До сутринта да е готово

 

Пръсти. С изкривени от артрит стави. Със суха, мъртвобледа кожа. Сбръчкани, сгърчени, вдървени. Ноктите почупени, пожълтели.

Пръстите пълзяха по тялото ѝ. Диана се опитваше да им се изплъзне, но те я намираха. Докосваха я мазно, противно. Опитваха се да проникнат в нея. Мъчеха се да пробият дупки в кожата ѝ, да се настанят между вътрешностите, където да шават безспир...

Отвори уста, за да изкрещи и две ръце веднага се набутаха вътре до китките. Кожата им бе трошлива, като изгоряла хартия. Миришеха на спирт и изпражнения....

Shit! Диана се изправи рязко на стола. Сърцето ѝ бумтеше със 140 удара в минута. Как бе могла да заспи точно сега? Чакаше я толкова работа!

Стана, за да си вземе кафе. Зави ѝ се свят и се подпря на студената стена. Това помогна. Искаше да дойде по-бързо на себе си, за да може да приключи и да се махне оттук. Оставаха ѝ само досиетата от аутопсиите.

Младата жена сбърчи гневно добре оформените си вежди. Нямаше никакво желание да се занимава с това. Дяволите да ги вземат ония тъпаци от партиите! От всичките! Само сменяха и сменяха началници. Дойдат ли на власт – и хайде! Веднага почваха да уреждат своите си хора! И въобще не ги интересуваше как съсипват животи.

Бяха минали едва три дни, откак доктор Ненков не беше завеждащ отделение, а на Диана ѝ се струваше, че са три години. Кошмарни години. Когато главният лекар представи новия шеф, всички погледи на колежките се стовариха върху нея. Тя вирна глава и се опита да не забелязва злорадството, но то я заливаше отвсякъде. Твърде много време хубавата секретарка на отделението се бе умилквала около началника, докато другите вършеха работата ѝ. Тук никой не я обичаше.

Затова и старшата сестра с особено задоволство ѝ съобщи в края на дневната смяна, че завеждащият д-р Киров иска утре в седем сутринта всички разпечатки с анализите за месеца на бюрото си. Това означаваше да работи до късно и най-вероятно да пропусне купона за Хелоуин, който си бяха спретнали с компанията. С каква радост би хвърлила в мутрата на дъртия молбата си за напускане! Но имаше да плаща семестриална такса, а д-р Ненков не ѝ вдигаше телефон.

Диана наплиска още веднъж лицето си със студена вода, притича до машината за кафе, после се настани пред екрана. Дори не беше сигурна дали ще може правилно да обобщи тъпите данни. Тази част винаги я беше правил някой друг. Но нямаше смисъл да моли за помощ, която щеше да ѝ бъде отказана ехидно, затова почна да рови из менюто.

Като че ли успя да налучка правилните команди. По едно време програмата започна някаква странна обработка на данните, но бързо приключи, без да изгуби информация. Към полунощ ѝ оставаше да въведе още две досиета. Може би щеше да успее да иде на купона. Все пак, след дванадесет беше най-интересната част. Протегна се на стола и се наслади на изпукването на прешлените си. Стисна очи за миг, но веднага стреснато ги отвори.

Сигурно ѝ се беше сторило. Явно кошмарът още не я беше напуснал напълно. Иначе защо би видяла същите костеливи пръсти да се подават от монитора и да посягат към нея?

Разтърка очи, за да се разсъни. И тогава нещо докосна ръката ѝ. Нещо сухо, като изгоряла хартия.

Вътрешностите ѝ се вледениха. Диана притисна юмруци към очите си, стисна зъби, сви се на кълбо в стола. Не искаше да знае какво е това, искаше то да се махне. Сигурна бе, че си внушава. Умората си казваше думата. Да не бяха запивали до четири нощес, ама ха де?

Тя се опита да поеме дълбоко дъх. После щеше да почне тихичко да си пее, както в детството, когато оставаше на тъмно. И ужасиите щяха да изчезнат.

Две студени ръце хванаха китките ѝ и ги дръпнаха встрани. Неволно, Диана отвори очи. Насреща ѝ беззъбо се хилеше дребна бабичка с безизразни, покрити с млечнобяла ципа очи.

- Дзяк! – каза тя. – Аз съм баба Спаска.

- К-к-к... – успя само да изрече секретарката. Ледена пот изби от порите ѝ. Главата ѝ се замая.

- Не бой са, ба! Аз дОдах от тоз телевизор – додаде старата жена и посочи с костеливия си пръст монитора. На ръката ѝ имаше синини от игла. През отвореното деколте на синята ѝ нощница се виждаше груб шев, като от...

Аутопсия! Диана автоматично погледна към главата и там, зад ухото, между сплъстената, отъняла старческа косица, видя още един такъв шев. Отвори уста да изпищи, но веднага се сети за двете ръце от кошмара и я затвори плътно. Да можеше сега да влезе някой! Но нямаше смисъл да се залъгва, никой тук не се интересуваше от нея и никой нямаше да я потърси. 

Бабата продължаваше да се хили, после направи няколко танцови стъпки из стаята.

- Не ма ли позна? – попита дружелюбно тя. – История на заболяване 36724. Туй си го помня. Ей сега преди малко ми писа книжата. „Причина за смъртта - остра сърдечна недостатъчност”. Ама не ми беше време, не ми бешеее... Още малко ми трябваше, само за кръщенето на праунуката...

Старицата подсмръкна замислено, после беззъбата усмивка наново цъфна на лицето ѝ. Обърна се към монитора. Плазмата се движеше, издуваше се. Оттам се подаде друга сбръчкана ръка.

- Ха! Ей го и дядо Филю! – възкликна бабата. Тя хвана ръката и я задърпа. Снажен старец се измъкна от екрана, пуфтейки. Лицето му бе керемиденочервено, чертите – изкривени отляво. Той промърмори нещо и се запъти към  медицинската кушетка, провлачвайки крак.

- Недей тъй, ба Фильо! – сгълча го баба Спаска. – То, момичето, не е виновно! Даже може да...

И тук тя залепи беззъбата си уста на ухото му и му зашепна нещо.

- Стига ма! – възкликна на няколко пъти дядото. После обаче се замисли дълбоко, като от време на време почесваше Y-образния шев на гърдите си.

- Хм, бива, бива... – изрече неуверено накрая.

Диана не можеше да проговори, нито да помръдне която и да било част от тялото си. Само очите ѝ шареха в паника между двамата мъртъвци. 

Баба Спаска отново се приближи към свитата на стола секретарка. Диана заклати неистово глава в опит да я възпре.

- Не бой са, ба! – повтори отново тя. Но това никак не подейства успокоително на младата жена. – Виж го сега дядо си Филю. И на него не му беше време. Може да сме дърти, ама има още ляб у нас, ба!

- Тъй, тъй! – поклати глава в знак на съгласие старецът.

- Дядо Филю, история 36726, комшия ми беше у моргата. „ИМИ в БДСМА”, не знам какво е туй. Ама е хубав човек. И много му е мъчно, че не можал да си пробва от ябълката, дето я садил на село. Таман за пръв път щяла да зрее. И на сина си юбилея изпуснал...

Дядото направи крачка към Диана. Погледът му беше странен. Сякаш я гледаше... гладно. Косъмчетата на тила ѝ настръхнаха. А бабата продължаваше:

- Има и други като нас там, вътре. Ей сега идат. Тая вечер лесно се отваря портата. Ти знаеш ли, момиче, какво е да си идеш, пък да не ти е било време? Мислила си за утре, чакала си го, пък утрето пуф! Изчезва и не се връща.

Младата жена кимна с разбиране. В момента и тя не знаеше ще има ли утрешен ден за нея.

- Но ти ще ни помогнеш – не спираше да нарежда дъртата с лукав поглед. – Нали? Млада си, здрава си... Можеш да ни вземеш всичките.

- За какво... да ви помогна? – за пръв път успя да проговори Диана с пресъхнала уста.

- Ще ни помогнеш да се върнем. Не ни беше време.

Плазмата отново се раздвижи. После пръстите, изкривени от артрит, с пергаментова кожа и ронливи нокти, се насочиха към Диана. Тя се опита да изпищи, но не можа.

 

***

На другата сутрин д-р Киров влезе в кабинета си и първо провери за разпечатките на бюрото. Нямаше ги. Старшата сестра, която го бе последвала, попита злорадо:

- Да повикам ли Диана?

- Недей - каза завеждащият. – Аз лично ще я намеря и ще я уволня.

Той отвори тефтера и веднага откри телефонния ѝ номер. Беше го подчертал още вчера. Набра го със студена усмивка. Линията се отвори, но никой не отговаряше. Докторът се обади:

- Ало? Жекова?

Отсреща се чу радостен старчески глас:

.- Кой си ти, ба? Аз съм баба Спаска!

към страницата