Истории любовни и гардеробни

 

В кръчмата на Йовича почти не влизаха странични посетители. Е, понякога денем случайни минувачки се излъгваха да изпият по кафе, но никога не повтаряха. Много по-често надникваха и се връщаха още от вратата. Тази кръчма беше махленският мъжки рай и бе възприемана от кварталното общество повече като клуб, отколкото като заведение. Жените я подминаваха – коя с вирнат нос, коя - скърцайки със зъби, а някои (и това беше в най-добрия случай) - със снизходителна усмивка. Ако се наложеше да потърсят мъжете си, те се подаваха от вратата, разбутваха с ръка гъстия цигарен дим, откриваха с поглед благоверния и пак с поглед му даваха знак. Благоверните на свой ред винаги се съобразяваха, защото всички знаеха: щом жената е дошла да изкара мъжа си от кръчмата на Йовича, значи у дома има най-малкото пожар.

Но в събота вечер дори и пожарите не важаха. Тогава бяха тематичните вечери на Йовича: вечер на кайсията, вечер на смокинята, вечер на джибрата и, разбира се, вечер на сливата. Той имаше братовчед на село и с него бяха затворили производствения цикъл. В събота купешките бутилки оставаха неуважени и всички пиеха само двойно препечена домашна ракия. На двойна цена, разбира се, но пък с кеф. И с тънко нарязана сланинка и суджук, за да носят на повече. Тогава се отваряше най-сладката приказка.

Тази събота навън вееше и фучеше, затова мъжете от квартала още повече бързаха да си получат средството за вътрешно загряване. Йовича беше обявил вечер на крушата и вече разнасяше първите чаши. Вратата се отвори за пореден път.

- Хайде бе, Крисчъне, къде се губиш тия дни? – поздравиха присъстващите новодошлия млад мъж. Той бе най-малък от компанията, рожба на 90-те. Майка му му беше дала американско име в порив за демокрация, но такива работи отдавна не впечатляваха никого. Крисчън работеше главно върху себе си, понякога върху жените.

- Леле, ако знаете откъде идвам! – възкликна той, докато се събличаше и поемаше чашата си от Йовича. Изчака малко, за по-драматично и, като видя, че всички са го зяпнали, заразказва: - Зарибих се аз с една кака. Ама кака, мамата си трака! Жена и половина, като върви – цепи въздуха!  

- От квартала ли е тая, бе? – поинтересува се моментално Льольото. Него много го биваше във фантазиите, но в реалността жените все не му връзваха.

- Е, сега, кавалер ли съм или какво? Не казвам… - намигна Крисчън. – И без това, ако разберете коя е, няма да повярвате. А пък, ако ви кажа как ме държа заложник четири дена…

- Ама как заложник? – ококори се бай Станчо и едва не преобърна чашата на съседа си с ръкав. Той беше зиморничав и не си събличаше ватенката преди третата ракия. Чичо Руско, на когото принадлежеше чашата, го изгледа накриво, но си замълча.

- Ей тъй. Първо ме покани, че мъжът ѝ щял да отсъства целия ден. Хапнахме, пийнахме, тия три неща – намигна Крисчън.  -  И тъкмо съм се опънал и заслужено отмарям, отвънка нещо изтрополи. И тя викна „мъж ми!” и ме натика в гардероба. Не знам колко съм стоял, защото по едно време съм заспал, но ми отвори чак на другата сутрин. Пак беше самичка, та кафенце, та закусчица, тия три неща. И по едно време пак се чу шум – и айде пак в гардероба. И така от сряда, че допреди малко…

- К’во приказваш, бе? Че тоя мъж за толкова време не отвори ли едни чорапи да си вземе? – възкликна Монката, акордеонист и  стар ерген.

Чашите задрънчаха от смеха на компанията.

- Ти луд ли си, бе? – задъхвайки се, каза бай Станчо. – Че кой женен мъж си взема чорапите сам от гардероба?

- Тихо бе, не съм ви казал най-интересното. Тя накрая ми призна, че ми е играла театро. Мъжът ѝ бил в командировка за всичките тия четири дни! Но жената искала тръпка, тръпкаааа… Вълнение!

- Ако искате да знаете, може да не съм женен, но и аз съм се крил по гардеробите – реши да вземе реванш Монката. – Веднъж такова треперене треперих…

- Ами, хайде кажи де, какво млъкна драматично? – сръчка го Йовича. Той беше ошетал и се беше примъкнал на масата да слуша.

- Значи… мацката беше една миньонка. Дребно, ама вредно. Луд ме направи, докато я навия. Но накрая кандиса и една сутрин, като тръгна мъжът ѝ на работа, ме повика у тях. Влизам аз и какво да видя? Семейна снимка! Един бабанка мустакат, намръщен, пък тя му стига до кръста. Прималя ми! Викам си, тоя, ако ме хване… Да бях си тръгнал, ама мерак пусти. Обърнах гръб на снимката, награбих  миньонката и изведнъж откъм входа чувам ключ!  Мама му стара, направо не помня как се намерих в гардероба! И слухаря! А човекът – право в спалнята. Върнал се за по-дебелото палто, че навън завяло. Гласът му – и той страшен като мустака.

- И после?

- Какво после? Бате ви Монка не се дава толкоз лесно! Веднага взех да опипвам наоколо, да се ориентирам в обстановката. Напипах дълго кожено палто, викам си, това добре, ще се завия в него, както е на закачалката, ще приклекна, да не ми се вижда главата. Дано само да не е неговото, ама не е, на дамско прилича. Обаче, ако ми види краката да се подават отдолу? И изведнъж набарвам в тъмното едни ботушки на токчета! Малък номер, ама кой ти гледа? Страх пусти! И токчетата обух, и в палтото се намърдах – и се размина работата. А мадамата после ми се хили и ми вика „ела с мене на маникюр”. Че и нови ботушки трябваше да ѝ купя, тия за нищо не ставаха вече.

Когато смехът поутихна, Льольото и Росен Сачмата заговориха едновременно:

- Пък аз веднъж…

- А веднъж един мой братовчед…

- Един по един, моля, дай по старшинство – разпореди се дядо Станчо. – Йович, налей!

И заваляха едни истории, любовни и гардеробни. Всички имаха по нещо да разкажат, крушовицата нижеше синджири в чашите,  сланинката се плъзгаше в гърлата и дори виелицата навън пригласяше на веселата глъчка.

- Имах един комшия, беше направил гардероба на жена си на малки преградки – за по една блузка, за по една рокличка. Да няма място къде да се скрие човек. Добре, че беше дърводелец, иначе не го знам какво щеше да прави с тая шавлива жена. Ама тя пак си намираше начини как да го кичи с рога.

- Ами за дядо Коце знаете ли, с миризливите чорапи? Докарала бабата по-млад любовник, скрила го в гардероба, ама кой да знае, че дядото си бил оставил там чорапите? Като се разкашлял оня, като се разкихал – изскочил навън по дреболии. И оная проклетѝя, баба ти Цона, като емнала дядото! Тя си го минаваше с точилката от време на време, тъй, профилактично…

- Опасни жени, ей! Големи гяволи! Нали знаете жена кога не мисли за оная работа? Само, когато бяга по запален мост и я гони бясно куче – мъдро заключи бай Станчо. – Абе, комшу, ами ти нищо не каза? Нямаш ли си и ти нещо с някой гардероб?

- Може и да имам – глухо рече чичо Руско. Досега той бе слушал тихо и не се беше смял много. Беше отскоро в квартала и в кръчмата и рядко говореше.

- Ами, кажи де, чичо Руско, всички чакаме – насърчи го Крисчън.

Бай Руско отпи, обърса влагата от устните си и заговори:

- Преди трийсет години, една вечер се прибрах от работа. По това време ме бяха хванали лудите и за малко не зарязах жената. Дирех ѝ кусур за щяло и не щяло, заглеждах чуждо, че и парите взеха да ми свидят за у дома. Много ѝ се карах, а тя мълчеше и само очите ѝ се наливаха. Пък аз, като видех това, от вина още повече побеснявах.

В кръчмата настана тишина. Бай Руско надигна отново чашата.

- Мислих, мислих и разбрах, че тъй повече не може. Взех един букет и тръгнах да се сдобрявам. Прибрах се, влязох в спалнята и отворих гардероба да се преоблека. А вътре – най-добрият ми приятел. Гледах го, гледах го – и затворих гардероба. Обърнах се, а жената стои там и цялата трепери.

Тишината се сгъсти. Мъжете не откъсваха поглед от чашите си.

- Не я ли наби? – прошепна накрая Льольото.

- Да я набия? Не… Дадох ѝ цветята, целунах я и ѝ казах да се облича, че ще я водя на ресторант.

Тишината стана като смола. Крайниците на мъжете натежаха, устата им не можеха да издадат и звук. А и не искаха да се опитват.

- Силничка ти е ракийцата, Йович – обади се накрая Росен Сачмата.

- Грешка няма… я налей! – присъедини се и Монката. Всички сякаш си отдъхнаха, разприказваха се помежду си.

Но Крисчън не го свърташе. Накрая се реши и попита:

- Чичо Руско… извинявай… но защо?

- Защо не я набих ли? А тези женици, дето се крихте в гардеробите им, те за бой ли бяха? А попитахте ли ги какво им липсва, че са с вас? Човек трябва да знае кое е важното, момче.

Мъжете наведоха глави. Само Крисчън отново се обади:

- Ами приятелят ти?

- На него никога повече не му проговорих. Човек трябва да знае кое е важното.

Крисчън помисли малко, после кимна. А може би се поклони.

към страницата