Пеперуда

 Злата вече беше турила на софрата две-три глави лук и бучка сиренце, челядта бе насядала наоколо, а Вангел се канеше да разчупи питата, когато кучетата навън се разлаяха.

- Що ли има сега? – изпъшка стопанинът. Днеска беше сял царевица на горната нива и много се беше уморил.

- Ще ида да видя – надигна се Злата. Чуваше се как пита кой е, сетне ахна уплашено. Сега вече и Вангел стана, изшътка на децата да седят мирно и да не излизат и отиде навън.

До портата стоеше дете – малко момиче, което беше толкова мръсно, че мязаше на таласъмче. Само сините му очи грееха на изпоцапаното личице. Ъгълчетата на устата се повдигаха от несигурна усмивка.

- Кого търсиш, момиче? Де си тръгнала в таз тъмница? – попита Вангел, като внимаваше да не уплаши девойчето. – Май не си тукашна – добави, докато се опитваше да различи чертите на лицето му.

- Вуйка си търся. Вуйко Вангел – каза малката. Злата ахна и вдигна ръце към небето.

- Вангел ли? Аз съм Вангел. А тебе как те викат?

- Райка.

- Чия си ти, Райке? Кой ти рече, че аз съм ти вуйко?

- Майка тъй ми рече. Иди, рече, намери вуйка си, моя брат Вангел – виждаше се, че детето повтаря наизустени думи. – Ще го дириш в село Еньовица, най-крайната къща, до гераня. Тъй ми рече майка.

- А как я думат майка ти? – за още по-голяма сигурност попита Вангел, макар вече да му беше ясна работата.

- Цветана я думаха.

„Цветана я думаха.” Значи, господ бе прибрал сестрицата му. Най-накрая беше сложил край на мъките ѝ.

- Ела, чедо – посегна Вангел. – Таман ще вечеряме. Злато, после да я умиеш.

Жена му погледна навъсено детето, сграбчи китката му и го поведе навътре.

Тая вечер Вангел не продума на софрата. Мислеше за Цветана, по-голямата му сестра. Той беше още момчурляк, кога се чу, че кака му съгрешила и е трудна. Как не я въртя майка им, но Цветана не рачи да си признае кой е момъкът. Накрая, като стана ясно, че няма как да я омъжат, двете с дъртата се натовариха на каруцата и потеглиха нанякъде. Кога се върнаха, кака му беше бяла като платно. Лежа няколко дена и после набърже я дадоха на някакъв вдовец горе в планината, да не ѝ берат срама. Беше се разчуло и те всички ходеха с наведени чела из село. А хората шушукаха, че кой знае каква беля ще им дойде сега до главите.

Вангел хем го беше яд на Цветана, хем много му беше мъчно за нея. Такъв си беше той, жалостива душа носеше. А и друга сестра нямаше. Като поотрасна, хвана се с керван търговци и отиде да я види що прави. Дотогаз нямаха от нея никакъв хабер.

Завари мъжа ѝ да я влачи за косите по двора и да я налага. „Уруспийо ниедна, крещеше онзи, можа да миткаш, докато беше мома, а сега едно дете не можеш да ми заченеш!”

Вангел го сграби и само с една ръка го спря – млад и як беше. Без много приказки му хвърли един бой и си прибра сестрата обратно. Тя през целия път му думаше, че тъй не бива и от тая работа нищо няма да стане, но Вангел си знаеше неговата.

Като я видя майка им и писна:

- Какво стори, Вангеле, живи ще ни изгорят заради нея! Скоро да я върнеш на мъжа ѝ! На колене да му се молиш да си я прибере обратно!

Сетне, като разбра каква е работата, натовариха се пак на каруцата и отидоха при онази баба, що я беше отървала едно време от греха. Какво прави бабата, какво струва, даже дъртата не узна – поискала бе да останат с Цветана двете сами.

Вангел я заведе обратно и не влезе в дома на мъжа ѝ.

След няколко месеца дойде хабер: трудна била Цветана, да не я мислят. И вече да не я търсят. Брат ѝ да не стъпва повече там, че мъж ѝ го не ще.

А сега сестрината му щерка бе дошла в неговия дом.

Като я видя къпана, Вангел хлъцна. Толкоз бяло и русо дете не беше имало в рода им. „Какви ги е свършила пак кака?” – рече си. Голяма хубост носеше това девойче, а отде се бе взела, Вангел не разбираше. Сигур и Злата си го помисли, ама нищо не рече. Само поглеждаше накриво новото гладно гърло. Трите им щерки, кажи-речи готови за женене, и те се понамръщиха. Ама деца нали бяха още, повече им беше любопитно. А синът, изтърсакът, малкият Асенчо, той направо се залепи за Райка и до нея си остана.

После Райка им разправи, каквото знаеше. Баща си тя не помнела, умрял, като била в пелени. Живели с майка ѝ самички, никой не им помагал. Тая пролет им свършили дървата, а било още студено. Цветана, сама вдовица, отишла за съчки и опитала да гътне едно сухо дърво. А то се изметнало и я ударило по главата. Три дена лежала, въртяла очи и се гърчила. Накрай успяла да каже на Райка къде да намери вуйка си. Да му заръча да я прибере и от къщи да не я пуска да излиза. Казала ѝ още, че била слънчова невеста, наречена била. Затуй да си стои скрита, белким се отърве.

Райка вървяла нощем, криела се, да не я намерят разбойници, а дивите зверове, които срещала, не я закачали. И ето, че дошла.

Нямаше какво да се направи – прибраха я. Помагаше в къщната работа и за чеизите на по-големите моми. Навън не я пускаха. Ама детска работа, не я свърташе. Все ще надникне да види кое пиле пее навънка, на какво прилича онзи облак, силно ли пече слънцето.

А то тая пролет печеше здравата. И дъжд имаше по-малко от други години. Настъпи лятото и стана още по-сушаво. Тревата пожълтя отрано. Житата се опърлиха и не можаха да налеят клас. Тъй ги и ожънаха, полупразни. За̀духа беше от сутрин до вечер, а нощите не разхлаждаха много. От цялата работа спечелиха младите: селската чешма едва течеше и повечко се задържаха там с менците, на приказки и задявки. Но и техните усмивки все повече гаснеха. Невиждана беше тая суша.

Старите жени заговориха за Пеперуда. Почнаха да се събират по плетищата, да оглеждат хорските деца и да клатят глави. Най-добре беше да се избере сираче, а такова в село нямаше. Имаше без майка или без баща, но не и без двама родители. А бабите знаеха: детето трябва да е убито от живота, окаяно, парцаливо, да може да го пожалят Господ и свети Илия и да измоли дъжд за селото. Инак нямаше да има полза, само щяха да изхабят още вода, а тя беше нужна сега, как само беше нужна.

Злата знаеше какво трябва да стори, но не смееше. Вангел нямаше да ѝ го прости. Тежко и страшно беше да си Пеперуда, да си сляпа под върбовите клонки, да те блъскат насам-натам. А и някой път от заливането с ледената кладенчова вода в жегата децата ги пресичаше и се разболяваха, случваше се и да умрат. Нали затуй се избираше сираче - да няма кой да плаче за него, ако си го прибере Господ. И да няма кой да го защити.

Обаче Райка имаше вуйко си Вангел и той нямаше да даде и косъм да падне от главата ѝ, камо ли да я грабнат селяните и да я подмятат насам-натам. А как ѝ се искаше на Злата да я даде! Хем щяха да са ѝ благодарни, хем щеше да се отърве от чуждото дете, което подядаше нейните. Пък и три щерки имаше да жѐни, кой щеше да ги погледне, докато е у дома ѝ тая прокълната хубост? Всичко наведнъж можеше да се оправи, но как да стане, че тя да не е виновна? По майчината ѝ воля не пускаха Райка навън и в селото не я знаеха. Детето беше послушно, излизаше само набърже в двора и пак се скриваше. А и крайна къща бяха. Ако можеха само старите жени да разберат, че у тях има такова дете, всичко щеше да се нареди. Но отде? Накрая Злата намисли какво да направи.

Дойде неделя. Момите се премениха и тръгнаха за хорото. Вангел отиде и той да погледа, но Злата не поиска да тръгне с него. Каза, че не ѝ било добре и легна. Мъжът ѝ се поуплаши, неговата жена не лягаше току-тъй. Но тя го успокои, че има кой да я наглежда – нали Асенчо и Райка са у дома. Като се изгуби Вангел от поглед, Злата се надигна. Шеташе полека и току поглеждаше към пътя кога ще се зададе баба Мика. Знаеше, че бабата на хоро не ходи, ами обича в неделя да отива до барата да си кисне краката.

Щом видя отдалеч прегърбения силует, Злата остави метлата.

- Ще ида да погледна и аз хорото – каза тя на децата. – По-добре ми е. Райке, да наглеждаш Асена.

Излезе на пътя, направи няколко крачки и се тръшна в прахта. Замята се като заклано пиле и взе да надава жалостиви стонове и да пъшка. Асенчо я видя и хукна. Но той беше мъничък и не можа да направи нищо друго, освен да ревне с цяло гърло и да пристъпя покрай майка си, без дори да смее да я допре. Райка гледаше отвътре. Тя знаеше, че не ѝ е позволено да излиза от двора. Но си спомни как нейната майчица бе лежала и нямаше кой да ѝ помогне, докато накрая Господ я прибра. Затуй гребна вода в една паница и се затича към падналата. Напръска я с вода, даде ѝ да пийне. Хич и не видя как баба Мика бързешком куцукаше към тях.

Докато бабата стигне, Злата вече беше приседнала до плета и мокреше пазвата си с шепа вода.

- Добре ли си, булка Вангелице?

В отговор „пострадалата” само махна с ръка. Успокоена, баба Мика тутакси насочи вниманието си към момичето:

 - Ам’ кое е туй моме?

И тъй, уж по принуда, Злата изказа всичко.

На другата вечер, едва дочакали стопанинът да се върне от нива, у Вангелови пристигнаха няколко стари жени от селото. Едва седнали, си казаха и приказката – искаха Райка за Пеперудата.

- Не може – рече Вангел тежко. – Майчината ѝ воля е да не излиза навън.

- Че що? – озъби се баба Сийка.

- И да ви кажа, няма да повярвате. Наречена била за слънчова невеста.

Бабите се объркаха малко, после една от тях тропна с бастунчето си и занарежда:

- Чувала съм аз за тия работи. Снаха ми, на най-големия ми брат жената разправяше, Бог да ги прости и двамата. Батю я доведе булка отдалече и от нея съм чула какви ли не чудесии. Имало такива знахарки, дето си говорели със слънцето. Като не може някоя булка да зачене, излиза знахарката рано сутрин  преди изгрев на поляната. Като изгрее слънцето, ако огрее някоя билка, на яловата булка се дава от нея и тя зачева. Обаче дава клетва да обрече детето за слънчова невеста, ако е момиче. Ставали са такива работи някога, може да стават и сега.

- Добре де, ами като е наречена на слънцето, защо да се крие? – попита друга баба.

- Ти пък! Да не я види слънцето и да не я вземе – отговори ѝ веднага баба Мика.

- А на нас защо ни е да я пазим? И без туй, сигур тя ни довлече туй зло на главите. Майка ѝ я помним всички…

- Не я давам – провикна се отново Вангел, но жените го заглушиха с викове:

- Не може цяло село заради нея да пати!

- За какво ти е беля на главата, Вангеле?

- Нека си я взема слънцето, като му трябва!

- Не я ли дадеш, сами ще я вземем!

- По-добре тя, отколкото всички!

- Ами, ако умре? – направи последен опит стопанинът.

- Като умре – Божа воля. Важното е дъжд да докараме.

Накрай Вангел вдигна ръце и кандиса. Може и да бяха прави. Глад ги чакаше, ако не завали дъжд. Нима сестриното му чедо струваше колкото цяло село? То беше само едно, а земята съхнеше ялова, добитъкът мучеше жаден…

Райка седеше свита в ъгъла. Всички говореха за нея, но бяха забравили, че е там. Асенчо се беше сгушил в краката ѝ притихнал, сякаш разбираше, че нещо недобро се случва. Сърцето на малкото момиче беше свито. То не бе виждало как се прави Пеперуда, но бе чувало достатъчно, че да се страхува. На времето, в старото ѝ село се разправяше за детенце, което простинало от ледената вода, взело да кашля лошо и накрай умряло. А и вуйко ѝ тъй трудно се съгласи, значи наистина е опасно.

На сутринта Вангел излезе рано, да го няма у дома, когато вземат Райка. Злата грабна момичето за ръка и го поведе навън без много приказки. Асенчо ревна и се потътри след тях, но майката с поглед  даде знак на една от каките и тя го задържа у дома.

Изведоха Райка на мегдана. Слънцето едва-що се беше показало и лъчите му погалиха русите ѝ коси, сякаш да ѝ дадат кураж. Тя го погледна и си рече: „Да ме взема пък, може на небето  да съм по-добре.” Наоколо вече се бяха насъбрали жени и моми. Носеха цветя, върбови клонки и менци с вода. Шушукаха помежду си и Райка знаеше: говореха за нея.

Злата съблече сукманчето на детето и посегна към ризката. Момичето се уплаши и сграбчи дрехата си, не даваше да я събличат. Но се намеси и една от бабите, дръпнаха по-силно и успяха да я свалят. Райка панически се прикри с ръце, от очите ѝ бликнаха сълзи.

- Стига гевезелъци, вдигай ръцете – скара ѝ се Злата и нахлузи на слабото ѝ телце друга ризка – мръсна, скъсана, с кръпки. Момичето я приглади по себе си и остана с наведена глава. Усети по бузите си топлина – слънчев лъч гальовно сушеше сълзите.

После почнаха да я кичат с клонките и цветята. Покриха я от горе до долу, на главата също сложиха плътно було от клони. Вече не можеше да види слънцето, нямаше в какво да намери утеха. Започна да я изпълва страх. Направи крачка встрани, блъсна се в нещо и извика.

- Нищо ти няма, хайде играй – викна Злата и жените запяха.

Крачетата ѝ сами затанцуваха, думкаха по земята, тресяха я и я молеха да се отвори и да даде плод. Протегна ръце нагоре, едва ги надигна, но в унеса си вече дори не усещаше тежестта и се опита с тях да достигне небето, за да измоли чакания дъжд. Завъртя се и клонките образуваха кръг около нея, самата тя стана като едно зелено слънце, а там някъде се вееха и златните ѝ коси.

Танцът свърши, някой върза около кръста ѝ въже и я задърпаха като клета пленница. Не виждаше накъде отива, спъваше се на всяка крачка. Отново заплака, но слънцето не можеше вече да я утеши с ласките си. Първото лисване с ледената вода Райка усети като изгаряне и изпищя. Последваха още и още, а тя отскачаше и се дърпаше. Но в крайна сметка все беше вътре, в кръга от хора, където нямаше милост за нея.

Шествието тръгна по къщите, но малката Пеперуда не знаеше това. Тя само усещаше, че я влачат и чуваше как от време на време ѝ заповядват да танцува, като мечка на синджир. И Райка танцуваше, все по-замаяна и изморена, смазана под тежестта на клоните, унизена и объркана. Отначало мократа риза ѝ държеше свежо, но скоро тя почна да трака със зъби. Първо се вкочаниха слабите ѝ ръчички, после почна да не усеща гръдта си, а босите крачета тупаха вдървени в прахта. 

Райка не знаеше колко бе продължило това, тя беше в унес и вече дори не чакаше да свърши. Зави ѝ се свят и се стовари по очи в прахоляка. Вдигнаха я и пак я задърпаха. В ушите ѝ шумеше, но отдалеч дочуваше как някой вика „Още, още има, долната махала трябва да минем!”; а след още време, неясно колко „Давайте към чешмата, да я изкъпем там!”

- Не искам на чешмата! – писна Райка с всички сили, но не знаеше, че пищи само в душата си, защото вече няма глас да вика. Не искаше повече ледена вода, не искаше да я влачат като агне на заколение и да умира от страх, не искаше тук, при тези лоши, лоши хора. Искаше да се стопли, искаше майка ѝ да я прегърне, да я завие под чергата и после да спи, спи, спи… краката ѝ се преплетоха и тя отново падна на земята. Вече не чувстваше какво става наоколо.

Някой я дръпна да се изправи, но тя се стовари обратно. „Да не е умряла?” – чу се плах глас. Кръгът се раздалечи. Всеки гледаше мълчаливо, никой не посягаше да ѝ помогне, но и никой не знаеше какво да направи.

Изведнъж стана горещо. Сноп бяла светлина заслепи всички. Слънцето безмилостно зажари и хората се затичаха в напразен опит да се скрият. Върбовите клонки, накачулени на снопи по крехкото детско тяло, първо изсъхнаха, после се съсухриха и накрая пламнаха. Райка се изправи, усмихна се и протегна ръце нагоре, към слънцето. Огънят не беше я засегнал. Тълпата спря и загледа с изумление чудото. Малкото момиче подскочи и полетя нагоре. Пред невярващите очи на хората на гърба му се появиха жълти криле, обагрени по края в алено. Постепенно то се преобрази в пеперуда и се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, а усмивката не слизаше от лицето му. Малко преди Райка напълно да се скрие от погледите им, селяните видяха, как от небето се спусна огнена люлка. Момичето седна в нея и се сля със слънчевата светлина.

Слънцето бе взело своето. Само след минути то зави себе си и новата си булка с пухкава облачна завивка. По земята закапаха първите капки дъжд.

 към страницата