Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.
Мила обичаше меденки. Бяха ѝ любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката ѝ бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна майстори сладки. Искаше да ѝ помага. Майка ѝ откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.
Диляна извади уискито и напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.
„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън...“. Диляна се опитваше да припява, но гласът ѝ секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Добре напредваше с пиенето, няма що. Да беше си взела още една бутилка.
Неочаквано периферното ѝ зрение засече някакво движение. Сърцето ѝ се превъртя в гръдния кош. Бъзла, присмя се на себе си. Беше сама и заключена, пък и на кого е притрябвала... Но листата на фикуса се полюляваха леко и сърцето ѝ направи още един лупинг. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него, разбира се, нямаше никого, но сега пък ѝ се стори, че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и...
... И в кухнята нещо изтрополи.
- Кой е там, бе? – внезапно побесняла кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? К’во си мислиш, че все още ми пука от нещо ли?
Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.
- Ти... кой... кое си? – заекна Диляна.
- Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.
- От... на Дядо Коледа ли?
- Аха.
- И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изсмя се мрачно тя. – Май здравата съм прекалила с уискито.
- Мислех, че ще има меденки.
- Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.
„Не е добре работата - мислеше си тя, просната върху завивките. - Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“
Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Отвори едното си око и този път дори не се учуди. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеяло и се опитваше да го намести.
- Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница ѝ се стори, че то се сгушва до нея.
На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.
- Значи си истинско? – каза тя. То нищо не каза, само я гледаше със сините си очи. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?
Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше, имаше нещо в тия очи, което я спираше. Не можеше да им устои. Сякаш ѝ напомняха някого.
- А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.
Диляна разпери ръце в знак на примирение и заизважда продуктите. След час целият апартамент ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.
- Малко е кривичка, но я бива - потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.
Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите ѝ рукнаха отведнъж. А днес дори не беше пила.
Малка ръчичка нежно докосна лицето ѝ. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите ѝ. Беше като любимо коте, дошло да я утешава, като… като детенце, което вярва, че една прегръдка лекува всяка болка. И тя не можа да откаже тази прегръдка.
Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:
- Хайде сега да занесем на съседите.
- Прекаляваш. Не ходя там.
Наистина не ходеше. Там имаше деца.
Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.
- Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори нацупено. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.
Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която я дразнеше. Сега обаче беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.
- Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. Но джуджето беше изчезнало. Тъкмо се обръщаше, за да се върне у дома и вратата се отвори.
– Аз... малко меденки... – измърмори несигурно.
Не беше срещала скоро съседката си. Роси беше отслабнала поне с десет килограма. На бледото ѝ лице очите се открояваха като две дълбоко изрязани черни дупки. Празни. Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Гледаше го от години. Обзе я страх.
– Роси, какво... какво има? Какво се е случило?
- Раличка... не е добре... – прошепна майката. – Ако искаш, влез.
Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше на дивана, ръчичките му, като клечици, бяха отпуснати върху завивката на розови пеперуди. По-малкото си играеше тихичко в ъгъла. Беше наредило няколко кукли на пода, завило ги бе с кърпа и ги галеше грижовно по главите. Не издаваше абсолютно никакъв шум. Краката на Диляна се подкосиха. Тя остави меденките на масата и издърпа Роси в кухнята.
- Лекувате ли я? Какво казват лекарите?
- Иван замина в Германия... толкова пари… откъде да ги съберем? Останах у дома да я гледам… то пък и без моята заплата сега…
Гласът ѝ беше по-празен и от очите и на Диляна ѝ се стори, че е забравила за нейното присъствие. Обзе я гняв срещу черната бездна, която не се насищаше, без значение колко измъчени майчини души бе погълнала. Тя сграбчи Роси за раменете и я разтърси:
- Колко? Колко ти трябват?
- Пет хиляди лева!
Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди...
- Чуй ме! Роси! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!
- Не, той, Иван… - някъде на дъното на бездната нещо се олюля. – Какво?
- Ще ти ги дам! Като свършат почивните дни, отиваме в болницата.
- Не можеш, това са много пари! – но за пръв път очите ѝ бяха очи на жив човек.
- Просто пари…
И от бездната се роди река с бели, топли, лечебни води.
- Ще ти ги върнем – изхълца Роси. – Той, Иван…
Диляна се замисли само за миг, преди да изрече:
- На мен не ми трябват...
Съседката вдигна очи към нея. Сега сълзите ѝ се лееха свободно и по пътя си сякаш заглаждаха бръчките на измъченото лице.
- Благодаря ти! Не знаеш колко много ти благодаря! Кой те доведе у дома в най-тежкия час...
Диляна само се усмихна.
Бе разбрала. Не я бе посетило джудже, а ангел. А очите му, на които не можеше да устои…
Това бяха очите на Мила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар