Тук ми казаха, Лазаре

„Росният зюмбюл мирише различно. От водата ли, от хладината ли, не знам. Но миризмата му е една такава, сякаш е неузрял плод. Друго си е по обед, когато го напече. Тогаз замайва, замайва... Ох, че хубав! Ще ми се да си откъсна, само едничко стръкче, да ми мирише вътре. Ама като не мога да се наведа... пусти и кръст!“

Баба Лазарина взе подпрения бастун и с пъшкане се надигна от столчето. Погледна за последен път със съжаление избуялата цветна туфа, пък се обърна да си влезе. Да беше се сетила по-рано, преди да си замине Петка, ама един акъл, за кое по-напред?

Тя, Петка, и без туй все бързаше. Идеше, прибираше донесения хляб в синята торба на масата, удряше една метла и сменяше шишето с водата. После заставаше насред стаята с ръце на кръста, оглеждаше дали има нещо друго за оправяне и питаше:

- Ще дадеш ли дрехите за пране, бабо Лазарино, кандиса ли вече?

- Петке, казах ти, ба. Докат’ мога, на никого няма да дам да ми пере гащите.

- Защо упорстваш сега? Аз ще ги взема у дома, в пералнята ще ги пусна.

- Да, и  да ги гледа мъж ти. Остави тая работа, момиче, не ми давай зор.

Петка въздишаше тежко и се захващаше да свърши още това-онова. В някои дни тя беше особено приказлива. Ето днес например, докато търкаше позамазалото се стъкло на стария зелен бюфет, се похвали:

- Знаеш ли, бабо Лазарино, мойта щерка утре ще е лазарка. Педя човечета, първолачета, ама научили песните и утре ще ги водят по къщите.

Лицето ѝ светеше от майчина гордост и старата жена се усмихна в отговор:

- Браво, браво! Хубаво е, дето ги учат. Хубави са тия работи.

- Хубави, я! И носии имат. Толкова са сладки, като ги нагиздят с тях! Утре заран плитки ще трябва да плета. Ей - присети се тя. – Бабо Лазарино, ами може ли да си набера от твоя зюмбюл, оня синия, да си накича утре детенцето?

- Как да не може, Петке! Ама да им кажеш да минат и при мене. Ние, старите хора, вече няма много на какво да се радваме.

- Естествено, че ще им кажа! Утре чакай лазарки. Лелеееее, ама то ти си именничка! Как не се сетих? Да знаеш, ще мина да те видя за празника, ама по-късничко, като посрещна детето от лазаруването. Че имам шетня сутринта.

Петка се застяга да си върви. На вратата се обърна.

- Хайде, дай да ги взема тия дрехи за пране, де...

- Върви, върви, Петке, остави ги дрехите.

След като се напече на слънчице, баба Лазарина реши, че е време да свърши малко работа. Откак бе разбрала, че утре ще дойдат дечица за празника, сърцето ѝ бе запяло песен. Чудна песен, но отдавна забравена, още по времето, когато внуците ѝ пораснаха и престанаха да идват тук. Липсваше ѝ гълчавата, шаренията, липсваше ѝ да е нужна някому, пък макар и само, за да разкаже приказка, която я няма в лъскавите книжки. Липсваше ѝ семейството.

Утре чужди деца щяха да прекрачат прага на дома ѝ. Но какво пък? Все деца. Всичките хубави, усмихнати. Досущ като нейните правнучета, за които ѝ бяха казали, но никога не ѝ ги доведоха да им се порадва. Младите живееха далеч, някои от тях даже и в чужбина, нямаха време да ходят по забутаните селца. Затова баба Лазарина утре щеше да даде яйца и вафлички на чуждите.

Старата жена се огледа. Петка бе почистила добре. Нямаше да се изложи пред гостенчетата. Само трябваше да си препере дрехите и да се изкъпе. Беше включила бойлера, преди да излезе навън. Сложи легена в мивката, напълни го и накисна прането в топлата вода. Натърка го с домашен сапун, да белне, после сипа и малко прах. Приседна на пластмасовото столче, което стоеше в банята точно за такива случаи. Доста се беше изморила. А трябваше и да се изкъпе.

След малко премести столчето под душа и пусна  горещата вода. Щеше да се напари едно хубаво, малко да се отпусне, да не я боли толкова гърбът. Баба Лазарина цял живот бе работила по нивите и сега шиповете в гръбнака много я мъчеха. Но душа лесно се не дава и тя продължаваше да шава наоколо, прегърбена под тежестта на своите осемдесет години.

Дигна ръце да си измие косата. Усети бодване отзад, вдясно, малко по-ниско от врата. Смъкна бързо виновната ръка и се намести тъй, че водата да успокои болното място. Бавничко се изтърка цялата. Утре щеше да е чиста и можеше да посрещне децата, без да се посрами. Все едно правнучетата си посреща.

Усилието и топлата вода я измориха. Реши, че е по-добре да спира. По-късно щеше да довърши прането. Пресегна се да остави сапуна на мястото му и го изтърва. „Пущината!“ – изпъшка, хвана се за ръба на мивката и се наведе. Прониза я остра болка в кръста. Отиваше към десния хълбок, спущаше се към бедрото. Кракът ѝ изтръпна. Очите ѝ неволно се изпълниха със сълзи. Едва си поемаше въздух, не можеше да помръдне. Възлестите ѝ пръсти стискаха мивката с всичка сила. Май пак я бе схванал радикулитът.

Баба Лазарина постоя на столчето близо половин час. Знаеше, че няма кой да дойде да ѝ помогне. Петка щеше да я нагледа чак утре по обяд. А на телефона от два дена му имаше нещо и тя все забравяше да помоли по-младата жена да го погледне. Старицата тихичко си поплака от жал за себе си, но накрая разбра, че трябва да събере сили да се помести. Бавно, с  пъшкане, на куц крак, тя успя да стигне до леглото си. Добре, че вратата на банята бе близо до него.

Падна направо върху одеалото, на което предварително беше нагласила чиста нощница  и бельо. Успя да издърпа хавлиената кърпа и се изтри, колкото можа. Опита да се нагласи така, че по-малко да я боли. Сълзите отново бликнаха от очите ѝ. Ами ако умре така? Ако утре децата и учителката я намерят просната на този креват, гола и вдървена? Срам... Пък и малките щяха да се изплашат... колкото нейните правнуци бяха големи... съвсем дечица още.

С нечовешко усилие на волята баба Лазарина се надигна и се захвана да обува пликчетата си. Вече плачеше на глас от болка и самосъжаление, но не спираше. Как можа да бъде толкова глупава и да забрави да покаже телефона на Петка? Никой нямаше да я потърси, никой нямаше да ѝ помогне!

След малко старата жена се отпусна задъхана. Бе успяла да се облече и завие. Туптящата болка в крака ѝ беше като нажежено желязо. Но сега вече можеше да си почине. Навън се свечеряваше. През открехнатия прозорец идваше ароматът на зюмбюлите. „Вечер пък трето миришат“ – мина през главата ѝ мисъл, тъй абсурдна в този момент, че я развесели. Едва сега тя се сети, че лекарствата са на масата, съвсем наблизо. Изпи две хапчета, от червените, които ѝ помагаха за радикулита и едно за сън. След около час умората я победи.

Когато се събуди, навън бе свежо и зюмбюлите пак миришеха на мокро и зелено. В замаяната ѝ от съня глава бързо се върна споменът за болестта. Опита да се размърда. Не можеше. „Де го сега господ Исус Христос, да каже „Лазарино, стани!“ – присмя се на себе си старицата. Но господ  го нямаше и тя остана неподвижна, да чака помощ от хората.

В далечината се дочуха песните на малките лазарки. Лицето на баба Лазарина грейна. Идеха! Сега щеше да помоли учителката им да повика доктор. И вафличките им бяха нагласени. Само трябваше да им отключи портата. Петка винаги заключваше, като си тръгне, да не влизат лоши хора. Затова сега трябваше да стане и...

Старицата изплака на висок глас. Как щяха да влязат лазарките, като портата беше заключена? И да викаше, нямаше да я чуят, далече беше. Тя отново опита да стане, да стигне поне до вратата, но въобще не успя да се надигне. Остана там, на купчинка, а плачът ѝ премина в хълцане. Нямаше да има спасение, нямаше да има „Лазарино, стани!“.

Отначало не усети топлата ръка на рамото си. После надигна глава. Учителката стоеше до нея и я питаше нещо. През вратата надничаха няколко чифта любопитни детски очи.

- Данче! Ама... как влязохте?

- Майката на Нинка ми даде ключ. Каза, че трудно стигаш до портата. Какво ти е, бабо Лазарино?

- Осадих се, Данче, осадих се. Че не знам дали и не си счупих ябълката.

- Ами на доктора обади ли се?

- И телефонът ми се счупи...

- Ужас, откога си така?

- От снощи.

- Ясно. Веднага звъня на 112.

Баба Лазарина се усмихна благодарно. После погледна пак към вратата и помоли:

- Данче, може ли след малко да звъннеш? Да попеят първо лазарките...

- Добре, ама нали те боли?

- Вече по-малко ме боли, нали лазарки влязоха у дома, за здраве и берекет. Знаеш ли, същите са като моите правнучета...

Момиченцата запяха:“Тук ми казаха, Лазаре, мома хубава...“

към страницата

Валентин Попов - една незабравима Нощ срещу ноември

Пожелах тази книга още, щом я видях. По две причини. Първо, вече бях прочела в Дракус „Кучешката дупка“. И второ, тя има перфектна корица и перфектно заглавие. Корицата е на точния баланс между комерсиалната привлекателност и изискаността. Заглавието звучи загадъчно и обещаващо  и това е постигнато с изпадането само на една думичка от името на титулния разказ.

Книгата съдържа 12 творби, предимно фентъзи и хорър.

За мен беше безкрайно любопитно да видя как пише един мъж с афинитет към всичко тъмно; един колега, който е видял специалната педагогика отвътре; един татко на малка принцеса. Повярвайте, комбинацията е страхотна!

Разказите са написани красиво и технически грамотно, описанията са богати и въздействащи. Пламъците, които виждаме на корицата, проникват неумолимо в творбите и обгарят всяка страница.Емоцията е пулсираща, някак езическа и вълнува. Особено красиви в това отношение намирам разказите „Лиан“ и „Чаят на госпожа Бърнс“.

На фона на разнообразието на теми и поджанрове, на мен като че ли малко ми липсва оригиналност на сюжетите. Щеше ми се да има и повечко неочакван край. Но това не са недостатъци, това е просто посоката, в която авторът Валентин Попов може да се развива и да расте. Защото аз съм сигурна, че той има още много какво да покаже и ще става все по-добър.

Огромното шест плюс обаче, което аз давам, съвсем обяснимо е за социалните теми. „Реката“, „Свобода за живот“ и „Стъклено момиче“ са творби, които надскачат жанра, а „Тебешир“ е моят фаворит, който ме разплака. А последното не е много лесно, защото аз знам много за разплакването чрез разкази.

В заключение – „Нощта срещу ноември“ е един чудесен дебют, който ме кара с нетърпение да очаквам следващата книга на Валентин Попов. 

Сливане

Да отпусна глава на гърдите ти ...
Да почувствам ръцете ти жадни,
как изгарят плътта ми 
и достигат душата ми,
приласкават я безпощадно. 
Да ме водиш към тъмното,
да ме пазиш от страшното,
без остатък да ме изпиеш. 
И чрез теб да живея
и силна да бъда. 
Не ме пускай - ще ме убиеш ... 

Нели Цветкова

Слънчогледите на Явор Цанев

Когато прочетох, че новият сборник на Явор Цанев „Слънчогледите“  ще съдържа весел  хорър, доста се озадачих. Обикновено не свързвам веселието с този автор. И не заради неподражаемата му лиричност. Когато чета нещо на Явор, винаги се сещам за сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга.“ Ей така, тъжен и мъдър ми е. Какво веселие може да се появи тук?

Всъщност, може би не сбърках много. Или да речем, че имаме разминаване в дефинициите. Това, което видях в повечето разкази от този сборник, не беше веселие, а един тънък, приятен интелектуален хумор. С чиято помощ се извежда и хорърът, пак на интелектуално ниво. Открих и още нещо, което ме изненада приятно и което липсва в предходните два сборника. Еротика, при това въздействаща, точно дозирана и уместна.

Моето лично читателско мнение е, че „Слънчогледите“ е още по-добър от „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Защото в него са запазени хуманността и социалната ангажираност, които бяха техен отличителен белег. Но освен това са добавени повече тръпка и забавление и значително са разнообразени прийомите. Чак се чудя колко нагоре може още да стигне Явор Цанев. И нямам търпение да разбера.   

Това е автор с нестандартна мисъл и въображение, летящо в други измерения. Той притежава умението винаги да открива различната гледна точка, за която никой друг не се е сетил. Човек би помислил, че в главата му бушуват неясни за наблюдателя, безконтролни процеси. Но качеството на създаваната от Явор Цанев литература показва, че той има дисциплината да пише премерено, да намира точните съотношения и отдава нужното внимание на детайлите. И да прокарва през всяко изречение червената нищка, която задържа вниманието на затаилия дъх читател.

Не знам доколко ще е коректно да давам подробности за самите разкази, все пак книгата е още твърде нова. Но поне да споделя за тези, които ми станаха любими. Допадна ми /включително и с подредбата си/ вампирската триада „Енергиен вампир“, „Вампирска усмивка“ и „Видеонаблюдение“. „Затворът“, „Зимни тревоги“ и „Кого да пречукам“ ме изкефиха с иронията. „Ключ за никъде“ някак ме накара да изпитам носталгия по детството, нищо, че никога не съм била малко момче. „По магистралата“ запленява със своята болезнена романтика. А „Сутрин, по новините“ и „Задрямал за малко“ са сред фаворитите ми, дори без да мога да обясня защо.

Ами... това е. Затварям „Слънчогледите“ със съжаление и с намерението пак да я прочета. Прочетете я и вие.

Читателски дневник

Dracus 02/2014

Може би някои от вас си спомнят тази снимка:

Разгеле, след продължителна и епична битка се докопах и аз до литературата и сега мога да кажа две слова за новия брой на списание Дракус – 02/2014. Колкото до „Слънчогледите“, тях ги чопля още, голяма краста са, да знаете, повече не издавам.

Значи, първо, държа лично да приветствам идеята за кориците през тази година. Определено добре им се отразява освежаването след толкова мрачнотии. При това са така добре подбрани, че пак са си „Fantasy, SF, Horror, Crime, Mystery and more…”. В случая може би „море, хорър и още нещо...“.

Като че ли този брой наистина минава предимно под знака на хоръра. Няма лошо, аз обичам. А и вие също, щом четете това ревю. 

„Наемник“ на Бранимир Събев е отличен в конкурса за фентъзи разказ на списание Дракус. Зловещо-забавна приказка, в която има от всичко по малко, че дори и еротична сцена. Хареса ми името на главния герой, иска ми се да чета поредица за него. Бранимир Събев е останал верен на способността  си да създава атмосфера. С друг автор не ми се  е случвало по този начин – четеш си и уж ти се струва, че това е нещо, написано за момчешко забавление... и изведнъж откриваш, че си затънал с двата крака, та после едвам се измъкваш.

„Цената на магията“ – Флориан Пекаж. Другият отличен разказ в конкурса. Романтично, красиво написано произведение със средновековно излъчване. Авторът показва усет към детайла по начин, по който далеч не всеки го умее.Неочакваният край не е свръхоригинален, но си е доста добър и ми хареса. Между другото, видях и разказа на Флориан Пекаж за конкурса на името на Агоп Мелконян. В Дракус е пратил по-хубавия ;)

„Дръпни си“ – Иван Атанасов. Уха! Майсторски забъркана каша от Фреди Крюгер, компютърни специалисти, бабандоле, което не знам какво е, малко вампиризъм, повечко трева и възмутена съседка. Перфектен баланс, жив език, симпатична, добре дозирана ирония. Да беше дозирал така и тревата главният герой, ама на! Само не разбрах Снъф съществува ли наистина, но пък на кого му пука? Хареса ми!

„Нощта срещу 1 ноември“ – Валентин Попов. Тези с трогателните семейни драми и задгробните мистерии най ги обичам. Накрая леко ми се изгуби логиката, но някой път ще питам автора за подробностите от замисъла му. По-важното е, че и с изгубена логика пак ми хареса, а това значи много при човек като мен, който в логиката се кълне. Между другото, едноименният сборник ще бъде част от подаръка за рождения ми ден, лично си го избрах. Предпочитах изненада, но като не може, хубава книга е вторият най-добър подарък (след изненадата).

„Лична карта“ – Иван Шивачев. Русенски разказ, ура! Считам за важно да си личи от кой край е авторът, най-малкото поне от коя държава. Ще ми се да виждам по-малко герои с американски имена в нашата литература. Затова, адмирации от мен за Иван Шивачев, най-малко по две линии: хем Русе, хем и темата за древното ни минало. На такъв коктейл няма как да устоя. И тук имам някой и друг въпрос по логиката, но ще си го премълча, абе много съм добричка тая вечер, сигурно е от хубавите разкази.

“Home sweet home” – Явор Цанев. Яворе, ако продължаваш така, съвсем ще се откажа да летя в космоса! А сериозно, считам за отличителна черта на автора да вижда сюжети на места, където другите няма да забележат нищо. Включително да открива потенциал за ужас навсякъде. Стига да поиска. Тук е поискал. Чудя се, има ли още планети и какво чака там?

„Жител на Каркоса“ – Амброуз Биърс. Срам, нищо не знаех за автора. А трябвало. Класиците затова са класици, защото са си го заслужили. Прочетете и ще видите. Образец.

И един прекрасен, фин и пикантен десерт – хорър хайкуто на Весислава Савова. Шоколад с чили. Много ми харесаха. Много ме настръхнаха. Не стига, че всяко за себе си е въздействащо, ами и всичките заедно те потапят в друга реалност. В която в полунощ е будна само порцелановата кукла.

Ами това е. Прочетете, ще ви хареса.

И напомням за конкурса „Вдъхновени от Краля“. Срок – 21.09.2014. Ограничение 6666 думи.

към Читателски дневник

Добрият човек и 35-годишната жена

Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.

Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)

Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.

Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.

Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.

Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.

А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.

Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.

Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.

Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.

Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.

Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.

В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник

Представяне на "Сълза за мама" в Борово

Снощи, 25.06.2014 г., представихме сборника "Сълза за мама" в читалище "Искра" в Борово. И сега, докато малкият Луцифер ходи по клавиатурата, се опитвам да ви разкажа за това.
Денят преди представянето беше пълна каша. Аз от няколко дни лежа вкъщи с навехнат крак и всичко ми е пълна каша, но това беше особено кашаво. Половината организация я правих задочно, по телефона и чрез приятелки, а аз обичам лично да пипна. Но те, милите, се справиха прекрасно. Даже се сетиха за неща, които не ми дойде на ум да им кажа.
И така, дойде моментът вчера на обяд, когато трябваше да се срещна с гостите от Козлодуй - Роси Савова, семейството й и колежката й. Приятелката Цеци, явяваща се главен организатор и координатор на всичко, три пъти ми промени часа на явяване, като последния път го изтегли с един час по-рано в последния миг. Добре, че съм свикнала на оперативност.
А срещата беше вълнуваща и чудесна и си говорихме за литература, но май повече за работа. Роси, и тя като нас, е във водовъртежа на социалните дейности. Освен това обаче е и поетеса и от снощи аз съм щастлив притежател на нейната стихосбирка "Въглени за късна есен".

Когато гостите отдалеч отидоха да си отдъхнат, просто преминах на следващата маса, където Цеци ме очакваше с Явор и Кети - нашите издатели. Освен това, приятели, колеги, абе в един кюп сме в много отношения.
Последва разходка до нашата тракийска гробница, а там беше зелено и красиво и отсреща се виждаха хълмовете около Борово... и това беше моментът на релакс, от който се нуждаехме всички.

В 17 часа, особено разкрасена и вече изпотена от задушното време, бях в читалището, готова да посрещам гости. Първият щастлив момент беше пристигането на кака Златка. С нея дълго бяхме колежки и един от разказите в книгата й е посветен. Същият този разказ, "Топличко" има поощрителна награда от конкурса "Елате ни вижте" - Георги Дамяново. След като получих прегръдката на кака Златка, нататък всичко беше по-лесно и на късмет.

Представянето започна с почерпка, но тази почерпка не беше случайна. Поднесох на гостите бонбони "Кръц-кръц" и лукчета. Който е работил социална работа на терен, знае как възрастните хора винаги имат в джоба такива бонбонки, за да почерпят минаващо комшийско детенце. Или пък ги държат някъде близо до леглото, където лесно ще ги стигнат и така ще се отсрамят пред посетилия ги социален работник, момичето от патронажа, сътрудника от рехабилитационния център. Макар и наритани от живота, нашите майки и баби държат да запазят достойнството си и да се проявят като гостоприемни домакини. Те отказват да получават, без да дадат нещо.

За мен тези малки, евтини бонбончета, са символът на социалната работа. Социалният работник не изяжда една торба сол със своите потребители. Той яде бонбони "Кръц-кръц". И в това време протяга ръка и поема мъката. Колкото може. А понякога после сяда и пише. Като мен.
Така се роди "Сълза за мама", сборникът, за чието представяне ви разказвам.
Снощи прочетохме три разказа. Имаше и сълзи, и смях, защото такъв е  животът, шарен. Поговорихме си малко, а после взеха думата гостите.
Аз тук ще замълча скромно, защото още се чувствам зашеметена от всички хубави неща, които чух за себе си и за книгата. Искрено се надявам наистина да е толкова добра, колкото беше казано, защото ако е така, значи съм успяла да кажа това, което исках.

 Издаването на "Сълза за мама" е част от една културна инициатива на Община Борово, която включва финансирането на 5 книги от местни автори. Поводът е 30-годишнината от обявяването на Борово за град. Други празнуват с трапези, а ние - с лукчета и култура. Дано сме на прав път.
Средствата от продажбите се връщат обратно във фонда и ще бъдат използвани за заплащането на следващите книги. 
Благодаря на всички приятели, които бяха до мен снощи и в дните на подготовката. И винаги. Благодаря на кмета, управленския екип и общинския съвет, които направиха възможно издаването на "Сълза за мама" и книгите на другите автори! Управленци, които подкрепят културата, са управленци с поглед в бъдещето. Езикът и културата са тези, които са помогнали на народа ни да оцелява през вековете.
Благодаря на семейството ми за подкрепата!

А сега отивам да пиша. Или може би да чета новата книга на Явор Цанев, "Слънчогледите".

А вие прочетете "Сълза за мама".

Към страницата на "Сълза за мама"