Колоната

 

Джипът с лекота се изкачи по мекия горски път. Спря в края на поляната.

- Ето, това е - каза Наско. – Слез, да огледаме.

Спътникът му, по-възрастен от него, с прошарени мустаци, застана в средата и бавно се завъртя.

- Все същото си е - отбеляза той.

- Все същото като кое?

- О, не знаеш ли? Аз съм от съседното село. Като дете прекарвах тук летата. Нощували сме на тая поляна, палехме си огън, печахме картофи.

- Виж ти, не знаех, чичо Добри.

- Е, вече да знаеш. Та какво казваш, комплекс значи?

- Да, голям, луксозен комплекс. Съвременни къщи за богаташи, които са червиви с пари и ще се бръкнат дълбоко, за да купят имотите, които ние с теб ще построим.

- Още не съм приел, Наско.

- Ще приемеш, направил съм ти неустоима оферта. Искам теб, защото знам, че си най-добрият архитект.

- Хехе, това последното и аз го знам. Разкажи ми повече.

Наско извади цигари и му протегна пакета, но Добри махна с ръка.

- Отказах ги. На години съм вече, трябва да се пазя.

- То и аз трябва да ги спра някой ден, ама... Както и да е. Значи, теренът е двадесет декара. Мисля да направим най-много 15 къщи. Нека има въздух, пространство. Тази поляна се пада горе-долу в центъра. Виждаш, че гората е доста рехава, което можем, ще запазим. Но тия камънаци тука ще ги разчистим.

Наистина, по поляната се виждаха части от стари зидове. Явно някога тук бе имало село, но то беше изчезнало преди много време. Повечето руини бяха почти сравнени със земята. Само в средата се издигаше бяла колона, която стърчеше с отчаяно упорство между другите останки, отдавна победени от времето. Наоколо грееха с ярките си цветове диви цветя. По камъка каскадно се спускаха латинки, усмихнати като мънички слънца.

- Ела сега, ела тука да видиш гледката - не спираше оживената си обиколка Наско. – Ето тука, в тоя край застани и... гледай.

Градчето се беше сгушило в долината под тях, с червените си кокетни покриви и старите си дървета. В центъра му се издигаше часовниковата кула, строена преди сто и петдесет години.

- Само си представи какво ще е вечер, като засвети...

Очите му се усмихваха. По-възрастният го гледаше с топлота. Някога с баща му бяха приятели. Рано си отиде Васката, ех... А Наско продължаваше:

- Едната къща ще запазя за себе си. Ще доведа моята красива годеница, не, тя дотогава ще ми е жена. Толкова ще ѝ хареса да живее тук!

Смрачаваше се. Ненадейно Добри каза:

- Знаеш ли, Наско, имам една идея. Какво ще кажеш да пренощуваме тука? Да ти покажа как си палехме огън едно време с моите приятели.

- То хубаво, ама... нямаме нищо за хапване.

- О, не се тревожи, аз съм се подготвил.

И извади голямата си раница от джипа. След малко огънят пращеше, а двамата приятели надигаха шишето с домашна сливова и замезваха.

- Леко, ей, момче, тая е люта - смееше се Добри. – Като леля ти Кинче е люта. Ще ти замотае главата.

По едно време телефонът на Наско звънна и той влезе в джипа да говори. Излезе умълчан и почна сякаш по-начесто да надига шишето. Приятелят му го поглеждаше под вежди, но не го попита нищо. Така или иначе, беше време да изпълни това, което бе намислил.

- Като бяхме деца, старците от селото ни разказваха разни легенди. Имаше от тях някои много интересни. Искаш ли да ти разправя?

Наско сви рамене. Беше видимо омърлушен. Е, тъкмо щеше да го разсее. И заразказва...

 

***

Бай Даньо се събуди рано. Чу, че Латинка трополи с менците оттатък. Готвеше се да иде за вода. Той побърза да се измъкне преди нея навън. Сигурно онзи пак обикаляше покрай дувара му. Но тоя път щеше да му даде да се разбере. Той вдигна сопата си, излезе през портата, отиде до ъгъла и предпазливо погледна. После гневно се втурна към момъка, който чакаше там в тъмното.

- Аз колко пъти да ти казвам, че дъщеря за тебе нямам бе, разбойнико! Марш бърже у вас, Петре, или ще кажа на баща ти!

- Защо бе, чичо Даньо? – опита се да възрази Петър. – Защо да не ми я дадеш? Всичко си имам – и занаят, и пари. Ще я гледам като писано яйце!

- Я тихо! Казал съм и пак ще повторя: дъщеря си на дюлгерин няма да дам! Отивай си, че другият път наистина ще играе сопата!

Петър въздъхна и повлече крака към къщи. Цяло село знаеше историята на Латинкиния баща. Бил млад дюлгерин, имал си хубава булка, а Латинка била пеленаче. Но заградили мост, а мостът все се събарял. И тогаз един от другите майстори, без на никого да каже, премерил с една пръчка сянката на Даньовата булка. После зазидал тая пръчка между камъните. Градежът повече не мръднал, а Латинка останала сираче. Татко ѝ я отгледал сам и никога повече не си взел жена. И се зарекъл, че дъщеря си на дюлгерин няма да даде. 

Но Петър нямаше и не искаше друг занаят, защото в този бе душата му. А сърцето си беше дал на хубавата Латинка, бай Даньовата дъщеря. Гореше по нея, сън не го ловеше. Струваше му се, че ако не може да я вземе за невеста, направо ще умре.

Тъй гореше по него и тя. Когато чу иззад дувара тежките думи на баща си, девойката се отчая. Една на тати, тя бе свикнала да ѝ се угажда на всичко и не можеше да се смири с бащиния отказ. Едвам го дочака да влезе, сложила ръце на кръста си:

- Тате, пак ли? Защо ми късаш сърцето? Недей го гони, недей тръгва срещу мене!

- Тъй ли се говори на баща, момиче? Спри се вече и разбери: ти за Петър няма да отидеш! Не ме карай набърже да те дам някъде!

- Какво? Тъй ли ще ме сплашваш? Чуй ме, тате, цял живот сме си само двама. Толкоз много си ме гледал и толкоз много съм те тачила. Не ме карай сега да направя глупост!

- Ела на себе си, Латинке, аз съм ти баща!

- Баща или не, не ме ли дадеш за Петър, аз ще му пристана!

Чичо Даньо се олюля като ударен.

- И това ли дочаках? Ах, ти... – дигна ръка, сякаш да замахне, после я отпусна и залитайки си влезе вкъщи. На вратата се обърна и тихо рече: - Ако ти излезеш от моя дом с тоя момък, на камък да се превърнеш дано!

Латинка изхълца и изтича на улицата с менците.

Петър я чакаше на чешмата. Като видя разплаканите ѝ очи, цял настръхна.

- Той ли нещо ти стори? Аз ще ида ей сега... как не го е срам?

- Недей, Петре, недей. Баща ми е – подсмръкна. - На, вземи китка. За тебе я набрах.

- Пиле мое... – умилено промълви Петър и погали страната ѝ с опакото на дланта си. Закичи се с нейната китка и взе да ѝ помага с менците.

- Не ща вече да чакам... – замислено проговори Латинка. – Знаеш ли? Ела утре по първи петли и ме вземи!

Очите ѝ светнаха дръзко, но Петър не позна колко бяха отчаяни.

- Как утре? Ами че аз утре щях да ходя до Горно село, да видим дали ще ме цанят да им направя църквата.

- Тъкмо! Ще дойда с тебе и там ще останем. Не ща вече тука, не мога да търпя така, Петре...

- Добре, пиле, ще дойда, ще дойда - започна да трие сълзите ѝ той. – Чакай ме на сутринта, стегни си нещо багаж...

 

Цял ден Латинка се въртя из дома не на себе си. Много ѝ тежеше упоритостта на баща ѝ. Искаше ѝ се той да е щастлив, че тя ще живее добре, че ще има добър мъж. Искаше да получи благословията му. Но знаеше, че той няма да се пречупи. Не оставаше нищо друго, освен да пристане. После щеше да дойде, да му се поклони и да измоли прошка. За клетвата Латинка и не помисляше. Не бе възможно някой, който толкова я обича, да ѝ причини зло. Някой ден всичко щеше да се нареди. Но сега сърцето на девойката се късаше заради това, което бе намислила да направи.

Едва дочака първи петли, стиснала в ръка малкото вързопче с няколко скъпи за нея неща. Тръгваше си оттук само с дрехите на гърба, но бе взела огледалцето и гребена, които бай Даньо ѝ донесе миналата година от градския панаир. Ослуша се за последно и дочу как баща ѝ тихо похърква. Плъзна се като сянка през портата и потъна в обятията на годеника си.

Каруцата потегли в тъмното. Скоро бяха извън село. Латинка се сви на дъното и се загъна с една черга. Пътят извиваше стръмно нагоре и магарето напредваше бавно. По някое време девойката се събуди. Небето се избистряше. Скоро щеше да съмне. До Горно село не оставаше много път. Петър седеше на капрата с юздите в ръце. Беше се умислил и не усети, че Латинка се е разшавала. Тя реши да го закачи и протегна ръка...

... и първият слънчев лъч премина през рехавите клони на дърветата и я докосна. С ужас девойката гледаше как пръстите ѝ побеляват и стават корави и безжизнени. Не можеше да помръдне, да се спаси. Нозете ѝ се вцепениха. Опита се да извика, но и гърдите ѝ вече бяха от камък. Накрая остана живо само сърцето ѝ.

Когато наближи Горно село, Петър се обърна да събуди булчето си. Първом той остана на място поразен, без да разбира какво е станало. Помисли си, че тя се е отказала и се е върнала. Но тогава отде бе дошъл камъкът? Той го докосна предпазливо... и сърце със сърце си заговориха. И заедно заплакаха...

 

В Горно село пристигна един мъж. Уж бе млад, а косата му беше бяла. Настани се в малка колибка накрай село и се захвана да гради църквата им. Не поиска плата, само рече – за нечия душа го прави. С никого не говореше. Работеше и работеше. Направи църква за чудо и приказ. Селяните все минаваха, гледаха, цъкаха с език. Мъчеха се да го уговорят да приеме пари, но той беше упорит.

Една вечер отиде при кмета.

- Готова е - рече. – Остана само колоната до вратата. Ще сложа тоя камък, дето го докарах с каруцата. Тая вечер го слагам и утре призори вече ще съм на път. Сполай ви за добрината.

- Сполай и на тебе, майсторе. Пак помисли, не щеш ли нещо в замяна.

- Каквото ми е нужно, аз ще си го получа, кмете - отвърна му и отиде да работи.

 

До среднощ колоната беше на мястото си. Петър я погали, целуна я, обви ръце около нея, затвори очи и остана така. Двете сърца си заговориха отново – нежно, нетърпеливо, страстно. Когато първият слънчев лъч докосна камъка, те се сляха.

 

***

- Хубава легенда... – леко фъфлейки, каза Наско. – Има и истинска любов понякога, нали?

Огънят догаряше. На изток небето беше станало виолетово и прозрачно.

- Не е легенда - тихо каза бай Добри. – Обърни се и виж.

Първият слънчев лъч, ефирен и нежен, проби тъмнината. Когато докосна колоната насред поляната, тя засвети. И Наско ги видя. Те бяха там – млади, влюбени, прегърнати. Тя му се усмихваше и оправяше китката зад ухото му. Той отместваше кичурче коса, паднало на челото ѝ. Гледаха се с копнеж, а сърцата им говореха, говореха...

После слънцето изгря и колоната пак беше само един камък с пълзящи по него ярки цветя.

Бай Добри се обърна. По страните на Наско течаха сълзи. Младият мъж не се опита да ги скрие, само сви виновно рамене и промърмори:

- А моята годеница снощи се обади, че ме напуска...

Архитектът въздъхна тежко и разбута огъня, да свари кафе.

- Пък аз... - добави Наско подсмърчайки. – Аз исках да я доведа тук, да сме щастливи... Има понякога любов. Ама за мен няма...

- Ще има, момче. Просто не е била тази. Някой ден...

- Откъде знаеш, чичо Добри?

Възрастният мъж посочи колоната и каза:

- Който е видял това, знае – после се сети нещо и попита: - Няма да я събориш, нали?

- Какво? Не, как така? Това е все едно да убия някого! То и без това, засега май няма да строя. Ще видим по-нататък накъде ще ме отвее вятърът.

- След тази сутрин, сигурно към нещо хубаво – мъдро заключи чичо Добри и засъбира багажа.

 към страницата