Бонбони за Хелоуин

 

Джеси намести за последен път коронката в косите си. Прическата ѝ бе твърде хлабава, затова беше трудно да се закрепи украшението. Татко ѝ се бе опитал, но той не можеше да прави прически като мама. А Кати въобще не пожела да помогне. Тя и без това цял ден се хилеше по телефона с глупавите си приятелки. Наговаряха се кого и как ще изплашат тази вечер. Кати беше маскирана като зомби. Не ѝ трябваше прическа. По-голямата ѝ сестра много се беше зарадвала на хубавия костюм, купен от магазина. Не че Джеси не харесваше роклята си, но сто пъти предпочиташе тези, които мама им шиеше. Само че мама вече беше ангел на небето и занапред щяха да имат само купени костюми – лъскави и абсолютно безинтересни.

Момиченцето взе торбичката си за лакомства и почука на вратата на спалнята. Татко ѝ беше разпръснал наоколо някакви листи и пишеше нещо на лаптопа.

- Слизам долу, тате. Клеър и другите вече трябва да дойдат.

- Мхм… - отвърна разсеяно баща ѝ.

- Тате? – Той май не я чу. – Приятна вечер!

- А, да. Не изяждай всички бонбони.

Джеси застана права до входната врата, за да изчака приятелките си. Майката на Клеър щеше да дойде с тях за обиколката по къщите. Бяха на седем и все още не ги пускаха сами в нощта на Хелоуин. Джеси си спомни как миналата година нейната майка ги бе придружавала и очите ѝ запариха. Но тя ги стисна и разтръска главата си, за да спре сълзите. Напоследък бе установила, че това помага, когато не искаш да се разплачеш и после всички да те съжаляват и да ти говорят онези глупави неща, на които дори не знаеш какво да отговориш.

Нещо я перна отзад по главата и коронката ѝ хвръкна. Изведнъж сдържаните сълзи рукнаха и ѝ оставаше само да се мъчи да не се разреве на глас. Тогава татко щеше да слезе и да се скара на Кати, която бе причината за нещастието ѝ. Може би дори щеше да я накаже да не излиза, а в нощта на Хелоуин това е наистина ужасно наказание. После Кати щеше да ѝ се сърди и нямаше да ѝ проговори най-малко една седмица. И Джеси щеше да е много самотна у дома, защото татко също нямаше време за говорене. Откак мама отиде на небето, той беше още по-зает, защото трябваше да изкарва пари и за детегледачката.

- Стига де, ревла такава… - скара ѝ се по-голямата ѝ сестра и се захвана да наглася прическата ѝ. – Сега ще ти оправя глупавата корона.

На Джеси ѝ се стори, че долавя нежност в гласа на Кати и се разплака още по-силно.

- Тихо, татко ще те чуе. Ето ти кърпичка. И върви се наплискай. Принцесите не ходят с подути очи. Те са винаги красиви и никой не знае кога им е мъчно за нещо. Нали говорихме вече за това?

Малката кимна и подсмръкна. Отвън се дочуха детски гласове.

- Хайде, бягай – каза сестра ѝ.

На Джеси изведнъж ѝ се прииска да я прегърне, но не посмя. Махна неловко за довиждане и се запъти към изхода.

След около три часа детската групичка влачеше крака обратно към къщи. Вълнението от празника бе достигнало и преминало връхната си точка. Децата се прозяваха открито, а майката на Клеър носеше най-малкото на раменете си.

- И да не забравите някой бонбон в джобовете си – обади се Боби, единственото момче в групата.

- Защо? – намусено попита дебеличко момиченце на име Марджи. Тя много обичаше сладкиши и вече се беше погрижила да си скрие няколко, които да изяде в леглото. Родителите ѝ я ограничаваха, но тя не смяташе да им се дава току-така.

- Не знаеш ли? – възкликна артистично момчето. – Заради духовете!

- Боби, не плаши останалите – обади се майката на Клеър. Но и тя се беше изморила и изобщо не прозвуча категорично. Боби млъкна за малко, но след като тя спря да му обръща внимание, продължи да разказва:

- В нощта на Хелоуин се отваря една врата в небето. И тогава умрелите идват и почват да дебнат живите. И после баууу! Вселяват се в теб и повече не излизат. И ти се побъркваш. И не помниш кой си и други такива работи.

- И какво пречат бонбоните? – обнадеждено попита Марджи. Дотук тя не беше открила никаква връзка.

- Как какво? – изуми се от невежеството ѝ Боби. – Ами че те привличат духовете на умрелите. Докато си навън с другите деца, няма проблем. Но останеш ли сам в стаята си, ако имаш бонбони и баууу! И освен това трябва да не си махаш маската. Или поне може да си нацапаш лицето, за да не те познаят.

- Вече говориш глупости! – ядоса се Марджи. – Госпожо Бауман, нали не е вярно? Кажете му!

- Всъщност, повечето е вярно. Или почти.

- А това за бонбоните?

- Особено това за бонбоните.

Марджи се изчерви и се дръпна настрани. Боби понечи да я посочи с пръст и да почне да ѝ се подиграва, но майката на Клеър не беше вчерашна. Тя само вдигна показалец и строго каза: „Да не си посмял!” Палавникът се нацупи и повече не се обади. Стигнаха до техния квартал и децата се разотидоха едно по едно.

Джеси влезе у дома и внимателно почука на вратата на спалнята. Татко ѝ бе приключил с работата си и четеше книга.

- Тате, прибрах се.

- Беше ли забавно?

- Горе-долу.

Момиченцето запристъпва от крак на крак, сякаш очакваше баща ѝ да каже още нещо, например да поиска от нея да му даде бонбоните си за през нощта. Но очевидно татковците не бяха наясно с тия хелоуински работи и, след като той не каза нищо, Джеси пожела лека нощ и си отиде в стаята.

След като облече пижамката си и изми зъбите, тя се огледа в огледалото. По личицето ѝ още имаше следи от ружа и червилото, с които се бе украсила, за да бъде по-хубава принцеса. Преди да излезе от къщи, не бе знаела, че изрисуваното лице предпазва от духовете на умрелите. Сега Джеси взе сапуна, силно стисна очи и хубавичко се изтърка. Когато се погледна, видя, че по зачервената ѝ кожа нямаше и следа от грима. После момиченцето извади няколко бонбона от торбичката си и внимателно ги подреди върху нощното шкафче във формата на сърце. Помисли малко и отиде пред прозореца. Коленичи, сключи ръце като за молитва и зашепна:

- Много ли ми се сърдиш, мами? Задето не дойдох да те видя? Учителката казва, че не е хубаво да се оправдаваме с другите, но тати не ми позволи, наистина. Не е хубаво и да се лъже, нали? Аз не му се сърдя. Тати каза, че не мога да те видя в болницата, защото трябва да те помня здрава и красива. Знам, че само се оправдаваше, защото ти няма как да си била грозна. Ти си винаги най-прекрасната и не може да станеш грозна, колкото и да си болна.

Мисля, че знам защо тати не ме пусна. Като си болен, те боли, нали? Той не е искал да ми стане мъчно. Малко е глупав, а? Ами че на мен ми беше мъчно през цялото време. Много ли те болеше, мами? Извинявай, че малко се насълзих. Обещах на Кати, че ще бъда истинска смела принцеса, за да може да се гордееш с мен.

Кати казва, че ни виждаш. Тук ли си, мами? По-рано виждах госпожа Дилейни, която умря миналата година. Все търся да видя и теб, но те няма. И госпожа Дилейни не виждам вече. Сигурно се криеш от мен, защото си ми сърдита, понеже не дойдох да те видя.

Джеси помълча малко, после посочи към нощното шкафче.

- Мами, донесох ти бонбони. И хубаво си измих лицето. Няма от какво да те е страх. Може да дойдеш и да се вселиш в мен. Обещавам да не се побърквам. На никого няма да кажа. Само ела.

Изправи се и почака малко, но нищо не се случи. Тогава си легна в леглото и стисна очи в очакване. Известно време поглеждаше към прозореца, но, понеже вече беше голяма, не виждаше сенките, които се извиваха пред стъклото и сякаш търсеха пролука да влязат. Накрая измореното дете заспа.

- Да се вселя в теб… Сякаш бих ти причинила подобно нещо, малката ми – прошепна майка ѝ, която през цялото време бе седяла в края на леглото и я бе слушала просълзена. – Толкова ми липсваш! Но най-много ми се иска да знаеш, че не ти се сърдя за нищо, миличка, няма за какво да ти се сърдя. Ти не си виновна за нищо. Обичам те!

Тя погали косата на дъщеря си. Джеси се усмихна в съня си.

Фигурата на жената затрептя и се превърна в сноп бяла светлина. Премина през затворения прозорец, разстели се и го покри целия. Тази нощ щеше да пази детето си от зли духове. И щеше да очаква следващия Хелоуин.

 

към страницата