Моята ледена принцеса

 

Йончо току-що беше измил големите каменни маси. Бяха готови за телата. Винаги бе смятал, че те много си подхождат. Студените маси и студените тела. Но тази вечер масите бяха самотни. И Йончо скучаеше.

Той прегледа доклада на санитаря от дневната смяна и изфуча презрително. Колегата му отново бе написал куп дежурни глупости. Личеше си, че не осъзнава смисъла на тяхната професия, не чувства творческия ѝ дух.

Те бяха първите, които докосваха мъртвите, след като някоя санитарка, в някое отделение, бе метнала чаршаф върху лицата им. Те бяха и последните, които ги подготвяха за срещата с опечалените близки. И със земята. Това бе романтично. И важно.

Именно то беше причината Йончо да работи тук. Всъщност, той имаше свястна диплома и въобще не беше некадърен. Но никъде не се задържаше на работа. Навсякъде се чувстваше зле. Освен тук, при мъртвите.

Леденината на кожата им, винаги по-студена от температурата в стаята, беше толкова аристократична. Абсолютната им неподвижност ги правеше да изглеждат като произведения на изкуството. Можеше да ги гледа до безкрайност. Обичаше да ги докосва. В тях нямаше злоба и гняв, нямаше съпротива и презрение. Те можеха да слушат по цяла нощ какво им разказва. Никога не му казваха не. Бяха... най-добрите приятели, които бе имал някога. Затова Йончо им се отплащаше с нежност.

Наближаваше един часът. В моргата беше все така тихо. Санитарят се прозя, захлупи на бюрото книгата, която четеше и се приготви да си ляга. Но изведнъж наостри уши. Не можеше да сбърка този звук. Насам идеше линейка.

Посрещна екипа на вратата.

- Какво ми носите, момчета?

Шофьорът се ухили към фелдшера, докато дърпаше носилката:

- Ще му хареса, а? Как мислиш?

Медикът го потупа по рамото:

- Булка, булка ти водим, Йончоооо! Хайде подписвай документите, че ни чакат адреси!

Метна на бюрото свитък формуляри, после тримата се заеха да преместят на една каменна маса тялото, опаковано в затворен черен чувал. Раздразнен от подигравката, Йончо почти не чуваше как фелдшерът обяснява:

- Отидохме по сигнал. Лежеше си на една пейка, кротко-кротко. Млада изглежда и няма никакви видими следи от насилие.  Криминалистите дойдоха, нащракаха си снимките и казаха да я вдигаме. Насочвай я към съдебната. И да не вземеш да я съблечеш, може да се наложат проби от дрехите.

- Няма, няма - разсеяно отговори Йончо.

Едва дочака линейката да замине. Старателно заключи, после изми ръцете си и седна на бюрото. Първо документите. Едно по едно. Така е най-сладко.

В омачканите листи нямаше нищо интересно. Самоличност неизвестна. Причина за смъртта неизвестна. Видима възраст 40 години. Йончо попълни внимателно журнала, после нагласи жетона с номер и се насочи към залата. Отново изми ръцете си и посегна към ципа. Сваляше го бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, която се откриваше пред очите му.

Черна коса, абсолютно права. Все още не беше изгубила жизнеността и гъвкавостта  си, значи жената не бе мъртва отдавна. Нормално чело, гладко, без пъпки. Оформени вежди. Скоро изскубаните косъмчета щяха да избият и естествената форма щеше да се възстанови. Йончо обичаше естествеността. Очите бяха затворени. Може би по-късно щеше да се осмели да раздалечи с пръсти клепачите и да види цвета им. Но по-късно. Едно по едно. Нослето вирнато, устните – тънки. Беше не просто прекрасна. Беше съвършена.

Санитарят продължи да смъква ципа на чувала с убийствена бавност. Този своеобразен стриптийз го преизпълваше с трепет. Не усети кога ѝ заговори:

- Дразниш ме, а? Дразниш... Искаш да съм само твой? Да жадувам да те видя? О, принцесо... каква мръсница си! Моя си... „Булка ти водим, Йончо“! Нещастници! Какво разбират те?

С треперещи пръсти санитарят докосна изстиналата плът на жената. Още не бе достигнала оная пареща студенина, която стряска. Но имаше време. Нали цялата нощ бе пред тях?

Той погали бавно лицето ѝ, прокара върха на показалеца си по устните ѝ. Постави длан отстрани на шията ѝ, там, където обикновено се усеща пулсът. Не почувства нищо. Притвори очи, блажено усмихнат и остана така.

Мъртвата беше облечена простичко – пола, блузка, сандали. При полагането в чувала блузата се бе извъртяла и едната презрамка на сутиена ѝ се подаваше. Най-обикновена презрамка на бял сутиен.

- Играеш си на скромна, а? – прошепна Йончо в ухото й. – Но ние с теб знаем, че не си... Неее, изобщо не си. Не и с мен.

Щеше му се да може да я съблече. Обаче знаеше, че това може да му коства работата. Където пипаха криминалните, нямаше място за свободни съчинения. Но тя беше толкова изкусителна! Та нали много добре виждаше как го кани да я докосне, да я прегърне... да се наслади на мраморната ѝ красота.

Йончо надигна внимателно полата. Беше разкроена, какво толкова? Никой нямаше да разбере, че бе надникнал. Видът на пълничките ѝ бедра го накара да изгуби контрол. Нямаше да я съблича, нямаше да нарушава правилата... просто щеше да я прегърне, да я притисне... Разтрепери се. Нали тя беше неговата ледена принцеса? Ако можеше да говори, сега щеше да го моли да я вземе.

Той се покатери внимателно и притисна тялото в прегръдките си. Покри лицето ѝ с бързи, несръчни целувки. Зави му се свят от възторг. Усети, че боксерките му стават мокри, но това не го спря. Ръката му се спусна надолу и обхвана талията ѝ.

Внезапно дочу въздишка. Огледа се трескаво, колкото ужасЕн, толкова и разгневен. Но наоколо нямаше никой. В моргата все така беше бяло, студено и лъскаво. Сърцето му прескочи един такт. Бавно, много бавно Йончо сведе поглед надолу. Очите на мъртвата бяха лешниково кафеви. И не беше мъртва.

- Пусни ме... – прошепна тя отпаднало. – Пусни...

Бавно вдигна ръцете си, опря ги на гърдите му и се опита да го отблъсне. Но бе твърде слаба и не успя, а той беше в шок и въобще не му хрумна да се помръдне.

Жената облиза устните си и бавно, пресекливо заговори:

- Къде съм? Пак ли съм... изпаднала в летаргия? Ти... кой си?

Силите ѝ свършиха и тя млъкна. Но очите ѝ ставаха все по-будни и започнаха да шарят ужасено наоколо. Изглежда, започваше да разбира. Отново опря длани на гърдите на Йончо. Тялото ѝ се стегна.

Излязъл от шока, санитарят се вгледа в лицето на жената. Цветът му почваше да се връща. Кожата под дланите му се стопляше, мекотата ѝ бе осезаема. В душата му се надигна отвращение. Неговата принцеса се бе превърнала в жаба. Противна, мърдаща, гнусна жаба.

- Колко си грозна! – проплака той.

После впи пръсти в шията ѝ и стисна.

към страницата