Бягство заради Мара

             Дядо Димчо не можеше да понася Мара. Всичко у нея го дразнеше. Начинът, по който се движеха стегнатите ѝ бутове, докато тикаше количката с чистите чаршафи; яката хватка на ръцете ѝ, когато повдигаше съседа му по стая, за да го сложи на тоалетния стол; мощният глас, с който се провикваше:“Хайде, бабки, дядкиии, слагайте ченетата, манджата идеее!“ Дядо Димчо се ядосваше, че директорът на дома оставя Мара да ги командори, сякаш бяха слабоумни дечурлига, но не смееше нищо да му каже.

Тая сутрин санитарката бързаше да раздаде закуската и пляскаше пастета в чиниите с все сила.

- Внимавай де, не го слагаш на кучета тоя пастет – озъби ѝ се дядо Димчо. Обикновено той си се дразнеше тихомълком, обаче  тая сутрин съвсем се беше изнервил.

Мара го изгледа отвисоко и отвърна:

- Ако искаш, да ти го направя на попара, като на бай Цани?

Бай Цани беше другарят по стая на дядо Димчо. По-рано жизнен и весел старец, една сутрин той се бе събудил с парализирана дясна половина. Всеки ден дядо Димчо го гледаше как бавно се храни с треперещата си лява ръка, а попарата се стича настрани от изкривената му уста. Кошмарът му беше, че ще му се случи същото и ще трябва само да лежи и да чака Мара да дойде, за да го обслужи.

Старецът изгледа санитарката накриво, взе си закуската и отиде да седне. Постоя, без да хапне, после изведнъж разбра, че просто не издържа повече да е тук. Тръшна чинията на масата, стана и се запъти към стаята си. Останалите го проследиха с поглед, но никой не го спря. Понякога тук се случваха и такива неща.

Дядо Димчо се облече, събра малко вещи в една чанта и излезе навън. По пътя си срещна само един старец от другото крило. Не знаеше името му, но често го срещаше в градината и бе разбрал, че склерозата му е взела акъла. Независимо от това, той гневно му съобщи:

- Махам се оттука! Да знаеш! Бягам! Бягам заради Мара!

Дядката го погледна със сините си очи и нищо не каза. Но дядо Димчо не беше и очаквал отговор. Той излезе от портата и тръгна да си ходи.

Живееше на три километра оттук, в съседното село. По-рано често бе минавал разстоянието пеша, на пазар или до железарския магазин. Познаваше пътя.

Юлското слънце беше напекло рано и, докато стигне последната къща, дядо Димчо се измори. Малко учуден, че толкова е изгубил форма, той приседна на счупената пейка. Над нея имаше самотен некролог на непозната бабичка. Катинарът на портата беше започнал да ръждясва. Една дива лоза се бе  увила около бравата.

Пулсът му бавно се успокояваше. Дядо Димчо се размисли за дъщеря си. Да не беше я слушал, по-добре щеше да направи. А тя беше толкова настоятелна: „Татко, не мога! Разбери, не мога! Далеч си, а Илия вече не вижда и трудно кара колата. Не мога да идвам постоянно да те гледам. Виж се на какво си заприличал, откак почина майка! Там хората ще се грижат за тебе, а аз ще ти идвам на гости. Ще ти е опрано, наготвено, какво повече му трябва на човек? И компания ще си имаш, че нали ще има и други дядовци там…“

Да не бе я слушал. Можеше и сам да се оправи вкъщи. Какво, като не бил винаги опран? Какво, като къщата не била толкова чиста и подредена, както я поддържаше жена му? Можеше да се запише да му носят храна. И никой нямаше да му я мята в чинията, все едно храни куче.

Дядо Димчо се надигна и бавно потегли по селския път. От седенето кръстът му се беше схванал, а коленете и без това не спираха да го въртят. Как не се сети, да беше си взел бастунчето. Но нищо, все някак щеше да стигне и така. Веднъж да стигне!

По пътя той няколко пъти сяда на тревата отстрани, за да си почине. Старите дървета бяха изсечени и нямаше сянка, а слънцето вече прижуряше мъчително. Започна да се притеснява. Виждаше, че не е минал и половината разстояние, а силите го напускаха. Не бе очаквал да е толкова зле работата. Но какво можеше да направи вече? Сега му бе далеч и обратният път.

Когато видя задаващия се джип, се зарадва. Вдигна ръка и колата спря. Младежът зад волана му се усмихна сърдечно:

- Къде си тръгнал, дядо, ще те тресне това слънце и ще останеш на пътя. За селото ли си? Хайде, скачай!

Дядо Димчо забърза да се качи, но му бе трудно да се покатери във високия джип. С доста пъшкане накрая успя да се намести, изгледа накриво младежа и изсумтя:

- Скочих… - Но след малко осъзна грубостта си и измърмори: - Благодаря, момче!

Смутен, младият мъж измънка нещо. До селото и двамата повече не проговориха. Дядото помоли шофьора да го остави пред магазина. Трябваше да си купи нещо за ядене.

Продавачката Мария му се зарадва.

- Тоньо, ела, ела – викна тя към склада. – Ела да видиш кой си е дошъл!

Докато го разпитваше как е, мъжът ѝ се подаде отвътре. Засмян до уши, той се здрависа с госта. Мария се захвана да претегли поръчаната наденица, а Тоньо попита:

- Какво те носи насам, малко на гости ли?

- А, не, махнах се оттам. Връщам се, тука ще си живея – гордо заяви дядото.

- Ама то… - започна Мария, но мъжът ѝ ѝ хвърли предупредителен поглед и тя млъкна.

Дядо Димчо не забеляза това. Двамата съпрузи изпратиха госта с усмивка. Той се запъти към дома. Оттук беше близо.

Още отдалеч видя, че къщата му е много променена. Оградата беше нова, дограмата също. Старата череша я нямаше. Старецът забави крачка, коленете му взеха да омекват. Не можеше да разбере какво става. Нали уж дъщеря му нямаше време да идва да го наглежда, как тогава бяха успели да направят такъв голям ремонт? Пък и с какви пари, те нямаха толкова. Освен, да не би…

Догадката го жегна и накара гърлото му да пресъхне. Дядо Димчо спря и се поколеба. Изведнъж го обзе страх да се приближи към своя дом. Ами ако подозрението му беше вярно и къщата бе продадена? Дъщеря му, въпреки обещанията, не беше идвала при него повече от половин година. Понякога го викаха на телефона при директора на дома, но разговорите бяха кратки и неловки. Той никога не ѝ сподели какво преживява, нито пък знаеше какво се случва с нея. Може би беше избягнала да му съобщи какво се кани да прави.

В това време новата, красива порта се отвори и оттам излезе непознат мъж, около петдесетгодишен. Той се огледа, явно чакаше някого. Забеляза дядо Димчо, който изглеждаше напълно объркан и се приближи към него.

- Търсите ли някого? – попита любезно.

- Аз… не… Не, само минавам – заекна дядото. – Вие… тука ли живеете?

- Да – отговори непознатият, - Купих къщата преди половин година. Постегнах я вече, но има още работа.

- Аха… - промърмори дядо Димчо, после, неспособен да каже нещо повече, се обърна и се отдалечи. Гърлото го стегна и си помисли, че не иска да плаче тук, пред този чужд човек, който му беше взел дома.

Тръгна замаян напосоки и влезе в съседната улица. Седна на някаква пейка и загълта жадно въздух, за да затисне с него напиращите сълзи. Дъщеря му го беше предала, беше му отнела пътя към дома. Нищичко не му беше останало. Нищо вече не можеше да решава сам. Свършен беше. Свършен. Убит.

Дълго остана така, умислен и отчаян. Чудеше се дали да наведе глава и да се върне при Мара или да събере смелост и да легне под влака. Унесен в тия тягостни мисли, дори не бе забелязал, че се здрачава. Неочаквано усети нещо мокро по ръката си. Сигурно съм плакал, помисли, но после вдигна поглед. Пред него беше застанало мръсно, проскубано куче. Гледаше го с огромни очи, пълни с обич и преданост.

- Балкане! – викна дрезгаво дядо Димчо и протегна ръце. Кучето се вдигна на задни лапи и покри лицето му с целувки. Едва сега сълзите на стареца потекоха, той здраво прегърна животното и захлипа. То сякаш разбра колко му е нужна тази приятелска прегръдка и остана в ръцете му, като от време на време проскимтяваше тихичко, сякаш да покаже съпричастност.

Постепенно дядо Димчо се поуспокои. Изтри очи и се огледа да види къде е. Оказа се, че краката сами са го довели до портата на баба Радка, комшийката. Дворовете им граничеха от задната страна и двамата много си помагаха по съседски. Като тръгна за старческия дом, й остави Балкан, да се гледат и да си  правят компания. Но сега до портата беше залепен некролог, катинарът беше почнал да ръждясва, а около бравата се виеше дива къпина. Ребрата на кучето се брояха, а загладената му някога козина имаше занемарен вид.

Дядо Димчо си поплака още малко. Всичко тук се бе променило след заминаването му. Никой не го чакаше. Освен кучето. Балкан седеше пред него и махаше с опашка. От овлажнените му очи струеше радост. Неговият човек се беше върнал, всичко щеше да е наред. Старецът се сети за парчето наденица, извади го и го раздели надве. Сетне въздъхна:

- Ами сега, Балкане? Сега какво ще правим? Къде ще спим? Как ще се върна? Ами тебе какво да те правя?

Балкан джафна кратко в знак на разбиране, но не му даде никакви идеи. Дядо Димчо посегна да го погали между ушите, но изведнъж кучето скочи и залая. В тъмното светнаха фарове. Малък бус се приближи бавно и спря пред тях. От него слезе директорът на старческия дом. Сложи ръце на кръста си и каза:

- Ей го нашия герой! Браво бе, дядо Димчо, така да ни изкарваш акъла! Все едно си малко дете. Знаеш ли откога те търся? Хайде, качвай се и да си ходим! 

- Никъде не мърдам оттука – запъна се дядото.

- Как така, ами къде ще живееш?

- Ти откъде знаеш, че нямам къде?

- Защото днес, като изчезна, говорих с дъщеря ти, от нея знам. Хайде, моля ти се. Нека да вървим. Моля ти се.

- Не искам!

Директорът се приближи и сложи ръка на рамото му:

- Виж, дядо Димчо, знам какво ти е. Ти си ми все едно баща, всички сте ми като бащи и майки. Много съм видял през тия години. Ама… трябва все някъде да се спи. Трябва нещо да се яде. Знам, тежко ти е. Но… ела си. Друг ако нямаш, имаш нас.

Старецът заклати упорито глава и каза:

- Никъде не отивам без Балкан. Няма на кого да го оставя тука. Комшийката умряла…

Директорът помисли малко и махна с ръка:

- Хайде, така да бъде, ще си имаме дворно куче. Обаче никакво влизане вътре!

- А, какво приказваш, кучето няма работа вкъщи – ухили се дядо Димчо и поведе Балкан към буса.

Докато пътуваха, директорът подметна:

- И какво не ѝ харесваш на Мара?

Старецът разбра, че онзи дядо е повторил думите му. Явно бе имал просветление.  Стана му малко гузно, защото се чувстваше неудобно да се оплаква. Само промърмори:

- Абе… абе нищо.

- Знаеш ли - каза директорът. – Ако не е тя, не можем да успеем да ви гледаме всичките. Никой не иска да работи в старчески дом, в малко село. А Марчето кара по две смени, почти не се прибира вкъщи. Тя е самичка, вие сте ѝ и за родители, и за деца.  Сигурно ѝ идва нанагорно, ама никога не се оплаква. И нищо не отказва да свърши.

Дядо Димчо кимна мълчаливо в тъмното.

След няколко минути бусът зави в двора на старческия дом. Старецът и животното слязоха. Мара ги чакаше навън. Директорът каза:

- Марче, ето ти го беглецът. Света орева – дядо Димчо, че дядо Димчо. Ей ти го на, връщам ти го с лихва. Ще си имаме дворно куче. Утре Найден да оправи старата колибка.

Мара ахна и плесна с ръце:

- Боже, колко е хубав! Какви големи очи има! Горкото животно, кой знае откога не е яло. Ще трябва да го окъпя…

Тя започна да гали кучето, като поглеждаше дядо Димчо изпод вежди. Балкан близна ръката й.

- Ами ти, дядо Димчо? Защо ни плашиш така, а? – строго му се скара тя. – И сигурно не си ял? Хайде бързо вътре, оставила съм ти вечеря.

Дядо Димчо понечи да каже нещо, после се отказа. Приближи се към Мара и я прегърна.

към страницата