Кръв

 

Парфюмът ѝ се усещаше още във външния коридор. Д-р Сарафов вдъхна аромата и примижа от удоволствие. Пак щяха да са заедно на дежурство. Мисълта за това го изпълни с копнеж.

Не беше срещал досега такава жена. Сякаш цялата бе направена от магнит, толкова неудържимо го привличаше. Около нея винаги се носеше едно особено ухание, диво, първично, непознато. Сънуваше я постоянно. А когато се срещнеха, кръвта му кипваше.

Виждаха се често, все по нощните дежурства в Кръвния център. Веднъж я бе запитал защо никога не дава дневни смени. Тя се засмя дрезгаво, белите ѝ зъби блеснаха, после тръсна глава, при което от косата ѝ се разнесе нова доза от онзи аромат. Денем била ангажирана с други неща, каза. Много далечни от медицината. После взе някакви документи под мишница и се скри в склада, оставяйки го унесено да гледа след нея.

Върху нейното тяло бялата престилка стоеше като еротично бельо. Под луминесцентната светлина винаги прозираха очертанията на бикините ѝ. А понякога нямаше очертания и тогава д-р Сарафов забиваше нокти в дланите си и прехапваше езика си, за да се овладее и да не направи някоя глупост.

Струваше му се, че сестра Никодимова му дава аванси. Винаги се бе оправял лесно с жените. Но тази го караше да се чувства адски неуверен. Палеше пожари в мозъка му, а същевременно по необясним начин предизвикваше у него боязливост.

И тази вечер отново щеше бъде безполезно и мъчително близо до нея.  Май ще е по-добре да се държи настрани и да си гледа служебните задължения. Можеше например да се заеме с проблема, на който се беше натъкнал наскоро. Взел твърдо решение, д-р Сарафов я поздрави набързо, после се затвори в кабинета си и започна за пореден път да прелиства документите. Някой тук крадеше кръв и той щеше да разкрие този търговец на черно.

Беше се задълбочил да сравнява показанията в журналите, когато сестра Никодимова почука на вратата и любезно го покани да пийне кафе. Докторът отвърна на усмивката, излезе при нея… и само след минути, без сам да знае как, ѝ разказваше подробно за разкритията си.

Сестрата го гледаше с такова възхищение, че той изведнъж се почувства като герой. Ето какво ѝ трябвало на нея… да види в негово лице един принципен, силен мъж, който защитава правдата. Усмивката му стана по-широка, в тона му се усети гордост.

Никодимова сложи ръката си върху неговата. Беше много студена и докторът си помисли, че ще е добре да ѝ предложи нещо подходящо за периферното оросяване.

- Докторе - каза тя с неповторимия си дрезгав глас. – Споделяш точно с когото трябва.

Сарафов вдигна вежди въпросително, а сестрата продължи:

- Напоследък забелязах нещо, което може да ти е от полза. Да, сега, като се замислям, сигурна съм, че има връзка. Но се страхувам да говоря тук, нека да идем навън.

- Ама какво… - започна докторът. Сестрата постави пръст пред устните си, после стана и го поведе извън сградата.

Той вървеше след нея покорно и не можеше да изтрие от ума си картината на тънкото пръстче с бледа кожа пред тези изкусителни, пълни червени устни. Щяха да останат насаме навън, в тъмното. Дали пък нямаше да може…

- Ето тук - каза Никодимова и го издърпа в един тъмен ъгъл между сградите. – Наведи се да ти прошепна, не искам да ни чуе някой случайно минаващ.

Доктор Сарафов се приведе, главата му се замая от парфюма ѝ. Запита се дали изобщо ще може да осмисли това, което тази невероятна жена има да му каже.

Прониза го внезапна болка в шията. През мъглата на омаята усети съвсем ясно как два остри зъба се забиват в каротидната му артерия. Замята се диво, но не успяваше да се откачи.

Съпротивата му не трая дълго. Много скоро го обзе чувство на неописуемо блаженство. Магична музика изпълни ушите му. “Това е много по-хубаво от секса”, беше последната му мисъл, преди животът да го напусне.

Виолина Никодимова побутна с крак сгърченото тяло и промърмори:

- Хубав мъж беше, докторе… Защо ти трябваше да си пъхаш носа в моите работи? Сега пак ще се наложи да се местя.

 

***

Три месеца по-късно

 

Тази вечер в интензивния сектор беше спокойно. Тримата пациенти лежаха неподвижно, опасани с кабели и маркучи. За тях вече бе направено всичко възможно. Останалото зависеше от късмета им. Може би щяха да оцелеят. Но и да не се справеха, никой нямаше да се учуди.

Сестра Никодимова стана от бюрото си и обиколи леглата едно по едно. Първите двама се държаха, сигурно щяха да се преборят. Третият, чието легло бе зад паравана до стената, очевидно си отиваше. Най-много до час апаратът щеше да издаде изнервящото си продължително пиукане и да изпише права черта на екрана.

Сестрата се усмихна, после дръпна завесата на паравана зад себе си. Раздели маркучето на системата от банката и го пусна надолу, за да източи в чаша водно-солевия разтвор. Когато тръбичката се изпълни с кръв, погали пациента по челото и тихо му прошепна “Почивай в мир”.

После пое с неестествено алените си устни крайчето на тръбичката и засмука.

към страницата