Право на самота

- Какво искаш да кажеш с това, че отиваш в къщата на баба си? Няма ли да си дойдеш у дома?... Е, как защо, защото още не си се оправила напълно и имаш нужда от грижи! Кой ще те гледа по-добре от собствената ти майка?... Марче, защо упорстваш сега, нали знаеш, че никога не съм ти давала лош съвет?... Е, добре, постъпи, както искаш. Ама поне да дойда там, да ти почистя и да ти наглася... Ало, ало?

Гергина погледна телефона въпросително, посегна да набере отново номера, поколеба се, после го остави на ниската холска масичка.

- Затвори ми! – троснато каза тя на мъжа си. – Просто ей така ми затвори, сякаш че за лошо ѝ говоря...

После изхлипа и посегна към пакетчето кърпички.

- Гери, защо се впрягаш толкова? – протегна ръка да я успокои мъжът ѝ. – Марга не е дете. Тя е на двадесет и осем години. Щом казва, че ще се оправи сама, значи е така.

- Оф бе, Дончо, какво разбираш ти? Ти си... мъж!

Дончо свали очилата от носа си, забърса ги и ги сложи обратно. После тихо каза:

- Аз съм баща.

- Точно така! Следователно не си майка. И тия работи не са ти ясни.

Съпругът ѝ се поколеба. С Гергина бяха женени от тридесет години. Не си правеше илюзии, че ще може да я разубеди. Понякога му се струваше, че от нея не може да се уреди да бъде родител на единствената им дъщеря. Може би и сега трябваше да замълчи. Те двете все някак щяха да се оправят. По женски. Но някак не му се искаше.

- Какво смяташ да правиш сега? – попита я.

- Е, много ясно! Щом Марга не иска да дойде да поживее при нас, тогава събирам една чанта дрехи и отивам при нея да ѝ помогна да се устрои.

Изведнъж Дончо се подразни. Жена му дори не се замисляше, че го оставя сам за неопределено време, без да иска мнението му. Точно както не искаше и мнението на детето си. Той се изправи и решително каза:

- Никъде няма да ходиш!

- Какво? – извъртя се към него Гергина. Тонът ѝ беше заплашителен. – Какво каза? Ти наистина ли мислиш, че можеш да ми забраниш, бе? Детето ни преживя такова страшно премеждие! Не стига, че овдовя толкова млада и още не се е оправила напълно от мозъчното сътресение, ами и психиката ѝ е пострадала! Ти глух ли беше, не чу ли какво ни казаха тъкмо няколко човека от болницата? За някакви предсказания и магии?

Някои от медиците, които се грижеха за Марга, докато тя лежа в болница след катастрофата, деликатно намекнаха на нейните родители, че с дъщеря им се случва нещо особено. Те разказаха, как още при излизането си от кома тя предупредила доктор Марчинков да не пътува за Омуртаг. На другия ден младият лекар беше загинал в катастрофа и градът още бе в потрес от ненавременната му смърт. Една сестра дръпна Гергина настрани и през сълзи и сподели как преди три дни по време на дежурството Марга ѝ изразила съболезнования за загубата на майка й. Само дето жената починала в дома си три часа по-късно, а сестрата узнала за това чак вечерта. На един от лекарите пък пациентката беше казала, че избягалата му съпруга ще се завърне на другия ден и това наистина се случи.

Гергина беше сериозна жена. Всъщност, тя беше пенсионирана учителка по физика и математика. От това по-сериозна накъде? Не вярваше в паранормални явления. За нея беше изключително смущаващо, че дъщеря ѝ е правила предсказания. Но много по-притеснителен беше фактът, че те наистина се сбъдваха. Това я караше да се чувства, сякаш детето ѝ беше болно от неразгадаема болест. Невъзможността да разнищи загадката и да прекрати веднага този абсурд направо я подлудяваше. Затова Дончо нямаше никакъв шанс в спора. Без повече да се обяснява с него, Гергина събра багаж за два дни, сложи и някои лични вещи на Марга, които тя беше оставила в бащиния си дом, когато се омъжи, после седна в колата и се обърна към съпруга си, който, макар и нацупен, беше излязъл да я изпрати:

- Оставих ти в хладилника храна за два дни. Ще ти се обадя по телефона, като пристигна там. Ако има нужда и от тебе, ще те повикам. Ще хванеш автобуса, няма как. И стига с тия физиономии, Дончо, трябва да видя аз какво става с това дете!

- Добре де, отивай, виждам, че няма да се спреш. Обаче не прекалявай. Разбери, тя е голяма жена! Да не се налага да идвам да те измъквам оттам. Хайде, и много поздрави!

***

Марга беше доволна, че успешно се справи с първата задача – да шофира самостоятелно. Беше се бояла, че стресът от катастрофата ще парализира реакциите ѝ. Наистина, имаше един кратък момент, когато я обля студена пот, а ушите ѝ забучаха. Но с усилие на волята младата жена се овладя и страхът повече не се обади.

Спря пред малката неизмазана къща. Не слезе веднага от колата. Искаше първо да се наслади на гледката отвън. Тук беше прекарала най-безгрижните мигове от детството си. Нямаше го строгият режим, наложен от майка ѝ, а баба ѝ правеше най-хубавите мекици на света.

Къщичката беше толкова красива! Имаше ниска основа от напаснати един в друг бели камъни. Нагоре бе иззидана от червени тухли, запазили през годините яркия си цвят. По прозорците още стояха саксиите с бабините ѝ мушката. Лозите бяха пораснали и покрили част от стените, розите имаха нужда от подрязване. Всичко тук се нуждаеше от грижи. Преди три години, когато баба Мария почина, тя остави къщата на внучката си. Но младата жена, залисана да живее динамичния си градски живот, рядко стъпваше тук. Сега обаче се беше върнала.

Тя слезе от колата си и с труд превъртя ключа на портата. Пристъпи вътре и сама се поздрави с добре дошла. Занапред това щеше да е нейният дом.

Прекара в болницата петнадесет дни и изуми лекарите с бързото си оздравяване. Чувстваше се напълно възстановена физически. Сигурно щяха да я изпишат много по-рано, ако не бяха виденията. След комата Марга постоянно виждаше разни случили се или бъдещи неща. Понякога я провокираше докосването до някакъв предмет. Друг път просто знаеше и толкова. Отначало беше непредпазлива и сподели с някои от лекарите какво се случва. После, като видя разнообразните реакции, започна да внимава какво говори. Някои я гледаха с насмешка, други – дори с отвращение, явно мислейки, че се готви да стане поредната шарлатанка. Но най-често като че ли предизвикваше у хората страх.

Марга не беше свикнала на подобно отношение. Досега тя бе живяла съвсем обикновен живот. Работеше като преводачка от и на руски, френски и английски. Понякога поемаше ангажименти като екскурзовод. Израснала в трезва и практична среда, тя никога не се беше замисляла върху теми като ясновидството. И никога околните не бяха се отнасяли така противоречиво към нея.

Последните дни в болницата тя контактуваше с останалите само по принуда. Мислеше и мислеше. Вече знаеше със сигурност, че няма да се отърве от новата си съдба. Неясно каква сила ѝ бе вменила в дълг да помага на невиждащите. Не ѝ бе дадена възможност за избор, нито за съпротива. Марга не беше искала това. И сега не го искаше. Отнето ѝ бе всичко, което имаше и което обичаше, срещу съмнителното удоволствие да се бърка в съдбите на непознатите. Често я изпълваше гняв от тази несправедливост, после пък я обземаше отчаяние, толкова дълбоко, че дори не можеше да се разплаче.

Искаше да се скрие някъде, да премисли, да потърси изход. Ако не, тогава поне да свикне, да се примири. Не бе сигурна дали идеята за връщане в бабината ѝ къща беше хрумване или видение. Но откак този образ се появи в съзнанието ѝ, Марга знаеше, че трябва да отиде там. Най-добре веднага след изписването. Не беше готова да се върне в апартамента, където живееха с Ангел. По дяволите, новият товар, който съдбата ѝ натресе, дори не й позволи да скърби, както му е ред за загубата. Пропусна и погребението, защото дълго не ѝ позволяваха да става от леглото. Някой ден щеше да плаче за него, сигурна беше. Но сега първо трябваше да оцелее.

Беше ѝ минала за миг мисълта да се върне в родния си дом. Но я отхвърли веднага. Майка ѝ щеше да ѝ помогне, но още повече щеше да я натовари. Знаеше си я. Имаше нужда да е сама. Дълго време.

Вътре в къщата всичко си беше същото. Сякаш всеки миг баба Мария щеше да влезе, отривайки ръце в престилката си. Трябваше само една метла и парцал и стаите щяха да грейнат, както в детството ѝ. Но това можеше да почака. Марга седна на малкото диванче и се унесе в мисли.

Отначало не чу двигателя на колата. Но когато бръмченето спря точно пред къщата, това привлече вниманието ѝ. Младата жена погледна недоволно през прозореца, после се намръщи още повече. Майка й не разбираше от дума. Отвори и застана на вратата.

- Здравей, мамо.

Гергина вървеше бързичко по пътеката с два сака в ръце. Без да спира, тя отговори:

- Здравей, Марче.

Стигна до входа, но Марга не се отмести. Майката въздъхна и остави чантите на земята.

- Няма ли да ме поканиш?

- Няма да е днес, мамо.

- Глупости! Не съм те учила така. Човек трябва да е гостоприемен.

- Мамо... нека да не спорим. Ти си ме учила и друго. Че човек не бива да ходи на гости непоканен. И че хората и техните мнения трябва да се уважават.

- Да, но... да държиш майка си на прага?

Марга се усмихна криво:

- Иначе после няма да мога да я изкарам оттук.

- Толкова ли ти преча, моето момиче? – с горчивина поклати глава възрастната жена.

- Имам нужда да остана сама. Казах ти го и по телефона.

- Не, ти имаш нужда някой да ти помогне. Нали тук трябва да се почисти. Сигурно имаш и още багаж за пренасяне. А кой ще ти готви? С кого ще си правиш компания?

- Мамо, опомни се! Аз съм омъжена от три години... бях... Мога да готвя и да чистя.

- Да, но...

- ... но ти си уплашена за мен. Знам. Ела тук – и Марга протегна ръце за прегръдка. Гергина се поколеба само за част от секундата. После силно притисна детето си. Всички страхове, трупани дни наред, излязоха наяве изведнъж. Тя направи усилие да сдържи плача си. После чу шепот:

- Няма нищо, поплачи си. Толкова мога да понеса.

Дъщеря ѝ се отдели от нея и я поведе за ръка вътре в къщата. Саковете останаха отвън. Вече в стаята, двете жени отново се прегърнаха. Гергина даде воля на сълзите си. А Марга просто стоеше и попиваше топлината, която майка ѝ носеше за нея. След известно време двете се раздвижиха.

- Благодаря ти, мамо. Благодаря, че дойде. Но сега наистина искам да си тръгнеш. Така трябва.

Гергина кимна покорно. Някак изведнъж беше разбрала: детето ѝ беше пораснало. Имаше право на своята самота. Можеше да си тръгне спокойна. Марга щеше да се справи. Пък и... селото не беше далеч. Винаги можеше да дойде пак.

Майка и дъщеря се прегърнаха още веднъж на сбогуване.

- И да се пазиш! – напомни Марга, сякаш вече тя бе майката.

- Обещавам! - отвърна Гергина. По-рано би се възпротивила на такова разпределение на ролите, а сега дори ѝ намигна.

След като изпрати майка си, Марга влезе в къщата, огледа се и се усмихна. Имаше си нов дом. В него щеше да следва съдбата си. 

към "Ясновидката"

Генезис

Фаровете отсреща блеснаха изведнъж. Бяха непоносимо ярки и Марга неволно стисна очи. Колата се люшна странно, на шофьорската седалка Ангел издаде протяжен звук – ни вопъл, нито изхъркване. Спирачките изскърцаха болезнено право в ушите ѝ. Поне фаровете да бяха угаснали, а те продължаваха да пробождат мозъка ѝ през очите. Светлина, непоносима и безкрайна светлина. После тя стана някак по-топла.

Марга се усмихна. Вече бе разбрала, че трябва да отиде там, при светлината. Зад себе си чу гласа на Ангел: „Чакай ме де, Маци, цял живот ми бягаш! Умираме и пак ми бягаш”. „По-бързо” – викна му тя през рамо и отново се плъзна напред. „Трябва да стигнем там. И не се бъзикай, умирали сме били! Понякога хуморът ти наистина е ужасен, Аньо.”

Звънък глас изрече:

- Марга, насам!

Тя последва поканата, без да се замисли. Видя, че Ангел премина край нея и продължи в друга посока. Повика го, но той не ѝ обърна внимание. Сякаш внезапно беше забравил за нея. Затича се след него, но някаква сила я засмука и я отнесе обратно. Марга се огледа объркана, после се провикна:

- Къде е мъжът ми? Защо ни разделихте? Кои сте вие? Къде съм?

- Твърде много въпроси за жена, която скоро ще знае всички отговори – обади се леко насмешливо звънкият глас.

- Къде си? – изкрещя Марга. Очите ѝ шареха уплашено на всички страни. – Това някакъв кошмар ли е? Кой си ти, дето се шегуваш с мене бе, идиот такъв? Я да си ми върнеш мъжа веднага!

- Не мога да ти го върна – с нотка на съжаление каза гласът.

- Глупости! И защо?

- Защото, ако ти го върна, ще забременееш.

- Абе я си го начукай! Какви ми ги дрънкаш?

- Говоря сериозно.

- Добре – вдигна ръце примирително Марга. – Сега ще преброя до три и ще се събудя и като се събудя ще съм си при Ангел в леглото. Пък щом казваш, че и ще забременея, още по-добре.

- Ще се събудиш. Но след малко пак ела.

***

Върху нея имаше нещо. Неясно какво, но тежеше около един тон. То беше виновно, че Марга не можеше да помръдне нито мускулче. Не можеше да отвори и очите си. Но обонянието ѝ определено работеше. Каква беше тази гадна миризма? На някакви препарати. А, да, болница. Болница ли? Защо пък е заспала в болница? Е, нищо, сега щеше да се разсъни, после да стане и да си отиде. Толкова я дразнеше този звук: ту-туп, ту-туп, ту-туп. Глух такъв един, ритмичен и упорит. Като сърце. Но това май наистина беше сърце. Сигурно имаше някой тежко болен на съседното легло. Вързан за ония апарати, които беше виждала по филмите.

Към тутупкането се прибавиха стъпки. Два чифта. Мъжки и женски. После мъжът попита:

- Колко гърча е направила досега?

- Много – отвърна жената. – Нали видяхте срезовете от скенера, докторе? Въпрос на време е да я изгубим. Мъжът ѝ поне е останал на място. Жалко, млади хора.

- Е, ние ще си изпълним всичко, както се полага, пък какъвто ѝ е късметът.

Изведнъж Марга го позна. Не знаеше дали е срещала досега симпатичния млад лекар, но бе сигурна, че веднага трябва да го предупреди. Този човек се нуждаеше от помощта ѝ. Не трябваше да тръгва, не трябваше да пътува! Тя се замята в леглото в опит да се изправи. Или поне така си мислеше. Сестрата се обади:

- Докторе, тя примигна.

- Охо - каза лекарят, после внимателно раздели с пръсти клепачите ѝ, за да види зениците. В отговор младата жена рязко отвори очи насреща му. Докторът малко стреснато се отдръпна, защото движението беше неочаквано като в драматичен момент от филм на ужасите.

Марга измъчено раздвижи устни. Опита да ги намокри с език, но устата ѝ беше напълно пресъхнала. Сестрата се притече и притисна към нея напоена с вода марля.

- Бл... – прошепна пациентката. После, събрала всички сили, изшептя рязко: - Док... торе, не тръгвай за Омуртаг!

И отново потъна в кома.

Лекарят нареди:

- Повтори вливането. Банките да вървят така цяла нощ. Аз тръгвам, доктор Милчев е на повикване нощес.

Помълча малко, после каза раздразнено:

- Какво си ме зяпнала? Да, утре наистина пътувам за Омуртаг! И в никакъв случай не мога да го отложа! Пък и това са някакви глупости!

***

Светлината отново беше наоколо. Марга се огледа. Очакваше да чуе звънкия глас, но нищо не се случваше. Накрая тя не издържа.

- Добре де! – провикна се. – Ето, върнах се! И сега какво? Вече мога ли да видя мъжа си?

- Ти нямаш мъж – каза гласът току до нея. Звучеше по-меко отпреди, изпълнен със съчувствие.

- Разбира се, че имам. Казва се Ангел и преди малко ни разделихте...

Бяла фигура се материализира до нея. Имаше неясни очертания, но определено приличаше на човешка.

- Така по-лесно ли ти е? Ако искаш на някого конкретно да ти заприличам?

- Да, на Снежанка – язвително изсумтя Марга, но само след миг до нея стоеше нежна девойка, бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и коси, черни като абаносово дърво. – Абе, ти от шега не разбираш ли? – кресна тя.

- Разбирам. Но исках да се почувстваш по-комфортно.

- Като искаш да ми е комфортно, престани с шегите и ме остави да се събудя.

- Успокой се – помоли я Снежанка. – Ти не спиш. В кома си. Ще се събудиш, но първо трябва да ти кажа някои неща.

- В кома ли?

Сега вече Марга се замисли. Ами, ако е вярно? Ако това в болницата не е било сън? И сега тя лежи на болничното легло, едно от ония високи, неудобни легла, които винаги ѝ се бяха стрували толкова противни. И е овързана с кабели и маркучи. И докторът... Заля я чувство на тревога. Онзи доктор беше в опасност. Истинска, реална опасност. И не ѝ беше повярвал. Незнайно защо, тази част от историята ѝ се стори съвсем реална. А това я накара да приеме и останалото. И ужасът я превзе.

- Ангел? Къде е Ангел? Мъжът ми? Мъртъв ли е?

Чернокосата красавица кимна тъжно:

- На място, още при самата катастрофа.

Гърлото на Марга се сви. Но преди да заплаче, ѝ хрумна друго:

- Ама ние бяхме заедно тук. Значи и аз съм умряла. Спирай вече с игрите и ме заведи при него. Откога ли се чуди къде съм...

- Много си упорита – въздъхна събеседничката ѝ. – Казах ти, че не си мъртва. В кома си, но ще живееш.

Марга усети странна слабост. Винаги бе обичала живота. Смъртта ѝ се струваше нещо далечно, което се случва на другите. Избягваше да мисли за нея. Но когато все пак се сещаше, изпитваше истински ужас при представата, че няма да може да тича, да се усмихва, да бъде с близките си, да следва съдбата си и да ѝ се случват всякакви хубави и лоши неща. Сега обаче, противно на всякаква позната логика, тя се ужаси от идеята да се върне към живота. Напълно объркана, Марга замълча.

- Защо трябва да живея? – попита печално след известно време.

- Това е съдбата ти.

- Каква е съдбата ми?

- Да виждаш. Да знаеш.

- Чакай, чакай. Да не искаш да ми кажеш, че ще стана като ония... екстрасенсите? И ще правя разни чалъми, за да изкарвам на хората акъла и да им вземам парите?

- Не. Точно като тия, за които говориш – не.

- А какво тогава?

- Ще знаеш наистина. Ще служиш.

- Какво, на господ ли?

- Не - засмя се Снежанка. – На слабите и нуждаещите се. На тези, които не виждат.

- И как ще става това?

- Ще видиш. Време е да тръгваш.

- Почакай. Ами Ангел? Поне сбогом не може ли да си взема?

- Не. Той е твоето жертвоприношение.

- Какво? Не, чакай...

Но след миг Марга отново отвори очи в болничната стая.

***

Около нея се суетеше същата сестра. През прозореца се виждаше просветляващото сутрешно небе. Марга с усилие помръдна ръката си, опитвайки се да привлече вниманието на младото момиче. Сестрата забеляза движението, обърна се към нея и ѝ се усмихна.

- Я, кой се върна. Показателите ти са по-добри, знаех, че ще се събудиш по някое време.

- Док-тор, док-тор... – прошепна Марга.

- Да, след малко ще пристигне шефът. Почти седем часът е.

- Омур-таг... – упорстваше пациентката.

- Какво? – заинтригува се сестрата. Седна на края на леглото и хвана ръката на болната. – Ти пак ли с това? Познаваш ли доктора отпреди?

Марга заклати глава в отрицание. Толкова ѝ беше трудно да обясни. Дори не знаеше какво да каже, за да бъде убедителна.

- Той... не трябва... като Ангел...

Сестрата смръщи вежди:

- Ангел? За мъжа си ли говориш? Виж, миличка, като дойде завеждащият...

- Не – макар прошепната, думата сякаш проряза въздуха. – Обади се!

- Не мога да безпокоя доктора, трябва да разбереш. Той не е на повикване. А, ето го шефът.

Възрастният лекар влетя енергично в стаята. Престилката му се развяваше след него. Той се усмихна, каза няколко насърчителни думи, огледа показанията на апаратурата, после даде назначенията си и се запъти към вратата.

- Доктор... Омуртаг... – опита отново Марга.

- Какво? – обърна се завеждащият, вдигнал вежди.

- Ами, доктор Карабашев, тя снощи дойде в съзнание за момент. Каза на доктор Марчинков да не пътува за Омуртаг. И сега повтаря същото. Упорства...

- Е, объркана е явно. Всеки ден човек не се връща от оня свят.

Докторът се усмихна на Марга, намигна ѝ и излезе. Сестрата го последва.

***

През целия ден Марга бе обзета от напрежение. Няколко пъти се опита да стане, но тялото й не я слушаше. Нощната сестра си тръгна. Никой повече не обърна внимание на приказките ѝ. Никой не ѝ помогна. Чувстваше се толкова безпомощна! Оставаше ѝ да се надява, че всичко това са халюцинации, някакви глупави последици от преживяната травма. Никой нищо не ѝ казваше и за мъжа ѝ. Ако бе вярно, че е загинал, това доказваше ли нещо? Не бяха ли длъжни да я уведомят, ако с него бе станало най-лошото? Или бе нормално да я щадят, докато се възстанови поне малко? Нямаше как да разбере. Какво ѝ беше дошло до главата? И занапред ли щеше да вижда разни неща? Да се опитва да накара хората да я чуят, а те да остават глухи и тя да не може да им помогне? Да вижда бъдещите нещастия и да не може да ги предотврати? Какъв ужас! Ами ако и сега наистина животът на един човек зависеше от нея? Или ставаше дума просто за разстроени нерви? Никога в живота си не се бе чувствала толкова безсилна...

По някое време следобед в стаята влезе сестрата от дневната смяна. Тя се спря несигурно до вратата, изчаквайки да види дали Марга спи. Болната усети присъствието ѝ и отвори очи. Знаеше какво ще чуе и бе готова.

- Ти... познаваше ли доктор Марчинков? – напрегнато попита сестрата.

- Не... – въздъхна Марга и притвори очи.

- Обадиха се... Мъртъв е... катастрофа...

- Знам – прошепна младата жена. Обърна се към стената и заплака. Нямаше да има спасение. Дарбата беше дошла при нея. Господи... Как щеше да живее с това?


към "Ясновидката"

Пътуване във времето - Ру

Като почитателка на Киплинг и Дж.Оел бях безкрайно любопитна да прочета „Ру. Разказ за най-древните люде“ на Змей Горянин, № 2 от Колекция „Дракус“.

Книгата е много кратка, без зашеметяващи обрати и сложни сюжетни схеми. Простичка – като първите люде. И много очарователна. Не съм сигурна дали е част от детското творчество на Змей Горянин, но децата със сигурност биха я харесали.

Текстът е увлекателно написан и се чете с удоволствие. Авторът е направил своето предположение за това, как са живели нашите предци. Предположение толкова стойностно, колкото и всяко друго подобно и може би доста близко до истината. На места образът на Ру ми се стори противоречив – ту напълно елементарен и дори неспособен да изпитва /все още/ чувства; ту способен да разсъждава сложно и абстрактно. Но това намирам като единствен недостатък на книгата и смятам, че е напълно несъществен и по никакъв начин не разваля удоволствието от нея.

Змей Горянин е автор, чието име дълго е тънало в забвение, при това напълно незаслужено. Ето защо поздравявам екипа на Гаяна – Явор Цанев и Кети Илиева – за инициативата да представят на съвременния читател негово произведение. Книгата е още по-ценна с това, че съдържа и фототипен вариант на текста, както и оригиналната корица. Да споделя, интересно е чувството да четеш на стария правопис. Сякаш си някой друг, който чете в друго време. За това пътуване във времето – благодаря!

към Читателски дневник

"Клиника в средата на нощта" - Димитър Цолов - Доктора

Преди да започна да чета „Клиника в средата на нощта“ на Димитър Цолов, вече бях видяла доста ревюта за нея. Но те не бяха успели да ме подготвят за това, какво ме очаква на страниците на № 1 от Колекция „Дракус“.

Има една много радостна за мен тенденция в съвременната българска литература. Днешните автори са интелигентни, компетентни в най-различни области, приемат експеримента за неразделна част от писането и не желаят да служат на каноните. Мисля, че критиците са длъжници на това поколение творци и им предстои да направят сериозни актуализации в теорията, ако искат да са в крак с това, което реално се случва в книгописането днес.

Димитър Цолов – Доктора е типичен представител на това поколение. Той не е голямо име в официалната литература, защото пише в „презрян“ жанр, но това не го прави по-малко добър. Неговият фейсбук образ като че ли създава представата за известна лежерност и склонност да взема много неща на шега. Но всеки читател на „Клиниката“ незабавно ще се убеди, че когато става дума за сериозна работа, Докторът си я върши напълно сериозно. И съвсем неслучайно неговият роман е сред десетте финалисти на първия конкурс на MBG books.

Разказаната история е типична: героят е поставен в извънредна ситуация и му се налага да забрави за законите и да се справя сам, заложил на карта живота и репутацията си. Като стил и динамика ми напомни в някаква степен на Чейс или Чандлър. Но с типичното дотук. Авторът е създал един очарователно-плашещ антиутопичен свят, който излиза изпод пръстите му толкова реален, че изглежда напълно възможен. В този свят си съжителстват мирно /а понякога не толкова мирно/ всякакви митични същества. Персонажи от общоприетия фентъзи-хорър инструментариум се срещат с образи от българския фолклор. Всяка подробност е изпипана, всяка дреболия е подчинена на логиката. За читателя е абсолютно безспорно, че ако този свят съществуваше, той щеше да бъде точно такъв. А читателят го знае затова, защото, докато е чел книгата, той е живял в този свят, изцяло погълнат от неговата реалност.

Допадна ми  балансът при употребата на фолклорни елементи. Добре дозирани и поставени на точното място, те чудесно си кореспондират и с мафиотите, и с върколаците. По принцип не би трябвало да се получи, но ето че авторът го е постигнал. При това смятам, че е решил спора доколко българските фентъзисти трябва да използват български фолклор. Ами, ето дотолкова.

Димитър Цолов, който е лекар по професия, чудесно е успял да се възползва от това не само при изграждането на образа на главния герой. Останах впечатлена от медицинските обяснения за неща, които във всяка друга книга биха били просто свръхестествени и неподлежащи на анализ.

Има и още нещо, което оценявам много високо. Емоционалността. Без сълзи и сополи, но и без каменно лице и безгрижно въртене на пистолета на пръст. Героите са нормални личности, които имат нормални чувства и авторът не се е поддал на изкушението да ги премълчи, за да изглежда книгата му по-бандитска. Напротив, предал ги е топло и реалистично и от това романът само печели.

На мен „Клиника в средата на нощта“ ми хареса. Държа ме до последно и дълбоко ме развълнува със силния край. Изключително четивна е, без да е лековата. Мъдра, без да е досадна. Едно произведение, написано с много заряд и изпипано с желязна дисциплина. Не знам дали й се полага продължение, но друга подобна книга от същия автор бих прочела с удоволствие.

И последно, макар че никога не съм се съмнявала: отличен избор на екипа на „Gaiana book & art studio“ за откриване на Колекция „Дракус“.  

Читателски дневник

Тук ми казаха, Лазаре

„Росният зюмбюл мирише различно. От водата ли, от хладината ли, не знам. Но миризмата му е една такава, сякаш е неузрял плод. Друго си е по обед, когато го напече. Тогаз замайва, замайва... Ох, че хубав! Ще ми се да си откъсна, само едничко стръкче, да ми мирише вътре. Ама като не мога да се наведа... пусти и кръст!“

Баба Лазарина взе подпрения бастун и с пъшкане се надигна от столчето. Погледна за последен път със съжаление избуялата цветна туфа, пък се обърна да си влезе. Да беше се сетила по-рано, преди да си замине Петка, ама един акъл, за кое по-напред?

Тя, Петка, и без туй все бързаше. Идеше, прибираше донесения хляб в синята торба на масата, удряше една метла и сменяше шишето с водата. После заставаше насред стаята с ръце на кръста, оглеждаше дали има нещо друго за оправяне и питаше:

- Ще дадеш ли дрехите за пране, бабо Лазарино, кандиса ли вече?

- Петке, казах ти, ба. Докат’ мога, на никого няма да дам да ми пере гащите.

- Защо упорстваш сега? Аз ще ги взема у дома, в пералнята ще ги пусна.

- Да, и  да ги гледа мъж ти. Остави тая работа, момиче, не ми давай зор.

Петка въздишаше тежко и се захващаше да свърши още това-онова. В някои дни тя беше особено приказлива. Ето днес например, докато търкаше позамазалото се стъкло на стария зелен бюфет, се похвали:

- Знаеш ли, бабо Лазарино, мойта щерка утре ще е лазарка. Педя човечета, първолачета, ама научили песните и утре ще ги водят по къщите.

Лицето ѝ светеше от майчина гордост и старата жена се усмихна в отговор:

- Браво, браво! Хубаво е, дето ги учат. Хубави са тия работи.

- Хубави, я! И носии имат. Толкова са сладки, като ги нагиздят с тях! Утре заран плитки ще трябва да плета. Ей - присети се тя. – Бабо Лазарино, ами може ли да си набера от твоя зюмбюл, оня синия, да си накича утре детенцето?

- Как да не може, Петке! Ама да им кажеш да минат и при мене. Ние, старите хора, вече няма много на какво да се радваме.

- Естествено, че ще им кажа! Утре чакай лазарки. Лелеееее, ама то ти си именничка! Как не се сетих? Да знаеш, ще мина да те видя за празника, ама по-късничко, като посрещна детето от лазаруването. Че имам шетня сутринта.

Петка се застяга да си върви. На вратата се обърна.

- Хайде, дай да ги взема тия дрехи за пране, де...

- Върви, върви, Петке, остави ги дрехите.

След като се напече на слънчице, баба Лазарина реши, че е време да свърши малко работа. Откак бе разбрала, че утре ще дойдат дечица за празника, сърцето ѝ бе запяло песен. Чудна песен, но отдавна забравена, още по времето, когато внуците ѝ пораснаха и престанаха да идват тук. Липсваше ѝ гълчавата, шаренията, липсваше ѝ да е нужна някому, пък макар и само, за да разкаже приказка, която я няма в лъскавите книжки. Липсваше ѝ семейството.

Утре чужди деца щяха да прекрачат прага на дома ѝ. Но какво пък? Все деца. Всичките хубави, усмихнати. Досущ като нейните правнучета, за които ѝ бяха казали, но никога не ѝ ги доведоха да им се порадва. Младите живееха далеч, някои от тях даже и в чужбина, нямаха време да ходят по забутаните селца. Затова баба Лазарина утре щеше да даде яйца и вафлички на чуждите.

Старата жена се огледа. Петка бе почистила добре. Нямаше да се изложи пред гостенчетата. Само трябваше да си препере дрехите и да се изкъпе. Беше включила бойлера, преди да излезе навън. Сложи легена в мивката, напълни го и накисна прането в топлата вода. Натърка го с домашен сапун, да белне, после сипа и малко прах. Приседна на пластмасовото столче, което стоеше в банята точно за такива случаи. Доста се беше изморила. А трябваше и да се изкъпе.

След малко премести столчето под душа и пусна  горещата вода. Щеше да се напари едно хубаво, малко да се отпусне, да не я боли толкова гърбът. Баба Лазарина цял живот бе работила по нивите и сега шиповете в гръбнака много я мъчеха. Но душа лесно се не дава и тя продължаваше да шава наоколо, прегърбена под тежестта на своите осемдесет години.

Дигна ръце да си измие косата. Усети бодване отзад, вдясно, малко по-ниско от врата. Смъкна бързо виновната ръка и се намести тъй, че водата да успокои болното място. Бавничко се изтърка цялата. Утре щеше да е чиста и можеше да посрещне децата, без да се посрами. Все едно правнучетата си посреща.

Усилието и топлата вода я измориха. Реши, че е по-добре да спира. По-късно щеше да довърши прането. Пресегна се да остави сапуна на мястото му и го изтърва. „Пущината!“ – изпъшка, хвана се за ръба на мивката и се наведе. Прониза я остра болка в кръста. Отиваше към десния хълбок, спущаше се към бедрото. Кракът ѝ изтръпна. Очите ѝ неволно се изпълниха със сълзи. Едва си поемаше въздух, не можеше да помръдне. Възлестите ѝ пръсти стискаха мивката с всичка сила. Май пак я бе схванал радикулитът.

Баба Лазарина постоя на столчето близо половин час. Знаеше, че няма кой да дойде да ѝ помогне. Петка щеше да я нагледа чак утре по обяд. А на телефона от два дена му имаше нещо и тя все забравяше да помоли по-младата жена да го погледне. Старицата тихичко си поплака от жал за себе си, но накрая разбра, че трябва да събере сили да се помести. Бавно, с  пъшкане, на куц крак, тя успя да стигне до леглото си. Добре, че вратата на банята бе близо до него.

Падна направо върху одеалото, на което предварително беше нагласила чиста нощница  и бельо. Успя да издърпа хавлиената кърпа и се изтри, колкото можа. Опита да се нагласи така, че по-малко да я боли. Сълзите отново бликнаха от очите ѝ. Ами ако умре така? Ако утре децата и учителката я намерят просната на този креват, гола и вдървена? Срам... Пък и малките щяха да се изплашат... колкото нейните правнуци бяха големи... съвсем дечица още.

С нечовешко усилие на волята баба Лазарина се надигна и се захвана да обува пликчетата си. Вече плачеше на глас от болка и самосъжаление, но не спираше. Как можа да бъде толкова глупава и да забрави да покаже телефона на Петка? Никой нямаше да я потърси, никой нямаше да ѝ помогне!

След малко старата жена се отпусна задъхана. Бе успяла да се облече и завие. Туптящата болка в крака ѝ беше като нажежено желязо. Но сега вече можеше да си почине. Навън се свечеряваше. През открехнатия прозорец идваше ароматът на зюмбюлите. „Вечер пък трето миришат“ – мина през главата ѝ мисъл, тъй абсурдна в този момент, че я развесели. Едва сега тя се сети, че лекарствата са на масата, съвсем наблизо. Изпи две хапчета, от червените, които ѝ помагаха за радикулита и едно за сън. След около час умората я победи.

Когато се събуди, навън бе свежо и зюмбюлите пак миришеха на мокро и зелено. В замаяната ѝ от съня глава бързо се върна споменът за болестта. Опита да се размърда. Не можеше. „Де го сега господ Исус Христос, да каже „Лазарино, стани!“ – присмя се на себе си старицата. Но господ  го нямаше и тя остана неподвижна, да чака помощ от хората.

В далечината се дочуха песните на малките лазарки. Лицето на баба Лазарина грейна. Идеха! Сега щеше да помоли учителката им да повика доктор. И вафличките им бяха нагласени. Само трябваше да им отключи портата. Петка винаги заключваше, като си тръгне, да не влизат лоши хора. Затова сега трябваше да стане и...

Старицата изплака на висок глас. Как щяха да влязат лазарките, като портата беше заключена? И да викаше, нямаше да я чуят, далече беше. Тя отново опита да стане, да стигне поне до вратата, но въобще не успя да се надигне. Остана там, на купчинка, а плачът ѝ премина в хълцане. Нямаше да има спасение, нямаше да има „Лазарино, стани!“.

Отначало не усети топлата ръка на рамото си. После надигна глава. Учителката стоеше до нея и я питаше нещо. През вратата надничаха няколко чифта любопитни детски очи.

- Данче! Ама... как влязохте?

- Майката на Нинка ми даде ключ. Каза, че трудно стигаш до портата. Какво ти е, бабо Лазарино?

- Осадих се, Данче, осадих се. Че не знам дали и не си счупих ябълката.

- Ами на доктора обади ли се?

- И телефонът ми се счупи...

- Ужас, откога си така?

- От снощи.

- Ясно. Веднага звъня на 112.

Баба Лазарина се усмихна благодарно. После погледна пак към вратата и помоли:

- Данче, може ли след малко да звъннеш? Да попеят първо лазарките...

- Добре, ама нали те боли?

- Вече по-малко ме боли, нали лазарки влязоха у дома, за здраве и берекет. Знаеш ли, същите са като моите правнучета...

Момиченцата запяха:“Тук ми казаха, Лазаре, мома хубава...“

към страницата

Валентин Попов - една незабравима Нощ срещу ноември

Пожелах тази книга още, щом я видях. По две причини. Първо, вече бях прочела в Дракус „Кучешката дупка“. И второ, тя има перфектна корица и перфектно заглавие. Корицата е на точния баланс между комерсиалната привлекателност и изискаността. Заглавието звучи загадъчно и обещаващо  и това е постигнато с изпадането само на една думичка от името на титулния разказ.

Книгата съдържа 12 творби, предимно фентъзи и хорър.

За мен беше безкрайно любопитно да видя как пише един мъж с афинитет към всичко тъмно; един колега, който е видял специалната педагогика отвътре; един татко на малка принцеса. Повярвайте, комбинацията е страхотна!

Разказите са написани красиво и технически грамотно, описанията са богати и въздействащи. Пламъците, които виждаме на корицата, проникват неумолимо в творбите и обгарят всяка страница.Емоцията е пулсираща, някак езическа и вълнува. Особено красиви в това отношение намирам разказите „Лиан“ и „Чаят на госпожа Бърнс“.

На фона на разнообразието на теми и поджанрове, на мен като че ли малко ми липсва оригиналност на сюжетите. Щеше ми се да има и повечко неочакван край. Но това не са недостатъци, това е просто посоката, в която авторът Валентин Попов може да се развива и да расте. Защото аз съм сигурна, че той има още много какво да покаже и ще става все по-добър.

Огромното шест плюс обаче, което аз давам, съвсем обяснимо е за социалните теми. „Реката“, „Свобода за живот“ и „Стъклено момиче“ са творби, които надскачат жанра, а „Тебешир“ е моят фаворит, който ме разплака. А последното не е много лесно, защото аз знам много за разплакването чрез разкази.

В заключение – „Нощта срещу ноември“ е един чудесен дебют, който ме кара с нетърпение да очаквам следващата книга на Валентин Попов. 

Сливане

Да отпусна глава на гърдите ти ...
Да почувствам ръцете ти жадни,
как изгарят плътта ми 
и достигат душата ми,
приласкават я безпощадно. 
Да ме водиш към тъмното,
да ме пазиш от страшното,
без остатък да ме изпиеш. 
И чрез теб да живея
и силна да бъда. 
Не ме пускай - ще ме убиеш ... 

Нели Цветкова