неделя, 26 октомври 2014 г.

Кулинарни рецепти - Поне сложи някакви топчета

   Това наистина звучи като виц. Наскоро моя приятелка разправяше как убеждавала домашните си да им направи някаква разтоварваща, постна супичка. Те помислили, пък отсекли: "Добре де. Ама поне й сложи някакви топчета!"
   А аз си нямах работа, та разказах това вкъщи. И  познайте дали днес не търкалях топчета за супа!
   Та така, за супата топчета ще става въпрос тук. Една от любимите месни супи в България. А знаете ли всъщност, че нея дори я няма в официалния рецептурник за заведенията за обществено хранене. Е, има там една супа от кюфтенца, но тя не е същата, просто не е... Въпреки това, тази чудна супичка я предлага всяко заведение. И я готви всяка майка. Естествено.
   Тя има едно сериозно предимство пред останалите месни супи. Избягва се продължителното варене на месото до падане от кокала /разбира се, че има кокал, иначе що за бульон ще стане?/. Каймата достига кулинарна готовност за 15-20 минути. Толкова, между другото, е необходимо и на пържените кюфтета.
   А кой е най-големият недостатък на супата топчета едва ли има две мнения. Разбира се, че досадното, пипкаво и продължително търкаляне на онези мънинки-мънинки топченца. Те, монголците, са му намерили колая. В тяхната аналогична супа, наречена кюфта, просто плува едно голямо кюфте. Едно. Супер. Обаче при нас такава традиция няма, така че сядаме и правим топчета.
   От друга страна погледнато, си е чудесен начин да научиш подрастващата си дъщеря да готви и да й създадеш незабравими спомени с мама в кухнята. Такъв начин са също всички дребни курабийки и сходните с тях пипкавости. Както и чистенето на орехи.
   Но да минем към същината. Основната рецепта е проста. Кипваме водата, добавяме в нея сол и олио, после последователно слагаме лук, чушка и морков, нарязани на ситно. Когато те са близо до готовност, сипваме в супата готовите топчета, а след тяхното сваряване можем вече да я свалим от огъня и да застроим.
   Първо, искам да ви кажа, че няма нищо лошо да сложите и картофи в своята супа топчета. Знам, знам, чувала съм спорове и реплики от рода на "Тази манджа не се готви така!" Ама кой ви каза? За всяка манджа рецепти толкова, колкото и готвачи. И ако умножиш и по настроенията на готвачите...Тъй че, когато  съм в картофено настроение, аз слагам картофи в супата топчета и повярвайте, от това тя никак даже не губи. За който не знае - слагат се след морковите.
   Да ви кажа и нещо важно за картофите в супата. Добре е предварително да знаете как увират. Защото, ако ги нарежете твърде ситно и се разварят, може и напълно да ви изчезнат. Да, бульонът ще стане по-гъст, но нали целта беше да имаме картофи в супата?
   Сега, за самите топчета. Първият подводен камък е лукът. Не е ли нарязан достатъчно ситно, той ви пречи да оформите малки топчета, стърчи от тях и само създава проблеми. Беше време, когато мислех, че никога няма да се науча да режа лук като майка ми. Но сега не само че мога, ами и ще ви кажа някои мурафети. Главата трябва е малка. Голямата глава лук трудно се нарязва на ситно. Ножът ви трябва да е тънък, много остър и леко гъвкав. Останалото са тренировки. Ако все пак останат едри парчета, накрая може да ги донакълцате. За целта ви е необходимо сатърче или голям нож със заоблено острие. И, разбира се, ако всичко това ви изнервя, просто настържете лука.
   Другият възможен проблем е оризът. Има готвачи, които изобщо не слагат ориз в топчетата. Аз предпочитам да сложа, защото той придава една пръхкавост на консистенцията им, по същия начин, както в пълнените чушки и сармите. Проблемът е, че при наварката оризът доста увеличава обема си и може да напука топчетата и да развали формата им или направо да ги пръсне. Изходът? Елементарен. По-скромно с ориза. И без това, все пак идеята е да приготвим супа с топчета от кайма.
   Каймата за топчетата трябва да се омеси много добре. Смело й добавете и малко /малко!!!/ вода, тя служи за спойка. Ако консистенцията не е достатъчно стабилна, топчетата ще се пилеят. Затова отделете време за измесването, няма да ви затрудни, все пак не е като да правите козунаци. Не забравяйте и подправките. Лично аз предпочитам само чер пипер и чубрица, но изборът е изцяло ваш.
   Стигаме до самото оформяне. Мокрете ръцете преди всяко топче. Сложете в паничката с вода две-три лъжици оцет. Освен, че стабилизира повърхността на топчетата, придава и аромат. Готовите топчета подредете в широка и плитка тава на един ред. После ги наръсете с брашно, със ситото става най-лесно. След което хванете здраво тавата и почнете да правите с нея бързи хоризонтални кръгообразни движения по масата. Тавата не се върти, само рисува кръг хоризонтално. В резултат топчетата се отъркалват в брашно. Някои от тях залепват едно за друго, затова ще трябва да ги разделите безсърдечно и да ги наслагате на различни места из тавата помежду добре набрашнени топчета. След което пак въртите, докато всички топчета се сдобият с чудесна обвивка и заприличат на ментови желирани бонбони.
   Така обработените топчета би трябвало лесно да цопнат в супата. Ако някое от тях продължава да оказва съпротива, налейте малко врящ бульон в тавата. Жестоко, но ефикасно!
   След 15 минути нашата супа е готова. За застройките да казвам ли? Застройка може да се направи и само с жълтък и лимонтузу/оцет. Може да бъде предварително сварена. Аз обаче предпочитам застройка с кисело мляко и яйце, като определено наблягам на киселото мляко. За стабилност й слагам и лимонтузу. По този начин може да се застрои супа, която е свалена от котлона преди 5 минути и тя няма да се пресече. Разбира се, не забравяйте първо да разредите застройката с част от горещия бульон. Между другото, застройката е последният ви шанс за корекции по вкуса. Сол, добавена след застройване, влошава вкусовите качества на супата.
   И накрая, ако все пак не ви се правят топчета, ще ви издам една тайна. Можете да си направите супа от кайма или от кайма и картофи. Вкусът ще е същият. За да се разтроши каймата, предварително я надребнете в тиган с малко мазнина. Или я размийте с малко бульон и така я пуснете в супата. Ако все още ви се образуват топки, извадете ги след сваряване и ги натрошете, става лесно. Или пък направо ги обявете за топчета /шегичка, ей/!
   За съжаление снимка няма да има, тъй като фотоапаратът ми стачкува. Но се надявам, че бях полезна.
   Да ви е сладко!


понеделник, 29 септември 2014 г.

Валентин Попов - една незабравима Нощ срещу ноември

Пожелах тази книга още, щом я видях. По две причини. Първо, вече бях прочела в Дракус „Кучешката дупка“. И второ, тя има перфектна корица и перфектно заглавие. Корицата е на точния баланс между комерсиалната привлекателност и изискаността. Заглавието звучи загадъчно и обещаващо  и това е постигнато с изпадането само на една думичка от името на титулния разказ.
Книгата съдържа 12 творби, предимно фентъзи и хорър.
За мен беше безкрайно любопитно да видя как пише един мъж с афинитет към всичко тъмно; един колега, който е видял специалната педагогика отвътре; един татко на малка принцеса. Повярвайте, комбинацията е страхотна!
Разказите са написани красиво и технически грамотно, описанията са богати и въздействащи. Пламъците, които виждаме на корицата, проникват неумолимо в творбите и обгарят всяка страница.Емоцията е пулсираща, някак езическа и вълнува. Особено красиви в това отношение намирам разказите „Лиан“ и „Чаят на госпожа Бърнс“.
На фона на разнообразието на теми и поджанрове, на мен като че ли малко ми липсва оригиналност на сюжетите. Щеше ми се да има и повечко неочакван край. Но това не са недостатъци, това е просто посоката, в която авторът Валентин Попов може да се развива и да расте. Защото аз съм сигурна, че той има още много какво да покаже и ще става все по-добър.
Огромното шест плюс обаче, което аз давам, съвсем обяснимо е за социалните теми. „Реката“, „Свобода за живот“ и „Стъклено момиче“ са творби, които надскачат жанра, а „Тебешир“ е моят фаворит, който ме разплака. А последното не е много лесно, защото аз знам много за разплакването чрез разкази.

В заключение – „Нощта срещу ноември“ е един чудесен дебют, който ме кара с нетърпение да очаквам следващата книга на Валентин Попов. 



сряда, 9 юли 2014 г.

Сливане

Да отпусна глава на гърдите ти ...
Да почувствам ръцете ти жадни,
как изгарят плътта ми 
и достигат душата ми,
приласкават я безпощадно. 
Да ме водиш към тъмното,
да ме пазиш от страшното,
без остатък да ме изпиеш. 
И чрез теб да живея
и силна да бъда. 
Не ме пускай - ще ме убиеш ... 


Нели Цветкова







вторник, 8 юли 2014 г.

Слънчогледите на Явор Цанев


Когато прочетох, че новият сборник на Явор Цанев „Слънчогледите“  ще съдържа весел  хорър, доста се озадачих. Обикновено не свързвам веселието с този автор. И не заради неподражаемата му лиричност. Когато чета нещо на Явор, винаги се сещам за сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга.“ Ей така, тъжен и мъдър ми е. Какво веселие може да се появи тук?
Всъщност, може би не сбърках много. Или да речем, че имаме разминаване в дефинициите. Това, което видях в повечето разкази от този сборник, не беше веселие, а един тънък, приятен интелектуален хумор. С чиято помощ се извежда и хорърът, пак на интелектуално ниво. Открих и още нещо, което ме изненада приятно и което липсва в предходните два сборника. Еротика, при това въздействаща, точно дозирана и уместна.
Моето лично читателско мнение е, че „Слънчогледите“ е още по-добър от „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Защото в него са запазени хуманността и социалната ангажираност, които бяха техен отличителен белег. Но освен това са добавени повече тръпка и забавление и значително са разнообразени прийомите. Чак се чудя колко нагоре може още да стигне Явор Цанев. И нямам търпение да разбера.   
Това е автор с нестандартна мисъл и въображение, летящо в други измерения. Той притежава умението винаги да открива различната гледна точка, за която никой друг не се е сетил. Човек би помислил, че в главата му бушуват неясни за наблюдателя, безконтролни процеси. Но качеството на създаваната от Явор Цанев литература показва, че той има дисциплината да пише премерено, да намира точните съотношения и отдава нужното внимание на детайлите. И да прокарва през всяко изречение червената нищка, която задържа вниманието на затаилия дъх читател.
Не знам доколко ще е коректно да давам подробности за самите разкази, все пак книгата е още твърде нова. Но поне да споделя за тези, които ми станаха любими. Допадна ми /включително и с подредбата си/ вампирската триада „Енергиен вампир“, „Вампирска усмивка“ и „Видеонаблюдение“. „Затворът“, „Зимни тревоги“ и „Кого да пречукам“ ме изкефиха с иронията. „Ключ за никъде“ някак ме накара да изпитам носталгия по детството, нищо, че никога не съм била малко момче. „По магистралата“ запленява със своята болезнена романтика. А „Сутрин, по новините“ и „Задрямал за малко“ са сред фаворитите ми, дори без да мога да обясня защо.

Ами... това е. Затварям „Слънчогледите“ със съжаление и с намерението пак да я прочета. Прочетете я и вие.

Читателски дневник

вторник, 1 юли 2014 г.

Dracus 02/2014

Може би някои от вас си спомнят тази снимка:


Разгеле, след продължителна и епична битка се докопах и аз до литературата и сега мога да кажа две слова за новия брой на списание Дракус – 02/2014. Колкото до „Слънчогледите“, тях ги чопля още, голяма краста са, да знаете, повече не издавам.
Значи, първо, държа лично да приветствам идеята за кориците през тази година. Определено добре им се отразява освежаването след толкова мрачнотии. При това са така добре подбрани, че пак са си „Fantasy, SF, Horror, Crime, Mystery and more…”. В случая може би „море, хорър и още нещо...“.


Като че ли този брой наистина минава предимно под знака на хоръра. Няма лошо, аз обичам. А и вие също, щом четете това ревю. 

„Наемник“ на Бранимир Събев е отличен в конкурса за фентъзи разказ на списание Дракус. Зловещо-забавна приказка, в която има от всичко по малко, че дори и еротична сцена. Хареса ми името на главния герой, иска ми се да чета поредица за него. Бранимир Събев е останал верен на способността  си да създава атмосфера. С друг автор не ми се  е случвало по този начин – четеш си и уж ти се струва, че това е нещо, написано за момчешко забавление... и изведнъж откриваш, че си затънал с двата крака, та после едвам се измъкваш.

„Цената на магията“ – Флориан Пекаж. Другият отличен разказ в конкурса. Романтично, красиво написано произведение със средновековно излъчване. Авторът показва усет към детайла по начин, по който далеч не всеки го умее.Неочакваният край не е свръхоригинален, но си е доста добър и ми хареса. Между другото, видях и разказа на Флориан Пекаж за конкурса на името на Агоп Мелконян. В Дракус е пратил по-хубавия ;)

„Дръпни си“ – Иван Атанасов. Уха! Майсторски забъркана каша от Фреди Крюгер, компютърни специалисти, бабандоле, което не знам какво е, малко вампиризъм, повечко трева и възмутена съседка. Перфектен баланс, жив език, симпатична, добре дозирана ирония. Да беше дозирал така и тревата главният герой, ама на! Само не разбрах Снъф съществува ли наистина, но пък на кого му пука? Хареса ми!

„Нощта срещу 1 ноември“ – Валентин Попов. Тези с трогателните семейни драми и задгробните мистерии най ги обичам. Накрая леко ми се изгуби логиката, но някой път ще питам автора за подробностите от замисъла му. По-важното е, че и с изгубена логика пак ми хареса, а това значи много при човек като мен, който в логиката се кълне. Между другото, едноименният сборник ще бъде част от подаръка за рождения ми ден, лично си го избрах. Предпочитах изненада, но като не може, хубава книга е вторият най-добър подарък (след изненадата).

„Лична карта“ – Иван Шивачев. Русенски разказ, ура! Считам за важно да си личи от кой край е авторът, най-малкото поне от коя държава. Ще ми се да виждам по-малко герои с американски имена в нашата литература. Затова, адмирации от мен за Иван Шивачев, най-малко по две линии: хем Русе, хем и темата за древното ни минало. На такъв коктейл няма как да устоя. И тук имам някой и друг въпрос по логиката, но ще си го премълча, абе много съм добричка тая вечер, сигурно е от хубавите разкази.

“Home sweet home” – Явор Цанев. Яворе, ако продължаваш така, съвсем ще се откажа да летя в космоса! А сериозно, считам за отличителна черта на автора да вижда сюжети на места, където другите няма да забележат нищо. Включително да открива потенциал за ужас навсякъде. Стига да поиска. Тук е поискал. Чудя се, има ли още планети и какво чака там?

„Жител на Каркоса“ – Амброуз Биърс. Срам, нищо не знаех за автора. А трябвало. Класиците затова са класици, защото са си го заслужили. Прочетете и ще видите. Образец.

И един прекрасен, фин и пикантен десерт – хорър хайкуто на Весислава Савова. Шоколад с чили. Много ми харесаха. Много ме настръхнаха. Не стига, че всяко за себе си е въздействащо, ами и всичките заедно те потапят в друга реалност. В която в полунощ е будна само порцелановата кукла.

Ами това е. Прочетете, ще ви хареса.
И напомням за конкурса „Вдъхновени от Краля“. Срок – 21.09.2014. Ограничение 6666 думи.

към Читателски дневник



неделя, 29 юни 2014 г.

Добрият човек и 35-годишната жена


Обикновено чета  по-други неща. Но моята приятелка Цеци е в период „съвременна българска литература“ и иска да съпреживява. Затова послушно прочитам книгите, които ми дава. Все пак, винаги е добре човек да знае още и още. Понякога тези книги ми идат малко на мъка. Понякога съм щастлива от попаденията.
Та... напоследък четох два сборника разкази на Калин Терзийски. По-старите – „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и „Имен ден за добрия човек“ (2011)
Калин Терзийски, знаете, е противоречиво явление в днешната българска литература. Някои го обожават и го намират твърде интересен, други го хулят, задето си бил въобразил, че е писател. Характерното за него е, че първата му професия е много далеч от литературата (макар че всъщност изобщо не е) – той е дипломиран психиатър и е работил няколко години по специалността си, при това не някъде в чистичък, хубав кабинет, а в голяма психиатрична болница.
Другото характерно е, че Калин Терзийски е писател-стриптийзьор. И то не до гола кожа. До кости. Всички гадости и щастия, които са му се случили, всички простотии, които е извършил – всичко е предоставено на читателя за свободна консумация. Дето вика приятелката Цеци, той е неуязвим, защото всичко си е казал. Сега, разбира се, ние няма как да знаем дали е точно така, но очевидно похватът му е най-малкото така да изглежда.
Което създава добро впечатление. Докато обаче не започне да изглежда твърде суетно. Аз-личната форма е добра за характеризиране на герои, но когато всеки път героят е идентичен с автора, в един момент ти идва малко в повече. Да, разбрах много добре, че Калин Терзийски иска да каже на хората много неща. Тези неща са важни, нужни и сигурно ще отворят нечии очи. Но, казани по този начин, те звучат доста назидателно и това на читателката Нели Цветкова не й харесва.
Освен това, тук вече си е въпрос на вкус, не ми допадат разкази от типа: „Седях и пиех кафе, една муха кацна на масата и това ме наведе на следните мисли: (следват мисли) Край.“ Може би съм разглезен читател в една комерсиална епоха, но на мен ми се иска в разказа нещо да се случи и това да ме накара да си мисля за разни неща. Аз да мисля, не авторът директно да ми сведе своите мисли. Нали четенето все пак е пресътворяване. И ето сега тук се явява едно противоречие, защото самият Калин Терзийски казва, че не уважава четенето за забавление и иска чрез книгите си да кара хората да мислят. По което сме на едно мнение, но някъде в разбирането за прийомите явно се разминаваме. Но няма лошо, защото Калин Терзийски е достатъчно голям, за да не му пречи, че една читателка има възражения срещу методите му.
А аз за себе си все пак намирам достатъчно хубави неща в творчеството му. Просто ги пазех за десерт.
Първо, прозиращата между редовете личност на автора. Винаги много важна за възприемането на произведението. В случая – ръбат и благороден, единак и общественик, готов на глупости, готов и на смирение, излъчващ мъжкарство и интелектуалност в добре премерено съотношение. Това виждам аз. Въздейства ми. Харесва ми.
Второ, стилистика. Супер! Цветна реч, добра игра с думите, попадения, които не си срещал другаде и които доставят удоволствие или ти зашлевяват по някой шамар. Не видях много експерименти с формите, но държа да спомена „Стаята, гледката, ваната“ от „Имен ден за добрия човек“, който е много сполучливо завързан на фльонга.
Трето, топлинка. Ами да, така мисля. Писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато покажат топлинка. При Калин Терзийски я има в достатъчни количества и, ако на някого му е студено в момента, веднага изброявам: „Кучката Лора“, „Пешо Морския“, „Дядо Коледа като млад“, „Самотният наблюдател“ от „Любовта на 35-годишната жена“; „Луцифер или горещ ден“ и „Имен ден за добрия човек“ от „Имен ден за добрия човек“.
Четвърто, безскрупулност. Какво да ви кажа, писателите-мъже са харесвани от читателките-жени, когато наред с топлината покажат и нужното количество безскрупулност. Като например в „Четене в тролея“ от „Имен ден за добрия човек“ или в разказа, дал името на сборника „Любовта на 35-годишната жена“.
Пето, ирония и самоирония. Кой не обича, особено второто. Така усещаш известните хора по-близо до твоето ниво, защото, видиш ли, те също имат слабости. Тук за мен безспорна перла е разказът „Напоследък“ от „Любовта на 35-годишната жена“.
В заключение, поставям тези два сборника в графата „По-скоро да“ (чела съм и „Лудост“, хареса ми повече). Ако не беше усещането ми, че значителна част от разказите по съдържание са по-скоро есета, бих ги сложила и в „Любими“. Определено искам някой ден да прочета и по-късните сборници на Калин Терзийски, казват, че те били „по-хард“, не знам какво значи. Но май повече искам да прочета романите. 

към Читателски дневник

четвъртък, 26 юни 2014 г.

Представяне на "Сълза за мама" в Борово


Снощи, 25.06.2014 г., представихме сборника "Сълза за мама" в читалище "Искра" в Борово. И сега, докато малкият Луцифер ходи по клавиатурата, се опитвам да ви разкажа за това.
Денят преди представянето беше пълна каша. Аз от няколко дни лежа вкъщи с навехнат крак и всичко ми е пълна каша, но това беше особено кашаво. Половината организация я правих задочно, по телефона и чрез приятелки, а аз обичам лично да пипна. Но те, милите, се справиха прекрасно. Даже се сетиха за неща, които не ми дойде на ум да им кажа.
И така, дойде моментът вчера на обяд, когато трябваше да се срещна с гостите от Козлодуй - Роси Савова, семейството й и колежката й. Приятелката Цеци, явяваща се главен организатор и координатор на всичко, три пъти ми промени часа на явяване, като последния път го изтегли с един час по-рано в последния миг. Добре, че съм свикнала на оперативност.
А срещата беше вълнуваща и чудесна и си говорихме за литература, но май повече за работа. Роси, и тя като нас, е във водовъртежа на социалните дейности. Освен това обаче е и поетеса и от снощи аз съм щастлив притежател на нейната стихосбирка "Въглени за късна есен".


Когато гостите отдалеч отидоха да си отдъхнат, просто преминах на следващата маса, където Цеци ме очакваше с Явор и Кети - нашите издатели. Освен това, приятели, колеги, абе в един кюп сме в много отношения.
Последва разходка до нашата тракийска гробница, а там беше зелено и красиво и отсреща се виждаха хълмовете около Борово... и това беше моментът на релакс, от който се нуждаехме всички.


В 17 часа, особено разкрасена и вече изпотена от задушното време, бях в читалището, готова да посрещам гости. Първият щастлив момент беше пристигането на кака Златка. С нея дълго бяхме колежки и един от разказите в книгата й е посветен. Същият този разказ, "Топличко" има поощрителна награда от конкурса "Елате ни вижте" - Георги Дамяново. След като получих прегръдката на кака Златка, нататък всичко беше по-лесно и на късмет.


Представянето започна с почерпка, но тази почерпка не беше случайна. Поднесох на гостите бонбони "Кръц-кръц" и лукчета. Който е работил социална работа на терен, знае как възрастните хора винаги имат в джоба такива бонбонки, за да почерпят минаващо комшийско детенце. Или пък ги държат някъде близо до леглото, където лесно ще ги стигнат и така ще се отсрамят пред посетилия ги социален работник, момичето от патронажа, сътрудника от рехабилитационния център. Макар и наритани от живота, нашите майки и баби държат да запазят достойнството си и да се проявят като гостоприемни домакини. Те отказват да получават, без да дадат нещо.

За мен тези малки, евтини бонбончета, са символът на социалната работа. Социалният работник не изяжда една торба сол със своите потребители. Той яде бонбони "Кръц-кръц". И в това време протяга ръка и поема мъката. Колкото може. А понякога после сяда и пише. Като мен.
Така се роди "Сълза за мама", сборникът, за чието представяне ви разказвам.
Снощи прочетохме три разказа. Имаше и сълзи, и смях, защото такъв е  животът, шарен. Поговорихме си малко, а после взеха думата гостите.
Аз тук ще замълча скромно, защото още се чувствам зашеметена от всички хубави неща, които чух за себе си и за книгата. Искрено се надявам наистина да е толкова добра, колкото беше казано, защото ако е така, значи съм успяла да кажа това, което исках.



 Издаването на "Сълза за мама" е част от една културна инициатива на Община Борово, която включва финансирането на 5 книги от местни автори. Поводът е 30-годишнината от обявяването на Борово за град. Други празнуват с трапези, а ние - с лукчета и култура. Дано сме на прав път.
Средствата от продажбите се връщат обратно във фонда и ще бъдат използвани за заплащането на следващите книги. 
Благодаря на всички приятели, които бяха до мен снощи и в дните на подготовката. И винаги. Благодаря на кмета, управленския екип и общинския съвет, които направиха възможно издаването на "Сълза за мама" и книгите на другите автори! Управленци, които подкрепят културата, са управленци с поглед в бъдещето. Езикът и културата са тези, които са помогнали на народа ни да оцелява през вековете.
Благодаря на семейството ми за подкрепата!


А сега отивам да пиша. Или може би да чета новата книга на Явор Цанев, "Слънчогледите".



А вие прочетете "Сълза за мама".


вторник, 27 май 2014 г.

"Ясновидката" - второ издание


С удоволствие съобщавам на всички приятели, че книгата "Ясновидката" е издадена вече и на хартия. Стана много красива, а снимката е ужасна, но, разбира се, аз съм писател, а не фотограф.
Тъй като засега не се предвижда "Ясновидката" да се появи в книжарниците, желаещите могат да я поръчат в коментар под тази публикация или да се свържат с мен на лично съобщение във фейсбук. Цената на книгата е 6 лв. 

вторник, 6 май 2014 г.

Гергьовско

Днес гледам, че доста хора усилено се питат във фейсбук: защо точно агне, защо жертвоприношение и какво му е християнското на всичко това?
Разбира се, че не е (само) християнско... То си е част от религията на човечеството, която винаги е била една и съща, макар и наричана с различни имена.
Голяма част от религиозната митология всъщност отразява знания от астрономията и други науки. И там почти всичко се върти около... това, около което се върти и планетата Земя - Слънцето.
Аз няма да навлизам в подробности, защото не това е целта на статията. Ще кажа само няколко думи за символиката. Разбира се, всички сме чували, че в момента се намираме в края на ерата на Риби и ни предстои влизане в тази на Водолея. Според други автори, дори вече сме преминали границата,  и то още в края на XIX век. Все едно, въпросът е в това, че епохите се сменят приблизително на 2000 години и редът им върви обратно на познатата ни поредност на зодиакалните знаци.
Тоест? 2000 години преди новата ера е властвал Овенът, а преди него - Телецът. За доста голяма част от този период има данни за културата, бита и вярванията. И от тях се вижда как постепенно символите се променят в съответствие с водещия знак. Обикновено той се среща и в следващата епоха, но вече като антагонист и/или като жертвено животно.
 Но първо ще си позволя за момент да се върна още по-назад в хилядолетията, защото ми се иска да спомена египетския сфинкс, изобразен като лъв с човешка глава... и за който напоследък се говори, че всъщност е на 10 000 години. А 10 000 - 8000 г.пр.н.е. е епохата на Лъв.
Що се отнася до цивилизациите, за които имаме повече данни, ето картинката. Зевс е изобразяван като бик, Минотавърът е човек с бича глава. В древната елинска култура жертвоприношението на бик се извършва в най-тържествени случаи и при най-големи бедствия.
... А в Стария завет вярващите, които се кланят на Златния Телец, са грешни... Учили са ни, че той е символ на сребролюбието, но според мен тук конфликтът просто символизира това, че старата епоха вече си е отишла и Овенът трябва да встъпи в правата си.
И се появява Мойсей, с неговите рогца, а агнецът става основното жертвено животно при старозаветните християни.
Следва Исус, който нахранва множество хора с две риби и пет хляба. Постепенно рибата се налага като обредна храна. Но тя някак не успява да измести агнешкото. Да не говорим, че в световен мащаб, особено пък в последните няколко столетия, нещата стават съвсем сложни и в картинката се включват пуйки, великденски зайци и камионът на Кока-кола. Мисля, че причините за това са: повече мобилност, повече търговия, повече обмен на информация, по-малко религиозна ревностност.
Логично е да се запитаме какво следва при Водолей? Нима на празник най-голямото лакомство ще е чаша вода?  А защо не, питам аз. Нали в идващата епоха се очаква да постигнем духовно извисяване и чистота? Може би хората от новата ера ще знаят, че празникът не означава трапеза, а единство на душите и почит пред величието на природата.
Дано само не се окаже, че водата ще е най-голямо лакомство, защото ще е трудно достъпна...


Но аз не отговорих на въпроса защо е нужно да има жертвоприношение. Просто е. Човекът отдавна е разбрал, че за да се случи нещо хубаво, трябва да се пожертва нещо. Огледайте се. Жертвоприношенията и саможертвите са навсякъде около нас. Не само в бита и фолклора ни, а и в нашето съвременно ежедневие. Това не е кръвожадността на боговете. Това е кръговратът на вещества и енергия в природата. Това е животът.


вторник, 15 април 2014 г.

С Краля по Зеления път

Имам задача за домашно.
Изключително приятна задача. Да чета Стивън Кинг и да се вдъхновявам. Доста негови книги съм изчела, но досега не съм се сещала да се вдъхновя. Идваше ми наум да се уча, да се вторачвам в това как-той-го-прави. Но не и да му позволя да напои сетивата ми със своята атмосфера и после да ми драсне клечката.
Разбира се, това последното, е много по-трудно. С обявяването на конкурса „Вдъхновени от Краля“ Явор Цанев ни пусна да ходим по ръба. Знаел го е, бас държа.
Предполагам, че непосветеният читател вече ме е разбрал неправилно. Всички, които не са чели Стивън Кинг (и някои от тези, които са го чели), си мислят, че той просто пише за някакви ужасии. Че го наричат Краля на хоръра защото е много талантлив в ужасяването и много на „ти“ със зомбитата, таласъмите, вампирите и извънземните.
Само че Стивън Кинг е нещо много повече. Той създава реалности и те потапя в тях с главата надолу. И винаги в центъра на тези реалности са хората, и теб те боли за тях. И аз ще го докажа, като ви разкажа за „Зеленият път“. Можех и с „Буик 8“, но това някой друг път.
Книгата не е нова, никак даже. Излязла е 1996-та година, а след 3 години е филмирана. Както чувам, много сполучливо. Някой ден ще видя как, но точно сега няма да си развалям удоволствието от филма, като го изгледам веднага след прочитането на книгата.
Представят „Зеленият път“ например така: „В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.“
Аз я видях малко по-иначе. Професионална деформация, предполагам.
В заглавието няма нищо интригуващо, затова и толкова време не привлече вниманието ми. В края на краищата, при такова огромно творчество на Стивън Кинг, няма как да съм прочела всичко негово.
Но ако ви кажа, че името „Зеленият път“ идва от зеления линолеум, с който е застлан коридорът в отделението за осъдени на смърт в един затвор? И този коридор води към помещението с електрическия стол? Това вече е друго, а?
Тук човек би си помислил, че в книгата ще има екзекуции, агресия, затворнически сбивания, надзирателски жестокости. Всъщност има. И въпреки това романът е изпълнен с човечност. Защото това прави Стивън Кинг. Той разказва за малките хора, среща ги със злото и им дава възможност да бъдат герои. И те наистина стават герои. Макар понякога да не си го признават.
Пол Еджкоум, главният надзирател, обяснява, че той и колегите му се държат внимателно с осъдените, защото те са на ръба на психичния срив и не бива да бъдат дразнени, за да няма неприятности. Скоро разбрах, че той омаловажава своите и техните заслуги. След някоя и друга страница реших, че те действат по-скоро като доброволци социални работници и психолози, а докрая вече знаех истината. Надзирателите от „Зеленият път“ са просто добри и свестни хора и осъзнават, че насреща си имат също хора, независимо от това, какво те са извършили в даден момент. И правят нужното.
Ето пример.
Процедурата изисква екзекуциите да бъдат репетирани. За времето на репетицията осъдените се извеждат извън сградата, за да не виждат какво се случва. Но не просто се извеждат, а се измисля някакъв повод,  така че те нищо да не заподозрат. Всички заедно се включват в този театър, никой не мрънка, никой не издава истината. Като се замислиш, защо да щадиш някого, който и без това съвсем скоро ще умре? Ами, изглежда има защо и героите нямат никакви съмнения в това.
Те са готови да дадат милост, разбиране и утеха. Готови са потърсят човека под маската на престъпника и да му дадат шанс, не да живее, защото нямат това право, но да си отиде с мир. Те не мразят и не съдят. Знаят, че има кой да  го прави вместо тях. И че трябва да има равновесие.
Сега да не си помислите, че цялата книга е населена само с ангели? Разбира се, че не, но те определено са ми любимите. Освен тях има още: много симпатичен чернокож лечител, чиято съдба ще ви скъса сърцето; лигаво връзкарче-злодейче без морал; интересен французин, обречен на мъчителна смърт; любов, която дава смисъл на живота; приятелство, способно да прекрачи граници; красива, фино поднесена мистика. И една гениална мишка.
Всичко има в тази книга, която не те оставя да спиш. Защото те кара да се замислиш за своя собствен Зелен път. Пътят, по който вървим всички ние. И не е без значение как точно го изминаваме.  

Нели Цветкова

Читателски дневник

неделя, 13 април 2014 г.

Евтаназия

фантастичен разказ

Из книгата „Кратка история на евтаназията”, Майкъл Моулдън

Стр. 12
„... Всъщност, идеята за евтаназията никога не е била чужда на човешкото мислене. Във времената на рицарски битки, партизански движения и войни е било въпрос на дълг да отнемеш живота на ранения си другар, ако той не може да бъде спасен. Целта е била да се прекрати агонията, както и да не се допусне попадането му в ръцете на врага...”

Стр. 40
„... В началото на XXI век борбата между противниците и защитниците на евтаназията на хора все още била силно ожесточена. Световно признати авторитети публично проповядвали за правото на свободен избор, толкова по-важен, ако някой е принуден да търпи болки и унизителна безпомощност в края на дните си. Опонентите им пък се позовавали на Хипократовата клетва и святия дълг на медиците да защитават живота на всяка цена. Огромно влияние оказвали и световните религии, настояващи за нетърпимост към всяка форма на самоубийство...”

Стр. 43
„... Разбира се, проблемът бил основно в необходимостта от чужда помощ. Обществото дълго време не желаело да поеме отговорността да назначи „благородни палачи”. Едновременно с това в много държави продължавали да действат смъртните присъди, в крайна сметка също изпълнявани от хора. Тази неравнопоставеност била сочена като пример за лицемерие...”

Стр. 86
„... През 2053 г., след обединението на народите, Световното правителство извършва драстични промени в много закони, мотивирайки се с правата на личността. Тогава най-накрая е узаконена и евтаназията, но тя все още може да се практикува само при определени условия. Свободомислещите хора ликуват. Следват години на съдебни спорове по конкретни казуси и създаване на прецеденти...”

Стр.99
„... През 2074 г. се приема поправката Моулдън. Тя е основана на дефиницията на Световната здравна организация, която определя здравето като „състояние на пълно физическо, психическо, емоционално и социално благополучие, а не само липса на болест или недъг”. Съгласно поправката Моулдън всеки дефицит, който причинява на личността непоносим дискомфорт, е достатъчно основание да се иска евтаназия... „

Стр. 115
„... От екзотика и авариен изход евтаназията се превръща в нормална опция. Успоредно с това, заради икономическите условия и културния упадък, все повече хора считат, че са дълбоко нещастни и не си струва да живеят. С увеличаване на броя им, за болниците става непосилно да обслужват желаещите да умрат. Натрупват се чакащи за услугата, а това поражда обществено недоволство. Избухват и първите протести...”

Стр. 126
„... Земното население е намаляло до 5.3 милиарда. Членовете на Световното правителство са доволни от тенденцията, но не и от резултатите. За да постигнат планираното намаление на популацията, е необходимо да се увеличи скоростта на процеса. Исканията на протестиращите им подсказват начина. Така се стига до въвеждане на лицензионния режим... „   



Стр. 158
„... С преминаването на дейността евтаназия в частния сектор тя се усъвършенства. Клиентите могат да избират между над сто вида смърт, включително и мъчителна, ако желанието им е такова. Най-прилагани все пак са средствата с неусетно действие. Предлагат се преференциални цени за семейства и групи, както и специалната услуга „изпълнение на последно желание”. В борбата си за клиенти търговските агенти не пестят въображение. Утвърждава се практиката вместо такса клиентът да завещава имуществото си на фирмата. В следващите 30 години земното население намалява под 2.5 милиарда...”

Стр. 196
„... През 2168 г. на тайно заседание Световното правителство отчита, че целта е постигната. Хората на земята са 1 милиард. Оцелелите могат да продължат да живеят. Последните икономически анализи сочат, че броят на земното население трябва да се поддържа над един критичен минимум, в противен случай ще се стигне до демографски и икономически срив. В изпълнение на новата правителствена политика се създава Световната агенция по евтаназия, а лицензите на частните фирми се отнемат. Достъпът до услугата се затяга сериозно. Това предизвиква серия от несполучливи протести, които бързо затихват. Скоро обаче системата, която следи индивидуалните чипове, започва да подава обезпокоителни сигнали за масови изчезвания...”

Стр. 222
„... Нелегалната евтаназия процъфтява. Правото на свободна смърт се прокламира като висше човешко благо и е в основата на революционни идеологии. Оформят се ъндърграунд общности. Икономиката започва да усеща последиците от липсата на работна ръка. Световното правителство набелязва мерки за насилствено увеличаване на раждаемостта...”

Стр. 250
„... През 2201 г. настъпи пробив в биолаборатория. Последвалата епидемия взе огромен брой жертви. Дори членовете на Световното правителство загинаха. По последни данни, на земята са останали няколко десетки хиляди души население. Към днешна дата, не е имало нови случаи на заболяването от 35 дни. Известно е, че инкубационният период на мутиралия микроорганизъм е 42 дни. След седмица съдбата на човечеството ще стане ясна.
Аз, Майкъл Моулдън, потомък на автора на гибелната поправка Моулдън, написах тази книга, за да се знае и да не се забравя истината за случилото се. След толкова години на лицемерие, може би на прага на смъртта си, е време човечеството да нарече нещата с реалните им имена. Дано не е късно за това. След седмица, ако сме живи, ние, шепата оцелели, ще имаме последен шанс да се обединим и наново да изградим света. Само още седмица.
17.05.2202 г.”

Добавка с друг почерк:

„23.05.2202 г. Епидемията се върна. Мистър Моулдън е мъртъв. Ако има бог, дано ни прости.”

Нели Цветкова

четвъртък, 20 март 2014 г.

"Огледалото" в "Дракус"

            "Вежен
            “Брат ми, къде си? Отговори ми! От три дни те викам, къде се покри, копеле? Добре ли си? Мамка му, идвам да те намеря!”
Най-вероятно диването е забъркало поредната си каша и сега се крие. Няма да е задълго. Никога досега не ми е било проблем да проникна в съзнанието му, за да предам съобщенията си. Както и да уловя неговите отговори в мига, в който той ги формулира. Много е просто. Аз съм телепат.
Семейството ми е сред посветените. Майка ми беше лечител,  баща ми – ясновидец. Красен може да материализира желанията си. Неговата дарба е наистина интересна. Понякога се шегувам, че е точно като магьосник от приказките. Поглежда те, хвърля към теб мисъл, примерно “Да ти порасне косата”… и ето че на главата ти се вее буйна грива. Забавна дарба, само да не злоупотребяваш с нея. Но моето братче знае ограниченията. Както и всички ние.
Само че къде се е дянал?"

Из "Огледалото", Нели Цветкова


Целия разказ можете да прочетете в брой 1/2014 на списание "Дракус".


петък, 14 март 2014 г.

Пролет за теб

Ела и чуй как идва пролетта.
И вдишай въздуха, пропит от влага,
с ухание на бъдещи цветя.
По тротоарите снегът се сляга

и всичко се превръща във вода.
Нали животът ражда се във нея?
Излиза вятърът на свобода,
нетърпелив отново да запее

рефрена, който носи лудостта
и кара този свят да се люлее.
Ела и виж. Поискай пролетта,
А после...

остави я в теб да се разлее.