Свещ на будилника

 

Баба Ценка погледна за пореден път будилника. Сочеше единадесет без десет. Още малко. След десет минути Трояна щеше да дойде. Старицата посегна към масата, взе „Трета възраст“ и старателно го сгъна с четвърта страница отпред.  Прочела бе нещо интересно в новия му брой и искаше да го покаже на асистентката си.

Трояна идваше всеки ден, от единадесет до три. Сервираше на възрастната жена обяда, донесен от социалния патронаж, нагласяше ѝ вечерята на масата, така че да може да я стига без усилие, придружаваше я до тоалетната. Веднъж в седмицата ѝ помагаше да се изкъпе. „То добре, че няма къде да се изцапам вече - мислеше си старата жена. – Не мога ни в градината, ни при животни...“

Баба Ценка се движеше трудно. Изкривените от артрита колене едва я удържаха права. Затова до леглото ѝ стояха проходилка, бастунче и патерици-канатки. Зависи какво искаше да направи, ползваше ту едното, ту другото. Трудно беше човек да се снабди с такива неща, много тичане се искаше. Но добре, че беше Трояна, да свърши нужното, та сега старицата да не се моли на никого, като ѝ се прииска да излезе навън, на въздух. Или да иде оттатък, да отвори гардероба и да прокара пръсти по ризите на покойния дядо Добри.

Злато беше Трояна, добра жена и съвестна. По-рано с месеци никой не бутваше портичката на старата къща, но откак тя идеше тук, друго беше. Вече цяла година продължаваше тази програма, по която я бяха назначили за асистентка на баба Ценка. За това време двете жени се бяха сближили. Двадесетината години разлика във възрастта не им попречиха. Беше им драго да си побъбрят, да си споделят туй-онуй. Асистентката идеше в дома на старицата като желана гостенка. Ето и сега на масата до вестника имаше нагласена вафла, да се почерпи, като дойде. Но днес тя май нещо се бавеше.

В единадесет и десет баба Ценка почна да се притеснява. Трояна не бе от тия, дето закъсняват ей така. Сигурно нещо се бе случило. Дали да не ѝ се обади да провери?  Не, не биваше да я тревожи толкова скоро. Щеше да почака още малко. До и половина.

Повече от това не изтърпя. В момента, в който голямата стрелка на будилника стигна до шестицата, показалецът ѝ вече беше на първата цифра на телефона. Ръцете ѝ трепереха и на два пъти сбърка номера. Но когато най-накрая успя да го набере правилно, никой не ѝ отговори. Бавно, съвсем бавно, стомахът ѝ почна да се свива на топка.

Като не виждаше друг начин, баба Ценка се реши да звънне на ръководителката на програмата. Всички потребители имаха номера ѝ и знаеха, че трябва да ѝ се обаждат, когато възникне проблем. Изглеждаше, че сега е точно така, затова старицата набра цифрите и зачака. Отсреща вдигнаха почти веднага.

- Ало, госпожа Йорданова, ти ли си? – високо попита баба Ценка. – Обажда се баба Ценка, от програмата.

В слушалката се чу стъписано ахване, после тих говор, някъде встрани. Накрая Йорданова отговори.

- Здравей, бабо Ценке! Тъкмо щях да ти звъня...

- Госпожа Йорданова, Трояна да не е болна? Днеска не дойде, а пък тя... никога не закъснява...

Последните думи възрастната жена произнесе шепнешком, по инерция, защото в това време Йорданова я прекъсна:

- Трояна няма да дойде, бабо Ценке. Тя е починала нощес.

- Ама как тъй починала? –  стъписа се старицата. – Вчера нищо ѝ нямаше...

- Инфаркт... Но ти не се...

Баба Ценка затвори телефона. Прималя ѝ. Краката, дето и без това не я държаха, съвсем  се подкосиха. Тя се отпусна на леглото, по челото ѝ изби студена пот. Телефонът зазвъня.  Старицата задрапа да се изправи. Може би бе станала грешка, може би Трояна звънеше, за да каже, че е заета, че ще закъснее още малко, но ще дойде. Успя да вдигне слушалката и с надежда произнесе „да“. Но чу отново гласа на Йорданова:

- Бабо Ценке, добре ли си? Да не ти стане нещо сега? Искаш ли да пратя някого?

- Искам Троянка... – проплака старицата.

- Виж сега, ти не се тревожи. Ние ще назначим друг човек на нейно място – говореше успокоително ръководителката на проекта. – Няма да те оставим без помощ. Само ден-два потрай, докато си оправи новата жена документите. Искаш ли да пращам някого да те наглежда през това време?

- Ами, добре ще е.

- Мога ли с нещо друго да ти помогна, бабо Ценке?

Старицата се сети нещо.

- Госпожа Йорданова, кога ще е погребението на Троянка?

- Не знам, бабо Ценке. Те, децата ѝ, май в града ще я погребват. Идваха тука, оправиха документите и изглежда, няма да се връщат.

- Тъй ли... Значи няма да мога поне една свещица да ѝ запаля... Ама защо стана тъй бе, госпожа Йорданова? Защо не си отидох аз – стара, болна, никого си нямам... Защо трябваше да е Трояна?

- За тия работи ред няма, бабо Ценке, знаеш... – отвърна Йорданова съчувствено. – Хайде, утре-вдругиден чакай нов асистент. Ако има нещо, обади ми се.

Възрастната жена остави слушалката. Сълзите потекоха на воля по сбръчканите ѝ бузи. Припомняше си как двете с Трояна говореха за близките, как обсъждаха сериалите. Понякога забъркваха заедно някой сладкиш или тутманик. А най-хубаво беше, когато баба Ценка изваждаше албумите със снимки и почваше да показва и разказва. Децата, внуците, този в Испания, онзи в Канада... Асистентката ѝ познаваше лицата по фотографиите така добре, сякаш лично ги бе снимала. Беше изслушала всяка история десетки пъти. Новата жена щеше ли да може така? Щеше ли с интерес да я разпитва как прави красивите фигури на плетивата си? Щеше ли да бъде нейна приятелка?

Старицата все повече осъзнаваше колко много щеше да ѝ липсва Трояна. Мисълта, че няма да може да я изпрати в последния ѝ път, късаше сърцето ѝ. Тогава тя си спомни, че в тефтерчето си има записан номера на сина на асистентката си. Трояна бе казала „Всичко става, нека да го имаш. Той няма за какво да ти потрябва, ама нека да го имаш.“

И тя набра номера.

Мъжът отсреща не можа да разбере веднага за какво му говори. Но когато чу молбата ѝ да я вземат за погребението, отговори с раздразнение:

- Вижте какво, ние дори не ви познаваме. Знам, че майка работеше там нещо, за да си докарва някой лев допълнително, но това си бяха нейни работи. Пък и... ако толкова искате да дойдете, нямате ли си близки, да ви докарат?

И прекъсна връзката.

Баба Ценка поплака малко, после се сети нещо. Измъкна от чекмеджето една омачкана снимка, на която бяха двете с Трояна, изправи се с пъшкане и я закрепи подпряна на будилника. После взе восъчна свещица от пакетчето, което си държеше за празници, намести я между камбанките на стария часовник и я запали.

- Бог да те прости, Троянке – прошепна. – Лека ти пръст, приятелко!

В стаята се разнесе мирис на горещ восък. Баба Ценка посегна да премести снимката, която закриваше циферблата, но отпусна ръката си. Вече не чакаше никого.

към страницата