Nevermore

 

Нощта навлиза в най-зловещия си час. Черната ѝ бездна поглъща и последната частица живот. Навън е мъртво, само криле на демони прошумоляват в мрака. Пламъкът на свещта ми е като замръзнало острие, неспособно да пробие лепкавата тъмнина. Едва виждам какво пиша, ръката ми трепери… но бързам. Бързам да разкажа окаяната си история, защото знам, че преди да зазвъни песента на славея, тя ще дойде за мен.

Ще чуя почукването на клюна по прозореца. Бледа ръка ще дръпне завесата. И аз ще тръгна с нея, защото с нея е моят път. Когато адът се отдръпне, за да допусне светлината в лъжливото ѝ царство, Едуард Прайс ще е изгубен за света.

Вие, които четете тези редове, бъдете снизходителни към слабостта на един грешник. Вашият покорен слуга наистина се опита да живее по Божиите закони. Но злото бе по-силно. Ще ви разкажа всичко, а вие ме съдете, както ви повелява Господ и вашата съвест.

Роден съм в семейството на богат търговец. Не помня майка си, която се споминала от треска, когато съм бил в младенческа възраст. Баща ми беше суров човек и аз изпитвах тежестта на ръката му заради всяко свое провинение. Бях тихо, затворено дете и той често ми се караше за това. Все повтаряше, че няма да опазя и умножа богатството му, поради слабостта на характера си. Аз всячески се стараех да угодя на бащината воля, но очевидно Господ ме бе създал твърде неспособен.

Разочарованието на баща ми растеше и това го накара да вземе мерки. Скоро след двадесетия ми рожден ден той ме повика в кабинета си и ми каза:

- Едуард, окончателно се убедих, че ти не си синът, който бих желал да имам. От теб никога няма да излезе добър търговец и се боя, че след смъртта ми с твоята некадърност ще се докараш до просешка тояга. Ако майка ти бе живяла по-дълго, за да ми роди още синове, би било друго. Но тя се оказа слаба и болнава, а ти явно си като нея. За съжаление, си единственият ми наследник и аз трябва да направя и невъзможното, за да запазя семейното богатство, което съм натрупал с толкова труд.

Аз мълчах, навел глава. Знаех, че баща ми е прав и бях готов да приема всяко негово решение. Той продължи:

- Решил съм следното. Възможно най-скоро ще се омъжиш за дъщерята на Джошуа Рединг. След смъртта ми моята търговска компания ще се слее с неговата и ще премине под негово управление. По-късно ще я ръководят синовете му. Те са способни млади мъже - тук той ме изгледа накриво - и ще съхранят и умножат всичко, което съм постигнал. Ще ти дадат някоя синекурна длъжност и ще осигуряват издръжка на теб и съпругата ти до края на живота ви. Ще включа това в завещанието си. Сега върви, ще ти съобщя датата на сватбата.

Кимнах мълчаливо и излязох. Изпитвах благодарност към своя баща, затова, че се е погрижил да не остана без препитание поради слабостта си. Отидох в стаята си и се отдадох на размишление.

Но за слабите натури размишлението е вредно занимание. Колкото повече мислех, толкова повече в ума ми се прокрадваше разочарование от бащиното решение. Аз бях единствен наследник и ето, че с един замах бях лишен от своето наследство. Цял живот щях да бъда зависим от чужди хора, да водя жалко, безсмислено съществуване. Сега, когато бъдещето ми бе отнето, едва сега започнах да се питам дали не бих могъл все пак да се мобилизирам и да извърша велики дела.

Не си позволих задълго тези мисли. Аз бях добър син и знаех, че бащината воля е закон. Затова потиснах раздразнението си, без да знам, че то ще продължи да тлее, докато превърне живота ми в купчина разсипани догарящи въглени.

Бъдещата ми съпруга се оказа капризна и невротична. Тя прекарваше голяма част от времето затворена в спалнята си, при спуснати завеси, заради някакви пристъпи, които, както ми казаха, се дължали на мигрена. Когато не беше на легло, Робърта Рединг не се спираше на място. Движенията ѝ бяха резки и често ме стряскаха. Пронизителният ѝ глас ме караше да подскачам. “Едуард, подайте ми чадъра! Едуард, позвънете за чаша вода!” и други подобни, бяха обичайните реплики, чрез които тя общуваше с мен. Като единствена дъщеря в семейството, годеницата ми беше свикнала да се изпълняват всичките ѝ желания. А братята ѝ, които винаги бяха наоколо, зорко следяха поведението ми и аз не можех да си позволя дори едно недоволно изсумтяване.

Представата за бъдещия семеен живот все повече ме плашеше и аз започнах да намразвам неприятното създание, което ми бяха определили за съпруга. В същото време таях и непозволен, кощунствен гняв към човека, който ми я беше избрал - моят баща.

С никого не споделих тези чувства, напротив, научих се старателно да ги прикривам. Подлостта е оръжие на слабите, а аз установих, че я нося в себе си в достатъчно количество. Преструвах се като същински актьор, но това в крайна сметка се отрази на здравето ми. Слабата ми психика и крехкият ми организъм понесоха последиците от вътрешните ми терзания. Започнах да прекарвам все повече време затворен в стаята си, разсейвайки се с проучвания върху литературата на миналия век. Баща ми пуфтеше с презрение, когато станеше въпрос за моите занимания. За него те бяха безсмислено губене на време. Фактът, че не ми ги забрани, показва доколко бе вдигнал ръце от мен и моята некадърност.

Сватбеният ден настъпи много по-бързо, отколкото бих искал. Изпих първото уиски още сутринта, преди закуска. Представата за Робърта, която крещи по камериерката и тропа с крак, не излизаше от главата ми. Докато стигна до църквата, краката вече трудно ме държаха. Не помня нищо от самото бракосъчетание, нищичко, до момента, в който се свестих в спалнята си, след като, както се оказа, бях облекчавал стомаха си няколко пъти от изпития алкохол. Приличието изискваше да се върна при гостите. Едва тогава можах да огледам булката, която приличаше на закачалка с провесена върху ѝ бяла рокля. В отговор получих от нея вбесен поглед, промърморих някакво извинение и се извърнах на другата страна. За щастие, празненството беше към края си и скоро ние се оттеглихме за първата си брачна нощ.

О, кошмарна нощ! Навярно всички сили от ада са се събрали тогава, за да причинят непоправимо зло!

След като изчаках достатъчно дълго време, почуках плахо на вратата на спалнята, която вече щях да деля с Робърта. Тя лежеше неподвижна в мрака и аз внимателно се вмъкнах под завивките. Не знаех какво да правя. Боях се от тази жена. Но не исках отново да стана обект на критиките на моя баща, затова сложих ръка на рамото ѝ.

Усетих как тя се стегна под допира ми, а после, за моя изненада, започна да се извива по странен начин. Преди да разбера какво става, движенията ѝ преминаха в конвулсии. Опитах се да я задържа и панически я затиснах към леглото. Бях върху нея и различавах в тъмното очертанията на лицето ѝ. Бялото на изблещените ѝ очи просветваше, устата ѝ бе покрита с пяна, която опръска лицето ми. Пляснах я няколко пъти леко по бузите, с надеждата да я накарам да се съвземе. В отговор Робърта впи пръстите си в раменете ми толкова жестоко, че ноктите ѝ ми причиниха рани, дори през ризата. Тялото ѝ се изви и се опря само на тила и на петите. Отхвърлен при това движение, аз паднах до нея на леглото и не посмях да помръдна повече. Целият треперех, ужасѐн, сигурен, че зъл демон е обладал тялото на моята съпруга. Със затаено дишане слушах мучащите звуци, излизащи от гърлото ѝ. После те преминаха в хриптене и накрая престанаха.

По-нататък не помня нищо.

Когато дойдох на себе си, ми разказаха, че Робърта получила епилептичен припадък. Имала това страдание от малка и досега, с Божията помощ, се оправяла бързо след пристъпите. Този път обаче си глътнала езика и, понеже не съм знаел как да ѝ помогна, починала. Колкото до мен, аз съм получил треска и съм бил в безсъзнание три седмици.

Отново бях разочаровал баща си. Не само бях провалил плана му за спасяване на бизнеса, ами и поставих под въпрос отношенията му с неговия приятел Джошуа Рединг. Бедният ми родител едва разубедил братята на Робърта от намерението им за саморазправа. Цялото семейство виняло мен за смъртта на съпругата ми. Само една от нейните баби била казала:”Горкото момиче извади късмет. Представяте ли си какъв живот би водило с този неудачник? Поне се отърва навреме.”

Това ми разказа моят баща, седейки до леглото ми и клатейки глава със смесица от съжаление и отвращение към мен. След това ми нареди да се възстановя възможно най-скоро и да започна да посещавам гроба на Робърта. Само така нейните братя щели окончателно да се убедят, че съм неутешим съпруг и не нося вина за смъртта на сестра им.

Без да знае, по този начин баща ми ме изпрати право в ноктите на демона.

Пристъпвах бавно към гроба, защото още не бях върнал силите си. Подпирах се с бастун, а в другата ръка носех цвете, което щях да положа в памет на покойната. Отдалеч видях, че там е коленичила жена, облечена в черно. “Какъв малшанс, казах си, натъкнах се на някоя от нейните баби.” Но не смеех да се върна у дома, без да съм изпълнил нареденото. Затова обречено продължих напред.

Спрях до пресния гроб. Жената не помръдваше. Покашлях се и поздравих. Тогава тя се обърна и краката ми се подкосиха. Това беше Робърта, само че цялата в черно и с воалетка. Чертите на лицето ѝ бяха изкривени от злоба и гняв. Но когато ме видя, изражението ѝ се промени светкавично. Погледът, с който ме дари, бе тъй нежен, че аз напълно се обърках. Никога приживе моята съпруга не ме беше гледала така.

- Любов моя - изгука тя. - Откога те чакам…

- Ти… не си ли мъртва? - успях да изграча след известно усилие.

- Мъртва съм. И какво от това? Върнах се, за да бъда с теб. Ще ти кажа една тайна. Сватбената клетва не е вярна. Смъртта не може да ни раздели.

- Робърта, аз…

- Знам, мили. Прощавам ти всичко. Как да не ти простя, като виждам, че не можеш да живееш без мен? Като знам, че скоро ще сме заедно във вечността?

Тя протегна ръка към мен. Ужасѐн, набутах цветето между пръстите ѝ, после се отдалечих с бързи крачки, доколкото ми позволяваше телесната ми слабост. Посмях да се обърна крадешком, едва когато стигнах края на пътеката. Робърта бе изчезнала. На гробната могила беше кацнал гарван. Блестящото му око беше втренчено в мен.

Никакви мои молби не успяха да разубедят баща ми. Всеки ден, като осъден на смърт, аз поемах към гробището с цвете в ръка. Всеки ден там ме чакаше духът на моята покойна жена и настояваше да я последвам в отвъдното. Отначало тя бе нежна и прелъстителна. После започна да се ядосва на моята тъпа упоритост.

- Ти няма да можеш да живееш без мен, не разбираш ли? С моята смърт животът ти е съсипан. Никога няма да си щастлив, вечно ще страдаш! Никога не ще намериш щастието без мен! Никога, разбираш ли? Nevermore!

И тропаше с крак.

Не можех нищо да ѝ отвърна, пелтечех неразбрани глупости, накрая се обръщах и побягвах. За мое щастие с времето бях започнал да възвръщам силите си и бягах все по-бързо. Винаги поглеждах от края на пътеката и винаги на могилата стоеше неизменният гарван. Веднъж дори ми се стори, че го виждам да тропа с грозния си, ноктест крак.

Мина известно време и баща ми се успокои. Той бе възстановил добрите си отношения с мистър Рединг и вече започваше да крои нови планове за спасяване на компанията. Само че те не включваха моя тъст и семейството му, затова задължението ми да посещавам редовно гроба отпадна.

Чувствах се по-добре, като не срещах покойната си съпруга и здравето ми се укрепи, доколкото това бе възможно. Само нощем, в просъница, дочувах завивките да съскат, като от извиващо се между тях тяло, а грачещ шепот повтаряше “Nevermore, nevermore”. Но, под влиянието на лауданума, който бях започнал да приемам заради треската, бързо се унасях и призрачните звуци не достигаха задълго до мен.

Един ден баща ми ме повика в кабинета си.

- Едуард - започна той. - Ти поставяш пред мен изключително трудна задача. Очевидно никак няма да ми е лесно да спася наследството ти. Смятах, че съм намерил решението, но се оказа, че ти дори не можеш да опазиш жива една жена.

- Съжалявам, сър - измънках с наведена глава.

- Няма как, ще трябва да направя още един опит. Споразумях се с Илай Билингс за женитбата ти с малката му дъщеря. Както той ме увери, тя е в отлично здраве. Имала неблагоразумието да те хареса, макар че не разбирам защо. Не оставила баща си на мира, докато не дал съгласието си за тази сватба. Илай много обича Елизабет, имай го предвид. Опитай се да не я убиваш.

Побързах да се измъкна от кабинета, преди баща ми да е забелязал зачервените ми бузи. Аз също не бях безразличен към чара на младата мис Билингс. Развълнуван, сякаш летях към стаята си, без да предположа, че там ще ме очаква покойната мисис Прайс. Тя седеше на леглото ми с мрачно изражение, а очите ѝ ме пронизваха гневно.

- Кажи ми, че това не е истина, Едуард! Кажи ми, че няма да отидеш на тази сватба!

- Но, Робърта… баща ми… - опитах да се оправдая.

- Не ми разправяй басни, Едуард! Баща ти няма власт над живота и смъртта! Ти си ми дал дума!

- Всъщност не съм… - прошепнах с пресъхнали устни.

- Все едно! - отсече покойната ми съпруга. - Трябва да го направиш, трябва да дойдеш при мен! Не може да живееш без мен!

- Не! - изрекох твърдо и после се свих, сякаш очаквах да ме удари. Смелостта ми бе стигнала само за тази единствена дума.

- Каквооо? - изкрещя Робърта.

В стаята сякаш връхлетя торнадо. Завесите се изтръгнаха от местата си и заплющяха в лицето ми, предмети летяха и се удряха в мен. Гарванът, който бях виждал толкова пъти на гробището, изведнъж се появи отнякъде и ме връхлетя. Острите му нокти изподраха лицето ми, а огромната му, твърда човка се опита да изкълве очите ми. В стаята кънтеше грозният му грак. Свих се на кълбо и закрих, колкото можах, главата си. Изкрещях: “Иди си, Робърта, не те искам!” И изгубих свяст.

Съвзех се на пода. Бях се омотал в завесата. стаята приличаше на бунище, а драскотините по лицето ми кървяха. На вечеря баща ми поклати осъдително глава при вида ми, но не ме попита нищо.

Робърта повече не дойде да говори с мен. Но колчем дръпнех завесата, за да надникна навън, гарванът беше там и ме наблюдаваше. Нощем продължавах да чувам шепота “Nevermore, nevermore!”, после сънувах как удушавам Робърта в първата ни брачна нощ и се събуждах мокър от пот, потресен от възбудата, която този сън носеше на тялото ми.

 

Сутринта на втората си сватба не пих нищо, освен обичайната си доза лауданум. По-късно през деня се наложи да взема още, защото вълнението и нетърпението предизвикваха слабост у мен и на няколко пъти едва не припаднах. Новата ми съпруга беше най-красивото и мило същество, което бях виждал през живота си. Тя ме гледаше с обожание, което не разбирах как съм заслужил. Отвръщах на пламенните ѝ погледи и броях часовете до момента, когато щяхме да останем насаме. Тогава, сигурен бях, мъките ми щяха да приключат. Животът ми щеше да започне отново.

Защо съм си мислил, че мога да избирам?

Нетърпеливо последвах Елизабет в спалнята, като се спрях само за момент, за да взема още една доза. Любимата ми съпруга ме очакваше, тъй прекрасна в бялата си нощница, поръбена с дантела. Тя ми се усмихна свенливо и протегна ръце към мен, аз направих крачка... и тогава на пътя ми се изпречи Робърта. Изкривеното ѝ от ярост лице се приближи до моето. Усетих зловонието на сяра и катран. Устата ѝ зееше, кървавочервена отвътре, с остри, страховити зъби. Тя ме прегърна и тогава усетих, че ръцете ѝ са всъщност гарванови криле. Покри ме целия с тях, а устата, внезапно превърнала се в клюн, се насочи към шията ми.

Отблъснах я със сетни сили и отново направих крачка към Елизабет. Беше трудно, сякаш въздухът бе станал гъст и спираше движенията ми. Тогава жената-демон изграчи, върна човешкия си вид и легна в съпружеското ми легло… върху Елизабет. Мисълта как любимата ми е смазана под това адско изчадие ми донесе нови сили и пак тръгнах напред. Робърта се опита да си придаде изкусителен вид и ме повика с пръст. С един скок се озовах върху нея и стиснах с две ръце омразната ѝ шия. Тялото ѝ се разтресе, ръцете ѝ се опитаха да разхлабят хватката ми, но не успяха. Стисках, обезумял, и повтарях: “Няма да се върнеш повече! Nevermore, nevermore…”

Тялото под мен се отпусна.  Отворих очи и видях гарвана, който бе кацнал на таблата на леглото. В очите му имаше насмешка. Сведох поглед… и с ужас срещнах мъртвите очи на Елизабет, изскочили от орбитите. Главата ѝ се люлееше. Бях ѝ счупил врата.

Гарванът каза дрезгаво:”Ще се върна за теб, Едуард”. И изчезна.

Отгогава пиша и се старая да не поглеждам към леглото. Остана ми още малко лауданум, който ще изпия накрая, преди да стъпя на стола и да поставя на шията си въжето, което  вече съм закачил на тавана. Когато Робърта се върне, ще съм готов да тръгна с нея, в нейния свят, където има само мрак, мълчание и безнадеждност. Ще се моля да не срещна Елизабет, чията невинна душа погубих. Не бих могъл да понеса тази среща, но знам, че тя няма да се случи. Моята несбъдната съпруга сега пее с ангелите. Невинността и добродетелността ѝ радват същества, много по-достойни от мен, грешния.

А аз ще последвам Робърта. Бог да се смили над бедната ми душа!

 

Възрастният мистър Прайс дочете писмото и въздъхна тежко. Не бе очаквал, че лауданумът може да доведе до такива страшни последствия - халюцинации, самонараняване, убийство, самоубийство. Но, вероятно, причината не бе в лекарството, а в слабостта на сина му. С лауданум се лекуваха всички, все пак. Това не можеше да е проблем. Истинският му проблем сега беше друг.

На кого щеше да остави компанията?

към страницата