Бабини деветини

 

Да се вардя да не заспя. Туй е най-важното сега. Заспя ли, край с мене. Нали вече видях как измряха ония. Само да мога да изкарам до утре. До визитация, пък тогава ще се мъча да кажа на докторицата. Ама как ще стане? Не мога да приказвам, не мога да шавна!

Гламавата доктор Лишкова! Да бе ме послушала, ама то инат! Думах ѝ толкоз пъти, докторке, влечащо цвете не се държи в стая. Виках ѝ, че не е на добре, даже хора мори, пък тя се хили: „Ами тука е реанимация, с цвете, без цвете – все мрат.” Бабини деветини било... На ти сега едни бабини деветини!

Туй цвете отдавна го видях, че не му е чиста работата. Растеше кат лудо, пък как миришеше! Толкоз хубаво не е на хубаво и туй хич не е измишльотина. Таквиз кат докторицата, дето се пишат много учени, все се смеят на бабините деветини. Обаче бабите хич не са глупави. Е като леля Зарка от родилно, много умна жена. И какви работи разправя! На времето някаква женица, Гинка, родила копеле. И като я накарали да го остави, тя да вземе да си сложи въжето. Леля Зарка вика, че я виждала, показвала се там на булките. Призрак демек! Ама никой не ѝ вярва на леля Зарка, като луда я гледат. И аз като ѝ рекох на докторицата за цветето, и тя тъй ме погледна. Много ти знае тя! Учени докторици, пфу!

Тука, при нас, всичките са пътници. Има, дето лежат като умрели със седмици и месеци. Все съм се чудила, в туй време сънуват ли, с господ ли си говорят? Нали уж светлина виждали. Някой път личи – сънуват. Кой се мръщи, кой пък се смее, сякаш ангели вижда. 

Имаше един дядо Жельо, той все сънуваше. Много ще да е видял в тоз живот. Все го гледах и му се чудех. И един път влизам и – оппааааа... дядото плаче насън. Ма като малко бебе мрънка. А онуй ми ти цвете се омотало около главата му.

Останах като гръмната. Тая заран то не беше толкоз дълго. Как отиде чак дотам? Пробвах да го махна и то, Господ ми е свидетел – взе да ръмжи. Като куче!

Леле, тъй се уплаших, бърже избягах до вратата. Като погледнах пак, цветето си беше, както заранта. Почудих се да не се побърквам, ама си знаех, че нищо ми няма, че цялата лошотия иде от него.

Взех да го следя, а то, гадта, си стоеше хрисимо. Някой път ми се престорваше, че нещо виждам – и все не бях сигурна! А старецът прежълтяваше от ден на ден. Той, вярно, си беше пътник. Ама аз си знаех, че не отслабва от болестта си. Онуй цвете му изпиваше силата.

Накрая го сварих умрял. Лежеше си мирно и тихо, ще речеш – дошло му времето. Да, обаче до главата му намерих листо от цветето. Тъй разбрах, че вярно съм видяла. Вещерското цвете беше стигнало до дядката и го беше утрепало! 

Не знам с кой акъл тръгнах да го нося навънка. Ама то пак ме заръмжа. После едно клонче се разшава и ме цапна през ръката. Как не умрях на място, не знам.

Излязох заднишком и оттам – право при шефката. Почнах я отдалече, казах ѝ за влечащите цветя. Де да я знам, че така ще се запъне? Не даде да го бутне никой, любимо ѝ било. А аз да съм престанела с бабините деветини, така рече. 

И аз престанах... уж де. Ама с четири очи следях онуй дяволско нещо. Тогаз докараха баба Танка. Обаче нейната сила май му беше малко. Взеха да му бледнеят листата, спря да расте. И нови клончета не му избиваха. Знаех, щото ги бях научила всичките до едно. Нали се дебнехме с оня звяр.

След туй и баба Танка замяза на восъчна свещица и накрая свърши. Не можех вече да търпя. Тая дяволска китка трепеше живи хора! Отидох пак при Лишкова. Тоз път залостих с гръб вратата и си казах всичко. Даже ѝ показах онуй листо. И пак нищо! Уж докторица, ама май хич не чактисва. Изгледа ме, както гледат леля Зарка от родилно и ми рече веднага да излизам отпуска. И после ще ме пратела при писихолог.  Демек, чалната съм нещо...

Като се върнах от отпуската, оная гад беше станала двойна. Цъфтеше, вонеше и беше уморила таман три баби и един дядо, разпитах Сийка. Без мене ептен се беше разпасал, вампирът му с вампир!

Докторицата ме дебнеше, ама аз гледах да не ѝ се набивам на очи. И без туй видях, че не взема от дума. Как щях да се оправям сама, не знам. 

Пак пробвах да го изнеса, пък то така зверски ме изръмжа, че чак ми стана лошо. Ами че уплаших се, и аз съм човек!

Няколко дена си блъсках главата. Най-сетне, таман преди да си тръгна от първа смяна, се подадох от вратата и засилих един камък по саксията. Чух я, че се строши, ама не се и обърнах. Нека Сийка да го чисти, на нея може и да не ѝ посегне.

Като отивам на другия ден, тая Сийка да вземе да му купи нова саксия и да го насади! Дожаляло ѝ... Божкеее, а като я знам как не обича цветя! Тъй разбрах, че тоз дявол може и да омагьосва хората. Сигурно и докторицата ще е омагьосало.

Вече разбрах, че трябва да го утрепя самичка. Стиснах зъби и грабнах саксията. Взе да ръмжи като мечка, после ръмженето се обърна на бучене и ми затули ушите. Хукнах към вратата.

А гадта взе да расте и да ме омотава. Стегна ми краката и ръцете. Повече не можах ни да шавна, ни да хвърля саксията. Яка беше гадината. Впи ми се в месата, после тръгна из косата, щях да умра. Сякаш че змии ми бъркаха в носа и в ушите, че и в очите даже.

След туй не помня нищо. Събудих се на кревата в тая стая. Не мога да шавна. Парлазирана съм май. Опазих се тая нощ, а сега чакам докторицата. Ама как да ѝ кажа, как?

Ей я на, седна на кревата. Мъча се да говоря, обаче май само си въртя очите. 

А докторицата говори на сестрата:

- Прилича на някакъв по-нетипичен инсулт. Подозирам, че тук имаме склероза на мозъчните съдове. Ти знаеш ли какви шантави неща ми говореше понякога? Например за ей това цвете, че пиело енергия от болните. Представяш ли си? Горката жена, да бях ѝ  пуснала някои изследвания...

Пише нейните си докторски работи и излиза. Дотука бях! Гадината се хили и мляска. Облизва се. Дотука бях... май по-хубаво да заспивам, да не се мъча вече.

Таман се унасям и докторката се връща.

- Сийке, ей за това цвете ти говоря. Занеси ми го в кабинета, на обяд ще си го прибера. – И обяснява на някого, май на сестрата: - Нали ти казах, че си преобзаведох спалнята. Идеално ще пасне там...

към страницата