Зелено листо от салкъм

 

- Не тъй, комшийке, не тъй! – подвикна отдалеч бай Митьо. – Чакай, ще дойда да ти помогна!

Той бръкна в сандъчето с инструменти, извади лозарската ножица и бързешком се запъти към съседния двор. Комшийката беше подпряла малка стълба на зелено боядисания чардак и се бе покатерила на нея. Опитваше се да реже асмите, но явно се затрудняваше. А бай Митьо беше майстор в тая работа и не можеше да търпи да се похаби лозе.

Вече влязъл в двора, той със закъснение се посмути.

- Добър ден! Аз... извинявам се за нахалството, ама веднъж като отрежеш, после няма оправяне. Вие сте отскоро тука, нали?

Докато той говореше, съседката слезе пъргаво по стълбичката, обърна се към него и му се усмихна:

- Отскоро съм. Не сме се запознавали още, то досега все сняг, сняг, всеки затворен вкъщи...

- Тъй си е – върна усмивката бай Митьо и протегна ръка. – Димитър се казвам аз, бай Митьо ми викат.

Жената отри в жилетката си ръце, овлажнени от мъзгата на лозите, после пое дланта на госта:

- Аз съм Елена.

- Приятно ми е – каза бай Митьо. После, незнаейки как да продължи, се пощура малко и извади ножицата от джоба си. – Ето виж сега, това тук трябва да се резне над тая пъпка... Иди, иди си шетай, аз тука ще се оправя.

И се залови на работа. Леля Елена го погледа, погледа, пък влезе вътре, да приготви нещо за хапване. Асмите покриваха целия двор, доста работа щеше да има по тях.

След няколко часа бай Митьо беше изрязал всичко и бе събрал пръчките на снопчета. Той се запъти към дворната чешма, да си измие ръцете. В това време леля Елена, видяла през прозореца, че работата е приключена, се подаде навън и покани госта да влезе.

- Заповядай, заповядай, ей тука се настани. Еее, аз пък не се сетих, иди викни и съпругата! Къща до къща сме, таман да се запознаем...

- Не се притеснявай, комшийке, за тая работа. Аз съм самичък. От много време...

- О... – отрони Елена и сведе очи.

- Не, не, разведен съм – обясни чичо Митьо. После, след кратко колебание, попита: - А ти?

- Моят мъж почина преди три години – обясни домакинята, докато пъргаво слагаше прибори и наливаше ракия.

- Бог да го прости - рече гостът. – Извинявай, ама... мъж ти да не е бил Атанас? Синът на баба Иванка?

- Да, същият. Обаче аз нея не я познавам – потвърди леля Елена, но сякаш нямаше желание да говори повече по темата. Нищо чудно. Цяло село знаеше, че преди много години баба Иванка жестоко се бе скарала със своя син. Той бе идвал няколко пъти да се сдобрява, но тя го прогонваше отново и отново, докато младият мъж напълно престана с опитите. Така и никой не разбра каква е причината за кавгата. След време се чу, че Атанас се устроил в града и се оженил, но повече никой не го видя в село. Постепенно всички свикнаха да възприемат баба Иванка като свадлива бабичка без близки. Така и си умря, самичка.

След смъртта ѝ къщата стоя празна години наред. А преди месец се забеляза, че някой се нанася там. Хората шушукаха, питаха се дали са нови купувачи или някои наследници. Но никой досега не бе успял да разбере.

- Ясно - кимна бай Митьо. – И сега какво, реши да се отдадеш на селски живот? А наздраве!

- Наздраве! Ами как да ти кажа, апартаментът трябва на децата. Тясно ни е. Аз не бях идвала тука по-рано, но дъщеря ми се сети за това наследство и реших да опитам. За мен това е чужда къща... – някак тъжно каза тя. После изведнъж вдигна глава и се усмихна широко: - Пък може така да ми е по-лесно!

Бай Митьо на свой ред се усмихна. Пийнаха мълчаливо. След малко леля Елена се раздвижи.

- Аз да взема да сипвам. Ти... ще прощаваш... манджата ми не е от тукашния край, ама... дано ти хареса.

И тя постави пред госта чиния, от която се носеше апетитно ухание на чесън. Пилешкото месо беше се позачервило във фурната. Доматеният сос бе сгъстен с разбити яйца, в него имаше печени зелени чушки, накъсани на ивици по дължина.

- Казва се саламура – добави срамежливо леля Елена.

- Знам... как се казва... – бавно изрече бай Митьо. Той бе вперил зашеметен поглед в ястието, сякаш не можеше да повярва на очите си. Вдишваше жадно аромата му и сякаш се канеше да се просълзи. Бавно натопи залък в соса, зави около него парченце чушка, после все така бавно го предъвка и глътна. Леля Елена гледаше смаяно как гостът се изправя, застава пред нея, взема ръката ѝ и я целува.

- Де унде ещь¹? – попита той, като я гледаше с очакване. Тя ахна.

- Де Златие² – отвърна с пресъхнали устни. И се разплака.

 

***

Омекналата вечерна светлина се процеждаше през прозорците, а двамата съседи продължаваха да седят до масата и да си говорят. Доскоро напълно непознати, сега те не можеха да се наприказват. Постоянно изскачаха нови и нови теми за обсъждане, нови неща, които трябваше да споделят.

- А ти как се оказа тука, в Русенския край?

- Още като ученик дойдох, да уча в Корабния техникум. При нас, във Вършец, беше хубаво, спокойно. Но аз исках простор, исках да пътувам, да видя свят. Пък и обичах машините.

- Разбирам. И мъжът ми ги обичаше. Беше инженер в КТМ-то.

- А аз – в Корабната.

- Значи не тръгна на път?

- Не... След казармата отидох да следвам и после се върнах в града. Имах и други възможности, но си бях харесал една русенка, та заради нея. Тя пък не излезе стока, не изкарахме дълго... Ама аз вече си бях свикнал с работата, с колегите... Ами ти? Как стигна от Златия до Русе?

- С метеора – засмя се Елена. – Шегувам се де, ама то си е вярно. По него време много хора от нашия край се преселваха насам. Та и аз... Предложиха ни по комсомолска линия. И се вдигнах с още две приятелки и хайде тука. Оставих баща и майка, ама като си млад, не мислиш много-много за тия неща. Гониш вятъра...

Двамата се умълчаха. После Елена попита:

- Връщаш ли се от време на време там?

- От много години не съм ходил. Нашите като починаха, продадох къщата. Тогава бях още млад, работех... Нямаше как да ходя често, щеше да се разруши. А Вършец е курорт все пак, взех ѝ добра цена. Тогава купих тази къща, да си я ползвам за вила.

- Да... - проточи Елена. – И аз забравих пътя за натам. Мъжът ми не обичаше моите роднини. Дразнеше го, че говорят влашки, като са си у дома. Все едно цигани, тъй викаше.

Бай Митьо понечи да каже нещо остро, но се сдържа. Не му беше работа. Елена продължи:

- И затуй ги виждах рядко. Защото е далеко, пък и той все не даваше да ходим... А сега вече няма никой от тях жив.

- Е... сега... аз ще ти бъда роднина. Ще си говорим за нашия край – усмихна се гостът и се надигна да си ходи.

- Идвай по-често – отвърна леля Елена.

 

***

Оттогава двамата съседи станаха неразделни. Мине се не мине, леля Елена приготвяше баница със сирене, но в заливката слагаше лимонада, а отгоре я поръсваше със захар. Почукваше на вратата на бай Митьо, а той с жест ѝ посочваше кухненската маса, после отиваше да наточи вино. Сядаха, отливаха за умрелите, после пийваха от кехлибарената напитка.

- Нищо не разбират тука от вино, Ленко – казваше бай Митьо. – Смеят се на отела³, че не се пръскал и не ставало хубаво вино от него. Ти само виж какъв цвят, какъв аромат...

Леля Елена примижаваше от удоволствие заради начина, по който я наричаше съседът. Не бе чувала името си така от малка. После отвръщаше:

- Тъй си е, Мито. Ами черният отел? Гъсто вино, хубаво вино... Чак зъбите ти посиняват от него.

- Така е, така е. Как мислиш, аз да взема тия дни да заколя едно пиле, че да ти го дам да направиш от оня ориз, с домати и копър? Готвиш го също като маминия.

- Когато кажеш, Мито. И аз ще завъдя пилета, само да почнат да пускат на пазара.

- Ти затова нямай грижа. Ще дойда да ти ги превозя. Ама сега... нали знаеш какво ще те помоля? – и я поглеждаше мило.

Леля Елена знаеше. Леко поизчервена, защото се притесняваше от гласа си, тя подпираше лакти на масата и запяваше:

“Фойе верде салчиоара,

нич о фрунза ну е амара

ка фрунза де салчиоара,

ка мама де адоара...”⁴

В песента се изливаше мъката на сирачето, принудено да живее при втора майка. То молеше родната си майка да стане от гроба, за да види пак красивото ѝ лице, да почувства допира на меките ѝ ръце...

Всеки път и двамата се просълзяваха. После пееха още и още и се опитваха да накарат мъката да заспи.

 

 

***

 

Веднъж, след малко повечко чаши от бистрото вино, бай Митьо каза замислено:

- И ние сме така, Ленко, като в песента... Няма родна майка, няма роден дом... Няма и да се върне...

- За добро сме го решили, Мито, - възрази леля Елена. – Млади сме били, искали сме да вървим напред. Само дето... като отидеш много напред и няма вече къде да се върнеш.

- Тогава трябва да търсиш родния дом напред, нали?

- Ех, остарели сме вече. Само едно ни остава – да си доживеем дните.

Бай Митьо се поусмихна. От доста време той набираше смелост да изрече нещо, от което нямаше връщане назад. Посегна и хвана ръката на леля Елена.

- И аз това викам, Ленко. Да си доживеем дните. Ама заедно. Така ще имаме всичко. И роден дом. Ти си моят роден дом сега. Какво ще кажеш, а?

Леля Елена го погледна, отвори уста, после я затвори. Очите ѝ се наляха, сетне на лицето ѝ се появи усмивка. Без да каже нищо, се отпусна на гърдите му и притихна там. Вече и тя беше намерила родния си дом.

 

 

 

1 – Откъде си? – влашки

2 – От Златия – влашки; Златия – село в област Монтана

3 – Отел – винен сорт грозде, в Русенския край по-известно като липа

4 – Зелено листо от салкъм,

никое листо не е толкова горчиво,

както листото на салкъма,

както животът при втора майка... - влашки

към страницата