Онази роза

 

След малко може да ме няма. Но аз седя тук и не се опитвам нищо да променя. Само сетивата ми са болезнено напрегнати в очакване да доловят стъпките му. А мислите се мятат хаотично в главата ми.

Онази роза е пред очите ми. Отново и отново виждам изумителното ѝ раззеленяване, появата на малка пъпка, разтварянето на тъмнобелите ѝ листенца. Мразя я. Тя се поддаде на магията и съсипа живота ми. Съсипа го до смърт и не преувеличавам, като казвам това.

А минаха едва три години оттогава.

 

***

Преди три години

 

Купонът беше тегав, вътре бе задушно и аз излязох навън, просто излязох да изпуша една цигара в градината. Приятелката ми беше на квартира в покрайнините на града, в стара къща с ограда от ковано желязо. Само след година и този квартал щеше да падне на колене пред булдозерите, но тогава къщата беше още там. С малката си градина и с розите, едва започнали да дават признаци на живот в ранната пролет.

- Прекрасна си! – чух глас зад гърба си.

Непознатият ме наблюдаваше през оградата и ми се усмихваше. Такава усмивка не бях виждала никога. Не добряшка, не шармантна, не дори и иронична. Зъбите в устата му бяха равни и въпреки всичко усмивката беше вампирска. Точно онази, която авторите на романтични страхотии описват. Тя е усмивката, която те кара да отвориш прозореца. И аз не направих изключение.

Усмихнах му се, а той продължи:

- Аз съм Статул, а ти?

- Камелия! – отвърнах, останала без дъх. – Странно име имаш...

- Магьосническо – засмя се отново непознатият и аз не можах да разбера дали се шегува. Явно съм го гледала с недоумение, защото замълча за миг, сякаш премисли нещо, после попита: - Не вярваш, че съм магьосник ли?

Този път аз се засмях, по-скоро се изкикотих неловко. После вдигнах рамене. Тогава Статул се втренчи в една роза. Тя бе подрязана и зарината за зимата. Едва бе почнала да се подава над камарата пръст. И изведнъж започна да расте под погледа му. Стъблото ѝ се издигна нагоре, после по него избиха мънички листенца с нежен зелен цвят. След тях се появиха пъпките, пораснаха, разлистиха се... и само след минута пред мен се изправи великолепен розов храст.

Стоях като статуя. Толкова бях шокирана, че не можах нито да се учудя, нито да се изплаша. Дори не ми хрумна да погледна към новия си познат, за да видя изражението му. Просто стоях и гледах розата и нямах представа как бих продължила да живея, след като съм била свидетел на такава гледка. Накрая все пак вдигнах очи, за да попитам странния младеж какво се е случило и в този момент горещите му устни превзеха моите. Не знаех кога се е приближил. Или може би аз бях пристъпила към него? Не знам...

 

***

 

Така започна всичко. От този момент нататък аз принадлежах на Статул и нищо не можеше да ме откъсне от него. Бяхме неразделни от ставане до лягане, а нощем той идваше в сънищата ми. След случката с розата последваха още множество такива.

- Но как правиш тия неща? – питах аз изумена.

А той поставяше пръст на устните ми, намигаше ми и прошепваше:

- Магия...

Естествено, не вземах това на сериозно. Както вече казах, бях млада и наивна. Само три години оттогава, а колко различна бях... Не че намирах разумно обяснение за възвирането на кафето с поглед или за внезапно появилия се вятър, щом кажех, че ми е горещо. Просто избягвах да се замислям и си казвах, че със сигурност моите въпроси имат съвсем прост отговор. Само че аз не го виждам, а Статул си мълчи, за да бъде загадъчен и да ме очарова. Може би беше просто фокусник? Изглеждаше невероятно това да са илюзии, но как можех да знам със сигурност? Както и да е... Единственото, което имаше значение, беше да съм с него. Бях влюбена и летях от щастие.

Оженихме се само след месец. Разбира се, родителите ми бяха против, струваше им се, че действам прибързано. Но Статул поговори с тях няколко минути и всичките им възражения изчезнаха като дим. Не можех да зная, нямаше как да се досетя, че те за него са били просто още два розови храста, които е трябвало да подчини на волята си. Не можех... нали?

А трябваше да говоря с тях още в началото. Когато се случи това с кучето.

 

***

 

Беше лятна вечер и въздухът ухаеше на жега. Притъмняваше. Настъпи оня призрачен момент, когато на небето няма никакво светило, а уличните лампи още не са запалени. Вървяхме, хванати за ръце, после мен ме обзе внезапен порив. Пуснах се и се затичах напред. Исках да лудувам, да се веселя. Исках Статул да ме настигне и да ме завърти във въздуха. Но се случи друго.

Усетих неочаквана болка в крака и изпищях. Чух кучешко ръмжене и ужасена, тръснах крака си. Откопчих се от зъбите на нападателя и го ритнах. Кучето изквича, но после реши да се върне. Ужасена се огледах за нещо, с което се защитя, докато мъжът ми стигне до нас. И тогава кучето се запали. Избухна в пламъци пред изумения ми, ужасен поглед. Зави неистово. Хукна напосоки в опит да се освободи от болката. Но след минута се превърна в разпадаща се жарава.

Не знам колко дълго съм пищяла. Дойдох на себе си в прегръдките на Статул. Лицето ми беше мокро от сълзи.

- Няма нищо, няма нищо - повтаряше той. – Всичко вече е наред.

- Какво стана? – попитах го с пресекващ глас.

- Нищо особено. Защитих те.

- Ти ли направи това? – почти изпищях.

- Няма защо да се правиш на учудена, нали? – беше раздразненият отговор.

- Но... – опитах се да възразя. И млъкнах. Статул не ми беше дал избор. Повече не можех да се правя, че нищо особено не се случва...

 

***

 

Едва след няколко дни събрах смелост да попитам какво точно е това.

- Дарба – отвърна той кратко.

- Дарба? Само това ли ще ми кажеш?

- За какво ти е да знаеш друго? Много хора имат паранормални способности. Това всеки го знае. Аз мога да материализирам мислите си. Това е всичко. Помислям си нещо и то се случва. Когато запратя мисълта с необходимата сила, разбира се.

- И това ти е по рождение?

- Беше по-слабо. Развих го.

- Значи да внимавам да не те ядосам - засмях се неловко.

- Точно така. Внимавай.

Погледнах го и видях, че говори сериозно.

Оттогава нищо не беше същото. Наблюдавах Статул с изострено внимание и започнаха да ми правят впечатление неща, които по-рано не бях забелязвала.

Веднъж една сервитьорка ни удари в сметката. Едва прибра парите и изведнъж се свлече на земята с пребледняло лице. Откараха я с линейка. После чух, че я оперирали заради спукана язва. А никога не била боледувала.

И заядливият стар съсед, дето все създаваше проблеми. При последния скандал внезапно спря да крещи, хвана главата си с две ръце и лицето му се изкриви. Помислих, че е вдигнал кръвно от яд. Но видях студения поглед на Статул и разбрах истината. Съседът не умря. Остана парализиран и мучащ. Веднъж го посетих, но при вида ми очите му се замятаха с такъв ужас, че никога повече не посмях да стъпя там.

 

***

Наложи се да осъзная. Статул нямаше задръжки. Безценната дарба беше опасна в неговите ръце. Направих опит да му говоря. Изсмя се. След това усещаше бунта ми в зародиш и с един поглед го смазваше.

Тогава реших, че трябва да се опитам да свикна. Но не беше възможно. Твърде много жестокост. Твърде много мъртви кучета и котки, твърде много наранени хора. Мен не закачаше. Но не щадеше душата ми.

Накрая разбрах, че имам само един изход. Трябваше да го напусна. Когато реших това, се заключих в банята и дълго ридах под душа. Какво щях да правя без него? Та аз бях пристрастена! Как щях да живея без нежността и закрилата му, без ласките и тъмния му поглед? Взетото решение ме убиваше, но знаех, че не мога да остана.

Той влезе точно когато бях струпала саковете на леглото. Беше се върнал по-рано. Погледна ме само за миг. Нищо не каза. Обърна се и излезе. Неволно направих крачка след него. И паднах. Не усещах краката си. Абсолютно нищо не усещах! Опитах се да ги размърдам, но видях, че не се движат. Беше ми счупил гръбнака.

 

***

Остави ме така часове наред. Отначало опитах да пълзя, да се кача на леглото. После се предадох. Останах на пода, тихо хлипаща от мъка и безсилие.

Унесла съм се от изтощение. Така и не съм разбрала кога ме е вдигнал в леглото. Когато отворих очи, саковете ми бяха изчезнали. Статул седеше до мен и ме гледаше безизразно. Избухнах. Крещях му. Той просто стана и излезе, а аз не можех да го последвам. Нямаше го цяла нощ. Лежах безпомощна в обятията на ужаса и неизвестността и това време точно ми стигна, за да го намразя завинаги.

На сутринта ме попита дали ще остана, ако ме излекува. Помислих си да го излъжа и после да си тръгна. Но веднага осъзнах, че съм в безизходица. Мисълта му можеше да ме настигне във всеки един момент. Затова кимнах бавно. Сълзите ми се застичаха, а аз не можех да ги спра. Мисля, че го дочух как изскърца със зъби. След минута усетих мравучкане в пръстите на краката.

 

***

Заживях така. Във вечен страх. Постоянно стъпвайки на пръсти, за да не го ядосам. Не си позволявах да му възразявам и за най-малките неща. Изпълнявах на мига всичко, което му хрумваше да поиска от мен.

Понякога улавях погледа му. Когато мислеше, че няма да видя, Статул ме гледаше продължително и в очите му се четеше отчаяние. После те потъмняваха до буреносност и поредното проклятие се стоварваше върху беззащитното ми тяло. Пронизваше ме внезапна болка, костите ми се чупеха, вътрешните ми органи се разкъсваха. Падах на земята, тежко, глухо. Стараех се да викам само вътре в себе си. Той ме поглеждаше гневно и излизаше, затръшвайки вратата. По-късно се връщаше да ме лекува. Притискаше ме силно към гърдите си, без да издаде нито звук. Но аз знаех, че плаче.

Чудех се какво би станало, ако някой ден не се върне. Ако остана там, влачеща се по пода, без надежда за спасение. Но Статул се връщаше всеки път. И аз му бях благодарна за това.

Само нощем беше различно. Нощем, под прикритието на тъмнината, ние се търсехме – двама мъченици, взаимно причиняващи си болка, взаимно лекуващи се. Докосванията ни бяха трескави, отчаяни. Това бе всичко, което можехме да си дадем един на друг.

 

***

Тази сутрин се събудих, а той седеше на леглото до мен и ме гледаше. Като че ли го беше осенила някаква идея и само чакаше да отворя очи, за да я сподели с мен. Беше видимо неспокоен, но и някак обнадежден. Помълча малко, но питащият ми поглед го принуди да заговори.

- Мисля, че разбрах... Всъщност... всъщност ти ме обичаш... Просто си горда и не го признаваш. Може би дори пред себе си не го признаваш, но ако се замислиш, ще видиш...

Той говореше все по-бързо. Думите му се изпреварваха една друга, бузите му порозовяха от вълнение.

- ...така е, нали? Просто ти трябва време, за да го осъзнаеш...

Сигурно в този момент трябваше да го излъжа. Но не можах. Поех дълбоко въздух в очакване на следващия удар, погледнах го право в очите и казах:

- Съжалявам.

Видях го как се смали. Повярва ми. Очите му потъмняха, аз се свих. Не се страхувах вече. Но ми беше жал. За него, за мен си. За любовта, която умря. Прошепнах отчаяно:

- Защо не ме накараш да те обикна чрез магия?

- Не мога... – задавено каза той и изтича навън.

 

***

Сега стоя тук и чакам да се върне. Знам, че ще дойде. Може би сега обикаля някъде, взривява дървета и блъска коли. Но това няма да му помогне. Няма да бягам. Къде да бягам? Мисълта е по-бърза от всичко, ще ме настигне навсякъде. Вместо да се оглеждам през рамо, по-добре да остана тук и да чакам своя съпруг. В добро и зло, в болест и здраве...  докато смъртта бъде така милостива да ни раздели.

Бравата на вратата бавно се накланя надолу...

 

към страницата