Топличко

 – Ееее, ти пък, Надеждо, що приказваш тъй сега? Какво ти е крив човекът, старае се! Магистрали може – магистрали прави! То вярно, че ние с тебе няма да ги видим никога, ама младите поне...

– Младите, Ценке, гледат гръцките и испанските магистрали. А пенсиите не са бутани от три години вече – възрази Надежда, застанала в бойна поза с ръце на кръста.

Леля Тинка провери копчетата на жилетката си, преди да се приближи. По-рано винаги спретната, напоследък бе почнала да става небрежна в облеклото и често се хващаше, че се е закопчала накриво. Много грижи ѝ се бяха струпали, много мислене имаше да мисли и така забравяше обичайните неща. Тя поздрави любезно, жените ѝ отвърнаха и разговорът продължи. Бяха петнадесетина, чакаха пред кметството. Днес трябваше да дойде социалната работничка. Кметът беше лепнал обява и с големи букви бе написал, че който пропусне, остава за другия месец. А на никого не му се искаше да остане за другия месец, защото зимата щеше да дойде като стой, та гледай . Дървата трябваше да се купят по-навреме. И без това ги стоварваха все сурови, та се налагаше да се сушат, преди да се сложат в печките. Иначе само димяха, миришеха и от тях нямаше никаква полза.

След малко на площадчето пред кметството спря непозната кола. Социалната работничка Катя, добре известна на всички в селото, скочи пъргаво, подвикна към шофьора „Благодаря Ви!“ и се запъти усмихната към групичката.

– Кате, ти пак ли на стоп дойде, ба? Не те ли е страх, амче така може да попаднеш на някой престъпник? – завайка се баба Рада, най-възрастната от присъстващите.

– Нали знаеш, бабо Радо, мечка страх, мен не страх – каза Катя звънко и огря всички с топла усмивка. – Какво да направя, автобуса го спряха още миналата година, а на служебната кола ѝ дават бензин за една обиколка в месеца. Не мога да ви оставя, нали сте си моите.

Кметът се зададе отдолу и отдалеч почна бърка по джобовете си за ключовете.

– Хайде, бабки, готови ли сте да гласим документите за топличкото?

– Ааааа, Танасчо, какви бабки сме ний, бре? Я ни гледай, една от друга по-млади и хубави – беззъбо се ухили баба Рада.

– Тъй е, бабо Радо, затуй ти, като най-млада, ще си първа.

Докато те си разменяха шеги, Катя закачи якето си, бързичко се настани зад бюрото, извади от чантата си папка с формуляри, после се затюхка:

– Ееее, кмете, дай два-три химикала бе, пак забравих да купя, с какво ще пишат хората сега?

– Да купиш! – изсумтя кметът. – Не ви ли дават служебни?

– Как да не дават, миналата година дадоха по един от тия, еднодневките – саркастично каза Катя. – То добре, че напоследък почнаха да отпускат по малко принтерна хартия и кламери, че досега и тях си купувахме.

Кметът понечи да каже нещо, но се отказа. Беше издигнат от партията, която управляваше в момента и гледаше да не си позволява негативни коментари. Иначе като нищо можеха да му духнат под опашката. Или поне да му отровят живота до края на мандата.

Извади няколко химикалки и се зае да създава организация. Социалните работници имаха забрана да пишат по документите, които хората попълваха. Затова понякога диктуваха буква по буква цели текстове, докато възрастните хора, недовиждащи, притеснени и с треперещи ръце, старателно изписваха думичките и се молеха да не сбъркат някъде. След като няколко пъти стана свидетел на подобни мъчителни гледки, веднъж кметът Атанасов грабна химикалката и оттогава редовно попълваше молбите на хората от селото. Е, не на всички, по-младите и по-грамотните не закачаше, хем да не ги обиди, хем да има разнообразие в почерците. Така беше казала Катя, за да няма съмнение за злоупотреби. Това му звучеше странно, но социалните бяха държавна служба и явно параноята ги гонеше здраво.

Дойде редът на леля Тинка и Катя я попита малко учудено:

– Ами ти за какво си, лельо Тинке, чичо Ангел ще подновява молбата за инвалидните добавки чак догодина.

Миналата година мъжът на леля Тинка беше получил инсулт. Ей тъй, както режеше асмите и си подсвиркваше, изведнъж залитна настрани и падна с все стълба. Докато го вдигнат, чертите на лицето му се бяха изкривили. Прескочи трапа, но беше на легло почти през цялото време. Едва се надигаше да направи три-четири крачки из стаята. Подпираше се на една табуретка и я местеше. Бяха му отпуснали безплатна проходилка, но тя беше толкова тежка и неудобна, че той бързо се предаде и повече не опита да я ползва. И инвалидната количка така си стоеше в кашона. Докторът много настояваше да я вземат, извади му документи, свърза го с фирма, откъдето му я докараха направо вкъщи. Само че бай Ангел не можеше да преминава с нея високите дъсчени прагове между стаите. А навън не му се излизаше, тежеше му съседите да го виждат такъв.

Леля Тинка притеснено каза:

– Не съм за инвалидните, Кате. Ако можеш да видиш, такова... нас дали няма да ни хване за дърва...

Останалите жени в стаята я гледаха съчувствено. Всяка бе минала през това, да преглътне срама от просията на стари години и да отиде да се моли за пари от държавата. После почти се свикваше, но горчивината не изчезваше никога. На леля Тинка ѝ оставаха две години до пенсия. Тя толкова се бе надявала, че ще успее да се пенсионира в шивашкия цех, който работеше в съседното село и събираше жени от цялата околност. Но и тази фирма стана жертва на кризата и затвори врати. Чак след месец шивачките разбраха, че няма да получат нищо от борсата. Работодателят им беше използвал собственоръчните им молби за напускане, които някога бяха попълнили заедно с тези за назначение. Възрастната жена се луташе замаяна от месеци. Ум не ѝ стигаше как с пенсията на мъжа си да покрива всички разходи, да купува скъпите му лекарства, как да се справя с битовите проблеми и същевременно да се грижи за болния. На собствените си болежки отдавна беше престанала да обръща внимание. Мажеше ошипелите колене с обезболяващи мехлеми, гълташе хапчета за кръвното и продължаваше да отмята задачите една по една. Сегашната беше да осигури отоплението за зимата.

– Ами, дай да сметнем, лельо Тинке. Значи, ти не вземаш нищо от борсата. Чичо Ангел, втора група... абе що са му дали втора група на тоя човек бе, той си е направо за чужда помощ! Тъй, пенсията му... – тя драскаше на едно листче и бързо смяташе с калкулатор. – А ниви да сте продавали последните пет години? Или къща, вила?

– Продавахме, десет декара ниви сме продали. Трябваха пари за лечение, пък и за ремонт.

– Ама за колко пари? Щото, ако е под три и деветстотин, няма проблем – отбеляза социалната работничка.

– Ааа, по двеста и петдесет едвам им взехме. Не били хубава категория, не се търсели точно от това землище. Да ти кажа, май ни забаламосаха нещо, ама като бяхме на зор?

– Е, щом е под границата, тогава всичко е наред – усмихна се младата жена и подаде на леля Тинка документите за попълване.

 ***

След две седмици Катя дойде отново. Този път тръгна направо по адреси. Трябваше да обиколи домовете на всички, които бяха подали молби за помощ. Отиде и у леля Тинка. Тя я посрещна на портата, усмихната и леко притеснена.

– Чакай да хвана кучето. Ама мирувай де, Веске, какво си се разскачала, ще изкаляш момичето! Влез, Кате, заповядай!

Бай Ангел дремеше в леглото си. Изглеждаше смален и остарял. Катя се огледа. Не беше идвала от миналата година и забеляза, че има промени.

– Лельо Тинке, вие ремонт ли сте правили?

– Правихме, правихме, харесва ли ти? – усмихна се стопанката. – Сама се разправях с майсторите. То си е мъжка работа, ама като няма кой, наложи се. Обаче стана чудно, а, какво ще кажеш?

Катя въздъхна:

– Лельо Тинке, вие кога продадохте нивите?

– Ами тая година, кой месец беше, ще те излъжа... – замисли се тя, докато я водеше към малката кухничка, да я почерпи кекс.

– Не са минали шест месеца, откак сте ги продали. Сега всичко се проверява през интернет. Считат ви се като доход.

– И? – недоумяващо я погледна домакинята.

– Ами... няма да имате право на отопление. Тия пари се прибавят към пенсията на чичо Ангел и излиза, че доходът ви е бил много висок.

Леля Тинка пребледня. Не беше очаквала това. Беше разчитала на помощта.

– Ами сега? – прошепна.

– Нищо не мога да направя. Законът си е закон, всичко се изчислява на компютър. Ще имаш отказ.

– Кате... – умолително я погледна леля Тинка. – Никакъв ли начин няма? Ние какво ще правим сега?

Социалната работничка я изгледа съчувствено:

– Ако подадеш нова молба през последния месец от сезона, сигурно ще те хване, гледа се доход от последните шест месеца и парите от нивите няма да се броят. Обаче с тоя ремонт... Има изискване, лельо Тинке, не бива да притежавате луксозни вещи, да сте правили скъпи ремонти. А вие я виж – PVC дограма, теракот, бели китеници по леглото, че и на земята... А и леглото виждам, че е ново, телевизор хубав...

– Направихме го с парите от нивите – пресипнало рече възрастната жена. – Дограмата беше много зле. Духаше, не можеше да се стопли стаята. А човек на легло, трябва да му е топло, инак живота му изсмукваш. Пък и друго. Той е там по цял ден и цяла нощ. Никъде не излиза. Нищо друго не му остана. Исках... исках да е хубаво около него, да не е като захвърлен в дупка. С друго няма как да му помогна. Обаче излезе по-скъпо, отколкото го мислех. Нали сега цените постоянно се качват... А китениците, те са си наши. Едно време ми бяха чеиз.

Катя се чудеше какво да каже.

– Лельо Тинке, много съжалявам. Такъв е законът. Знаеш, и нас ни проверяват. Не може да се направи компромис.

Очите на леля Тинка се насълзиха.

– Какво ще правя сега? Аз... не знаех, че ще е така. Наистина разчитах на тези пари. И сега... изобщо не знам откъде ще намеря да купя дърва. Никакъв начин ли няма?

– Нищо не мога да направя. Началникът ще мине след мене, сигурно другия месец. Няма как да го скрием това. Нали и аз деца храня, ако ме накарат да върна парите от помощта ти, ами че това е почти цялата ми заплата!

– Не, не, как тъй ще връщаш? Не искам да ти направя беля. Ама наистина ли е такъв тоя закон бе? Каква е тая вашата служба? Нали уж сте, за да помагате на хората?

Социалната работничка мълчеше безпомощно. Имаше да посети още седем къщи. На други две места трябваше да съобщи лоши новини. После щеше да си търси превоз. И накрая цяла вечер вкъщи щеше да пише доклади, за да може да успее в срок.

– Съжалявам – каза Катя още веднъж. – Аз ще тръгвам.

Леля Тинка кимна мълчаливо и подсмърчайки, излезе да я изпрати. Върна се вкъщи. Бай Ангел лежеше, все така унесен. Тя го погледа известно време, после легна и се сгуши до него. На топличко.

към страницата

За отслабването от първо лице - 5

 Вътрешната съпротива, която може да чувстваме, когато се опитваме да се поддържаме с необичайно ниско за нас тегло, съвсем не означава непременно, че сме слабоволеви. Истината е, че наред с общоизвестните негативи нашето вредно хранене ни носи и някои ползи. Нещо повече – позитиви получаваме и от самия факт на наднорменото си тегло и фигура. А отслабвайки, ние губим всичко това.

5. КАКВО ДРУГО ГУБИТЕ ЗАЕДНО С КИЛОГРАМИТЕ

Да започнем с това, че храненето е удоволствие. Това е напълно нормално, защото то е процес, осигуряващ реализирането на един от двата основни инстинкта – този за самосъхранение. Насладата, свързана с храненето, е първата, която човек изпитва в живота си. Пълното стомахче казва на малкото бебе, че то ще живее. Храната и закрилата са първите неща, които ни дават нашите родители, чрез тях се учим да приемаме, а като огледален образ на това – и да даваме. Ето защо, при възрастния човек храненето носи удоволствие не само с вкуса, но и с носталгичното чувство за сигурност.

Много хора казват, че са склонни да ядат повече, когато са изнервени и уплашени. Те го правят поради механизма на регресия, който в моменти на стрес или по-сериозна психотравма ни връща към удоволствията от ранните периоди на развитие, в случая оралното удоволствие на кърмачето. Няма разлика между човека, който яде по време на стрес, и човека, който пие алкохол или пуши при същите обстоятелства. Това учуди ли ви? 

В интерес на диетите се препоръчва удоволствието от храненето да се пренебрегне и да се замени с други, по-зрели радости. Но това са процеси, които действат на по-ниски психични нива и управлението им коства много. Така, опитвайки да заменим радостта от яденето с радост от разходка сред природата, много вероятно ще се почувстваме насилени и дори ще увеличим стреса, от който сме се опитвали да се отървем. Не че имам нещо против разходките на открито.

Вероятно по-учудващо звучи твърдението, че човек има полза и от това да е с едра фигура. Тук ще навляза в територията на психосоматичните заболявания, при това в най-разширения вариант.

Психосоматично заболяване имаме, когато са налице физически оплаквания, но те са породени от психичен дискомфорт. Класически пример за такова е детето, което се страхува от днешното контролно в училище и сутринта се събужда със силни болки в корема. То не лъже и не преувеличава, просто тялото му е откликнало на неговия страх и е намерило външен израз за него. При това, му помага да реши проблема, защото заради неразположението то няма да отиде на училище и така поводът за страха ще бъде премахнат или отложен.

Някои автори тълкуват доста широко тази връзка между психично и телесно, като използват символиката, свързана с определени органи. Съществуват цели списъци при кой психо-емоционален проблем какво физическо заболяване може да се развие. Някои от тези взаимовръзки звучат на пръв поглед смешно, но някои изглеждат напълно логични и аз не съм готова да ги отрека, още повече, че те до голяма степен са свързани с източната медицина. От друга страна, смята се, че болестите понякога идват, за да ни помогнат да решим някои житейски проблеми или поне да фокусират вниманието ни върху тях.

Нима не е логично например да започнеш да се задъхваш (медицината нарича това хипервентилация) заради усещането, че ситуацията, в която си изпаднал, те задушава и не можеш да намериш изход от нея? И нима не е вярно, че ако се разболееш от бронхопневмония от изтощение, болестта ти осигурява принудително така нужната почивка?

Но каква полза все пак от заболяването затлъстяване? Веднага ще ви отговоря:

- Защита. Телесната мазнина създава защитна обвивка, това е една от нейните естествени функции. Подсъзнателно тя може да бъде възприемана и като защита от жестокостта на света. Така че, колкото е повече, толкова повече сме обвити в своя пашкул и се чувстваме сигурни. Ако мога да си позволя да се изразя символично, големият габарит увеличава нашето лично пространство, като по този начин държи останалите далеч от сърцето ни, за да не могат лесно да го наранят.

- Значимост. Едрият човек е авторитетен човек. Това е човекът, който може да победи повече хора. В миналото, дебел е бил добре храненият индивид, тоест този, който е бил кадърен, работлив и способен да си осигури добра храна или пък е бил достатъчно силен, за да принуди други да му я осигурят. Изследването на езика на тялото показва, че мъжете, като по-агресивен и експанзивен пол, при общуване жестикулират по-широко, седят разкрачено, разперват ръце. Правят го не за да бъдат по-добре разбрани, а за да завладеят повече територия около себе си. Това е. Човекът, който заема повече пространство, се възприема (или възприема себе си) като по-значим.

Снимка: crushpixel.com

- По-ниски изисквания. На принципа „той толкова може“, стереотипът за наднорменото тегло, водещо до влошено здраве и намалена подвижност, може да доведе до намаляване на очакванията на другите спрямо вас. А е общоизвестно, че когато от теб очакват по-малко, много по-лесно е да изненадваш приятно с постиженията си.

- Оправдание. Ще се учудите за колко неща, с които не сме се справили в живота, можем да се оправдаем със затлъстяването си. Например, за любовните неблагополучия. А понякога нещата се случват дори в обратен ред – едрата фигура (евентуално) ни лишава от вниманието на другия пол и така намалява риска да бъдем отхвърлени.

За отслабването от първо лице - 4

 Човекът, решен да се отърве от излишните килограми, обикновено е изпълнен с очакване. Той мечтае за деня, когато ще види желаната цифра на кантара и ще влезе в недостъпната дотогава секси дреха. Отслабващият човек е нахъсен и обзет от вяра, че щом веднъж постигне целта си, всичко, абсолютно всичко ще се оправи. Това ирационално очакване много помага за мотивацията. Но когато дойде Големият ден, то ни носи разочарования.

Ето какво може да ни очаква след „и заживели щастливо отслабнали до края на дните си“.

4. ПРОМЯНАТА В ЖИВОТА НИ

Някакси сме решили, че новата фигура ще оправи всичките ни проблеми. Едва ли не сме си въобразили, че нашето ново Аз ще има повече приятели, много ухажори, купища пари, възхищението на целия свят и никакви проблеми. Това става, защото в нашата култура свръхтеглото се смята за нещо ужасно – следователно няма как то да не е виновно за всичките ни ядове. И когато го победим – бум! Започва перфектният живот!

Ами, не.

Няма да ни повишат в работата, нито ще ни увеличат заплатата. Ремонтът у дома няма да се направи сам. Е, ухажори може и да се появят, но те очевидно няма да се интересуват от богатата ни душевност. Поне комплименти от познатите ще има, отначало.

Но всъщност, дори и да се превърнем в звезда за околните, това ще бъде „чудо за три дни“, след което ще бъдем изместени от нещо по-интересно. Ако успеем да докажем силата на волята си, възхищението към нас ще си отиде бързо, а на негово място трайно ще се настанят завишените очаквания. Ако пък не успеем, е...

Ще открием, че запазването на постигнатите резултати е тежък и неблагодарен труд. Докато сме сваляли килограми, ние сме влагали много психична енергия в изпълнението на тази задача. И сме били възнаграждавани чрез постепенното постигане на успеха и чрез одобрението на околните. Да се запази теглото в норма ще изисква още повече усилия (нали помните за йо-йо и предателските усилия на метаболизма и психиката ви?). Но наградата вече не е толкова блестяща.

Постепенно комплиментите намаляват, защото всички са свикнали с новия ни вид. А кривата на теглото ни повече не е низходяща, в най-добрия случай е хоризонтална. Откриваме, че здравето и красотата не са ни гарантирани само заради това, че сме с нова фигура. Вече сме като на бягаща пътека – тичаме, за да стоим на едно място. Стимулите намаляват и ние сме все по-уморени.

Все по-често ни обзема страхът, че може да оплескаме нещата. А е много по-болезнено да се провалим, когато вече сме получили общественото одобрение.

Съветват ни да не се вторачваме вече толкова много в режима си на хранене, да се съсредоточим върху нови задачи. Но ние си знаем, че отклоним ли вниманието си, ще изпуснем юздите.

И идва момент, в който се запитваме: нима оттук нататък ще трябва да посветя живота си само на това, да поддържам нормалното си тегло?