неделя, 2 август 2015 г.

Лепкава, захарна

Марга отскубна последната тревичка и разрохка пръстта с мотичката. Розите обичаха да им е чисто. Градината на баба й не бе поддържана няколко години. Но откак младата жена се нанесе да живее тук, цялата къща се беше усмихнала. Прозорците грееха с нови пердета, пътеките бяха преметени, пейката – боядисана. Беше успяла да превърне най-милото място от детството си в свой дом.
- Марче, спри да си починеш, ела да те видя малко – дочу се през оградата гласът на леля Денка, съседката.
Наистина, за тази сутрин беше достатъчно. Марга изплакна ръце на дворната чешма и се запъти към мрежата.
- Как си, моето момиче, оправяш ли се вече? – загрижено попита възрастната съседка.
- По-добре съм, лельо Денке. Ще се оправя.
- Ами какво стана, изпрати ли французите?
- Утре. Утре летят за Париж. Сега са у Люсини. Че тя, милата, от грижи по мен, не можа да се види като хората с техните.
- А ти сега? Тук ли ще си останеш? Я чакай, чакай, щях да забравя. Направих баничка, вземи да си хапнеш. Много си отслабнало, бе детенце!
Баницата на леля Денка беше прочута в цялото село. Никой не би отказал да я опита и Марга не направи изключение. Топлата закуска ухаеше невероятно и направо се топеше в устата.
- Ммммм, много е вкусна! – възхити се младата жена. – Абе лельо Денке, стига сме стояли на тази ограда, я ела у дома, ще направя по едно кафенце...

***
Двете си приказваха сладко, когато на вратата се почука. На прага стоеше друга съседка, с тарелка купени сладки в ръка. Марга покани и нея вътре и зареди пак кафе-машината. С влизането й усмивката на леля Денка изгуби част от топлотата си. След малко по-възрастната жена се извини и си тръгна.
Новата гостенка остана. Тя се казваше Живана и къщата й беше на съседната улица. Марга не си я спомняше ясно. Помнеше само случката с черешата. Огромното дърво се намираше точно до портата на Живанини. А плодовете му бяха черни и сочни, преливащи от сладост. През пролетта махленските деца не оставяха череша непосетена. Но когато опитаха да си откъснат от нейната, Живана, тогава млада булка, изскочи побесняла и ги подгони с тояга. Разпенена, тя крещя подире им, докато се изгубиха от погледа й. Оттогава дечурлигата заобикаляха отдалеч къщата. 
Но сега Марга реши, че не е време за стари кавги. Това се бе случило толкова отдавна. А и тя искаше да е в добри отношения с всичките си съседи.
Живана се повъртя известно време, после неловко каза:
- Аз... исках нещо да те питам. Чувам, че си можела да гадаеш. Вярно ли е?
- Вярно е. Имаш нужда от помощ ли?
- Абе, изчезнаха едни пари у дома... Мен ми се струва, че знам кой ги е взел, ама...
- Така ли? Я дай ръка, да видим дали ще мога да направя нещо.
Загадката се оказа лесна за разрешаване. Портмонето беше изпаднало от джоба на Живана в панера за пране.
- Никой не ти е взел парите, лельо Живано. Не те знам кого си подозирала, но забрави тия работи. Ами иди извади портмонето от панера, че да не замине в пералнята.
- Ехеее, вярно ли? Благодаря ти, момиче! Колко е таксата?
- Нищо не е, нали сме съседи.
- А, мерси, мерси! Ето, оставям ти тия сладки, да се почерпиш...
И тя си тръгна усмихната.

***
Но на другия ден се върна. Марга тъкмо се беше сбогувала с Люси и Жюл. Двете приятелки си обещаха постоянно да се чуват по скайп. Людмила я накара да се закълне, че ще се грижи за себе си и че ако почувства нужда от помощ, веднага ще й каже. После седна в колата до своя висок, очарователен годеник и отпътува.
Живана дойде малко по-късно. Носеше подарък – каре, избродирано с бод кръстче.  Поговори за това-онова, пък помоли:
- Аз... да не ставам нахална, ама ти дали не можеш да ми дадеш съвет за лекар? Нещо ме боли кръстът напоследък, та...
На Марга не й се занимаваше. Искаше й се да полегне и да се отдаде на спомените от детството, да потъгува малко за раздялата с приятелката си. Но  й стана неудобно да откаже, след като я молеха за помощ. Затова положи длан на болния кръст. Проблемът се оказа дребен, а името на подходящия лекар веднага се яви в главата й. Живана отново си тръгна с благодарности.
Това беше началото. Тя започна да идва всеки ден. Никога не беше с празни ръце, но по едно време Марга започна да изпитва чувството, че съседката разчиства килера си. Тя й поднасяше разни старомодни вещи, вярно, неизползвани, но напълно непригодни, а голяма част от тях и грозни.
И при всяко посещение имаше някакъв проблем за разрешаване. Дали да не отиде да й сменят очилата, тези май вече са й слабички? Да продаде ли трите декара ниви, наследени от дядо й? Ами колко пари да им иска? Къде е по-добре да отиде на почивка – на Павел баня или на Вършец?
Това ставаше все по-досадно. А Марга не успяваше да се откопчи. Живана беше неотстъпно мила и любезна, държеше се с нея като с близка приятелка. Отрупваше я с комплименти, постоянно споменаваше баба й Мария и все повтаряше колко близки са били двете. Ясновидката нито веднъж не й взе пари. Беше й неудобно да го направи и се ядосваше на себе си, задето в началото сама бе създала прецедент. Не че очакваше да забогатее точно от Живана, тя си докарваше достатъчно доходи с преводите от английски и френски. Просто си мислеше, че ако на съседката й се наложи да плаща за услугите, тя може би няма да я пита за щяло и нещяло. Но всеки път, когато понечваше да спомене за това, Живана казваше нещо мило и думите се спираха на устата на Марга.
И извън къщи нямаше спасение от новата „приятелка”. Тя сякаш я дебнеше кога излиза. Постоянно я срещаше в магазина, в пощата, по улицата... Живана се погрижи всички да разберат колко са близки двете.
След известно време Марга се усети, че от доста време не е виждала леля Денка. Възрастната й съседка бе престанала да ходи у тях. Не се спираше и край оградата на приказка. Не беше трудно да си направи извода.
Един ден младата жена събра смелост и сама отиде на гости на леля Денка. Тя я посрещна усмихната. Но все пак Марга се почуди наистина ли й се вижда малко дистанцирана или само си въобразява. Затова реши да изплюе камъчето:
- Лельо Денке, я ми кажи, баба в какви отношения беше с Живана?
Комшийката я изгледа изпод вежди. После въздъхна:
- Щом искаш да знаеш, баба ти никак не я обичаше. И аз не я обичам. Щом искаш да знаеш.
Младата жена само кимна. Щеше да е смешно да моли да я спасяват. Сама бе допуснала да я забъркат в тази каша, сама трябваше да се оправя.
Тя опита да се държи по-студено с Живана, но жената като че ли изобщо не забелязваше дистанцираното й поведение. Беше лепкава, захарна и не разбираше от намеци. Понякога Марга едва се удържаше да не покаже открито раздразнението си. Но просто не беше такава. Бе свикнала да е въздържана и да внимава да не обижда хората.


***
Един ден Живана дойде заедно с друга жена. Непознатата беше тиха и симпатична. Очите й блуждаеха, сякаш гледаха навътре в нея и не искаха да виждат нищо навън. Марга веднага усети, че новата гостенка е обладана от безпокойство и силна болка. Тя изпита желание да се устреми към нея и да й помогне веднага. В този момент Живана се обади:
- Това е моя близка, Анка се казва. Затревожила се, че мъжът й ходи. Аз й викам, че това, дето си го мисли, са глупости, ама тя не мирясва. Виж там, успокой я...
Ясновидката взе ръката на Анка. Болката й беше като дълбок, бездънен вир. Жената не подозираше, тя знаеше. И беше напълно съсипана. Тя вдигна поглед към Марга. В очите й гореше молба. После с треперещи ръце извади снимка.
Мъжът не беше кой знае какъв красавец. Не изглеждаше зле, но очите му бяха някак мазни. Хитровати очи. Младата жена взе снимката и се съсредоточи. Видя къде съпругът на Анка прави срещите си. Видя любовницата му. Видя и края на историята. Погледна настоятелно клиентката в очите и каза:
- Не се бой! До седмица всичко ще е наред. Гледай да забравиш. Не всеки може да прости, но ти ще можеш. Ако си искаш мъжа, няма друг начин. Не заради него. Заради теб.
Анка продължаваше да я гледа объркано, после извади портмоне и почна да рови в него за пари.
Когато двете жени излязоха, Марга се отпусна тежко във фотьойла. Колко чернилка имаше по света! Какъв човек би постъпил така? Да заведеш жената на любовника си на ясновидка и да разчиташ, че ще ти се размине! Явно човешката наглост нямаше граници... Докато се чудеше как да постъпи по-нататък, вратата се бутна и Живана влезе отново.
- Защо й каза? – възмутено изви глас тя. – Аз нали ти намекнах, казах ти да я успокоиш... За какво ти беше да й казваш?
Марга се изправи. Лицето й беше потъмняло. Тя отвори вратата и я задържа така. Нямаше нужда от думи. Гостенката й се сви под тежестта на погледа й, после се нацупи, фръцна се и забърза навън. От пътеката се провикна:
- И ще кажа на данъчните, че нямаш регистрация, пък вземаш пари от хората, да знаеш!
Марга просто затвори вратата и се върна във фотьойла. Искаше малко да се успокои. После щеше да покани леля Денка на кафе.

Колкото до регистрацията, тук Живана беше права. Време беше да уреди това.