неделя, 2 август 2015 г.

Генезис

Фаровете отсреща блеснаха изведнъж. Бяха непоносимо ярки и Марга неволно стисна очи. Колата се люшна странно, на шофьорската седалка Ангел издаде протяжен звук – ни вопъл, нито изхъркване. Спирачките изскърцаха болезнено право в ушите й. Поне фаровете да бяха угаснали, а те продължаваха да пробождат мозъка й през очите. Светлина, непоносима и безкрайна светлина. После тя стана някак по-топла.
Марга се усмихна. Вече бе разбрала, че трябва да отиде там, при светлината. Зад себе си чу гласа на Ангел: „Чакай ме де, Маци, цял живот ми бягаш! Умираме и пак ми бягаш”. „По-бързо” – викна му тя през рамо и отново се плъзна напред. „Трябва да стигнем там. И не се бъзикай, умирали сме били! Понякога хуморът ти наистина е ужасен, Аньо.”
Звънък глас изрече:
- Марга, насам!
Тя последва поканата, без да се замисли. Видя, че Ангел премина край нея и продължи в друга посока. Повика го, но той не й обърна внимание. Сякаш внезапно беше забравил за нея. Затича се след него, но някаква сила я засмука и я отнесе обратно. Марга се огледа объркана, после се провикна:
- Къде е мъжът ми? Защо ни разделихте? Кои сте вие? Къде съм?
- Твърде много въпроси за жена, която скоро ще знае всички отговори – обади се леко насмешливо звънкият глас.
- Къде си? – изкрещя Марга. Очите й шареха уплашено на всички страни. – Това някакъв кошмар ли е? Кой си ти, дето се шегуваш с мене бе, идиот такъв? Я да си ми върнеш мъжа веднага!
- Не мога да ти го върна – с нотка на съжаление каза гласът.
- Глупости! И защо?
- Защото, ако ти го върна, ще забременееш.
- Абе я си го начукай! Какви ми ги дрънкаш?
- Говоря сериозно.
- Добре – вдигна ръце примирително Марга. – Сега ще преброя до три и ще се събудя и като се събудя ще съм си при Ангел в леглото. Пък щом казваш, че и ще забременея, още по-добре.
- Ще се събудиш. Но след малко пак ела.

***
Върху нея имаше нещо. Неясно какво, но тежеше около един тон. То беше виновно, че Марга не можеше да помръдне нито мускулче. Не можеше да отвори и очите си. Но обонянието й определено работеше. Каква беше тази гадна миризма? На някакви препарати. А, да, болница. Болница ли? Защо пък е заспала в болница? Е, нищо, сега щеше да се разсъни, после да стане и да си отиде. Толкова я дразнеше този звук: ту-туп, ту-туп, ту-туп. Глух такъв един, ритмичен и упорит. Като сърце. Но това май наистина беше сърце. Сигурно имаше някой тежко болен на съседното легло. Вързан за ония апарати, които беше виждала по филмите.
Към тутупкането се прибавиха стъпки. Два чифта. Мъжки и женски. После мъжът попита:
- Колко гърча е направила досега?
- Много – отвърна жената. – Нали видяхте срезовете от скенера, докторе? Въпрос на време е да я изгубим. Мъжът й поне е останал на място. Жалко, млади хора.
- Е, ние ще си изпълним всичко, както се полага, пък какъвто й е късметът.
Изведнъж Марга го позна. Не знаеше дали е срещала досега симпатичния млад лекар, но бе сигурна, че веднага трябва да го предупреди. Този човек се нуждаеше от помощта й. Не трябваше да тръгва, не трябваше да пътува! Тя се замята в леглото в опит да се изправи. Или поне така си мислеше. Сестрата се обади:
- Докторе, тя примигна.
- Охо, - каза лекарят, после внимателно раздели с пръсти клепачите й, за да види зениците. В отговор младата жена рязко отвори очи насреща му. Докторът малко стреснато се отдръпна, движението беше неочаквано като в драматичен момент от филм на ужасите.
Марга измъчено раздвижи устни. Опита да ги намокри с език, но устата й беше напълно пресъхнала. Сестрата се притече и притисна към нея напоена с вода марля.
- Бл... – прошепна пациентката. После, събрала всички сили, изшептя рязко: - Док... торе, не тръгвай за Омуртаг!
И отново потъна в кома.
Лекарят нареди:
- Повтори вливането. Банките да вървят така цяла нощ. Аз тръгвам, доктор Милчев е на повикване нощес.
Помълча малко, после каза раздразнено:
- Какво си ме зяпнала? Да, утре наистина пътувам за Омуртаг! И в никакъв случай не мога да го отложа! Пък и това са някакви глупости!



***
Светлината отново беше наоколо. Марга се огледа. Очакваше да чуе звънкия глас, но нищо не се случваше. Накрая тя не издържа.
- Добре де! – провикна се. – Ето, върнах се! И сега какво? Вече мога ли да видя мъжа си?
- Ти нямаш мъж – каза гласът току до нея. Звучеше по-меко отпреди, изпълнен със съчувствие.
- Разбира се, че имам. Казва се Ангел и преди малко ни разделихте...
Бяла фигура се материализира до нея. Имаше неясни очертания, но определено приличаше на човешка.
- Така по-лесно ли ти е? Ако искаш на някого конкретно да ти заприличам?
- Да, на Снежанка – язвително изсумтя Марга, но само след миг до нея стоеше нежна девойка, бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и коси, черни като абаносово дърво. – Абе ти от шега не разбираш ли? – кресна тя.
- Разбирам. Но исках да се почувстваш по-комфортно.
- Като искаш да ми е комфортно, престани с шегите и ме остави да се събудя.
- Успокой се – помоли я Снежанка. – Ти не спиш. В кома си. Ще се събудиш, но първо трябва да ти кажа някои неща.
- В кома ли?
Сега вече Марга се замисли. Ами ако е вярно? Ако това в болницата не е било сън? И сега тя лежи на болничното легло, едно от ония високи, неудобни легла, които винаги й се бяха стрували толкова противни. И е овързана с кабели и маркучи. И докторът... Заля я чувство на тревога. Онзи доктор беше в опасност. Истинска, реална опасност. И не й беше повярвал. Незнайно защо, тази част от историята й се стори съвсем реална. А това я накара да приеме и останалото. И ужасът я превзе.
- Ангел? Къде е Ангел? Мъжът ми? Мъртъв ли е?
Чернокосата красавица кимна тъжно:
- На място, още при самата катастрофа.
Гърлото на Марга се сви. Но преди да заплаче, й хрумна друго:
- Ама ние бяхме заедно тук. Значи и аз съм умряла. Спирай вече с игрите и ме заведи при него. Откога ли се чуди къде съм...
- Много си упорита – въздъхна събеседничката й. – Казах ти, че не си мъртва. В кома си, но ще живееш.
Марга усети странна слабост. Винаги бе обичала живота. Смъртта й се струваше нещо далечно, което се случва на другите. Избягваше да мисли за нея. Но когато все пак се сещаше, изпитваше истински ужас при представата, че няма да може да тича, да се усмихва, да бъде с близките си, да следва съдбата си и да и се случват всякакви хубави и лоши неща. Сега обаче, противно на всякаква позната логика, тя се ужаси от идеята да се върне към живота. Напълно объркана, Марга замълча.
- Защо трябва да живея? – попита печално след известно време.
- Това е съдбата ти.
- Каква е съдбата ми?
- Да виждаш. Да знаеш.
- Чакай, чакай. Да не искаш да ми кажеш, че ще стана като ония... екстрасенсите? И ще правя разни чалъми, за да изкарвам на хората акъла и да им вземам парите?
- Не. Точно като тия, за които говориш – не.
- А какво тогава?
- Ще знаеш наистина. Ще служиш.
- Какво, на господ ли?
- Не, - засмя се Снежанка. – На слабите и нуждаещите се. На тези, които не виждат.
- И как ще става това?
- Ще видиш. Време е да тръгваш.
- Почакай. Ами Ангел? Поне сбогом не може ли да си взема?
- Не. Той е твоето жертвоприношение.
- Какво? Не, чакай...
Но след миг Марга отново отвори очи в болничната стая.

***
Около нея се суетеше същата сестра. През прозореца се виждаше просветляващото сутрешно небе. Марга с усилие помръдна ръката си, опитвайки се да привлече вниманието на младото момиче. Сестрата забеляза движението, обърна се към нея и й се усмихна.
- Я кой се върна. Показателите ти са по-добри, знаех, че ще се събудиш по някое време.
- Док-тор, док-тор... – прошепна Марга.
- Да, след малко ще пристигне шефът. Почти седем часът е.
- Омур-таг... – упорстваше пациентката.
- Какво? – заинтригува се сестрата. Седна на края на леглото и хвана ръката на болната. – Ти пак ли с това? Познаваш ли доктора отпреди?
Марга заклати глава в отрицание. Толкова й беше трудно да обясни. Дори не знаеше какво да каже, за да бъде убедителна.
- Той... не трябва... като Ангел...
Сестрата смръщи вежди:
- Ангел? За мъжа си ли говориш? Виж, миличка, като дойде завеждащият...
- Не – макар прошепната, думата сякаш проряза въздуха. – Обади се!
- Не мога да безпокоя доктора, трябва да разбереш. Той не е на повикване. А, ето го шефът.
Възрастният лекар влетя енергично в стаята. Престилката му се развяваше след него. Той се усмихна, каза няколко насърчителни думи, огледа показанията на апаратурата, после даде назначенията си и се запъти към вратата.
- Доктор... Омуртаг... – опита отново Марга.
- Какво? – обърна се завеждащият, вдигнал вежди.
- Ами, доктор Карабашев, тя снощи дойде в съзнание за момент. Каза на доктор Марчинков да не пътува за Омуртаг. И сега повтаря същото. Упорства...
- Е, объркана е явно. Всеки ден човек не се връща от оня свят.
Докторът се усмихна на Марга, намигна й и излезе. Сестрата го последва.

***
През целия ден Марга бе обзета от напрежение. Няколко пъти се опита да стане, но тялото й не я слушаше. Нощната сестра си тръгна. Никой повече не обърна внимание на приказките й. Никой не й помогна. Чувстваше се толкова безпомощна! Оставаше й да се надява, че всичко това са халюцинации, някакви глупави последици от преживяната травма. Никой нищо не й казваше и за мъжа й. Ако бе вярно, че е загинал, това доказваше ли нещо? Не бяха ли длъжни да я уведомят, ако с него бе станало най-лошото? Или бе нормално да я щадят, докато се възстанови поне малко? Нямаше как да разбере. Какво й беше дошло до главата? И занапред ли щеше да вижда разни неща? Да се опитва да накара хората да я чуят, а те да остават глухи и тя да не може да им помогне. Да вижда бъдещите нещастия и да не може да ги предотврати? Какъв ужас! Ами ако и сега наистина животът на един човек зависеше от нея? Или ставаше дума просто за разстроени нерви? Никога в живота си не се бе чувствала толкова безсилна...
По някое време следобед в стаята влезе сестрата от дневната смяна. Тя се спря несигурно до вратата, изчаквайки да види дали Марга спи. Болната усети присъствието й и отвори очи. Знаеше какво ще чуе и бе готова.
- Ти... познаваше ли доктор Марчинков? – напрегнато попита сестрата.
- Не... – въздъхна Марга и притвори очи.
- Обадиха се... Мъртъв е... катастрофа...

- Знам – прошепна младата жена. Обърна се към стената и заплака. Нямаше да има спасение. Дарбата беше дошла при нея. Господи... Как щеше да живее с това?


към "Ясновидката"