понеделник, 7 октомври 2013 г.

Последни новини за "Ясновидката"

На този адрес можете да намерите ревю за книгата "Ясновидката". Автор е уважаваната от мен Весислава Савова, която поне виртуално се надявам, че мога да нарека приятелка.
За пръв път човек извън моето близко реално обкръжение дава независимо мнение за книгата ми. За мен това е важно и много вълнуващо. Много благодаря на Веси!

към страницата на "Ясновидката" тук

неделя, 8 септември 2013 г.

Представяне на "Ясновидката" в Борово

На 2-ри септември в НЧ "Искра 1898" се състоя първото официално представяне на "Ясновидката". Събитието беше част от Дните на Борово, където аз живея от 24 години. Догодина ще отбележим 30 години от обявяването му за град.


Водеща беше моята приятелка и първи редактор на книгата Цветелина Георгиева. Съвсем логично "Ясновидката" е посветена на нея. Цеци разказа на гостите за нашето литературно сътрудничество, което е част от приятелството ни. 


След това обясних какво представляват електронните книги, по какъв начин се купуват и четат и защо са се появили. Интересно е да се знае как се стигна до издаването на "Ясновидката". Фондация "Буквите", които имат за своя основна цел развитието и популяризирането на съвременната българска литература, обявиха, че набират нови произведения, за да създадат богата електронна библиотека и да ги предложат за продажба. Така че аз кандидатствах с моята книга и веднага бях одобрена.


За гостите беше интересно да видят на екран какво представлява една електронна книга.


След интервюто направих презентация на съдържанието на книгата. Така всеки можа да добие по-пълна представа и да прецени дали тя ще представлява интерес за него.


Както се вижда на снимката, никой не спи :) В близък план тук се вижда Златка Иванова, моя дългогодишна колежка и приятелка, която бях много щастлива да видя на представянето.


Последва веселата част - букети и поздравления. Първият букет е от Цеци. Оказа се, че без да се наговаряме, сме въвели дрескод синьо, в цвета на корицата на книгата. Затова и нейният букет е декориран в син цвят.


Речта на кмета на общината г-н Георги Георгиев беше много прочувствена. От няколко месеца аз съм част от неговия екип и оценявам високо подкрепата му в този момент.


Цялото ми семейство също присъства на събитието. Като ги гледам на снимката, изглеждат доволни. ;)


На тази снимка съм с най-близките си колежки и приятелки - Цеци, Мариана и Галя. А в ръката си държа плакет на Боровския фолклорен фестивал "От Дунав до Балкана", в чието провеждане участвах като доброволец и който тази година се състоя за шести път.


И за финал - снимка с колежките от читалището, на които от сърце благодаря за гостоприемството и съдействието.

Най-напред събитието беше отразено в сайта RuseInfo.net . Статията можете да видите ето тук.

събота, 29 юни 2013 г.

Оръжие срещу богове



           Мъжът затвори лаптопа. Нямаше нищо ново в обявите. Все същите капани за лековерници, напълно безинтересни за него. Стана и се протегна, после отиде до бара и си наля питие. Оставаше само да провери вечерното предаване и можеше да си ляга.
Пусна телевизора с неудоволствие. Напоследък като че ли тия екстрасенски и ясновидски предавания се рояха. Всички телевизионни канали се занимаваха с темата, кои по-свенливо, кои направо нагло. Даже националните телевизии правеха продукции за паранормалното и, макар да нямаха никаква представа за какво става въпрос, се опитваха да им придадат научно звучене. А той трябваше да следи всичко и беше толкова изморен! Не ги обичаше. Вече дори не му бяха смешни, само досадни.
Започваше. На екрана се появи странен, претенциозно изрисуван знак, съдържащ лек намек към илюминатската пирамида и египетския йероглиф за вода едновременно. Как пък го бяха измислили! Встъпителната музика на предаването явно трябваше да бъде загадъчна и древна, но на екипа нещо не му се беше получило. Друг път Антион би се усмихнал с одобрение на този пореден провал, но днес му беше особено тъпо. До смърт му бе доскучало да гледа все едни и същи некадърници. Знаеше, че това е добре. То означаваше, че всичко върви по план и няма да има сътресения. Трябваше да е доволен, но... понякога наистина го засърбяваха ръцете за действие.
            Отпи бавно от уискито. Дебелата жена на екрана беше притворила очи и се опитваше да наподоби задгробен шепот. С овъртяни изрази тя обясни на чакащия зрител, че оплакванията му се дължат на заболяване, което официалната медицина все още не е изследвала достатъчно. Поради това болестта няма нито име, нито лечение. За нея, каза тя, засега се говорело плахо и загадъчно само сред големите медицински професори. Но тя, Сиолина, можела да му помогне. Само нека й се обади след предаването на телефона, изписан на екрана.
Антион се изхили. Тая си струваше парите. Трябваше да има повече като нея. Тогава забавлението щеше да е пълно. Но не такива търсеше той.
Доля чашата си, погледна разсеяно към екрана и усмивката му замръзна. За пръв път виждаше момичето, но веднага разбра, че не е като другите. Изглеждаше толкова нежна, почти безплътна. Бяла кожа, руси къдрици, спускащи се по раменете, лазурносини очи. Сякаш беше излязла от приказка. Върна се отново на очите й и разбра. Тя имаше знанието.
С трепереща ръка преписа телефоните от екрана. Едва дочака предаването да свърши и веднага се обади, за да попита дали ясновидката София има кабинет и как може да си запише час.
На другия ден беше там в края на приемното й време. Всички  офиси наоколо вече бяха затворили. Антион изчака търпеливо да си тръгне и последният клиент. Скоро тя щеше да излезе навън и тогава... Но лампата вътре продължаваше да свети. Защо се бавеше тая жена? Изведнъж той се плесна по челото. Колко глупаво от негова страна! Та тя имаше знанието! Защо си бе въобразил, че няма да предвиди идването му? Тичешком пресече улицата.
Внимателно пристъпи в тъмната чакалня. Зад вратата на кабинета се процеждаше светлина. Влезе, без да почука. София седеше на тъмнозелен фотьойл в дъното и гледаше право в него. Не проговори. Антион пристъпи от крак на крак. За момент се почувства неуверен. Посветени и без това се намираха рядко, но чак такава сила досега не беше срещал. Разгледа я изучаващо. Телевизионният екран не показваше и половината от харизмата й. Дали тя знаеше какво носи в себе си?
- Чакала си ме – заяви гостът накрая. Ясновидката само кимна. – Знаеш ли защо съм тук?
- Знам, - каза спокойно тя. – Мислех, че нещата са постарому.
Ясно. Знаеше всичко. Нямаше да бъде лесно.
- Е, не са. Главните решиха да вземат мерки.
- И ти сега искаш да ти предам дарбата си.
- Радвам се, че така добре се разбираме.
Младата жена разтри слепоочията си и въздъхна. Изправи се, после с жест подкани посетителя си да седне на фотьойла за клиенти. Отново настана мълчание.
Антион нямаше проблем да почака. Така или иначе тя щеше да се предаде. Изобщо не ставаше дума да й дава избор. Нещата бяха решени.
- Не съм съгласна! – каза изведнъж ясновидката.
- Моля?
- Много добре ме чу. Не съм съгласна и ще се оплача от теб, където е нужно.
- Не се занимавай с глупости. Изпратиха ме точно тези, на които искаш да се оплакваш. Дори не съм длъжен да седя тук и да те убеждавам. Нито пък да ти давам обяснения.
- Но го правиш. Защо?
Антион се поколеба, но реши да отговори. Нещо в тази жена го караше да уважи разбиранията й.
- Както вече казах, не съм длъжен да ти обяснявам. Но ще го направя. Аз съм войник. Това е безспорен факт. Но не искам да бъда просто машина. Тези, над които упражнявам принуда, трябва да знаят, че го правя, защото така разбирам нещата и вярвам в каузата.
- И каква е каузата ти?
- Не трябва да се допусне промяна. Сегашната ситуация устройва всички. Хората се управляват от разума, а боговете... Е, с две думи всеки си знае мястото и това е хубаво.
- Ясно, - кимна София. – И ти вярваш, че духовните сили на хората трябва да бъдат унищожени.
- Не унищожени. Само овладени. Да им се попречи да вършат глупости.
- Няма как да отрека това за глупостите, - усмихна се леко тя. – Но сега човечеството има шанс да се поправи. Навлиза нова ера, знаеш. Всичко може коренно да се промени.
- Човечеството вече е показало, че не е способно на това. Не забравяй, че то имаше силата и злоупотреби с нея.
- Този въпрос е спорен... Сигурен ли си, че историята не е малко пренаписана?
- Спести ми тези аргументи, чувал съм ги стотици пъти.
- Не и от мен! – рязко каза София, после се надвеси над него, като се опря на облегалките за ръце. – И сега ще слушаш!
Антион я изгледа намусено и нищо не каза.
- Някога хората имали богат душевен живот. Те владеели ясновидство, телепатия, телекинеза и още много други умения – всичко, което сега се нарича паранормално.
- Моля те, знам всичко това! – опита да я прекъсне той.
- Млъкни! – обвинително го посочи с пръст ясновидката. – Дошъл си да ми причиниш нещо много сериозно, затова имам право да ме чуеш!
Воинът сви рамене.
- Хората... – продължи тя. - Те знаели предварително последиците от постъпките си и правели информиран избор. Предавали знанията си чрез изкуството. И никога не лъжели, защото нямало смисъл. Не осъждали злото, а поддържали баланса между него и доброто. Живеели в непрекъсната връзка със земята и един с друг. Били щастливи.
- Но това не им стигнало – мрачно каза Антион. – Не им било достатъчно да живеят божествен живот. Поискали те самите да станат богове.
- О, моля те! Гордостта винаги е била считана за голям човешки грях. А всъщност просто говори страхът на боговете. Като с Вавилонската кула...
- Има богове и богове. Тогавашните главни, понеже били твърде меки и отстъпчиви, не знаели как да се справят. - Гласът му изразяваше презрение. – Докато един от войниците не дръзнал да застане начело и да им помогне да запазят властта си.
- И ти смяташ, че това е било героизъм? Според мен е преврат!
- Говориш глупости! Той им е помогнал! Образувал Твърдото крило в Съвета, после наредил божествените умения да бъдат отнети от хората.
- И на практика откраднал властта от Главните...
- Не е така! Те са си пак там!
- Но нямат думата!
- Виж... почваш да ме дразниш. Давай да свършваме и да си ходя. В края на краищата, няма да те убивам. Само ще те направя обикновена.
- Но защо? Защо сега? Винаги се е допускало да има ясновидци и лечители!
- Това беше преди. Тогава не беше опасно. Винаги се вземаха мерки да нямате власт. Религиите ви отричаха и забраняваха. Създавахме множество самозванци, за да рушим авторитета ви.
- А сега какво се промени?
- Не се прави на глупава. Сама го каза. Идва нова ера. Преход. Има опасност нещата да се обърнат. Тогава всичко, за което сме се борили, ще отиде по дяволите.
- Ако отиде по дяволите, значи така е трябвало! Махалото се люлее, Антион! Може би е време хората да се върнат към някогашната си мощ! Защо си толкова сигурен, че това не бива да става?
- Знам го! Вярвам го!
- Не разбираш ли, че всъщност служиш на репресивен апарат?
- Но как да съхраним доброто без сила? Жертви винаги са нужни...
- Добре! – вдигна ръце тя. – Добре... Да се успокоим. Знам, че имаш преимущество. Аз мога само да виждам бъдещето, но нямам способности, с които да се защитя. Затова имам една молба. Дай ми малко време.
- За какво ти е?
- Да направя последното си предсказание. 


***

Първите лъчи на слънцето бавно опипаха неподвижните фигури в двата фотьойла. София гледаше невиждащо пред себе си. Антион не откъсваше мрачния си поглед от нея.
Цяла нощ ясновидката се бе мятала между морала и дълга. Посветените бяха научени да пазят на всяка цена чистотата на човешкия дух. Да не лъжат, да не бъдат подли, да не падат до нивото, до което се бяха сринали обикновените хора. Да съхранят искрицата и да я предадат на всички в деня, когато се върне някогашната мощ. Научени бяха... но тази нощ беше различна.
Накрая София стана, изправи се пред мъжа и каза:
- Готова съм. Изпълни дълга си.
- Просто така?
- Просто така.
- Няма ли да ми кажеш какво видя?
Сините й очи грейнаха.
- Защо да не ти кажа? Проверих всички възможни линии. Независимо от бъдещите избори на когото и да било, всичко води към една развръзка. И да отнемеш дарбата ми, това няма да промени нищо. Вашето време си отива.
Антион се вгледа в сияещото й лице, изправи се рязко и се олюля. Това трябваше да е истина. Посветените никога не лъжеха. Идваше краят на всичко, в което бе вярвал. Остана на място замаян, после, без да каже нищо, си тръгна.
София на свой ред залитна от изтощение и едва успя да се намести във фотьойла, който още пазеше топлината от тялото на госта. Пронизваше я болка, но тя я заглуши. Щеше да си даде само малко почивка. После трябваше да се свърже с останалите и да ги предупреди.
Беше излъгала Антион съвсем съзнателно. Битката щеше да бъде тежка, рискът от загуба – съвсем реален. Не биваше да допуска да бъдат отнети силите й. Нито нейните, нито на когото и да било от сподвижниците й. Иначе още най-малко 2000 години мрак и безпросветност очакваха човечеството. Хората щяха да продължат да не разбират големите истини. Все така щяха да вършат зло и да лъжат.
Изведнъж младата жена се усмихна. Не приемаше лъжата, но понякога тя се оказваше спасителна. Посветена или не, София бе човек. Това, което не можа да постигне с висшата си сила, успя да направи чрез един малък грях. Човешкият род беше жилав. Главните и техните войници ги очакваше изненада. Лишени от способностите си, щом бе нужно, хората превръщаха и недостатъците си в оръжие. Оръжие срещу богове.


събота, 8 юни 2013 г.

Ясновидката вече и в Глобул

Уважаеми читатели!
Стартира новият сайт за електронни книги на Глобул. Там можете да намерите Ясновидката във вариант за телефон и четец. Форматът е .epub .
Желая ви приятно четене!
И очаквайте продължението!

Заповядайте тук!

неделя, 26 май 2013 г.

Целувка в дъжда


Не знам защо, но те сънувах...
Целувах те в дъжда,
а ти се смееше.
Бе хладно и се сгуших в теб,
а пръстите ти бавно,
много бавно
рисуваха чертите на лицето ми.
На веждата ти бе се спряла капка
и аз поех я с устни ,
без да се замисля.
А ти я искаше обратно
и си я взе.
Или целувка искаше?
Засмях се и побягнах палаво
по улицата опустяла и блестяща.
И скоро пак се озовах в прегръдките ти.
В очите ти се отразявах
и бях красива, знаеш ли?
Усетих малка капка да се стича
към сребърното сърчице,
блещукащо между гърдите ми.
Видях те как унесено я гледаш,
как с поглед проследяваш пътя й.
Но облаците почнаха да си отиват
от моя сън.
И аз побързах да си тръгна преди тях.
Очи отворих, за да срещна слънцето.
Но някой ден ще завали.
И аз при мен ще те повикам ...

Нели Цветкова



понеделник, 18 март 2013 г.

Чичо Панчо дири сметка




Свети Петър кликна върху „изход”, повтори, потрети, после блъсна ядно мишката.
- Заби! – изкрещя светията. – Пак заби! Мамк... ъъъъ, майко Божия! Аман вече от тоз таралясник! А с тия срокове на обществените поръчки скоро няма да видим нова техника! И това ми било райски живот!
После небесният ключар се сети, че в момента има клиент и се върна към обичайния си авторитетно-благ вид.
- И така, както виждаш, рабе Панчо, това е историята на твоя окаян живот и ненавременната ти смърт. Но аз съм сигурен, че ти с кротост и смирение ще вникнеш в Божиите намерения. Такъв хрисим човечец като теб...
В този момент той се обърна към него, замлъкна и зяпна. Хрисимият човечец чичо Панчо, който приживе се извиняваше на люцерната, когато косеше, сега беше придобил стряскащо изражение. Цял посинял, с пяна на уста, с изскочили в бяс очи, той очевидно се готвеше да кресне. Свети Петър внимателно се дръпна назад, опипом взе наушници с розови пухчета (тук не беше земята и никой не би му се присмял за тях, пък той си ги харесваше), сложи си ги и затаи дъх в очакване на крясъка.
- Тия мръсници! Аз тяхната! Насила са ме уморили! Ще видят те! Ще се върна и луди ще ги направя! – все повече надигаше глас чичо Панчо, за пръв път осмелил се да вика.
После скочи и се затича обратно към райските порти, през които съвсем наскоро беше влязъл тук. Свети Петър натисна бутона за повикване. Нямаше нужда да обяснява ситуацията на отзовалото се ангелче. Само промърмори:
- Още един... Напоследък нещо зачестяват. – и му посочи портите. Хвъркатичкото бръмна с криле и последва чичо Панчо.

***
Беше тъмно като в гроб. Чичо Панчо се огледа и колкото повече се оглеждаше, толкова повече нищо не виждаше. На всичко отгоре изведнъж се беше оказал в легнало положение и не можеше да стане.
- Абе какво става тука бе? – викна възмутено той. – Кой ми върти тия номера?
- Не са номера – каза тънко, разтреперано гласче.
Чичо Панчо подскочи, при което се чу пращене на дъски. Разнесе се мирис на повехнали цветя. Всичко това му навя някакви мисли, но докато успее да ги подреди, гласчето се обади пак:
- Ти избяга от рая и тръгна към земята, да търсиш сметка за смъртта си. Обаче сбърка коридорите. Аз бързах да те стигна, ама много беше бесен бе, човек! Май дълго си насъбирал.
- Ама кой си ти? – примига в тъмното чичо Панчо.
- Аз съм ангелче. Ще те придружавам. А ти, вместо да станеш страховит призрак, да дрънкаш с вериги и да правиш „баууууу” над леглата на хората, които са ти сторили зло, се намираш обратно в гроба си.
Вярно бе! Едва сега на чичо Панчо му светна какво означаваха цветята и калпаво скованите дъски.
- И сега какво? – попита той объркано. – Да не съм оживял случайно?
- Нееее, не си – разсмя се звънко ангелчето. – Сега си зомби. Сърцето ти не бие, не дишаш, само душата ти е тук. Все едно кола под наем. Като си свършиш работата, връщаш се в рая без повече глезотии, а тялото ти пак си става напълно умряло. И да не забравиш да го оставиш обратно в гроба, то вече не е твое!
Чичо Панчо бързо се досети, че във вид на зомби ще е още по-зловещ и се ухили. Опита се да докара сатанинска усмивка, но се затрудни. При шаването преди малко без да ще беше захапал една гергина и сега изглеждаше като испанец с роза между зъбите.
- Айде вънка тогава – каза решително той и с бавни, мощни движения започна да се измъква от гроба. Приживе чичо Панчо беше дребничък и не много як, но явно да си зомби означаваше да не си знаеш силата. Почваше да му харесва все повече и той реши по-късно да попита дали не може да си остане така.
Тъй или иначе задачата му не беше особено тежка. Ковчегът бе скован по последна мода - небрежно, от тънки дъски с големи пролуки между тях. А гробарите никак не се бяха престарали нито с дълбочината, нито при заравянето на покойника. Той пък от своя страна тегли една майна по адрес на дърводелеца Миню и на копачите Вацко и Кътю и си обеща, че ако му остане време, накрая ще намине и при тях.
Излезе на светло и се огледа. Изпсува тихичко през зъби:
- Уф, Тодорооо, хем знаеш как го мразя тоз костюм! Ама сега ти паднах на гюме, нали?
Поотупа се и реши, че си е придал задоволителен вид. Разбира се, последствията от трите дни под земята нямаше как да се избегнат, но ако не се навираше пред очите на хората, щеше да обиколи всички от списъка си, без да прави впечатление. Гневът продължаваше да клокочи в него и чичо Панчо нямаше търпение да му даде воля. Щеше да започне от най-големите – политиците.

***
Премиера той намери на плажа. Открил пет нови обекта в региона и съборил две махали с незаконни постройки, сега той добиваше бърз тен на пясъка. От двете му страни двама министри държаха палми, за настроение. Чичо Панчо се втурна директно към него, очите му бълваха огън, устата му редеше сочни псувни, за подгряване преди същинската част. Охраната веднага се засили напред, но министър-председателят не се стряскаше толкова лесно. Той ги спря с помръдване на вежда, погледна снизходително и дълбокомъдро към костюмирания гласоподавател с восъчна свещ в горното джобче и проговори светски:
- Как е, как е? Малко на моренце, а?
- Нещастнико! – изрева покойният. – Какво моренце те гони тебе бе? Кога последно си видял пенсионер на море? Ний пасем коприва, за да имаме пари за лекарства бе, хъшлак! И като няма – мрем! Ей тъй, като мене! От твойто управление мрем! И от другите преди тебе!
- А, моля, моля! – възрази премиерът. – Ако искате да знаете, господине, нашето управление увеличи продължителността на живота. Вие впрочем сигурен ли сте, че сте умрял? Или сте поредната инсинуация? Да нямате някоя флашка в джоба?
- Умрял съм, като гвоздей съм умрял! – възмутено възкликна чичо Панчо. – Вземи се засрами малко!
Премиерът вдигна показалец поучително:
- То на вас все някой трябва да ви оправи живота. И като не върви, все някой друг ви е виновен. А ти колко пъти отиде на стадиона да спортуваш? Стадиони съм ви направил бол! Защо не ги ползвате, че да сте здрави, а? И за вредните храни съм ви казал! По-рано се мълчеше, но сега всеки знае колко са вредни евтиното сирене и евтините колбаси. Ама кой да чуе и да си купи от полезните? И после що сте болни, що мрете! Здравната реформа ви била виновна. Ами четирима министри смених бе, какво още искате да пожертвам?
Тук чичо Панчо не издържа, вдигна ръце в хищен жест и с боен вик се втурна към министър председателя. Охраната светкавично измъкна изпод черните си тениски някакви огромни тайнствени оръжия и направи протестиращия гражданин на решето. Така покойникът откри още едно предимство в това да си зомби.
Продължи да напредва. Тогава премиерът го изгледа възмутено, влезе в морето и се отдалечи, ходейки по водата. Това зомбитата не умееха, тъй че чичо Панчо се предаде. Обърна гръб и се запъти към София.

***
Министърът на финансите беше спуснал щорите в кабинета си. Чукаше някакви цифри ту на една елка, ту на друга, ту на компютъра, като се опитваше да разбере коя от всичките машини ще му даде най-изгодния резултат. Чичо Панчо разблъска секретарките и сред писъци връхлетя в министерския кабинет. С един жест грабна обитателя му за гърлото и взе да го вдига нагоре.
- К-к-к-акво правите? – стреснато попита министърът.
- Вдигам те! – тросна се чичо Панчо. – Вдигам те, както ти вдигна моята пенсия и тази на жена ми, както вдигна заплатата на сина ми! Казвай, пъпеш такъв, какво направи с народните пари и защо остави цяла България да мре от глад и тревоги?
Тръшна го обратно на стола. Министърът сърдито оправи вратовръзката си и каза:
- Говорите ми пълни измишльотини, господине! Ето ви отчетите, ето ви анализите. Икономиката има ръст! Не като при предното правителство! Почти сме излезли от кризата! Аз прекрасно усещам как животът се е подобрил. Вие защо не го усещате, а? – и той обвинително бодна с пръст чичо Панчо в гърдите. Без да ще, уцели една дупка от куршум и стреснато измъкна показалеца си. – Ще Ви кажа защо не го усещате! Защото сте заети да ревете и да се оплаквате като някакви капризни деца!
- Какъв живот да усетя бе, гъбо? Не виждаш ли, че съм умрял? – ревна бясно посетителят. 
- Оу, да, вярно... – отрони министърът на финансите. – Ами аз да Ви питам тогава... а как е на небето? Защото тука скоро няма да остане икономика за реформиране, та си помислих, дали пък там няма да имат нужда от услугите ми?
Чичо Панчо усети силно дръпване и за миг се озова на някаква полянка извън столицата. Ангелчето крачеше назад-напред афектирано, пухкавите му бузки бяха станали алени като мушкато.
- На косъм бяхме! – извика то. – Ако бяхме замъкнали тоя в рая, двамата с тебе моментално щяха да ни натикат в деветия кръг на ада! Такива работи дядо ти Господ не ги прощава по никакъв начин.
Чичо Панчо седна на полянката и се замисли дълбоко. Той беше планирал да посети цялото правителство и депутатите, после да „уважи” и тези от предишните мандати. Но в този момент осъзна, че от нито един политик няма да получи нито признание в грешка, нито извинение, за покаяние да не говорим. Пък и... ако го гръмнеха на още две-три места, щеше да се разпадне.

***
Следващата спирка беше в болницата. При доктора, за когото едва на небето чичо Панчо разбра, че е можел да спаси живота му. Издебна го на нощна смяна, докато си подремваше. Понеже не можа да осъществи първоначалното си намерение да стане призрак, реши сега да си начеше крастата. Затова застана над леглото му, ухили се огнедишащо и каза „бау”.
Докторът подскочи и седна в постелята. Намести си очилата и веднага забеляза адските огньове, играещи от всички кухини на чичо Панчо. Самият покойник доскоро не бе знаел за тоя опция на зомбския живот, но я откри случайно и оттогава не можеше да ѝ се нарадва.
- Ти температура ли имаш или си друсан бе? – с досада каза медикът. - Я да отиваш да спиш!
- Спя аз! – драматично изрече чичо Панчо. – Спя вечен сън! По твоя вина!
- Какви ми ги приказваш бе? – ядоса се докторът и се замисли какво е пил вечерта. – Каква моя вина? Сигурен съм, че няма как да съм виновен.
- Не ме ли помниш? Умрях едва преди четири дни! – обиди се чичо Панчо.
Докторът примижа зад очилата си и лицето му изобрази просветление.
- Ооо, ама разбира се! Пета/четвърто, помня те и още как! Моите съболезнования! Тоест... Чакай малко сега! Ако си умрял, тогава какво правиш тук?
- Какво ли? – изръмжа разгневеният пациент. – Дойдох да ти тегля една майна бе, докторче! Да те питам защо не ми направи операцията, която можеше да ми спаси живота! Защо ми даде евтин заместител на лекарството, което щеше да ми помогне!
Докторът заекна нещо и млъкна. Тогава чичо Панчо продължи:
- Ще ми отговориш ли? Или не помниш, че ме остави да чакам, за да лекуваш първо оня богаташ? Аз какъв съм бе, второ качество ли?
Той се пресегна и го сграбчи за реверите на бялата манта. Докторът се окопити и го прекъсна.
- Недей така бе, човек! Ето, веднага ще ти извадя досието, прочети и ще видиш. Всичко е направено, както се полага, документацията е изрядна. Пък и да те питам... ако те бях оперирал, откъде щеше да вземеш толкова пари? Нали знаеш, че освен официалните разходи има и неофициални? Да останеш жив не е евтино, ей! А като те гледам, имало ли е смисъл да оцеляваш?
Тук чичо Панчо се замисли дълбоко. С всяко следващо посещение гневът му намаляваше. Той бе на път да повярва, че е извадил късмет, като е умрял.
Изведнъж се стресна. Докторът държеше мъничък скалпел и се опитваше да отреже парче от белия му дроб, който услужливо се подаваше през една по-голяма дупка.
- Кво правиш бе? – рече чичо Панчо невярващо.
- Аз... само едно парченце – напираше медикът. – Ами интересно ми е, разбери ме. Уж беше умрял, пък идеш тука и ми говориш... това трябва да се изследва. Ще измислим на кого да лепнем една клинична пътека...
- Абе я да ми се махаш от главата! – изрева ужасено покойникът и хукна навън.

***
Оставаше да се отбие само на едно място – у дома. Много му се искаше да види физиономията на своята Тодора, когато се изправи тържествуващ и измъкне пачката пари от чайника.
За тая пачка стана цялата патаклама. Продадоха всички ниви. Бяха обещали да помогнат на сина си за апартамент. Но после парите изчезнаха от вкъщи. Няколко дена търсиха, обърнаха долното отгоре. Ходиха по врачки и баячки, спориха, Тодора рева, синът им мърмори... А чичо Панчо мълча и пуфтя, изтърпя и обвиненията, че той ги е изгубил, всичко изтърпя. Докато накрая се хвана за сърцето и се гътна от толкова тревоги.
В компютъра на Свети Петър обаче всичко беше записано точно. Тодора бе скрила парите в чайника, да не ги намират крадци. И после беше забравила. А сега чичо Панчо злорадо щеше да ѝ изтъкне, че не той, а тя е неспокопосна, смотана и склерозирала. После демонстративно щеше да захвърли омразния костюм и да си тръгне.
Той постоя до прозореца и я погледа. Тодора седеше сама на леглото. Току подсмръкваше и галеше портрета му. И гневът му се стопи. Изчака я да влезе в банята, тихичко се промъкна вътре, извади пачката от чайника и я остави на масата.
После излезе навън и се затича към гробищата.




вторник, 26 февруари 2013 г.

Моето малко чудо


Горска фея.
Малка омайница.
Бъдеща разбивачка на сърца.
Тя е моето бебе,
но как да не видя
колко тежка е, колко лъскава
тази плитка, дълга до кръста;
как в очите бадемови
огън избликва необуздан;
как понякога недетски мъдрости
детските устни изричат.
Тези пухкави устнички,
без червило – малинови...
... А някоя вечер
тя ще влезе на пръсти вкъщи,
закъсняла и зачервена.
И невинните устни ще бъдат подути.
И ще трепне сърцето ми
от жестоката безвъзвратност.
Някой ден моето малко чудо
магия ще бъде за едно момче.
И ще тръгне по своя път.
И ще прави своите грешки.
А пък аз в студеното утро
ще седя пред чаша кафе
и ще чакам.
Цял живот.

 


неделя, 3 февруари 2013 г.

Не ме обичай


Обещай, че няма да се влюбваш.
Аз не искам да те нараня.
Обещай ми да не се погубваш.
Струва ли си за една жена?

Разбери ме, аз не искам нищо
и не мога нищо да ти дам.
Няма във сърцето ми огнище,
няма във душата светъл храм.

Друга бях. Обичах и раздавах.
Не получих нищо за това.
И сега едничка ми остава
гордо вдигнатата ми глава.

Не мисли, че ти ще си човекът,
който ще ме върне към света.
Просто пристъпи към мен полека,
просто остани при мен в нощта.

Ако толкова ти е необходимо,
вярвай тази нощ във любовта.
Аз ще бъда твоята любима,
но ще си отида сутринта.

Ти ще страдаш. Сам си си виновен.
Да – прекрасно зная как боли.
Но не искам аз да ти помогна,
както мене той не съжали.

Нели Цветкова






петък, 18 януари 2013 г.

Кулинарни рецепти - Соленки, соленки...

Почти като хляб, но по-пикантни и фини. Те стават за всичко - бърза или не толкова бърза закуска, мезе, добавка към кафето, чая, млякото. Могат да се хапват самостоятелно или с колбас, пастет, кисело мляко и каквото ви хрумне (веднъж опитах с конфитюр, истинска емоция, при това никак не лоша). Те са трайни и могат да служат като ценен скрит резерв. (Веднъж установих, че дъщеря ми оставила няколко соленки да квартируват 2 месеца в хладилника - още бяха живи, с лека промяна в мириса!) На всичко отгоре са простички за изпълнение.
Предлагам ви две рецепти, които правя често. Не мога да си избера коя ми харесва повече!





СОЛЕНИ ПРЪЧИЦИ

Смесваме в купа следните продукти: 1 1/2 чаена лъжичка сол, 1 чаена лъжичка бакпулвер, 1 непълна чаена чаша прясно мляко, 1 препълнена чаена чаша твърда мазнина. Може да използвате свинска мас, краве масло или готварски маргарин, за който сте сигурни, че няма да се разпадне на вода и... другото не го знам какво е. Ще ви разбера, ако използвате готварски маргарин. Наистина, маргаринът е кулинарно творение на Сатаната, но какво да се прави? В тази криза прасетата са като топмодели, а кравите вече дават обезмаслено мляко... И все пак, при възможност се спрете на маста или маслото. Само внимавайте последното да не се окаже маргарин под прикритие. Напоследък не е проблем да си намерите такова, среща се често и повсеместно. Така че умната!
Но да се върна към рецептата. Всичко това го поразбърквате. Няма как да го направите хомогенно - мазнината ви не е разтопена. Но това изобщо не е проблем, при месенето нещата ще си дойдат по местата. Добавяте брашно, като бъркате първо с лъжица, после и с ръка, до образуването на меко тесто. Разбира се, ако искате да бъркате направо с ръка, никой не може да ви спре! Такова забавление всяка жена трябва да си достави поне веднъж в живота... 
Мислите, че съм забравила да напиша колко е брашното? Не, не съм, никога не знам колко ми е брашното, затова и не се опитвам да лъжа хората. Може би около половин кило, но... коя съм аз, че да го твърдя?
Та превръщате мазната каша в тесто. То трябва да е средно твърдо и да не лепне. Не се лъжете да го правите меко като памук, за маслените теста това не е добре. Също така не се престаравайте с месенето - топлината от ръцете ви размеква мазнината и влошава качеството на продукта. 
Накрая гордо оформяте готовото тесто на топка. Не, недейте! Нали ще правим пръчици, мислите ли, че от топка е лесно да се разточи правоъгълник? Много по-лесно ще е с цилиндър. Докато постигна нужната форма, аз си помагам с ръце. С помощта на точилката тестото, кой знае защо, придобива всякакви странни форми, упорито избягвайки само желаната от вас. С точилката заглаждате накрая. Дебелината на тестото варира между 3 и 7 милиметра. Колкото по-тънки са соленките, толкова по-хрупкави стават. Пръчиците над 5 милиметра пък образуват хубави, крехки слоеве във вътрешността си и са много пухкави. Ето как само с вариации в дебелината на разточване можете да направите различни соленки.
Следва нарязване. Много е удобно да се използва къдрав нож с въртящо се колелце. Но и да няма, задачата пак не е трудна. И ще ви кажа нещо: хич да не ви е срам да използвате линийка или нещо друго право, което да води ножа ви. Точилката също става. Колкото са по-тесни и дълги са пръчиците, толкова по-шармантни на вид ще са. И по-лесно ще се поднасят в чаша, което минава за много шикозно. 
Но да приключа с френската терминология и да довърша рецептата. От плота тестените пръчици отиват в тавата. Или още по-удобно - върху дъното й, след като сте я захлупили. Повярвайте, спестява много главоболия! Естествено, първо постилате хартия за печене, това се разбира от самосебе си. Оставяйте разстояние при подреждането. Не е нужно да е голямо, но трябва да го има. Следва намазване с разбито яйце и накрая поръсване. Ето тук е хубавата част. Защото можете да поръсите с ким, мак, сусам, трици, настърган кашкавал, настъргано сирене, смлени орехи... Можете също така да направите различно поръсените соленки с различна форма. И така сте застреляли с един куршум N заека. Остава само да ги изпечете, което става на 150 - 170 градуса. Внимавайте, особено ако са тънки, прегарят бързо! 
Това е всичко.
А соленките наистина са много вкусни. Не знам защо, обаче на другия ден... са още по-вкусни. Или поне тези, които още не са изядени.

А сега - кифличките.

         
СОЛЕНИ КИФЛИЧКИ

Тези са направо категория лукс. Или просто аз обичам кашкавалена миризма.
Отново вземате вездесъщата купа за замесване и в нея слагате: 200 грама твърда мазнина, 1 1/2 чаена лъжичка сол, 1 чаена лъжичка сода бикарбонат, която угасяте в 1 чаена чаша кисело мляко (не съм сигурна какво отношение има угасянето на содата към качеството на тестото, но много ми харесва как се пени), по 150 грама сирене и кашкавал - ситно настъргани. Постарайте се да ги настържете наистина дребно, те трябва да се слеят с тестото, защото не са плънка, а ароматна и вкусова съставка. Моментът на настъргването е моментът на истината. Тогава ще разберете твърдо доказан ли е продуктът или не е сирене, ами деликатес. 
По познатия вече начин замесвате тесто. Брашно - колкото е нужно. После имате два варианта. Съгласно разпространената рецепта тестото се слага за половин час в хладилник (има и двучасова версия) Тази рецепта обаче предполага, че когато сте замесвали, мазнината е била разтопена, макар и не гореща. Аз пък казвам, че ако използвате студена, твърда мазнина и работите бързо, няма абсолютно никакъв смисъл да ползвате хладилника. Ако обаче сте си имали предварителни планове за този половин час - моля!
Каквото и да сте направили с тестото дотук, следва оформление. Разделяте го на осем топки. Всяка топка се разточва с диаметър 18-20 сантиметра, след което се нарязва радиално на осем триъгълника. Триъгълниците се навиват отвън навътре, при което се образуват кифлички с прави краища и подчертан релеф, благодарение на стегнатостта на тестото. Навиването ми е любимият момент: допирам леко длан до външното ръбче и после само плъъъзгам - и хоп, кифличка!
Какво остана? А, да, заповядвате на кифличките да се строят в тавата. Или поне на мен ми се иска да се наредят сами, но те не слушат, поради което се предавам и ги редя саморъчно. После разбивате едно яйце и ги намазвате хубаво и старателно. За Бога, не ги поръсвайте с нищо! Този божествен аромат, който те ще добият при печенето, не трябва да се смесва с каквото и да било! Просто ги сложете във фурната на 180 градуса и почакайте да се зачервят апетитно. И внимавайте да не се опарите! Кълна се, като изстинат, са по-вкусни.
Ами... това е. Да ви е сладко!

Нели Цветкова