Непознатото ръчно плетиво - историята, част I

Когато стане дума за ръчно плетиво, обикновено си представяме вълнени чорапи и пуловери на плитчици или пък онези дантелени салфетки със странното име „мильо/миле“, които май вече никак не са на мода. Едва ли си даваме сметка колко огромен и разнообразен е светът на плетивата.

А той няма как да е друг, след като плетенето съществува почти, откакто човекът е започнал да си изработва дрехи.

Според  Уикипедия, най-старите запазени плетени вещи са датирани от III-V век. Това са чорапи, открити в коптска гробница, както и перуански артефакти. Нека обаче направим уговорката, че плетивата все пак не са от камък и трудно се запазват. Най-вероятно плетенето е съществувало много  преди това.

Коптските чорапи били пригодени за носене с обувки тип джапанка

Изучавайки рисунките по древногръцки вази, Уилям Фелкин предполага, че тесните панталони по тялото, с които са изобразени пленените троянци, всъщност са плетени. Той прави и предположението, че платното, което Пенелопа всяка нощ разнищвала и на другия ден наново тъкала, всъщност не е било платно. Според него то е било плетиво, защото то е много по-лесно за разплитане и така цялата история става по-логична. Разминаването обяснява с грешка в превода.

Викингите пък плетели с игла. Това бил много специфичен начин на работа, а готовото изделие не можело да се разплита с дръпване на нишката. То било много здраво… но не и на местата, където се връзвала следващата нишка. А тези места били много, защото конецът се вдявал в иглата, както за шиене и се отрязвал, преди да се започне работа с него. Тази техника била известна в Англия, Германия, Норвегия, Финландия и Русия. На някои места тя се запазила чак до началото на ХХ век.

След известен период на забрава, през XIII век плетаческото изкуство се възражда в Западна Европа. Отначало изделията били предназначени само за богатите, защото изработването им било трудоемко и това ги правело скъпи. Трябва да кажем, че това не били груби вълнени чорапи, а копринени творби на плетаческото изкуство, с качество, близко до днешните фини чорапи – плътност 20 дение. 

 През 1589 г. английският свещеник Уилям Ли изобретил първата плетачна машина. Но тя не станала популярна, защото тогава не било възможно да се изработят достатъчно тънки игли за нея.

Уилям Ли

Машината на Уилям Ли

През XVI век идват на мода плетените ръкавици, малко по-късно вече се плетат барети и пуловери. С развитието на плетаческите техники започват да се обособяват различни стилове. 

Епископски ръкавици, плетени със сребро

Панталони на курфюрст Август Саксонски, 1552 г..

Интересна е историята на аранското плетиво, за което има запазени данни от XVIII век. Населението на островите Аран, Ирландия, се препитавало предимно с риболов. Жените на рибарите плетели за своите съпрузи пуловери, чорапи и клинове с различни видове плитки и кръстосвания. Както често се е случвало с елементите на облеклото, те не били просто за красота. Преплитанията символизирали рибарските мрежи и представлявали защита, пожелание за успех и богат улов. Както при дантелите и шевиците, всеки елемент носел своето значение, един от най-често използваните  бил „дървото на живота“. Всяко семейство имало своята характерна шарка. Легендата разказва, че понякога по пуловерите и чорапите се налагало да разпознават телата на удавените рибари. През ХХ век плетивата с арански мотиви излизат на пазара. Днес плитките са един от най-употребяваните елементи при плетенето на две куки. 

Аранско плетиво

Дървото на живота

Данните и снимките са от сайтовете:

www.vnitkah.ru

www.liveinternet.ru

www.wikipedia

Моите проучвания за Волжка България по повод написването на "Дълга поляна"

Във връзка с написването на романа си „Дълга поляна“ трябваше да намеря подходящо място за развитието на една от сюжетните линии. Исках това да бъде едно от местата извън сегашна България, където е имало българско население и/или държава. Насочих се към Волжка България, защото тя беше единствената, освен държавата на хан Кубрат, за която някога пишеше нещо в учебника ми по история.

Само че, в учебника всъщност имаше не повече от пет-шест реда. Установих, че дори не знам какво има днес на някогашната българска територия. Разбира се, не беше трудно да открия информация, че на бреговете на Волга, където някога са се издигали славните градове Болгар и Биляр сега е република Татарстан, която е автономия в рамките на Руската федерация.

Официалната история на Волжка България казва, че когато синовете на Кубрат се разделили, един от тях, Котраг, поел с хората си на североизток и на бреговете на река Волга образувал нова държава с името България. Тя била наричана Велика България и процъфтявала. Но твърде за кратко. След около два века тази държава била победена от войските на Златната орда. На нейна територия се настанили монголо-татарите и постепенно българското население се претопило. След време и татарите били прогонени и оттогава там е руска земя.

Интернет, обаче, е велика сила. Освен официални сайтове, които често поднасят целенасочено дозирана и манипулирана информация, там има сайтове и блогове на различни доброволни неправителствени организации. Има и форуми, където обикновените хора си споделят информация по различни проблеми. Колкото и много да са троловете, когато човек чете достатъчно, общите тенденции по даден въпрос накрая стават ясни. И аз започнах да чета.

Оказа се, че и до днес в Татарстан има хора, които пазят българско самосъзнание. Съществуват и организации, които се борят да бъде призната друга версия на историята на Русия и Волжка България. Според тази версия, Златната орда след дълги усилия наистина победила тази велика държава. Но политическото управление не било унищожено. Победените започнали да плащат данъци, но запазили своята самостоятелност. Същото се случило и след завладяването на тези земи от руските войски. Народът също си бил все там и все така продължавал да се счита за български народ. Това продължило до 1920-та година, когато с указ на Ленин е образувана република Татарстан. Изведнъж българите били задължени да променят самосъзнанието си и занапред да се наричат татари. Освен всичко, това било и унижение, защото татарин се е считало за обидно прозвище. То не е било име на конкретна нация, а обобщено название за долнопробни азиатски племена без чувство за чест, занимаващи се с набези и кражби. Промяната била наложена с жестоко насилие. Под маската на революцията и гражданската война населението било подложено на терор. Банди нахлували в селата и отнемали всичката храна. Прочутият глад в Поволжието от този период всъщност е бил наказателна мярка. Интелигенцията, която се опитвала да каже истината или поне да остави следа за нея в творби на изкуството, била притискана и избивана. Изявени писатели и общественици умишлено били пращани на фронта. Минало време и много от хората в Татарстан повярвали в това, което им било наложено. Но не всички. И днес някои от тях продължават борбата да възстановят името на своя народ.

Тази версия ми се видя доста логична, имайки предвид примера на Македония от по-близкото минало. Приех я за вярна и романът „Дълга поляна“ е написан съобразно нея.

Коректността изисква да споделя, че наскоро мой фейсбук приятел ми поднесе трета версия. Според нея по бреговете на Волга никога не е имало български народ и българска държава. Населението е татарско, а претенциите им да бъдат признати за българи съвсем не са безобидни. Тази версия счита, че всичко това се прави в подкрепа на империалистически претенции на руската управляваща класа и датира от поне 150 или 200 години. В подкрепа на тази версия е фактът, че езикът на съвременните татари като звучене е подобен на турския; народната им носия е смесица от азиатско и руско облекло; песните им са от азиатски тип /приличат по звучене на китайски и японски/.

Наличието на българи в този регион обаче се доказва от чувашките шевици, които са много подобни на нашите. А защо тези така наречени татари нямат монголоидни черти? Освен това, аз бих запитала, ако всичко това е инсинуация, за да бъдем манипулирани ние, дунавските българи, защо никога културата на татарите /евентуални волжки българи/ не е ползвана като аргумент, с който да ни убеждават, че имаме тюркско-татарски произход? Напротив, за Волжка България у нас и досега няма почти никаква информация.

Башкирски носии

Чувашка девойка

В светлината на втората версия, която съм  ползвала в романа, бих искала да разкажа малко повече за Волжка България. Тя била страна с много добре развити занаяти. Столицата Болгар била три пъти по-голяма от Париж по онова време. Българите леели метали, а фино обработената животинска кожа на езиците на местните народи и до днес се нарича булгар. Били развити астрономията, философията и поезията, а българските поети и учени съперничели на най-великите имена на изтока.

За разлика от нашата страна, Волжка България била мюсюлманска. Тя приела исляма от багдадския халиф през 922 г. Поради региона, в който се намирала държавата, така икономическите и културни връзки с останалите държави били много улеснени. За съжаление, това вероятно е станало причина постепенно да охладнеят отношенията с Дунавска България, които преди това били редовни и подкрепяни с династически бракове.

Един анекдот разказва, че когато руснаците решили да приемат единна национална религия, при тях дошли посланици от Волжка и от Дунавска България. Всеки убеждавал руския цар в предимствата на своята религия. Но когато руснаците разбрали, че ислямът забранява алкохола, те решили да станат християни...

Някога градовете Болгар и Биляр изглеждали така, сякаш са излезли от приказка на Шехерезада. Биляр, за съжаление, е бил напълно унищожен, но от Болгар имало запазени руини. До тях се намирало малко селце. По-нататък бил градът Спаск, по-късно Спаск-Татарск, център на Спаски район. Когато се изградило Куйбишевското водохранилище на Волга, този град бил потопен. Изградили го наново на мястото на селцето, а след време му дали и името Болгар. Преди няколко години със съдействието на ЮНЕСКО от развалините на стария град било възстановено т.нар „градище“. Днес то е голям музеен комплекс, който дава добра представа как е изглеждала някогашната българска столица. Голяма част от средствата за изграждането му са събрани с доброволни пожертвования на народа на Татарстан. На снимки на артефакти от музея видях тока от колан. На нея е изобразен конник, който пробожда с копието си паднал в краката му лъв.

Днес град Болгар е голям мюсюлмански център. Очевидно, където има българи, духовното рано или късно излиза на преден план. Там се намира Бялата джамия, построена през 2012 г. Това е един шедьовър на източната архитектура, който може да буди само възхищение. В Болгар се намира най-големият коран в света. Регистриран е в книгата на Гинес и тежи 800 килограма. Кориците му са инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, а страниците от специална италианска хартия са изпъстрени с красиви рисунки и калиграфски текстове.

В Болгар обаче има и голяма и красива християнска църква. В нея се намира иконата на мъченика свети Аврамий Болгарски. Построена е и в памет на всички църкви, които са били потопени, при изграждането на водохранилището. 

Друг татарстански град, който заслужава внимание е столицата Казан. Намира се на 200 километра на север по река Волга. Станал е столица след унищожаването на Болгар и Биляр. По време на руското владичество е бил център на Казанска губерния. Там се е провеждал най-големият пазар в региона, но след това руските царе наложили забрана и преместили пазара в Нижни Новгород. Така градът почнал да запада. Московският Кремъл е построен по модела на Казанския. Легендата разказва, че когато го завършили, майсторите били избити, за да не могат да сътворят подобна красота за друг господар. Днес Казан е може би най-красивият град по река Волга.

Преди няколко години излезе едно изследване, което твърдеше, че около 500 руски дворянски фамилии произлизат от волжките българи. Това е руско изследване и на различни места, в зависимост от източника, се говори или за волжки българи, или за татари. Общото е, че корените на имената често са тюркоезични, но известните представители на тези фамилии никога не са монголоиди и дори много често са светли, синеоки и руси. Това присъединяване на волжки българи към руското дворянство е станало главно по военна линия, а по-късно и по естествен път, след завладяването на държавата от русите.

Особено интересен за мен е случаят с Пьотр Алабин, който също произхожда от такъв род. Той е бил градоначалник на град Самара по времето на Руско-турската освободителна война. Донася самарското знаме, а след освобождението за кратко е първият български губернатор до пристигането на Батенберг. Самара не е в Татарстан, но е много близо до границата. Аз лично вярвам, че има връзка между произхода на Алабин и мисията, с която той се е наел. Вероятно има връзка и с решението за изработването и подаряването на знамето. Поради териториалната близост е много вероятно Алабин далеч да не е единственият наследник на българска фамилия в града.

Пьотр Алабин

Други известни представители на родове, произхождащи от волжки българи, са нобеловият лауреат Иван Бунин, писателят Иван Тургенев /който в най-известното си произведение избира да има българин за главен герой/, композиторите Николай Римски-Корсаков и Сергей Рахманинов. Поетесата Белла Ахмадулина също е наполовина с такъв произход.

Мисля си, че ако има връзка между българския и руския народ, тя не е тази, която ни бе налагана с политически интерес. Връзката е започнала  с това, което ние сме им дали през вековете, за да могат те да се развиват – писмеността, културата, талантливите хора.  

В заключение бих искала да кажа, че и за руската история, както за българската има данни за сериозно фалшифициране. Най-вероятно ние не знаем реалните факти нито за едната, нито за другата. Днес се разпространяват различни версии и е трудно да се разбере кой съвестно търси истината и кой за пореден път манипулира информацията. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме да дойде денят на справедливостта. А дотогава, нека вярваме, че сме наследници на велик народ, който е дал много на света. Защото действително чувстваме това в сърцата си. 

Презентация за Волжка България

"Изкривени реалности" - Коста Сивов

„Изкривени реалности“ на Коста Сивов е малка по обем и формат и се чете за половин час. Вероятно някой би си я носил в джоба и би я чел, докато чака влака. Само че... прочетеното ще остане  в главата му дълго, след като пътуването е приключило.

Историята е смесица между психо, криминале и фантастика, богата откъм образи и внушения, но без да оставя впечатлението за препускане през сюжета. Напротив, детайлите са изпипани, а образите оживяват от първата си поява. Читателят следва паралелно съдбите на двамата герои, за да установи наличието на странната връзка между тях и после с нетърпение да очаква разкриването на истината. Авторът нагнетява напрежението майсторски и в това отношение книгата не отстъпва на нито едно добро криминале, да не кажа, че и превъзхожда някои. Финалът – достатъчно кървав и драматичен, внася известен хорър акцент. Но истинският ужас се случва в главите на героите, хванати в капана на един психо експеримент от бъдещето.

Специално искам да отбележа интересната структура и перфектния избор на заглавия за отделните части. Главите за единия герой са наречени „Акт“, а за другия „Отрязък“ и това не е само, за да ги различава читателят. Всъщност, те бяха първото, което ме  накара да разсъждавам по въпроса кое в крайна сметка е реалността и всичко около нас ли е театър. И ако в съня постигаме това, което в реалността не сме могли, въпреки желанието си, тогава кое е истинското ни аз – реалното или сънуваното? Или може би е по-правилно да кажа сънуващото? Нима всеки от нас нощем не живее в други светове и не се събужда понякога странно развълнуван?

Според авторския финал всеки от паралелните образи трябва да остане на своето място. Сигурно е така. Във вселената трябва да има ред. Но нали не пречи да си позволим мъничко копнеж? Това е просто копнеж за други шансове... И, ако е насън, не вреди... нали?

Какво да кажа повече? Книга, способна да предизвика такива размисли, очевидно си струва да се прочете. На друг читател тя ще каже други неща. Но важното е, че ще говори. Защото Коста Сивов има много за казване и умее да ни накара да го слушаме.

към "Читателски дневник"

2015-та, книгите и аз

Изтеклата 2015-та не беше за мен година на голямо творческо вдъхновение. Причините са извън литературата и не си струва да се коментират тук.
Затова пък, 2015-та беше година, в която за пръв път усетих какво е да береш плодовете на своя труд.

Ето ги. Две издадени книги и две участия в сборници. С всяко от тях се гордея истински. 

"Синьото мънисто" излезе в началото на годината. През март вече я представяхме. В Русе се срещнах с читатели два пъти. В "Караоке стар" събитието беше организирано от Поли Лъвчиева и нейния клуб "Мечтание". За музиката се погрижиха THE STRANGERS  - едни талантливи млади хора с китари и флейта. 

Последва представяне в РБ "Любен Каравелов" - Русе. То беше широко отразено от местните медии и провокира значителен интерес сред читателите на библиотеката. 

Третото представяне се случи в Борово. Както се казва, у дома и стените помагат. Благодаря на всички приятели и колеги, които дойдоха да ме подкрепят на това събитие. 

"Синьото мънисто" е най-успешната ми книга до този момент. Тя напълно заслужи да има своето продължение... но за това през 2016-та. 

През пролетта на 2015-та, след конкурсен подбор, мои разкази със социална насоченост бяха включени в два електронни сборника.

В сборника "Съвременният свят в творчеството на жената" на "Червеният ездач" влязоха разказите "Застъпницата" и "Баба Станка". По-късно главният организатор на конкурса Петър Загорлиев по свое усмотрение добави на сайта и "Възстановката", който първоначално бе отхвърлен заради прекалено много оптимизъм :) За съжаление в този момент аз самата вече не бях толкова оптимистична, но... нека има усмивки. 

Малко по-късно дойде и участието в "Зелени разкази /ама наистина/" на Човешката библиотека, с разказа "Само любов". Този сборник е обединен около темата за нашия роден дом - земята и за връзката ни с всичко живо /и неживо/, което я обитава. 
Подготовката на разказа стана повод за запознанството ми с Елена Павлова - великолепен редактор и интересна личност. 

Пролетта на 2015-та ми донесе и една награда, с която се гордея изключително много - специалната награда на екипа на Фентъзи ЛАРП център в конкурса "Забравеният запад" за разказа "Флоричиката".

2015-та беше годината на влизането ми в Читанка. Предоставих "Ясновидката" - първата ми книга. Скромният й хартиен тираж се изчерпа и аз реших, че си струва тя да бъде достъпна безвъзмездно за желаещите читатели. Тя може да бъде прочетена или изтеглена също така и на този блог. 

Последното събитие на 2015-та беше излизането на сборника ми "Нощно дежурство" - първият ми експеримент в жанра хорър. 

Той излезе като № 8 от колекция "Дракус" на "Gaiana book & art studio" и това ме прави изключително горда. Запознатите знаят защо - Явор Цанев не прави компромиси при подбора. 

Промотирането на тази книга предстои през 2016-та година, а междувременно в последния брой на списание "Дракус" можете да прочетете разказа "Белези", който е включен в нея. 

Какво не направих през 2015-та? Не участвах в конкурса "451 по Бредбъри" на Гаяна, а трябваше. Не се включих в "Истории от някога", но през 2016-та ще се поправя. Не участвах и в "13 черни котки" - и не трябваше. 

Благодарностите:

Цеци, на теб, мила приятелко, ще бъда благодарна през всяка година до края на живота ни и след това! Без теб изобщо не бих се захванала с литература. То, като се замисля, светът трябва да ти е благодарен ;) 

Семейство и приятели, всички вие, които ме подкрепяхте и стопляхте, които бяхте до мен на представянията, Джу и Танчето, които направихте /освен всичко друго/ колекция "Синьото мънисто", Ники, Мариана, Галя и още... благодаря ви и ви обичам! 

Явор и Кети, нямам думи да ви кажа колко сте важни за мен и колко обичам да работя с вас! 

Новогодишното ми решение: да не позволя повече низости да смачкват духа ми. И - да пиша, да пиша, да пиша... 

На всички приятели, колеги и читатели желая една ползотворна и вдъхновена 2016-та! Бъдете здрави, инатести и, дай Боже, ценени! 

Честита 2016-та и наздраве! 

С метла в космоса

Баба Йова беше бясна. Ония фръцли от Младежката организация на вещиците сериозно й бяха бръкнали в здравето. Напоследък си навираха кривите носове къде ли не. Научиха се да ходят по дискотеки в града, домъкнаха разни вносни боклуци... Даже една летя с Редбул.

И все пак, туй се търпеше, докато не внесоха предложение пред Съвета:  да се забрани крушовицата, щото не била актуална и простеела. Трябвало да се даде път на прогреса. Да бе! Туй ли е то прогрес -  да махнеш от списъка с магическите питиета хубавата нашенска крушовица и да сложиш някакво „тюла мордю“ от майната си? Ако е туй, то значи баба Йова беше твърдо против прогреса! Много важни станаха, виж ги ти!

Виж ги ти, повтори баба Йова, подсмръкна и надигна кратунката с крушова ракия, дето й висеше на пояса. Сетне срита котарака Сотир, който твърде непредпазливо се моташе из краката й и изсумтя: “Бягай оттука бе, само ми е до тебе.“

Сотир беше другият й проблем. Той мечтаеше да бъде вещерски котарак. Нарочил бе баба Йова за стопанка и непрестанно ходеше по петите й. Досаждаше й ужасно, но понеже и без това не можеше да се отърве от него, тя все пак му беше дала име и често му говореше. Само че твърдо не го признаваше за вещерски котарак. „Даже не си черен бе, момче, то насила хубост не става“ – повтаряше му. Но той се правеше, че не разбира и продължаваше предано да й се глези, да спи в престилката й, да върви в краката й и да я спъва, като всяка уважаваща себе си котка.

Днес обаче старата вещица не можеше да понася ни котака, нито никого. Самата мисъл, че утре ония нацапотени пикли с жълто около устата може да спечелят гласуването, караше космите на брадавиците й да се накъдрят. Ами ако я задължат да си гори джигера с  онуй вносно питие? Не, туй не се преживява! Ще им даде тя да се разберат! На маймуни ще ги направи! Ще видят те един Редбул и едно „мордю“!

Баба Йова фучеше из къщи, риташе котленца и гърненца, разпръсна билките от прозорчето. Опита се да перне Сотир през ушите, но той предвидливо се наведе. От гневния й жест в огнището лумна вонлив  зелен огън. „Щеше да ми запалиш ушите, ма!“ – възмутено измяука котаракът.

Това преля чашата на търпението. Вещицата с рязко движение посочи метлата и й нареди да натупа нахалното животно. Но дали защото беше прекалено побесняла или крушовицата й беше дошла в повечко, обърка магията. Метлата изсвистя, направи кръг из стаята, сетне се мушна между краката на стопанката. Изфуча през малкото прозорче, като разхвърля и последните билки. След това полетя отвесно нагоре, отнасяйки неизвестно къде яхналата я баба Йова и котарака Сотир, който се беше вкопчил във фустата й с облещени от ужас очи.

След известно време домакинският летателен уред намали скоростта си и се понесе плавно между облаците. Баба Йова се огледа и си каза: „Бря, то с метла наистина можело да се лети. Пък аз мислех, че са бабини деветини!“ Тя се понамести и хвърли един поглед надолу. Бррр, височко беше. Земята се виждаше като на картинка. Докъде ли мислеше да се качи туй чудо? В това време Сотир измяука жално и се опита да се покатери нагоре по престилката на стопанката си.

- Ей, Сотьо, няма да спреш с тез нереализуеми амбиции значи! Не разбра ли, че не ставаш за вещерски котарак. Къде си тръгнал, даже не си черен бе, мойто момче!

Сетне въздъхна и го намести в пазвата си, да не падне.

В това време облачният пейзаж се измени. Метлата вече се движеше по красива алея, наоколо цъфтяха прекрасни цветя, а малки създания с бели крила летяха с лири в ръце и пееха вдъхновено. „Божке, раят!“ – възкликна баба Йова и взе да се върти на метлата, за да го разгледа по-добре. Изведнъж в далечината забеляза две фигури, които й изглеждаха познати. Когато приближиха, старата вещица пикира към тях и ухилена наби спирачки точно пред изумения старец и неговата магарица. Сетне викна:

- Матейко, палавнико!

Дядо Матейко ахна,  взря се в бабата и на лицето му се появи доволна беззъба усмивка.

- Йовке, гълъбичке моя!

Двамата старци приседнаха на един облак и се разбъбриха. Не бяха се виждали от дълги години, откак Йовка замина за Вещер махала.

По едно време дядо Матейко се плесна по челото:

- Абе, аз забравих, че си търся бабичката...

- С Трена ли се взехте?

- С нея, с нея... И добре живяхме. Ти знаеш, кротка жена беше тя...

- И си ме забравил?

- Как ще те забравя, Йовке, забравя ли се такваз жена? Даже виж каква смешка. Като се спомина моята Трена, една комшийка ме наглеждаше. И познай как се казваше? Йовка, като тебе!

Баба Йова усети, че се разнежва, затуй скокна, отупа си фустата и рече:

- Аз ще тръгвам, пък ти отивай за Трена.

Дядо Матейко се поколеба, после смънка:

- Ти дали нямаш... като едно време...

Бабата го стрелна с поглед:

- Че как?

Бръкна под престилката, извади кратунката с крушовицата и му я подаде. Очите на стареца светнаха.

- Хем не цуцай много, че да не те изхвърлят от рая! – перна го тя през ръката.

- Хубав е раят, Йовке, само туй му е кусурът – няма кръчми, - рече дядо Матейко и надигна кратунката.

Баба Йова се метна пак на метлата, форсира я и потегли, без да обръща внимание на Сотир, който й набиваше нокти от страх. След малко вече летеше в открития космос. Беше чувала, че там е много студено и няма какво да се диша. Но като почака малко, разбра, че на нея всичко й е нормално. „Сигурно заради вещерството“, каза си. После се сети за Сотир и надникна в пазвата си. И на него му нямаше нищо, само дето си беше все така облещен. „Брей, да не вземе пък да излезе вещерски котарак от тебе, бре Сотьо?“ – замисли се бабата.

Наближаваха луната и баба Йова почна да се оглежда за място, където да паркира метлата. Но място нямаше. Наоколо се разхождаха змейове, по-натам имаше военни бази, а в далечината се виждаха Ян Бибиян и лунните жители. Вещицата се насочи към тях и помаха на момчето:

- Янко, как си, ба? Ще има ли тука едно местенце да се паркирам?

- Ооо, бабо Йово, здрасти! Как е на земята? Скоро виждала ли си Фют?

- Все същото си е, Янко. А Фютчо не съм го срещала.

Ян Бибиян посочи към една тясна площадка:

- Ей тука спри, всичко друго е синя зона.

Но докато баба Йова успее да паркира, отдалеч се дочу свистене и на свободното място се стовари едно гюлле. Върху него седеше мъж с дълги мустаци и се хилеше доволно.

- Оф, Мюнхаузене, пак ме изпревари! – измърмори вещицата. – Ха наздраве за срещата!

Откачи кратунката с крушовица от пояса си и му я предложи. Но мустакатият измъкна от куртката си плоско шише с надпис „шнапс“ и й намигна. Двамата се чукнаха и отпиха.

- Аз ще тръгвам, - размърда се баба Йова. – Чао, Янко!

Избръмча с метлата и потегли нагоре.

Около луната се въртеше космически кораб с надпис „Аполо 11“. „Тия пък какво искат?“ – каза си вещицата и наостри уши, за да долови разговора им.

-  Няма да стане, Едуин, - тъкмо казваше някой.  – Никъде няма място за паркиране. Не искам да рискувам със синята зона, ще ни закопчеят. Да се връщаме.

 Друг глас попита:

- Ами кадрите? Нали трябваше да имаме кадри, Нийл?

- Няма проблем, Спилбърг чака – отговори първият.

Баба Йова изсумтя и продължи нататък. Тия американци я дразнеха. Пък и нали бяха роднина на ония с „тюла мордю“.

Умислена за резултата от утрешното гласуване, вещицата едва не се сблъска с един огромен космически кораб. „Какво ли ще е туй?“ – каза си тя и се вмъкна през задния му вход. След дълго обикаляне по коридорите стигна до някаква зала. Насреща видя двама мъже – грозничък негър и някакъв тип с вид на мухльо, облечен в стар халат. Те бяха вързани към нещо като столове за мъчение, а едно огромно зелено същество, подобно на прасе, но много по-неприятно на вид, им четеше нещо.

Баба Йова послуша малко, като клатеше глава и цъкаше с език. Текстът беше просто ужасен. Сотир започна да издава жални звуци в пазвата й. А двамата мъже насреща изглеждаха все по-полумъртви след всяка следваща дума. „Туй прилича на вогонска поезия“ – си каза старицата. За да провери, тя бръкна под полата си и извади малка книжка, пъхната под ластика на кафевия й дебел чорап. На книжката пишеше „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Познала беше, чиста вогонска поезия.

Едвам изтърпя до края и в момента, в който мъжът с халата казваше „Всъщност, на мен ми хареса“, баба Йова се покашля и се обади:

- За нищо не стават тез стихчета, ще ме прощаваш! Я вземи пийни, да се вдъхновиш! – и протегна на лигавия зелен вогон кратунката с крушовица.

Съществото изглеждаше, сякаш се готви да я смачка от бяс заради намесата й. То вдигна над нея тежката си ръка.... и тогава Сотир се изстреля от пазвата на стопанката си, вкопчи се в ръката с нокти и заръмжа зловещо. Това даде на баба Йова достатъчно време, за да плисне част от крушовицата в гневно зейналата уста на вогона. Той се спря на място, отръска котарака от себе си, хлъцна, залитна, усмихна се блажено и изведнъж зарецитира с вдъхновение: „Я помню чудное мгновение...“ Разбрала, че моментът е удобен да изчезнат, вещицата сграбчи Сотир зад врата, натика го набързо обратно в пазвата си и хукна по коридора, яхвайки в движение метлата.

- Ей, Сотьо, на косъм бяхме... Добре, че крушовицата подейства навреме! – каза баба Йова, когато метлата вече се рееше на свобода в открития космос.

- Да бе, крушовицата! Ами аз? – измяука недоволно котаракът.

- Хм, добре де... Може пък и да ставаш за вещерски котарак.

И тогава се появи другият космически кораб. Той се движеше бавно, точно над главите им, а под железния му корем танцуваше текст, който започваше така:“Преди много години в една далечна галактика...“ От вътрешността на кораба се дочуваше астматично хриптене. Баба Йова се почеса замислено зад ухото.

- Сотьо, как мислиш, имаме ли време да спасяваме и Дарт Вейдър сега? - Сотир й обърна гръб и не отговори. Тя махна с ръка: - Абе, айде, от мене да мине.

И метлата влетя във вътрешността на кораба.

След половин час баба Йова излезе, затъкнала на колана си лазерен меч, дар от благодарния пациент, чийто емфизем беше излекувала с вездесъщата си крушовица. Тя се обърна да му помаха и викна:

- И да не забравиш, всяка вечер налагай на гърдите вестник със свинска мас и счукан аспирин. След седмица ще можеш да пееш „Излел е Дельо хайдутин“.

- Обичам „Дельо хайдутин“, - чу се гласът на Лорда отвътре. – Тя лети из космоса. И теб обичам, Йовка! Тенк ю соу мач!

- Тенкю може, - отвърна вещицата. – Само да не е „тюла мордю“.

Помаха му за последно и обърна метлата към земята. Време беше да се прибира, иначе щеше да изпусне гласуването.

Когато наближиха обаче, се натъкнаха на проблем. Към земята летеше астероид. На него в героична поза беше стъпил Брус Уилис и под звуците на драматична музика тъкмо се готвеше да го взриви.

- Спри, момче, какво правиш?

- Спасявам света, - отвърна героят.

И докато баба Йова да рече, че има и друг начин, незнайно откъде долетя млад юнак с костюм в червено и синьо, с изписана буква S.

- Аре бегай оттука, - каза Супермен. – Аз ще спася света.

- Кой каза това? – в един глас викнаха току-що пристигналите Айрън мен и Капитан Америка. – И ние можем да спасим света, даже по-добре от вас.

След това надойдоха и други супергерои, викаха, крещяха и, като не можаха да се разберат кой да спаси света, накрая се сбиха. Баба Йова ги погледа, въздъхна, после извади кратунката с крушовица и я плисна върху астероида. Той се разпадна на прах, но юнаците дори и не забелязаха. Старицата ги остави да стават на кълбета и включи на пета скорост.

В това време във Вещер махала гласуването за списъка на магическите питиета тъкмо започваше. Вещиците от Младежката организация, забелязали отсъствието на баба Йова, доволно потриваха ръце. Имаха реалния шанс да спечелят и любимото им уиски Tullamore Dew да бъде обявено за най-добро магическо питие. Гласовете щяха да бъдат почти наравно. Единствено старата вещица можеше да наклони везните към крушовицата. Но нея я нямаше и никой не знаеше къде е.

А в това време баба Йова прорязваше атмосферата като свредел. Фустата й се запали. Сотир виеше ужасено и хората със страх поглеждаха към небето, защото мислеха, че е почнала третата световна война и някой е пуснал ракети „земя-въздух“.

- Който е съгласен крушовицата да остане в списъка на магическите питиета и да бъде на първо място, моля да гласува! – оповести председателката на събранието. – Дотук имаме 36 гласа за уискито. Сега за ракията... 34... 35... 36...

Председателката се оглеждаше, но не се виждаха повече вдигнати ръце. При равен резултат уискито щеше да спечели, защото беше нововъведение. Напрежението растеше, вещиците се гледаха една друга на кръв. Привърженичките на ракията се тюхкаха: „Къде си, бабо Йово??“

И тогава баба Йова се стовари от небето. Тя тупна точно на стола си, огледа събраните вещици и вдигна ръка.

- ... и 37! – обяви председателката. – Крушовицата печели!

Всички зашумяха развълнувано.

- Точно тъй! – каза баба Йова, изцеди последната капка крушовица в устата си и захърка на стола. Беше се изморила да спасява света. На гърдите й новопроизведеният вещерски котарак Сотир мъркаше гръмогласно. По вещерски.

Това ли е всичко?

Посетителката беше млада и разтревожена. Гледаше Марга, сякаш тя бе нейният последен шанс. Ясновидката дълго се взира в двете снимки. Двама мъже. Симпатични мъже. Единият по-сериозен. Другият – по-секси. Но и двамата достойни за любов. Въздъхна и подпря лакти на масата:

- А Вие? Нямате ли все пак някакви предпочитания?

- Не мога, разберете! Не мога да избера! Направо се побърквам! Ако по-рано някой ми беше казал, че може да се обичат двама мъже едновременно, щях да му се изсмея. Изобщо не можете да си представите в каква каша съм...  – и тя зарови ръце в и без това разрошените си коси.

- И двамата Ви предложиха женитба?

- Да, нали Ви казах...

- Разбирам. Ето какво. Този – и Марга вдигна едната снимка. – той е силен. Ще бди над Вас и ще Ви подкрепя във всичко. Често ще му се налага да го прави, защото животът ще ви сервира доста неприятни изненади. Но с този мъж до себе си накрая винаги ще се справяте.

- Такъв си е той... – усмихна се замечтано младата жена. – Ами той? – попита, сочейки другата снимка.

- Хм, това е интересно - промърмори Марга, докато продължаваше да се взира в усмихнатите очи на мъжа. – Омъжите ли се за него, винаги и във всичко ще Ви върви. Няма да има пречки по пътя Ви. Много неща ще се случат по коренно различен начин.

Лицето на клиентката светна и тя понечи да каже нещо, но Марга я прекъсна:

- Но той е слаб. Той винаги ще Ви предава.

Настъпи мълчание. След малко ясновидката наруши тишината:

- Труден избор, а?

- Не можете ли все пак да ми кажете едно име? – умолително промълви посетителката.

- Не мога. Двата пътя са пред Вас. Нужното го знаете.

- Божичко, това е някакъв ужас... И какво да правя? Знаех си аз, че всичко това ще ми донесе само нещастие...

- Госпожице - каза меко, но категорично Марга. – Изобщо не знаете какво говорите. Вие сте една много щастлива жена.

***

- Какво знае тя, Луцифер? – шепнеше Марга, прегърнала пухкавия черен котарак. – Тя има двама мъже и не може да избере. Какво знае тя за самотата? Хората никога не са доволни от това, което имат. А аз... аз не издържам вече!

Луцифер я погледна с едно око, постави голямата си лапа върху ръката ѝ и замърка гръмогласно. Младата жена притисна по-силно любимеца си. Имаше нужда от малко топлинка...

Днес беше ден за щастливи клиенти. Всички, които минаха през кабинета, получиха от Марга добри новини. На всички тя предсказа успехи, богатство, добро здраве, много приятели, любов, деца... Обикновено след такива дни ясновидката се чувстваше заредена. Но днес самотата я притискаше по-силно от всякога. Всички тези хора, те имаха семейства, имаха близост. И идваха при нея, тъжната и самотната, да търсят помощ... Това не беше ли несправедливо?

Очите на младата жена запариха. Тя изхлипа и потърка нос в меката козина на Луцифер. Котаракът се размърда и усилено почна да ближе крака си. После, сякаш бяха едно цяло, се прехвърли към нейната ръка.

- Къпеш ме, а? – усмихна му се през сълзи Марга. – Като няма кой друг да се погрижи за мен...

Тя, разбира се, имаше любящи родители. Имаше и две чудесни приятелки. Но когато свършеше опашката от клиенти, когато близките и приятелите си тръгнеха, оставаше сама.

Отначало беше опитвала да говори на Ангел. Не знаеше как да запълни огромната дупка, останала след смъртта на усмихнатия ѝ, добродушен съпруг. Затова му говореше. Но скоро разбра, че той няма да я чуе. Беше си отишъл безвъзвратно и паранормалните способности нямаше да ѝ помогнат да бъде по-близо до него. Тя ѝ го беше казала още в началото. Онова странно същество от светлина, което изглеждаше като Снежанка и ѝ помагаше да следва съдбата си. Беше казала ясно: той е твоето жертвоприношение. Не можем да ти го върнем, защото ще забременееш. Марга не проумя веднага пълния смисъл на това. Но с времето беше осъзнала. Бе получила жестока присъда. Никой не я бе попитал дали иска това, дали е готова. Никой не ѝ бе дал право на избор.

„Защо аз, по дяволите? Защо аз?” – изкрещя тя. Луцифер подскочи и се измъкна от обятията ѝ. Марга грабна телефона си и набра номера на Ирена.

- Кажи, Марго! – в нежния глас на приятелката ѝ се долавяше усмивка.

- Трябва ми идея за някаква лудост!

- Ъъъ... искаш да кажеш?

- Някаква пълна простотия, която да направя! На мен ми писна, Рени, разбираш ли?

- От кое ти писна? – все още не схващаше Ирена. А уж е екстрасенс, горчиво се усмихна Марга и продължи с гневен тон:

- Писна ми от всякакви Снежанки, мисии и служби! Не искам! Не съм го искала! Писна ми! Да си вземат дарбата и да си я... да правят с нея, каквото поискат!

- Добре ли си?

- Ама разбира се! Просто процъфтявам! Имам си празна къща и живея с котка!

Луцифер я изгледа обидено и излезе от стаята. Разгорещена, Марга дори и не забеляза.

- Виж, миличка... Ох, как да ти помогна? Не мога да дойда точно сега. Имам да лекувам едно детенце, не трябва да прекъсвам сеансите.

Ирена живееше доста далеч, на четири часа с влака. Двете приятелки не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Но все пак беше в България, докато Люси сега сигурно вечеряше в някой хубав парижки ресторант. Не, нямаше да търси Люси. Не биваше да помрачава щастливото ѝ време като годеница със своите проблеми. А и в този случай Ирена щеше да я разбере много по-лесно, защото дарбата ги свързваше.

- Марго, чуй ме. Може ли да ти пратя нещо да прочетеш?

- Какво говориш? Аз те питам каква глупост да извърша, а ти искаш да ми пращаш книжки?

- Ами... не можах да измисля глупост. Но щом искаш да се бунтуваш, можеш да се върнеш към старата си професия на преводачка. Нали и без това ми се оплакваше, че вече не ти остава време за нея? Вярно, че не е нещо авантюристично, но те ще разберат намека. Снежанка и другите имам предвид...

- Да де, разбрах. Какво искаш да ми пратиш?

- Ами... едни романи.

- Чии са? Искаш да ги превеждам ли?

- Не знам... Може да помислим дали да не ги преведеш. Първо само ги виж.

- Добре, прати ги. И все пак, чии са?

- На леля ми.

- Каква леля бе?

- Ами тя не ми е всъщност леля. С майка са първи братовчедки. Но аз от малка много си я обичам. Тя е... пич. Леля Нели. Абе, ще видиш...

- Добре тогава, прати ми ги.

***

Тази нощ Марга не спа. Не можа да се откъсне от книгите. Лелята на Ирена разказваше за прекрасен свят, в който живеят душите между преражданията си. За съдбите на влюбени и приятели, за хора, които водеха битки, за да спасят близките си, народа си или целия свят. Всичко ѝ харесваше. Но най-много бе впечатлена от описанието на мястото, който Нели наричаше „финият свят”. Беше чувала понятието и другаде, то явно бе взаимствано. Но тя го беше наситила с цветно и поетично съдържание.

„Ако Ангел е някъде на такова място, то аз съм много щастлива за него. И искам някой ден да сме там заедно.” – мислеше си младата жена. „Иска ми се да си поговоря с тази леля на Рени.”

На другия ден Марга се обади на Ирена.

- Романите много ми харесаха.

- Ама ти прочете ли ги вече?

- Прочетох ги. Бърза съм, нали съм свикнала да работя с текстове. Тя ще ги издава ли?

- Ами, доколкото знам, поне засега не е намерила издател. Тя си пише за себе си, ей така...

- Мога ли да ги пратя на Люси?

- На Люси? –Двете най-добри приятелки на Марга все още не се познаваха лично, но всяка се беше наслушала на подробни разкази за другата. – Мислиш, че...? О, Марго, ами ако наистина се получи? Няма да има по-щастлива от нея, знаеш ли? Тя е... ох, какво да ти обяснявам! Съвсем скоро трябва да ви запозная.

- Мисля, че вече я познавам. И имам да я питам много неща.

***

По-нататък всичко се разви много бързо. Няколко дни след получаването на файловете Люси се обади на Марга и развълнувано избъбри:

- Почвай преводите! Направих резюме за шефа, той е много впечатлен! Няма търпение да прочете целите книги!

- Ти сериозно ли? От едно резюме?

- Е... може и аз малко да съм се попрестарала с убеждаването... – разсмя се Люси.

- Знам я аз тая твоя убедителност – прихна и Марга.

Тя сложи на портата табела, че излиза в отпуск и се хвана здраво на работа. Текстовете все така я омагьосваха. Искаше ѝ се час по-скоро да се запознае с авторката, но някак все се разминаваха. Толкова неща искаше да обсъдят! В книгите ѝ имаше героини, които ѝ напомняха на нея самата. Може би Нели щеше да ѝ помогне да проумее, да постигне най-накрая мир?

Изпрати романите на Люси и спа 20 часа. После зачака. Не махна табелата от портата. По цели дни се разхождаше и мислеше. Не знаеше какво да прави оттук нататък. Също като момичето с двамата годеници тя се питаше отново и отново накъде да продължи. И не можеше да избере.

Люси се обади след две седмици. Марга едва дочака да прекъсне връзката и веднага набра номера на Ирена:

- Кажи на леля си Нели да стяга багажа! Заминаваме за Париж!

- Майчице! Наистина ли? Ох, тя така ще се зарадва! – изпищя Ирена. - Ама аз така и не ви запознах...

- Нищо, ще се запознаваме в самолета.

- А ти? Реши ли какво ще правиш?

- Не, още не... Но сега тъкмо имам случай да проверя дали отговорът не е в Париж. 

към "Ясновидката"