Клуб "Анонимна лакомия" - Кристина Маринова

Напоследък почти не чета на хартия, но тия дни се залових да наваксам поне с книгите на няколко приятели. Започнах с „Клуб „Анонимна лакомия“ на Кристина Маринова и, както не ми се четеше хартиено издание, така не оставих книгата, докато не я завърших.

Веднага ще кажа, да, познавам се с Крис лично и да, тя е Фортуна, също като мен. При това е лауреат на първия ни конкурс за къс разказ „Мостове“, и то напълно заслужено. Ако обаче някой си мисли, че това ревю ще бъде част от критикуваната напоследък система за взаимни хвалебствия между авторите, да си гледа работата. Аз съм Дева, бе хора! Докато не накритикувам някого, не заспивам вечер. Обаче, не се и съмнявайте, че също така и ще я похваля. За абсолютно всичко, за което е заслужила.

Кристина определя романа си като крими и чиклит. Аз казвам, че той е двете, плюс още много. Преди всичко, това е една книга за любовта. За семейството, което ни подкрепя, дори когато грешим; за истинските приятели,  които са готови заради нас понякога да вършат глупости и да поемат рискове; за хората, които имат в сърцето си място за онеправданите и се стараят да им помагат. И, разбира се, за истинската, голямата любов между мъжа и жената, която движи света.

Клуб „Анонимна лакомия“ е книга, толкова топла, че ти къса сърцето. Приисква ти се да имаш в своя живот нещата, за които се разказва в нея. А, ако вече ги имаш, се преизпълваш с благодарност, защото осъзнаваш колко са ценни.

Освен всичко, това е патриотична книга. Нашият любим град Русе е в нея с чара си, с историята си, с емблематичните места. Всеки, който го познава, добива ясна представа къде и как се случват събитията. А който не го е посещавал, сигурно би поискал по-скоро да се потопи в атмосферата му.

Но всички красиви послания не правят тази книга захаросана. В нея има много темперамент и една динамика, която на моменти даже трудно се следва. Има, признавам, и известна многословност, най-вече когато главната героиня Доротея се обръща към читателя (повествованието е в аз-лична форма), за да разкрие себе си и да сподели своите разбирания. Тъй като знам откъде Доротея е взела това си качество, напълно в духа на романа ми се иска да кажа: „Кристино, млъкни малко, наду ми главата!“. Но истината е, че Кристина не трябва да млъква. Защото проблемите, за които тя говори, са твърде важни и някой трябва да крещи за тях.

Това са проблеми, които донякъде са табу в днешния свят на възвеличаван егоизъм, възхвалявана жестокост и промивки на мозъци. Иска се смелост, за да се говори за това, как обществото притиска индивида, докато му спре въздуха, за да го вмести в своите измислени стандарти и да не му позволи дори и да помисли, че може и иначе. Да го накара да забрави, че трябва да бъде преди всичко приятел на себе си. Това общество, с неговите неумолими норми, дава сила на една определена категория хора – тези, които нараняват. Безсъвестно, безотговорно рушат съдби, затриват животи, със съзнанието за безнаказаност. Всички ги  виждаме около нас, но обикновено не смеем да ги посочим с пръст, защото обществото ги е легитимирало.

Но Кристина Маринова ги е посочила и с това заслужи завинаги възхищението ми.

Обещах критика, няма да я пропусна. Аз, като върл любител на книги и филми за серийни убийци, смятам, че можеше криминалната нишка да се разработи по-добре. Знам, че акцентът е другаде и криминалната история е по-скоро похват, чрез който да се поставят важните въпроси. И все пак, ми се искаше да видя повече.

Щеше ми се също така да е малко по-ясна мотивацията на участниците в основната любовна история. Няма да давам подробности, за да не разкривам тайните на сюжета. И знам, че любовта е нерационална. Но все пак, в развитието на тази нишка сякаш има известна накъсаност и моментите на прелом не са достатъчно добре показани.

Но голяма работа! Ако романът беше съвършен, накъде щеше да се развива авторката? Честно казано, тези пропуски аз определям като дреболии на фона на важното – една книга, написана на наднационално ниво, но в същото време подчертано българска; роман, изпълнен с топлота, емоционалност и динамика; произведение, говорещо за важни проблеми на нашето съвремие. Мой любим роман.

Поздравления за издателство „ИвиПет“ за добрия избор и за смелостта им да подкрепят съвременни български автори.

А от Кристина Маринова очакваме нова книга. И по-бързо, ако може.

"Изкривени реалности" - Коста Сивов

„Изкривени реалности“ на Коста Сивов е малка по обем и формат и се чете за половин час. Вероятно някой би си я носил в джоба и би я чел, докато чака влака. Само че... прочетеното ще остане  в главата му дълго, след като пътуването е приключило.

Историята е смесица между психо, криминале и фантастика, богата откъм образи и внушения, но без да оставя впечатлението за препускане през сюжета. Напротив, детайлите са изпипани, а образите оживяват от първата си поява. Читателят следва паралелно съдбите на двамата герои, за да установи наличието на странната връзка между тях и после с нетърпение да очаква разкриването на истината. Авторът нагнетява напрежението майсторски и в това отношение книгата не отстъпва на нито едно добро криминале, да не кажа, че и превъзхожда някои. Финалът – достатъчно кървав и драматичен, внася известен хорър акцент. Но истинският ужас се случва в главите на героите, хванати в капана на един психо експеримент от бъдещето.

Специално искам да отбележа интересната структура и перфектния избор на заглавия за отделните части. Главите за единия герой са наречени „Акт“, а за другия „Отрязък“ и това не е само, за да ги различава читателят. Всъщност, те бяха първото, което ме  накара да разсъждавам по въпроса кое в крайна сметка е реалността и всичко около нас ли е театър. И ако в съня постигаме това, което в реалността не сме могли, въпреки желанието си, тогава кое е истинското ни аз – реалното или сънуваното? Или може би е по-правилно да кажа сънуващото? Нима всеки от нас нощем не живее в други светове и не се събужда понякога странно развълнуван?

Според авторския финал всеки от паралелните образи трябва да остане на своето място. Сигурно е така. Във вселената трябва да има ред. Но нали не пречи да си позволим мъничко копнеж? Това е просто копнеж за други шансове... И, ако е насън, не вреди... нали?

Какво да кажа повече? Книга, способна да предизвика такива размисли, очевидно си струва да се прочете. На друг читател тя ще каже други неща. Но важното е, че ще говори. Защото Коста Сивов има много за казване и умее да ни накара да го слушаме.

към "Читателски дневник"

Пътуване във времето - Ру

Като почитателка на Киплинг и Дж.Оел бях безкрайно любопитна да прочета „Ру. Разказ за най-древните люде“ на Змей Горянин, № 2 от Колекция „Дракус“.

Книгата е много кратка, без зашеметяващи обрати и сложни сюжетни схеми. Простичка – като първите люде. И много очарователна. Не съм сигурна дали е част от детското творчество на Змей Горянин, но децата със сигурност биха я харесали.

Текстът е увлекателно написан и се чете с удоволствие. Авторът е направил своето предположение за това, как са живели нашите предци. Предположение толкова стойностно, колкото и всяко друго подобно и може би доста близко до истината. На места образът на Ру ми се стори противоречив – ту напълно елементарен и дори неспособен да изпитва /все още/ чувства; ту способен да разсъждава сложно и абстрактно. Но това намирам като единствен недостатък на книгата и смятам, че е напълно несъществен и по никакъв начин не разваля удоволствието от нея.

Змей Горянин е автор, чието име дълго е тънало в забвение, при това напълно незаслужено. Ето защо поздравявам екипа на Гаяна – Явор Цанев и Кети Илиева – за инициативата да представят на съвременния читател негово произведение. Книгата е още по-ценна с това, че съдържа и фототипен вариант на текста, както и оригиналната корица. Да споделя, интересно е чувството да четеш на стария правопис. Сякаш си някой друг, който чете в друго време. За това пътуване във времето – благодаря!

към Читателски дневник

"Клиника в средата на нощта" - Димитър Цолов - Доктора

Преди да започна да чета „Клиника в средата на нощта“ на Димитър Цолов, вече бях видяла доста ревюта за нея. Но те не бяха успели да ме подготвят за това, какво ме очаква на страниците на № 1 от Колекция „Дракус“.

Има една много радостна за мен тенденция в съвременната българска литература. Днешните автори са интелигентни, компетентни в най-различни области, приемат експеримента за неразделна част от писането и не желаят да служат на каноните. Мисля, че критиците са длъжници на това поколение творци и им предстои да направят сериозни актуализации в теорията, ако искат да са в крак с това, което реално се случва в книгописането днес.

Димитър Цолов – Доктора е типичен представител на това поколение. Той не е голямо име в официалната литература, защото пише в „презрян“ жанр, но това не го прави по-малко добър. Неговият фейсбук образ като че ли създава представата за известна лежерност и склонност да взема много неща на шега. Но всеки читател на „Клиниката“ незабавно ще се убеди, че когато става дума за сериозна работа, Докторът си я върши напълно сериозно. И съвсем неслучайно неговият роман е сред десетте финалисти на първия конкурс на MBG books.

Разказаната история е типична: героят е поставен в извънредна ситуация и му се налага да забрави за законите и да се справя сам, заложил на карта живота и репутацията си. Като стил и динамика ми напомни в някаква степен на Чейс или Чандлър. Но с типичното дотук. Авторът е създал един очарователно-плашещ антиутопичен свят, който излиза изпод пръстите му толкова реален, че изглежда напълно възможен. В този свят си съжителстват мирно /а понякога не толкова мирно/ всякакви митични същества. Персонажи от общоприетия фентъзи-хорър инструментариум се срещат с образи от българския фолклор. Всяка подробност е изпипана, всяка дреболия е подчинена на логиката. За читателя е абсолютно безспорно, че ако този свят съществуваше, той щеше да бъде точно такъв. А читателят го знае затова, защото, докато е чел книгата, той е живял в този свят, изцяло погълнат от неговата реалност.

Допадна ми  балансът при употребата на фолклорни елементи. Добре дозирани и поставени на точното място, те чудесно си кореспондират и с мафиотите, и с върколаците. По принцип не би трябвало да се получи, но ето че авторът го е постигнал. При това смятам, че е решил спора доколко българските фентъзисти трябва да използват български фолклор. Ами, ето дотолкова.

Димитър Цолов, който е лекар по професия, чудесно е успял да се възползва от това не само при изграждането на образа на главния герой. Останах впечатлена от медицинските обяснения за неща, които във всяка друга книга биха били просто свръхестествени и неподлежащи на анализ.

Има и още нещо, което оценявам много високо. Емоционалността. Без сълзи и сополи, но и без каменно лице и безгрижно въртене на пистолета на пръст. Героите са нормални личности, които имат нормални чувства и авторът не се е поддал на изкушението да ги премълчи, за да изглежда книгата му по-бандитска. Напротив, предал ги е топло и реалистично и от това романът само печели.

На мен „Клиника в средата на нощта“ ми хареса. Държа ме до последно и дълбоко ме развълнува със силния край. Изключително четивна е, без да е лековата. Мъдра, без да е досадна. Едно произведение, написано с много заряд и изпипано с желязна дисциплина. Не знам дали й се полага продължение, но друга подобна книга от същия автор бих прочела с удоволствие.

И последно, макар че никога не съм се съмнявала: отличен избор на екипа на „Gaiana book & art studio“ за откриване на Колекция „Дракус“.  

Читателски дневник

Валентин Попов - една незабравима Нощ срещу ноември

Пожелах тази книга още, щом я видях. По две причини. Първо, вече бях прочела в Дракус „Кучешката дупка“. И второ, тя има перфектна корица и перфектно заглавие. Корицата е на точния баланс между комерсиалната привлекателност и изискаността. Заглавието звучи загадъчно и обещаващо  и това е постигнато с изпадането само на една думичка от името на титулния разказ.

Книгата съдържа 12 творби, предимно фентъзи и хорър.

За мен беше безкрайно любопитно да видя как пише един мъж с афинитет към всичко тъмно; един колега, който е видял специалната педагогика отвътре; един татко на малка принцеса. Повярвайте, комбинацията е страхотна!

Разказите са написани красиво и технически грамотно, описанията са богати и въздействащи. Пламъците, които виждаме на корицата, проникват неумолимо в творбите и обгарят всяка страница.Емоцията е пулсираща, някак езическа и вълнува. Особено красиви в това отношение намирам разказите „Лиан“ и „Чаят на госпожа Бърнс“.

На фона на разнообразието на теми и поджанрове, на мен като че ли малко ми липсва оригиналност на сюжетите. Щеше ми се да има и повечко неочакван край. Но това не са недостатъци, това е просто посоката, в която авторът Валентин Попов може да се развива и да расте. Защото аз съм сигурна, че той има още много какво да покаже и ще става все по-добър.

Огромното шест плюс обаче, което аз давам, съвсем обяснимо е за социалните теми. „Реката“, „Свобода за живот“ и „Стъклено момиче“ са творби, които надскачат жанра, а „Тебешир“ е моят фаворит, който ме разплака. А последното не е много лесно, защото аз знам много за разплакването чрез разкази.

В заключение – „Нощта срещу ноември“ е един чудесен дебют, който ме кара с нетърпение да очаквам следващата книга на Валентин Попов. 

Слънчогледите на Явор Цанев

Когато прочетох, че новият сборник на Явор Цанев „Слънчогледите“  ще съдържа весел  хорър, доста се озадачих. Обикновено не свързвам веселието с този автор. И не заради неподражаемата му лиричност. Когато чета нещо на Явор, винаги се сещам за сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга.“ Ей така, тъжен и мъдър ми е. Какво веселие може да се появи тук?

Всъщност, може би не сбърках много. Или да речем, че имаме разминаване в дефинициите. Това, което видях в повечето разкази от този сборник, не беше веселие, а един тънък, приятен интелектуален хумор. С чиято помощ се извежда и хорърът, пак на интелектуално ниво. Открих и още нещо, което ме изненада приятно и което липсва в предходните два сборника. Еротика, при това въздействаща, точно дозирана и уместна.

Моето лично читателско мнение е, че „Слънчогледите“ е още по-добър от „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Защото в него са запазени хуманността и социалната ангажираност, които бяха техен отличителен белег. Но освен това са добавени повече тръпка и забавление и значително са разнообразени прийомите. Чак се чудя колко нагоре може още да стигне Явор Цанев. И нямам търпение да разбера.   

Това е автор с нестандартна мисъл и въображение, летящо в други измерения. Той притежава умението винаги да открива различната гледна точка, за която никой друг не се е сетил. Човек би помислил, че в главата му бушуват неясни за наблюдателя, безконтролни процеси. Но качеството на създаваната от Явор Цанев литература показва, че той има дисциплината да пише премерено, да намира точните съотношения и отдава нужното внимание на детайлите. И да прокарва през всяко изречение червената нищка, която задържа вниманието на затаилия дъх читател.

Не знам доколко ще е коректно да давам подробности за самите разкази, все пак книгата е още твърде нова. Но поне да споделя за тези, които ми станаха любими. Допадна ми /включително и с подредбата си/ вампирската триада „Енергиен вампир“, „Вампирска усмивка“ и „Видеонаблюдение“. „Затворът“, „Зимни тревоги“ и „Кого да пречукам“ ме изкефиха с иронията. „Ключ за никъде“ някак ме накара да изпитам носталгия по детството, нищо, че никога не съм била малко момче. „По магистралата“ запленява със своята болезнена романтика. А „Сутрин, по новините“ и „Задрямал за малко“ са сред фаворитите ми, дори без да мога да обясня защо.

Ами... това е. Затварям „Слънчогледите“ със съжаление и с намерението пак да я прочета. Прочетете я и вие.

Читателски дневник

Dracus 02/2014

Може би някои от вас си спомнят тази снимка:

Разгеле, след продължителна и епична битка се докопах и аз до литературата и сега мога да кажа две слова за новия брой на списание Дракус – 02/2014. Колкото до „Слънчогледите“, тях ги чопля още, голяма краста са, да знаете, повече не издавам.

Значи, първо, държа лично да приветствам идеята за кориците през тази година. Определено добре им се отразява освежаването след толкова мрачнотии. При това са така добре подбрани, че пак са си „Fantasy, SF, Horror, Crime, Mystery and more…”. В случая може би „море, хорър и още нещо...“.

Като че ли този брой наистина минава предимно под знака на хоръра. Няма лошо, аз обичам. А и вие също, щом четете това ревю. 

„Наемник“ на Бранимир Събев е отличен в конкурса за фентъзи разказ на списание Дракус. Зловещо-забавна приказка, в която има от всичко по малко, че дори и еротична сцена. Хареса ми името на главния герой, иска ми се да чета поредица за него. Бранимир Събев е останал верен на способността  си да създава атмосфера. С друг автор не ми се  е случвало по този начин – четеш си и уж ти се струва, че това е нещо, написано за момчешко забавление... и изведнъж откриваш, че си затънал с двата крака, та после едвам се измъкваш.

„Цената на магията“ – Флориан Пекаж. Другият отличен разказ в конкурса. Романтично, красиво написано произведение със средновековно излъчване. Авторът показва усет към детайла по начин, по който далеч не всеки го умее.Неочакваният край не е свръхоригинален, но си е доста добър и ми хареса. Между другото, видях и разказа на Флориан Пекаж за конкурса на името на Агоп Мелконян. В Дракус е пратил по-хубавия ;)

„Дръпни си“ – Иван Атанасов. Уха! Майсторски забъркана каша от Фреди Крюгер, компютърни специалисти, бабандоле, което не знам какво е, малко вампиризъм, повечко трева и възмутена съседка. Перфектен баланс, жив език, симпатична, добре дозирана ирония. Да беше дозирал така и тревата главният герой, ама на! Само не разбрах Снъф съществува ли наистина, но пък на кого му пука? Хареса ми!

„Нощта срещу 1 ноември“ – Валентин Попов. Тези с трогателните семейни драми и задгробните мистерии най ги обичам. Накрая леко ми се изгуби логиката, но някой път ще питам автора за подробностите от замисъла му. По-важното е, че и с изгубена логика пак ми хареса, а това значи много при човек като мен, който в логиката се кълне. Между другото, едноименният сборник ще бъде част от подаръка за рождения ми ден, лично си го избрах. Предпочитах изненада, но като не може, хубава книга е вторият най-добър подарък (след изненадата).

„Лична карта“ – Иван Шивачев. Русенски разказ, ура! Считам за важно да си личи от кой край е авторът, най-малкото поне от коя държава. Ще ми се да виждам по-малко герои с американски имена в нашата литература. Затова, адмирации от мен за Иван Шивачев, най-малко по две линии: хем Русе, хем и темата за древното ни минало. На такъв коктейл няма как да устоя. И тук имам някой и друг въпрос по логиката, но ще си го премълча, абе много съм добричка тая вечер, сигурно е от хубавите разкази.

“Home sweet home” – Явор Цанев. Яворе, ако продължаваш така, съвсем ще се откажа да летя в космоса! А сериозно, считам за отличителна черта на автора да вижда сюжети на места, където другите няма да забележат нищо. Включително да открива потенциал за ужас навсякъде. Стига да поиска. Тук е поискал. Чудя се, има ли още планети и какво чака там?

„Жител на Каркоса“ – Амброуз Биърс. Срам, нищо не знаех за автора. А трябвало. Класиците затова са класици, защото са си го заслужили. Прочетете и ще видите. Образец.

И един прекрасен, фин и пикантен десерт – хорър хайкуто на Весислава Савова. Шоколад с чили. Много ми харесаха. Много ме настръхнаха. Не стига, че всяко за себе си е въздействащо, ами и всичките заедно те потапят в друга реалност. В която в полунощ е будна само порцелановата кукла.

Ами това е. Прочетете, ще ви хареса.

И напомням за конкурса „Вдъхновени от Краля“. Срок – 21.09.2014. Ограничение 6666 думи.

към Читателски дневник

Добрият човек и 35-годишната жена

Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.

Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)

Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.

Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.

Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.

Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.

А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.

Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.

Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.

Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.

Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.

Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.

В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник

С Краля по Зеления път

Имам задача за домашно.

Изключително приятна задача. Да чета Стивън Кинг и да се вдъхновявам. Доста негови книги съм изчела, но досега не съм се сещала да се вдъхновя. Идваше ми наум да се уча, да се вторачвам в това как-той-го-прави. Но не и да му позволя да напои сетивата ми със своята атмосфера и после да ми драсне клечката.

Разбира се, това последното, е много по-трудно. С обявяването на конкурса „Вдъхновени от Краля“ Явор Цанев ни пусна да ходим по ръба. Знаел го е, бас държа.

Предполагам, че непосветеният читател вече ме е разбрал неправилно. Всички, които не са чели Стивън Кинг (и някои от тези, които са го чели), си мислят, че той просто пише за някакви ужасии. Че го наричат Краля на хоръра защото е много талантлив в ужасяването и много на „ти“ със зомбитата, таласъмите, вампирите и извънземните.

Само че Стивън Кинг е нещо много повече. Той създава реалности и те потапя в тях с главата надолу. И винаги в центъра на тези реалности са хората, и теб те боли за тях. И аз ще го докажа, като ви разкажа за „Зеленият път“. Можех и с „Буик 8“, но това някой друг път.

Книгата не е нова, никак даже. Излязла е 1996-та година, а след 3 години е филмирана. Както чувам, много сполучливо. Някой ден ще видя как, но точно сега няма да си развалям удоволствието от филма, като го изгледам веднага след прочитането на книгата.

Представят „Зеленият път“ например така: „В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.“

Аз я видях малко по-иначе. Професионална деформация, предполагам.

В заглавието няма нищо интригуващо, затова и толкова време не привлече вниманието ми. В края на краищата, при такова огромно творчество на Стивън Кинг, няма как да съм прочела всичко негово.

Но ако ви кажа, че името „Зеленият път“ идва от зеления линолеум, с който е застлан коридорът в отделението за осъдени на смърт в един затвор? И този коридор води към помещението с електрическия стол? Това вече е друго, а?

Тук човек би си помислил, че в книгата ще има екзекуции, агресия, затворнически сбивания, надзирателски жестокости. Всъщност има. И въпреки това романът е изпълнен с човечност. Защото това прави Стивън Кинг. Той разказва за малките хора, среща ги със злото и им дава възможност да бъдат герои. И те наистина стават герои. Макар понякога да не си го признават.

Пол Еджкоум, главният надзирател, обяснява, че той и колегите му се държат внимателно с осъдените, защото те са на ръба на психичния срив и не бива да бъдат дразнени, за да няма неприятности. Скоро разбрах, че той омаловажава своите и техните заслуги. След някоя и друга страница реших, че те действат по-скоро като доброволци социални работници и психолози, а докрая вече знаех истината. Надзирателите от „Зеленият път“ са просто добри и свестни хора и осъзнават, че насреща си имат също хора, независимо от това, какво те са извършили в даден момент. И правят нужното.

Ето пример.

Процедурата изисква екзекуциите да бъдат репетирани. За времето на репетицията осъдените се извеждат извън сградата, за да не виждат какво се случва. Но не просто се извеждат, а се измисля някакъв повод,  така че те нищо да не заподозрат. Всички заедно се включват в този театър, никой не мрънка, никой не издава истината. Като се замислиш, защо да щадиш някого, който и без това съвсем скоро ще умре? Ами, изглежда има защо и героите нямат никакви съмнения в това.

Те са готови да дадат милост, разбиране и утеха. Готови са потърсят човека под маската на престъпника и да му дадат шанс, не да живее, защото нямат това право, но да си отиде с мир. Те не мразят и не съдят. Знаят, че има кой да  го прави вместо тях. И че трябва да има равновесие.

Сега да не си помислите, че цялата книга е населена само с ангели? Разбира се, че не, но те определено са ми любимите. Освен тях има още: много симпатичен чернокож лечител, чиято съдба ще ви скъса сърцето; лигаво връзкарче-злодейче без морал; интересен французин, обречен на мъчителна смърт; любов, която дава смисъл на живота; приятелство, способно да прекрачи граници; красива, фино поднесена мистика. И една гениална мишка.

Всичко има в тази книга, която не те оставя да спиш. Защото те кара да се замислиш за своя собствен Зелен път. Пътят, по който вървим всички ние. И не е без значение как точно го изминаваме.  

Нели Цветкова

Читателски дневник