си отидоха. И вие не бива да оставате. Лошо ви чака!

- Защо? Невярна болест ли има? А ти какво правиш тук, дядо?

- Аз живея тук сам – обясни му. – Селото е прокълнато.

- Така, като ни гледаш - усмихна се криво водачът на селяните, – дали вече ни плаши проклятие?

- Недейте, послушайте ме. Не ви го казвам с лошо.

- И как ще ни спреш? – дръзко се обади  друг селянин, млад мъж с гъсти черни вежди.

- Няма да ви спирам. И тя няма да ви спре. Но един ден сами ще жалите, че сте останали. Защото родът ви ще се затрие.

- Тя? Коя е тя? И как ще затрие рода ни?

- От оня свят е. И е прокълнала селото. Тук деца не се зачеват и не се раждат. Затова всички си заминаха.

Старейшината въздъхна. Обърна се и се провикна към хората си:

- Разпръснете се из селото! Стоварвайте багажа! Проверете за храна! Всеки да се настани и по залез мъжете да се сберат пак тук!

Хвана юлара на магарето си и се запъти към една висока къща, подхвърляйки през рамо към Белчин:

- Дрън-дрън, старче! Просто искаш да ни прогониш. За какво ти е цяло село? – и поклати глава.

Белчин разпери ръце безпомощно и повлече крака обратно към църквата.

Хората се разшетаха и занавлизаха по къщите. Заскърцаха порти, оттук-оттам се дочуваха доволни възгласи. Бяха намерили богато място.

Гена се пощура, пощура, но нямаше къде да иде. Накрая, замаяна, стигна до църковната порта и плахо я побутна. Белчин се бе скрил нейде навътре и църквата беше празна. Олюлявайки се, младата жена спря пред иконата на Богородица. Понечи да я докосне, но се свлече на пода и зарида. Плака дълго, докато се унесе в сън. Остана да лежи, свита на кълбо, в нозете на светците, под студените им погледи, изхлипвайки от време на време.

Белчин влезе и я покри с черга. Изправи се и замислен я загледа. Не усети кога до него застана буля му. Тънките ѝ вежди бяха свити гневно, но в очите ѝ трепваше нежност, когато поглеждаше към спящата.

- И с нея ще направят като с мен – обади се тя по едно време. – Ще я сторят курбан, за да са те добре.

Старецът не отговори. Бяха говорили все едно и също години наред, много години.

- Чух ги, не ти повярваха. Нямат свян – продължи тя.

- В беда са, буле - повтори пак Белчин.

- Бедата оправдава ли ги да вземат чужди къщи?

- За чии къщи се застъпваш? На тези, дето те убиха ли?

Жената замълча. Умисли се. След малко бавно се стопи във въздуха. 

На мегдана мъжете се събираха вече. Готвеха се да обсъдят положението, да решат как ще я карат оттук нататък. Беше им се паднал голям късмет. Хората на бея нямаше да могат да намерят пътеката. Тук щяха да са защитени. А дядката нека си приказва. Сигурно господ му е взел акъла с годините.

Когато пред тях внезапно застана светла фигура, те отначало не можаха да разберат какво става. После взеха да ахкат и да се кръстят, някои дори търтиха да бягат.

- Спрете! – викна жената. – Мъже ли сте или баби?

Сиянието около нея се усили и затрептя в ярко, ослепително бяло, бяло като нажежен гняв. Мъжете замръзнаха на място.

- Коя си ти? – попита с треперещ глас един от тях.

- Яна се казвам. Дойдох да ви кажа да се махате.

- Ти... какво си?

- Тя трябваше да бъде таласъм – обади се изневиделица Белчин. Не бяха го видели кога е дошъл. – Знаете ли какво е таласъм? Като се загради градеж, утрепва се невинна душа под него. Или се вгражда сянката ѝ и скоро господ си я прибира. Тогаз тя остава там вовеки веков, защото е прокълната. Плаши хората и никой не смее да навреди на градежа. Ей туй щяхме да направим и ние с буля. Щяхме... – той закри очи.

- Какво стана? – тежко попита старейшината.

- Батю беше вече опитен дюлгерин. Надаше се да го вземат пръв помощник на главния майстор. Аз отскоро ходех с тях, бях млад, още мустаци нямах. Много искаше батю да се издигне, на всичко беше готов. И тогаз главният каза, че е време да се даде жертва за църквата. И му поиска да доведе буля, да я затрият под зида.

Мъжете ахнаха.

- Че как тъй? – възкликна един от по-младите.

- Ей тъй! – сопна се Яна. – Градежът душата ти взема, че жената ли? Малко се чудил мъж ми, много малко. Заръча ми една заран да му занеса по-рано обяда. А мен нещо ме глождеше.

- И мен ме глождеше – намеси се Белчин. – Тъй ми беше хубаво, откак батю доведе буля! Тя беше толкоз добра с мене и тъй сладко ми викаше „драгинко“. Като тръгнеше за вода, гледах подире ѝ и се надувах. Идеше ми да се провикна, вижте, хора, това е моята буля, най-харната! Като чух какво ѝ гласят, се скарах с батя. Но той ме ступа набърже, после завря юмрук в зъбите ми и ми заповяда никъде да не обаждам. Инак щял да каже на главния майстор да ме изгони.

- Обаче той не се стърпя – прекъсна го Яна. – Като видял пръчката да ми гони сянката и викна: „Бягай, буле, бягай, ще те вградят!“.

- А беше топъл ден и много хора имаше на мегдана. Буля не побягна, ами дръпна пръчката и я счупи надве. Сетне отиде при батя. Ако мен ме беше погледнала, както гледаше него, щях да умра от срам и от мъка.

- Попитах го сладко ли му е, като ме е продал за слава и гордост. Той нищо не ми отвърна. И аз си тръгнах. Някой рече „Огън жена!“, но друг се обади, че жертва все ще трябва да се даде. Всички се умълчаха. 

- Първо една баба я нахока, че не слуша мъжа си. Останалите, и те емнаха по нея. За малко време всички озверяха. Много бърже забравиха как ѝ се възхищаваха. Преградиха ѝ пътя и взеха да я пустосват. Наричаха я уруспия и безбожница. Блъскаха я, дорде не я закараха обратно до градежа.

Белчин млъкна. По сбръчканото му лице се стичаха сълзи.

- Опитах се - прошепна Яна. – Опитах се. Питах ги защо да съм аз, защо да не са техните дъщери. Молих ги за прошка, за милост. А те виеха насреща ми, като истинска подивяла глутница. Ако беше за тебе, ние щяхме да дадем жертва, казваха, сега ти за нас дай! Но аз знаех, че лъжат...

- И после някой хвърли камък. А след него, след него всички станаха смели. И камъните заваляха отвсякъде, и буля падна долу като откъснато цвете. Те дори не се уплашиха, те още виеха, искаха си жертвата. Батю беше седнал настрани, с побеляло лице, с кухи очи. Не понечи да я вдигне, да я види жива ли е. От туй най-много ми падна пердето. Отидох и я грабнах на ръце. Тъй диво гледах, че никой не посмя да ме закачи. Не им я дадох. Погребах я на тайно място. И на другия ден хванах пътя.

Настана тишина. Никой не намираше думите си. На небето се показа тънкият сърп на луната. Отдалеч се чу славеева песен. Белчин продължи:

- Върнах се след няколко години. Всичко беше друго. Батю се беше запилял с дюлгерите и никога не се върна. А в църквата поканили зограф, да направи иконите. Никога по-рано не бил идвал тука. Като видели образа на Богородица, се изплашили. Бил нарисувал буля, без да я е виждал. Така разбрах, че тя е тука и се цаних клисар. И останах след всички. Да я пазя.

- Значи... това с проклятието е вярно? – попита старейшината. – Прокълнала си ги, задето са те погубили?

- Защото такива не трябва да се множат - отвърна жената.

Един от по-младите се обади:

- А ние? Ние нима сме такива? Не бихме хвърлили камъни по някого. Не бихме пожертвали невинна душа, за да сме ние добре.

- Не го ли направихте вече? – вдигна вежди Яна.

- А, не, това е друго - възрази старейшината. – Тя ни навлече беди. Избягала от харема на бея. Заради нея колкото изпатихме... Ако беше си седяла мирно, и ние щяхме да сме добре. По-добре един, отколкото всички, не е ли тъй? Не е ли?

Той се обърна и огледа последователно хората си, търсейки подкрепата им. Те закимаха в знак на съгласие. Всички мислеха едно, всичко беше наред.

Никой не забеляза кога Белчин и Яна бяха изчезнали, оставяйки ги на проклятието им.

към страницата

Картички за хубав следобед

 към всички картички

Босилкова поляна

 

Небето червенееше. Цветята в малката градинка разтваряха чашки в очакване на нощния хлад. Уханието им изпълваше въздуха.  

Босилка шеташе по двора и си припяваше тихичко. Едното ѝ ухо все беше към пътя – да чуе скрибуцането на Ивановата каруца, да долови как земята трепери под уморените стъпки на воловете, за да хукне да отвори портите. 

Цял ден не бе излизала от стана. Още малко и щеше да свърши платното. Дружките ѝ я чакаха да стане готова, та заедно да вървят на реката да го белят. Не че не беше бързала, не че не ѝ спореше. Просто тия дни твърде често я бяха викали за болни дечица, твърде често… Лошата болест върлуваше наред. Жените окачваха билки над праговете, палеха всяка вечер кандилце на Света Богородица. Но сякаш нищо не помагаше. Докато не си вземеше нейното, болестта нямаше да си иде. Слава Богу, поне днес отникъде не се бе дочул майчин писък и затова денят беше хубав. Може би пък вече да ѝ се виждаше краят на болестта?

Младата жена спусна длан на корема си. Тъкмо чуден ден да каже на Иван добрата новина. Ще му помогне да прибере воловете, ще му полее да се измие, сетне ще сипе топла гозба и двамата ще седнат на софрата. Като хапнат, тогава ще му обади…

Конски тропот я извади от унеса. Турчинът спря пред портата и, без да слиза, забързано каза:

- Булка Иванице, Ремзи бей те вика в конака.

- Какво стана? – разтревожи се Босилка.

- Касимчо се разболя. Вземи си там, каквото ти трябва.

- Аз ей сега. Кажи, че ида.                                                                                

В това време пристигна и Иван, но, като видя какво става, се зае мълчешком да се оправя с добитъка.

- Аз нали ти казах – въздъхна Босилка на тръгване. – Нали те питах, там, на поляната до вира, знаеш ли с какво се захващаш. Цял живот ще е тъй. Хайде, ако се забавя, сипи си, не ме чакай. Друго мислех, ама…

- Ще се оправя, Босиле-пиле – усмихнато погали страната ѝ Иван. – Ти иди, пък дано помогнеш на малкото бейче.

- То, дано не е лошата, че…

 

В конака всички се бяха изпокрили. Беювицата Хатидже седеше по турски в ъгъла на стаята, олюляваше се и тихо виеше. Още беше отслабнала, забеляза Босилка. Три пъти тя бе поемала от утробата ѝ посинелите, мъртви телца на дребни, недоносени момченца. Четвъртият, Касимчо, се роди здрав и едър. Но крехките кости на майката не издържаха на натиска на голямото бебе. Нещо в таза се скъса и след плода се провлачиха вътрешностите ѝ. Тогава Босилка направи, каквото можа. Но Хатидже така и не се възстанови. Коремът ѝ все се подуваше и около нея се носеше лоша миризма, въпреки тежките парфюми. Тя повече нямаше да зачене, знахарката бе сигурна в това и ѝ го беше казала.

А сега единственият син на бея умираше. Босилка разбра това по хрипкавото му дишане още с влизането в стаята. Бузките на детенцето бяха алени и горяха. Вече беше започнало да се отпуска. Пребледнелият баща стоеше прав до леглото. Очите му я приковаха.

- Спаси го, Иванице! Ще те позлатя… Седем чешми ще направя и на всичките твоето име ще пише. Спаси сина ми!

Босилка поклати загрижено глава:

- Не знам, бей ефенди. Не ми се види никак добре. Ще се опитам, но… Откога е тъй?

- Днес по икиндия нищо му нямаше. Сетне изведнъж… - прошепна Ремзи бей. После повиши глас. – Не може толкоз бърже да се разболее! Трябва да се оправи! Ти ще го излекуваш!

- Ще се опитам, бей ефенди. Но се боя за него. Много е лоша тая болест, много. Толкоз невинни душици си заминаха. А той от най-тежката е прихванал…

- Гяурчета! – кресна беят. – Какво ми приказваш за някакви гяурчета? Моят син трябва да живее! Захващай се!

Лечителката стисна зъби, но нищо не му отвърна. Беят не беше лош господар. Винаги я бе уважавал заради дарбата ѝ да цери. Тя знаеше, че страхът и болката някой път правят човека лош, затуй реши да не му връзва кусур. Отвори вързопа си, разшета се и почна да приготвя отвари, да налага лапѝ и вендузи.  Ремзи бей я погледа, изрече тихо проклятие и излезе от стаята. В ъгъла Хатидже, нечуваща и невиждаща, продължаваше да вие.

 

Призори детето почина. Сякаш усетила кога точно се скъса нишката, която го държеше за живота, в същия миг майката замлъкна. Олюлявайки се от изтощение, Босилка отвори вратата на стаята. Беят седеше отвън. Той се взря в лицето ѝ, изблъска я и влезе вътре.

Сърцето на лечителката се свиваше от мъка. Едничка рожбица, както  на толкова други хора. Дали си бей, дали бедняк, кога господ реши, всекиго може да почерни. Тя протегна ръка към съсипания баща, да го утеши.

А той вдигна своята и с един удар я повали на пода. Зашеметена, Босилка опита да се надигне, но Ремзи бей я сграбчи за плитките и я повлече вън от стаята. Блъсна я и се отпусна отгоре ѝ.

- Мръсна гяурко – свистеше през зъби. – Колко гяурчета спаси, а? Гледай ме в лицето, уруспийо!

Заби пръсти в бузите ѝ и я обърна към себе си. Очите му – въглени, се впиваха в нейните с омраза. Ръката му все замахваше и замахваше, от носа ѝ потече кръв, един от зъбите ѝ хвръкна и го удари по лицето.

- Спасяваш гяурчетата, а моя син не можа, а? Сега ще те убия, мръснице! – и почна да удря главата ѝ в пода. Сетне, когато младата жена почти изгуби свяст, раздра полите ѝ и заблъска в беззащитната ѝ утроба.

 

Босилка се свести на същото място. Наоколо нямаше никого. Тялото я болеше, крака  и ръце не я слушаха, но тя знаеше, че трябва веднага да се махне оттук. Бавно, подпирайки се по стените, се добра до изхода и излезе на двора. Там също беше пусто. Само на голямата круша се полюляваше тялото на Хатидже. Младата жена прошепна „Сбогом, сестрице“ и се отправи към портата.

Иван я чакаше у дома, рошав, недоспал. Той бе свикнал да я няма по цели нощи, но тоя път го беше налегнала тревога. Щом я видя, изтръпна. Веднага се втурна да я подкрепи. „Умря…“ – прошепна Босилка и изгуби съзнание.

Успя да я внесе у дома. Положи я на чергата и с разтреперани ръце загали челото ѝ. Задавиха го сълзи. Колко ли беше пострадала? И кой щеше да ѝ помогне, когато тя беше лечителката? Неговата Босилка, пиленцето му. „Знаеш ли с какво се захващаш?“ – бе го попитала. А то, тя самата не е знаела. Понечи да махне дрехите ѝ, да не ѝ стягат. И тогава видя кръвта, стичаща се по краката ѝ.

 

Закара я през две села, при баба Санда, що на времето я беше учила на билките и другите церителски работи. Старицата вече хич не я биваше, но щом я видя на какво прилича, веднага взе да гласи лековете.

- Речѝ ми само едно: трудна ли е била? – попита Иван. Бабата видя, че в погледа му има смърт, но не посмя да го излъже.

А Босилка беше трескава. Цяла неделя тя се мята, без да дойде на себе си. Баба Санда я слушаше какво бълнува и си мислеше колко е добре, че Иван тръгна още тогава. Ако беше чул всичко, щеше веднага да хукне към конака и да си направи беля.

Когато младата жена отвори очи, тъкмо се свечеряваше. Свеж ветрец надигаше перденцето и донасяше ухание от градинката пред къщи. Баба Санда, която от доста време бдеше до нея в очакване, побърза да ѝ поднесе кратунка с лековита отвара.

- Преско̀чи трапа, чедо – промълви тя и я погали по челото.

- Загубих си рожбата, нали? – Старата жена кимна. – Ами Иван?

- Мъж ти замина с хайдутите. Заръча да ти кажа бея да не го мислиш, негова работа бил.

Босилка се надигна на лакти.

- Бабо Сандо, трябва ми магия за смърт!

- Недей, чедо. Ако е трябвало, щях да ти я кажа, кога те учих.

- Но знаеш, нали?

- Знам.

- Е, сега вече трябва. Кажи ми я – Старицата мълчеше. – Ще го убият, бабо Сандо! Ще иде там и ще го хванат… А, ако аз го направя, никой няма да разбере. Ще може да се прибере, даже няма да се знае къде е бил.

- Ех, момиче… Ти мислиш ли, че туй не се плаща? Мислиш ли, че няма да ти вземе душата?

- Аз да спася стопанина си, пък за душата ще се разправям с господ, кога му дойде времето. Без туй имам да го питам някои работи.

- Виждам, на господ няма да му е лесно да си говори с тебе. Но лошата магия и здравето взема, да знаеш.

- Какво ли здраве пък ми е останало на мен…

Баба Санда премълча. Босилка още не бе видяла лицето си, обезобразено от счупения нос. Не знаеше, че повече няма да носи дете в разкъсаната си утроба. А и кръв беше пикала, та не бе сигурно вътре в корема ѝ какво става.

- Да ти река още нещо все пак. Хората разправят, беят всеки ден идел пред вашата порта. Носел кесия злато, говорел, че прошка ще ти иска. Полудял бил от мъка, не знаел какво прави, затуй се каел.

Този път Босилка преглътна сухо.

- Не e лесно да осъдиш покаял се човек. Но някои неща не се измиват със злато, нито се лекуват с покаяние.  Казваха, бил добър господар. И аз тъй мислех. Но вече знам – господарят е добър до време. Докато поиска да ти вземе туй, що имаш… Не мога, бабо Сандо, заради Иван  не мога да се откажа. Ще загине, а заради мен е тръгнал. По-мил ми е  и от прошката, и от душата ми. Кажи ми магията.

Старата жена въздъхна тежко:

- Твоя воля, чедо. Трябва ти сълза, твоя сълза. Не вярвам да е трудно. Кръв от утробата ти съм нагласила в таз кратунка. Също тъй, пръст от гроба на беювицата. И още има, а и думите ще трябва да научиш. А другото, то вече е от тебе, от твоята сила…

 

Не мина много време и се чу – Ремзи бей го мъчела невярна болест. Станал бил като вейка, не можел да ходи сам. Босилка се пооправи и се прибра у дома. Все се надяваше, че като чуе, Иван ще си дойде. Затуй седеше там, да го чака. Но Иван не идваше, а вместо него се появи един от хората на бея. Тоя път не я помоли да иде, а направо я подкара пред коня си.

Беят лежеше, подпрян на няколко възглавници. Не приличаше на себе си. Не само се беше стопил, а и бе някак почернял, сякаш вече готов да иде в черната земя. Той я изгледа и едва проговори:

- Като ми казаха, че ми е направена магия и веднага се сетих за теб. Ти ли ми стори това?

- И аз да съм…

- Не си ли чула, че се покаях за туй, което ти направих? Търсих те, с кесия жълтици дойдох.

- Златото не измива всичко. Покаянието – и то.

- Помогни ми и ще ти простя. И мъжа ти ще опростя, дето е тръгнал с хайдутите.

- И да искам – не мога. А не искам.

- Виждам -  и ти си се стопила. Сигурно не е проста работа да вземеш живот. Не ти ли тежи?

- Бей ефенди – тихо каза Босилка. – Ти може да си господар тук. Но не си господар на туй, що е в душите на хората. Нито на живота и смъртта. Не си.

Думите ѝ разгневиха Ремзи бей.

- Така ли?  - процеди той. – Я погледни сега през оня джам, да видим на какво съм господар.

Прозорецът гледаше към вътрешния двор на конака. Младата жена погледна и краката ѝ се подкосиха. Там стояха колове с набити на тях глави. Нагласени бяха за изнасяне на мегдана. Едва позна Иван. Беят я беше излъгал. Не беше и мислил да го опрощава.

Босилка се втренчи в него и от сухите ѝ очи вместо сълзи изригнаха пламъци. Бесът и мъката ѝ бяха тъй големи, че ѝ дадоха неведома сила. Турчинът закри лице, но вече бе ослепял. Кожата му взе да се надига на мехури, той запищя от болка. Жената се хвърли към него и го удари през ръцете. Продължи да удря, дето свари и при всеки удар плътта му се късаше, костите му се чупеха, сякаш го налагаше с тежък топор. Присъстващите се разбягаха с викове „Шейтан!“. След малко писъците спряха. От Ремзи бей беше останала трепереща купчина плът. Босилка му обърна гръб и излезе от конака. Никой не я спря. На пътя погледна веднъж през рамо и дървената къща лумна в пламъци.

Тя мина през село и хвана пътя към горския вир. Вървеше унесена, нищо и никого не виждаше. Спря се на поляната до вира, същата поляна, където някога се бяха срещали с Иван, където я бе попитал дали ще му стане булка. Прошепна:

- Ида, господи. Нещо имам да те питам.

И се хвърли във вира.

А на поляната поникна непознато цвете, със сладък, упойващ аромат. Нарекоха я Босилкова поляна.

към страницата

Онази роза

 

След малко може да ме няма. Но аз седя тук и не се опитвам нищо да променя. Само сетивата ми са болезнено напрегнати в очакване да доловят стъпките му. А мислите се мятат хаотично в главата ми.

Онази роза е пред очите ми. Отново и отново виждам изумителното ѝ раззеленяване, появата на малка пъпка, разтварянето на тъмнобелите ѝ листенца. Мразя я. Тя се поддаде на магията и съсипа живота ми. Съсипа го до смърт и не преувеличавам, като казвам това.

А минаха едва три години оттогава.

 

***

Преди три години

 

Купонът беше тегав, вътре бе задушно и аз излязох навън, просто излязох да изпуша една цигара в градината. Приятелката ми беше на квартира в покрайнините на града, в стара къща с ограда от ковано желязо. Само след година и този квартал щеше да падне на колене пред булдозерите, но тогава къщата беше още там. С малката си градина и с розите, едва започнали да дават признаци на живот в ранната пролет.

- Прекрасна си! – чух глас зад гърба си.

Непознатият ме наблюдаваше през оградата и ми се усмихваше. Такава усмивка не бях виждала никога. Не добряшка, не шармантна, не дори и иронична. Зъбите в устата му бяха равни и въпреки всичко усмивката беше вампирска. Точно онази, която авторите на романтични страхотии описват. Тя е усмивката, която те кара да отвориш прозореца. И аз не направих изключение.

Усмихнах му се, а той продължи:

- Аз съм Статул, а ти?

- Камелия! – отвърнах, останала без дъх. – Странно име имаш...

- Магьосническо – засмя се отново непознатият и аз не можах да разбера дали се шегува. Явно съм го гледала с недоумение, защото замълча за миг, сякаш премисли нещо, после попита: - Не вярваш, че съм магьосник ли?

Този път аз се засмях, по-скоро се изкикотих неловко. После вдигнах рамене. Тогава Статул се втренчи в една роза. Тя бе подрязана и зарината за зимата. Едва бе почнала да се подава над камарата пръст. И изведнъж започна да расте под погледа му. Стъблото ѝ се издигна нагоре, после по него избиха мънички листенца с нежен зелен цвят. След тях се появиха пъпките, пораснаха, разлистиха се... и само след минута пред мен се изправи великолепен розов храст.

Стоях като статуя. Толкова бях шокирана, че не можах нито да се учудя, нито да се изплаша. Дори не ми хрумна да погледна към новия си познат, за да видя изражението му. Просто стоях и гледах розата и нямах представа как бих продължила да живея, след като съм била свидетел на такава гледка. Накрая все пак вдигнах очи, за да попитам странния младеж какво се е случило и в този момент горещите му устни превзеха моите. Не знаех кога се е приближил. Или може би аз бях пристъпила към него? Не знам...

 

***

 

Така започна всичко. От този момент нататък аз принадлежах на Статул и нищо не можеше да ме откъсне от него. Бяхме неразделни от ставане до лягане, а нощем той идваше в сънищата ми. След случката с розата последваха още множество такива.

- Но как правиш тия неща? – питах аз изумена.

А той поставяше пръст на устните ми, намигаше ми и прошепваше:

- Магия...

Естествено, не вземах това на сериозно. Както вече казах, бях млада и наивна. Само три години оттогава, а колко различна бях... Не че намирах разумно обяснение за възвирането на кафето с поглед или за внезапно появилия се вятър, щом кажех, че ми е горещо. Просто избягвах да се замислям и си казвах, че със сигурност моите въпроси имат съвсем прост отговор. Само че аз не го виждам, а Статул си мълчи, за да бъде загадъчен и да ме очарова. Може би беше просто фокусник? Изглеждаше невероятно това да са илюзии, но как можех да знам със сигурност? Както и да е... Единственото, което имаше значение, беше да съм с него. Бях влюбена и летях от щастие.

Оженихме се само след месец. Разбира се, родителите ми бяха против, струваше им се, че действам прибързано. Но Статул поговори с тях няколко минути и всичките им възражения изчезнаха като дим. Не можех да зная, нямаше как да се досетя, че те за него са били просто още два розови храста, които е трябвало да подчини на волята си. Не можех... нали?

А трябваше да говоря с тях още в началото. Когато се случи това с кучето.

 

***

 

Беше лятна вечер и въздухът ухаеше на жега. Притъмняваше. Настъпи оня призрачен момент, когато на небето няма никакво светило, а уличните лампи още не са запалени. Вървяхме, хванати за ръце, после мен ме обзе внезапен порив. Пуснах се и се затичах напред. Исках да лудувам, да се веселя. Исках Статул да ме настигне и да ме завърти във въздуха. Но се случи друго.

Усетих неочаквана болка в крака и изпищях. Чух кучешко ръмжене и ужасена, тръснах крака си. Откопчих се от зъбите на нападателя и го ритнах. Кучето изквича, но после реши да се върне. Ужасена се огледах за нещо, с което се защитя, докато мъжът ми стигне до нас. И тогава кучето се запали. Избухна в пламъци пред изумения ми, ужасен поглед. Зави неистово. Хукна напосоки в опит да се освободи от болката. Но след минута се превърна в разпадаща се жарава.

Не знам колко дълго съм пищяла. Дойдох на себе си в прегръдките на Статул. Лицето ми беше мокро от сълзи.

- Няма нищо, няма нищо - повтаряше той. – Всичко вече е наред.

- Какво стана? – попитах го с пресекващ глас.

- Нищо особено. Защитих те.

- Ти ли направи това? – почти изпищях.

- Няма защо да се правиш на учудена, нали? – беше раздразненият отговор.

- Но... – опитах се да възразя. И млъкнах. Статул не ми беше дал избор. Повече не можех да се правя, че нищо особено не се случва...

 

***

 

Едва след няколко дни събрах смелост да попитам какво точно е това.

- Дарба – отвърна той кратко.

- Дарба? Само това ли ще ми кажеш?

- За какво ти е да знаеш друго? Много хора имат паранормални способности. Това всеки го знае. Аз мога да материализирам мислите си. Това е всичко. Помислям си нещо и то се случва. Когато запратя мисълта с необходимата сила, разбира се.

- И това ти е по рождение?

- Беше по-слабо. Развих го.

- Значи да внимавам да не те ядосам - засмях се неловко.

- Точно така. Внимавай.

Погледнах го и видях, че говори сериозно.

Оттогава нищо не беше същото. Наблюдавах Статул с изострено внимание и започнаха да ми правят впечатление неща, които по-рано не бях забелязвала.

Веднъж една сервитьорка ни удари в сметката. Едва прибра парите и изведнъж се свлече на земята с пребледняло лице. Откараха я с линейка. После чух, че я оперирали заради спукана язва. А никога не била боледувала.

И заядливият стар съсед, дето все създаваше проблеми. При последния скандал внезапно спря да крещи, хвана главата си с две ръце и лицето му се изкриви. Помислих, че е вдигнал кръвно от яд. Но видях студения поглед на Статул и разбрах истината. Съседът не умря. Остана парализиран и мучащ. Веднъж го посетих, но при вида ми очите му се замятаха с такъв ужас, че никога повече не посмях да стъпя там.

 

***

Наложи се да осъзная. Статул нямаше задръжки. Безценната дарба беше опасна в неговите ръце. Направих опит да му говоря. Изсмя се. След това усещаше бунта ми в зародиш и с един поглед го смазваше.

Тогава реших, че трябва да се опитам да свикна. Но не беше възможно. Твърде много жестокост. Твърде много мъртви кучета и котки, твърде много наранени хора. Мен не закачаше. Но не щадеше душата ми.

Накрая разбрах, че имам само един изход. Трябваше да го напусна. Когато реших това, се заключих в банята и дълго ридах под душа. Какво щях да правя без него? Та аз бях пристрастена! Как щях да живея без нежността и закрилата му, без ласките и тъмния му поглед? Взетото решение ме убиваше, но знаех, че не мога да остана.

Той влезе точно когато бях струпала саковете на леглото. Беше се върнал по-рано. Погледна ме само за миг. Нищо не каза. Обърна се и излезе. Неволно направих крачка след него. И паднах. Не усещах краката си. Абсолютно нищо не усещах! Опитах се да ги размърдам, но видях, че не се движат. Беше ми счупил гръбнака.

 

***

Остави ме така часове наред. Отначало опитах да пълзя, да се кача на леглото. После се предадох. Останах на пода, тихо хлипаща от мъка и безсилие.

Унесла съм се от изтощение. Така и не съм разбрала кога ме е вдигнал в леглото. Когато отворих очи, саковете ми бяха изчезнали. Статул седеше до мен и ме гледаше безизразно. Избухнах. Крещях му. Той просто стана и излезе, а аз не можех да го последвам. Нямаше го цяла нощ. Лежах безпомощна в обятията на ужаса и неизвестността и това време точно ми стигна, за да го намразя завинаги.

На сутринта ме попита дали ще остана, ако ме излекува. Помислих си да го излъжа и после да си тръгна. Но веднага осъзнах, че съм в безизходица. Мисълта му можеше да ме настигне във всеки един момент. Затова кимнах бавно. Сълзите ми се застичаха, а аз не можех да ги спра. Мисля, че го дочух как изскърца със зъби. След минута усетих мравучкане в пръстите на краката.

 

***

Заживях така. Във вечен страх. Постоянно стъпвайки на пръсти, за да не го ядосам. Не си позволявах да му възразявам и за най-малките неща. Изпълнявах на мига всичко, което му хрумваше да поиска от мен.

Понякога улавях погледа му. Когато мислеше, че няма да видя, Статул ме гледаше продължително и в очите му се четеше отчаяние. После те потъмняваха до буреносност и поредното проклятие се стоварваше върху беззащитното ми тяло. Пронизваше ме внезапна болка, костите ми се чупеха, вътрешните ми органи се разкъсваха. Падах на земята, тежко, глухо. Стараех се да викам само вътре в себе си. Той ме поглеждаше гневно и излизаше, затръшвайки вратата. По-късно се връщаше да ме лекува. Притискаше ме силно към гърдите си, без да издаде нито звук. Но аз знаех, че плаче.

Чудех се какво би станало, ако някой ден не се върне. Ако остана там, влачеща се по пода, без надежда за спасение. Но Статул се връщаше всеки път. И аз му бях благодарна за това.

Само нощем беше различно. Нощем, под прикритието на тъмнината, ние се търсехме – двама мъченици, взаимно причиняващи си болка, взаимно лекуващи се. Докосванията ни бяха трескави, отчаяни. Това бе всичко, което можехме да си дадем един на друг.

 

***

Тази сутрин се събудих, а той седеше на леглото до мен и ме гледаше. Като че ли го беше осенила някаква идея и само чакаше да отворя очи, за да я сподели с мен. Беше видимо неспокоен, но и някак обнадежден. Помълча малко, но питащият ми поглед го принуди да заговори.

- Мисля, че разбрах... Всъщност... всъщност ти ме обичаш... Просто си горда и не го признаваш. Може би дори пред себе си не го признаваш, но ако се замислиш, ще видиш...

Той говореше все по-бързо. Думите му се изпреварваха една друга, бузите му порозовяха от вълнение.

- ...така е, нали? Просто ти трябва време, за да го осъзнаеш...

Сигурно в този момент трябваше да го излъжа. Но не можах. Поех дълбоко въздух в очакване на следващия удар, погледнах го право в очите и казах:

- Съжалявам.

Видях го как се смали. Повярва ми. Очите му потъмняха, аз се свих. Не се страхувах вече. Но ми беше жал. За него, за мен си. За любовта, която умря. Прошепнах отчаяно:

- Защо не ме накараш да те обикна чрез магия?

- Не мога... – задавено каза той и изтича навън.

 

***

Сега стоя тук и чакам да се върне. Знам, че ще дойде. Може би сега обикаля някъде, взривява дървета и блъска коли. Но това няма да му помогне. Няма да бягам. Къде да бягам? Мисълта е по-бърза от всичко, ще ме настигне навсякъде. Вместо да се оглеждам през рамо, по-добре да остана тук и да чакам своя съпруг. В добро и зло, в болест и здраве...  докато смъртта бъде така милостива да ни раздели.

Бравата на вратата бавно се накланя надолу...

 

към страницата