Семейни работи

           - Богдане, изключвай веднага тоз компютър, да не го изключа аз с чука! – изрева от масата Богдан старши.

- Ама, тате, за него е по-добре да не се...

- Ти ще ми се разправяш ли още, бе? – засили се към него бащата с вдигната ръка. – Веднага го спирай!

Момчето се сви, наведе очи и спря машината направо от копчето, за по-бързо. Все така гледайки надолу, събра учебниците в чантата си, посегна странишком да си вземе якето и набързо се изниза от къщи.

- Кажи довиждане бе, простак! – кресна след него господарят на дома. После се върна на масата да си дояде баницата. Обърса мазните си пръсти в кухненската кърпа, надигна ръкава си и настървено се почеса над лакътя. Прокара замислено длан по бузата си, после кимна доволно, очевидно решил, че днес може да мине без бръснене.

Жена му, Петранка, пъргаво сновеше из къщата, оправяше ту едно, ту друго, като внимаваше да не вдига излишен шум. Тя се приближи до баба Добринка, която плетеше чорап в ъгъла и все така тихо попита:

- Имаш ли нужда от нещо, майко, че ей сега тръгвам?

- Върви, върви, Петранке, всичко има.

- Добре. Ако нещо стане, викай на леля Слава през оградата.

И отиде към входната врата, да нагласи обувките и връхната дреха на мъжа си. Сложи до тях обяда му, увит в салфетка и прибран в найлонова чантичка.

- Ей, не се спря с тия найлони! – изсумтя Богдан. – Къде да ги слагам после, ма, само ми пълнят джобовете! Казал съм ти, увивай ги във вестник! И без това толкова сме ги насъбрали тез боклуци.

Петранка отвори уста да възрази, но се отказа. Мълчаливо извади храната от торбичката и я уви в парче вестник.

- И друг път да не хабиш салфетките, пари струват! – довърши строго мъжът ѝ. 

Без да му отговаря, жената хвана дебелото яке и му го задържа да се облече. Той се понаведе, за да влезе в ръкавите, после се изхили:

- Ама си дребна, хич не си порасла! Малко съм те бил!

Без да проговаря, Петранка приклекна и върза обувките му. Богдан я перна леко с длан по косата, по-скоро собственически, отколкото агресивно, тъй както други мъже потупват жените си по дупетата. Тя се надигна и, без да го поглежда, дръпна от закачалката своето палтенце. Облече се с бързи, пестеливи движения, сякаш внимаваше да не навлиза в пространството му.

Баба Добринка тъкмо щеше да въздъхне облекчено, когато синът ѝ размисли и се върна от вратата. Той застана срещу нея и сурово я изгледа отгоре надолу. Тежките му вежди се сключиха и му придадоха още по-страховит вид.

- Майко, колкото чаках – чаках. Стига ти толкоз. Утре си вземам отпуска и отиваме при нотариуса.

Старата жена вдигна умолително поглед към него:

- Недей така бе, Богдане, имай милост... Недей ме кара... Баща ти в гроба ще се обърне...

- Стига с тия глупости, ти казвам! Повече няма да ви слушам женските простотии и глезотии!

- Ама, Богдане, сестра ти е... кръв ти е... Как ти дава сърце да я лишиш?

- Сестра ми си е хванала късмета. Тя няма да се върне, а на мен ми писна тука да мизерувам. Пък ти, ако искаш да те гледам, ще ми дадеш къщата. Без повече приказки! И да не си казала на Елена! Иначе ще те оставя жива да те ядат червеите!

Баба Добринка погледна за помощ към снаха си, макар да знаеше, че няма смисъл. Петранка се бе прилепила към стената и внимаваше да изглежда незабележима, за да не я намесят в спора. Като видя, че мъжът ѝ се запътва към изхода, тя първа отвори и излезе. Богдан хвърли последен гневен поглед към майка си, после изскочи навън и затръшна вратата.

Старата жена знаеше, че не може да вини снаха си и внук си, че не я защитават. Много бяха изпатили те пред очите ѝ и тя не бе успяла да им помогне. Сега двамата просто бяха благодарни, че за кратко време главата на семейството тормози не тях, а майка си. Не биха си и помислили да го предизвикат, за да ѝ помогнат.

Баба Добринка механично се върна към плетката си, но много скоро пръстите ѝ забавиха движението си и накрая спряха. Плач задуши старицата и тя се залюля, възпирайки в гърлото си отчаяните звуци. Какво щеше да прави? Как да си помогне? Как да запази наследството на момичето си?

Дъщеря ѝ, Елена, от години живееше в чужбина. Не че беше преуспяла, обикновена работничка беше там. Но се бе устроила, беше прибрала мъжа и дъщеричката си. Може би нямаше да се върне вече. Само майчиното сърце таеше надежда, че преди смъртта ще види за последен път детето си.

Ами, ако решеше един ден да се прибере в България? Тогава нямаше да има нищо свое тук, нямаше да има покрив над главата си. С какви очи щеше да ѝ каже, че я е лишила от родния ѝ дом?

Само че Богдан ставаше все по-груб и настоятелен и баба Добринка започна да се страхува от него. Нямаше на кого да каже, нямаше кой да ѝ помогне.

Веднъж бе опитала да сподели със съседката, Слава. Тя я изслуша с вдигнати вежди, сякаш казваше “какво ми се правиш на ударена”. После рече без капка изненада:

- Ами, да, той Богдан е същият, като дядо Герчо, Бог да го прости... – и след пауза добави: - Има за какво да му прощава.

Баба Добринка се наостри:

- Че какво му беше на мъжа ми ма, Славо? Той беше свестен човек! Е, може да е бил малко строг, ама плюнка семейство не държи!

Съседката поклати невярващо глава и замълча. А Добринка се завайка отново:

- Какво да правя, как да се оправя с него? Някой път страшен става, Славо...

Слава вдигна рамене:

- А ти в социалните пробва ли да се оплачеш?

Бабичката се приведе доверително към нея и тихо каза:

- Честно да ти кажа, пробвах. То аз не мога да вървя, че да стигна дотам, обаче един път момичето мина оттука и аз го викнах да го питам.

- И какво?

- Ами, каза, че те нямали право да се бъркат. Да съм идела в полицията.

- И ти отиде ли?

- Бе ти полудя ли? – възмути се баба Добринка. – Как тъй ще ходя да ковладя в полицията сина си? Ами като разбере? Нали няма да ме погледне повече, кой ще ме гледа тогаз?

- А, то па неговото едно гледане... – промърмори Слава.

- Както може, така ме гледа - тросна се тогава старицата. – И на него грижите са му много.

- На всеки са много, бабо Добринке. Ама, ако ти вдигне ръка? Знам, че посяга на Петрана и момчето, виждала съм.

Старата жена замълча. Беше удрял и нея. Вярно, по-рядко. Но болката в душата ѝ беше такава, сякаш бе посегнал на живота ѝ. Дядо Герчо от време на време я биеше, но това ѝ изглеждаше някак в реда на нещата, мъж ѝ беше все пак. А синът... когато син замахне насреща ти, това пари и горчи. И не може да се признае пред никого.

Слава я загледа изпитателно, но сякаш усети, че не бива да бърка с пръст в раната и не пита повече. След малко рече колебливо:

- Ами какво пък толкова, ако му я припишеш, пустата му и къща? То на кого иначе да я оставиш? Еленка няма да се върне...

Тогава баба Добринка си тръгна и не говориха повече. Тя дълго мисли откъде да потърси помощ, но нищо не ѝ идваше наум. Всеки щеше да ѝ рече, че това са семейни работи. Никой нямаше да се намеси. Поне да можеше да каже на Елена! Но старата жена нямаше възможност да се свързва с дъщеря си, когато пожелае. Синът ѝ отдавна беше махнал от къщи стария телефон с шайбата, а мобилните всички си държаха по джобовете. На нея не ѝ бяха купили, решиха, че не ѝ трябва и няма смисъл да харчат излишни пари. Но дори и да имаше такъв телефон, разговорите с чужбина бяха много скъпи.

Тогава баба Добринка се сети. Обикновено синът ѝ се свързваше със сестра си чрез компютъра на малкия Богдан. Тя бе виждала как правят това. Защо пък да не опита? Само трябваше да внимава да не я свари Богдан старши, той много се караше за такива работи.

Старицата се приближи към бюрото на внука си и посегна с показалец. Натисна решително копчето. Компютърът избуча, светнаха някакви лампички. И тогава баба Добринка се осъзна и цяла се разтрепери. Какво направи? Ами, ако я свареха, какво щеше да обяснява? Ами, ако скъпата вещ се счупеше? Богдан щеше да я убие... Тя хвана трескаво мишката в ръка и се заоглежда. Дори не бе помислила как ще спре компютъра, като приключи. Ако въобще успее да направи нещо, разбира се...

Коленете ѝ отмаляха и тя тежко се отпусна на стола до бюрото.  Ушите ѝ забучаха, не чуваше нищо друго, освен пресекливото си дишане.  Тя се опита да си каже “не бой се, Добрино”, просто за да чуе глас и малко да се успокои, но устата ѝ беше пресъхнала и не можа да отрони звук.

В това време на екрана се сменяха надписи. Скайп беше настроен да се зарежда автоматично. Така че след малко се показа и познатата синя иконка, после излезе списък с имена. Някои от тях изглеждаха странни, съдържаха точки, сърчица и разни особени знаци. Други си бяха написани на български и баба Добринка бързо видя сред тях името на дъщеря си. Пишеше “леля Елена”. Старата жена често беше виждала всичко това на екрана, когато внукът ѝ се обаждаше на леля си. Но знанията ѝ бяха дотук. Тя нямаше представа какво точно прави малкият Богдан, за да се свърже.

Сърцето ѝ се опитваше да разбие гръдния ѝ кош и да излезе навън. Имаше чувството, че бумтенето му се чува чак у съседите. Наложи си да поеме дълбоко дъх и се втренчи в екрана. Мишката, точно така. Ръката на малкия постоянно беше на нея. Баба Добринка я натисна силно и я размърда по бюрото. Видя, че някаква стрелка се задвижи по екрана. Да, май това беше! Трябваше да закара стрелката до името на дъщеря си. Проклетото нещо беше много трудно за управление. Преминавайки над някаква картинка, тя щракна, без да иска и на екрана излезе бял правоъгълник с малки шаренийки вътре. Част от тях приличаха на телевизорчета. Те не й трябваха, сигурна беше. Старицата зашепна трескаво “не, не, не, не” и задвижи стрелката отново. Този път успя да я сложи точно на правоъгълничето, където пишеше “леля Елена”. А сега?

Баба Добринка почна да натиска хаотично бутоните на мишката.  Изведнъж на екрана излезе голяма зелена слушалка, някаква стрелка се завъртя. Старата жена отскочи уплашено. И тогава насреща ѝ се появи учуденото лице на Елена. Баба Добринка ахна. Очите ѝ се насълзиха, после тя се усмихна на дъщеря си. Заговори:

- Ленче! Как си, мама? Добре ли си, моето момиче?

Но не чу отговор. В малкото правоъгълниче младата жена движеше устните си и се опитваше да ѝ обясни нещо. Баба Добринка се досети, че звукът е спрян. Изглежда внук ѝ пак бе внимавал да не дразни баща си. А сега тя не знаеше откъде да го пусне.

Старицата се заоглежда, но никое копче не ѝ се стори подходящо. Не знаеше как да направи нужното и с мишката. Елена отсреща ръкомахаше нещо, лицето ѝ изобрази леко раздразнение, после се изпълни със съчувствие. Разбрала, че разговорът няма да се получи, тя отчетливо изрече “обичам те, мамо”, така че баба Добринка да може да го прочете по устните ѝ. После прати целувка и изчезна от екрана.

Старата жена гледа празния монитор известно време, посегна с ръка да погали мястото, където преди малко бе видяла детето си, после издърпа щепсела, сви се на стола и се разтресе в плач.

към страницата