Босилкова поляна

 

Небето червенееше. Цветята в малката градинка разтваряха чашки в очакване на нощния хлад. Уханието им изпълваше въздуха.  

Босилка шеташе по двора и си припяваше тихичко. Едното ѝ ухо все беше към пътя – да чуе скрибуцането на Ивановата каруца, да долови как земята трепери под уморените стъпки на воловете, за да хукне да отвори портите. 

Цял ден не бе излизала от стана. Още малко и щеше да свърши платното. Дружките ѝ я чакаха да стане готова, та заедно да вървят на реката да го белят. Не че не беше бързала, не че не ѝ спореше. Просто тия дни твърде често я бяха викали за болни дечица, твърде често… Лошата болест върлуваше наред. Жените окачваха билки над праговете, палеха всяка вечер кандилце на Света Богородица. Но сякаш нищо не помагаше. Докато не си вземеше нейното, болестта нямаше да си иде. Слава Богу, поне днес отникъде не се бе дочул майчин писък и затова денят беше хубав. Може би пък вече да ѝ се виждаше краят на болестта?

Младата жена спусна длан на корема си. Тъкмо чуден ден да каже на Иван добрата новина. Ще му помогне да прибере воловете, ще му полее да се измие, сетне ще сипе топла гозба и двамата ще седнат на софрата. Като хапнат, тогава ще му обади…

Конски тропот я извади от унеса. Турчинът спря пред портата и, без да слиза, забързано каза:

- Булка Иванице, Ремзи бей те вика в конака.

- Какво стана? – разтревожи се Босилка.

- Касимчо се разболя. Вземи си там, каквото ти трябва.

- Аз ей сега. Кажи, че ида.                                                                                

В това време пристигна и Иван, но, като видя какво става, се зае мълчешком да се оправя с добитъка.

- Аз нали ти казах – въздъхна Босилка на тръгване. – Нали те питах, там, на поляната до вира, знаеш ли с какво се захващаш. Цял живот ще е тъй. Хайде, ако се забавя, сипи си, не ме чакай. Друго мислех, ама…

- Ще се оправя, Босиле-пиле – усмихнато погали страната ѝ Иван. – Ти иди, пък дано помогнеш на малкото бейче.

- То, дано не е лошата, че…

 

В конака всички се бяха изпокрили. Беювицата Хатидже седеше по турски в ъгъла на стаята, олюляваше се и тихо виеше. Още беше отслабнала, забеляза Босилка. Три пъти тя бе поемала от утробата ѝ посинелите, мъртви телца на дребни, недоносени момченца. Четвъртият, Касимчо, се роди здрав и едър. Но крехките кости на майката не издържаха на натиска на голямото бебе. Нещо в таза се скъса и след плода се провлачиха вътрешностите ѝ. Тогава Босилка направи, каквото можа. Но Хатидже така и не се възстанови. Коремът ѝ все се подуваше и около нея се носеше лоша миризма, въпреки тежките парфюми. Тя повече нямаше да зачене, знахарката бе сигурна в това и ѝ го беше казала.

А сега единственият син на бея умираше. Босилка разбра това по хрипкавото му дишане още с влизането в стаята. Бузките на детенцето бяха алени и горяха. Вече беше започнало да се отпуска. Пребледнелият баща стоеше прав до леглото. Очите му я приковаха.

- Спаси го, Иванице! Ще те позлатя… Седем чешми ще направя и на всичките твоето име ще пише. Спаси сина ми!

Босилка поклати загрижено глава:

- Не знам, бей ефенди. Не ми се види никак добре. Ще се опитам, но… Откога е тъй?

- Днес по икиндия нищо му нямаше. Сетне изведнъж… - прошепна Ремзи бей. После повиши глас. – Не може толкоз бърже да се разболее! Трябва да се оправи! Ти ще го излекуваш!

- Ще се опитам, бей ефенди. Но се боя за него. Много е лоша тая болест, много. Толкоз невинни душици си заминаха. А той от най-тежката е прихванал…

- Гяурчета! – кресна беят. – Какво ми приказваш за някакви гяурчета? Моят син трябва да живее! Захващай се!

Лечителката стисна зъби, но нищо не му отвърна. Беят не беше лош господар. Винаги я бе уважавал заради дарбата ѝ да цери. Тя знаеше, че страхът и болката някой път правят човека лош, затуй реши да не му връзва кусур. Отвори вързопа си, разшета се и почна да приготвя отвари, да налага лапѝ и вендузи.  Ремзи бей я погледа, изрече тихо проклятие и излезе от стаята. В ъгъла Хатидже, нечуваща и невиждаща, продължаваше да вие.

 

Призори детето почина. Сякаш усетила кога точно се скъса нишката, която го държеше за живота, в същия миг майката замлъкна. Олюлявайки се от изтощение, Босилка отвори вратата на стаята. Беят седеше отвън. Той се взря в лицето ѝ, изблъска я и влезе вътре.

Сърцето на лечителката се свиваше от мъка. Едничка рожбица, както  на толкова други хора. Дали си бей, дали бедняк, кога господ реши, всекиго може да почерни. Тя протегна ръка към съсипания баща, да го утеши.

А той вдигна своята и с един удар я повали на пода. Зашеметена, Босилка опита да се надигне, но Ремзи бей я сграбчи за плитките и я повлече вън от стаята. Блъсна я и се отпусна отгоре ѝ.

- Мръсна гяурко – свистеше през зъби. – Колко гяурчета спаси, а? Гледай ме в лицето, уруспийо!

Заби пръсти в бузите ѝ и я обърна към себе си. Очите му – въглени, се впиваха в нейните с омраза. Ръката му все замахваше и замахваше, от носа ѝ потече кръв, един от зъбите ѝ хвръкна и го удари по лицето.

- Спасяваш гяурчетата, а моя син не можа, а? Сега ще те убия, мръснице! – и почна да удря главата ѝ в пода. Сетне, когато младата жена почти изгуби свяст, раздра полите ѝ и заблъска в беззащитната ѝ утроба.

 

Босилка се свести на същото място. Наоколо нямаше никого. Тялото я болеше, крака  и ръце не я слушаха, но тя знаеше, че трябва веднага да се махне оттук. Бавно, подпирайки се по стените, се добра до изхода и излезе на двора. Там също беше пусто. Само на голямата круша се полюляваше тялото на Хатидже. Младата жена прошепна „Сбогом, сестрице“ и се отправи към портата.

Иван я чакаше у дома, рошав, недоспал. Той бе свикнал да я няма по цели нощи, но тоя път го беше налегнала тревога. Щом я видя, изтръпна. Веднага се втурна да я подкрепи. „Умря…“ – прошепна Босилка и изгуби съзнание.

Успя да я внесе у дома. Положи я на чергата и с разтреперани ръце загали челото ѝ. Задавиха го сълзи. Колко ли беше пострадала? И кой щеше да ѝ помогне, когато тя беше лечителката? Неговата Босилка, пиленцето му. „Знаеш ли с какво се захващаш?“ – бе го попитала. А то, тя самата не е знаела. Понечи да махне дрехите ѝ, да не ѝ стягат. И тогава видя кръвта, стичаща се по краката ѝ.

 

Закара я през две села, при баба Санда, що на времето я беше учила на билките и другите церителски работи. Старицата вече хич не я биваше, но щом я видя на какво прилича, веднага взе да гласи лековете.

- Речѝ ми само едно: трудна ли е била? – попита Иван. Бабата видя, че в погледа му има смърт, но не посмя да го излъже.

А Босилка беше трескава. Цяла неделя тя се мята, без да дойде на себе си. Баба Санда я слушаше какво бълнува и си мислеше колко е добре, че Иван тръгна още тогава. Ако беше чул всичко, щеше веднага да хукне към конака и да си направи беля.

Когато младата жена отвори очи, тъкмо се свечеряваше. Свеж ветрец надигаше перденцето и донасяше ухание от градинката пред къщи. Баба Санда, която от доста време бдеше до нея в очакване, побърза да ѝ поднесе кратунка с лековита отвара.

- Преско̀чи трапа, чедо – промълви тя и я погали по челото.

- Загубих си рожбата, нали? – Старата жена кимна. – Ами Иван?

- Мъж ти замина с хайдутите. Заръча да ти кажа бея да не го мислиш, негова работа бил.

Босилка се надигна на лакти.

- Бабо Сандо, трябва ми магия за смърт!

- Недей, чедо. Ако е трябвало, щях да ти я кажа, кога те учих.

- Но знаеш, нали?

- Знам.

- Е, сега вече трябва. Кажи ми я – Старицата мълчеше. – Ще го убият, бабо Сандо! Ще иде там и ще го хванат… А, ако аз го направя, никой няма да разбере. Ще може да се прибере, даже няма да се знае къде е бил.

- Ех, момиче… Ти мислиш ли, че туй не се плаща? Мислиш ли, че няма да ти вземе душата?

- Аз да спася стопанина си, пък за душата ще се разправям с господ, кога му дойде времето. Без туй имам да го питам някои работи.

- Виждам, на господ няма да му е лесно да си говори с тебе. Но лошата магия и здравето взема, да знаеш.

- Какво ли здраве пък ми е останало на мен…

Баба Санда премълча. Босилка още не бе видяла лицето си, обезобразено от счупения нос. Не знаеше, че повече няма да носи дете в разкъсаната си утроба. А и кръв беше пикала, та не бе сигурно вътре в корема ѝ какво става.

- Да ти река още нещо все пак. Хората разправят, беят всеки ден идел пред вашата порта. Носел кесия злато, говорел, че прошка ще ти иска. Полудял бил от мъка, не знаел какво прави, затуй се каел.

Този път Босилка преглътна сухо.

- Не e лесно да осъдиш покаял се човек. Но някои неща не се измиват със злато, нито се лекуват с покаяние.  Казваха, бил добър господар. И аз тъй мислех. Но вече знам – господарят е добър до време. Докато поиска да ти вземе туй, що имаш… Не мога, бабо Сандо, заради Иван  не мога да се откажа. Ще загине, а заради мен е тръгнал. По-мил ми е  и от прошката, и от душата ми. Кажи ми магията.

Старата жена въздъхна тежко:

- Твоя воля, чедо. Трябва ти сълза, твоя сълза. Не вярвам да е трудно. Кръв от утробата ти съм нагласила в таз кратунка. Също тъй, пръст от гроба на беювицата. И още има, а и думите ще трябва да научиш. А другото, то вече е от тебе, от твоята сила…

 

Не мина много време и се чу – Ремзи бей го мъчела невярна болест. Станал бил като вейка, не можел да ходи сам. Босилка се пооправи и се прибра у дома. Все се надяваше, че като чуе, Иван ще си дойде. Затуй седеше там, да го чака. Но Иван не идваше, а вместо него се появи един от хората на бея. Тоя път не я помоли да иде, а направо я подкара пред коня си.

Беят лежеше, подпрян на няколко възглавници. Не приличаше на себе си. Не само се беше стопил, а и бе някак почернял, сякаш вече готов да иде в черната земя. Той я изгледа и едва проговори:

- Като ми казаха, че ми е направена магия и веднага се сетих за теб. Ти ли ми стори това?

- И аз да съм…

- Не си ли чула, че се покаях за туй, което ти направих? Търсих те, с кесия жълтици дойдох.

- Златото не измива всичко. Покаянието – и то.

- Помогни ми и ще ти простя. И мъжа ти ще опростя, дето е тръгнал с хайдутите.

- И да искам – не мога. А не искам.

- Виждам -  и ти си се стопила. Сигурно не е проста работа да вземеш живот. Не ти ли тежи?

- Бей ефенди – тихо каза Босилка. – Ти може да си господар тук. Но не си господар на туй, що е в душите на хората. Нито на живота и смъртта. Не си.

Думите ѝ разгневиха Ремзи бей.

- Така ли?  - процеди той. – Я погледни сега през оня джам, да видим на какво съм господар.

Прозорецът гледаше към вътрешния двор на конака. Младата жена погледна и краката ѝ се подкосиха. Там стояха колове с набити на тях глави. Нагласени бяха за изнасяне на мегдана. Едва позна Иван. Беят я беше излъгал. Не беше и мислил да го опрощава.

Босилка се втренчи в него и от сухите ѝ очи вместо сълзи изригнаха пламъци. Бесът и мъката ѝ бяха тъй големи, че ѝ дадоха неведома сила. Турчинът закри лице, но вече бе ослепял. Кожата му взе да се надига на мехури, той запищя от болка. Жената се хвърли към него и го удари през ръцете. Продължи да удря, дето свари и при всеки удар плътта му се късаше, костите му се чупеха, сякаш го налагаше с тежък топор. Присъстващите се разбягаха с викове „Шейтан!“. След малко писъците спряха. От Ремзи бей беше останала трепереща купчина плът. Босилка му обърна гръб и излезе от конака. Никой не я спря. На пътя погледна веднъж през рамо и дървената къща лумна в пламъци.

Тя мина през село и хвана пътя към горския вир. Вървеше унесена, нищо и никого не виждаше. Спря се на поляната до вира, същата поляна, където някога се бяха срещали с Иван, където я бе попитал дали ще му стане булка. Прошепна:

- Ида, господи. Нещо имам да те питам.

И се хвърли във вира.

А на поляната поникна непознато цвете, със сладък, упойващ аромат. Нарекоха я Босилкова поляна.

към страницата