Баба Станка

Баба Станка погали бялата козичка по челото и въздъхна.

            - Хайде, Милке - каза ѝ. – Хапни и днеска трички, пък утре ще видя да купя от комшията Минчо малко мисир. Човекът обеща евтино да ми го даде, отделих парички от пенсийката...

Старата жена продължи да бъбри, докато галеше главата на животното. Милка си похапваше от триците, а от време на време надигаше глава и поглеждаше стопанката си в очите, сякаш разбираше всяка нейна дума. Двете често си правеха компания по този начин. Останала от години сама, баба Станка си нямаше друго другарче. По-рано наоколо се беше навъртал един шарен котарак, но после изчезна някъде.

От две години в селото нямаше козар. Семействата едно след друго премахваха домашните животни. Младите заминаваха – някои в града, повечето в чужбина. Възрастните се опитваха да поддържат стопанството, докато имаха сили, после се предаваха. Така най-сетне последният козар заяви, че няма сметка да си губи по цял ден времето за двадесет пършиви кози и замина за Гърция.  Друг желаещ така и не се намери. Оттогава бабичките държаха животинките си вкъщи. Понякога ги извеждаха на близката поляна да попасат, но си знаеха, че не е същото. На козата не ѝ ли дадеш възможност да тича, да се катери, да гризе корите на дърветата, да прави поразии, все едно нищо не си ѝ дал.

Откак стадото не излизаше на паша, почти всички бяха изклали или продали животните си. Селото вече бе останало и без пръч, така че нямаше нито ярета, нито мляко. Но баба Станка продължаваше да държи Милка, да си правят компания двете. Бялата козичка беше гальовна и мила, също като името си. Оставена на свобода у дома, тя ту се запасваше някъде в тревясалия двор, ту отиваше при старицата и се буташе в ръцете ѝ, за да си изпроси някоя ласка и топла дума.

Свечеряваше се. Небето стана прозрачно теменужено. Прашната жега всеки момент щеше да бъде изместена от свежата хладина на лятната нощ. Щурците цирикаха упорито и звучно. Баба Станка заведе козичката в ниската кошара, залости вратата и се запъти към къщата.

Заобиколи и влезе в лятната кухня. На времето с нейния Марин бяха вдигнали къща по всички правила – с три стаи, с широк коридор и джамлък с високи стъпала. Всички къщи се правеха по този начин, а после домакините слагаха саксии с мушкато на всяко стъпало и найлонови пердета по прозорците, за да придават индивидуалност. Сега обаче баба Станка беше благодарна най-много за обичая да се пристрояват летни кухни. Някога те се правеха, за да не се цапат и вмирисват спретнато подредените стаи. С времето обаче тези помещения, лесни за отопляване и без стъпала за изкачване, се бяха превърнали в постоянен дом за много възрастни хора.

Бабичката пусна малкия телевизор. Време беше да си изгледа сериала. Тя нямаше кабелна телевизия, а антената редовно се разместваше, затова често образът се показваше двоен или цял в снежинки. Но това не пречеше на старата жена да се вълнува заедно с героите и от време на време дори да пролива по някоя сълза заради тях. Допреди няколко години жените от махалата се събираха на пейката на съседите. След като обсъдеха местните клюки, те се отдаваха на сладостни коментари и анализи на „Дързост и красота” и „Докато свят светува”.

Сега обаче над съседската пейка бяха залепени некролози. И не само там. Всъщност, всички къщи около бабини Станкини бяха необитаеми. Някои бяха обявени за продажба и старицата понякога се питаше дали няма и тях да ги купят циганите. По-смело и по-навреме заминали на работа в чужбина, те се връщаха и със спечелените пари купуваха опустелите български домове. После ги ремонтираха и ги нашарваха по свой табиет и вкус.

Баба Станка се прозя. Напоследък ѝ се доспиваше рано. Лягаше си още в девет. Затова пък към три-четири часа̀ се ококорваше и дочакваше зората, въртейки се в леглото. Болките в подутите колене не ѝ даваха мира, а в гръбнака ѝ сякаш някой беше забил шиш и от време на време този шиш се нажежаваше и караше изнемощялото ѝ тяло да пулсира от болка. Докторът ѝ беше изписал лекарства, но те не помагаха особено. Той идваше в селото веднъж в седмицата, написваше по един-два смъртни акта, измерваше кръвното на няколко баби и дядовци, раздаваше рецептите и донесените от града лекарства и си заминаваше. През другото време пенсионерите бяха оставени на народната медицина и на божията милост.

Старата жена се сви под одеялото. Като млада в такова време спеше дори и без чаршаф. Винаги ѝ беше топло, а ако се наложеше, имаше в кого да се сгуши. Сега обаче одеялото бе единствената ѝ топлинка и единственият ѝ другар в нощите. И постоянно ѝ беше студено.

Не знаеше колко е спала. Събуди се от необичаен шум. Сърцето бумтеше в гърдите ѝ, имаше чувството, че цялото ѝ тяло се тресе от уплашеното му блъскане. Кошмар ли бе сънувала? Съзнанието ѝ се проясни. Не беше кошмар. Навън ставаше нещо. Шумът се чуваше откъм кошарата. Баба Станка се вледени. Напоследък много съседи бяха пропищели от крадци. Дали пък не беше дошъл нейният ред? Дали щяха да влязат и при нея? Божичко, та те можеха да я убият! Колко хора бяха си отишли така, за нищо, колко старци бяха измъчвани и убивани, за да им вземат последните пет-десет лева! По телевизията често показваха такива неща и баба Станка всеки път се молеше да не се случи някой ден на нея. А сега опасността беше в двора ѝ.

Не посмя да помръдне, да не вдигне шум. Надигна предпазливо пердето. Те тъкмо излизаха от кошарата. Бяха двама. Носеха големи торби. Стараеха се да се движат тихо. Оставиха вратата отворена и побързаха да се изнижат. На излизане единият от тях се извърна и луната огря лицето му. Баба Станка ахна – беше Асен, от циганската махала.

- Не те е срам бе, Асенчо! – възмутено промърмори старицата. – Колко пъти съм ти давала дрешки за децата, от моите внуци, колко пари назаем, даже последните не ми ги върна...

Разбира се, тя каза това тихо, на себе си. И през ум не ѝ мина да излезе и да привлече вниманието на крадците. Но какво бяха правили в кошарата? Там нямаше нищо за вземане, с какво бяха напълнили тия големи торби?

Бабичката не мигна до сутринта, но не се осмели да излезе от стаята. Все се страхуваше, че крадците може да се върнат и да я нападнат. Когато слънцето се показа, тя се надигна бавно от леглото. С мъка раздвижи схванатия си гръб. Взе бастунчето си и полека закрета към кошарата. Искаше да види как е Милка, дали се е изплашила много, милата душица. Поне беше сигурна, че не са я откраднали, иначе щеше да ги види да я извеждат. Пък и тя щеше да блее, да се дърпа...

Когато наближи кошарата, изведнъж я обзе страх. Краката ѝ се подкосиха и не ѝ се искаше да продължава нататък. Някакво зловещо предчувствие я вцепени, крачките ѝ ставаха все по-бавни. Бутна вратата със затаен дъх. Зави ѝ се свят от гледката, отстъпи крачка назад и бавно се свлече до стената. От стегнатото ѝ гърло вместо писък излезе хъркане. Милка! Нейната Милка, единствената приятелка, която ѝ беше останала! Тя беше мъртва, но това не беше най-страшното... Циганите бяха заклали кроткото животно, после бяха отрязали бутовете и плешките и бяха взели само тях. Сега гальовното животинче представляваше камара месо и кости, обезобразени, опустошени. Наблизо се валяха отрязаните до коленните стави крака. А очите, вече мътни от смъртта, гледаха право в нея, сякаш се прощаваха.

Баба Станка изпълзя със сетни сили навън, строполи се на тревата и зарида. Треперливият ѝ старчески плач се извиси над махалата и се смеси с идващите отнякъде извивки на чалга-песен. Тя дълго плака, но никой не я чу и никой не дойде. Старицата бавно се надигна и влезе вкъщи.

С разтреперани ръце се изми, облече новия кат и взе бастунчето си. Бавно тръгна към центъра на селото, като от време на време спираше да си почине. Не срещна никого, нали не бяха останали много хора, а по това време всеки си шеташе вкъщи. Кметството не беше отворено още. Баба Станка седна на пейката и зачака.

По едно време се зададе секретарката Снежка. Старата жена се надигна и се запъти към нея.

- Снеже ма, днеска ще идва ли полицайчето? Искам да говоря с него.

- Няма, бабо Станке, по график е тука само във вторник и четвъртък. Днеска трябва да е в съседното село.

Очите на старата жена се насълзиха.

- Ами аз какво да правя тогава, Снеже? Исках да се оплача.

- Какво е станало, бабо Станке?

- Асен, Асен от Джумаците, нали го знаеш? Нощеска влезе с още един у дома и ми заклаха козичката... – гласът на старицата пресекна и тя пое шумно въздух, за да не избухне в ридания отново.

Секретарката настръхна.

- Ох, бабо Станке, тоя път ти ли? Какво да ти кажа? Не си първата, не си последната! Знаеш, пропищели сме от тия. И наместникът се е видял в чудо. Къде ли не ходи, какво ли не прави, няма отърване от тях! Съдят ги, оправдават ги, влачат им делата, още никой от тях не е влязъл в затвора. А ти видя ли го Асен?

- Видях го, Снежке, ама не посмях да се покажа. Да не ми направят нещо, че двама нали бяха. А за Милка... аз чак тая сутрин видях какво са ѝ сторили.

Сълзите на старата жена потекоха.

- Бабо Станке, ела влез. Той, полицаят, ще иска жалба да напишеш, ама ти ще можеш ли? Я ми разкажи всичко, пък аз ще я напиша и утре, като дойде, ще му я дадем. Не че ще има полза, ама ние да си напишем.

След час баба Станка куцукаше обратно към къщи. Селото се беше пооживило. Тук-там се виждаха хора да поливат в градините. Една жена ѝ подвикна:

- Къде си ходила толкоз рано, бабо Станке?

- Ох, не питай, Марче, ходих да търся полицайчето, ама днеска го няма.

- Защо, бабо Станке, какво е станало?

Старицата пак се разплака.

- Асен от Джумаците нощеска ми закла козата. В къщата ми влезе, ей тъй, като разбойник се намъкна, още един имаше с него.

- Малеееее, ама ти видя ли ги?

- Видях ги, но не посмях да се развикам.

- Много са нагли, ей, съвсем се забравиха – пустоса ги Марийка. – И как няма, като никой нищо не им прави? Ей на, аз три жалби имам, нито ми върнаха нещо взето, нито има някой осъден! Комшийката Петка с две жалби – същата работа! Комшията Велико – и той така! Няма оправия, бабо Станке, ами добре, че си си мълчала, та поне на тебе не са посегнали. То, на днешно време, и на това да бъдем благодарни...

Старата жена кимна тъжно с глава и продължи. Реши да се отбие в магазина за хляб, да не излиза после пак. Толкова много се беше изморила! При Катинка нямаше много хора. Продавачката беше сложила два стола, да сядат старците, докато си чакат реда. Баба Станка приседна с пъшкане. Катинка ѝ се усмихна:

- Как си днеска, бабо Станке?

Тъкмо да отвори уста да се оплаче и в магазина влезе Гина, жената на Асен. От вратата тя се засили към щанда и каза:

- Дай пет хляба и пет бири Каменици, от големите, двата литра!

Около нея се носеше миризма на пържени кюфтета. На баба Станка ѝ прилоша. После гневът спусна пелена пред очите ѝ и тя се изправи срещу циганката:

- Гино, що ми заклахте козата ма? Видях го твоя мъж нощес у дома, закла козата и взе бутовете! Не ви ли е срам?

Гина се поколеба за момент как да реагира, но бързо ѝ стана ясно, че няма смисъл да се отрича. Тя сложи ръце на кръста си и се обърна наперено към старата жена.

- Кво искаш от мен ма, бабо? Какво ми интерсува мен твойта коза? А мойте деца гладни ли да седат? Државата работа не дава, пари не дава, аз как да ги нахранвам? Да умрат от глад теб няма ли да та срам? Как си мислиш ти таз работа?

Баба Станка зяпна изумено и отстъпи крачка назад. Седна обратно на столчето и млъкна. Катинка понечи да каже нещо, после наведе глава, грабна хлябовете и бирите и ги тръшна пред Гина.

- Ти пиши там, на титрадката! – заповяда циганката, напъха всичко в торбите и изфуча навън от магазина.

- Леле, бабо Станке, вярно ли? – попита Катинка.

- Вярно, Катинке, видях го, той беше. И жалба пуснах, ама всички ми казват, че полза няма. То, и да го осъдят, мойта Милка никой няма да ми я върне... – подсмръкна старицата.

- Няма и да го осъдят обаче – възмутено рече продавачката. – Само да не ти направи нещо сега, като знае, че си го видяла...

- То, какво ли има да ми вземе вече... – отрони баба Станка. После полека закуцука към къщи.

Полута се из дома, помисли, пък накрая се реши. Взе телефона да се обади на дъщеря си. Не обичаше да я тревожи за щяло и нещяло, но просто не издържа. Краси от години живееше и работеше в Испания. Беше се устроила там и не помисляше да се връща. Веднъж в месеца се обаждаше, понякога пращаше някой лев, но не си беше идвала много отдавна, дори и на гости.

- Здравей, мамо, какво е станало? – чу се разтревоженият ѝ глас отсреща. Постепенно беше придобила акцент.

- Ами, Красе, исках ей така да те чуя. Добре ли си?

- Добре съм, слава богу. Ти как си?

- И аз иначе съм добре. Само дето... нощес влизаха цигани у дома. Заколиха козата...

Гласът ѝ отново затрепера. Красимира я пресече:

- Мамо, откога ти казвах да махнеш тая коза? Остави я козата, на тебе нещо направиха ли ти?

- Не, при мене не са влизали, аз ги видях, но си замълчах.

- Да идеш в полицията, да напишеш жалба, чу ли?

- Написах, ама ми казаха, че няма да стане нищо.

Дъщеря ѝ се ядоса:

- Ама как нищо бе, как така нищо? Тука няма такива работи, тука никой няма да посмее да ти влезе в къщата и да те краде, закони има и сме защитени! Каква държава станахте вие там бе, какво е това чудо от вас?

- Красе, ами...

- Какво?

- Ти не може ли да си дойдеш? Поне за ден-два? Да те видя, може да ми е за последно, дето се вика...

- Аааа, такива работи няма да ми приказваш! За последно, как можа да го кажеш? Не мога да дойда, пътят е много скъп. А и знаеш как е тука, един ден да те няма и веднага друг ти взема работата. Не, мамо, няма да мога! Хайде, че трябва да затварям!

- Пази се, дъще!

Баба Станка прибра телефона в шкафчето, после седна на леглото и заплака.

към страницата

Семейни работи

           - Богдане, изключвай веднага тоз компютър, да не го изключа аз с чука! – изрева от масата Богдан старши.

- Ама, тате, за него е по-добре да не се...

- Ти ще ми се разправяш ли още, бе? – засили се към него бащата с вдигната ръка. – Веднага го спирай!

Момчето се сви, наведе очи и спря машината направо от копчето, за по-бързо. Все така гледайки надолу, събра учебниците в чантата си, посегна странишком да си вземе якето и набързо се изниза от къщи.

- Кажи довиждане бе, простак! – кресна след него господарят на дома. После се върна на масата да си дояде баницата. Обърса мазните си пръсти в кухненската кърпа, надигна ръкава си и настървено се почеса над лакътя. Прокара замислено длан по бузата си, после кимна доволно, очевидно решил, че днес може да мине без бръснене.

Жена му, Петранка, пъргаво сновеше из къщата, оправяше ту едно, ту друго, като внимаваше да не вдига излишен шум. Тя се приближи до баба Добринка, която плетеше чорап в ъгъла и все така тихо попита:

- Имаш ли нужда от нещо, майко, че ей сега тръгвам?

- Върви, върви, Петранке, всичко има.

- Добре. Ако нещо стане, викай на леля Слава през оградата.

И отиде към входната врата, да нагласи обувките и връхната дреха на мъжа си. Сложи до тях обяда му, увит в салфетка и прибран в найлонова чантичка.

- Ей, не се спря с тия найлони! – изсумтя Богдан. – Къде да ги слагам после, ма, само ми пълнят джобовете! Казал съм ти, увивай ги във вестник! И без това толкова сме ги насъбрали тез боклуци.

Петранка отвори уста да възрази, но се отказа. Мълчаливо извади храната от торбичката и я уви в парче вестник.

- И друг път да не хабиш салфетките, пари струват! – довърши строго мъжът ѝ. 

Без да му отговаря, жената хвана дебелото яке и му го задържа да се облече. Той се понаведе, за да влезе в ръкавите, после се изхили:

- Ама си дребна, хич не си порасла! Малко съм те бил!

Без да проговаря, Петранка приклекна и върза обувките му. Богдан я перна леко с длан по косата, по-скоро собственически, отколкото агресивно, тъй както други мъже потупват жените си по дупетата. Тя се надигна и, без да го поглежда, дръпна от закачалката своето палтенце. Облече се с бързи, пестеливи движения, сякаш внимаваше да не навлиза в пространството му.

Баба Добринка тъкмо щеше да въздъхне облекчено, когато синът ѝ размисли и се върна от вратата. Той застана срещу нея и сурово я изгледа отгоре надолу. Тежките му вежди се сключиха и му придадоха още по-страховит вид.

- Майко, колкото чаках – чаках. Стига ти толкоз. Утре си вземам отпуска и отиваме при нотариуса.

Старата жена вдигна умолително поглед към него:

- Недей така бе, Богдане, имай милост... Недей ме кара... Баща ти в гроба ще се обърне...

- Стига с тия глупости, ти казвам! Повече няма да ви слушам женските простотии и глезотии!

- Ама, Богдане, сестра ти е... кръв ти е... Как ти дава сърце да я лишиш?

- Сестра ми си е хванала късмета. Тя няма да се върне, а на мен ми писна тука да мизерувам. Пък ти, ако искаш да те гледам, ще ми дадеш къщата. Без повече приказки! И да не си казала на Елена! Иначе ще те оставя жива да те ядат червеите!

Баба Добринка погледна за помощ към снаха си, макар да знаеше, че няма смисъл. Петранка се бе прилепила към стената и внимаваше да изглежда незабележима, за да не я намесят в спора. Като видя, че мъжът ѝ се запътва към изхода, тя първа отвори и излезе. Богдан хвърли последен гневен поглед към майка си, после изскочи навън и затръшна вратата.

Старата жена знаеше, че не може да вини снаха си и внук си, че не я защитават. Много бяха изпатили те пред очите ѝ и тя не бе успяла да им помогне. Сега двамата просто бяха благодарни, че за кратко време главата на семейството тормози не тях, а майка си. Не биха си и помислили да го предизвикат, за да ѝ помогнат.

Баба Добринка механично се върна към плетката си, но много скоро пръстите ѝ забавиха движението си и накрая спряха. Плач задуши старицата и тя се залюля, възпирайки в гърлото си отчаяните звуци. Какво щеше да прави? Как да си помогне? Как да запази наследството на момичето си?

Дъщеря ѝ, Елена, от години живееше в чужбина. Не че беше преуспяла, обикновена работничка беше там. Но се бе устроила, беше прибрала мъжа и дъщеричката си. Може би нямаше да се върне вече. Само майчиното сърце таеше надежда, че преди смъртта ще види за последен път детето си.

Ами, ако решеше един ден да се прибере в България? Тогава нямаше да има нищо свое тук, нямаше да има покрив над главата си. С какви очи щеше да ѝ каже, че я е лишила от родния ѝ дом?

Само че Богдан ставаше все по-груб и настоятелен и баба Добринка започна да се страхува от него. Нямаше на кого да каже, нямаше кой да ѝ помогне.

Веднъж бе опитала да сподели със съседката, Слава. Тя я изслуша с вдигнати вежди, сякаш казваше “какво ми се правиш на ударена”. После рече без капка изненада:

- Ами, да, той Богдан е същият, като дядо Герчо, Бог да го прости... – и след пауза добави: - Има за какво да му прощава.

Баба Добринка се наостри:

- Че какво му беше на мъжа ми ма, Славо? Той беше свестен човек! Е, може да е бил малко строг, ама плюнка семейство не държи!

Съседката поклати невярващо глава и замълча. А Добринка се завайка отново:

- Какво да правя, как да се оправя с него? Някой път страшен става, Славо...

Слава вдигна рамене:

- А ти в социалните пробва ли да се оплачеш?

Бабичката се приведе доверително към нея и тихо каза:

- Честно да ти кажа, пробвах. То аз не мога да вървя, че да стигна дотам, обаче един път момичето мина оттука и аз го викнах да го питам.

- И какво?

- Ами, каза, че те нямали право да се бъркат. Да съм идела в полицията.

- И ти отиде ли?

- Бе ти полудя ли? – възмути се баба Добринка. – Как тъй ще ходя да ковладя в полицията сина си? Ами като разбере? Нали няма да ме погледне повече, кой ще ме гледа тогаз?

- А, то па неговото едно гледане... – промърмори Слава.

- Както може, така ме гледа - тросна се тогава старицата. – И на него грижите са му много.

- На всеки са много, бабо Добринке. Ама, ако ти вдигне ръка? Знам, че посяга на Петрана и момчето, виждала съм.

Старата жена замълча. Беше удрял и нея. Вярно, по-рядко. Но болката в душата ѝ беше такава, сякаш бе посегнал на живота ѝ. Дядо Герчо от време на време я биеше, но това ѝ изглеждаше някак в реда на нещата, мъж ѝ беше все пак. А синът... когато син замахне насреща ти, това пари и горчи. И не може да се признае пред никого.

Слава я загледа изпитателно, но сякаш усети, че не бива да бърка с пръст в раната и не пита повече. След малко рече колебливо:

- Ами какво пък толкова, ако му я припишеш, пустата му и къща? То на кого иначе да я оставиш? Еленка няма да се върне...

Тогава баба Добринка си тръгна и не говориха повече. Тя дълго мисли откъде да потърси помощ, но нищо не ѝ идваше наум. Всеки щеше да ѝ рече, че това са семейни работи. Никой нямаше да се намеси. Поне да можеше да каже на Елена! Но старата жена нямаше възможност да се свързва с дъщеря си, когато пожелае. Синът ѝ отдавна беше махнал от къщи стария телефон с шайбата, а мобилните всички си държаха по джобовете. На нея не ѝ бяха купили, решиха, че не ѝ трябва и няма смисъл да харчат излишни пари. Но дори и да имаше такъв телефон, разговорите с чужбина бяха много скъпи.

Тогава баба Добринка се сети. Обикновено синът ѝ се свързваше със сестра си чрез компютъра на малкия Богдан. Тя бе виждала как правят това. Защо пък да не опита? Само трябваше да внимава да не я свари Богдан старши, той много се караше за такива работи.

Старицата се приближи към бюрото на внука си и посегна с показалец. Натисна решително копчето. Компютърът избуча, светнаха някакви лампички. И тогава баба Добринка се осъзна и цяла се разтрепери. Какво направи? Ами, ако я свареха, какво щеше да обяснява? Ами, ако скъпата вещ се счупеше? Богдан щеше да я убие... Тя хвана трескаво мишката в ръка и се заоглежда. Дори не бе помислила как ще спре компютъра, като приключи. Ако въобще успее да направи нещо, разбира се...

Коленете ѝ отмаляха и тя тежко се отпусна на стола до бюрото.  Ушите ѝ забучаха, не чуваше нищо друго, освен пресекливото си дишане.  Тя се опита да си каже “не бой се, Добрино”, просто за да чуе глас и малко да се успокои, но устата ѝ беше пресъхнала и не можа да отрони звук.

В това време на екрана се сменяха надписи. Скайп беше настроен да се зарежда автоматично. Така че след малко се показа и познатата синя иконка, после излезе списък с имена. Някои от тях изглеждаха странни, съдържаха точки, сърчица и разни особени знаци. Други си бяха написани на български и баба Добринка бързо видя сред тях името на дъщеря си. Пишеше “леля Елена”. Старата жена често беше виждала всичко това на екрана, когато внукът ѝ се обаждаше на леля си. Но знанията ѝ бяха дотук. Тя нямаше представа какво точно прави малкият Богдан, за да се свърже.

Сърцето ѝ се опитваше да разбие гръдния ѝ кош и да излезе навън. Имаше чувството, че бумтенето му се чува чак у съседите. Наложи си да поеме дълбоко дъх и се втренчи в екрана. Мишката, точно така. Ръката на малкия постоянно беше на нея. Баба Добринка я натисна силно и я размърда по бюрото. Видя, че някаква стрелка се задвижи по екрана. Да, май това беше! Трябваше да закара стрелката до името на дъщеря си. Проклетото нещо беше много трудно за управление. Преминавайки над някаква картинка, тя щракна, без да иска и на екрана излезе бял правоъгълник с малки шаренийки вътре. Част от тях приличаха на телевизорчета. Те не й трябваха, сигурна беше. Старицата зашепна трескаво “не, не, не, не” и задвижи стрелката отново. Този път успя да я сложи точно на правоъгълничето, където пишеше “леля Елена”. А сега?

Баба Добринка почна да натиска хаотично бутоните на мишката.  Изведнъж на екрана излезе голяма зелена слушалка, някаква стрелка се завъртя. Старата жена отскочи уплашено. И тогава насреща ѝ се появи учуденото лице на Елена. Баба Добринка ахна. Очите ѝ се насълзиха, после тя се усмихна на дъщеря си. Заговори:

- Ленче! Как си, мама? Добре ли си, моето момиче?

Но не чу отговор. В малкото правоъгълниче младата жена движеше устните си и се опитваше да ѝ обясни нещо. Баба Добринка се досети, че звукът е спрян. Изглежда внук ѝ пак бе внимавал да не дразни баща си. А сега тя не знаеше откъде да го пусне.

Старицата се заоглежда, но никое копче не ѝ се стори подходящо. Не знаеше как да направи нужното и с мишката. Елена отсреща ръкомахаше нещо, лицето ѝ изобрази леко раздразнение, после се изпълни със съчувствие. Разбрала, че разговорът няма да се получи, тя отчетливо изрече “обичам те, мамо”, така че баба Добринка да може да го прочете по устните ѝ. После прати целувка и изчезна от екрана.

Старата жена гледа празния монитор известно време, посегна с ръка да погали мястото, където преди малко бе видяла детето си, после издърпа щепсела, сви се на стола и се разтресе в плач.

към страницата

Сълза за мама

           - Няма ли да ме пуснеш да вляза?

След твърде дългото мълчание гласът ми изскърцва и разцепва пространството помежду ни. Лидка ме гледа особено и не мога да разбера какво иска: да ме изхвърли по стълбите или да ми се метне и да ме прегърне с ръце и крака. Както правеше, когато беше мъничка. Когато в живота ни още нямаше катастрофа.

Каквото и да реши, ще ми се да е по-бързо. Ако веднага не се наплискам и не поседна, сигурно ще се свлека на земята. Дори не съм почнала да излизам от шока. Бях си представяла срещата с майка си по безброй начини, бях премисляла какво ще кажа аз и какво – тя. Само не ми беше хрумнало, че ще видя на вратата некролога ѝ, с любимата ѝ снимка, онази, на която казваше, че изглежда като кинозвезда. Само това не! Толкова дълго ли ме е нямало? 

Лидка все така мълчи. Обръща се и тръгва към хола. Не затръшва вратата под носа ми, така че решавам да я последвам. Едва тогава мъглата от шока се раздвижва, но само за да осъзная видяното и да ме връхлети друг шок. Лидка ходи! Вярно, накуцва и под закачалката в коридора е подпряно бастунче, но все пак сестра ми е на краката си. Инвалидната количка я няма. Изглежда пет години наистина са твърде много време.

- За какво си дошла? – пита ме.

„А защо не, нали това е и мой дом?” Не, не мога да кажа това. Аз бях тази, която си тръгна оттук. Оставих ги да се оправят сами и едва ли толкова лесно ще ми бъде дадено правото да претендирам.

„Защото простих, защото искам да моля за вашата прошка, защото не мога без вас, защото ми липсвахте през цялото време, липсвахте ми ужасно, непоносимо много!” Нееее, никой не казва такива неща! Първият урок, който научих в тази къща беше, че щом покажеш слабост, веднага някой се възползва от нея.

Накрая изтърсвам най-баналното:

- Дойдох да ви видя...

- Ами, видя ме – тросва се тя. От чашата на търпението ми гневът изригва като цунами.

- Да си ходя ли тогава? – изричам през зъби.

Лидка свива рамене подчертано безучастно, но преди да се извърне, за миг успявам да съзра отчаянието в погледа ѝ. Това чупи чашата, но вместо ярост, оттам потичат мъка и срам.

- Съжалявам, Лидке, много съжалявам! Знам, че имаше нужда от мен...

- Беше си твое право – казва сестра ми с равен тон. Не знам доколко тя ми е простила, но аз имам нужда да се оправдавам още.

- Изоставих те, но не можех... Просто трябваше да се махна оттук!

- Сигурно – кима тя. Продължава да ме държи зад стената и това ме съсипва.

- Ти не знаеш. Всички толкова я харесваха. Момичетата ми завиждаха.

- Помня.

- Знам колко неблагодарна изглеждам. Всички искаха майка като нея.

Този път тя само вдига вежди.

- Как да ти обясня колко ужасно се чувствах? Тя ме беше погълнала! Аз... – гласът ми пресеква. Няма да ме разбере. Няма как да ме разбере. Никой не знаеше, никой не виждаше истината. Обожавах мама да е доволна. Никога не ми хрумваше да мисля различно от нея. Ако само усетех, че може да я разочаровам, аз се възпирах сама, преди да изрека или направя погрешното. После бях горда, че отново съм я зарадвала. И тя беше горда с мен. Нужно ми беше много време, за да разбера, че нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Да можеше и Лидка да го разбере! Но тя продължава да ме гледа студено и произнася само:

- Така ли?

- Защо не искаш да ме чуеш, по дяволите? Знам, че постъпих ужасно с теб, но опитай сега да помислиш за мен. Не разбираш как се чувствах!

- Аз ли не разбирам? – Гласът ѝ е тих, но статичното електричество в него заглушава и моя глас, и чувствата ми. – Аз ли не разбирам? – И после изведнъж изкрещява: - Защо ме остави сама с нея??? Как можа? Как?

Ледена вълна преминава през тялото ми. Всички думи изчезват, смисълът им се изгубва. Протягам ръка да прегърна сестра си, единствения си близък човек, когото вече знам, че съм оставила да поеме щафетата на моето страдание. Тя се отмества назад само с едно трепване, но това е достатъчно, за да се отдръпна горчиво. Бавно, с все още треперещи крака, се запътвам към кухнята. Дълго плискам лицето си, после отварям шкафа. Чашите за уиски са същите и са си на мястото. Нищо тук не е променено, откакто ме няма. Освен хората.

Лидка тъкмо допушва цигарата си. Смачква фаса почти до смърт. Сините ѝ очи са станали подозрително ярки, както винаги, когато плаче. Бъркам в сака си и вадя бутилката Джак Даниълс. Очите ѝ се разширяват. И двете знаем защо. Любимото уиски на мама. Някога, още преди да се оженят с баща ни, тя имала вълшебно преживяване с някакъв мъж. Прекарали романтична вечер на морето, изпили цяла бутилка Джак, гонили се на плиткото в тъмнината и се опитвали да вървят по лунната пътека. Мама често ни разказваше за тази случка и все обещаваше, че някой ден, когато има пари, ще купи уиски и ще си го изпием само трите. Тогава Лидка беше само дете, но това не пречеше на мечтата. И без това нямаше изгледи скоро да се намерят пари за скъпото питие. Не и докато се налагаше да се дава още и още за лечение...

Сестра ми се надига и отива за лед. После отливаме по капка от чашите си в памет на мама и пием. Мълчанието идва отново, но този път не е смазващо.

- И... къде си сега? С какво се занимаваш? – пита тя. Виждам, че наистина се интересува и ставам по-словоохотлива.

- Ами завърших колежа, работя. Фирмата е немска, бачкането е много, но парите си заслужават.

- Какво завърши? Предполагам, не медицина, нали?

- Не, туризъм.

Тя кима с разбиране. Разногласията относно следването бяха официалният повод да си тръгна. Просто не исках да позволя на майка си да ми избере и специалността. Но за да го постигна, трябваше да се махна. Иначе отново щях да се огъна. И после тя сигурно щеше да ми избере и мъж...

Сега е мой ред да питам.

- А вие тук? Как се справихте?

- Ами, баба и дядо починаха. Набързо един след друг.

Родителите на баща ни почти не контактуваха с нас след катастрофата. Човек би помислил, че ще искат да виждат единственото, което е останало от сина им – неговите дъщери. Но те не можеха да простят на майка ни гордостта и стремежа да не е длъжна на никого. Дори си мисля, че и на нас двете не можеха да простят. Онзи тежък грип, заради който на татко му се наложи да шофира, бързащ и изплашен, в проливния дъжд.

- И какво стана?

- Всичко остана на нас. Имаха влогове, златни бижута, някои ценни вещи и дори някакви ниви в едно село, дето не бях го и чувала. С тях платихме операциите. Ти нали беше направила пълномощно на мама заради ония пари...

Тук тя ме поглежда изпитателно. Отначало не се сещам защо, но когато осъзнавам гузното ѝ изражение, разбирам всичко.

- Добре сте направили – казвам спокойно.

Обратно на логиката, това кара Лидка да избухне в сълзи.

- Извинявай, Дори, извинявай! Ти също имаше право на дял от това! Но ние дори не се опитахме да те потърсим, дори не те известихме, за да дойдеш на погребенията...Взех ти... взех ти наследството – хълца тя и трие носа си с опакото на ръката, както го правеше като дете.

- Стига де... – промърморвам и слагам ръка на рамото ѝ.

- Мама... мама казваше, че ти ще си съгласна! Казваше, че би разбрала, че тя ще ти обясни...

Ама разбира се! Майка ни не би допуснала, че няма да се се съглася с нещо, което тя е казала. В случая обаче беше права. Една от причините да се върна беше, че бях събрала достатъчно пари, които смятах да дам на Лидка, за да се лекува. Всички си имахме проблеми, но тя нямаше как да не е на първо място.

- Аз не се съгласих заради това, аз знаех, че сигурно е права, но... Дори, аз просто исках да ходя, исках да живея, да съм като другите, толкова много исках! О, прости ми!

И малката ми сестричка се хвърля в обятията ми.

След няколко чаши уиски и същото количество пролети сълзи двете сме се опънали на пода. Пушим и си разказваме тъжни и весели случки.

- ... и после тоя ми вика: „Такава прекрасна фройлайн задължително трябва обича бира”, а шкембето му се подрусва, пък уж танцувахме блус.

Изведнъж Лидка казва бавно:

- Не си ме питала още от какво е починала.

Мълча. Някак не посмях да питам. И сега не смея. И без това тя ще ми каже.

- Един ден мама се прибра и почна да си събира багажа. Ей така, от нищото. Направо щях да припадна, като я видях, изобщо не разбирах какво става. Попитах я, но тя беше като в транс. Почнах да я дърпам, разплаках се. Тогава мама ме хвана за раменете, задържа ме срещу себе си и ми каза:”Слушай, моето момиче, направих, каквото можах за теб. Отгледах те, отхраних те, излекувах те, колкото можеше. Сега имам право да помисля за себе си. Срещнах един прекрасен мъж и отивам да живея с него.”

- Стига бе! – възкликвам. – Мама?

- И аз така реагирах. Изумих се. Бях забелязала, че е отслабнала и сега реших, че се старае да е хубава за този мъж. Попитах я защо не го доведе, защо не заживеят двамата тук. Но тя поклати глава и само каза:”Знам какво правя. Аз винаги знам кое е най-доброто за вас. Ще мине време и ще разбереш, че и този път съм права. И недей да ме търсиш, аз ще ти се обадя”. Тогава я видях за последен път жива.

Лидка млъква за малко. Вади цигара, дава и на мен. Смачква празната кутия и въздиша. Нямам търпение да разбера края на историята. Макар че ужасно се страхувам от него, защото знам най-важното. Нея я няма. Лидка трепери, но продължава да разказва:

- Не се обади. Не си вдигаше телефона, никой не знаеше къде е. По едно време се зачудих дали да не звънна в полицията. Но реших, че тя все пак знае какво върши и щом така иска, има право да бъде оставена на мира. Колко съм грешила!

И Лидка отново избухва в сълзи. Прегръщам я мълчаливо. След малко тя продължава, подсмърчайки:

- След около три месеца ми се обади някаква непозната. От едно село на около двеста километра оттука, дори не бях го чувала – Поема си и дъх и бързо продължава, като се сили да не се разплаче: - Тя е имала рак, Дори! Тръгнала си е оттук, защото е била болна! Наела си е там квартира и е живяла мизерно, съвсем сама! Просто е чакала да... да умре! Аз мислех, че е отслабнала заради любов, а то... Рак на белия дроб! Защо го е направила?

Гневният ми вик преминава в ридание. Притисната до мен, сестра ми скимти като ударено малко кученце. Вкопчени една в друга, не смеем да се пуснем, за да не останем съвсем, съвсем сами.

Шишето от уиски е празно. Изтощени гледаме тавана. Аз отронвам:

- Не е искала да я видим слаба... Да бъде зависима...

Лидка кима. Пак мълчим. Този път се обажда тя:

- Мама каза, че един ден ще се върнеш. И като си дойдеш, повече да не се делим.

- Даааа... – въздъхвам. – Мама знае кое е най-добре за нас, нали?

- Знае – уверено казва сестра ми. – И според мен знаеше и друго: че ти постъпи правилно.

към страницата

Минало свършено

Мразя дежурството ми да започва с приемане на болни, но няма как. Докторът пак е някъде по кабинетите, тъй че честта засега се пада само на мен. Притеснената придружителка видимо бърза, сигурно вкъщи я чакат мъж и деца. Не е изплашена, личният лекар казал, че праща баща й при нас малко да го поизследваме, да го поосвежим...  Дядото мълчи, погледът му е стреснат. Точно както изглеждаш, когато се изплашиш от внезапна опасност, само че той си остава все така през цялото време. Питам го как се казва, а той отговаря смутено:

- Дядо Влади.

Пфу, той да не очаква аз да напиша в документацията „дядо Влади”? Въздъхвам демонстративно, после искам личната му карта. Старецът бавно вади голямо портмоне, отваря го с треперещи ръце и след дълго прехвърляне на съдържанието му ми подава документа за самоличност. Минаваме цялата процедура по приемането. Аз започвам нервно да потропвам с крак, защото и друга работа ме чака. Накрая го завеждам в стаята и му соча леглото:

- Ето тук ще бъдеш – втора/трето.

Дядото ме гледа, сякаш се надява да го пратя у дома му. Пациенти! Бавно обяснявам:

- Оправи си багажа и облечи пижамата. Докторът, като се освободи, ще мине да те види.

Така и го оставям, с втренчен в пространството стреснат поглед. Не съм сигурна, но мисля, че трепери.

А някога дядо Влади бил достолепен мъж. Преди паркинсоновата болест да направи походката му жалка и трогателна, той пристъпял тежко и с достойнство. Имал всички основания за това. Съселяните му го тачели, защото бил работлив и съвестен. Бил не просто комбайнер в ТКЗС-то, а най-добрият комбайнер в околността. В ръцете му машината мъркала доволно. Какво си говорели двамата насаме, никой не знаел, но дядо Влади, който тогава бил просто Влади, не позволявал друг да ремонтира комбайна. Сам го поправял, сам го чистел. Винаги бил пръв и селото се гордеело с него. Когато минавал по улицата, хората неволно се разстъпяли да му направят път и някак се стягали и изправяли, заразени от енергичността му. Моми и жени въздишали по хубавеца Влади, но той имал очи само за своята Райка. Двамата живели в мир и разбирателство, отгледали деца и внуци. Докато един ден дядо Влади не изгубил всичко.

Наближавал денят на пенсионирането му. Цяло село се готвело го да поздрави с празника. Председателят подготвил реч, от читалището нагласили кратка програма, приятели и съседи накупували подаръци. От своя страна дядо Влади заколил няколко агнета и обявил, че ще сложи трапеза за всички. В деня преди събитието леля Райка не подвила крак. Месила пити, редила баници. Накрая нагласила тавите с ориза, смесен с агнешките дреболийки, нашарен с червена и зелена чушка и морков, щедро поръсен с ароматен джоджен и девисил. Върху него наслагала сочните късове месо. Завила всичко, да не го кацат мухите, викнала на дядо Влади да откара тавите в стола на ТКЗС-то и полегнала за малко. Юбилярът изпълнил задачата, поспрял се и тук-там на приказка. Всеки искал да му каже по нещо, да го поздрави. Като се върнал, намерил Райка починала в съня си. Сърцето й не издържало на напрежението. Или просто й било дошло времето да си отиде. Така богатата трапеза за пенсионирането се превърнала в помен.

Аз не знам всичко това, защото преди малко се запознах с дядо Влади. Няма и да го узная, защото срещата ни ще бъде кратка. Пък и защо една сестра от първи сектор на вътрешно отделение трябва да се интересува от биографиите на пациентите си? Дядо Влади е като всички други в стаята: поуплашен възрастен мъж в синя болнична пижама. Личи му, че друг път не е попадал на такова място. Смален от годините, с треперещи от болестта ръце, той представлява тъжна картина. Но аз съм свикнала да гледам такива картини, те са по цял ден пред очите ми. С времето се сливат в една синя върволица, губят лицата си, губят смисъла си. Втора/четвърто, първа/пето, трета/второ... Идват и си отиват, някои излизат, изцяло покрити с чаршаф, някои си тръгват усмихнати, оставяйки бонбони и торти. Повечето се връщат отново и отново и е само въпрос на време при кое постъпване чаршафът ще ги покрие презглава. За някои с колегите се шегуваме, че са безсмъртни.

Но дядо Влади идва за първи път. По това време в стаята е и моят дядо, затова минавам по-често оттам. Трябва да го наглеждам, майка ми поръча сто пъти, а и нали си го обичам, дядо ми е. Всъщност, присъствието му доста ме изнервя. Той е чудесен селски дядо и най-хубавите ми спомени от детството са свързани с ваканциите в неговата къща. Но тук малко ме излага. В тази обстановка много си личи колко са изостанали селските му маниери. Веднъж, докато слагах система на съседното легло,  го чух как посръбва супата си и едва се сдържах да не избягам. На всичко отгоре измъкна люта чушка отнякъде, явно баба пак беше развалила дисциплината. На това вече не издържах:

- Дядо, какви ги вършиш бе? Кой ти внесе тая чушка, баба ли? Направо ще я убия! Аз колко пъти да обяснявам, че лютото ти е забранено? Докторът нали ти каза? На диета си! Ама никак не слушаш, ей, да знаеш, че ще кажа на мама! Като остареете, ставате направо невъзможни.

Мама казва така. Аз все пак не разбирам чак толкова от стари хора, само на двадесет и три съм и даже ми е малко странно как така са още живи. Не че искам да умрат баба и дядо, пази боже! Дядо въздъхва със съжаление и хвърля чушката в коша. После ми прави знак:

- Венчо, я ела тука да те питам нещо на ушенце.

Откакто е при мен в отделението, не ми харесва да ми вика Венчо. Той така си ме нарича още от малка, когато ме дундуркаше на коленете си. Все ме дразнеше, че съм момченце. Аз съвсем мъничко се обиждах, но знаех, че дядо се шегува и това стана наша любима игра. С нетърпение чаках да ми каже „Ей, Венчо, ей, момченце”, за да тропна с крак и да отвърна: „Не съм момченце, ето виж, имам дълга коса!” И после двамата прихвахме да се смеем. Но тогава бях малка и си бях при дядо на село. А сега сме в болницата, аз работя тук и си имам хубаво и авторитетно име на голяма жена – Венета. Но нищо не казвам на дядо, защото си го обичам. А той ми шепне:

- Венчо, ти не може ли да питаш доктора, дя? Тука дали не правят такива изследвания?

- Какви изследвания?

- Ами... дали нямам направена магия – смутено изтърсва старецът. – Защото баба ти каза...

Не успявам да се сдържа и се развиквам:

- Абе ти изкуфя ли? Какви магии пък сега? Ти за смях ли искаш да ме направиш тука? Аз с тези хора работя, а ти искаш да ме излагаш? Нали уж си бил комунист навремето, как може да говориш такива бабини деветини? Не, не, направо ще кажа на мама да те мести на друго място, аз такива работи повече няма да търпя!

Излизам сърдито и не виждам как дядо се свива унизен под завивката, обръща се към стената и не проговаря на никого в стаята чак до вечерта. Дядо Влади вижда всичко това, но си мълчи. Той е изплашен, защото няма никаква представа какво ще му правят. Опитва се да се разсее и потъва в мисли за миналото.

Веднага след погребението на леля Райка децата на дядо Влади го поканили да живее с тях в града. Но той отказал. Останал да се справя сам близо до гроба на съпругата си, в къщата, където двамата били щастливи цял живот. Полека-лека възрастният мъж се нагодил към самотата. Завъдил си коте или може би то завъдило него. Дошло отнякъде, дребно и оскубано, спяло в галоша му, делило с него млечната попара. Отърквало се в глезените му и му мъркало. Като поотраснало, почнало да му носи подарък мишки и да ги оставя пред вратата. Дядо Влади не се изоставил. Гледал си градинката, кокошчиците. Всяка от тях си имала име, всяка била готова да го остави да я хване и да я изпита дали ще снесе. Старецът малко се затворил към хората, но пък се сближил още повече със земята. Всеки стрък пипер бил за него живо същество. Говорел на розите, които била насадила покойната му стопанка. Като почнал трудно да върви, си взел магаренце и с него станали неразделни. Животното разбирало всяка негова дума и знаело всички пътища в околността. Понякога отивало да го бутне с муцуната си и не го оставяло на мира, докато не получи ласка и добра дума.

Дядо Влади се справял добре с домакинството. Не умеел твърде да си готви, затова се записал да му носят храна от патронажа. Обаче бързо разбрал, че никой не може да прави боба като неговата Райка, затова предпочел да хапва простата храна, която сам си произвеждал. Преживял така доста години, но после болестите почнали да го застигат. Тогава придобил онова постоянно изплашено изражение на човек, който не разбира какво се случва с живота му. Съселяните му го поздравявали с топлота и уважение, а като го отминели, въздишали съчувствено. И ето че един ден дядо Влади попаднал във вътрешно отделение, първи сектор, втора/трето.

На другата сутрин влизам в стаята, да подканя пациентите да се подготвят за визитацията. Те довършват закуската си. Днес имат маргарин и мармалад. Никак не са лоши тия мармаладчета от дарението, в индивидуални опаковки с шарена картинка. Случайно поглеждам към дядо Влади. Той тъкмо размазва маргарина по филията с лъжица, явно не си носи нож, а тук такива екстри не раздаваме. После оглежда чинията и захапва хляба. Ей, тоя човек май ще пренебрегне вкусното мармаладче! Но негова си работа, може пък да не обича сладко, не всички са маниаци като мен, нали?

Дядото взема лъжицата отново и посяга към мармаладчето. Тогава разбирам. Санитарката небрежно го е хвърлила в чинията и то се е захлупило с картинката надолу. Изглежда като обикновена купчинка сладко с ненормално правилна форма. Дядо Влади натиска с лъжицата и явно се чуди защо не може да си вземе от него. Откъде старият човек да знае за индивидуалните опаковки? Пък и сигурно недовижда... Приближавам се, а той се стряска, сякаш хванат да върши нещо нередно. Или пък се плаши от мен, нали вчера така се развиках на дядо пред него? Нежно отстранявам треперещата му ръка, обръщам опаковката и обелвам станиолчето с нарисувани ягоди. Оставям мармаладчето в чинията и се усмихвам на дядо Влади. Очаквам да видя усмивка насреща, но той гледа толкова тъжно. Смънква нещо нечленоразделно, от което става ясно, че докрая не е могъл да реши дали да каже благодаря или мерси.

Гледката на унизения възрастен човек ми натежава и се обръщам. Срещам сериозния поглед на дядо. Присядам на леглото му, хващам любимата възлеста ръка и питам:

-       Как си, деденце?

А дядо погалва моята и отвръща топло:

- Добре съм, Венета.

- Венчо – казвам, неочаквано и за себе си. – Викай ми Венчо.

Следобед бързам да подредя лекарствата, когато от втора стая се звъни. Влизам тичешком. Дядо ми сочи към трето легло и изрича с разтреперан глас:

- За две минути стана. Както си лежеше, само изхърка и свърши.

Проверявам набързо пулса, очите ми са насълзени. За пръв път оплаквам пациент. Отивам да викам дежурния лекар и сигурно ми личи, че съм разстроена, защото той ме гледа особено. Слава богу, нищо не ми казва.

Дядо Влади вече е отнесен, покрит с чаршаф, а санитарката е оправила леглото му. Втора/трето е свободно за пореден път. Седя при дядо и тъжно казвам:

- Горкият старец, колко ли му е било страшно тук? Да си отиде по този начин, без близки до него, в непозната болница...  И всички тия неща, които са му чужди... – вече тихичко хлипам. – Ти... видя ли... мармалада?

- Видях – тежко казва дядо с ръка на рамото ми. – Нашето време е свършило, Венчо. Сега е вашето. И дано повече млади са като теб.

Изведнъж ме обзема ужас, че може да го изгубя. Така набързо, без да съм му казала всичко важно. Както си отиде дядо Влади, без да види за последен път децата и внуците си, без да се прости.

Винаги ми се е струвало откачено да прегръщаш дядовци на публично място, но сега, без да се замисля, се хвърлям в прегръдките на моя и казвам:

- Прости ми, дядо! Обичам те! 

към страницата