Огледалото

 

Вежен

“Брат ми, къде си? Отговори ми! От три дни те викам, къде се покри, копеле? Добре ли си? Мамка му, идвам да те намеря!”

Най-вероятно диването е забъркало поредната си каша и сега се крие. Няма да е задълго. Никога досега не ми е било проблем да проникна в съзнанието му, за да предам съобщенията си. Както и да уловя неговите отговори в мига, в който той ги формулира. Много е просто. Аз съм телепат.

Семейството ми е сред посветените. Майка ми беше лечител,  баща ми – ясновидец. Красен може да материализира желанията си. Неговата дарба е наистина интересна. Понякога се шегувам, че е точно като магьосник от приказките. Поглежда те, хвърля към теб мисъл, примерно “Да ти порасне косата”… и ето че на главата ти се вее буйна грива. Забавна дарба, само да не злоупотребяваш с нея. Но моето братче знае ограниченията. Както и всички ние.

Само че къде се е дянал?

 

***

Поли

Усещам го от няколко дни. Косъмчетата на тила ми са постоянно настръхнали и това ме изнервя до крайност. Не знам кой е той, но чувствам, че ме следи. Откак развих дарбата си, сетивата ми се изостриха много. Самото умение го изисква. Аз съм нещо като огледало. Отразявам чуждите въздействия и ги връщам към източника. Но за да го направя, трябва да предугадя намеренията на човека срещу мен миг по-рано.

Отначало ми се струваше безсмислено. Просто не разбирах за какво би могла да послужи подобна способност. Докато не ми се случи онова с джебчийката в метрото.

Беше задушно и аз бях в отвратително настроение. Броях минутките до пристигането. Тогава я видях. Младата циганка гъвкаво се промъкваше през навалицата. Хората я оглеждаха намусено, когато минаваше покрай тях, после се попипваха, но не откриваха да им липсва нещо. В тъпканицата нямаха възможност да проверят основно, а момичето явно бе много способно. Така че всички я пропускаха да мине, като се опитваха да не се допират до нея. Усетих, че ще бръкне в чантата ми част от секундата, преди да го направи. Съсредоточих се, вдигнах мислено огледалото пред нея... и се сепнах от възбудения шепот на тълпата. Момичето протягаше към мен тъничките си мургави ръце и ми поднасяше пари, телефони, портмонета... Намерението ѝ да ме обере се бе обърнало в желание да ми даде всичко, което имаше в джобовете си.

Така започнах да харесвам дарбата си. И я харесвах доста време. Докато не се случи това с Красен.

А сега усещам, че някой ме следи. Още не знам какви са намеренията му, само се питам какво ще стане, ако някой е разбрал за инцидента...

 

***

Вежен

“Излез навън! Излизай веднага!”.

Точно срещу къщата има автобусна спирка. Седя на пейката и повтарям:”Излизай!”. Знам, че тя е вътре. Следя я дни наред. Това момиче, Полина, е единственият човек, който може да ми даде някакви отговори. Подозирам обаче, че няма да го направи доброволно. Затова трябва да я изплаша.

Упорито продължавам да я зова мислено. Предполагам, че е стряскащо да имаш глас в главата си. Сигурно ѝ  звуча като дух от отвъдното. Хех, тази ситуация би била забавна, ако нещата не бяха толкова сериозни. Ако брат ми не беше изчезнал безследно. Ако не ми беше казал...

Аха, ето! Долавям объркано изречение: “Какво, по дяволите? Това не може да е...” После тишина. Никаква реакция повече. Май съм я изплашил прекалено. Натискам отново:”Излез навън! Ела при мен!”. И най-сетне получавам отговор. Той гласи:”Излез навън! Ела при мен!”

Огледало! По дяволите! Какво си направил, Красене?

 

***

Поли

Телепат! Дотук бяхме с мълчаливото следене. Той премина към действие и явно няма намерение да се откаже. Наистина много ме изплаши. Дано не е разбрал нищо, преди да успея да вдигна огледалото. Досега не бях срещала други посветени, освен Красен. Дори не знам какви са правилата в техния свят. Никога не го помолих да ми обясни. Никога не говорихме за тези неща като равнопоставени. Е, вината си е изцяло моя. А сега няма кого да питам.

Какво може да иска от мен друг посветен? Или търси Красен? Ами ако доведе и други?

Допивам чая си. Прозорецът ми гледа към спирката. Той не помръдва от пейката. Чака. Какво пък?

 

***

Вежен

Толкова много внимавах, а накрая съм пропуснал момента, в който бравата помръдна. Сега тя стои пред вратата. Обикновена е. Дънки, блузка, често срещана прическа. Само напрежението, което се излъчва от цялото ѝ същество, привлича вниманието към нея. Никой от нас не помръдва. След десетина минути решавам да бъда по-умният, който винаги отстъпва. Надигам се и спокойно тръгвам към къщата. Изкачвам трите стъпала и заставам точно срещу момичето.

“Ще бъдем ли директни или искаш първо малко превземки?”

“Имаш си уста, говори като нормалните хора!” – по някакъв начин дори мисълта ѝ успява да прозвучи троснато.

“Но ние с теб и Красен не сме нормални.”

Мълчание. И в очите ѝ мълчание. Корава мадама.

- Е, добре - разпервам ръце, решен да я обезоръжа. – Аз съм Вежен.

По някакъв начин тя успява да вдигне вежда, без да изглежда изненадана. После изрича безизразно:

- Големият брат.

- Точно така, а ти си?

- Не знаеш ли? – свива рамене момичето.

- Знам, Полина.

- Какво искаш?

- Не мога ли да те посетя? Все пак съм единственият роднина на гаджето ти.

- Нямам гадже.

Неволно сграбчвам ръката й над лакътя.

- Къде е Красен?

Тя се отръсква от мен и спокойно казва:

- Замина.

- Къде? С ченгел ли да ти вадя думите?

- Остави ме на мира! Изобщо не ми се говори за твоето братче!

- Добре, кажи ми закъде е заминал и няма да те занимавам повече!

- Не знам! Разбра ли, не знам! Напълни един сак дрехи и си би камшика! Изобщо не ме интересува къде е!

Обръща се рязко, отваря входната врата със замах и влиза вътре. Затръшва след себе си, обаче аз съм по-бърз. Натъртвам леко китката си, но успявам да спра вратата. Момичето натиска отвътре, но няма шанс срещу мен.

 

***

Поли

Хващам се да зареждам кафе-машината. Той ме наблюдава. Не се опитва да ми говори, нито нормално, нито мислено. Сигурно разсъждава, играе си на детектив. Но тук няма улики. Това, което се случи, просто... Спри се, Полино, не го знаеш на какво е способен! Млъкни! Дори в главата си млъкни.

Слагам чашата пред него. Сядам. Сега ще заговори.

- Откога имаш дарбата?

Неочаквано.

- След като той замина.

- Научил те е да търсиш.

Не е въпрос.

- Да.

- Защо си тръгна?

Тогава мисълта ме пронизва като светкавица. Цял живот ли ще се крия? Нима искам оттук нататък всичко да е дебнене и озъртане? Докато стоя тук, няма да поправя нищо. А ако изобщо някой може да ми помогне, това е Вежен. Брат му е, посветен е. И да реши, че съм виновна, и да поиска да ме накаже... Какво пък, това поне ще сложи някакъв край на историята.

 

***

Вежен

Току-що нещо се случи в главата ѝ. Видях го. Тя сяда срещу мен. Очите ѝ са огромни.

- Не съм виновна. Моля те, повярвай ми. Помогни ми!

В стомаха ми се отваря дупка. Краката ми отмаляват. Добре, че съм седнал. Думите й не ми казват много. Но отчаянието, което лъха от нея, ме изпълва с огромен страх. За пръв път си задавам въпроса:”Ако той е мъртъв, аз ще усетя ли?”.

Издишам, после съсредоточавам цялото си внимание в това, да накарам ръката си да не трепери, докато пренася горещата чаша по пътя от масата до устните ми и обратно. Нямам сили да попитам, затова само я гледам. Тя също ме гледа и очите ѝ са още по-огромни, въпреки че това е невъзможно. Треперещите й устни прошепват с болка:

- Той ми каза “изчезни”...

Нищо не проумявам и Полина явно го разбира. Внезапно решава да се вземе в ръце и проговаря бавно, някак обречено:

- Ти знаеш ли всъщност какъв беше брат ти?

Мълча. И без това ще ми каже какво има предвид.

- Знаеш ли доколко несериозно се отнасяше той към дарбата си?

 

***

Поли

Не ми вярва. Как да му обясня, че откакто това се случи, аз се побърквам бавно, затворена в тази къща... ослушвам се с надеждата да доловя знак от Красен, да ми светне идея как да оправя кашата... Той ми е нужен. На моя страна.

Започвам да разказвам. Колко бях очарована от сладките магически номера, които Красен правеше за мен. Колко горд беше той всеки път, когато извикаше на устните ми усмивка. Какви щуротии измисляше, само и само да ме впечатли. Колко бях щастлива с него...

Виждам, че Вежен се усмихва. Картината е приятна, без съмнение. Беше приятна, до появата на първите сенки.

- Не знам кога осъзнах, че той няма мярка. Беше готов на всякакви простотии. Рискуваше хората да почнат да задават въпроси. Не се интересуваше кого наранява. Всичко му се струваше забавно. Правеше си шеги със случайни минувачи.

- Знам, че понякога прави такива неща, но...

- Понякога? Правеше го непрекъснато! Имаше последствия! Отидохме да гледаме тренировката на отбора по спортна гимнастика и той лепна на фаворитката 30 кила само с поглед. Момичето след седмица трябваше да ходи на републиканско първенство! Тя се побърка, буквално! Ходи по улиците рошава, по някакъв странен гащиризон и скандира на висок глас химна...

- Стига де, чак толкова ли?

- Искаш ли още примери? – надигам се разгорещена от стола.

- Не, не... – възпира ме той с жест. – И какво стана после?

- Разбрах, че това трябва да спре. Отначало опитах да го убедя с добро, но ти познаваш Красен, с него не може да се говори сериозно... Почнахме да се караме. Само че той е идиот, той дори не се кара като нормален човек!

- Много гняв си насъбрала... – тихо, с разбиране, казва Вежен.

- Вярно... Даже не осъзнавах...

- И после?

- Щом почнех да крещя, той правеше поредната магия. Смешни, глупави магии за развеселяване на ядосаното момиче. Ако беше друг, сигурно щеше да застане на ръце или да пее серенади под прозореца ми, или...

- Схванах.

- А той боядисваше косата ми или правеше ноктите ми една педя дълги. Първите няколко пъти наистина беше смешно. После вече не действаше. И тогава у него се появи озлобление. Шегите му станаха груби.

- Какво е правил?

Понечвам да махна с ръка. Оттук нататък е унизително. Но, ако не кажа истината, няма да мога да се защитя. Затова продължавам.

- Превръщаше ме в изрод. Без зъби, без нос, с три ръце... После оправяше всичко, но...

- Но това вече не беше шега.

- Не беше.

- И как това ни води до днешния ден?

- Ще ти кажа. Преди да се влошат нещата, Красен ми беше обяснил как да търся дарбата си. Но докато я открия, вече му бях твърде ядосана, за да споделя. Затова я тренирах тайно. И реших, че един ден ще събера смелост и ще отразя тъпите му, отвратителни нападения...

 

***

Вежен

Ненадейно от очите на Полина потичат сълзи. И аз си спомням думите, с които започна разказа си. “Той ми каза изчезни...” Господи!

Не смея да го изрека. Питам я мислено и тя мислено потвърждава. Била готова да обърне срещу Красен поредната гадна шега, а той бил толкова бесен, че ѝ изкрещял:”Изчезни!”. И след миг го нямало.

- Дали е мъртъв? – изхлипва.

- Не е.

Очевидно предизвиквам интереса ѝ. Огромните очи са приковани в мен и молят за спасение.

- Успях да се свържа с него. Виках го дни наред, а той не ми отговаряше. Но докато те... – поколебавам се.

- Докато ме следеше – кимва тя, а в гласа ѝ не долавям обвинение.

- Еее, да. Тогава той ми отговори.

- Къде е? – оглежда се неволно, сякаш ей сега Красен ще се появи отнякъде.

- Тук е. Просто не го виждаме.

- Ама как, и в момента ли е тук?

- Не знам. Това беше преди два дни. Тогава се чух с него и ми каза, че е в къщата. Каза ми да те разпитам какво е станало, после млъкна.

- И сега какво?

- Сега седни там и мълчи.

 

***

 

“Красене. Направих, каквото поиска. Какво следва?”

“Трябва да помисля, брат ми. И аз едва сега разбирам какво се случи. Знаеш ли колко време ѝ говорех и се чудех защо не ме забелязва? Мислех, че е сърдита, мислех, че се побърквам...”

“Отвратителен кошмар. Не съм си и представял подобно нещо. Все пак да се радваме, че не си изчезнал напълно.”

“Как напълно?”

“Не ти ли мина през ум? Можеше да изчезнеш изобщо, напълно. Или да бъдеш запратен някъде другаде, където да нямаш никакъв контакт с този свят. Това, което е станало, си е истински късмет.”

“А, да. Предполагам, че е заради подтекста на мисълта ми. Като ѝ извиках да изчезне, аз не се опитвах да я омагьосам. Просто ѝ крещях да се махне от очите ми.”

“Брат ми. Тя сигурно е помислила, че се опитваш да я унищожиш.”

“Знам. Знам.”

“И сега какво?”

“Да видим. Не мога да прилагам магии върху себе си. Не мога да я накарам да отрази магия за възстановяване.”

“Да, вярно. Ти трябва да я насочиш към нея и тя да я върне. Но ти не можеш да омагьосваш Поли да се възстанови, защото тя не е изчезнала. Безсмислено е”.

 

***

Вежен

Сядам срещу Полина, вземам ръцете ѝ в своите и ѝ преразказвам целия разговор. Тя слуша, от време на време смръщва вежди. Сега разбирам истинския смисъл на израза “давам петаче за мислите ти”.

След малко приятелката на брат ми става и, без да каже дума, отива в спалнята. Последвам я, за да видя как тъпче безразборно дрехи в един сак. Не съм очаквал това. Паникьосвам се. Тя е брънка от веригата, ако си тръгне, шансовете ми да оправя нещата намаляват съвсем. Понечвам да кажа нещо, но Поли се блъска странично в мен, за да премине и се запътва с бързи крачки към вратата. Изкрещявам:

- Върни се!!!

Полина спира на място и се обръща. Тръгвам към нея, но замръзвам, поразен от вида ѝ. Нещо става. Тялото ѝ, умът ѝ, цялото ѝ същество се напряга до крайност. Изглежда като тетива на лък, опъната и готова да звънне. Лицето ѝ се изкривява от някакво безумно усилие. После на него се мярка за миг мека, успокоена усмивка и тя се свлича на пода.

Красен се затичва към нея, вдига я на ръце и я носи на спалнята. Красен? Красен??? Последвам го с омекнали крака, после го докосвам с пръст. Истински е!

- Иди за вода – казва ми през рамо той и се надвесва над Поли.

 

***

Красен

Хубаво е да се върнеш към нормалния си вид. Все още ми е малко странно, но съм сигурен, че скоро ще свикна. Подавам на Поли чашата с кафе и питам:

- Миличко, как го направи?

- Не разбра ли? Изкривих огледалото...

- Превърнала си моите думи в магия? – криво се усмихва брат ми. – Вместо да ги върнеш обратно към мен, си ги отклонила към него?

- Добра съм, нали? – прошепва тя.

- Страхотна си! – възкликвам. – Обичам те! И от благодарност ще ти направя чашка Д.

Но Поли изглежда тъжна.

- Недей – казва тя. – Обичам те, но... повече не искам това. Нищо няма да се промени и аз... не искам това.

За пръв път я виждам толкова сериозна и разбирам, че наистина го мисли. Ако искам да остане, май и аз ще трябва да стана сериозен. Или пък... дали да не пробвам да я омагьосам, за да се влюби отново в мен?

 

 към страницата