Минало свършено

Мразя дежурството ми да започва с приемане на болни, но няма как. Докторът пак е някъде по кабинетите, тъй че честта засега се пада само на мен. Притеснената придружителка видимо бърза, сигурно вкъщи я чакат мъж и деца. Не е изплашена, личният лекар казал, че праща баща й при нас малко да го поизследваме, да го поосвежим...  Дядото мълчи, погледът му е стреснат. Точно както изглеждаш, когато се изплашиш от внезапна опасност, само че той си остава все така през цялото време. Питам го как се казва, а той отговаря смутено:

- Дядо Влади.

Пфу, той да не очаква аз да напиша в документацията „дядо Влади”? Въздъхвам демонстративно, после искам личната му карта. Старецът бавно вади голямо портмоне, отваря го с треперещи ръце и след дълго прехвърляне на съдържанието му ми подава документа за самоличност. Минаваме цялата процедура по приемането. Аз започвам нервно да потропвам с крак, защото и друга работа ме чака. Накрая го завеждам в стаята и му соча леглото:

- Ето тук ще бъдеш – втора/трето.

Дядото ме гледа, сякаш се надява да го пратя у дома му. Пациенти! Бавно обяснявам:

- Оправи си багажа и облечи пижамата. Докторът, като се освободи, ще мине да те види.

Така и го оставям, с втренчен в пространството стреснат поглед. Не съм сигурна, но мисля, че трепери.

А някога дядо Влади бил достолепен мъж. Преди паркинсоновата болест да направи походката му жалка и трогателна, той пристъпял тежко и с достойнство. Имал всички основания за това. Съселяните му го тачели, защото бил работлив и съвестен. Бил не просто комбайнер в ТКЗС-то, а най-добрият комбайнер в околността. В ръцете му машината мъркала доволно. Какво си говорели двамата насаме, никой не знаел, но дядо Влади, който тогава бил просто Влади, не позволявал друг да ремонтира комбайна. Сам го поправял, сам го чистел. Винаги бил пръв и селото се гордеело с него. Когато минавал по улицата, хората неволно се разстъпяли да му направят път и някак се стягали и изправяли, заразени от енергичността му. Моми и жени въздишали по хубавеца Влади, но той имал очи само за своята Райка. Двамата живели в мир и разбирателство, отгледали деца и внуци. Докато един ден дядо Влади не изгубил всичко.

Наближавал денят на пенсионирането му. Цяло село се готвело го да поздрави с празника. Председателят подготвил реч, от читалището нагласили кратка програма, приятели и съседи накупували подаръци. От своя страна дядо Влади заколил няколко агнета и обявил, че ще сложи трапеза за всички. В деня преди събитието леля Райка не подвила крак. Месила пити, редила баници. Накрая нагласила тавите с ориза, смесен с агнешките дреболийки, нашарен с червена и зелена чушка и морков, щедро поръсен с ароматен джоджен и девисил. Върху него наслагала сочните късове месо. Завила всичко, да не го кацат мухите, викнала на дядо Влади да откара тавите в стола на ТКЗС-то и полегнала за малко. Юбилярът изпълнил задачата, поспрял се и тук-там на приказка. Всеки искал да му каже по нещо, да го поздрави. Като се върнал, намерил Райка починала в съня си. Сърцето й не издържало на напрежението. Или просто й било дошло времето да си отиде. Така богатата трапеза за пенсионирането се превърнала в помен.

Аз не знам всичко това, защото преди малко се запознах с дядо Влади. Няма и да го узная, защото срещата ни ще бъде кратка. Пък и защо една сестра от първи сектор на вътрешно отделение трябва да се интересува от биографиите на пациентите си? Дядо Влади е като всички други в стаята: поуплашен възрастен мъж в синя болнична пижама. Личи му, че друг път не е попадал на такова място. Смален от годините, с треперещи от болестта ръце, той представлява тъжна картина. Но аз съм свикнала да гледам такива картини, те са по цял ден пред очите ми. С времето се сливат в една синя върволица, губят лицата си, губят смисъла си. Втора/четвърто, първа/пето, трета/второ... Идват и си отиват, някои излизат, изцяло покрити с чаршаф, някои си тръгват усмихнати, оставяйки бонбони и торти. Повечето се връщат отново и отново и е само въпрос на време при кое постъпване чаршафът ще ги покрие презглава. За някои с колегите се шегуваме, че са безсмъртни.

Но дядо Влади идва за първи път. По това време в стаята е и моят дядо, затова минавам по-често оттам. Трябва да го наглеждам, майка ми поръча сто пъти, а и нали си го обичам, дядо ми е. Всъщност, присъствието му доста ме изнервя. Той е чудесен селски дядо и най-хубавите ми спомени от детството са свързани с ваканциите в неговата къща. Но тук малко ме излага. В тази обстановка много си личи колко са изостанали селските му маниери. Веднъж, докато слагах система на съседното легло,  го чух как посръбва супата си и едва се сдържах да не избягам. На всичко отгоре измъкна люта чушка отнякъде, явно баба пак беше развалила дисциплината. На това вече не издържах:

- Дядо, какви ги вършиш бе? Кой ти внесе тая чушка, баба ли? Направо ще я убия! Аз колко пъти да обяснявам, че лютото ти е забранено? Докторът нали ти каза? На диета си! Ама никак не слушаш, ей, да знаеш, че ще кажа на мама! Като остареете, ставате направо невъзможни.

Мама казва така. Аз все пак не разбирам чак толкова от стари хора, само на двадесет и три съм и даже ми е малко странно как така са още живи. Не че искам да умрат баба и дядо, пази боже! Дядо въздъхва със съжаление и хвърля чушката в коша. После ми прави знак:

- Венчо, я ела тука да те питам нещо на ушенце.

Откакто е при мен в отделението, не ми харесва да ми вика Венчо. Той така си ме нарича още от малка, когато ме дундуркаше на коленете си. Все ме дразнеше, че съм момченце. Аз съвсем мъничко се обиждах, но знаех, че дядо се шегува и това стана наша любима игра. С нетърпение чаках да ми каже „Ей, Венчо, ей, момченце”, за да тропна с крак и да отвърна: „Не съм момченце, ето виж, имам дълга коса!” И после двамата прихвахме да се смеем. Но тогава бях малка и си бях при дядо на село. А сега сме в болницата, аз работя тук и си имам хубаво и авторитетно име на голяма жена – Венета. Но нищо не казвам на дядо, защото си го обичам. А той ми шепне:

- Венчо, ти не може ли да питаш доктора, дя? Тука дали не правят такива изследвания?

- Какви изследвания?

- Ами... дали нямам направена магия – смутено изтърсва старецът. – Защото баба ти каза...

Не успявам да се сдържа и се развиквам:

- Абе ти изкуфя ли? Какви магии пък сега? Ти за смях ли искаш да ме направиш тука? Аз с тези хора работя, а ти искаш да ме излагаш? Нали уж си бил комунист навремето, как може да говориш такива бабини деветини? Не, не, направо ще кажа на мама да те мести на друго място, аз такива работи повече няма да търпя!

Излизам сърдито и не виждам как дядо се свива унизен под завивката, обръща се към стената и не проговаря на никого в стаята чак до вечерта. Дядо Влади вижда всичко това, но си мълчи. Той е изплашен, защото няма никаква представа какво ще му правят. Опитва се да се разсее и потъва в мисли за миналото.

Веднага след погребението на леля Райка децата на дядо Влади го поканили да живее с тях в града. Но той отказал. Останал да се справя сам близо до гроба на съпругата си, в къщата, където двамата били щастливи цял живот. Полека-лека възрастният мъж се нагодил към самотата. Завъдил си коте или може би то завъдило него. Дошло отнякъде, дребно и оскубано, спяло в галоша му, делило с него млечната попара. Отърквало се в глезените му и му мъркало. Като поотраснало, почнало да му носи подарък мишки и да ги оставя пред вратата. Дядо Влади не се изоставил. Гледал си градинката, кокошчиците. Всяка от тях си имала име, всяка била готова да го остави да я хване и да я изпита дали ще снесе. Старецът малко се затворил към хората, но пък се сближил още повече със земята. Всеки стрък пипер бил за него живо същество. Говорел на розите, които била насадила покойната му стопанка. Като почнал трудно да върви, си взел магаренце и с него станали неразделни. Животното разбирало всяка негова дума и знаело всички пътища в околността. Понякога отивало да го бутне с муцуната си и не го оставяло на мира, докато не получи ласка и добра дума.

Дядо Влади се справял добре с домакинството. Не умеел твърде да си готви, затова се записал да му носят храна от патронажа. Обаче бързо разбрал, че никой не може да прави боба като неговата Райка, затова предпочел да хапва простата храна, която сам си произвеждал. Преживял така доста години, но после болестите почнали да го застигат. Тогава придобил онова постоянно изплашено изражение на човек, който не разбира какво се случва с живота му. Съселяните му го поздравявали с топлота и уважение, а като го отминели, въздишали съчувствено. И ето че един ден дядо Влади попаднал във вътрешно отделение, първи сектор, втора/трето.

На другата сутрин влизам в стаята, да подканя пациентите да се подготвят за визитацията. Те довършват закуската си. Днес имат маргарин и мармалад. Никак не са лоши тия мармаладчета от дарението, в индивидуални опаковки с шарена картинка. Случайно поглеждам към дядо Влади. Той тъкмо размазва маргарина по филията с лъжица, явно не си носи нож, а тук такива екстри не раздаваме. После оглежда чинията и захапва хляба. Ей, тоя човек май ще пренебрегне вкусното мармаладче! Но негова си работа, може пък да не обича сладко, не всички са маниаци като мен, нали?

Дядото взема лъжицата отново и посяга към мармаладчето. Тогава разбирам. Санитарката небрежно го е хвърлила в чинията и то се е захлупило с картинката надолу. Изглежда като обикновена купчинка сладко с ненормално правилна форма. Дядо Влади натиска с лъжицата и явно се чуди защо не може да си вземе от него. Откъде старият човек да знае за индивидуалните опаковки? Пък и сигурно недовижда... Приближавам се, а той се стряска, сякаш хванат да върши нещо нередно. Или пък се плаши от мен, нали вчера така се развиках на дядо пред него? Нежно отстранявам треперещата му ръка, обръщам опаковката и обелвам станиолчето с нарисувани ягоди. Оставям мармаладчето в чинията и се усмихвам на дядо Влади. Очаквам да видя усмивка насреща, но той гледа толкова тъжно. Смънква нещо нечленоразделно, от което става ясно, че докрая не е могъл да реши дали да каже благодаря или мерси.

Гледката на унизения възрастен човек ми натежава и се обръщам. Срещам сериозния поглед на дядо. Присядам на леглото му, хващам любимата възлеста ръка и питам:

-       Как си, деденце?

А дядо погалва моята и отвръща топло:

- Добре съм, Венета.

- Венчо – казвам, неочаквано и за себе си. – Викай ми Венчо.

Следобед бързам да подредя лекарствата, когато от втора стая се звъни. Влизам тичешком. Дядо ми сочи към трето легло и изрича с разтреперан глас:

- За две минути стана. Както си лежеше, само изхърка и свърши.

Проверявам набързо пулса, очите ми са насълзени. За пръв път оплаквам пациент. Отивам да викам дежурния лекар и сигурно ми личи, че съм разстроена, защото той ме гледа особено. Слава богу, нищо не ми казва.

Дядо Влади вече е отнесен, покрит с чаршаф, а санитарката е оправила леглото му. Втора/трето е свободно за пореден път. Седя при дядо и тъжно казвам:

- Горкият старец, колко ли му е било страшно тук? Да си отиде по този начин, без близки до него, в непозната болница...  И всички тия неща, които са му чужди... – вече тихичко хлипам. – Ти... видя ли... мармалада?

- Видях – тежко казва дядо с ръка на рамото ми. – Нашето време е свършило, Венчо. Сега е вашето. И дано повече млади са като теб.

Изведнъж ме обзема ужас, че може да го изгубя. Така набързо, без да съм му казала всичко важно. Както си отиде дядо Влади, без да види за последен път децата и внуците си, без да се прости.

Винаги ми се е струвало откачено да прегръщаш дядовци на публично място, но сега, без да се замисля, се хвърлям в прегръдките на моя и казвам:

- Прости ми, дядо! Обичам те! 

към страницата

Клуб "Анонимна лакомия" - Кристина Маринова

Напоследък почти не чета на хартия, но тия дни се залових да наваксам поне с книгите на няколко приятели. Започнах с „Клуб „Анонимна лакомия“ на Кристина Маринова и, както не ми се четеше хартиено издание, така не оставих книгата, докато не я завърших.

Веднага ще кажа, да, познавам се с Крис лично и да, тя е Фортуна, също като мен. При това е лауреат на първия ни конкурс за къс разказ „Мостове“, и то напълно заслужено. Ако обаче някой си мисли, че това ревю ще бъде част от критикуваната напоследък система за взаимни хвалебствия между авторите, да си гледа работата. Аз съм Дева, бе хора! Докато не накритикувам някого, не заспивам вечер. Обаче, не се и съмнявайте, че също така и ще я похваля. За абсолютно всичко, за което е заслужила.

Кристина определя романа си като крими и чиклит. Аз казвам, че той е двете, плюс още много. Преди всичко, това е една книга за любовта. За семейството, което ни подкрепя, дори когато грешим; за истинските приятели,  които са готови заради нас понякога да вършат глупости и да поемат рискове; за хората, които имат в сърцето си място за онеправданите и се стараят да им помагат. И, разбира се, за истинската, голямата любов между мъжа и жената, която движи света.

Клуб „Анонимна лакомия“ е книга, толкова топла, че ти къса сърцето. Приисква ти се да имаш в своя живот нещата, за които се разказва в нея. А, ако вече ги имаш, се преизпълваш с благодарност, защото осъзнаваш колко са ценни.

Освен всичко, това е патриотична книга. Нашият любим град Русе е в нея с чара си, с историята си, с емблематичните места. Всеки, който го познава, добива ясна представа къде и как се случват събитията. А който не го е посещавал, сигурно би поискал по-скоро да се потопи в атмосферата му.

Но всички красиви послания не правят тази книга захаросана. В нея има много темперамент и една динамика, която на моменти даже трудно се следва. Има, признавам, и известна многословност, най-вече когато главната героиня Доротея се обръща към читателя (повествованието е в аз-лична форма), за да разкрие себе си и да сподели своите разбирания. Тъй като знам откъде Доротея е взела това си качество, напълно в духа на романа ми се иска да кажа: „Кристино, млъкни малко, наду ми главата!“. Но истината е, че Кристина не трябва да млъква. Защото проблемите, за които тя говори, са твърде важни и някой трябва да крещи за тях.

Това са проблеми, които донякъде са табу в днешния свят на възвеличаван егоизъм, възхвалявана жестокост и промивки на мозъци. Иска се смелост, за да се говори за това, как обществото притиска индивида, докато му спре въздуха, за да го вмести в своите измислени стандарти и да не му позволи дори и да помисли, че може и иначе. Да го накара да забрави, че трябва да бъде преди всичко приятел на себе си. Това общество, с неговите неумолими норми, дава сила на една определена категория хора – тези, които нараняват. Безсъвестно, безотговорно рушат съдби, затриват животи, със съзнанието за безнаказаност. Всички ги  виждаме около нас, но обикновено не смеем да ги посочим с пръст, защото обществото ги е легитимирало.

Но Кристина Маринова ги е посочила и с това заслужи завинаги възхищението ми.

Обещах критика, няма да я пропусна. Аз, като върл любител на книги и филми за серийни убийци, смятам, че можеше криминалната нишка да се разработи по-добре. Знам, че акцентът е другаде и криминалната история е по-скоро похват, чрез който да се поставят важните въпроси. И все пак, ми се искаше да видя повече.

Щеше ми се също така да е малко по-ясна мотивацията на участниците в основната любовна история. Няма да давам подробности, за да не разкривам тайните на сюжета. И знам, че любовта е нерационална. Но все пак, в развитието на тази нишка сякаш има известна накъсаност и моментите на прелом не са достатъчно добре показани.

Но голяма работа! Ако романът беше съвършен, накъде щеше да се развива авторката? Честно казано, тези пропуски аз определям като дреболии на фона на важното – една книга, написана на наднационално ниво, но в същото време подчертано българска; роман, изпълнен с топлота, емоционалност и динамика; произведение, говорещо за важни проблеми на нашето съвремие. Мой любим роман.

Поздравления за издателство „ИвиПет“ за добрия избор и за смелостта им да подкрепят съвременни български автори.

А от Кристина Маринова очакваме нова книга. И по-бързо, ако може.

Внукът на ковача

Шумът от улицата неумолимо проникваше в съня му. Не беше аларма – да го изключиш и да пропуснеш първия час. Нямаше вече аларми, нито училище. Нямаше я и майка му, да го скастри за излежаването. Калин въздъхна и нахлузи старите джинси. Слънцето едва се подаваше над гората.

Излезе навън. Хората се стичаха на площада с угрижени лица. На полуразрушената естрада стояха трима въоръжени мъже. Около очите им имаше тъмни кръгове от недоспиване, но по-важното бе ужасът в зениците. Един от тях пристъпи напред и викна:

- Хора! Няма какво да увъртам, ще го кажа направо. Нощес видяхме змей!

Множеството ахна, после замлъкна ужасено. Някой треперливо се обади:

- Ама дракон ли? Истински?

- Дракон, змей, ламя, динозавър, все тая! – гневно изрече друг от въоръжените. – Който им разбира, да каже какво е. Важното е, че и това ни дойде до главите.

- Стреляхме го – додаде третият. – Куршум не може да го убие. Трябва друго оръжие, а не знаем какво. 

Сега вече тълпата се разшумя. В горите около селото имаше какви ли не създания, които само чакаха да настъпи нощта, за да нападнат. Вълци, мечки, рисове, лъвове и дори снежен барс. Магическите бяха не по-малко. Вече бяха застреляли един върколак със сребърен куршум, а група вампири намери смъртта си от хайка, въоръжена с ясенови колове и светена вода. Само змей досега не се бе появявал.

Същите тези хора, които сега се гледаха безпомощно, доскоро биха потърсили в гугъл решението на проблема си. Нещо повече: не биха имали такъв проблем. Но сега всичко се бе променило. Само за няколко дни Бързата война превърна техния защитен свят в непознат кошмар. Имаше земетресения и промяна на релефа. Повечето от околната суша изчезна. Селото, обградено от гори, вече се намираше на остров. И никой не знаеше съществува ли другаде земя, цели ли са градовете, живи ли са близките им. Не знаеха и нямаше как да проверят. Нямаше ток, телевизия, интернет. Затова пък изведнъж много хора се оказаха с различни паранормални способности. Вероятно някаква особена радиация бе причинила това.

Живееха на острова от месеци и все повече губеха надежда, че отвъд водата има някой оцелял, който ще ги намери. Обработваха земята, за да се изхранват. Дежуреха, за да поддържат огъня. Дежуреха и за да се отбраняват. Но ето че тая сутрин дежурните бяха донесли лоши новини.

Някой бутна Калин по рамото и той се обърна. Моряна, внучката на съседите, го гледаше напрегнато право в очите.

- Ела да поговорим – прошепна му тя.

Знаеха се от деца, прекарваха тук ваканциите. Не бяха се виждали много време, а когато се срещнаха преди няколко месеца, Калин бе изгубил ума и дума от хубостта й. Сигурно между тях щеше да пламне ваканционна любов, но дойде Бързата война и шестнадесетгодишното момиче неочаквано се превърна в селската вещица. Тя лекуваше, виждаше отвъд границите и всички се допитваха до нея. Знаеше кое как да се направи, макар никога да не го бе учила. Когато повика Калин, той се изплаши, но знаеше, че на Моряна никой не отказва.

- Ти си внукът на ковача – натърти девойката, опирайки показалеца си в гърдите му.

- Вярно е, дядо си пазеше работилницата... – започна Калин, но се спря посред думата и присви очи. – Какво ще искаш?

- За змея е нужен меч. Като старинните. Със заклинание.

- И понеже дядо беше ковач, аз...

- Да. Ще го изковеш и ще убиеш змея.

- Извинявай, Мори, не че ти отказвам, но... погледни ме. Аз съм хилав. И не знам нито едно заклинание. Нито пък имам представа как се кове меч.

- Не виждам друго, Калине. Само това. Ти ще го изковеш, ти ще убиеш змея. Просто го направи. Щом е писано, значи има начин да стане – и тя понечи да си тръгне. Младежът я хвана за ръката:

- Почакай. Защо не каза пред всички?

- И ти не казвай. Магията не е за пред всеки.

- Я чакай малко! Магия? Знаеш, че нямам паранормални...

- Имаш връзка с родовата памет. Виждам те. Просто извади всичко.

И си отиде.

- Страх ме е... – прошепна Калин. Но тя не го чу.  

Калин стоеше пред вратата на работилницата с чук в ръка. Не бе намерил друг подходящ инструмент, а се съмняваше, че някъде ще открие ключове за ръждясалия катинар. Чувстваше се толкова тъпо, колкото и изглеждаше. Само преди няколко месеца, бе дошъл тук, в празната къща на баба и дядо, натирен от родителите си да учи за матура. Те се надяваха никой да не го разсейва, но така и не проумяха, че това, което му пречи на ученето, е в главата му. Там се вихреше един вълшебен свят от феи, магьосници и дракони. Само че Калин мечтаеше просто да стане писател и да разказва невероятните си истории. И през ум не му минаваше някой ден да участва в истинска фантастична сага. Затова сега беше смешен сам на себе си, с огромния чук в слабите си ръце. Обаче змеят в гората не беше смешен. И момчето замахна.

Вътре беше пълно с паяжини. Калин отвори заялите капаци на прозорците и седна на малко столче в средата на помещението, да помисли.

- Дяди, дяди, направи меч! Истински!

Споменът се яви неочаквано и той му се остави. Тогава беше едва на четири, но вече мечтаеше за славни битки. Видя се как полита нагоре в силните ръце на дядо си, а после – как със затаен от възхита дъх държи малък затъпен меч от ламарина.

- Може ли да убие дракон, дяди?

- Може, Калинчо. Направил съм му заклинание.

Дядо му сигурно се бе шегувал, но сега вече нямаше шега. Калин се опита да си спомни какво е чел за мечовете в интернет, преди мрежата да изчезне. Не беше много. Налагаше се да импровизира. Ето, знаеше израза „желязото се кове, докато е горещо“. Чувал бе малко и за закаляването. Виж, заклинание нямаше как да съчини.

Защо изобщо се занимавам с тия глупости, каза си. Но знаеше защо. „Тия глупости“ бяха днешната реалност. При  зловещите нощни нападения загиваха хора. Нямаше избор.

Следващите дни Калин прекара затворен в работилницата на дядо си. Разпали малкия оджак, изрови парчета метал, които му се струваха подходящи. Събра смелост и опита да нагрява и да удря с чука. Първото му творение беше криво и намачкано и не приличаше на никоя позната вещ. Следващото имаше приблизителна форма на меч, но никакво острие.

И Калин продължаваше да удря и да удря с тежкия чук, а потта рисуваше черни вади от сажди по голите му гърди. Понякога мисълта за изхода от предстоящата битка се опитваше да обсеби ума му, но той я натикваше незабавно обратно на дъното, все едно и нея бе ударил с чука. Вечер се довличаше до леглото, за да дремне и хапваше набързо храната, която напоследък някоя добра душа му оставяше. Сутрин скачаше още сънен и отново нахълтваше в работилницата, решен най-накрая да изкове проклетото оръжие.

Там го завари Моряна в края на третия ден. Седеше на столчето, вперил поглед в блестящия меч на масата. Не забеляза гостенката веднага. Тя се приближи и застана до него мълчаливо. Двамата гледаха оръжието, което меко сияеше в здрача.

Нямаше смисъл да пита защо Моряна бе дошла точно сега, откъде бе знаела, че мечът е готов. Сигурно нямаше нужда да й казва и това, как в транса на ударите с чука си бе спомнил всичко за коването на оръжие. Всичко, което никога не бе знаел. С всяко движение мишците му бяха заяквали, а ръцете му бяха добивали опит, който се добива за години. Гледаше метала и знаеше къде да го изтъни и къде – да го заточи; как да закали повече периферията, за да може вътрешната част да остане гъвкава и да свисти като жила при движенията на боеца. Как да го излъска и как да положи върху него знак, който виждаше за пръв път, но го познаваше отлично, защото предците му го бяха отпечатвали от векове. А накрая, когато лъскавото оръжие вече лежеше на масата и само върховете на пръстите му го докосваха, устните му сами изрекоха древните слова на заклинанието.

Вечерта настъпи. Калин посегна и мечът легна в дланта му. Моряна го прегърна. Извади стрък здравец и го закичи с треперещи ръце.

Отдалеч се дочу ревът на змея. Младият мъж пристъпи навън и луната го огря. После тръгна към съдбата си.

Непознатото ръчно плетиво - любопитно

Ръчното плетиво има богата, многовековна история. То съществува, откакто хората си изработват дрехи. В последните два века обаче, благодарение на развитието на технологиите, от една страна и на медиите – от друга, техниките и стиловете на плетене се разнообразяват изключително много. Днес, в ерата на интернет, обменът е свободен и интензивен. И все пак, не всичко в изкуството на плетенето е широко познато.

Ще ви разкажа за някои интересни, по-малко познати техники на плетене. При някои от тях има и съчетаване с други текстилни изкуства.

Фрийформ /скрамбъл/ е стил в плетенето на една кука, който дава възможност майсторката да развихри въображението си. При него в неправилни форми се съчетават елементи, изплетени от прежди с различна текстура и цвят, включително и такива с ефекти. Използват се най-различни мотиви и бримки. Доста често има обединяваща тема, например цветя или морско дъно. Обикновено изделието е с подчертан релеф. Възможно е да бъде много пъстро или да съчетае в себе си няколко нюанса на един и същ цвят. При фрийформ се търси единство в разнообразието. Талантливият творец ще успее да създаде истинска картина със своите прежди, така че срещата с подобно плетиво да бъде незабравима. В стил фрийформ може да се изплете всичко, тъй като отделните части са малки и се прикачат една към друга както е нужно  , за да се постигне необходимата форма. При този начин на плетене елементите се съединяват плътно или направо се плетат един от друг.

Чанта фрийформ - лична колекция

Не е така при ирландската дантела. За нея не може да се каже, че е малко позната, напротив. Тя е една от най-популярните в днешно време дантели, тъй като се изработва сравнително лесно на една кука, а не отстъпва по красота на старовремските творения, плетени със совалки и игли. Също като фрийформ, ирландската дантела се състои от отделни елементи. Само че тук майсторите се придържат към характерните мотиви. Обикновено тази дантела е едноцветна или с малко на брой аристократично съчетани цветове. Разнообразието на видовете конци също е по-малко. Най-често в такъв стил се изработват фини изделия – блузи, рокли, дори булчински воали, затова за тях се използват нежни, тънки конци. За разлика от фрийформ, елементите тук са разположени на разстояние и съединени помежду си с красива мрежа, изплетена с кука или с игла. За да се съединят правилно частите, те се прикрепят с карфици върху достатъчно твърда, но пробиваема основа /например дебел дунапрен/, с лицето надолу. Трудничко се плете мрежа с такива ограничени движения, но пък резултатът си заслужава.

Ирландска дантела - лична колекция

Поанлас /френска, румънска дантела/ съчетава в себе си плетене на една кука и плетене с игла. Първоначално се изплита достатъчно количество шнур на една кука. Той се изработва лесно и служи за основа на плетивото. Моделът се начертава върху парче плат или хартия и шнурът се разполага по очертанията, като се тропосва и съединява, където е нужно. Следва запълване на кухите части с конец и преплитане на този конец с помощта на игла по такъв начин, че да се получи едно невероятно ювелирно изделие.

Поанлас - www.zhenomania.ru

Ако видите чанта, шал или шапка с огромни бримки, преплетени на групи по няколко, това е техниката брумстик. При нея бримките се нанизват върху много дебела кука или друг подходящ предмет /линийка, банкова карта/. Така те стават много големи, а при последващото им изплитане в групи по няколко наведнъж се получават красиви фигури.

Брумстик - www.veneza.ru

Като говорим за големи бримки, напоследък е на мода плетенето с ръце. Производителите откликват на всяка нова идея и на пазара може да се намери много дебела прежда, която е подходяща за работа в такъв стил. Нищо особено няма тук, при издърпването на нишката се възпроизвежда движението на куките. А който не иска да работи със свръхдебели конци, може да си купи така наречената Т-шърт прежда. Или да си я приготви сам, от старите си тениски. Освен за плетене с ръце, такава „прежда“ може да се ползва за изработване на импровизирани домашни килимчета. Ивиците плат се прикрепят една към друга, като се оплитат със здрав конец. Килимчето може просто да прилича на вита баница, но с повече въображение може да стане и истинско произведение на изкуството.

Не можем да не споменем и амигуруми – изкуството да се изработват плетени на една кука триизмерни кукли. Корените му са японски, но то отдавна шества по целия свят. Назовете който и да е анимационен герой и почти със сигурност ще можете да го намерите в интернет – изплетен като амигуруми фигурка. Всяка майсторка има свои тайни и свои авторски схеми. Куклите варират от стилизирани и много изчистени образи, до истински плетени скулптури, повтарящи всяка подробност на оригинала. Представете си например зайче в кошничка, а около него розички – и всичко това високо 10 см. Да, определено кученцата, котенцата и зайчетата преобладават. Но съм виждала и еротични фигурки, и герои от филми на ужаса…

Амигуруми - лична колекция

Все по-популярен напоследък става тунизийският стил на плетене. При него се използва кука с кукичка на върха, но тя е дълга. Тунизийското плетиво съчетава елементи от плетенето на една и на две куки. При всеки ред в едната посока бримките се вземат на куката, а после плетачката се връща в обратната посока и ги изплита така, че да ги затвори. Оригиналното тунизийско плетиво е пъстро и красиво, майсторките изработват по този начин всичко, което другаде се прави на една или две куки – дрехи, килимчета, покривки и какво ли не. Интересно е, че по-малки елементи могат да се изплетат в тунизийски стил с малка кукичка. Такива често се използват като съставни части на ирландската дантела, тъй като имат много красив релеф.

Тунизийско плетиво - www.perchica.ru

Интересно е да се знае, че някои техники, за които се употребява думата „плетене“ всъщност не са плетиво. Това са плетенето на мрежи и макрамето. При тях не се образуват бримки, а възли, които са с доста по-различна форма и начин на постигане. Те са умения, чиито корени се крият в древността и са свързани с две неща – възловото писмо и мореплаването. Едва ли някой може да каже доколко двете са свързани помежду си, но най-вероятно са. Древният човек е търсел практичност в изработваните предмети, но също така се е опитвал и да си осигури мистична закрила в опасните начинания. Съчетанието от двете родило цяла система от възли, които били използвани при всякакви видове транспортни средства и примитивни уреди – от корабите до каруците. Често, когато искаме да кажем за нещо, че е здраво закрепено, казваме „вързан на троен моряшки възел“. Но едва ли знаем как наистина се прави такъв възел. Днес тези техники са познати на скаутите и на любителите на някои екстремни спортове. И на майсторите на макраме.

Ето и няколко текстилни изкуства, които не са плетиво, но също ползват като материал различни видове прежди. Мисля, че ще ви бъде интересно да се запознаете с тях.

Ганутел  е техника, при която нишките се усукват в рамка от тел, докато я запълнят изцяло или частично. Такава рамка се изработва за всеки отделен елемент от изделието, например листо на цвете. За да се закрепят добре нишките, телта първо се навива като пружинка, а после й се придава формата на елемента. Конците се вмъкват между завивките на телта, като същевременно се подреждат по специфичен начин, който придава на творението красота и позволява по-добре да се имитират оригиналите. С ганутел най-често се изработват декорации и бижута. Някои по-елементарни изделия могат да се изработят от напълно неопитни хора. Но, разбира се, като при всяко изкуство, и тук има висш пилотаж.

Ганутел - www.luckytoys.ru

Японското изкуство темари изумява със своя финес. Най-простичко, то представлява бродерия върху текстилна топка. Топките се правят от остатъци от стари кимона и се използват за игра. Изработването е едновременно простичко и много, много сложно. Виждайки тази красота, човек трудно би повярвал, че се започва с това, да се смачка ненужно парче плат на топка и да се омотае с прежда. Аз опитах веднъж, макар да не стигнах до края. С учудване установих, че дори и без никакъв опит, след достатъчно навиване на преждата, топката се получава с правилна форма. След преждата, отгоре се намотават по-фини конци в същия цвят. Целта е да се получи идеално гладка повърхност. За да може бродерията да има съвършена форма, площта на кълбото се оразмерява с помощта на най-обикновена ивица хартия и забиване на карфици на определени места. Резултатът е по японски прекрасен.

Темари - www.goblenite.net

Разнообразието в света на плетивата е огромно. Един хендмейдър може с години наред да изучава различни техники и пак няма да знае всичко, нито пък ще може да реши кое е „неговото“ изкуство. Аз самата проучвах и опитвах дълго време и все още се чувствам като в богато заредена сладкарница.

 За мен беше удоволствие да споделя с вас част от наученото. 

Непознатото ръчно плетиво - историята, част 2

Малко известен е фактът, че другият много известен днес метод – плетенето на една кука, всъщност се е появил едва през XIX век. Може би някой ще възрази – ами дантелите? Та нали те са от XIV- XV век? Така е. Но тази дантели не са били плетени. Те са изработвани, като плътни ивици плат или друга тъкан са били съединявани с красиво преплетени конци. Но това е ставало с помощта на игла или совалка. Ажурите на една и две куки, които познаваме днес, се появили много по-късно. Майсторите дори не ги признават за истинска дантела.

Изкуството на дантелите се развило първо в Западна Европа, по-късно и в Русия. Оформили се школи в много градове. Техните изделия се различавали както по използваните техники и инструменти, така и по мотивите, които се включвали в творбите. Единствената българска школа е Калоферската. Тя е характерна с взаимстването на елементи от дърворезбата, която по това време е била изключително добре развита и днес грее от иконостасите на църквите и таваните на възрожденските къщи.

Дантелите, изработвани в западноевропейските и руските градове носят имената на школите си, но те имат и едно общо име – брюкселска дантела. Интересна разновидност е брюгската дантела, която се плете на една кука, но стилът й е такъв, че напомня дантелите на совалка. Просто плътната част, която обичайно би трябвало да е ивица плат, при тази дантела се изплита с куката.

Воал от брюкселска дантела

Макар че оригиналните дантели не са плетиво, беше необходимо да разкажа за тях, тъй като те са свързани с по-нататъшното развитие на плетачеството.

А сега ще се върна на плетенето на една кука. То се появило едва през XIX век. В женски списания от този период се откриват модели, под които подробно е обяснена техниката на работа. Това води до извода, че изкуството е било ново и слабо познато. Но ето ви и още една изненада. Закривената кукичка първоначално не е била използвана за плетене, а за бродиране на гергеф! С нея платът се пробождал отгоре и нишката се издърпвала. Едва след това започва усъвършенстването на новата техника и много бързо тя става модна и популярна. Бедните жени плетели и продавали, за да се препитават. А богатите дами се учели да държат своите скъпи сребърни кукички с дръжки от слонова кост елегантно, за да привличат вниманието върху красивите си, нежни ръце.

Един от факторите, който способствал за масовото навлизане на плетенето на една кука, била индустриализацията. Производството на конци и прежди станало евтино и плетачките лесно можели да си позволят да си купят материали. А според теоретиците, изделията на една кука „гълтат“ повече нишка.  

Ажурите на една кука се наричат още немска дантела

Огромен напредък в този вид плетиво се отбелязва в средата на XIX век, когато госпожица Риего де ла Бланшардие издава книгата си с модели на ирландска дантела. Ирландската дантела, по мое мнение, е може би най-красива от всичко, което може да се изплете на една кука. Тя има всички достойнства на оригиналните дантели, но освен това ги и надгражда. По-късно ще ви разкажа повече за нея.

Оттогава са изминали 170 години. През това време плетачеството се е развило много, но основните бримки са си все същите. Само въображението лети, лети и създава красива магия. Днес се изработват най-разнообразни изделия, включително такива, които съчетават в изработката си плетене на една и две куки, шиене, бродерия и най-различни други техники на ръкоделие. Масовото навлизане на интернет доведе до обмен на идеи и възможности за обучение. Изкуството на плетенето се усъвършенства с всеки ден. 

Данните и снимките са от www.liveinternet.ru

Непознатото ръчно плетиво - историята, част I

Когато стане дума за ръчно плетиво, обикновено си представяме вълнени чорапи и пуловери на плитчици или пък онези дантелени салфетки със странното име „мильо/миле“, които май вече никак не са на мода. Едва ли си даваме сметка колко огромен и разнообразен е светът на плетивата.

А той няма как да е друг, след като плетенето съществува почти, откакто човекът е започнал да си изработва дрехи.

Според  Уикипедия, най-старите запазени плетени вещи са датирани от III-V век. Това са чорапи, открити в коптска гробница, както и перуански артефакти. Нека обаче направим уговорката, че плетивата все пак не са от камък и трудно се запазват. Най-вероятно плетенето е съществувало много  преди това.

Коптските чорапи били пригодени за носене с обувки тип джапанка

Изучавайки рисунките по древногръцки вази, Уилям Фелкин предполага, че тесните панталони по тялото, с които са изобразени пленените троянци, всъщност са плетени. Той прави и предположението, че платното, което Пенелопа всяка нощ разнищвала и на другия ден наново тъкала, всъщност не е било платно. Според него то е било плетиво, защото то е много по-лесно за разплитане и така цялата история става по-логична. Разминаването обяснява с грешка в превода.

Викингите пък плетели с игла. Това бил много специфичен начин на работа, а готовото изделие не можело да се разплита с дръпване на нишката. То било много здраво… но не и на местата, където се връзвала следващата нишка. А тези места били много, защото конецът се вдявал в иглата, както за шиене и се отрязвал, преди да се започне работа с него. Тази техника била известна в Англия, Германия, Норвегия, Финландия и Русия. На някои места тя се запазила чак до началото на ХХ век.

След известен период на забрава, през XIII век плетаческото изкуство се възражда в Западна Европа. Отначало изделията били предназначени само за богатите, защото изработването им било трудоемко и това ги правело скъпи. Трябва да кажем, че това не били груби вълнени чорапи, а копринени творби на плетаческото изкуство, с качество, близко до днешните фини чорапи – плътност 20 дение. 

 През 1589 г. английският свещеник Уилям Ли изобретил първата плетачна машина. Но тя не станала популярна, защото тогава не било възможно да се изработят достатъчно тънки игли за нея.

Уилям Ли

Машината на Уилям Ли

През XVI век идват на мода плетените ръкавици, малко по-късно вече се плетат барети и пуловери. С развитието на плетаческите техники започват да се обособяват различни стилове. 

Епископски ръкавици, плетени със сребро

Панталони на курфюрст Август Саксонски, 1552 г..

Интересна е историята на аранското плетиво, за което има запазени данни от XVIII век. Населението на островите Аран, Ирландия, се препитавало предимно с риболов. Жените на рибарите плетели за своите съпрузи пуловери, чорапи и клинове с различни видове плитки и кръстосвания. Както често се е случвало с елементите на облеклото, те не били просто за красота. Преплитанията символизирали рибарските мрежи и представлявали защита, пожелание за успех и богат улов. Както при дантелите и шевиците, всеки елемент носел своето значение, един от най-често използваните  бил „дървото на живота“. Всяко семейство имало своята характерна шарка. Легендата разказва, че понякога по пуловерите и чорапите се налагало да разпознават телата на удавените рибари. През ХХ век плетивата с арански мотиви излизат на пазара. Днес плитките са един от най-употребяваните елементи при плетенето на две куки. 

Аранско плетиво

Дървото на живота

Данните и снимките са от сайтовете:

www.vnitkah.ru

www.liveinternet.ru

www.wikipedia

Моите проучвания за Волжка България по повод написването на "Дълга поляна"

Във връзка с написването на романа си „Дълга поляна“ трябваше да намеря подходящо място за развитието на една от сюжетните линии. Исках това да бъде едно от местата извън сегашна България, където е имало българско население и/или държава. Насочих се към Волжка България, защото тя беше единствената, освен държавата на хан Кубрат, за която някога пишеше нещо в учебника ми по история.

Само че, в учебника всъщност имаше не повече от пет-шест реда. Установих, че дори не знам какво има днес на някогашната българска територия. Разбира се, не беше трудно да открия информация, че на бреговете на Волга, където някога са се издигали славните градове Болгар и Биляр сега е република Татарстан, която е автономия в рамките на Руската федерация.

Официалната история на Волжка България казва, че когато синовете на Кубрат се разделили, един от тях, Котраг, поел с хората си на североизток и на бреговете на река Волга образувал нова държава с името България. Тя била наричана Велика България и процъфтявала. Но твърде за кратко. След около два века тази държава била победена от войските на Златната орда. На нейна територия се настанили монголо-татарите и постепенно българското население се претопило. След време и татарите били прогонени и оттогава там е руска земя.

Интернет, обаче, е велика сила. Освен официални сайтове, които често поднасят целенасочено дозирана и манипулирана информация, там има сайтове и блогове на различни доброволни неправителствени организации. Има и форуми, където обикновените хора си споделят информация по различни проблеми. Колкото и много да са троловете, когато човек чете достатъчно, общите тенденции по даден въпрос накрая стават ясни. И аз започнах да чета.

Оказа се, че и до днес в Татарстан има хора, които пазят българско самосъзнание. Съществуват и организации, които се борят да бъде призната друга версия на историята на Русия и Волжка България. Според тази версия, Златната орда след дълги усилия наистина победила тази велика държава. Но политическото управление не било унищожено. Победените започнали да плащат данъци, но запазили своята самостоятелност. Същото се случило и след завладяването на тези земи от руските войски. Народът също си бил все там и все така продължавал да се счита за български народ. Това продължило до 1920-та година, когато с указ на Ленин е образувана република Татарстан. Изведнъж българите били задължени да променят самосъзнанието си и занапред да се наричат татари. Освен всичко, това било и унижение, защото татарин се е считало за обидно прозвище. То не е било име на конкретна нация, а обобщено название за долнопробни азиатски племена без чувство за чест, занимаващи се с набези и кражби. Промяната била наложена с жестоко насилие. Под маската на революцията и гражданската война населението било подложено на терор. Банди нахлували в селата и отнемали всичката храна. Прочутият глад в Поволжието от този период всъщност е бил наказателна мярка. Интелигенцията, която се опитвала да каже истината или поне да остави следа за нея в творби на изкуството, била притискана и избивана. Изявени писатели и общественици умишлено били пращани на фронта. Минало време и много от хората в Татарстан повярвали в това, което им било наложено. Но не всички. И днес някои от тях продължават борбата да възстановят името на своя народ.

Тази версия ми се видя доста логична, имайки предвид примера на Македония от по-близкото минало. Приех я за вярна и романът „Дълга поляна“ е написан съобразно нея.

Коректността изисква да споделя, че наскоро мой фейсбук приятел ми поднесе трета версия. Според нея по бреговете на Волга никога не е имало български народ и българска държава. Населението е татарско, а претенциите им да бъдат признати за българи съвсем не са безобидни. Тази версия счита, че всичко това се прави в подкрепа на империалистически претенции на руската управляваща класа и датира от поне 150 или 200 години. В подкрепа на тази версия е фактът, че езикът на съвременните татари като звучене е подобен на турския; народната им носия е смесица от азиатско и руско облекло; песните им са от азиатски тип /приличат по звучене на китайски и японски/.

Наличието на българи в този регион обаче се доказва от чувашките шевици, които са много подобни на нашите. А защо тези така наречени татари нямат монголоидни черти? Освен това, аз бих запитала, ако всичко това е инсинуация, за да бъдем манипулирани ние, дунавските българи, защо никога културата на татарите /евентуални волжки българи/ не е ползвана като аргумент, с който да ни убеждават, че имаме тюркско-татарски произход? Напротив, за Волжка България у нас и досега няма почти никаква информация.

Башкирски носии

Чувашка девойка

В светлината на втората версия, която съм  ползвала в романа, бих искала да разкажа малко повече за Волжка България. Тя била страна с много добре развити занаяти. Столицата Болгар била три пъти по-голяма от Париж по онова време. Българите леели метали, а фино обработената животинска кожа на езиците на местните народи и до днес се нарича булгар. Били развити астрономията, философията и поезията, а българските поети и учени съперничели на най-великите имена на изтока.

За разлика от нашата страна, Волжка България била мюсюлманска. Тя приела исляма от багдадския халиф през 922 г. Поради региона, в който се намирала държавата, така икономическите и културни връзки с останалите държави били много улеснени. За съжаление, това вероятно е станало причина постепенно да охладнеят отношенията с Дунавска България, които преди това били редовни и подкрепяни с династически бракове.

Един анекдот разказва, че когато руснаците решили да приемат единна национална религия, при тях дошли посланици от Волжка и от Дунавска България. Всеки убеждавал руския цар в предимствата на своята религия. Но когато руснаците разбрали, че ислямът забранява алкохола, те решили да станат християни...

Някога градовете Болгар и Биляр изглеждали така, сякаш са излезли от приказка на Шехерезада. Биляр, за съжаление, е бил напълно унищожен, но от Болгар имало запазени руини. До тях се намирало малко селце. По-нататък бил градът Спаск, по-късно Спаск-Татарск, център на Спаски район. Когато се изградило Куйбишевското водохранилище на Волга, този град бил потопен. Изградили го наново на мястото на селцето, а след време му дали и името Болгар. Преди няколко години със съдействието на ЮНЕСКО от развалините на стария град било възстановено т.нар „градище“. Днес то е голям музеен комплекс, който дава добра представа как е изглеждала някогашната българска столица. Голяма част от средствата за изграждането му са събрани с доброволни пожертвования на народа на Татарстан. На снимки на артефакти от музея видях тока от колан. На нея е изобразен конник, който пробожда с копието си паднал в краката му лъв.

Днес град Болгар е голям мюсюлмански център. Очевидно, където има българи, духовното рано или късно излиза на преден план. Там се намира Бялата джамия, построена през 2012 г. Това е един шедьовър на източната архитектура, който може да буди само възхищение. В Болгар се намира най-големият коран в света. Регистриран е в книгата на Гинес и тежи 800 килограма. Кориците му са инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, а страниците от специална италианска хартия са изпъстрени с красиви рисунки и калиграфски текстове.

В Болгар обаче има и голяма и красива християнска църква. В нея се намира иконата на мъченика свети Аврамий Болгарски. Построена е и в памет на всички църкви, които са били потопени, при изграждането на водохранилището. 

Друг татарстански град, който заслужава внимание е столицата Казан. Намира се на 200 километра на север по река Волга. Станал е столица след унищожаването на Болгар и Биляр. По време на руското владичество е бил център на Казанска губерния. Там се е провеждал най-големият пазар в региона, но след това руските царе наложили забрана и преместили пазара в Нижни Новгород. Така градът почнал да запада. Московският Кремъл е построен по модела на Казанския. Легендата разказва, че когато го завършили, майсторите били избити, за да не могат да сътворят подобна красота за друг господар. Днес Казан е може би най-красивият град по река Волга.

Преди няколко години излезе едно изследване, което твърдеше, че около 500 руски дворянски фамилии произлизат от волжките българи. Това е руско изследване и на различни места, в зависимост от източника, се говори или за волжки българи, или за татари. Общото е, че корените на имената често са тюркоезични, но известните представители на тези фамилии никога не са монголоиди и дори много често са светли, синеоки и руси. Това присъединяване на волжки българи към руското дворянство е станало главно по военна линия, а по-късно и по естествен път, след завладяването на държавата от русите.

Особено интересен за мен е случаят с Пьотр Алабин, който също произхожда от такъв род. Той е бил градоначалник на град Самара по времето на Руско-турската освободителна война. Донася самарското знаме, а след освобождението за кратко е първият български губернатор до пристигането на Батенберг. Самара не е в Татарстан, но е много близо до границата. Аз лично вярвам, че има връзка между произхода на Алабин и мисията, с която той се е наел. Вероятно има връзка и с решението за изработването и подаряването на знамето. Поради териториалната близост е много вероятно Алабин далеч да не е единственият наследник на българска фамилия в града.

Пьотр Алабин

Други известни представители на родове, произхождащи от волжки българи, са нобеловият лауреат Иван Бунин, писателят Иван Тургенев /който в най-известното си произведение избира да има българин за главен герой/, композиторите Николай Римски-Корсаков и Сергей Рахманинов. Поетесата Белла Ахмадулина също е наполовина с такъв произход.

Мисля си, че ако има връзка между българския и руския народ, тя не е тази, която ни бе налагана с политически интерес. Връзката е започнала  с това, което ние сме им дали през вековете, за да могат те да се развиват – писмеността, културата, талантливите хора.  

В заключение бих искала да кажа, че и за руската история, както за българската има данни за сериозно фалшифициране. Най-вероятно ние не знаем реалните факти нито за едната, нито за другата. Днес се разпространяват различни версии и е трудно да се разбере кой съвестно търси истината и кой за пореден път манипулира информацията. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме да дойде денят на справедливостта. А дотогава, нека вярваме, че сме наследници на велик народ, който е дал много на света. Защото действително чувстваме това в сърцата си. 

Презентация за Волжка България