Гурме

 

Това дори не е сепаре. Направо си е стая за вип-гости. Тримата отпиват бавно от тумбестите чаши. Уиски без лед, от специалния резерв на заведението. Мълчат. Разпускат.

- Надявам се стажантът да не направи някоя беля – вяло казва един от тях. За разлика от другите двама, той е на дежурство тази вечер.

- Какво толкова ще стане? – отбелязва седящият срещу него, младолик мъж с кръгло лице. Дежурният свива рамене. Не отговаря. Вместо него се намесва третият:

- Най-много да умори някого. Но аз безсмъртни не познавам. Накрая всички идват при мене.

Тримата се разсмиват. Младоликият се вглежда в питието си, после бавно изрича:

- И все пак, понякога ми се иска хората да разберат колко са задръстени мозъците им от предразсъдъци... Като страха от смъртта например.

- И като почитта към телата на мъртвите – добавя Патологът.

- Е, сега, колкото за умрелите, не можеш да очакваш от обикновените... – започва Дежурният, но Младоликият го прекъсва:

- Моля ти се, колко такива сме нарязали с тебе в университета? Те са просто купчини месо, като в кланица. Разлагат се по същия начин, както свинското и рибата.

Дежурният не възразява повече, само кима в знак на съгласие. След малко се обръща към Патолога:

- Като стана дума, тази вечер ще имаме ли...?

- Естествено - усмихва се той. – Даже изненада съм ви подготвил.

- А, супер - възкликва Младоликият. – Нещо ми липсва тръпка напоследък. Скучая.

- Сигурно затова ти идват идеи да просвещаваш простосмъртните. Но погледни го от другата страна. Висшето знание не е за всеки – снизходително произнася Патологът.

Дежурният добавя:

- Какъв елит ще сме, ако тръгнем на всеки да отваряме очите? Пък и простият човек трудно ще приеме тези истини.

- Да бе - съгласява се Патологът. – Представи си да убеждаваш някоя набожна бабишкера, че забраната за инцест е цивилизационен предразсъдък.

- Именно! – вдига пръст Младоликият. – Или пък канибализмът. Толкова животински видове са канибали...

- Еее, ти пак си дойде на думата – ухилва се насреща му Дежурният. – Май си много изгладнял тази вечер.

- И аз като тебе съм гладен за тръпка. А колегата скоро не ни е доставял такава.

- Това да не ви е месарски магазин? – докача се Патологът. – Повечето органи са увредени. Или ви се е приял стеатозен черен дроб?

- Тъкмо ще има в какво да се пръжне – шегува се Младоликият. – Но извинявай, прав си. Пък и чувам, че напоследък нещо са ви погнали там.

- Вярно е - изсумтява Патологът. – Единият санитар да вземе да удуши пациентка. Докарали му я в летаргия, а като дошла на себе си, нашият я стиснал за гушата. Паникьосал ли се е, що ли... и сега заради него ни дебнат.

- Е, няма да е завинаги - потупва го утешително по ръката Дежурният. После въздиша и поглежда златния часовник на ръката си. – Боже, кое време стана! Дали са готови да ни сервират, че аз трябва да се върна в отделението все пак.

- Спокойно де, ще се върнеш – проточва с досада Патологът. – Ей го къде е, през улицата.

Той се подава през вратата и разменя доверително няколко думи със собственика. След минута възрастният мъж се връща. Носи сребърно блюдо с похлупак. Оставя го затворено и дискретно се оттегля.

Всички мълчат. Накрая Дежурният не се сдържа.

- Е... какво е? С какво ще ни изненадваш?

- Ще ви кажа – Той ги оглежда бавно, един по един, сякаш иска още да увеличи напрежението. – Нали знаете как често сме си говорили колко е жалко, че сме принудени да дегустираме само вътрешни органи.

Двамата кимат.

- Много ясно – обажда се Младоликият. – Цялата мускулна маса е видима, не можеш да рискуваш да отрежеш парче месо.

- Представи си само да изпратиш покойника вкъщи без бут например. Близките ще вдигнат врява до небесата – намесва се и Дежурният. – Сякаш пък няма да го приемат в рая без тоя бут...

- За това говорим – продължава Патологът. – А винаги съм мечтал да узная какъв е вкусът на човешкото месо, не само на карантиите.

- Да де, но няма начин...

- Има! Аз го открих! Има едно парче месо, което може да се вземе, без никой да забележи.

И той тържествено вдига капака. В подноса, върху канапе от свежа зелена салата, красиво са подредени изпечени на скара езици. Младоликият и Дежурният ахват в един глас.

- Как се сети?

- Страшен си!

- Такъв съм си – скромно кима Патологът.

После взема щипката и почва да сервира.

към страницата