Застъпницата

    

Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба ѝ.

Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, проверява налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.

Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги дразнеше, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:

- Сложихте ли солта в краката?

- Всичко сме направили, лельо Лино - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.

- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.

Гласът ѝ звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но ѝ бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да ѝ противоречи. Правеха го само зад гърба ѝ или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.

- Няма да забравим – обеща Люба.

Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”

Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия ѝ взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не ѝ се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да ѝ възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.

Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.

Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше ѝ само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта ѝ, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото ѝ в библиотеката.

Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.

Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:

- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?

Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:

- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.

Възрастната жена се смееше и отговаряше:

- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?

Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.

По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:

- Има ли някой там?

- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.

Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.

Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.

Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният ѝ глас. По това те разбраха, че тя си отива.

- Купѝ къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.

- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката ѝ двамата.

Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.

- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?

- Аз съм ѝ внук. А вие кой сте?

- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?

- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.

- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да ѝ се издълбае името.

- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.

- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.

- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите ѝ, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.

След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.

„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”

Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете ѝ и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:

- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.

към страницата