Има и по-страшно

 

Старата болница беше строена още през тридесетте. Беше от онези сгради с високи сводести прозорци и орнаментирани тавани. Пред нея имаше малка, зле поддържана градинка, с каменни пейки и малък кръгъл фонтан, който отдавна не работеше.

Болничният комплекс се беше разраснал и сега тя се намираше в най-отдалечената му част. Преди доста години бяха преместили там патологичното отделение. Сградата стоеше самотна и прозорците ѝ гледаха печално към съседния парк.

Наоколо не се мяркаше никой. Небето полека губеше яркостта си. Във въздуха се носеше ароматът на настъпващата вечер.

Илко заведе сестра си до една пейка, поръча ѝ да го чака и влезе в сградата. Хриси седна механично, без да му отговори. С нищо друго не показа, че го е чула. Обгърна тялото си с ръце и несъзнателно се залюля напред-назад. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Погледът ѝ бе прикован във входа на моргата.

След малко младежът излезе пребледнял и седна до нея, без да каже нищо.

- Даде ли ги? – попита тя с треперещ глас.

- Да.

- Нагласила съм ѝ най-хубавите... дето си ги обичаше. Роклята, дето я облече на рождения си ден... – изхлипа.

Той само кимаше в съгласие. Не можеше да проговори, гърлото му бе стегнато.

- Какво... какво ще правим без нея? – разрида се девойката. Илко я прегърна и несръчно погали косата ѝ. После и той заплака.

След известно време младежът заговори пресипнало:

- Хриси, ще се... ще се оправим. Нали и двамата работим, ще можем да се издържаме.

- Знам, батко, но... как ще живеем без баба? Нямаме си никой друг!

- Ще се оправим! – можа само да повтори Илко.

Сестра му вдигна към него зачервените си очи и попита плахо:

- Мислиш ли, че... тя ще дойде?

Отначало не я разбра. После каза, като се стараеше да звучи уверено:

- Кой, майка ни ли? Не вярвам. Баба  ѝ е била свекърва. Пък и... тя не ни потърси толкова време... И да дойде - не я искам!

- Да, прав си - прошепна момичето. Помълча малко и попита нерешително:

- Батко... дали я е боляло много?

- Не.

- Сигурен ли си? Пита ли докторите?

Младежът смръщи вежди и замълча. Не му се говореше за това.

Баба им се почувства зле снощи. След като линейката я прибра, те двамата почти не спаха. На сутринта тъкмо се готвеха да идат да я потърсят в болницата, когато телефонът иззвъня. Шокът от лошата новина беше толкова голям, че въобще не разбраха в кое отделение трябва да отидат. Затова първо потърсиха в спешното.

Като по-голям, Илко пое нещата в ръцете си, докато Хриси чакаше отвън. Дежурната провери нещо в компютъра и го упъти към кардиологията. Той тъкмо затвори вратата и се сети, че не знае къде се намира отделението. Понечи да се върне и чу как вътре обсъждаха:

- Поредната издънка на доктор ти Ленков. Не се сетил човекът, че при диабет инфарктът на миокарда може да протече без болка. Четири часа е стояла жената снощи, докато я насочат! Леле, като дойде д-р Мартинова от кардиологията, че като го емна...

- Некадърник – изсумтя жената от отсрещното бюро. – На докторите грешките са на два метра под земята.

Илко се върна назад, без да попита. Но оттогава не го напускаше подозрението, че онези жени говореха за тяхната баба. Че може би тя щеше да оживее, ако...

- Не я е боляло, Хриси... – промълви той, а наум добави „И това май ѝ е струвало живота.“

- Сигурно я е било страх – прошепна с тънко гласче сестра му. – Гадно е да си в болница. Знаеш ли, днеска докато чаках да взема... смъртния акт в отделението, санитарките си говореха за някаква баба от интензивното. Как сестрата я нямало и тя станала от леглото и сама отишла в тоалетната. И паднала там. Ядосваха ѝ се.

- Какво? – изтръпна Илко. Санитарят в моргата му бе позволил да зърне за миг баба си. Младежът се изуми, като видя, че веждата ѝ е сцепена. Но санитарят не можа да му каже нищо по въпроса. А сега, изглежда, всичко си идваше по местата.

Той стисна юмруци. Искаше му се да пребие някого. Но, тогава щеше да си има работа с полицията, а Хриси щеше да остане сама. В главата му се заблъскаха мисли. Ами жалба? Но пари за адвокат? Пък и кой щеше да си признае? Какво да направи, мамка му? „На докторите грешките са на два метра под земята“... „Дали я е боляло?“... Ох, бабо, бабо!

Накрая остана една-единствена мисъл. Какво ще прави утре, когато донесат ковчега. И Хриси види веждата... Но на този въпрос нямаше отговор.

Младият мъж стисна очи и сълзите му потекоха отново. Брат и сестра постояха прегърнати. После момичето побутна Илко.

- Батко... Да си ходим. Притъмнява вече. Страх ме е тук.

Илко се огледа. Храстите в градинката заприличваха на тъмни, неясни силуети. Сградата до тях, със старомодната си архитектура, изглеждаше като излязла от филм за призраци. В далечината се виждаше новият корпус. Прозорците му светваха един по един.

Зад кой ли от тях е страдала баба им? Дали  други хора умираха сега там, зад тези малки, блещукащи в настъпващата вечер правоъгълничета? Младежът хвана по-здраво ръката на сестра си. Тя се оглеждаше нервно, сякаш се боеше от духове. „Има и по-страшно от това, Хриси, помисли си той. Хората са по-страшни“. Но не го каза на глас. Двамата се запътиха към изхода.

В болницата започваше нощното дежурство.

към страницата