Мечът лежеше окървавен във все още
стиснатата ѝ около дръжката му ръка. Ръката се издигна и в знак на победа се
удари по стегнатите в златна ризница гърди. Алените капки по зловещо озъбеното
острие подскочиха.
Уриил свали меча. Другата ѝ ръка
разтвори стиснатите в юмрук пръсти и огненият пламък угасна. Димът от тлеещите
тук-там огньове смъдеше на очите ѝ и тя ги присви. Полето пред нея беше осеяно
с трупове. Божественият гняв, който я
водеше в битката, отстъпи място на мъка по падналите. Неестествено извити тела,
лица, гротескно застинали в маски на
ужас я обграждаха, докъдето ѝ стигаше погледът. Дори в смъртта си много от
падналите не бяха успели да възвърнат изцяло човешката си форма. Бичът Божи, чумата,
покоси хората като късен сняг - първите цъфнали дръвчета. Тишината беше
оглушителна. Обикновено до ушите достигаха стонове на ранени или умиращи, а
сега само вятърът завихряше дима в странен танц към небето. Избърса острието си
в едно от телата и го прибра. Крилата ѝ потрепнаха преди да се разтворят и да
вдигнат притежателката си във въздуха. От високо гледката беше още
по-ужасяваща.
„Господи, какво сторих... - запита се
за миг - трябва да проверя дали има оцелели...“
Несигурността ѝ отлетя с едно махване
на крилете. Архангелът направи още един кръг около полето и пое към Света
гора...
Lady Pol the Beloved
Издигна се в облаците и се отпусна в
прегръдката им. Тук можеше да потъне в забрава за миг, да се остави на
безвремието, да не вижда земята. Знаеше какво е там. Изсечени гори, опустошени
полета, пресъхнали реки, отровени океани… пустиня. Камари от мъртви птици,
гниещи трупове на животни, недокоснати, защото лешоядите и хиените също бяха
застигнати от смъртта. Над всичко това се издигаха непокътнати огромни
небостъргачи, стълбове с жици, антени, транспортни средства, машини, всякакви
метални чудовища. От днес и те щяха да бъдат лишени от живот, защото вече ги
нямаше техните създатели.
Уриил тръсна глава, в напразен опит да
прогони гневните мисли. Те го бяха заслужили! Цялата тази съсипия не бе нейно
дело, а тяхно! Бяха злоупотребили с ценния ѝ дар, затова заслужаваха да бъдат
избити жестоко. Яростта ѝ кипна отново, но вече нямаше отдушник за нея.
Архангелът се гмурна в най-тъмния облак
и се замята диво в оловносивите му недра. Извади меча си и започна да сече
напосоки. Разнесе се оглушителен тътен. Огън
следваше пътя на острието. Облакът запищя, сетне се разрида гневно. Дъждовни
капки заплющяха по пресъхналата пръст, заблъскаха сухите дънери, заудряха
разкапващата се плът на мъртвите животни и хора. Земята изкрещя, ужасена,
загърчи се в опит да се освободи от жестокото нападение. Но дъждът я шибаше
безмилостно, преминаваше ту в сняг, ту в градушка, гръмотевичната канонада не
спираше, светкавиците атакуваха, макар че вече нямаше какво да подпалят.
Водата напои пръстта, после шурнаха
реки, бързеите влечаха камъни, клони и тела, прегърнати в последен танц.
Постепенно бетонните чудовища започнаха да се разпадат. Разкъсаните кабели се
гърчеха и хвърляха искри, но после и това спря. Металните творения на човешката
наука изчезнаха, погълнати от тинята. Мътни потоци се мятаха и заличаваха и
последните следи от това, което доскоро се считаше за процъфтяваща човешка
цивилизация.
Уриил крещеше заедно с облака, по
страните ѝ се стичаха огнени сълзи. Болката ѝ беше толкова силна, че би я
взривила, ако я задържеше в себе си.
Архангелът удряше с меча отново и отново, докато изтощението не я накара да се
спре. Тогава облакът, успокоен и уморен като нея, я залюля в прегръдките си,
запя ѝ тихо, както само водата го умее, положи я на пухена възглавница и остана
да бди над съня ѝ.
На земята минаха четиридесет дни.
Слънцето изгря над безкрайното море и стопли с усмивката си водите му. Тук-там
над повърхността започнаха да се подават върхове. Първите зелени кълнове пробиха
пръстта. Във въздуха полетяха мушици и пеперуди. Малки рибки правеха лупинги
над водата. Жабчета се припичаха на слънце, после се гмуркаха, а бодрото им
крякане се чуваше надалеч. Морски костенурки бавно изпълзяваха, за да снесат
яйцата си в чистия пясък. На северните плажове се разнесе любовният зов на
тюлените. Стада делфини щастливо кръжаха из бистрата вода и говореха на
отривистия си език.
Уриил се разбуди и се протегна бавно.
Време беше да се заеме отново с работата си. Погледна към земята и се усмихна.
Животът, по-силен от всичко, се връщаше. Планетата бе пречистена и нейната кръв
– водата – отново бушуваше свободно във вените ѝ. Липсваха много от старите
животни и растения. Този път нямаше Ноев ковчег, да ги запази. Но какво от
това? Природата беше най-великият творец. Тя щеше да направи нужното.
Архангелът долетя до Света гора и
приседна на любимия си камък. Времето на емоциите беше отминало. Трябваше да си
даде сметка за собствената си отговорност. Тя бе изпитала огромен гняв към
хората, защото те бяха злоупотребили с дара на знанието, който им беше дала.
Факт беше, точно това бяха направили. Използваха науката, за да произвеждат
оръжия, с които да убиват себеподобни, за да замърсяват природата и да я
изтощават с безумната си алчност. Религиите и науките за душата не помагаха и
не възвисяваха, с тях шепа хора държаха останалите в подчинение и ги променяха
към лошо. Множеството не търсеше духовност, а предпочиташе да спи сладък сън,
упоявано от хитро изречени думи. Всички се стремяха да придобиват и да
притежават, тук и сега, веднага, на всяка цена. Забравиха доброто, погубиха
човешката си същност в името на кратковременни удоволствия. Не, нямаше невинни
сред тях. Заслужаваха това, което им причини.
Но наистина ли не можеше да им помогне,
преди да е станало късно, запита се Уриил. Защо се бе заинатила да ги гледа
ядосано отгоре, вместо да използва мощта си и да спре това? Би трябвало
по-добре да ги познава. Би трябвало повече да ги обича. Изглежда, грехът на
гордостта беше превзел и нейното сърце. Та те бяха… слаби. Да, лесно ставаха
лоши, но лошотията се лекува с упорита, смирена доброта. Така ги бе учил някога
Бог. А тя беше Уриил, господарката на знанието и най-добре от всички архангели
трябваше да знае това.
Спомни си какво говореха хората. Бог
наказва тези, които обича, казваха. Колко пъти тя бе чувала смирените им
молитви, таящи надежда не за обич и помощ, а за милост. И колко повече от тях
бяха гневните възклицания „Защо, Господи?” Как се стигна дотук, хората да
забравят, че Бог е любов? Дали първо Всевишният и архангелите му не бяха го
забравили? Та нали хората бяха Божие подобие и живееха по Божия пример!
Какво сторих, каза си отново. Какво
сторихме? Душата ѝ се изпълни с разкаяние и светла тъга. Две сълзи се отрониха
от очите ѝ и капнаха на земята. Тези сълзи не бяха нито огън, нито вода. Те
бяха чиста любов.
На мястото, където попиха, пръстта се
раздвижи. Въздухът затрептя и разнесе вълшебно ухание. Птиците запяха
най-красивата си песен. Пред архангела се появиха мъж и жена, които се
оглеждаха с радостна почуда.
- Аз съм Уриил – каза тя. – Имам за вас
един дар.
Няма коментари:
Публикуване на коментар