четвъртък, 20 декември 2012 г.

Colgate total


Не ти ли хареса
кротката ми любов,
изпълнена с обожание?
Май за толкова нежност
ти не беше готов –
безинтересна ти станах.

Хей, приятел,
не буди демона в мен,
че още не ме познаваш.
Взе си белята –
ще ми паднеш ти някой ден
и тогава ще съжаляваш.

Аз не ти ли казах
да не пипаш кибрита,
а ти с огъня си играеш ...
Ще бъдеш наказан.
Даже няма да питам
дали го желаеш.

Тръпка ти трябва.
Конфронтация.
Страст на кристали.
Ще ги имаш тогава.
Секс до капитулация.
Ох, как ме палииииш!

А най-накрая
ще впия зъби в врата ти.
Не трябваше да ме предизвикваш.
Това е раят ...
Бавно вкусвам кръвта ти ...
Не се дърпай – ще свикнеш!

Нели Цветкова



четвъртък, 13 декември 2012 г.

Bests frends







Да, знам за правописните грешки. Но беше 1990-та и ние много искахме да употребяваме английски. Само че още не ни беше станал втори роден.
Албумът, на чиято зелена корица стои този надпис, беше подарък за Монката от нас двамата с Рошавия. Тъкмо се бяхме уволнили от казармата и се напихме послучай рождения му ден. А той толкова се зарадва на подаръка, че веднага го обяви за албум на нас тримата и го надписа с пастелите на сестра си. Затова буквите са криви, нали беше фиркан.  
После два дни ровихме из домашните архиви, редихме и лепихме. Накрая поверихме започнатия албум на Монката, да продължи да води летописа на нашата дружба.
На първата снимка сме в детската градина. Стоим строени и гледаме как леля Марче се прави на дядо Мраз. А Мариана е с огромни бели кордели.
На втората снимка ни приемат чавдарчета. Ухилил съм се, липсват ми зъби. Рошавият пак е порядъчно рошав. Монката седи далеч от нас, бяхме се били точно преди това. Мариана е точно до другарката, този път е със сини кордели.
Трета снимка. Тържеството за празника на буквите. Не помня как се казваше тоя с цайсите, обаче се е присламчил до Мариана, а аз ги гледам мрачно, помня колко ме беше яд. Помня и как след тържеството Монката и Рошавият предложиха да ходим да го бием.
И още, снимки, навсякъде сме все тримата, навсякъде аз гледам Мариана, а тя гледа нейде другаде. Снимки от абитуриентския бал, взех си за дама една далечна братовчедка, Монката и Рошавият отидоха сами. Снимки от новобранската, направихме си я обща за тримата, стана цяла сватба. Снимки вече от истинска сватба – Монката и Лили, после всички ние с бебето. Снимки от язовири и хижи, от плажове и купони. Втора сватба – аз и Мариана. Рошавият и Мая се ожениха малко след нас. Хората по снимките стават все повече, децата растат.
Последната снимка е само на Рошавия и Монката. Някой ги е снимал на помена след моето погребение. Още не са проумели защо е било нужно да се напивам до смърт и да се натрисам с двеста в бетонна стена с мотора си. Само защото Мариана ме напуснала.
Албумът свършва дотам. Сега Монката живее в чужбина, с Рошавия рядко се виждат. Говорят за разни неща, но никога не разглеждат снимки.  

вторник, 11 декември 2012 г.

Война със световното по футбол


Беше решила и край! В убийствената жега и тя самата не примираше за любов, но в случая беше въпрос на чест. Анета щеше да спечели битката със световното по футбол и щеше да накара Цецо да й обърне внимание.

Не проумяваше какво има в тоя футбол, че така побърква мъжете. Ето например нейният Цветелин. Хубав, свестен мъж, метросексуален даже, с обноски и без косми. Грешка нямаше. Обаче щом се зададяха футболни първенства, футболната шизофрения го хващаше и не го пускаше. Зареждаше хладилника с бира, брадясваше навсякъде, даже почваше да намира общи теми за разговор с пияндетата от кварталната гаражна кръчма.

Първият път, когато се случи така, Анета си помисли, че Цецо нещо е мръднал. Почти беше готова да търси професионална помощ, когато тогавашното световно свърши и изведнъж всичко си дойде на мястото. Оттогава тя просто се настройваше на режим търпение и чакаше, докато замлъкнат крясъците от балконите и се изметат и последните слънчогледови шлюпки.

Но този път, незнайно защо, я бодеше някаква амбиция. И явно нямаше да я остави на мира, докато не бъде задоволена. Анета беше решителна жена, затова се зае сериозно с въпроса. Направи неколкодневен тур през магазините и козметичните салони. Прическа, маникюр, кожа – всичко беше привлекателно, без да е съвършено. Сдоби се с няколко комплекта умопомрачително бельо, а покрай него и два чифта нови обувки. Ето тук беше единственият момент, когато си позволи еретична мисъл. Разглеждайки новите придобивки, тя си каза, че и нищо да не се получи, определено си струва, дори и само заради тях. Но после отхвърли тази мисъл и се върна към целеустремеността.

Първият й опит се състоеше в това, да приготви петзвездна вечеря, да я сервира преди започване на мача и недвусмислено да предложи себе си за десерт. Надяваше се да го убеди, ако не да пропусне мача, то поне да закъснее заради нея. Цецо с възхищение огледа ювелирно украсените ястия, бодна си от салатата, но отказа скъпото уиски, защото не обичал да меша бира с твърдо. Анета леко смръщи вежди. На плота се темперираше великолепно червено вино и за бира изобщо не беше ставало и дума. Но премълча, за да не разваля настроението. Премълча и после, когато мъжът й си взе чинията с пиле с ананас и бадеми, дръпна от хладилника две студени бири и се пренесе пред телевизора. Битката едва започваше.

Следващия път младата жена се сдоби с главоболие и схванат гръб половин час преди началото на мача. След като пъшка страдалчески известно време, тя се примоли на Цветелин за масаж. Естествено, с тайната надежда, че масажът ще премине в нещо повече и проклетото световно ще бъде забравено. Цецо беше съвестен съпруг и старателно и експресно я омачка. Такъв светкавичен масаж не бяха й правили никога. Накрая тичешком й донесе хапче и вода, после затвори плътно вратата на спалнята и й каза да не мърда оттам и да си почива. Единственият положителен ефект беше, че затвори и вратата на хола, така че омразният шум от стадиона не се чуваше. Колкото до главоболието, сега вече то наистина се появи.

Анета не се предаваше лесно. При всеки мач тя измисляше нещо ново. Но не само че не успяваше, ами и Цецо като че ли изобщо не разбираше какво става. Е, поне последното може би беше за добро.

Настъпиха полуфиналите. Тази вечер щяха да играят Италия и Бразилия. Разбира се, на световното българи отново нямаше, затова нашенските фенове си харесваха някой чужд отбор и си държаха за него, все едно го гледат всеки ден по софийските стадиони. От два дни бразилците не слизаха от устата на Цецо, както и на всички махленски мъже. Италианците бяха традиционно недолюбвани, заради лоши спомени от световното през деветдесет и четвърта. Анета слушаше коментарите и се ядосваше. Мъжът й не беше проявявал такова вълнение за нито един техен семеен проект. И друго я тормозеше. Изглежда, беше на път да загуби битката. Последните мачове бяха винаги най-драматични. Ако досега не беше успяла да накара Цветелин да й обърне внимание, оттук нататък едва ли щеше да успее. “Какво толкова му харесват на тъпия футбол?” – мислеше си ядно тя. И изведнъж й светна! Планината трябваше да отиде при Мохамед! Щеше да седне да гледа с него, да прояви съпричастност, да разбере какво го вълнува... Как не се беше сетила по-рано?

Взе бирени фъстъци и чипс, защото от тях не падаха люспи. Изстуди бирата. Тази вечер и тя щеше да си пийне. Всъщност, Анета обичаше бира. Беше я намразила само напоследък, защото я считаше за символ на световното по футбол и на сламеното вдовство.

Като я видя да сяда до него на дивана, Цецо се оцъкли. Понечи да я пита какво става, но Анета стратегически беше избрала момента. Мачът почна, съпругът й стана едно цяло с телевизора и забрави за нея. Тя гледа стоически десетина минути, но нищо не разбираше. Никога не се беше интересувала от футбол. 



Тъкмо беше почнала да се отчайва и публиката на стадиона нададе вик. Беше възникнала някаква драматична ситуация. Камерите почнаха да дават близки планове и Анета затаи дъх. Божичко, какви крака имаше този футболист! Мускулите му бяха очертани и съразмерни, при тичането пружинираха със сила и напрежение. Кожата му беше гладка и оросена със ситни капчици пот. Замаяна от гледката, младата жена сякаш усети аромата на тази мъжка пот. Футболът почваше да става интересен.

Камерата взе на мушка друг спортист, с шоколадовокафява кожа и коса на плитчици. Широките му ноздри се разширяваха и отпускаха като на състезателен жребец. Той облиза сочната си долна устна и Анета ахна. Проследи с поглед тялото му и кимна доволно. Мускулите на широкия му гръб играеха под тениската, номерът се движеше като жив пред очите й и караше погледа й да се замъглява.

Почна да й харесва да бъде съпричастна към увлечението на мъжа си. Дори й се прииска да е още по-близо до вълненията му, да е там, на стадиона и той да й се възхищава, тъй както тя се възхищава на играчите. Но какво би правила там? Разбира се! Мажоретка! Анета се пренесе мислено на игрището и съвсем забрави да следи играта. Сега беше млада и крехка, красива и популярна. Облечена бе с къса поличка, а помпоните като коприна галеха кожата на краката й. А какви крака имаше! Сякаш правени с фотошоп. Толкова лъскави и гладки, както по рекламите за епилатори. И гърдите й още не бяха имали вземане-даване със земното притегляне. Беше великолепна, възхитителна. Чувстваше тялото си гъвкаво, мускулите й бяха здрави и способни на всякакви акробатични изпълнения.

Такава красота нямаше как да не привлече погледите. Анета знаеше, че е център на вниманието, че някои от зрителите пропускат мача, за да гледат нея. Усещаше как погледите я изпиват, как възхищението я издига към облаците. Стана й горещо. Кожата й, станала свръхчувствителна, искаше допир до копринени чаршафи и до нежни ръце. Хвърли кос поглед към Цецо, но той продължаваше да общува с телевизора и не забеляза присъствието й. Анета измънка нещо и се пренесе в спалнята.

Присъедини се към мъжа си двадесет минути преди края. Мачът бе имал множество драматични обрати. Явно докрая нямаше да е сигурно кой отива на финал. Цецо се беше изпотил от напрежение, на челото му се беше спуснало мокро къдраво кичурче. Той следеше като ястреб движенията по терена и подскачаше при най-малкия повод. Анета се зазяпа. Продължаваше да бъде разгорещена, а тениските вече лепнеха по гърбовете на футболистите. Те тичаха с малко повече усилие, отколкото в началото и всяко свиване и разпускане на мускул си струваше да бъде видяно поотделно.

Пет минути. Негърът трябваше да бие дузпа. Камерата показа лицето му. Играчът се усмихна и белите му зъби блеснаха. Двамата съпрузи затаиха дъх, всеки по своя причина. Футболистът вдигна ръка и отметна от лицето си тънките плитчици. За миг розовата му длан зае екрана. Пое дъх, акумулира цялата си енергия. “Давай, давай” – шепнеше Цецо. “Да, о, да” – мислено простенваше Анета. Тогава той се засили, удари и топката полетя. “Хайде, хайде...” – гласът на Цветелин вибрираше от вълнение. “Вкарай, вкарай, вкарай!” – молеше се жена му, макар да не бе сигурна кое точно имаше предвид.

“И... гооооооол!” – изкрещя коментаторът. Двамата съпрузи извикаха заедно с него, после се прегърнаха. След минута мачът свърши. Бразилия отиваше на финал. Усмихнат, Цецо се обърна към жена си. Все още цял трепереше от адреналина. Искаше му се да тича, да скача, да изрази радостта си по най-дивашки начин. Огледа Анета и изведнъж реши, че му прилича на мажоретка. Беше прекрасна и толкова желана. А нали имаше и повод за празнуване? Грабна я на ръце и я отнесе в спалнята. 

Нели Цветкова

понеделник, 10 декември 2012 г.

Кулинарни рецепти - Междупразнично задушено

Нали знаете как е? Пет дни у дома, гости, трапези, шумотевици... Прегледали сте старите тефтери, изръшкали сте целия нет за рецепти и вече ви се струва, че сте наготвили и изяли всичко, което традициите повеляват да се наготви и изяде по това време на годината. И това обикновено се случва някъде още на третия ден. Тогава решавате да хапнете нещо леко и забърквате някаква непретенциозна постна манджа или направо обирате огризки от хладилника. Изведнъж обаче се оказва, че макар да сте копнели за малко разтоварване, всъщност вие сте успели да се разглезите. И постната манджа нещо леко ви дразни и не ви удовлетворява изобщо. От друга страна, ви е писнало да подмятате тенджери и ножове. Но домашният добитък реве гладен...
И тогава идва моментът за междупразничното задушено. То е манджа. И не е манджа. Достойно може да стои на тържествена трапеза. Или да внесе уют в делничния ви ден. То се приготвя бързо и лесно (освен ако не мразите до смърт да белите картофи). В изпълнението му няма тънкости, които да изискват голям опит, съответно няма и подводни камъни. И накрая, има ли нужда да казвам, че е много вкусно?






Първото, което ни трябва, е тенджера под налягане. По принцип рецептата е за такава тенджера. Но, ако случайно нямате, ще стане и в друга. Изберете някоя с дебело дъно. Освен това, макар да не съм пробвала, съм сигурна, че ще е супер да се направи и в глинен съд.
Нарязваме 1 килограм месо на късчета като за кебап. Сега вие вероятно се питате защо на снимката не се виждат такива късчета. Веднага отговарям: преварих го. Но за това после.
Месото може да бъде всякакво. Оригиналът е с телешко. Стандартните вариации са със свинско и агнешко. Със сигурност ще се получи и с по-леки меса като пиле и заек, само че вероятно ще трябва да работите с порции, а не с късчета. Месото се изсипва на дъното на тенджерата и леко се притиска. Нищо друго не му слагаме. Ще им дойде времето на другите неща.
После слагаме водолазните очила и нарязваме половин кило стар лук на полумесеци. По това време на годината сигурно ще се изкушите да го заместите изцяло или отчасти с праз. Не го правете. Идеята е друга и няма да си подхожда с подправките. С праза можем да направим други неща, например крем супа.... но млъкни, сърце! Покриваме месцето с лука.
Следват 1 килограм картофи, обелени, нарязани на едри кубчета (например колко месцата) и изсипани върху лука.
Това беше основата, оттук нататък започва свещенодействието.
Поръсваме ястието с 1 чаена лъжичка сол и половин чаена лъжичка черен пипер. Естествено, ако обичате люто, никой не може да ви забрани да увеличите пипера. Към това прибавяме 1 чаена лъжичка млян кимион, 2-3 дафинови листа и 1 чаена чаша доматен сок.
Повтарям, всички тези неща просто небрежно поръсваме или изливаме отгоре, изобщо не се грижим да разбъркваме. Това ще се случи после от самосебе си.
Последната стъпка е да загреем 3 супени лъжици олио и да цвърнем в него една супена лъжица червен пипер. Да цвърнем означава да сме много бързи. Да не сте посмели да загаряте пипера! Стиска ли ви да развалите ястието, след като обелихте за него такива количества лук??? Та значи, пиперът казва "цвър" и веднага го изливаме върху останалите продукти. При което и те цвърват.
Това е всичко! Не се полага разбъркване, нито доливане на вода. Затваряме тенджерата под налягане и я слагаме на котлона. Изчакваме да заври и след 15 минути изключваме. А който е забравил да си погледне рецептата като мен, изключва след половин час и после яде манджа от картофи и месно пюре с лук. Обаче също много вкусна!
Ако тенджерата ви не е под налягане, тогава оставете ястието на половината мощност на котлона и не го отваряйте, докато не ви замирише на готово. Това ще е след доста повече от 15 минути, но съм сигурна, че ще разпознаете аромата. Който е божествен!
Сега, понеже огладнях от толкова писане, отивам и аз да си направя едно задушено. Тоя път ще го варя точно 15 минути!!!

Нели Цветкова






неделя, 9 декември 2012 г.

Антракт


Навън е нощ и преспи тъмносини.

Блед лунен сърп прозвънва в тишината,

снежинки бавно лягат по земята,

а въздухът е като зимно вино.



Далече някъде пращят камини,

наздравиците се надсвирват с вятъра,

а аз съм тук. И вдъхвам самотата,

любовно подарена ми от зимата.



Отпускам се в прегръдките й силни,

забравила блажено суетата,

додето ми залипсва топлината

и почна да изрязвам пак пъртина. 

Нели Цветкова



петък, 7 декември 2012 г.

Пречистване


Изхвърлих от душата си ужасното,

красивото, ревнивото, опасното,

невинното и грубото, и нежното,

и злото, и доброто ... безнадеждното...

Изхвърлих всичко, за да не боли.

И празното ме заобиколи.

Така да се пречистя се надявах.

Пред новото начало се изправих,

посегнах първата си крачка да направя,

но в празно стъпва ли се?

Нели Цветкова


сряда, 5 декември 2012 г.

Кулинарни рецепти - Интересни пълнени чушки

И много вкусни!
Чушките са постни, стават и за Бъдни вечер дори. Само че без соса. Не че не може да имат сос, но този, много хубавият, за който ще ви разкажа след малко, не върши работа.
И така, първо, разбира се, подготвяме чушките. Изтърбушваме, измиваме, рязваме връхчето. Последното се прави, за да може чушката да се напълни равномерно. Не знам за вас, но аз никак не обичам наполовина пълна чушка с нещастно висящ празен връх, като недообут чорапогащник. Така че, резнете връхчето до образуване на мъъъничка дупчица и ще си спестите много неприятности. Това е особено важно, ако работите със суров ориз. Но си има своята роля и при термично обработените плънки.
Сега се заемаме с плънката. За петнадесетина средно големи капии (които не са ГМО), аз нарязах една голяма глава лук на ситно и я запържих в повечко олио. Желаещите могат да ползват зехтин. Имайте предвид, че постните пълнени зеленчуци задължително искат повечко олио. Свикнали сме да ги хапваме предимно с кайма, затова е необходимо да компенсираме някак липсата й. Иначе може да се разочароваме от вкуса.
Към лука прибавяме малко ситно нарязана чушка (ето за какво може да ползвате изрязаните връхчета), морков, по желание гъби. Следват към половин килограм картофи, предварително обелени, измити и нарязани на ситни кубчета. Накрая - чаша ориз. Ето тук аз сложих и шепа счукани орехи. Отрази се много добре на вкуса и ужасно на вида. Плънката стана неапетитно кафеникава, даже парченцата зелена чушка някак успяха да станат кафеви.
В този случай номерът е дегустаторът веднъж да се излъже да опита. След това няма да го интересува, ако ще и цветът да е като на плесенясал въглен. Но да се върна на изпълнението.
Когато и оризът се овъргаля в олиото, заливаме с вода според количеството му. Обичайното съотношение е 1:3, но за всеки случай вижте дали на пакета не пише друго.
Посоляваме, слагаме повечко чер пипер и чубрица (по същата причина, по която увеличихме олиото) - и захлупваме. Щом заври, намаляваме огъня наполовина. След 15 минути махаме от котлона и оставяме настрани, докато поеме всичката вода. Всъщност, водата ще се поеме бързичко, но вие изчакайте да изстине, иначе ще ви е трудно да работите.
Напълваме чушките. Тъй като оризът ви е напълно сварен, няма проблем да ги напълните плътно. Ако имате опасения, че плънката ви ще изпада, топнете челната част на чушката в брашно.
После нареждаме чушките плътно в по-дълбока тава (може и на два реда), поливаме ги с малко олио и наливаме вода почти да ги покрие. Не че толкова ни е нужно да ги киснем в още вода, тъй като плънката е готова. Но така чушките ще бъдат предпазени от прегаряне и пресъхване. А полученият бульон ще може да се използва за приготвянето на сос.
Печем, докато откритата част на люспите покафенее.

Ако е Бъдни вечер, спирате дотук. Ако не, сега ще узнаете как да направите най-хубавия бял сос. Не че е нещо сложно, но си има тънкости, които не всеки знае.
Започваме със запържване на малка глава лук. Ето това например не се приема от всеки, но, повярвайте ми, от лука сосът само печели. При това, и аз не знам защо, но в готовия сос е много трудно да се открие дори и едно парченце.
Щом лукът стане стъклен, сипваме 2-3 лъжици брашно. Разбира се, зависи колко сос искаме да направим. В практиката ще си уцелите дозата. Аз приготвям по цяла тенджера, защото мъжът ми казва, че може да се нахрани само със соса, без нищо друго.
Когато брашното се запържи до златисто, започваме да наливаме течност, като бъркаме постоянно, докато постигнем желаната гъстота. Неслучайно казвам течност. Първо започваме с бульона от чушките, после доливаме гореща вода. Следва сол и чер пипер. Може и бял, както обичате. Изчакваме сосът да се свари, като го разбъркваме често. Накрая разбиваме чаша кисело мляко (на около литър сос), наливаме я в тенджерата при непрекъснато бъркане и после веднага сваляме от огъня.
Този сос е много вкусен с чесън, но специално на тези чушки аз го пропускам. Ако ви остане от него, изпържете картофи и ги залейте. Тук чесънът е направо задължителен.
Да ви е сладко!



събота, 1 декември 2012 г.

Приказка

Върховете на твоите пръсти
докосват нежно гърба ми.
Аз седя и не смея да дишам,
аз ловя всеки мъничък миг –
да го имам за после ...
Те рисуват малки фигурки
по чувствителната ми кожа.
Те пишат една романтична приказка,

в която аз съм твоята принцеса.
Те плетат една фина паяжина –
толкова красива, толкова нежна
и толкова безмилостно здрава ...
И аз се оплитам, оплитам, оплитам ...
И където и да отида после,
завинаги ще остана в нашата приказка.
Любов моя, докосвай ме още ...

Нели Цветкова

петък, 30 ноември 2012 г.

Пиклата




Пикла! От толкова жени наоколо това можа да ми доведе моят загубен син! Някаква пикла смотана, дето не може обувките си да връзва! Направо като я видях, ми идваше да вия от мъка. Ама какво е туй чудо бе? То дребно, то смотано, без цици, ококорило едни нарисувани зъркели – да не го срещаш нощем! И ми изглежда да е малка, я е завършила училище, я не! Срамота, сега комшиите да приказват, че крадем малолетни пикли от училищния двор! Все едно сме някакви цигани!
Докато ги мъкнеше всякакви в стаята си, нямах нищо напротив. Като не могат майките им да ги озаптят, аз ли да ги вардя? Тя, кучката, докато не надигне опашката… И тая съм я виждала да влиза тайничко, и по цяла нощ е оставала, голяма работа. Мъж, хубавец, има си нужди, пък и му се лепят. Млад е, нека живее!
Обаче тая сутрин като я доведе в кухнята и взе да прави кафе и нещо ме стегна под лъжичката. Веднага разбрах, че не е на добро. Чак не ми се искаше да сядам на масата. Защото знаех, че като седнем и той ще заговори. И така стана! Решили били да живеят заедно. По-нататък можело и за сватба да помислят. Ама как така те ще решават да живеят заедно в моята къща бе!? Как така някаква пикла решава да живее с моя собствен син, а аз даже и не знам в това време какво става? Как?
И по-лошо: в това време тя го гледа с един такъв овчи поглед, облещила ония намазаните зъркели, ама гледа го, сякаш за пръв път вижда мъж. Абе ей, алооо, ти кого гледаш така ма? Никакъв срам нямате това днешните… И още по-лошо: той пък протяга ръка и я прегръща през рамо. И така я придърпва, сякаш нещо да я пази ли, да я крие ли и аз не знам. Ми браво бе, сине! Браво! Затова съм те гледала и хранила, затова не се ожених повторно, да ми мъкнеш сега някаква недомаслена и да я прегръщаш в кухнята ми.
А най-лошото е, че не мога да кажа нищо от това. Щото си знам човека. Буйничко ми е момчето, като си науми нещо, не търпи да му се чупи хатърът. Каквото поиска, трябва да го има. И затова се усмихвам/озъбвам, протягам ръце/нокти и казвам „добре дошла”.
А тя ме пита „мамо ли да ви казвам?”!!! Да умирам ли, да убивам ли!?

***

Тия двамата май няма да се разделят. Шест месеца минаха вече и не виждам изгледи. Да кажеш да не съм се опитала – охооо, колко пъти! То него няма смисъл да го разубеждавам. В ръцете ми е израснал, дето се вика и зъбките му знам, и пломбите. Щом си е наумил, ще си я държи. Пробвам ли да му подхвърля нещо, да му я покажа какво представлява и че не е за него, най-много да се заинати. Някъде прочел, че когато момче расте без баща, майка му свиква прекалено да му се меси. И все внимава, да не би да почна да му диктувам как да живее. Сякаш пък ще постигне нещо без мене! Обаче гледам да пипам кадифено така, иначе ще застане нащрек и съвсем няма да ме слуша. Не го закачам.
Обаче с пиклата, дето в никакъв случай няма да я нарека снаха, с нея си имаме работа всеки ден. Той нали заминава по задачите си, пък тя ми остава в ръчичките. Тормоз да видиш тогаз! Тая къща никога не е чистена толкова, на теракота още малко и шарката му ще се изтрие от търкане. Казах й, че синът така е свикнал, пък аз съм с радикулит и няма кой друг освен нея да свърши тая работа. Парцала с дръжката го скрих в мазето, нека лази по пода! Обичам да я гледам, като лази. От време на време, като имам настроение, вземам да й помогна: правя й разтвора за миене. Топла вода с много веро, майко мила, няма измиване тая пяна! Ама тя, нали е тъпичка, не се и усеща.
Почвам някоя манджа, дето трябва да се бърка дълго време на бавен огън, пък вземе, че ми стане лошо и я викам да ме смени. Поти се тя над котлона, а аз не давам да отворим прозорец, че уж ми бил схванат вратът. Голям смях, как само й се разтича гримът, дето си го е наплескала по очите! Сигурно й люти, обаче само да тръгне да се трие и аз викам „оле, замириса на загоряло, тичай бърже, че не мога да стана!”.
Абе като се замисля, май почна да ми харесва пиклата да живее у дома. Ами ако беше довел някоя нахакана, от ония, дето се мислят за много интелигентни? Да ме тормози, да накара сина ми да ме пренебрегва? Пък така съм си добре. И ми е забавно, и момчето ми пак ме слуша.
От време на време и с думи я бода. Най-много обичам да я утешавам, като сбърка. То не е задължително да сбърка наистина. Просто като направи нещо по неин си начин и аз бързам да й кажа, че син ми не го обича така. И като вземе да мига на парцали с боядисаните зъркели, я успокоявам, че макар да е глупавичка и нескопосна, все някой ден ще се научи. Е, не като мене, но никоя жена не може да се грижи за един мъж, както майка му.
Гледам да внимавам с думите обаче. Не бива да й дам повод да се оплаче и да има коз срещу мен. Защото синът ми ако се усети, няма да е добре. Такова Макиавели съм станала, че не е истина направо!
Между другото, имам си таен списък на всички неща, които тя не обича. Не обича например риба. Откак съм го разбрала, съм на диета с много риба, специално предписана ми от доктора. Два-три пъти седмично това ядем. Пиклата се мръщи, ама преглъща, къде ще ходи? Нали е по лекарско предписание?
Не обича и турски сериали. Слава богу, че аз ги обичам. Веднага почнах да недочувам и по цял ден от телевизора гърмят Ферхундета и Орхановци. Сигурно й се иска да си запуши ушите с памук, ама нищо не казва. Не смее. Сто пъти съм й разказвала как едно време, докато не работех и не внасях пари вкъщи, само слушах какво ми се казва и домакинствах и за нищо не си позволявах да изказвам мнение. Защото така е правилно да бъде във всяка къща и в нашата ще е така винаги.
Мдаааа, май наистина почва да ми харесва да си живея по този начин.

***

Ей, не я остави тая пикла този мой син! Три години вече са заедно и нямат и намерение да се разделят. Но нищо, аз пък си свикнах и хем я карам да върши всичко, хем мед ми капе, като я тормозя. Отначало се чудех, бе тая толкова ли е тъпа, не разбира ли? Но после осъзнах: всичко вижда и мълчи. Сигурно й е ясно, че никога не може да излезе отгоре и затова си трае. Хубаво прави. Ако все така слуша, аз пък ще я търпя и няма да говоря на сина против нея.
След малко, като се върне от работа, я почвам. Наумила съм си цял списък с неща за вършене. Понеже мен, разбираш ли, цял ден ми се е виело свят и не съм могла да стана от леглото. То всъщност наистина нещо ми се вие свят, малко особено се чувствам. Не ми е ставало досега така, от кръвното ли е, от що ли? Дали пък да не го премеря? Я да взема апарата от шкафа. Оооп, нещо залитнах, що така? Охо, чакай, чакай, полека... ей, що ми причернява бе? Лекичко сега само...

***

Много ми се мае главата нещо. И не мога да я завъртя настрани. Сега ще отворя очи, внимателно... ау, че ярка светлина. А не, нормална си е, просто май съм била припаднала. Сърби ме лявата буза, сега ще се почеша... хайде де... божичко, ама какво става? Не мога да си помръдна ръката!? Ама какво? Спокойно! Спокойно. Сега ще проверя какво е положението. Ляв крак? Тц. Десен крак? Не. Неееее! Какво е станало? Мъртва ли съм? Удар ли съм получила? Защо няма никой? Къде са всички? Да не би още да не са ме намерили? Ами ако не ме намерят навреме? Ще си умра тук! Къде сте бе?!? Хора??? А, не, чакай! Намерили са ме. Имам система включена, значи и лекар е идвал. Добре де, ама защо няма никой при мене? Да повикам! Точно така, сега ще извикам и някой ще дойде. Хайде де, защо не се чува нищо? И слуха си ли изгубих? Ама не, не съм, чувам колите отвън. Тогава значи не мога да говоря? Майчице! Че как ще живея така?
А, най-после! Снахата! Добре поне, че има кой да ме гледа. Странна усмивка, никога не съм я виждала да се усмихва така. Очите й пак са нарисувани, обаче сега блестят особено. А аз със сигурност чувам. Чувам думите й.
„Събуди ли се... мамичко? Май не можеш да говориш, а? Чудесно, значи няма да можеш да му кажеш нищо! Отсега нататък адът започва за теб!”

Нели Цветкова

сряда, 28 ноември 2012 г.

На едно питие


Приятелко моя, така си сломена.
Какво ти е? Някой ли те нарани?
Изглеждаш объркана и уморена
и толкова тъжна, така огорчена.
Приятелко моя, до мен поседни.

Ела, разкажи. Аз умея да слушам.
Щом искаш, крещи. Щом можеш, плачи.
Душата ти в моята нека се сгуши.
След туй по цигара със теб ще изпушим.
Но само не гледай с тези тъжни очи.

Отпиваме бавно от бирата с пяна.
Така си и знаех. Мъж е нали?
И двете сме вече малко пияни.
Студената чаша обхващам със длани.
Но теб те боли – значи мен ме боли.

Аз зная, че болката днес те убива.
Но няма да бъде вечно така.
И ти ще почувстваш, че студът си отива,
ще бъдеш пак топла, ще бъдеш пак жива.
Приятелко моя, повярвай в това!

Нели Цветкова



вторник, 27 ноември 2012 г.

Кулинарни рецепти - Соленки с мая

В тефтера ми са записани като "мамините соленки". Не че майка ми правеше само тях. Просто ги правеше за закуска в неделя. Събуждах се... и апартаментът ухаеше на тях. Ухаеше на грижовна мама и на ден, изпълнен с игри и забавления. Всяко дете заслужава да има по един такъв аромат в живота си.


Ето и рецептата:
1 чаена чаша прясно мляко и 1 чаена чаша мазнина се нагряват на котлона до разтапяне на мазнината. Може да се ползва свинска мас или краве масло. Ако изберете маргарин, не гарантирам за резултата.
Свалят се от огъня и в тях се размива половин кубче мая. Ако ползвате суха мая, тя трябва да е цяло пакетче. В такъв случай не се разтваря в течността, а се всипва заедно с брашното.
В дълбока купа се разбиват 2 яйца с 1 чаена лъжичка сол и 1 чаена лъжичка захар.
Към тях се добавят млякото и мазнината.
Постепенно се прибавя брашно до получаване на меко тесто. Бъдете внимателни, не допускайте тестото ви да стане твърдо и сбито. Това ще го опропасти.
Полученото тесто се разточва, без да се изчаква да втаса. Дебелината трябва да е около 1 - 1.5 см. Изрязват се кръгове с помощта на по-голяма чаша.
Отделно се натрошава 200 г. сирене и се разбърква с 1 яйце. Получената плънка се разпределя по кръгчетата. След това те се прегъват надве, а краищата им се притискат, за да залепнат.
Соленките се намазват с яйце и по желание се поръсват с ким, сусам и др. Пекат се на 180 градуса.
Разбира се, по желание може да се използва и друга солена плънка.


събота, 24 ноември 2012 г.

Сафари



Казваш, че ме искаш покорна и кротка.
Като котка да бъда за теб.
Мили мой,
аз съм твоето коте
и обичам под ласките ти да мъркам,
да бъда гальовна,
в тебе да се отърквам.
Но щом те погледна,
очите ми светват в зелено.
Недей да забравяш,
че под меките лапички
остри нокти се крият.
Звяр свободен е котката
и ходи където си ще.
Звяр капризен е котката –
харесва й да те притежава.
Тя е горда със своето родословие,
затова запомни:
срещу косъма ако ме гладиш,
в тигрица ще ме превърнеш.
Имаш само един малък шанс –
ловец стани!

Нели Цветкова


понеделник, 12 ноември 2012 г.

Печалбарка





Марга затвори вратата след посетителя и седна на диванчето. Имаше нужда да си отдъхне за миг. Луцифер побутна с мокър нос отпуснатата ѝ ръка, после се отърка в нея и почна да мърка тихичко. Никога не успяваше да устои на големия черен котарак. Взе го в скута си и го прегърна. Животното запреде гръмогласно. Цялото му тяло вибрираше и с всяка вибрация Марга се чувстваше по-добре. Притвори очи за миг и се замисли. Бяха минали месеци, откак се върна от санаториума. Работата ѝ бе все така напрегната, но тя се научи да не допуска чуждата мъка да я разболява. Новата ѝ приятелка, екстрасенсът Ирена, ѝ помогна да овладее необходимите техники. Благодарение на нея сега всичко беше много по-лесно. Само че понякога Марга се питаше това ли е всичко. Нима в живота ѝ оттук нататък нямаше да има нищо друго? Мисълта я натъжи, както всеки път. Въздъхна тихичко и погали котарака.
- Хайде, миличък, няма време за повече почивка. Скачай!
Почувствал леката промяна в позата ѝ, Луцифер се отблъсна от прегръдките ѝ и с достойнство се отдалечи. Настани се на големия фотьойл, стрелна стопанката си с яркозелените си очи, после веднага заспа.
Марга се вслуша в говора, идващ откъм пейката. Чакалнята ѝ беше в градината, поне докато времето беше топло. Почти винаги пред вратата ѝ имаше хора, които се надяваха тя да им помогне с ясновидската си дарба. Те изчакваха реда си на дървената пейка. Понякога говореха помежду си, друг път мълчаха мрачно и въздишаха.
Днес обаче жената с боботещия глас не даваше думата на никого другиго. Още с пристигането си тя се зае да въвежда ред пред кабинета на ясновидката. Разпита кой след кого е, после се поинтересува какви са проблемите на чакащите. За всичко изказа мнение, на всички раздаде съвети. Марга дочуваше по някоя и друга реплика от разговорите. Гласът на жената се набиваше в главата ѝ натрапливо и я караше да потръпва от неприятно чувство. Наложи се да положи допълнителни усилия, за да се съсредоточи.
Изкушаваше се да приеме тази клиентка преди другите, само и само да я махне оттук по-бързо. Но стисна зъби и издържа. Нямаше да я възнаграждава затова, че е нахална и неприятна.
Ясновидката отвори вратата и се огледа. Жената с натрапчивия глас седеше изправена в единия край на пейката и се оглеждаше високомерно. Останалите трима се бяха сблъскали на другата страна, оставяйки разстояние между нея и себе си. Една от тях, дребничка, видимо свита женица, нервно галеше листенцата на близката жълта роза, сякаш търсеше от нея подкрепа. Ароматът на цветето се усещаше наоколо, странно контрастиращ с напрежението във въздуха.
- Заповядайте! – кимна Марга към страховитата гостенка.
Жената се изправи, кимна рязко и тръгна към вратата с енергична крачка. Беше висока и кокалеста, косата ѝ бе прибрана в кок с изкуствена плитка, около врата ѝ се мъдреше къдраво шалче, плетено на една кука от конци в преливащи цветове. Тия шалчета бяха толкова модерни напоследък. Придаваха женственост и известна фриволност. Но точно това шалче изглеждаше нещастно, както е нещастен всеки, който е обречен да бъде не на мястото си.
Марга се постара да се отърси от мислите си. Не беше нейна работа да съди външния вид на клиентите си. Тя доброволно бе поела товара да помага на хората и нямаше да се излага, като ги дели на приятни и неприятни.
Посетителката влезе в стаята и се запъти направо към фотьойла. Луцифер, забелязал в последния момент атаката, едва успя да скочи на земята с недоволно изръмжаване.
- Слушам Ви – любезно каза ясновидката, като се постара да прикрие недоволното смръщване на веждите си.
- Тая котка хапе ли? – подозрително попита жената.
- Разбира се, че не. Просто я стреснахте.
Сега беше ред на посетителката да се намръщи. На лицето ѝ ясно се изписа мисълта „клиентът винаги е прав”. Марга игнорира и това и отново попита:
- С какво мога да Ви помогна?
- Идвам заради майка си – обясни жената. – Тя е болна.
- Носите ли нейна вещ или снимка?
- Трябваше ли? – наежи се посетителката. – Това не са ли само демонстрации? Ако имате истинска дарба, ще ми познаете и така.
- Не - търпеливо обясни Марга. – Не са само демонстрации. Предметите попиват енергията на собственика си. Много ще ме улесните, ако ми дадете нещо нейно.
- Е да, ама нямам нищо нейно. Вижте сега, нека да ви кажа какъв ми е въпросът. Значи тя е на легло. Хич я няма вече. Всичко е под нея, разбирате ли, ужас! Принудена съм да я гледам. Откак падна, мира нямам. Вие изобщо не можете да си представите какво е да имаш такъв човек вкъщи. Е, тя на мен не ми е вкъщи де, ама както е тръгнало, май ще се наложи да я взема. Плащам там на една жена от махалата да ходи да я гледа, но не съм доволна. Не, не съм доволна!
- Разбирам Ви. Нали Ви е майка, искате най-доброто...
Посетителката махна пренебрежително с ръка.
- Просто тая жена много пари ми взема. Ами че аз да не съм банка бе! Намерила ни в нужда и вече злоупотребява с мъката ни! Сякаш кой знае какво е свършила.
- Ако ми покажете поне някакви изследвания или други медицински документи, мога да Ви кажа дали лекарите са на прав път. Евентуално да Ви препоръчам някой друг... – опита отново Марга.
- Абе не съм дошла затова! – отсече гръмогласно клиентката. – Друг ми е проблемът.
Този път ясновидката нищо не каза, само я изгледа въпросително.
- Проблемът ми е с тия от съвета. Сега има такава програма. Седиш си вкъщи, гледаш си болния и държавата ти плаща. Че в края на краищата, майка ми толкова е работила на тази държава, защо сега да не се възползва?
- Търсите подходящ асистент ли?
- Ама стига сте ме прекъсвали! Аз ще съм ѝ асистент! Защо парите да отиват при други хора? Все някак ще я гледам. Макар че наистина нямате представа колко е трудно да се грижиш за такъв болен...
Луцифер се надигна, неуспял да изтърпи виковете ѝ, изгледа я възмутено и напусна стаята.
- Тая котка наистина ли не хапе?
- Това е котарак! – каза Марга малко по-рязко, отколкото ѝ се искаше.
- Добре, все едно... Искам да ми познаете дали ще ме назначат по тая програма. И ако има пречки, кой е човекът, дето ще ми свърши работа. Трябва ли на някого нещо да давам или пък на кой началник да се обадя. Ето това ме интересува.
- Хм... – поколеба се Марга.
- И също така. Тия от ТЕЛК-а не ѝ дадоха чужда помощ. Ами те знаят ли колко пари губя аз така всеки месец? Бюрократи с бюрократи, все гледат да спестят пари! А бедните хора да мрат! Майка ми толкова години е работила на тая държава, сега са длъжни да се грижат за нея!
- Разбрах Ви, други въпроси имате ли?
- Това са – отсече жената.
- Много ме затруднявате така, без никакъв контакт. Дайте Вашата ръка тогава.
Посетителката въздъхна демонстративно, но подаде ръката си. Марга я докосна едва. Почти беше готова да отскочи, но с усилие на волята се сдържа. Твърде много агресия... Съсредоточи всичките си сили и потърси образа на майката. Картината беше някъде в периферията. Старата жена лежеше неподвижна и сълзи, немощни като нея самата, се стичаха от очите ѝ. Потърси я в близкото бъдеще, за да разбере как може да ѝ помогне. Но нея я нямаше там. Не ѝ оставаше много.
- Съжалявам - тихо каза Марга. – Майка Ви не е добре. Няма да стигнете нито до ТЕЛК, нито до назначение като асистент. Тя си отива.
Посетителката я изгледа замислено. После каза:
- Сигурна ли сте? Защото, ако е така, има едни имоти, за които сестра ми сигурно ще ми направи проблем и една къща, която е дадена с дарение...
- Достатъчно! – Марга се изправи. – Не мога да Ви помогна повече. Дължите ми двадесет лева.
- Двадесет? Доста Ви е солена тарифата, а? А нямате ли някаква отстъпка, все пак става дума за инвалид, за болен на легло?
- Не! Няма отстъпка.
Жената скочи с рязко движение, издърпа от джоба си две смачкани десетачки и ги хвърли на масата. Излезе, затръшвайки вратата. Луцифер веднага скочи в скута на стопанката си и замърка с всички сили. Въпреки това, отвън все още се дочуваше боботещият глас:
- Двайсет лева! И за лев работа не свърши! Не я е срам, да се възползва от мъката на хората! Печалбарка!