Огледалото

 

Вежен

“Брат ми, къде си? Отговори ми! От три дни те викам, къде се покри, копеле? Добре ли си? Мамка му, идвам да те намеря!”

Най-вероятно диването е забъркало поредната си каша и сега се крие. Няма да е задълго. Никога досега не ми е било проблем да проникна в съзнанието му, за да предам съобщенията си. Както и да уловя неговите отговори в мига, в който той ги формулира. Много е просто. Аз съм телепат.

Семейството ми е сред посветените. Майка ми беше лечител,  баща ми – ясновидец. Красен може да материализира желанията си. Неговата дарба е наистина интересна. Понякога се шегувам, че е точно като магьосник от приказките. Поглежда те, хвърля към теб мисъл, примерно “Да ти порасне косата”… и ето че на главата ти се вее буйна грива. Забавна дарба, само да не злоупотребяваш с нея. Но моето братче знае ограниченията. Както и всички ние.

Само че къде се е дянал?

 

***

Поли

Усещам го от няколко дни. Косъмчетата на тила ми са постоянно настръхнали и това ме изнервя до крайност. Не знам кой е той, но чувствам, че ме следи. Откак развих дарбата си, сетивата ми се изостриха много. Самото умение го изисква. Аз съм нещо като огледало. Отразявам чуждите въздействия и ги връщам към източника. Но за да го направя, трябва да предугадя намеренията на човека срещу мен миг по-рано.

Отначало ми се струваше безсмислено. Просто не разбирах за какво би могла да послужи подобна способност. Докато не ми се случи онова с джебчийката в метрото.

Беше задушно и аз бях в отвратително настроение. Броях минутките до пристигането. Тогава я видях. Младата циганка гъвкаво се промъкваше през навалицата. Хората я оглеждаха намусено, когато минаваше покрай тях, после се попипваха, но не откриваха да им липсва нещо. В тъпканицата нямаха възможност да проверят основно, а момичето явно бе много способно. Така че всички я пропускаха да мине, като се опитваха да не се допират до нея. Усетих, че ще бръкне в чантата ми част от секундата, преди да го направи. Съсредоточих се, вдигнах мислено огледалото пред нея... и се сепнах от възбудения шепот на тълпата. Момичето протягаше към мен тъничките си мургави ръце и ми поднасяше пари, телефони, портмонета... Намерението ѝ да ме обере се бе обърнало в желание да ми даде всичко, което имаше в джобовете си.

Така започнах да харесвам дарбата си. И я харесвах доста време. Докато не се случи това с Красен.

А сега усещам, че някой ме следи. Още не знам какви са намеренията му, само се питам какво ще стане, ако някой е разбрал за инцидента...

 

***

Вежен

“Излез навън! Излизай веднага!”.

Точно срещу къщата има автобусна спирка. Седя на пейката и повтарям:”Излизай!”. Знам, че тя е вътре. Следя я дни наред. Това момиче, Полина, е единственият човек, който може да ми даде някакви отговори. Подозирам обаче, че няма да го направи доброволно. Затова трябва да я изплаша.

Упорито продължавам да я зова мислено. Предполагам, че е стряскащо да имаш глас в главата си. Сигурно ѝ  звуча като дух от отвъдното. Хех, тази ситуация би била забавна, ако нещата не бяха толкова сериозни. Ако брат ми не беше изчезнал безследно. Ако не ми беше казал...

Аха, ето! Долавям объркано изречение: “Какво, по дяволите? Това не може да е...” После тишина. Никаква реакция повече. Май съм я изплашил прекалено. Натискам отново:”Излез навън! Ела при мен!”. И най-сетне получавам отговор. Той гласи:”Излез навън! Ела при мен!”

Огледало! По дяволите! Какво си направил, Красене?

 

***

Поли

Телепат! Дотук бяхме с мълчаливото следене. Той премина към действие и явно няма намерение да се откаже. Наистина много ме изплаши. Дано не е разбрал нищо, преди да успея да вдигна огледалото. Досега не бях срещала други посветени, освен Красен. Дори не знам какви са правилата в техния свят. Никога не го помолих да ми обясни. Никога не говорихме за тези неща като равнопоставени. Е, вината си е изцяло моя. А сега няма кого да питам.

Какво може да иска от мен друг посветен? Или търси Красен? Ами ако доведе и други?

Допивам чая си. Прозорецът ми гледа към спирката. Той не помръдва от пейката. Чака. Какво пък?

 

***

Вежен

Толкова много внимавах, а накрая съм пропуснал момента, в който бравата помръдна. Сега тя стои пред вратата. Обикновена е. Дънки, блузка, често срещана прическа. Само напрежението, което се излъчва от цялото ѝ същество, привлича вниманието към нея. Никой от нас не помръдва. След десетина минути решавам да бъда по-умният, който винаги отстъпва. Надигам се и спокойно тръгвам към къщата. Изкачвам трите стъпала и заставам точно срещу момичето.

“Ще бъдем ли директни или искаш първо малко превземки?”

“Имаш си уста, говори като нормалните хора!” – по някакъв начин дори мисълта ѝ успява да прозвучи троснато.

“Но ние с теб и Красен не сме нормални.”

Мълчание. И в очите ѝ мълчание. Корава мадама.

- Е, добре - разпервам ръце, решен да я обезоръжа. – Аз съм Вежен.

По някакъв начин тя успява да вдигне вежда, без да изглежда изненадана. После изрича безизразно:

- Големият брат.

- Точно така, а ти си?

- Не знаеш ли? – свива рамене момичето.

- Знам, Полина.

- Какво искаш?

- Не мога ли да те посетя? Все пак съм единственият роднина на гаджето ти.

- Нямам гадже.

Неволно сграбчвам ръката й над лакътя.

- Къде е Красен?

Тя се отръсква от мен и спокойно казва:

- Замина.

- Къде? С ченгел ли да ти вадя думите?

- Остави ме на мира! Изобщо не ми се говори за твоето братче!

- Добре, кажи ми закъде е заминал и няма да те занимавам повече!

- Не знам! Разбра ли, не знам! Напълни един сак дрехи и си би камшика! Изобщо не ме интересува къде е!

Обръща се рязко, отваря входната врата със замах и влиза вътре. Затръшва след себе си, обаче аз съм по-бърз. Натъртвам леко китката си, но успявам да спра вратата. Момичето натиска отвътре, но няма шанс срещу мен.

 

***

Поли

Хващам се да зареждам кафе-машината. Той ме наблюдава. Не се опитва да ми говори, нито нормално, нито мислено. Сигурно разсъждава, играе си на детектив. Но тук няма улики. Това, което се случи, просто... Спри се, Полино, не го знаеш на какво е способен! Млъкни! Дори в главата си млъкни.

Слагам чашата пред него. Сядам. Сега ще заговори.

- Откога имаш дарбата?

Неочаквано.

- След като той замина.

- Научил те е да търсиш.

Не е въпрос.

- Да.

- Защо си тръгна?

Тогава мисълта ме пронизва като светкавица. Цял живот ли ще се крия? Нима искам оттук нататък всичко да е дебнене и озъртане? Докато стоя тук, няма да поправя нищо. А ако изобщо някой може да ми помогне, това е Вежен. Брат му е, посветен е. И да реши, че съм виновна, и да поиска да ме накаже... Какво пък, това поне ще сложи някакъв край на историята.

 

***

Вежен

Току-що нещо се случи в главата ѝ. Видях го. Тя сяда срещу мен. Очите ѝ са огромни.

- Не съм виновна. Моля те, повярвай ми. Помогни ми!

В стомаха ми се отваря дупка. Краката ми отмаляват. Добре, че съм седнал. Думите й не ми казват много. Но отчаянието, което лъха от нея, ме изпълва с огромен страх. За пръв път си задавам въпроса:”Ако той е мъртъв, аз ще усетя ли?”.

Издишам, после съсредоточавам цялото си внимание в това, да накарам ръката си да не трепери, докато пренася горещата чаша по пътя от масата до устните ми и обратно. Нямам сили да попитам, затова само я гледам. Тя също ме гледа и очите ѝ са още по-огромни, въпреки че това е невъзможно. Треперещите й устни прошепват с болка:

- Той ми каза “изчезни”...

Нищо не проумявам и Полина явно го разбира. Внезапно решава да се вземе в ръце и проговаря бавно, някак обречено:

- Ти знаеш ли всъщност какъв беше брат ти?

Мълча. И без това ще ми каже какво има предвид.

- Знаеш ли доколко несериозно се отнасяше той към дарбата си?

 

***

Поли

Не ми вярва. Как да му обясня, че откакто това се случи, аз се побърквам бавно, затворена в тази къща... ослушвам се с надеждата да доловя знак от Красен, да ми светне идея как да оправя кашата... Той ми е нужен. На моя страна.

Започвам да разказвам. Колко бях очарована от сладките магически номера, които Красен правеше за мен. Колко горд беше той всеки път, когато извикаше на устните ми усмивка. Какви щуротии измисляше, само и само да ме впечатли. Колко бях щастлива с него...

Виждам, че Вежен се усмихва. Картината е приятна, без съмнение. Беше приятна, до появата на първите сенки.

- Не знам кога осъзнах, че той няма мярка. Беше готов на всякакви простотии. Рискуваше хората да почнат да задават въпроси. Не се интересуваше кого наранява. Всичко му се струваше забавно. Правеше си шеги със случайни минувачи.

- Знам, че понякога прави такива неща, но...

- Понякога? Правеше го непрекъснато! Имаше последствия! Отидохме да гледаме тренировката на отбора по спортна гимнастика и той лепна на фаворитката 30 кила само с поглед. Момичето след седмица трябваше да ходи на републиканско първенство! Тя се побърка, буквално! Ходи по улиците рошава, по някакъв странен гащиризон и скандира на висок глас химна...

- Стига де, чак толкова ли?

- Искаш ли още примери? – надигам се разгорещена от стола.

- Не, не... – възпира ме той с жест. – И какво стана после?

- Разбрах, че това трябва да спре. Отначало опитах да го убедя с добро, но ти познаваш Красен, с него не може да се говори сериозно... Почнахме да се караме. Само че той е идиот, той дори не се кара като нормален човек!

- Много гняв си насъбрала... – тихо, с разбиране, казва Вежен.

- Вярно... Даже не осъзнавах...

- И после?

- Щом почнех да крещя, той правеше поредната магия. Смешни, глупави магии за развеселяване на ядосаното момиче. Ако беше друг, сигурно щеше да застане на ръце или да пее серенади под прозореца ми, или...

- Схванах.

- А той боядисваше косата ми или правеше ноктите ми една педя дълги. Първите няколко пъти наистина беше смешно. После вече не действаше. И тогава у него се появи озлобление. Шегите му станаха груби.

- Какво е правил?

Понечвам да махна с ръка. Оттук нататък е унизително. Но, ако не кажа истината, няма да мога да се защитя. Затова продължавам.

- Превръщаше ме в изрод. Без зъби, без нос, с три ръце... После оправяше всичко, но...

- Но това вече не беше шега.

- Не беше.

- И как това ни води до днешния ден?

- Ще ти кажа. Преди да се влошат нещата, Красен ми беше обяснил как да търся дарбата си. Но докато я открия, вече му бях твърде ядосана, за да споделя. Затова я тренирах тайно. И реших, че един ден ще събера смелост и ще отразя тъпите му, отвратителни нападения...

 

***

Вежен

Ненадейно от очите на Полина потичат сълзи. И аз си спомням думите, с които започна разказа си. “Той ми каза изчезни...” Господи!

Не смея да го изрека. Питам я мислено и тя мислено потвърждава. Била готова да обърне срещу Красен поредната гадна шега, а той бил толкова бесен, че ѝ изкрещял:”Изчезни!”. И след миг го нямало.

- Дали е мъртъв? – изхлипва.

- Не е.

Очевидно предизвиквам интереса ѝ. Огромните очи са приковани в мен и молят за спасение.

- Успях да се свържа с него. Виках го дни наред, а той не ми отговаряше. Но докато те... – поколебавам се.

- Докато ме следеше – кимва тя, а в гласа ѝ не долавям обвинение.

- Еее, да. Тогава той ми отговори.

- Къде е? – оглежда се неволно, сякаш ей сега Красен ще се появи отнякъде.

- Тук е. Просто не го виждаме.

- Ама как, и в момента ли е тук?

- Не знам. Това беше преди два дни. Тогава се чух с него и ми каза, че е в къщата. Каза ми да те разпитам какво е станало, после млъкна.

- И сега какво?

- Сега седни там и мълчи.

 

***

 

“Красене. Направих, каквото поиска. Какво следва?”

“Трябва да помисля, брат ми. И аз едва сега разбирам какво се случи. Знаеш ли колко време ѝ говорех и се чудех защо не ме забелязва? Мислех, че е сърдита, мислех, че се побърквам...”

“Отвратителен кошмар. Не съм си и представял подобно нещо. Все пак да се радваме, че не си изчезнал напълно.”

“Как напълно?”

“Не ти ли мина през ум? Можеше да изчезнеш изобщо, напълно. Или да бъдеш запратен някъде другаде, където да нямаш никакъв контакт с този свят. Това, което е станало, си е истински късмет.”

“А, да. Предполагам, че е заради подтекста на мисълта ми. Като ѝ извиках да изчезне, аз не се опитвах да я омагьосам. Просто ѝ крещях да се махне от очите ми.”

“Брат ми. Тя сигурно е помислила, че се опитваш да я унищожиш.”

“Знам. Знам.”

“И сега какво?”

“Да видим. Не мога да прилагам магии върху себе си. Не мога да я накарам да отрази магия за възстановяване.”

“Да, вярно. Ти трябва да я насочиш към нея и тя да я върне. Но ти не можеш да омагьосваш Поли да се възстанови, защото тя не е изчезнала. Безсмислено е”.

 

***

Вежен

Сядам срещу Полина, вземам ръцете ѝ в своите и ѝ преразказвам целия разговор. Тя слуша, от време на време смръщва вежди. Сега разбирам истинския смисъл на израза “давам петаче за мислите ти”.

След малко приятелката на брат ми става и, без да каже дума, отива в спалнята. Последвам я, за да видя как тъпче безразборно дрехи в един сак. Не съм очаквал това. Паникьосвам се. Тя е брънка от веригата, ако си тръгне, шансовете ми да оправя нещата намаляват съвсем. Понечвам да кажа нещо, но Поли се блъска странично в мен, за да премине и се запътва с бързи крачки към вратата. Изкрещявам:

- Върни се!!!

Полина спира на място и се обръща. Тръгвам към нея, но замръзвам, поразен от вида ѝ. Нещо става. Тялото ѝ, умът ѝ, цялото ѝ същество се напряга до крайност. Изглежда като тетива на лък, опъната и готова да звънне. Лицето ѝ се изкривява от някакво безумно усилие. После на него се мярка за миг мека, успокоена усмивка и тя се свлича на пода.

Красен се затичва към нея, вдига я на ръце и я носи на спалнята. Красен? Красен??? Последвам го с омекнали крака, после го докосвам с пръст. Истински е!

- Иди за вода – казва ми през рамо той и се надвесва над Поли.

 

***

Красен

Хубаво е да се върнеш към нормалния си вид. Все още ми е малко странно, но съм сигурен, че скоро ще свикна. Подавам на Поли чашата с кафе и питам:

- Миличко, как го направи?

- Не разбра ли? Изкривих огледалото...

- Превърнала си моите думи в магия? – криво се усмихва брат ми. – Вместо да ги върнеш обратно към мен, си ги отклонила към него?

- Добра съм, нали? – прошепва тя.

- Страхотна си! – възкликвам. – Обичам те! И от благодарност ще ти направя чашка Д.

Но Поли изглежда тъжна.

- Недей – казва тя. – Обичам те, но... повече не искам това. Нищо няма да се промени и аз... не искам това.

За пръв път я виждам толкова сериозна и разбирам, че наистина го мисли. Ако искам да остане, май и аз ще трябва да стана сериозен. Или пък... дали да не пробвам да я омагьосам, за да се влюби отново в мен?

 

 към страницата

 

Шоколадовите фигурки

 

Тази вечер луната се беше сгушила между облаците и в квартала бе абсолютна тъмнина. Това, изглежда, беше добре дошло за шофьора на пикапа. Той угаси фаровете си много преди да стигне до задния вход на антикварния магазин. Слезе от колата и тихичко почука. Вратата се открехна, после се отвори по-широко. Мъжът от магазинчето излезе и двамата започнаха бързо и безшумно да разтоварват от колата различни по големина кашони и да ги носят вътре.

Вече в склада, домакинът прегледа внимателно донесените вещи, пресметна стойността им и започна да ги прибира в тайно подземие. Другият запали цигара и зачака да получи възнаграждението си за стоката.

- Ха, ами това какво е? – учудено попита собственикът на магазина, симпатичен, светлокос мъж на около тридесет години.

- Знаех, че ще попиташ, Венци – усмихна се доставчикът. – Ами, моите скапаняци правят глупости. Грабнали кашончето от един негър на гарата. После се уплашили и настояха да го взема. Подарявам ти го. Аз сладко не ям, наблягам на бирата и мезето. Пък ти, нали имаш жена, тя сигурно обича шоколад.

Домакинът с любопитство разглеждаше съдържанието на кашона. Това беше по-скоро луксозно оформена картонена кутия. Вътре бяха подредени около четиридесет майсторски изработени човешки фигурки от шоколад. Имаше и млечни, и натурални, само бели нямаше. Вики щеше да е очарована. Тъкмо малко да я омилостиви, че напоследък нещата не вървяха добре.

- Интересни са… Киро, благодаря ти за подаръка. Обаче пак ще ти кажа, стига си работил с тия. Виж какви глупости правят. Някой път ще хванат някого от тях и не се знае къде ще му излезе краят. По-добре да се действа направо с магазините. Имаш ли директен сблъсък с човека, рискът е голям. А защо, викаш, са се уплашили?

- Ами, и аз не разбрах добре. Казаха, че онзи стоял на място и шепнел нещо. Гледал право в тях и… не знам, явно от него са се шашнали.

- Хм… Нали ти казах, идиоти. Негър не виждали. А! Киро, добре ли си?

Приятелят му беше внезапно пребледнял, по челото му избиваше пот.

- Нещо не съм много в ред, давай да се оправяме и да ходя да си лягам. Стомахът ли е, какво е…

- Да не си ял нещо? – попита Венцислав, докато отброяваше дължимата сума от пачката.

- Знам ли… - изпъшка Киро. – Хайде, мерси, пък утре, ако не ти се обадя, заповядай на погребение.

Намигна му измъчено и затвори вратата след себе си. 

Дишането издаваше, че Вики не спи. Венцислав реши да не я дразни. Щом иска да се преструва на заспала, добре. И без това всичко беше наопаки, по-добре да не ѝ дава още поводи за сърдитни. Утре ще ѝ поднесе в леглото кафе и шоколад и тогава може би…

… но се успа. Когато отвори очи, видя, че жена му стои до леглото и е вече облечена за работа. Явно погледът ѝ току-що беше попаднал върху красивата кутия и тя се чудеше дали да я отвори, за да види какво има вътре. Венци ѝ се усмихна сънено. По-рано това я разнежваше. Тогава тя притискаше главата му към гърдите си и разрошваше и без това чорлавата му от съня коса. Но сега само му кимна за добро утро.

- Това е за теб - каза Венцислав.

Вики вдигна вежди, но нищо не попита. Отвори кутията и едва сподави ахването си. Сините ѝ очи грейнаха. Най-сетне дългоочакваната усмивка се появи на лицето ѝ.  Извади няколко фигурки една след друга и ги разгледа. Всички те бяха различни. Имаше старци с бради и мускулести младежи с препаски. Имаше и красиви тъмнокожи девойки, както и майки с деца, привързани с парче плат към гърдите им. Изработката беше великолепна.

- Невероятни са - прошепна възхитено Вики. - Но не бих могла да ги ям.

- Стига де! Фигурата ти е съвършена. Можеш да си позволиш малко шоколад.

- Глупости! - сопна се тя. - Една жена трябва винаги да внимава, ако иска да е във форма. Но не става дума за това изобщо.

- А за какво?

- Не виждаш ли? Те са живи!

- Хайде сега фантасма… - Венци усети, че е нагазил лука, но беше късно.

- Фантасмагории, да! Женски глупости, нали? Пак дотам стигнахме, Венциславе, много ти благодаря! Знаеш ли какво? Довечера ще спя у майкини! Ако трябва - и утре вечер. И колкото трябва вечери, докато не разбереш, че трябва да престанеш да ми говориш с тази снизходителност!

- Ама, бебончо…

- Никакъв бебончо не съм ти! Аз съм зряла жена! И докато продължаваш да ме смяташ за някакъв специален вид олигофрен, ще си стоиш тук сам!

Вики се врътна гневно и тръгна да излиза. На вратата спря и добави:

- А, да! И не ти искам шоколадовите фигурки! Изяж си ги… ако ти стиска. Но на твое място не бих ги пипнала и с пръст.

Объркан, Венцислав протегна ръка към жена си, но тя излезе и след миг се чу затръшването на входната врата. Младият мъж седна в леглото, разтърка очи и заразглежда отново фигурките. Наистина са красиви, помисли си той. Приличат на истински, не като нашите тъпи дядоколедовци в станиол. Ама, чак пък живи?

Какво ѝ ставаше на Вики напоследък? Каквото и да направеше, все се оказваше, че е успял да я обиди. Тя постоянно го обвиняваше, че я подценява, че я гледа отвисоко и снизходително. Ами че можеше ли да не гледа с нежност едно тъй фино и скъпо създание? Съпругата му беше ситничка и приличаше на кукла с естествено русите си къдрици. Венци не познаваше по-миловидна жена. Видът ѝ караше сърцето му да се топи, като шоколад, оставен на слънце…

Замислен, той не усети как поднесе към устата си една от сладките фигурки. В момента, в който зъбите му започнаха да се затварят около врата на шоколадовото негърче, зазвучаха писъци. Стреснат, Венцислав издърпа фигурката от устата си и я захвърли в ъгъла. Искаше да извика “Кой е?”, но гърлото му внезапно пресъхна. Огледа се изтръпнал наоколо, но не видя никого.

“Идиот, каза си, май се върза на фантазиите на жена си.” Понечи да се усмихне. И чу думкане на барабани. То идеше сякаш изпод земята и носеше древен, непознат ритъм. После се обади глас:

- Ти искаше да изядеш Нати.

- Какво? Не съм… Кой е Нати?

- Нати е братовчедка ми. Ти я хвърли в ъгъла.

Венци не вярваше на фантасмагории, затова стана, отиде в ъгъла и взе фигурката. Искаше да се увери, че това не е никаква Нати, а просто парче шоколадова отливка. Но черното момиче бе вдигнало ръцете си, сякаш да се предпази от опасност. Лицето ѝ беше изкривено от ужас и по него се стичаха мънички шоколадови сълзи.

Младият мъж се отпусна на леглото потресен. Погали малката фигурка с върха на показалеца си, после внимателно я постави на мястото й в кутията.

- Сега видя ли? - обади се пак гласът.

- Видях. Всички ли сте живи?

- Да. Освен Бонго и Сал. Той ги уби.

- Кой? Негърът от гарата ли? - Сега Венци си спомни, че крадците на Киро се бяха изплашили от него. Стоял на място, гледал ги и нещо си говорел.

- Да. Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.

- О, стига!

Младият мъж отново разтърка очи. Това бяха някакви ненормални глупости. Какви магьосници, какви живи шоколади? Сигурно още спеше. Той затръшна капака на кутията, отиде в кухнята и се наплиска няколко пъти със студена вода. Направи си силно, двойно кафе, а след него взе и хладен душ. По някое време барабаните изчезнаха.

Едва тогава се върна в спалнята, решително грабна кутията с шоколадови човечета и я занесе на кухненската маса. Заразглежда ги внимателно. Бяха напълно неподвижни. Красиви, но неодушевени. Момичето, което беше хвърлил преди малко в ъгъла, изглеждаше съвсем нормално. Ясно, сънен е бил. Когато разкажеше на Киро в какъв филм се е вкарал с неговите шоколадчета, добре щяха да се посмеят.

Впрочем, Киро трябваше да му е звъннал още преди половин час. “Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.” Ама и той, с неговия хумор. Венци взе телефона и набра номера. Едва след петото позвъняване отсреща отговори момичешки глас, леко треперещ:

- Бате Киро не може да ви се обади, господине…

- Защо? - попита раздразнено. (“Киро, какви дечурлига забърсваш, брат?”)

- Защото… той умря - прошепна момичето отсреща и се разплака.

След дълго и търпеливо разпитване и след като в разговора се включи и майката, Венци разбра, че сутринта намерили приятеля му проснат пред входа. Бил мъртъв, а на устата му имало зеленикава пяна. Отнесли го с линейка. Жената, която чистела входа, се наела доброволно да оправи апартамента му, за погребението. Телефона бе вдигнала дъщеря ѝ.

И барабаните затрещяха страховито.

“Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.”

“Онзи стоял на място и шепнел нещо, гледал право в тях.”

“Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.”

Венцислав грабна кутията и я раздруса:

- Къде си? - изкрещя. - Кажи ми какво става, по дяволите?

Този път гласовете бяха много и се надпреварваха да обясняват. Известно време той нищо не разбираше от цялата тази гълчава. Накрая женският глас отпреди малко надвика останалите и им нареди да млъкнат.

- Ние се разбунтувахме срещу него. Чичо ми няма деца, аз съм единственото дете на единствената му сестра. Обичаят на племето повелява той да обучи на магьосничество този, когото аз ще избера за съпруг. Само че чичо ми не го хареса.

- Защо, какво му имаше?

- Беше добър. Не беше подъл като него. Нямаше да му помага в злините, които вършеше. А той вършеше много. Магьосникът трябва да мисли за другите, не да облагодетелства себе си. А чичо ми отнемаше вещите и храната на хората, понякога дори жените от мъжете им. 

- И какво стана после?

- Чичо Лумба искаше да ме даде на друг. Един противен тип, с когото много си приличаха. Но аз помолих хората да ми помогнат. И, макар, че се страхуваха, те го направиха. Защото повече ги беше страх какво ще стане, ако Коно бъде следващият магьосник на племето. Вече бяха видели много лошо от него.

- Разбирам. И как се стигна до това, че сега сте в тази кутия?

- Не е ли ясно? Той победи. Във фигурките са затворени само душите ни. В момента нашите тела лежат безжизнени в селото. И ако това продължи още дълго, ние никога няма да можем да се върнем.

- Но защо ви носи със себе си?

- За да поддържа силите си. Щом изяде някоя от фигурките, той поглъща душата, която е в нея.

На Венцислав му се зави свят при мисълта какво щеше да направи преди малко. Той потърси с поглед Нати, погали я отново с върха на показалеца си и прошепна: “Извинявай!” Шоколадовото момиче леко кимна в отговор.

- И сега какво? - попита младият мъж.

- За да излезем оттук, шоколадът трябва да се разтопи. После, да се излее в течаща вода. Имате ли тук река, море?

- Много е далеч… в мивката не може ли? 

- Къде ще отиде?

- Ами, в канала и оттам в друг канал и най-накрая все пак в реката.

- Добре, става. Ще го направиш, нали?

- Иска ли питане? - усмихна се Венцислав.

После изведнъж му се зави свят. Почувства слабост в корема, сякаш някой го бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. Зловещите барабани тътнеха в слепоочията му. Обърна се да седне на дивана и случайно погледна през прозореца.

Долу на улицата стоеше негър в широка, пъстра дреха. Гледаше втренчено нагоре. Всъщност, гледаше право в него. Устните му се движеха.

Венци разбра. Магьосникът го бе намерил. Може би все още можеше да се спаси. Той грабна кутията, затвори я и тръгна към балкона. Просто щеше да му я хвърли и… и в ушите му зазвучаха писъци. Ужасени, отчаяни писъци. Ако го направеше, щеше да ги чува непрекъснато, до края на живота си.

Не можеше да го направи.

Като насън Венци отвори кухненския шкаф, взе пластмасова купа и изсипа шоколадовите човечета в нея. Усещаше как магьосникът го притиска все повече. Краката му отмаляха, изби го студена пот. Той мушна купата в микровълновата, придърпа един стол и седна до нея. Душите на хората от племето продължаваха да пищят, цялото му тяло пулсираше в барабанния ритъм, но сега се чуваха и заклинанията на Лумба, зловещи и яростни.

Микровълновата иззвъня и в същия момент външната врата се отвори. Венцислав грабна купата и пусна водата да тече силно. Започна да излива шоколада в канала. Сигурно магьосникът идваше, трябваше да го изпревари!

Но вместо него в кухнята тичешком влезе жена му.

- Мило, не искам да се караме, аз…

- Вики, бягай! - изкрещя Венцислав, докато бързаше да отмие и последния шоколад от купата с гореща вода от чешмата. - Махни се веднага оттук!

Сините ѝ очи се отвориха широко, тя се обърна да погледне към вратата, после неочаквано направи последна крачка към съпруга си и се хвърли в обятията му.

***

Не знам точно къде съм. Помня, че купата от шоколада беше напълно чиста, а някой извика “Благодарим ти, сбогом!”. Сега плувам в някаква особена мъгла и не усещам тялото си. Не мога да се помръдна и да се огледам встрани. Виждам само пред себе си. А там има миловидно женско лице, обрамчено от дълги къдрици. Широко отворените очи са изненадани, но устните са поднесени за целувка. Любимото лице на моята Вики, направено от бял шоколад.

към страницата 

 

Картички за добро утро - зимни

 към всички картички

Картички за хубава вечер и лека нощ

 към всички картички

Картички за религиозни празници

 към всички картички