Клиниката

 

Мъжът въведе кода. Тежката метална врата се отвори. Покани с жест дамата си и я последва вътре. После набра друг код на дистанционното и вратата се затвори зад тях.

- Днес за последно домакинстваш – засмя се жената.

- Така е - кимна той. – От утре ти си шефът. Ти и другите.

- А може и от тази вечер да вляза във владение на сградата... и може би на архитекта? – изсмя се дрезгаво тя, после го хвана за ръка и го поведе навътре.

Приглушеното осветление се бе включило автоматично при влизането им. Мъжът се спря, за да огледа още веднъж луксозното фоайе. Но партньорката му бе нетърпелива. Облечена в тясна вечерна рокля, леко залитаща на високите си токчета, тя явно беше в настроение да прави шоу. Отърка се в меката материя на посетителския диван, измърка гърлено, като не сваляше предизвикателен поглед от мъжа. Спря се пред огромното огледало, за да се наслади на вида си. После се запъти към дъното на коридора, където се виждаха две табели: „Д-р Радинчев, психология и психоанализа“ и „Д-р Кралевска, диетология и ендокринология“. На горния етаж имаше още кабинети – фитнес, масажи, пластична хирургия. Тук щеше да се продава красота. Още утре парите щяха да потекат.  Но сега това не интересуваше никого.

- Заповядайте, г-н архитект, каня ви в моя кабинет – каза дамата.

Той  се усмихна неуверено. Не знаеше защо, но тази вечер се чувстваше странно неспокоен.

- Какво ли правят на купона за откриването? – запита. Тъпо.

- Със сигурност въобще не са разбрали, че ни няма – нехайно отбеляза  тя. – А Кралевски вече е пиян като свиня.

С рязко движение лекарката отвори вратата, дръпна го след себе си, после притисна тялото си към неговото.

- Чакам този миг, откакто те видях за пръв път  - изрече задъхано. – Това трябваше да се случи много по-рано.

- По-рано... бях зает. Не ми беше до това – отговори мъжът, докато сваляше ципа ѝ.

- Да, видях. Беше обсебен. От сградата. Сякаш беше женен за нея. Ти си гений, нали знаеш? – шепнеше жената в ухото му. Усещаше горещия ѝ дъх.

- Знам...

- Да направиш това бижу тук... на входа на градската болница... в тази мизерия... на мястото на детската поликлиника... това е извратено... подлудява ме... Ох, по дяволите, пишка ми се – тя сложи пръст на устните му. – Не мърдай оттук, отивам до банята.

Архитектът тръсна глава. Нещо продължаваше да го безпокои. Стори му се, че долавя шум от коридора. Гол до кръста, той излезе от кабинета. Откъм банята се чуваше шуртене на вода. Направи няколко крачки нататък, като оглеждаше отново арките, прозорците, мебелите. Сградата бе живяла в ума и сърцето му дълго време. Сега беше готова да заблести за всички. Щеше да му липсва, когато се захванеше със следващия проект. Вече го очакваха да приключи тук.

За миг му се стори,  че дочува глух тътен. Ослуша се, но звукът изчезна. Мъжът махна с ръка и реши, че сигурно е от изпития алкохол на партито. Но звукът се повтори и той се разтревожи. Забърза към кабинета, където беше оставил партньорката си. Изведнъж  подът под него сякаш се задвижи вълнообразно. Изглежда, имаше земетресение. Архитектът спря на място. Едва се задържаше прав. Усмихна се вътрешно. Сградата беше проектирана така, че бе напълно устойчива на такива природни бедствия. Нямаше причина за притеснение.

Но вълнообразното движение се засили. Подът се надигна и като трамплин го подхвърли  към отсрещната стена. Това вече не беше нормално, осъзна мъжът и за пръв път се изплаши. Колко тъпо, беше зарязал дистанционното в сакото си, а то беше в кабинета, чак на другия край. Трябваше да се добере дотам и да го вземе.

Опита да се отдели от стената, но установи, че е залепнал за нея. Дръпна се по-силно и го прониза пареща болка. Кожата му, дрехите му, всичко се беше сляло с боята. Беше се сляло? Сега вече ужасът го сграбчи. Какво ставаше тук? Това не беше възможно...

Дръпна се отново и този път се освободи. Краткото чувство на радост веднага беше заменено от кошмарна болка. Олюля се, зави му се свят.  По челото му изби ледена пот. Тогава погледът му попадна в отсрещното огледало и той видя, че голяма част от кожата му отзад липсва. Гърбът и седалището му представляваха кървава повърхност, по която тук-там се провиждаха мазнини и мускули.

Отвори уста да изпищи, но тогава подът се надигна отново. Този път го залепи на стената по лице. Мина известно време, преди окървавената фигура да се строполи на земята. Останалите без клепачи очи бяха помътнели от шока, капилярите бяха образували гъста червена мрежа около ирисите му. На стената се виждаха парчета от кожа, както и  от други телесни части, които тя бе успяла да откъсне. Постепенно те сякаш се разтвориха в боята. Последен изчезна езикът му. Очните ябълки ужасено се въртяха, но не можеха да спрат да гледат натам.

С едва чуто скимтене човешките останки се опитаха да пълзят към изхода. От недрата на сградата се дочу нещо като дълбока въздишка. После подът се надигна за последен път и го запрати на стълбището. Двете части на стъпалата се събраха като челюсти и с наслада схрускаха кървавата фигура.

Още преди малко лекарката бе опитала да излезе от банята. Странно защо, но бравата изведнъж отказа. Тя повика партньора си, но не получи отговор. Започна да блъска и да крещи, но не постигна никакъв успех. Ядосана, натисна с все сили. Внезапно вратата поддаде и се отвори без проблем.

- Хей, какви шегички си правиш? – подвикна жената.

Не получи отговор. Това минаваше всякакви граници. Явно бе зарязана, но защо по този начин? Грабна дистанционното от масата, нахлузи на голо роклята си и излезе в коридора. И там нямаше никого. В приемната цареше все същото спокойствие и уют. Лекарката отвори вратата и си тръгна, като сърдито чаткаше с токчета.

Клиниката въздъхна за втори път. Тази жена не ѝ харесваше. Може би щеше да е добре някой ден да падне по стълбите. Но засега не ѝ се занимаваше с това.

Беше доволна. Нали нейният създател бе при нея? След всички тия месеци, през които бяха едно цяло, нямаше как да го пусне да си отиде. Щяха да останат завинаги заедно. Какво повече да иска?

към страницата