Само любов

 

От всичко друго се отказа баба Кина, когато се разболя, само цветята не остави. Помоли зет си Петко да ги премести от двора в малката лятна кухничка - кои в джамлъка, кои направо в стаята. Имаше саксии по стария зелен бюфет, върху хладилника, даже на раклата на спалнята. Данка, дъщеря ѝ, току промърморваше:

- Мамо, джунгла стана при тебе, не мога да те намеря между тия китки.

Но после се усмихваше на майка си с нежност. Знаеше тя, че цветята не бяха просто слабост на баба Кина. Бяха нейната дарба. Цяло село се чудеше какво им прави, та винаги бяха толкова хубави. Никога не ѝ бе умирало цвете. На всяко намираше мястото, на всяко знаеше капризите и правеше тъй, че да расте и избуява и да радва душата.

Допреди и градината пред къщи беше като на царски палат. Рядко можеше да видиш баба Кина в нея да копае или да полива. Затуй пък всеки път, щом минеше край лехите, тя се спираше и постояваше, сякаш да си поговори с растенията.

- Какво правиш там сега? Ела стой при мене – подвикваше през прозореца дядо Стоян. Когато заслабна от болести, той не можеше да излиза и скучаеше самичък. Бабичката се усмихваше, погалваше някоя китка, прошепваше нещо на друга и се запътваше навътре. Знаеше, че и дядото ѝ без нея не може.

После дядо Стоян се прибра в черната земя, а ето че сега май наближаваше и редът на баба Кина. Не само не я биваше да работи в градината, ами и трудно стигаше дотам, че да поседи с цветята. Лехите все още изглеждаха добре, но започваше да им личи, че са самотни. Затова пък растенията в саксиите грееха.

- Майко, не ме научи да гледам цветята като тебе, значи – протестираше понякога Данка. – Аз колкото от тях уморих... Има някакви тайни, дето не ми ги казваш.

- Няма тайни - отвръщаше баба Кина. – Само трябва да ги признаваш за живи.

- Е, аз ги знам, че са живи. Кой не го знае?

- Не е туй – клатеше глава майка ѝ. – То е, както правиш ти с хляба.

- Нищо не правя с хляба – чудеше се Данка.

Но баба Кина знаеше, че не е тъй. Щерка ѝ бе всепризната майсторка на пити и хлябове. Много булки бяха се опитвали да месят по нейните рецепти, но никоя не можеше да докара печивата като нея. Славата ѝ се носеше и често я молеха да прави пити за нечий празник. Данка никога не отказваше, това за нея не беше трудност, а гордост. Но докато тя си мислеше, че просто е умела, баба Кина виждаше друго.  

Когато дъщеря ѝ месеше, тя сякаш се забравяше. Като че ли си говореше с хляба, ама не с думи, а с тайна сила. Лицето ѝ светваше, ръцете ѝ пипаха здраво и умело. Раменете ѝ сякаш танцуваха, тялото ѝ следваше ритъма им, а тя се отнасяше, отнасяше... Все едно вещица вършеше чародейството си – за берекет, за сила и здраве.

Баба Кина си знаеше, че някой ден Данка сама ще разбере. Но не можеше да ѝ обясни наготово, то трябва да се усети. Тъй, както тя самата бе усещала, че може да накара цвете да разтвори чашка, а листенцата му да се устремят към нея и да искат да се погалят. Не с истинска магия, а просто с обич. Защото всичко на божия свят е едно – хората, животните, растенията. И земята, която храни всички и ги прибира, щом  им дойде времето.   

А времето на баба Кина изглежда наближаваше. Тя отмаляваше от ден на ден. Сутрин все по-трудно се надигаше от леглото, все по-болезнено бе да раздвижва схванатото си тяло. Но все пак го правеше, придърпваше бастунчето и тръгваше да нагледа цветята в стаята. Не подминаваше нито едно, обикаляше и саксиите в джамлъка и едва тогава се връщаше да си почине. Данка все казваше:

- Не се мъчи, мамо, аз ще ти ги гледам цветята. Не мога като теб, ама няма да ги оставя. Пък и ти, нали ще ми казваш.

- Докато мога, Данче, цветята не са твоя работа – отвръщаше баба Кина.

Но един ден не можа да стане от леглото.

Данка се изплаши. Повика веднага доктора, но той само вдигна рамене. Просто годините, промълви. Оттук нататък, колкото – толкова. Всеки ден е подарен. И се започна трудното.

Дъщерята не се оплакваше. Също като майка си, тя беше работлива и съвестна жена, затова не ѝ натежа да вдига и да къпе, да принася и отнася. Пък и баба Кина се опитваше да не създава много грижи. Виж, с цветята беше по-сложно.

Данка много се стараеше. Изпълняваше всички заръки на баба Кина. Но цветята знаеха, че приятелката им е болна, затова бяха тъжни. Не загина нито едно, но всички изглеждаха като притеснени, печални хора, свели глави и събрани накуп в очакване на лоши новини.

Запролети се. Във въздуха се усещаше мокрота, а мирисът на живо и зелено пронизваше гърдите. В цветната градинка се подаваха нежни, заоблени връхчета. По обяд слънцето припече и Данка накара мъжа си да изнесе баба Кина на пейката отвън. Старицата бе мъничка, сега още повече стопена от годините и болестите, затова едрият мъж не се затрудни изобщо. Но преди да я спусне на пейката, тя помоли:

- Петко, прощавай, мойто момче, ама остави ме там, до градинката.

- Майко, на цимента ли? Ами то е хладно още, няма как... – обади се отзад Данка. Но срещна очите ѝ, пълни с жажда и молба. И хукна за одеяло.

Настаниха старата жена на земята до цветната леха. Тя погали с върха на пръста си светлозелените кълнове, после зарови ръцете си в пръстта. Притвори очи и вдиша.. Вдигна шепа, пълна с дъхава, влажна почва, подържа я, после я върна обратно. „Пръст при пръстта“ – мина през ума на Данка и сърцето ѝ се сви.

До вечерта всички цветя в саксиите се оклюмаха. Листата им се спаружиха, някои направо изгниха. Данка ходеше напред-назад замаяна и, колчем ги погледнеше, затискаше уста и бягаше навън да плаче.

Като влезе за пореден път в стаята, баба Кина я повика. Потупа леглото до себе си, после хвана ръката ѝ и я погледна с бистрите си очи. Заговори бавно, като малко заваляше думите:

- Не плачи, моето момиче. Само това да помниш от мене: всичко е едно. И като се загубя, пак тук ще съм. Всичко е едно. Само любов... трябва... за да го държи заедно.

Старата жена притвори клепачи уморено. Дъщерята дълго остана там, не смеейки да помръдне, затаила своето дишане, за да чува майчиното.

На сутринта Данка намери баба Кина, както я бе оставила предната вечер. На лицето на старата жена бе застинала усмивка. До главата ѝ се бе отронил цвят от съседната саксия.

Петко много се постара с паметника, а Данка садеше цвете след цвете.

- Мама толкова ги обичаше, нали знаеш, Петьо? Трябва да има много, тука искам да стане като нейната градина.

Някои цветя се хващаха, други не, но Данка все имаше чувството, че нещо не е както трябва. Не беше само мъката. Много повече я тревожеше мисълта, че нещо пропуска, нещо не е разбрала. Че може би е разочаровала майка си.

Ходеше умислена, престана да меси любимите си пити. Петко взе да се тревожи, питаше я какво има, но тя не знаеше какво да му отговори.

 Така мина година.

Зимата беше тежка, но в средата на март свърши изведнъж, като отсечена с нож. За два-три дни всичкият сняг се стопи и във въздуха се почувства копнеж за пролет. Данка и Петко решиха да идат на гробища.

Слънцето беше напекло на баира край село. Навсякъде по гробовете имаше наболи цветя, засадени от грижовните близки. Беше толкова спокойно. Сякаш с преспите се бе стопила и печалта.

Гробовете на дядо Стоян и баба Кина бяха един до друг. Данка, която бе вървяла дотам умислена, без да поглежда наоколо си, изведнъж ахна. Пред паметника на майка ѝ имаше цвете. За пръв път виждаше такова. Беше много красиво, ароматът му изпълваше пролетния въздух.

Данка протегна ръка да го докосне и  остана като ударена от гръм. Петко се стъписа, но не посмя нищо да каже. За миг му се бе сторило, че цветето казва нещо на жена му. Тя падна на колене, погали листенцата и прошепна „мамо...“. Зарови пръсти в земята и вдъхна тръпчивия мирис. Стисна шепа пръст и я вдигна я към лицето си. Взира се в нея, докато влагата в очите ѝ взе да пари.

„Мога да замеся земята със сълзите си - разбра изведнъж. – Мога да замеся, каквото си искам, стига да вложа частица от себе си вътре. Както правеше мама с цветята. Защото всичко... всичко е едно. Само любов трябва.“

После си отиде вкъщи и замеси хляб.

към страницата