Това ще разкъса сърцето ти

 

- Ами... довиждане... – смутено каза младата жена, поколеба се за миг, но не намери какво да добави и излезе, понесла сака си.

„Сбогом!” – тросна се наум Борислава, а на глас изсумтя нещо неясно, обърна се на другата страна и отвори книгата си.

Най-после малко спокойствие! Беше ѝ писнало от оглупелите, вмирисани на мляко родилки и техните пищящи бебета. Гледката на смучещите малки усти беше толкова... гнусна... Как хората се възхищаваха от подобни неща? Борислава никога не бе могла да понася тези кравешки истории. Не можеше да си намери място от яд, че се бе хванала в тоя капан.

Но още малко! Утре щеше да подпише всички документи и да си тръгне от мизерната болница. Щеше завинаги да забрави, че бе имала глупостта да забременее в най-неподходящия момент, от най-неподходящия мъж и на всичко отгоре да пропусне срока за аборт поради някакви глупави хормонални отклонения.

Щеше да ѝ бъде нужно време, за да забрави погледите на другите жени – някои съчувствени, други презрителни, но всичките изпълнени с неразбиране. Смотли! Те си въобразяваха, че са по-добри от нея, защото бяха омъжени и с бебета. А всъщност, просто се бяха вързали с първия срещнат мухльо веднага след училище, защото така и така не можеха да направят нищо по-свястно с живота си.

А Борислава имаше планове, и то какви! Почти завършваше първата си магистратура, а за след това си беше подготвила списък със специалности за второ висше, за квалификации и курсове. Засега бавно се изкачваше в йерархията в голямата фирма, но много скоро се готвеше да направи скок нагоре.

Колкото до мъжете... Само веднъж да влезе отново във форма и щеше да се възползва максимално от тях. Но оттук нататък щеше да допуска до себе си единствено тези, които можеха да й бъдат полезни да се издигне.

Тя прекара остатъка от деня, наслаждавайки се на плановете си за бъдещето. Вечерта заспа бързо, унесена в мечти. Веднъж да дойде утре... утре отваряше нова страница от живота си. Нито веднъж не се сети за бебето, което спеше само в съседния сектор.

Събуди се от усещането за нечие присъствие. Въздъхна с досада (сигурно са домъкнали някоя нова родилка нощес), обърна се на другата страна и понечи пак да заспи. Но присъствието беше някак натрапчиво и я принуди да отвори очи.

На съседното легло седеше млада жена. Очите ѝ бяха подути от плач. През разтвореното деколте на нощницата се виждаха очертанията на напращелите ѝ гърди, с изпъкнали вени. Ръцете на непознатата бяха скръстени отпред, тя се полюляваше едва забележимо, потънала в мислите си.

 Изведнъж тя се обади с леко треперещ глас:

- Наближава дванадесет. Скоро трябва да донесат бебетата за кърмене. Твоето къде е?

- Аз... не кърмя.

- Знам – отговори неочаквано непознатата.

Борислава се надигна в леглото раздразнена, готова да я прати по дяволите. Но жената я изпревари и се приведе развълнувана напред. Впери в нея горящи очи и зашептя бързо и високо:

- Недей да го правиш, моля те! Дойдох специално, за да те спра! Не си оставяй бебето!

- Това не ти влиза в работата – повиши тон Борислава, но непознатата не ѝ обърна внимание.

- Ти не знаеш каква благословия е, че никой не може да ти забранява да си отгледаш детенцето. Макар и да си сама! Ти можеш да се справиш! Просто нямаш причина... нямаш право да го оставиш!

- Това си е мое решение!

- Но то е грешно решение! Още утре ще съжалиш за него!

- Разбира се, че няма да съжаля! Много добре знам какво правя!

- Не, не ме разбираш! Щом се скъса и последната нишка, която те свързва с твоето бебе, това ще разкъса сърцето ти! – от очите на непознатата бликнаха горещи сълзи. – Душата ти ще изсъхне, смисълът на живота ти ще изчезне, слънцето ще угасне за теб... Цял живот ще го търсиш и няма да го намериш...

- Какви ми ги говориш? Много добре знам какъв е смисълът на живота ми. Това... бебе беше грешка! Просто искам да се махна оттук и да започна начисто.

- Послушай ме! – изплака гостенката, в гласа й се долавяше отчаяние.

- Както ти казах още отначало, не ти влиза в работата. Сега си лягай, искам да спя. – отсече Борислава и понечи да ѝ обърне гръб.

- Прости ми... не успях да те убедя... отивам си... – неочаквано прошепна непознатата.

Борислава не разбра веднага какво се случва. Само след миг странната жена се бе покатерила на един стол. Точно над главата ѝ се полюляваше клуп на бесилка. Въжето беше оплетено от ивици чаршафи. Непознатата провря глава в примката и ритна стола.

- Какво? Не! – Борислава скочи от леглото. – Не го прави, по дяволите! Помощ!

Тя се опита да сграбчи тялото на жената и да го надигне нагоре. Но ръцете ѝ свободно преминаха през него. Обзе я ужас. Какво беше това?

Вдигна поглед нагоре и срещна обвинението в очите на обесената, миг преди въжето да се затегне напълно около шията й. Ръцете неволно започнаха да драпат по клупа, после очните ябълки примирено се обърнаха, лицето постепенно промени цвета си от червено към синьо. Тялото се люля известно време, безплътните му крака преминаваха през главата на Борислава, но при досега им тя усещаше единствено мъртвешки студ. После обесената се отпусна, но изпъкналите ѝ очи продължаваха невиждащо да следят вкаменената фигура на младата жена. Накрая бавно се разтвори във въздуха.

 

***

„Какво стана, момиче, Гинка ли видя? Сигурно нея си видяла, ама няма да ми кажеш. Като ти гледам дереджето, надали някой ден ще проговориш. Докторът поръча да стоя тука, да те наглеждам, докато дойдат да те вземат от психиатрията. Да не си посегнеш. Ама ти няма да го направиш, знам. Виждала съм и други като тебе. Тежко изпитание е да срещнеш Гинка.

Ама вие си го просите... Извинявай, че ти го казвам, ама е срамота, момиче. Млади жени, учени, пък не си искате децата. Че кой да ви ги гледа бе? Жената е създадена да бъде майка! Колко други примират за детенце, а на вас Господ ви дал благословия и вие плюете на нея. Срамота! Ти знаеш ли едно време какво беше? Едно време, когато стана това, с Гинка.

На мене никой не ми вярва. От всички, дето бяха тогава в отделението, само аз съм останала. Даже сестра ми, Миланка, дето е помощничка в кухнята долу, и тя не ми вярва. Но всичко си е истина, до последната дума.

40 години има оттогава. Дойде Гинка при нас да ражда. Лесно роди, бързичко. И после тръгна приказката. Тя не била омъжена. А тогава такова нещо си беше, кажи-речи, престъпление. След туй научихме и цялата история. Сгодила се Гинка, нагласили сватбата, ама направили и бебето. И, като дошъл денят, тя си била така, вече с корема. Нагласили се всички, сватбарите с костюмите, булката с роклята – чакат. А младоженецът не дошъл. Чак после се разбрало, че на същия ден тоя мизерник се оженил за друга. Господ да го съди!

А на Гинка баща ѝ побеснял! И казал, ний тоз резил няма да го търпим! И семката на оня боклук аз в моя дом няма да гледам! Как не плакали и не молили Гинка и майка ѝ, но не излезли наглава. Заплашил, че ще ги изгони и двете.

И така, Гинчето подписа документите и се отказа от бебето. Момиче, не съм виждала друг човек толкоз сълзи да изплаче... На деня, като дойдоха да го вземат детенцето, че бяха му намерили вече нови родители, цялото отделение рева. Гинка стои в стаята при малкото и ридае, а ний отвънка в коридора и сълзите ни не спират да текат. Как го гледаше само, да го изпие с поглед. Какво ли си е мислила, някой ден да го срещне и да го познае...

Като го отнесоха, легна тая жена и цял ден не стана. Докторът вика, ще я оставим до утре, малко да дойде на себе си, че тогава да я изписваме. А на другата сутрин я намерих да се люлее от тавана, точно ей тука...

Мда... Такива ми ти работи, момиче, с Гинка. Мина време и всички забравиха. И на мен никой не ми вярва, че тя е още тука. А тя, милата, се мъчи да ви спаси от вашата глупост. Нищо да не ти пречи да си вземеш детенцето, пък ти да не искаш, не го разбирам това... Ех...”

към страницата