Новият
напълно отговаряше на клишето за лошо момче и това го обричаше всички момичета
от градчето да са влюбени в него. Още щом премина шумно по главната улица, с
мотор, корекомско кожено яке, единствен сак на багажника и надменна усмивка,
бабите ахнаха и почнаха да се питат кой е и какъв е. Мълчеше само неговата
собствена, тази, при която беше пратен, за да завърши криво-ляво средно
образование, след като едва беше отървал ТВУ. Учителите потиснаха в зародиш
негодуванието си от този скандал, след като им беше казано, че е шефски син, те
бяха свикнали да правят услуги, защото така беше в малките градчета и само се
молеха другите да не почнат да му подражават, което щеше наистина много да
усложни нещата. Но точно такава опасност като че ли нямаше, момчетата се
накокошинваха като петлета, щом го видеха, а той дори не ги забелязваше и
отправяше оная същата усмивка към пърхащите момичета.
Елена не пърхаше,
тя щеше да стане лекарка и да се махне оттук, затова имаше очи само за един
мъж, нарисувания в учебника по биология. Шок си беше, когато двамата се
сблъскаха на вратата с едни и същи кутии бонбони и еднакви изражения на лека
досада, да черпят за рожден ден. Дотогава, все така по линия на бабите, цялото градче бе разбрало,
че сърдитият хулиган от големия град е тяхно момче, малкият Павелчо, роден тук и
расъл тук до момента на голямото повишение на баща му. Това увеличи бабешката благосклонност
и влюбеността на внучките им, но момчетата не се дадоха. Елена пък беше
озадачена, защото беше почнала да мисли за него и дори си го спомни от детската
градина, а тя нямаше никакви други спомени от това време.
Изглежда,
Павел също беше озадачен, защото изпитателните погледи помежду им ставаха все
по-чести, а после се изпълниха с копнеж. След като откри навика ѝ да сяда с
учебник в градинката в центъра, той идваше, настаняваше се отсреща и мълчеше,
без дори да я поглежда, макар да знаеше, че не само бабите, а и майките клатят
глави. Те бяха разтревожени, но прозорливостта не им стигна да видят, че на
абитуриентския бал двамата се гледаха различно, не с копнеж, а гузно.
Прегръдките и сълзите при изпращането в казармата им се сториха в реда на
нещата. Сутрешните прилошавания пък изобщо останаха извън техния обсег, защото
Елена вече беше студентка по медицина в София.
Докато светът
следеше със затаен дъх събитията в Чили, тя живееше за идванията на пощенския
раздавач. Но той не ѝ донесе отговор, а ужасът не беше достатъчен, за да се
пречупи и да убие детето в утробата си. По-лесно беше да убие любовта и да му
намери баща, а за себе си чисто име. И заживя, потънала в учене и във вълнения
за първо зъбче, първа крачка, първа дума...
Рядко си
ходеше на гости у техните, кариерата на мъжа ѝ напредваше, Елена беше постоянно
ангажирана, което беше доста досадно, но тя знаеше, че винаги ще му е длъжница,
затова много се стараеше. Прибирането в родния град за погребението на баба ѝ се
оказа глътка въздух от уж благополучното ежедневие, близостта на миналото обаче
направи този въздух труден за дишане. Повечето от любопитните погледи бяха
заменени от некролози, но това не я облекчи, а когато видя, че на мястото на
двете пейки в градинката на центъра има нова чешмичка, изтича у дома и плака
безутешно, но никой нищо не заподозря, все пак имаха смърт.
Информацията
бе пътувала бързо и скоро след това Павел я намери, препречи пътя ѝ на излизане
от училището на детето и изглеждаше същият, боже мой, все така хубав и все така
гневен, и все така погледът му изпълнен с копнеж. На другия ден беше първа
смяна в отделението, а мъжът ѝ цял ден щеше да чете лекции в университета, така
че не ѝ се наложи да измисля оправдания.
Разтреперана влезе в хотелската стая, напълно забравила, че той бе този, който
не отговори на писмата ѝ, той я тласна към този брак и сега тя нищо не му дължеше, но това имаше
ли някакво значение, след като постоянно мислеше за него, особено след
връщането в родния град?
Жадните му
очи заличиха нуждата от отговори, заедно с дрехите двамата стъпкаха на пода
изминалите години, задълженията и приличието, правиха любов, гледаха се, просто
се гледаха и пак се любиха. После все пак дойдоха и отговорите, след първото ѝ
писмо той избягал от казармата, за да я намери, а когато го хванали, така се
бил, че се стигнало до съд и затвор, тогава и баща му вдигнал ръце от него, след
време се уволнил, търсил я безуспешно, накрая заминал в Съветския съюз. Така и
не завършил университет, станал майстор-строител, от най-уважаваните. И бил
сам. Това последното беше въпрос и Елена се почувства съсипана и виновна,
защото можеше само да оплаква неслучилото се тяхно бъдеще, но не и да прекрачи
в него, нито дори да му позволи да бъде баща на сина си. Двамата си крещяха,
после отново правиха любов, накрая той ѝ подари ключодържател с мечето Миша и
наведе глава, да не я вижда как излиза.
След няколко
години мъжът ѝ я напусна и се ожени за студентка. Дългът ѝ беше изплатен и този
път Елена беше тази, която намери Павел в неговия град и нае стая в хотел. Луди
и ненаситни, те сливаха душите си отново и отново, а телата просто ги следваха,
целуваха се безспир, може би за да не говорят, за да не изрекат нещо, което да
счупи крехкото щастие. Но камъкът беше надвиснал и накрая Павел каза „имам дете
на един месец”. И заплака.
Елена си
тръгна, почерняла и безсмислена, заснова между отделението и проблемите със
сина си, който навлизаше в пубертета и ставаше все по-гневен, а това го караше
много да прилича на баща си. Запозна ги късно, той вече беше завършил училище,
не се харесаха, твърде еднакви бяха, но понеже и двамата я обичаха, през цялото
време обсъждаха Световното по футбол в САЩ, тема, по която имаше само съгласие
и национална гордост. След няколко месеца синът ѝ замина на студентска бригада
и не се върна повече. Понякога пращаше снимки, а с времето на тях се появиха
съпруга, деца, къща и куче, после снимките почнаха да пристигат по електронна
поща и вече беше по-лесно и по-евтино, но това не запълваше празнотата.
От време на
време Павел не издържаше или пък Елена събираше смелост, макар да не беше вече
сама, живееше с добър човек, грижовен и обичлив, но необичан. Тогава някоя
хотелска стая приютяваше за няколко часа тяхната безнадеждност и болезнения им
копнеж, слагаше под ключ вината им и ги събираше така, както беше правилно да
бъде през целия им живот. Дъщерята на Павел порасна и се омъжи, синът му беше в
гимназията, а в това време той бе сменил няколко професии, Елена пък все така
си работеше в отделението, синът ѝ подреди живота си в Щатите, започна да си
идва понякога, но отклоняваше предложенията да се види с баща си.
Павел още
веднъж ѝ предложи да се съберат, беше минала година от смъртта на жена му. Но
мъжът на Елена боледуваше и тя не можеше и да помисли да го изостави сега,
когато най-много се нуждаеше от нея, а и какво щяха да кажат децата, неговите,
синът им, винаги наострен срещу баща си, пък и дали имаше смисъл след толкова
години. Този път нямаше караница, просто стояха прегърнати, нямаше плач, само
въздишки, нямаше и думи, за какво им бяха, просто се гледаха и знаеха, че
повече няма да опитват, но това не променя нищо.
Когато се
пенсионира, Елена се върна да живее в родната си къща. Там я чакаха спомените,
които времето беше направило да изглеждат бледи и нереални, може би защото вече
ги нямаше и хората, които бяха станали свидетели на любовта ѝ с Павел. Но други
спомени тя нямаше, затова заживя тихо, потънала в съзерцание на миналото и също
така тихо си отиде.
Синът ѝ не
успя да пристигне навреме за погребението, затова на гробищата дойдоха само
няколко съседки. Жениците направиха всичко, както подобава и си тръгнаха. След
тях в парцела влезе непозната катафалка,
дойдоха и две коли опечалени. Човекът, който отговаряше за гробището, ги
посрещна и насочи към изкопания гроб, точно до този на жената. Очакваше ги,
бяха се обадили за този покойник, живял другаде, но пожелал да бъде погребан
тук. Остави ги и седна да си оправя
документите. „Ха, виж ти, тези двамата са родени в един ден и сега са починали
в един ден – каза си. – Жалко, че не са се познавали.”
Там някъде
две души се прегръщаха…
Няма коментари:
Публикуване на коментар