Калинка надроби филия хляб в шолата и я заля с
горещо прясно мляко. Огледа се крадешком и добави още малко от димящата
течност. Атанаска, готвачката, я изгледа уж строго, но само въздъхна и нищо не
каза. Какво пък, да не беше разорило болницата момичето? И без това толкова
храна се хвърляше...
Младата миячка бутна задната врата и се
спря до стъпалата, които водеха нагоре от входа. Сутрешният хлад погали
зачервените ѝ от горещината в кухнята бузи. Тя отметна с опакото на ръката една къдрица от челото си, после викна:
- Чочкоооо!
Рошавият котарак не си направи труда да
слиза по стъпалата. Той тупна в краката ѝ направо отгоре и веднага силно
замърка. Погали се в глезените на момичето, а то приклекна и почна да милва
дългата му пъстра козина.
- Ех, Чочко, мойто момче! Как ми се ще да
можех да те взема при мен! Ама хазяйката не разрешава животни вкъщи... Иначе
хич нямаше да му мисля.
На Калинка много ѝ се искаше да гушне
голямото пухкаво животно, но се сети за строгия поглед на Атанаска и се отказа.
В това време Чочко се изправи и внимателно я побутна с лапа.
- Ах ти, хитрецо! – засмя се тя. – Да не
мислиш, че съм забравила? Ето, ето ти попарката!
И тя изсипа топлата храна в ъгъла.
Котаракът започна да се храни с апетит. Калинка го погледа с обич още малко.
После, сепната от сирената на идваща линейка, си спомни, че е на работа. Вдигна
очи към небето, където кадифената тъмнина едва ставаше прозрачна, сетне влезе
обратно в кухнята.
Никой не я попита защо се е забавила. Още
няколко от жените си намериха повод да излязат за малко навън. Чочко беше
всеобщ любимец, талисман на болничната кухня. Той се навърташе там от няколко
години. Беше изчезвал три-четири пъти, беше се връщал с рани и драскотини,
някои доста сериозни, но винаги бе оцелявал. Нали бе котка, явно наистина имаше
девет живота!
Водата за чая вреше. Атанаска пусна вътре
пакетчетата, вързани в марля.
- Миланке, побързай с лука, че супата
завира! – подвикна тя към помощничката си. – Готови ли са всички баки? Хайде,
размърдайте се, че санитарките ще почнат да идват!
В суматохата никой не забеляза кога е
влязъл шефът. Той имаше навика да прави внезапни проверки и жените знаеха, че
могат да го очакват по всяко време. Но независимо от това, появата му всеки път
ги стряскаше.
Началникът тръгна между печките, а острият
му поглед не пропускаше нищо. Прокарваше пръст по повърхностите, помирисваше,
оглеждаше. През цялото време леко гнусливото изражение не слизаше от лицето му.
Жените неволно се изпънаха в поза “мирно”, лицата им бяха намръщени. Мразеха
отношението му! Той дори не си правеше труда да изрече забележките си! Само
улавяше погледа на готвачката с презрително повдигнати вежди и посочваше
нещата, които не му харесват.
Обиколката беше на привършване и
работничките бяха готови да въздъхнат с облекчение. Тогава студеното изражение
на шефа се промени. Той се ококори, сякаш бе видял нещо толкова безумно нагло,
та не можеше да повярва на очите си. С треперещ от яд пръст посочи към ъгъла и
изсъска:
- Какво е това?
Жените проследиха погледа му и прималяха.
Чочко се бе промъкнал в кухнята, сигурно за да се постопли. Калинка направи
крачка напред, но Атанаска я спря с поглед. После самата тя се засили към
изхода и започна да гони котето навън. Но Чочко сякаш не схващаше и дружелюбно
замърка с приближаването ѝ.
- Хайде, вънка! Псссст! Прус! – викаше
Атанаска и размахваше ръце. Котаракът я изгледа умолително, после измяука. В
това време шефът се окопити, хвърли се и успя да сграбчи доверчивото животно.
Усетил грубата му хватка, Чочко се замята в ръцете му, одраска го, но не можа
да се измъкне.
Без повече да мисли, Калинка се затича към
началника и опита да издърпа Чочко.
- Моля Ви се, шефе, оставете го! Повече
няма да го видите тука! Аз ще се оправя с него...
Ужасеният котарак се теглеше към нея, но
побеснелият мъж го стисна по-силно и изкрещя:
- Всички се връщайте на работа! Ако още
някой се обади, утре да не идва изобщо!
С две големи крачки той стигна до входната
врата и изфуча навън, затръшвайки я след себе си.
Всички стояха като попарени.
- Сигурно ще го занесе някъде далеч... –
неуверено се обади леля Миланка. Жените я изгледаха мрачно. – Абе, нали е
котка, девет живота има... – опита тя отново, но никой не ѝ отговори. Калинка
се захлупи в шепи и избухна в плач.
***
На следващата сутрин Калинка няколко пъти
излиза навън с попарата. Чакаше в тъмнината, но не смееше да повика Чочко.
Прибираше се вътре с натежали крака. Всеки път останалите я наблюдаваха
мълчаливо, после поглеждаха настръхнали към вътрешния вход. В кухнята се чуваше
само шумоленето от завиращата вода за чая и по някоя сподавена въздишка.
Този път веднага забелязаха идването на
шефа. Той влезе навъсен и огледа всички изпод вежди. Жените веднага наведоха
глави над работата си, а той се приближи към първия плот и започна проверката.
Изведнъж леля Миланка издаде задавен звук,
на лицето ѝ се появи изражение на мъка и ужас. Останалите проследиха погледа ѝ.
Плътно до краката на началника стоеше Чочко. Само че не добродушният рошав
котак, когото всички познаваха, а призрачен звяр. Животното беше прозрачно,
очите му бяха яркочервени и яростни. Козината му бе настръхнала, а опашката
бясно се мяташе наляво-надясно. Ноктите, сякаш изведнъж станали по-дълги,
страховито стържеха по мозайката. Очевидно шефът не го виждаше. Калинка затисна
устата си с ръка и избяга в тоалетната. Останалите се спогледаха и отново се
заеха със задачите си. Никой не проговори.
Проверката продължаваше по обичайния начин.
По някое време и Калинка се върна и се захвана да търка някакви тави.
Демоничният котарак плътно следваше нищо неподозиращия си убиец. Жените мълчаха
със стиснати устни.
- Слепи ли сте? Водата за чая ври! – тросна
се шефът и се обърна, за да изгледа лошо готвачката.
В този момент образът на Чочко се
материализира пред него и започна да расте. Червените му очи горяха с адски
пламък, когато се хвърли напред със зловещ вой. Мъжът нададе ужасен писък, залитна
и посегна да се хване за първата попаднала му опора, а това се оказа дръжката
на казана с чая. Всичко стана много бързо. За секунди врящата вода се изля
отгоре му. Никой не направи и опит да му помогне. Жените гледаха замръзнали как
огромни мехури се надигат по подпухналото му лице, а после кожата се свлича на
парцали, как пръстите на ръцете му се гърчат в отчаян опит да предпазят
ослепелите вече очи. След няколко минути писъците му секнаха.
Атанаска пристъпи към телефона и се обади в
Изгаряния. Гласът ѝ не трепна нито веднъж. Никой не можа да определи какво
изразява интонацията ѝ. Тя заобяснява на някого как шефът се подхлъзнал и се
залял с вряла вода. То май не бил за тях, ами направо за моргата, но все пак да
пратят човек...
Чочко се приближи до Калинка, измърка тихо
и се погали в глезените ѝ. Задавена от сълзи, девойката приклекна и посегна към
него, но той бавно се разтвори във въздуха. Известно време дланите ѝ чувстваха
топлина. После и тя изчезна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар