Благотворителна кауза

             За пръв път Петя се вълнуваше за благотворителност. Обикновено разните му там инициативи я дразнеха. Отдавна не вярваше, че ако даде пари за нещо такова, те наистина ще отидат по предназначение. Два-три пъти бе пускала смс-и в кампании и после все се разчуваше как средствата  са потънали някъде. Това беше унизително и я караше да негодува. А как ѝ се искаше да помага понякога! Нали беше жена, майка! Само че в тази объркана държава на всичко добро се слагаше прът в колелетата.

Затова Петя много се зарадва на инициативата, която предлагаше всеки да помогне на някой беден пенсионер вечерта на 21-ви декември. Това вече беше реално. Нямаше нужда дори да казва на някого. И щеше да види къде отива даденото от нея. Щеше да знае, че има смисъл. Всъщност, се чудеше как досега не ѝ е хрумнало да го направи.

А после разбра, че не е толкова просто. В града май беше по-лесно. Намираш си някой клошар – пред магазин или до контейнер. После му даваш плик с храна, усмихваш се, пожелаваш весели празници и готово. И човекът доволен, и твоята работа свършена.

Но на село клошари не се намираха лесно. Даже хич ги нямаше. Е, имаше самотни бабички, които вземаха малки пенсии, но не можеше да ги познаеш по това, че чакат  в магазина, за да си купят хляб и кисело мляко, както градските пенсионери. Те се справяха по своему. Докато можеха, чоплеха градинките, правеха си зимнина, а като паднеше снегът, се свираха в малки стаички и вардеха печките. Напролет отново излизаха да се греят на слънчице по пейките и да ровят из пръстта. И всичко при тях отстрани изглеждаше горе-долу нормално. Как да разбереш кой от старците наистина има нужда да му занесеш вечеря няколко дни преди Коледа?

Тончо, мъжът на Петя, вдигаше рамене. „Хубаво си решила, казваше той, ама според мен няма такава баба. Не и в нашата махала.“ После се усмихваше и я прегръщаше. „Не се ядосвай, ще измислим нещо.“

И докато Петя се чудеше как да постъпи, Коледа почти дойде. Все още нямаше сняг, но студът и поледицата бяха  покрили клонките на дърветата с блестяща глазура. Изглеждаха като фини стъклени играчки, взети от замъка на Снежната царица. Слънцето прекрати разходките си по бялото небе. Очакването на истинската зима тлееше във въздуха. 

В дома на Петя и Тончо Коледа се познаваше по това, че дъщеря им се прибира за повече време. Сега беше тук за събота и неделя,  но трябваше да се върне в града за още два дни. После вече почваше истинският празник – дете у дома. „Къде ли ще е догодина? – питаше се Петя. – Тогава вече ще е студентка...“

В неделя майката и дъщерята украсиха цялата къща, написаха меню чак до Нова година, направиха и списък с продукти, които  трябваше да се напазаруват. После седнаха да си бъбрят на кафенце.

- Украсата е супер – похвали Петя щерка си. – Станала си истински дизайнер.

- Това са дългогодишни тренировки – ухили се Калина.

- О, вярно, като беше малка, всяка година забиваше гвоздейчета къде ли не, за да връзваш гирляндите. Просто не знам как нито веднъж не се удари. Ама ти си беше оправно хлапе.

- Това с гвоздеите съм го наследила от тати. То, ако остане на тебе, с твоя крив мерник, ще си почупиш всички пръсти.

- Хм, права си. Но пък от мен си наследила красотата.

- Буйна красота – разсмя се Калина и разроши косата на майка си. – Помниш ли, като ти бях отмъкнала червилото и го занесох у баба Кичи да се гримирам тайно?

Можеше ли да не помни? Леля Кичка ѝ беше помагала много, когато Калина бе мъничка. По-възрастната жена живееше на съседната улица и пътят на Петя към центъра минаваше край дома ѝ. Леля Кичка често ги спираше да се порадва на пухкавото бебе. Закачаше го, а то се заливаше в смях, когато шеговито го мушкаше с пръст в коремчето. Един път тя каза на Петя:

- Като имаш работа, оставяй ми я. Свекърва ти много ми е помагала, като беше жива.

Младата жена знаеше, че леля Кичка няма внуци. Единственият ѝ син не беше създал семейство. Все се бореше с алкохола, но като че ли по-често губеше битките. А на майка му така ѝ личеше, че си умира да гушне малко детенце до гърдите си, да нацелува кръгли бузки и да се порадва на детски лудории. Затова Петя бързо се съгласи. И никога не съжали.

Дъщеричката ѝ обикна съседката като своя собствена баба. При нея винаги бе добре гледана, измита и нахранена. Леля Кичка я учеше на стихотворения и често я черпеше с вкусен тиквеник, който правеше по тайна рецепта. После Калина  порасна, тръгна на детска градина, след това и на училище. Все по-рядко оставаше в дома ѝ, а когато замина да учи в града, вече и родителите ѝ не я виждаха достатъчно често.

Сега момичето се сети за смешната случка от детството си, а майка ѝ възкликна:

- Ама разбира се! Защо не ми хрумна по-рано? Ще отидем при леля Кичка!

- За какво говориш, мам?

- За онази инициатива, за пенсионерите, тя е днес. Нали ти се оплаках, че не се сещам за подходящ човек?

- И какво, искаш да носиш вечеря на баба Кичи ли? Че тя толкова зле ли е?

- Никаква представа нямам – вдигна рамене засрамено Петя. – Не съм я виждала от месеци. Все грижи, все ядове... забравихме се. Ама не е, каквато я помниш, това е сигурно.

- То хубаво, ама... аз имам няколко часа, докато тръгна. Давай да видим какво ще ѝ гласим, пък ти ще ѝ ги занесеш, като замина.

- Калинче, тя ще се зарадва да те види...

- Ама какво ще правя там? Оф, хайде не ме карай... не ми се ходи при бабички...

- Тук сбърка – втвърди тона майка ѝ. – Ами че тя почти те е отгледала, как може да говориш така?

Калина се смръщи, но после реши да бъде добра дъщеря и гушна майка си.

- Добре, заради тебе. За да видиш колко те обичам. Леле, колко си мъничка!

Петя въздъхна:

- Диване с диване. Давай да почваме.

Двете жени приготвиха кюфтенца, зелева салата и картофено пюре, подредиха ги красиво в поднос, направиха и семейния сладкиш. Сложиха в торбичка шише безалкохолно и още едно, с хубавото винце на Тончо и се запътиха към дома на леля Кичка.

А коминът ѝ не пушеше.

- Да не е заминала в Търново, при чичо Цаньо? – зачуди се Калина.

- Не знам - отвърна майка ѝ и бутна портата. Беше отключена. – Тук трябва да е.

- Хубаво де, ама защо не ѝ гори печката? Дали... дали е добре? – гласът на момичето трепна. Петя също се притесни.

- Чакай, аз ще отида първа.

В този момент изведнъж от комина блъвна облак дим. Двете се спогледаха и влязоха заедно.

В стаята непоносимо миришеше на пушек. Пердета, одеала, дрехи, всичко беше накиснато в тази тежка, мъчителна миризма. Стените бяха сиви, тук-там направо покафенели. Леля Кичка лежеше на леглото, завита с юрган и с шапка на главата. Петя сподавено промърмори нещо, после отвори широко прозореца и вратата. Калина стоеше, замръзнала насред стаята. Изглеждаше потресена. В този момент леля Кичка се развика:

- Какво правиш, Петьо, луда ли си? Да не искаш да ме умориш от студ?

- Ще се задушиш! – възмутено каза Петя. – Какво става тука, не гори ли печката?

- Гори, когато иска – рече сърдито бабата. Гласът ѝ беше дрезгав от пушека. – Дървата са мокри, късно ги докараха.

- Цаньо не е ли идвал?

- Цаньо? Не ща и да чувам за него!

- Ама, лельо Кичке, как ще караш така цяла зима?

- Ей тъй, както ме виждаш. А защо си дошла?

- Решихме с Калинчето да дойдем да те видим. Носим ти и нещо за хапване.

Старата жена се надигна на лакът. Очите ѝ блеснаха гневно към Калина.

- Охооооо, госпожице? Ти се сети да дойдеш да ме видиш? Или защото майка ти те накара?

През цялото време девойката  бе стояла насред стаята и очите ѝ ставаха все по-големи и все по-блестящи от влага. При сърдитите думи на леля Кичка тя тръшна на близката маса подноса, който носеше и изхвърча навън.

- И се сърди... – намусено провлече старицата.

Петя се огледа наоколо с ръце на кръста. После каза решително:

- Лельо Кичке, ще доведа Тончо. Не можеш да стоиш така цяла зима.

- Твоя работа – отсече възрастната жена и се обърна към стената.

Петя и Калина стигнаха до къщи, без да проговорят. Още с влизането момичето започна да хвърля дрехите си в сака. Майка ѝ мълчеше и не можеше да реши какво да направи. Накрая Калина троснато каза:

- Ето ти я твоята благотворителност! Друг път, като искаш да правиш такива неща, дай ми пет лева и ще купя едни цигари на клошаря, дето все стои пред магазина. Той поне ги пуши с удоволствие!

- Тя беше унизена... – глухо възрази Петя.

- Не сме я унижили ние!

И затръшна вратата след  себе си.

Следващите два дни Тончо размени част от дървата на леля Кичка с техни и повика човек да оправи комина. Петя изпра пердетата и завивките, а двамата дружно варосаха малката стаичка. Навън беше студено, но сега печката гореше, затова стените съхнеха добре. Вътре замириса на свежо.

Леля Кичка отначало сумтеше, но полека-лека почна да се усмихва и да разговаря по-бодро със съседите си.

- Тя, Калинчето, май ми се разсърди. Дали можеш да я доведеш да я видя, като се прибере?

- Ще ѝ кажа, лельо Кичке.

Но се притесняваше, че Калина може и да откаже. Младите хора не обичат да виждат грозни и тъжни неща.

Обаче дъщеря ѝ си дойде и почти веднага попита за съседката.

- Какво стана, мам? Как е баба Кичи?

- Оправихме стаята, по-добре е. Питаше за теб.

- Много се изплаших, като я видях така – въздъхна Калина. – Тя беше... ти знаеш, тя можеше всичко! А сега...

- Всеки остарява, моето момиче... – намеси се Тончо.

- Така е, тате, ама... сигурно е много гадно да зависиш от някого и само да си спомняш колко си бил силен.

Милото ми дете, помисли си Петя.

- Ще идеш ли да я видиш?

- Не.

- Калина...

- Ама чуй ме де. Ще отида да готвя с нея.

- Чакай, а Бъдни вечер? Нали винаги правиш питката? – обърка се майката.

- Ще я направя, като се върна. Мамо, не ми се сърди! Баба Кичи има нужда да бъде пак полезна за някого. Искам да разбере, че е още силна. Ще се оправиш тук без мен, нали? Само за два-три часа. Моля те, мам...

Първата мисъл на Петя беше: „А аз? Аз откога те чакам? Аз какво ще правя без теб? Догодина може да не си тук...“ Но после осъзна. Не чинията с храна беше истинската благотворителност, а жертвата на част от своето. Тя се усмихна:

- Върви. И да ми донесеш тиквеник.

Леля Кичка седеше на леглото. Дървата в печката пукаха приветливо. В стаята беше топло и чисто. Вече нямаше нужда да стои завита. Можеше да си ошета за празничната вечер. Но не ѝ се искаше. За кого да го прави? Тя беше просто една стара жена, просто едно бреме.

Точно когато обмисляше да си легне отново и въобще да не се занимава с празници, отвън се дочу познат глас.

- Бабо Киче? Тук ли си?

Старата жена се оживи.

- Тук съм, тук съм, върви, Калинче.

- Бабо Киче, аз ида да те помоля нещо.

- Какво?

- Искам да ме научиш да правя като твоя тиквеник. Помниш ли, че ми обещаваше, като бях малка. Казваше, че само да порасна, и ще ме научиш. И ето, пораснах.

- Да, порасна – усмихна се широко старата жена, погали челото на Калина, после я прегърна. Топлина и щастие изпълниха душата ѝ. Постоя така известно време, сетне се надигна:  – Я да видя сега здрава ли е още старата ми точилка,  че работа ни чака. Бъдни вечер е!

към страницата

Бягство заради Мара

             Дядо Димчо не можеше да понася Мара. Всичко у нея го дразнеше. Начинът, по който се движеха стегнатите ѝ бутове, докато тикаше количката с чистите чаршафи; яката хватка на ръцете ѝ, когато повдигаше съседа му по стая, за да го сложи на тоалетния стол; мощният глас, с който се провикваше:“Хайде, бабки, дядкиии, слагайте ченетата, манджата идеее!“ Дядо Димчо се ядосваше, че директорът на дома оставя Мара да ги командори, сякаш бяха слабоумни дечурлига, но не смееше нищо да му каже.

Тая сутрин санитарката бързаше да раздаде закуската и пляскаше пастета в чиниите с все сила.

- Внимавай де, не го слагаш на кучета тоя пастет – озъби ѝ се дядо Димчо. Обикновено той си се дразнеше тихомълком, обаче  тая сутрин съвсем се беше изнервил.

Мара го изгледа отвисоко и отвърна:

- Ако искаш, да ти го направя на попара, като на бай Цани?

Бай Цани беше другарят по стая на дядо Димчо. По-рано жизнен и весел старец, една сутрин той се бе събудил с парализирана дясна половина. Всеки ден дядо Димчо го гледаше как бавно се храни с треперещата си лява ръка, а попарата се стича настрани от изкривената му уста. Кошмарът му беше, че ще му се случи същото и ще трябва само да лежи и да чака Мара да дойде, за да го обслужи.

Старецът изгледа санитарката накриво, взе си закуската и отиде да седне. Постоя, без да хапне, после изведнъж разбра, че просто не издържа повече да е тук. Тръшна чинията на масата, стана и се запъти към стаята си. Останалите го проследиха с поглед, но никой не го спря. Понякога тук се случваха и такива неща.

Дядо Димчо се облече, събра малко вещи в една чанта и излезе навън. По пътя си срещна само един старец от другото крило. Не знаеше името му, но често го срещаше в градината и бе разбрал, че склерозата му е взела акъла. Независимо от това, той гневно му съобщи:

- Махам се оттука! Да знаеш! Бягам! Бягам заради Мара!

Дядката го погледна със сините си очи и нищо не каза. Но дядо Димчо не беше и очаквал отговор. Той излезе от портата и тръгна да си ходи.

Живееше на три километра оттук, в съседното село. По-рано често бе минавал разстоянието пеша, на пазар или до железарския магазин. Познаваше пътя.

Юлското слънце беше напекло рано и, докато стигне последната къща, дядо Димчо се измори. Малко учуден, че толкова е изгубил форма, той приседна на счупената пейка. Над нея имаше самотен некролог на непозната бабичка. Катинарът на портата беше започнал да ръждясва. Една дива лоза се бе  увила около бравата.

Пулсът му бавно се успокояваше. Дядо Димчо се размисли за дъщеря си. Да не беше я слушал, по-добре щеше да направи. А тя беше толкова настоятелна: „Татко, не мога! Разбери, не мога! Далеч си, а Илия вече не вижда и трудно кара колата. Не мога да идвам постоянно да те гледам. Виж се на какво си заприличал, откак почина майка! Там хората ще се грижат за тебе, а аз ще ти идвам на гости. Ще ти е опрано, наготвено, какво повече му трябва на човек? И компания ще си имаш, че нали ще има и други дядовци там…“

Да не бе я слушал. Можеше и сам да се оправи вкъщи. Какво, като не бил винаги опран? Какво, като къщата не била толкова чиста и подредена, както я поддържаше жена му? Можеше да се запише да му носят храна. И никой нямаше да му я мята в чинията, все едно храни куче.

Дядо Димчо се надигна и бавно потегли по селския път. От седенето кръстът му се беше схванал, а коленете и без това не спираха да го въртят. Как не се сети, да беше си взел бастунчето. Но нищо, все някак щеше да стигне и така. Веднъж да стигне!

По пътя той няколко пъти сяда на тревата отстрани, за да си почине. Старите дървета бяха изсечени и нямаше сянка, а слънцето вече прижуряше мъчително. Започна да се притеснява. Виждаше, че не е минал и половината разстояние, а силите го напускаха. Не бе очаквал да е толкова зле работата. Но какво можеше да направи вече? Сега му бе далеч и обратният път.

Когато видя задаващия се джип, се зарадва. Вдигна ръка и колата спря. Младежът зад волана му се усмихна сърдечно:

- Къде си тръгнал, дядо, ще те тресне това слънце и ще останеш на пътя. За селото ли си? Хайде, скачай!

Дядо Димчо забърза да се качи, но му бе трудно да се покатери във високия джип. С доста пъшкане накрая успя да се намести, изгледа накриво младежа и изсумтя:

- Скочих… - Но след малко осъзна грубостта си и измърмори: - Благодаря, момче!

Смутен, младият мъж измънка нещо. До селото и двамата повече не проговориха. Дядото помоли шофьора да го остави пред магазина. Трябваше да си купи нещо за ядене.

Продавачката Мария му се зарадва.

- Тоньо, ела, ела – викна тя към склада. – Ела да видиш кой си е дошъл!

Докато го разпитваше как е, мъжът ѝ се подаде отвътре. Засмян до уши, той се здрависа с госта. Мария се захвана да претегли поръчаната наденица, а Тоньо попита:

- Какво те носи насам, малко на гости ли?

- А, не, махнах се оттам. Връщам се, тука ще си живея – гордо заяви дядото.

- Ама то… - започна Мария, но мъжът ѝ ѝ хвърли предупредителен поглед и тя млъкна.

Дядо Димчо не забеляза това. Двамата съпрузи изпратиха госта с усмивка. Той се запъти към дома. Оттук беше близо.

Още отдалеч видя, че къщата му е много променена. Оградата беше нова, дограмата също. Старата череша я нямаше. Старецът забави крачка, коленете му взеха да омекват. Не можеше да разбере какво става. Нали уж дъщеря му нямаше време да идва да го наглежда, как тогава бяха успели да направят такъв голям ремонт? Пък и с какви пари, те нямаха толкова. Освен, да не би…

Догадката го жегна и накара гърлото му да пресъхне. Дядо Димчо спря и се поколеба. Изведнъж го обзе страх да се приближи към своя дом. Ами ако подозрението му беше вярно и къщата бе продадена? Дъщеря му, въпреки обещанията, не беше идвала при него повече от половин година. Понякога го викаха на телефона при директора на дома, но разговорите бяха кратки и неловки. Той никога не ѝ сподели какво преживява, нито пък знаеше какво се случва с нея. Може би беше избягнала да му съобщи какво се кани да прави.

В това време новата, красива порта се отвори и оттам излезе непознат мъж, около петдесетгодишен. Той се огледа, явно чакаше някого. Забеляза дядо Димчо, който изглеждаше напълно объркан и се приближи към него.

- Търсите ли някого? – попита любезно.

- Аз… не… Не, само минавам – заекна дядото. – Вие… тука ли живеете?

- Да – отговори непознатият, - Купих къщата преди половин година. Постегнах я вече, но има още работа.

- Аха… - промърмори дядо Димчо, после, неспособен да каже нещо повече, се обърна и се отдалечи. Гърлото го стегна и си помисли, че не иска да плаче тук, пред този чужд човек, който му беше взел дома.

Тръгна замаян напосоки и влезе в съседната улица. Седна на някаква пейка и загълта жадно въздух, за да затисне с него напиращите сълзи. Дъщеря му го беше предала, беше му отнела пътя към дома. Нищичко не му беше останало. Нищо вече не можеше да решава сам. Свършен беше. Свършен. Убит.

Дълго остана така, умислен и отчаян. Чудеше се дали да наведе глава и да се върне при Мара или да събере смелост и да легне под влака. Унесен в тия тягостни мисли, дори не бе забелязал, че се здрачава. Неочаквано усети нещо мокро по ръката си. Сигурно съм плакал, помисли, но после вдигна поглед. Пред него беше застанало мръсно, проскубано куче. Гледаше го с огромни очи, пълни с обич и преданост.

- Балкане! – викна дрезгаво дядо Димчо и протегна ръце. Кучето се вдигна на задни лапи и покри лицето му с целувки. Едва сега сълзите на стареца потекоха, той здраво прегърна животното и захлипа. То сякаш разбра колко му е нужна тази приятелска прегръдка и остана в ръцете му, като от време на време проскимтяваше тихичко, сякаш да покаже съпричастност.

Постепенно дядо Димчо се поуспокои. Изтри очи и се огледа да види къде е. Оказа се, че краката сами са го довели до портата на баба Радка, комшийката. Дворовете им граничеха от задната страна и двамата много си помагаха по съседски. Като тръгна за старческия дом, й остави Балкан, да се гледат и да си  правят компания. Но сега до портата беше залепен некролог, катинарът беше почнал да ръждясва, а около бравата се виеше дива къпина. Ребрата на кучето се брояха, а загладената му някога козина имаше занемарен вид.

Дядо Димчо си поплака още малко. Всичко тук се бе променило след заминаването му. Никой не го чакаше. Освен кучето. Балкан седеше пред него и махаше с опашка. От овлажнените му очи струеше радост. Неговият човек се беше върнал, всичко щеше да е наред. Старецът се сети за парчето наденица, извади го и го раздели надве. Сетне въздъхна:

- Ами сега, Балкане? Сега какво ще правим? Къде ще спим? Как ще се върна? Ами тебе какво да те правя?

Балкан джафна кратко в знак на разбиране, но не му даде никакви идеи. Дядо Димчо посегна да го погали между ушите, но изведнъж кучето скочи и залая. В тъмното светнаха фарове. Малък бус се приближи бавно и спря пред тях. От него слезе директорът на старческия дом. Сложи ръце на кръста си и каза:

- Ей го нашия герой! Браво бе, дядо Димчо, така да ни изкарваш акъла! Все едно си малко дете. Знаеш ли откога те търся? Хайде, качвай се и да си ходим! 

- Никъде не мърдам оттука – запъна се дядото.

- Как така, ами къде ще живееш?

- Ти откъде знаеш, че нямам къде?

- Защото днес, като изчезна, говорих с дъщеря ти, от нея знам. Хайде, моля ти се. Нека да вървим. Моля ти се.

- Не искам!

Директорът се приближи и сложи ръка на рамото му:

- Виж, дядо Димчо, знам какво ти е. Ти си ми все едно баща, всички сте ми като бащи и майки. Много съм видял през тия години. Ама… трябва все някъде да се спи. Трябва нещо да се яде. Знам, тежко ти е. Но… ела си. Друг ако нямаш, имаш нас.

Старецът заклати упорито глава и каза:

- Никъде не отивам без Балкан. Няма на кого да го оставя тука. Комшийката умряла…

Директорът помисли малко и махна с ръка:

- Хайде, така да бъде, ще си имаме дворно куче. Обаче никакво влизане вътре!

- А, какво приказваш, кучето няма работа вкъщи – ухили се дядо Димчо и поведе Балкан към буса.

Докато пътуваха, директорът подметна:

- И какво не ѝ харесваш на Мара?

Старецът разбра, че онзи дядо е повторил думите му. Явно бе имал просветление.  Стана му малко гузно, защото се чувстваше неудобно да се оплаква. Само промърмори:

- Абе… абе нищо.

- Знаеш ли - каза директорът. – Ако не е тя, не можем да успеем да ви гледаме всичките. Никой не иска да работи в старчески дом, в малко село. А Марчето кара по две смени, почти не се прибира вкъщи. Тя е самичка, вие сте ѝ и за родители, и за деца.  Сигурно ѝ идва нанагорно, ама никога не се оплаква. И нищо не отказва да свърши.

Дядо Димчо кимна мълчаливо в тъмното.

След няколко минути бусът зави в двора на старческия дом. Старецът и животното слязоха. Мара ги чакаше навън. Директорът каза:

- Марче, ето ти го беглецът. Света орева – дядо Димчо, че дядо Димчо. Ей ти го на, връщам ти го с лихва. Ще си имаме дворно куче. Утре Найден да оправи старата колибка.

Мара ахна и плесна с ръце:

- Боже, колко е хубав! Какви големи очи има! Горкото животно, кой знае откога не е яло. Ще трябва да го окъпя…

Тя започна да гали кучето, като поглеждаше дядо Димчо изпод вежди. Балкан близна ръката й.

- Ами ти, дядо Димчо? Защо ни плашиш така, а? – строго му се скара тя. – И сигурно не си ял? Хайде бързо вътре, оставила съм ти вечеря.

Дядо Димчо понечи да каже нещо, после се отказа. Приближи се към Мара и я прегърна.

към страницата

Свещ на будилника

 

Баба Ценка погледна за пореден път будилника. Сочеше единадесет без десет. Още малко. След десет минути Трояна щеше да дойде. Старицата посегна към масата, взе „Трета възраст“ и старателно го сгъна с четвърта страница отпред.  Прочела бе нещо интересно в новия му брой и искаше да го покаже на асистентката си.

Трояна идваше всеки ден, от единадесет до три. Сервираше на възрастната жена обяда, донесен от социалния патронаж, нагласяше ѝ вечерята на масата, така че да може да я стига без усилие, придружаваше я до тоалетната. Веднъж в седмицата ѝ помагаше да се изкъпе. „То добре, че няма къде да се изцапам вече - мислеше си старата жена. – Не мога ни в градината, ни при животни...“

Баба Ценка се движеше трудно. Изкривените от артрита колене едва я удържаха права. Затова до леглото ѝ стояха проходилка, бастунче и патерици-канатки. Зависи какво искаше да направи, ползваше ту едното, ту другото. Трудно беше човек да се снабди с такива неща, много тичане се искаше. Но добре, че беше Трояна, да свърши нужното, та сега старицата да не се моли на никого, като ѝ се прииска да излезе навън, на въздух. Или да иде оттатък, да отвори гардероба и да прокара пръсти по ризите на покойния дядо Добри.

Злато беше Трояна, добра жена и съвестна. По-рано с месеци никой не бутваше портичката на старата къща, но откак тя идеше тук, друго беше. Вече цяла година продължаваше тази програма, по която я бяха назначили за асистентка на баба Ценка. За това време двете жени се бяха сближили. Двадесетината години разлика във възрастта не им попречиха. Беше им драго да си побъбрят, да си споделят туй-онуй. Асистентката идеше в дома на старицата като желана гостенка. Ето и сега на масата до вестника имаше нагласена вафла, да се почерпи, като дойде. Но днес тя май нещо се бавеше.

В единадесет и десет баба Ценка почна да се притеснява. Трояна не бе от тия, дето закъсняват ей така. Сигурно нещо се бе случило. Дали да не ѝ се обади да провери?  Не, не биваше да я тревожи толкова скоро. Щеше да почака още малко. До и половина.

Повече от това не изтърпя. В момента, в който голямата стрелка на будилника стигна до шестицата, показалецът ѝ вече беше на първата цифра на телефона. Ръцете ѝ трепереха и на два пъти сбърка номера. Но когато най-накрая успя да го набере правилно, никой не ѝ отговори. Бавно, съвсем бавно, стомахът ѝ почна да се свива на топка.

Като не виждаше друг начин, баба Ценка се реши да звънне на ръководителката на програмата. Всички потребители имаха номера ѝ и знаеха, че трябва да ѝ се обаждат, когато възникне проблем. Изглеждаше, че сега е точно така, затова старицата набра цифрите и зачака. Отсреща вдигнаха почти веднага.

- Ало, госпожа Йорданова, ти ли си? – високо попита баба Ценка. – Обажда се баба Ценка, от програмата.

В слушалката се чу стъписано ахване, после тих говор, някъде встрани. Накрая Йорданова отговори.

- Здравей, бабо Ценке! Тъкмо щях да ти звъня...

- Госпожа Йорданова, Трояна да не е болна? Днеска не дойде, а пък тя... никога не закъснява...

Последните думи възрастната жена произнесе шепнешком, по инерция, защото в това време Йорданова я прекъсна:

- Трояна няма да дойде, бабо Ценке. Тя е починала нощес.

- Ама как тъй починала? –  стъписа се старицата. – Вчера нищо ѝ нямаше...

- Инфаркт... Но ти не се...

Баба Ценка затвори телефона. Прималя ѝ. Краката, дето и без това не я държаха, съвсем  се подкосиха. Тя се отпусна на леглото, по челото ѝ изби студена пот. Телефонът зазвъня.  Старицата задрапа да се изправи. Може би бе станала грешка, може би Трояна звънеше, за да каже, че е заета, че ще закъснее още малко, но ще дойде. Успя да вдигне слушалката и с надежда произнесе „да“. Но чу отново гласа на Йорданова:

- Бабо Ценке, добре ли си? Да не ти стане нещо сега? Искаш ли да пратя някого?

- Искам Троянка... – проплака старицата.

- Виж сега, ти не се тревожи. Ние ще назначим друг човек на нейно място – говореше успокоително ръководителката на проекта. – Няма да те оставим без помощ. Само ден-два потрай, докато си оправи новата жена документите. Искаш ли да пращам някого да те наглежда през това време?

- Ами, добре ще е.

- Мога ли с нещо друго да ти помогна, бабо Ценке?

Старицата се сети нещо.

- Госпожа Йорданова, кога ще е погребението на Троянка?

- Не знам, бабо Ценке. Те, децата ѝ, май в града ще я погребват. Идваха тука, оправиха документите и изглежда, няма да се връщат.

- Тъй ли... Значи няма да мога поне една свещица да ѝ запаля... Ама защо стана тъй бе, госпожа Йорданова? Защо не си отидох аз – стара, болна, никого си нямам... Защо трябваше да е Трояна?

- За тия работи ред няма, бабо Ценке, знаеш... – отвърна Йорданова съчувствено. – Хайде, утре-вдругиден чакай нов асистент. Ако има нещо, обади ми се.

Възрастната жена остави слушалката. Сълзите потекоха на воля по сбръчканите ѝ бузи. Припомняше си как двете с Трояна говореха за близките, как обсъждаха сериалите. Понякога забъркваха заедно някой сладкиш или тутманик. А най-хубаво беше, когато баба Ценка изваждаше албумите със снимки и почваше да показва и разказва. Децата, внуците, този в Испания, онзи в Канада... Асистентката ѝ познаваше лицата по фотографиите така добре, сякаш лично ги бе снимала. Беше изслушала всяка история десетки пъти. Новата жена щеше ли да може така? Щеше ли с интерес да я разпитва как прави красивите фигури на плетивата си? Щеше ли да бъде нейна приятелка?

Старицата все повече осъзнаваше колко много щеше да ѝ липсва Трояна. Мисълта, че няма да може да я изпрати в последния ѝ път, късаше сърцето ѝ. Тогава тя си спомни, че в тефтерчето си има записан номера на сина на асистентката си. Трояна бе казала „Всичко става, нека да го имаш. Той няма за какво да ти потрябва, ама нека да го имаш.“

И тя набра номера.

Мъжът отсреща не можа да разбере веднага за какво му говори. Но когато чу молбата ѝ да я вземат за погребението, отговори с раздразнение:

- Вижте какво, ние дори не ви познаваме. Знам, че майка работеше там нещо, за да си докарва някой лев допълнително, но това си бяха нейни работи. Пък и... ако толкова искате да дойдете, нямате ли си близки, да ви докарат?

И прекъсна връзката.

Баба Ценка поплака малко, после се сети нещо. Измъкна от чекмеджето една омачкана снимка, на която бяха двете с Трояна, изправи се с пъшкане и я закрепи подпряна на будилника. После взе восъчна свещица от пакетчето, което си държеше за празници, намести я между камбанките на стария часовник и я запали.

- Бог да те прости, Троянке – прошепна. – Лека ти пръст, приятелко!

В стаята се разнесе мирис на горещ восък. Баба Ценка посегна да премести снимката, която закриваше циферблата, но отпусна ръката си. Вече не чакаше никого.

към страницата

Тук ми казаха, Лазаре

„Росният зюмбюл мирише различно. От водата ли, от хладината ли, не знам. Но миризмата му е една такава, сякаш е неузрял плод. Друго си е по обед, когато го напече. Тогаз замайва, замайва... Ох, че хубав! Ще ми се да си откъсна, само едничко стръкче, да ми мирише вътре. Ама като не мога да се наведа... пусти и кръст!“

Баба Лазарина взе подпрения бастун и с пъшкане се надигна от столчето. Погледна за последен път със съжаление избуялата цветна туфа, пък се обърна да си влезе. Да беше се сетила по-рано, преди да си замине Петка, ама един акъл, за кое по-напред?

Тя, Петка, и без туй все бързаше. Идеше, прибираше донесения хляб в синята торба на масата, удряше една метла и сменяше шишето с водата. После заставаше насред стаята с ръце на кръста, оглеждаше дали има нещо друго за оправяне и питаше:

- Ще дадеш ли дрехите за пране, бабо Лазарино, кандиса ли вече?

- Петке, казах ти, ба. Докат’ мога, на никого няма да дам да ми пере гащите.

- Защо упорстваш сега? Аз ще ги взема у дома, в пералнята ще ги пусна.

- Да, и  да ги гледа мъж ти. Остави тая работа, момиче, не ми давай зор.

Петка въздишаше тежко и се захващаше да свърши още това-онова. В някои дни тя беше особено приказлива. Ето днес например, докато търкаше позамазалото се стъкло на стария зелен бюфет, се похвали:

- Знаеш ли, бабо Лазарино, мойта щерка утре ще е лазарка. Педя човечета, първолачета, ама научили песните и утре ще ги водят по къщите.

Лицето ѝ светеше от майчина гордост и старата жена се усмихна в отговор:

- Браво, браво! Хубаво е, дето ги учат. Хубави са тия работи.

- Хубави, я! И носии имат. Толкова са сладки, като ги нагиздят с тях! Утре заран плитки ще трябва да плета. Ей - присети се тя. – Бабо Лазарино, ами може ли да си набера от твоя зюмбюл, оня синия, да си накича утре детенцето?

- Как да не може, Петке! Ама да им кажеш да минат и при мене. Ние, старите хора, вече няма много на какво да се радваме.

- Естествено, че ще им кажа! Утре чакай лазарки. Лелеееее, ама то ти си именничка! Как не се сетих? Да знаеш, ще мина да те видя за празника, ама по-късничко, като посрещна детето от лазаруването. Че имам шетня сутринта.

Петка се застяга да си върви. На вратата се обърна.

- Хайде, дай да ги взема тия дрехи за пране, де...

- Върви, върви, Петке, остави ги дрехите.

След като се напече на слънчице, баба Лазарина реши, че е време да свърши малко работа. Откак бе разбрала, че утре ще дойдат дечица за празника, сърцето ѝ бе запяло песен. Чудна песен, но отдавна забравена, още по времето, когато внуците ѝ пораснаха и престанаха да идват тук. Липсваше ѝ гълчавата, шаренията, липсваше ѝ да е нужна някому, пък макар и само, за да разкаже приказка, която я няма в лъскавите книжки. Липсваше ѝ семейството.

Утре чужди деца щяха да прекрачат прага на дома ѝ. Но какво пък? Все деца. Всичките хубави, усмихнати. Досущ като нейните правнучета, за които ѝ бяха казали, но никога не ѝ ги доведоха да им се порадва. Младите живееха далеч, някои от тях даже и в чужбина, нямаха време да ходят по забутаните селца. Затова баба Лазарина утре щеше да даде яйца и вафлички на чуждите.

Старата жена се огледа. Петка бе почистила добре. Нямаше да се изложи пред гостенчетата. Само трябваше да си препере дрехите и да се изкъпе. Беше включила бойлера, преди да излезе навън. Сложи легена в мивката, напълни го и накисна прането в топлата вода. Натърка го с домашен сапун, да белне, после сипа и малко прах. Приседна на пластмасовото столче, което стоеше в банята точно за такива случаи. Доста се беше изморила. А трябваше и да се изкъпе.

След малко премести столчето под душа и пусна  горещата вода. Щеше да се напари едно хубаво, малко да се отпусне, да не я боли толкова гърбът. Баба Лазарина цял живот бе работила по нивите и сега шиповете в гръбнака много я мъчеха. Но душа лесно се не дава и тя продължаваше да шава наоколо, прегърбена под тежестта на своите осемдесет години.

Дигна ръце да си измие косата. Усети бодване отзад, вдясно, малко по-ниско от врата. Смъкна бързо виновната ръка и се намести тъй, че водата да успокои болното място. Бавничко се изтърка цялата. Утре щеше да е чиста и можеше да посрещне децата, без да се посрами. Все едно правнучетата си посреща.

Усилието и топлата вода я измориха. Реши, че е по-добре да спира. По-късно щеше да довърши прането. Пресегна се да остави сапуна на мястото му и го изтърва. „Пущината!“ – изпъшка, хвана се за ръба на мивката и се наведе. Прониза я остра болка в кръста. Отиваше към десния хълбок, спущаше се към бедрото. Кракът ѝ изтръпна. Очите ѝ неволно се изпълниха със сълзи. Едва си поемаше въздух, не можеше да помръдне. Възлестите ѝ пръсти стискаха мивката с всичка сила. Май пак я бе схванал радикулитът.

Баба Лазарина постоя на столчето близо половин час. Знаеше, че няма кой да дойде да ѝ помогне. Петка щеше да я нагледа чак утре по обяд. А на телефона от два дена му имаше нещо и тя все забравяше да помоли по-младата жена да го погледне. Старицата тихичко си поплака от жал за себе си, но накрая разбра, че трябва да събере сили да се помести. Бавно, с  пъшкане, на куц крак, тя успя да стигне до леглото си. Добре, че вратата на банята бе близо до него.

Падна направо върху одеалото, на което предварително беше нагласила чиста нощница  и бельо. Успя да издърпа хавлиената кърпа и се изтри, колкото можа. Опита да се нагласи така, че по-малко да я боли. Сълзите отново бликнаха от очите ѝ. Ами ако умре така? Ако утре децата и учителката я намерят просната на този креват, гола и вдървена? Срам... Пък и малките щяха да се изплашат... колкото нейните правнуци бяха големи... съвсем дечица още.

С нечовешко усилие на волята баба Лазарина се надигна и се захвана да обува пликчетата си. Вече плачеше на глас от болка и самосъжаление, но не спираше. Как можа да бъде толкова глупава и да забрави да покаже телефона на Петка? Никой нямаше да я потърси, никой нямаше да ѝ помогне!

След малко старата жена се отпусна задъхана. Бе успяла да се облече и завие. Туптящата болка в крака ѝ беше като нажежено желязо. Но сега вече можеше да си почине. Навън се свечеряваше. През открехнатия прозорец идваше ароматът на зюмбюлите. „Вечер пък трето миришат“ – мина през главата ѝ мисъл, тъй абсурдна в този момент, че я развесели. Едва сега тя се сети, че лекарствата са на масата, съвсем наблизо. Изпи две хапчета, от червените, които ѝ помагаха за радикулита и едно за сън. След около час умората я победи.

Когато се събуди, навън бе свежо и зюмбюлите пак миришеха на мокро и зелено. В замаяната ѝ от съня глава бързо се върна споменът за болестта. Опита да се размърда. Не можеше. „Де го сега господ Исус Христос, да каже „Лазарино, стани!“ – присмя се на себе си старицата. Но господ  го нямаше и тя остана неподвижна, да чака помощ от хората.

В далечината се дочуха песните на малките лазарки. Лицето на баба Лазарина грейна. Идеха! Сега щеше да помоли учителката им да повика доктор. И вафличките им бяха нагласени. Само трябваше да им отключи портата. Петка винаги заключваше, като си тръгне, да не влизат лоши хора. Затова сега трябваше да стане и...

Старицата изплака на висок глас. Как щяха да влязат лазарките, като портата беше заключена? И да викаше, нямаше да я чуят, далече беше. Тя отново опита да стане, да стигне поне до вратата, но въобще не успя да се надигне. Остана там, на купчинка, а плачът ѝ премина в хълцане. Нямаше да има спасение, нямаше да има „Лазарино, стани!“.

Отначало не усети топлата ръка на рамото си. После надигна глава. Учителката стоеше до нея и я питаше нещо. През вратата надничаха няколко чифта любопитни детски очи.

- Данче! Ама... как влязохте?

- Майката на Нинка ми даде ключ. Каза, че трудно стигаш до портата. Какво ти е, бабо Лазарино?

- Осадих се, Данче, осадих се. Че не знам дали и не си счупих ябълката.

- Ами на доктора обади ли се?

- И телефонът ми се счупи...

- Ужас, откога си така?

- От снощи.

- Ясно. Веднага звъня на 112.

Баба Лазарина се усмихна благодарно. После погледна пак към вратата и помоли:

- Данче, може ли след малко да звъннеш? Да попеят първо лазарките...

- Добре, ама нали те боли?

- Вече по-малко ме боли, нали лазарки влязоха у дома, за здраве и берекет. Знаеш ли, същите са като моите правнучета...

Момиченцата запяха:“Тук ми казаха, Лазаре, мома хубава...“

към страницата