С метла в космоса

Баба Йова беше бясна. Ония фръцли от Младежката организация на вещиците сериозно й бяха бръкнали в здравето. Напоследък си навираха кривите носове къде ли не. Научиха се да ходят по дискотеки в града, домъкнаха разни вносни боклуци... Даже една летя с Редбул.

И все пак, туй се търпеше, докато не внесоха предложение пред Съвета:  да се забрани крушовицата, щото не била актуална и простеела. Трябвало да се даде път на прогреса. Да бе! Туй ли е то прогрес -  да махнеш от списъка с магическите питиета хубавата нашенска крушовица и да сложиш някакво „тюла мордю“ от майната си? Ако е туй, то значи баба Йова беше твърдо против прогреса! Много важни станаха, виж ги ти!

Виж ги ти, повтори баба Йова, подсмръкна и надигна кратунката с крушова ракия, дето й висеше на пояса. Сетне срита котарака Сотир, който твърде непредпазливо се моташе из краката й и изсумтя: “Бягай оттука бе, само ми е до тебе.“

Сотир беше другият й проблем. Той мечтаеше да бъде вещерски котарак. Нарочил бе баба Йова за стопанка и непрестанно ходеше по петите й. Досаждаше й ужасно, но понеже и без това не можеше да се отърве от него, тя все пак му беше дала име и често му говореше. Само че твърдо не го признаваше за вещерски котарак. „Даже не си черен бе, момче, то насила хубост не става“ – повтаряше му. Но той се правеше, че не разбира и продължаваше предано да й се глези, да спи в престилката й, да върви в краката й и да я спъва, като всяка уважаваща себе си котка.

Днес обаче старата вещица не можеше да понася ни котака, нито никого. Самата мисъл, че утре ония нацапотени пикли с жълто около устата може да спечелят гласуването, караше космите на брадавиците й да се накъдрят. Ами ако я задължат да си гори джигера с  онуй вносно питие? Не, туй не се преживява! Ще им даде тя да се разберат! На маймуни ще ги направи! Ще видят те един Редбул и едно „мордю“!

Баба Йова фучеше из къщи, риташе котленца и гърненца, разпръсна билките от прозорчето. Опита се да перне Сотир през ушите, но той предвидливо се наведе. От гневния й жест в огнището лумна вонлив  зелен огън. „Щеше да ми запалиш ушите, ма!“ – възмутено измяука котаракът.

Това преля чашата на търпението. Вещицата с рязко движение посочи метлата и й нареди да натупа нахалното животно. Но дали защото беше прекалено побесняла или крушовицата й беше дошла в повечко, обърка магията. Метлата изсвистя, направи кръг из стаята, сетне се мушна между краката на стопанката. Изфуча през малкото прозорче, като разхвърля и последните билки. След това полетя отвесно нагоре, отнасяйки неизвестно къде яхналата я баба Йова и котарака Сотир, който се беше вкопчил във фустата й с облещени от ужас очи.

След известно време домакинският летателен уред намали скоростта си и се понесе плавно между облаците. Баба Йова се огледа и си каза: „Бря, то с метла наистина можело да се лети. Пък аз мислех, че са бабини деветини!“ Тя се понамести и хвърли един поглед надолу. Бррр, височко беше. Земята се виждаше като на картинка. Докъде ли мислеше да се качи туй чудо? В това време Сотир измяука жално и се опита да се покатери нагоре по престилката на стопанката си.

- Ей, Сотьо, няма да спреш с тез нереализуеми амбиции значи! Не разбра ли, че не ставаш за вещерски котарак. Къде си тръгнал, даже не си черен бе, мойто момче!

Сетне въздъхна и го намести в пазвата си, да не падне.

В това време облачният пейзаж се измени. Метлата вече се движеше по красива алея, наоколо цъфтяха прекрасни цветя, а малки създания с бели крила летяха с лири в ръце и пееха вдъхновено. „Божке, раят!“ – възкликна баба Йова и взе да се върти на метлата, за да го разгледа по-добре. Изведнъж в далечината забеляза две фигури, които й изглеждаха познати. Когато приближиха, старата вещица пикира към тях и ухилена наби спирачки точно пред изумения старец и неговата магарица. Сетне викна:

- Матейко, палавнико!

Дядо Матейко ахна,  взря се в бабата и на лицето му се появи доволна беззъба усмивка.

- Йовке, гълъбичке моя!

Двамата старци приседнаха на един облак и се разбъбриха. Не бяха се виждали от дълги години, откак Йовка замина за Вещер махала.

По едно време дядо Матейко се плесна по челото:

- Абе, аз забравих, че си търся бабичката...

- С Трена ли се взехте?

- С нея, с нея... И добре живяхме. Ти знаеш, кротка жена беше тя...

- И си ме забравил?

- Как ще те забравя, Йовке, забравя ли се такваз жена? Даже виж каква смешка. Като се спомина моята Трена, една комшийка ме наглеждаше. И познай как се казваше? Йовка, като тебе!

Баба Йова усети, че се разнежва, затуй скокна, отупа си фустата и рече:

- Аз ще тръгвам, пък ти отивай за Трена.

Дядо Матейко се поколеба, после смънка:

- Ти дали нямаш... като едно време...

Бабата го стрелна с поглед:

- Че как?

Бръкна под престилката, извади кратунката с крушовицата и му я подаде. Очите на стареца светнаха.

- Хем не цуцай много, че да не те изхвърлят от рая! – перна го тя през ръката.

- Хубав е раят, Йовке, само туй му е кусурът – няма кръчми, - рече дядо Матейко и надигна кратунката.

Баба Йова се метна пак на метлата, форсира я и потегли, без да обръща внимание на Сотир, който й набиваше нокти от страх. След малко вече летеше в открития космос. Беше чувала, че там е много студено и няма какво да се диша. Но като почака малко, разбра, че на нея всичко й е нормално. „Сигурно заради вещерството“, каза си. После се сети за Сотир и надникна в пазвата си. И на него му нямаше нищо, само дето си беше все така облещен. „Брей, да не вземе пък да излезе вещерски котарак от тебе, бре Сотьо?“ – замисли се бабата.

Наближаваха луната и баба Йова почна да се оглежда за място, където да паркира метлата. Но място нямаше. Наоколо се разхождаха змейове, по-натам имаше военни бази, а в далечината се виждаха Ян Бибиян и лунните жители. Вещицата се насочи към тях и помаха на момчето:

- Янко, как си, ба? Ще има ли тука едно местенце да се паркирам?

- Ооо, бабо Йово, здрасти! Как е на земята? Скоро виждала ли си Фют?

- Все същото си е, Янко. А Фютчо не съм го срещала.

Ян Бибиян посочи към една тясна площадка:

- Ей тука спри, всичко друго е синя зона.

Но докато баба Йова успее да паркира, отдалеч се дочу свистене и на свободното място се стовари едно гюлле. Върху него седеше мъж с дълги мустаци и се хилеше доволно.

- Оф, Мюнхаузене, пак ме изпревари! – измърмори вещицата. – Ха наздраве за срещата!

Откачи кратунката с крушовица от пояса си и му я предложи. Но мустакатият измъкна от куртката си плоско шише с надпис „шнапс“ и й намигна. Двамата се чукнаха и отпиха.

- Аз ще тръгвам, - размърда се баба Йова. – Чао, Янко!

Избръмча с метлата и потегли нагоре.

Около луната се въртеше космически кораб с надпис „Аполо 11“. „Тия пък какво искат?“ – каза си вещицата и наостри уши, за да долови разговора им.

-  Няма да стане, Едуин, - тъкмо казваше някой.  – Никъде няма място за паркиране. Не искам да рискувам със синята зона, ще ни закопчеят. Да се връщаме.

 Друг глас попита:

- Ами кадрите? Нали трябваше да имаме кадри, Нийл?

- Няма проблем, Спилбърг чака – отговори първият.

Баба Йова изсумтя и продължи нататък. Тия американци я дразнеха. Пък и нали бяха роднина на ония с „тюла мордю“.

Умислена за резултата от утрешното гласуване, вещицата едва не се сблъска с един огромен космически кораб. „Какво ли ще е туй?“ – каза си тя и се вмъкна през задния му вход. След дълго обикаляне по коридорите стигна до някаква зала. Насреща видя двама мъже – грозничък негър и някакъв тип с вид на мухльо, облечен в стар халат. Те бяха вързани към нещо като столове за мъчение, а едно огромно зелено същество, подобно на прасе, но много по-неприятно на вид, им четеше нещо.

Баба Йова послуша малко, като клатеше глава и цъкаше с език. Текстът беше просто ужасен. Сотир започна да издава жални звуци в пазвата й. А двамата мъже насреща изглеждаха все по-полумъртви след всяка следваща дума. „Туй прилича на вогонска поезия“ – си каза старицата. За да провери, тя бръкна под полата си и извади малка книжка, пъхната под ластика на кафевия й дебел чорап. На книжката пишеше „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Познала беше, чиста вогонска поезия.

Едвам изтърпя до края и в момента, в който мъжът с халата казваше „Всъщност, на мен ми хареса“, баба Йова се покашля и се обади:

- За нищо не стават тез стихчета, ще ме прощаваш! Я вземи пийни, да се вдъхновиш! – и протегна на лигавия зелен вогон кратунката с крушовица.

Съществото изглеждаше, сякаш се готви да я смачка от бяс заради намесата й. То вдигна над нея тежката си ръка.... и тогава Сотир се изстреля от пазвата на стопанката си, вкопчи се в ръката с нокти и заръмжа зловещо. Това даде на баба Йова достатъчно време, за да плисне част от крушовицата в гневно зейналата уста на вогона. Той се спря на място, отръска котарака от себе си, хлъцна, залитна, усмихна се блажено и изведнъж зарецитира с вдъхновение: „Я помню чудное мгновение...“ Разбрала, че моментът е удобен да изчезнат, вещицата сграбчи Сотир зад врата, натика го набързо обратно в пазвата си и хукна по коридора, яхвайки в движение метлата.

- Ей, Сотьо, на косъм бяхме... Добре, че крушовицата подейства навреме! – каза баба Йова, когато метлата вече се рееше на свобода в открития космос.

- Да бе, крушовицата! Ами аз? – измяука недоволно котаракът.

- Хм, добре де... Може пък и да ставаш за вещерски котарак.

И тогава се появи другият космически кораб. Той се движеше бавно, точно над главите им, а под железния му корем танцуваше текст, който започваше така:“Преди много години в една далечна галактика...“ От вътрешността на кораба се дочуваше астматично хриптене. Баба Йова се почеса замислено зад ухото.

- Сотьо, как мислиш, имаме ли време да спасяваме и Дарт Вейдър сега? - Сотир й обърна гръб и не отговори. Тя махна с ръка: - Абе, айде, от мене да мине.

И метлата влетя във вътрешността на кораба.

След половин час баба Йова излезе, затъкнала на колана си лазерен меч, дар от благодарния пациент, чийто емфизем беше излекувала с вездесъщата си крушовица. Тя се обърна да му помаха и викна:

- И да не забравиш, всяка вечер налагай на гърдите вестник със свинска мас и счукан аспирин. След седмица ще можеш да пееш „Излел е Дельо хайдутин“.

- Обичам „Дельо хайдутин“, - чу се гласът на Лорда отвътре. – Тя лети из космоса. И теб обичам, Йовка! Тенк ю соу мач!

- Тенкю може, - отвърна вещицата. – Само да не е „тюла мордю“.

Помаха му за последно и обърна метлата към земята. Време беше да се прибира, иначе щеше да изпусне гласуването.

Когато наближиха обаче, се натъкнаха на проблем. Към земята летеше астероид. На него в героична поза беше стъпил Брус Уилис и под звуците на драматична музика тъкмо се готвеше да го взриви.

- Спри, момче, какво правиш?

- Спасявам света, - отвърна героят.

И докато баба Йова да рече, че има и друг начин, незнайно откъде долетя млад юнак с костюм в червено и синьо, с изписана буква S.

- Аре бегай оттука, - каза Супермен. – Аз ще спася света.

- Кой каза това? – в един глас викнаха току-що пристигналите Айрън мен и Капитан Америка. – И ние можем да спасим света, даже по-добре от вас.

След това надойдоха и други супергерои, викаха, крещяха и, като не можаха да се разберат кой да спаси света, накрая се сбиха. Баба Йова ги погледа, въздъхна, после извади кратунката с крушовица и я плисна върху астероида. Той се разпадна на прах, но юнаците дори и не забелязаха. Старицата ги остави да стават на кълбета и включи на пета скорост.

В това време във Вещер махала гласуването за списъка на магическите питиета тъкмо започваше. Вещиците от Младежката организация, забелязали отсъствието на баба Йова, доволно потриваха ръце. Имаха реалния шанс да спечелят и любимото им уиски Tullamore Dew да бъде обявено за най-добро магическо питие. Гласовете щяха да бъдат почти наравно. Единствено старата вещица можеше да наклони везните към крушовицата. Но нея я нямаше и никой не знаеше къде е.

А в това време баба Йова прорязваше атмосферата като свредел. Фустата й се запали. Сотир виеше ужасено и хората със страх поглеждаха към небето, защото мислеха, че е почнала третата световна война и някой е пуснал ракети „земя-въздух“.

- Който е съгласен крушовицата да остане в списъка на магическите питиета и да бъде на първо място, моля да гласува! – оповести председателката на събранието. – Дотук имаме 36 гласа за уискито. Сега за ракията... 34... 35... 36...

Председателката се оглеждаше, но не се виждаха повече вдигнати ръце. При равен резултат уискито щеше да спечели, защото беше нововъведение. Напрежението растеше, вещиците се гледаха една друга на кръв. Привърженичките на ракията се тюхкаха: „Къде си, бабо Йово??“

И тогава баба Йова се стовари от небето. Тя тупна точно на стола си, огледа събраните вещици и вдигна ръка.

- ... и 37! – обяви председателката. – Крушовицата печели!

Всички зашумяха развълнувано.

- Точно тъй! – каза баба Йова, изцеди последната капка крушовица в устата си и захърка на стола. Беше се изморила да спасява света. На гърдите й новопроизведеният вещерски котарак Сотир мъркаше гръмогласно. По вещерски.