петък, 27 април 2012 г.

Хляб и още нещо

Едни приятели си направиха пекарна. Мъничка, зеленичка, страшно свежа. Стараят се хората, качеството си го поддържат, по тоя въпрос няма и какво да се коментира. И клиентите го оценяват, така чувам. Явно има защо.
Обаче шило в торба седи ли? Как тъй ще продават курабийки, като може да са курабийки с картинки? Какво ли не видях по произведенията им - от влюбени двойки до къдрави овчици. Настроение създават хората, личен почерк имат.
Да, ама това тяхното шило хептен палаво. И ето че преди няколко дни научавам за таблото. Най-обикновено табло, по което се пише с маркер. Виси си значи таблото в пекарната, а на него - стихове. Или някакви интересни откъси. Духовна храна при телесната.
Ще кажете, предприемчивост. Не, не мисля. Ако не ти идва отвътре, три дена и три нощи да не мигнеш, пак няма да ти хрумне такава идея. За да те осени, трябва да си от хората, които разбират даването и имат нужда да го правят. Да знаеш, че едно нещо можеш просто да го дадеш и следа да не остане от жеста ти. Или да го дадеш така, че да сгрееш човека и частица от добрината ти завинаги да се задържи у него.
Където и да сме, с каквото и да се занимаваме, във всеки момент ние вземаме и даваме нещо. Защо да не го правим така, че светът да стане по-добър? Хората отвръщат, да знаете. Животните, растенията, земята - всеки отвръща. Дори гневът е отклик, защото означава, че сме нарушили статуквото на мизантропа.
Ето така аз им подарих за таблото едно стихотворение. Сега го подарявам и на вас.




ЖЕНАТА

Раменете ритмично
се вдигат и спускат.
Потрепва гръдта.
Тя меси.
Просто тъй, за утеха.
Тя знае, че хлябът е мъж.
Хлябът иска да бъде докоснат
от женска ръка.
Умела ръка.
Иска стоплен да бъде.
Моделиран.
Погален.
И смачкан понякога.
Тя го знае.
И влага душата си
в този езически танц.
В тази магия.
И набъбва хлябът.
И приема го горещата пещ.
И се носи ухание на живот.

Нели Цветкова



четвъртък, 26 април 2012 г.

Еменският каньон и как два пъти не видяхме Негованския водопад - 2

Пътека за по-нататък не открихме. Сигурно можехме да тръгнем директно през гората, но малко се притесних, че в един момент, все така без табели, ще си стигнем до дома (Борово, Русенско) и после ще трябва някой да се връща за колата. 
На паркинга се замислихме. Не ни се тръгваше обратно, не ни се искаше да се предаваме толкова лесно. И решихме да тръгнем по коритото на реката, ей така, докъдето може. В края на краищата, тя беше доста пресъхнала и можеше да се преминава свободно.  



Тук ни чакаше истинската изненада. Оказа се, че няколко десетки метра височина делят два съвсем различни свята, невидими един за друг. Реката беше невероятна, сякаш се намирахме насред планината. Огромни камъни, покрити с мъх, заоблени от вековните ласки на водата. Влажни зелени треви и сред тях греещи ярки дребни цветя. И водата, ту спокойно плъзгаща се по камъните на два сантиметра дълбочина, ту разпенена в бързеите и ниските прагове. Наоколо се носеше прохлада, въздухът беше свеж. Ухаеше на река, а това е аромат, който не може да се опише, също както този на морето.
Прескачахме от бряг на бряг, от камък на камък. Ненадейно се натъквахме на разливи и вирове, после пак виждахме тънки ручейчета, процеждащи се тук-там между скалите. Чудехме се как така водата е ту много, ту малко, но реката явно си знаеше работата, нали я е вършила хиляди години. 


 
Бреговете ставаха все по-отвесни. На места можеше да се навлезе на 5-6 метра навътре в гората, но другаде всичко наоколо беше само скали. На известно разстояние от водата се срещаха все същите блестящобели валуни, покрити с тъмнозелен мъх. Изглежда реката помнеше и по-добри времена.  


После отново чухме бученето. Коритото стана по-тясно и стръмно. И вече нямаше нито брегове, нито камъни, по които да се придвижим. Отново бяхме на крачка от водопада. И отново нямаше да го видим. 


 
Не знам защо, но този път не съжалих. Душата ми бе изпълнена с красота. И с прозрението, че понякога изминаването на пътя към целта носи по-голямо удовлетворение от самото й постигане.
Върнахме се и преди да тръгнем, се качихме до пещерата. Еменската пещера не е предназначена за посетители. Без подготовка може да се стигне само до входа й. Там живеят няколко вида прилепи, всичките защитени и всичките много намалели като брой. Видях ги, накацали по таваните, малки, тъмни и толкова беззащитни. На стената бяха закрепени няколко табели, обясняващи за прилепите и призоваващи да не се нарушава спокойствието им. Снимки не направихме, точно по тази причина. За съжаление, не преписах и авторите на табелите. Имаше от спелеологично дружество, както и от децата от едно търновско училище. И те струваха много повече от лъскавата табела при входа.

Нели Цветкова


Еменският каньон и как два пъти не видяхме Негованския водопад


Изобщо не бях чувала за тия природни забележителности, докато не почнах да ровя в интернет, търсейки дестинация за еднодневна разходка. Условието беше да е близко, до два часа с кола. И да е зелено.
            Отдавна си мислехме за Хотнишките водопади, а покрай тях излезе информацията и за Емен. Звучеше многообещаващо, имало екопътека с кътчета за пикник, мостчета, височини, красоти – тъкмо каквото търсехме. Проучих внимателно маршрута, намерих и разказ на посетител и реших, че сме готови.
            Естествено, сутринта ни валя дъжд и в един магазин група мургави клиенти ни отмъкнаха 20 лв., но случки от този род съпровождат всяко подобно наше начинание. Решихме, че това ни е курбанът, след който имаме гаранция за успешна екскурзия.
            Лесно намерихме с. Емен. То се намира на юг от Павликени. По пътя В.Търново – Севлиево има отбивка на с. Балван, а оттам Емен е на 8 километра. Селото има една видимо главна улица, която отвежда до голям туристически комплекс, обещаващ всички екстри, със сауната барабар. На входа му се мъдрят два големи билборда. Пак там се мъдреше и възрастна жена с престилка на професионален готвач. Попитахме за екопътеката, а тя с широк жест ни подкани да завием наляво. Да, обаче на билбордовете, някъде между басейна и скарата стоеше дребен надпис, от който аз, като грамотна българка, разбрах, че eco way се намира вдясно. На български надпис нямаше. Нито пък друга табела. А защо дамата с престилката ни прати вляво, за нас си остана загадка. Може би е сметнала, че в селото няма по-голяма атракция от техния хотел и не е възможно ние да искаме да видим друго. Или просто е сбъркала нейното дясно с нашето.
            Продължихме по пътя, който ни изведе от селото. Малко по-нататък видяхме импровизиран паркинг – незалесено място край пътя, на което бяха оставени 4-5 коли. А в горичката до него имаше табела, от ония, едновремешните, които представляват дъска със заострен връх. На нея пишеше: водопад – 1 км. Според писанията в интернет в началото на маршрута трябваше да има пещера, но такава не открихме. За всеки случай проверихме какво има по-нататък по асфалтовия път, но там пейзажът си беше недвусмислено равнинен, с царевични полета и явно не беше нашето място.
Върнахме се на паркинга, а там тъкмо се качваха по колите няколко рибари с пълни чанти. Хората усмихнато ни увериха, че сме на прав път, дори ни съобщиха тарифата за риболов на Негованския язовир, който би трябвало да ни чака при водопада, в другия край на маршрута. Понеже съм сигурна, че по-нататък в разказа има риск да изглеждаме като пълни идиоти, държа отсега да кажа, че тези рибари бяха местни. Да бяхме се сетили да поискаме да ни нарисуват карта или да наемем някого за водач!
Потеглихме по пътеката и съвсем скоро излязохме на ръба на каньона. Бяхме на самия връх и под нас имаше пропаст. Може би за нечии мащаби не особено дълбока, но мен определено ме стресна, не си падам по екстремните височини. 


 
Пътеката вървеше все по края, на места през поизгорели от лятното слънце полянки, на места през рехави широколистни гори. И нямаше нищо общо с прочетеното в интернет. Чудехме се гласно къде са обещаните дървени мостчета, полянки за пикник и особено къде е пещерата. Внезапно мъжки глас ни уведоми, че сме сбъркали началото на пътеката и трябвало да се върнем обратно по асфалта, преди паркинга. Огледахме се сепнато, въобще не беше ясно дали с нас говори господ или някой горски дух. Горите, да знаете, въобще не са интимно място. Е, оказа се мъж с две момчета с отрязани джинси и едно невероятно хъски на име Макси. Местни и те. Да бяхме ги разпитали по-подробно ...
Върнахме се до колата, поехме обратно към селото и този път намерихме табелата. Наша грешка, пропуснали сме я. Свихме по черен път, а той ни отведе до истинското начало на екопътеката. Където имаше равно място за паркинг, тоалетна, на която миришеше цялата околност и едва цъцреща чешма. Там беше и пещерата, която си оставихме за десерт. И една авторитетно изглеждаща табела със схема на екопътеката, от която трябваше да разберем, че средствата за обновяването са осигурени от Европейския съюз. Типично, ЕС много държи да се знае какви са му заслугите спрямо нас.


 
Опитахме се да запомним маршрута и потеглихме. Почти веднага срещнахме младо семейство. Идваха от реката и казаха, че там нямало път, май трябвало да вървим нагоре. Известно време пътеката криволичеше някъде по средата на височината на каньона, после изчезна. Стана ясно, че и това не е каквото търсим. Хората с хъскито продължаваха да се мотаят наоколо. Този път ни казаха да вървим нагоре. Наистина не знам, дали изпълняваха почина на премиера да насърчават спорта и туризма или просто им се гледаше сеир. Но им простихме, заради Макси, който дружелюбно ни изпрати доста надалеч. И, честно казано, имам чувството, че искаше да ни пази и съпровожда.
В крайна сметка се наложи да излезем отново на горната пътека, от която веднъж се бяхме отказали. Но за да стигнем до нея, се наложи буквално да пълзим по отвесни камъни. За опасните разкаляни от дъжда участъци пък изобщо не искам да си спомням.
Вървяхме отново по ръба на каньона. Стараех се да не гледам надолу, защото на места само крачка ни делеше от отвесната пропаст, а парапети нямаше никъде. Иначе мястото е красиво, скалите доста приличат на ивановските и, честно казано, аз патриотично предпочитам последните. Освен, че за нас са по-близо, ами и можеш да ги видиш без риск за живота си. Продължавах да вървя, без да виждам нищо, защото или бях на ръба и внимавах да не гледам, или бях по-навътре и около мен имаше гора, от която не можеше да се види каньонът.
Виж, гората беше наистина чудесна. Като всяка гора беше приятно прохладна и същевременно те караше да се почувстваш сгушен в прегръдка. Това беше една такава цивилизована и мила гора. Докато стигнахме до едно специално място. 





 

Мисля, че това беше сърцето на тази гора. И не бих си позволила да разказвам за него, защото съм твърде нищожна за това. Но ми се иска да припомня стиха на великия Висоцки:
Здесь лапы у ели дрожат на весу,
Здесь птицы щебечут тревожно,
Живешь в заколдованном диком лесу,
Откуда уйти невозможно.
Не ми се тръгваше оттам, но нали исках да видя водопада? Продължихме по пътеката и ето че чухме бучене. Оставаше да разберем как да стигнем дотам. Явно трябваше да има път надолу. И имаше, само че занемарен от години. Пътят представляваше отвесна скала насред каньона, до която се стигаше по дъсчено мостче. Стълби догоре от едната страна. Стълби надолу от другата страна. Било е страшно, дори когато пътеката е била обновена. Сега е невъзможно за преминаване. Изгнили, почупени дъски. Световъртеж. И чувството, че си много прецакан. Поне отнякъде да се виждаше, пустият му водопад, пък макар и отдалеч. Но не се виждаше. Останал беше само този паметник на безхаберието. Заведението в селото беше отлично поддържано. Оттам се печелят пари. Табелата със заслугите на ЕС блестеше като нова. Погрижили са се да е от качествен материал, да пребъде името им, тъй да се каже. Но нямаше нито парапети, нито стрелки, нито здрави мостове, нито предупредителни табели за опасен маршрут. Нито водопад.

Нели Цветкова
към втора част

Да се запознаем


Здравей, посетителю! Добре си дошъл! Сега оглеждаш. Чудиш се дали си струва да се задържаш тук. Ще ти кажа: струва си. Този блог е все още блогче. Но той ще порасне. Ще расте бързо. И при всяко влизане ще те изненадва. Ще ти бъде интересно, обещавам.
Има и друго. Не се смей, но аз ще стана сериозна писателка. Да бе, наистина! Надуто ли ти звучи? Е, приеми, че е самоиронично ;) А сега повярвай за момент, че нищо не пречи това наистина да се случи. И после само си представи как ще можеш да казваш: кой, Нели Цветкова ли? Ами да, познавам я, разбира се! Много преди вас. Още когато имаше само един блог в нета и едва-що започваше. Оттогава я познавам. Тогава я подкрепях. Видях как расте. А не като някои други, които сега си мислят, че са направили кой знае какво.
Нали разбираш, читателю, че това е уникална покана? Да се присъедини към готовото всеки може. А ти ще си тук от самото начало. Само повярвай! Ела в моята приказка и аз ти обещавам минути на удоволствие в моя блог.
Ето каква съм сега, в момента на нашето запознанство: по сегашното законодателство имам още 20 години до пенсия. Това, разбира се, не означава, че съм първа младост, просто законите са такива, знаеш. Омъжена, с дъщеря на гимназиална възраст. Работя на място, където имах възможност да видя най-грозните страни на живота, както и някои от най-красивите. И да ги почувствам със сърцето си. Обичам книгите. Направо ги обожавам, потъвам, губя се в тях. Обичам да играя с думите. И го мога. И ще го правя. За теб, читателю.
Само не си мисли, че ще те занимавам единствено с литература и с моето гениално творчество. Нищо подобно. Като всеки начинаещ блогър аз съм убедена, че имам да кажа на света някъде около 10000 неща и просто няма как да мирясам, докато те не станат достояние на всички, които ще имат късмета да влязат тук. И съвети да давам ме бива. А ако знаеш как готвя! Е, още не е измислено как да се качват в интернет кулинарни шедьоври, но мога да ги разказвам вкусно. Сигурно и още неща мога, но... ти пък да не искаш да издам всичко от самото начало?
Хайде, настанявай се на първия ред, докато има свободни места. Вземай си кафето и да почваме!

Нели Цветкова