Напоследък почти не чета на
хартия, но тия дни се залових да наваксам поне с книгите на няколко приятели.
Започнах с „Клуб „Анонимна лакомия“ на Кристина Маринова и, както не ми се
четеше хартиено издание, така не оставих книгата, докато не я завърших.
Веднага ще кажа, да, познавам се
с Крис лично и да, тя е Фортуна, също като мен. При това е лауреат на първия ни
конкурс за къс разказ „Мостове“, и то напълно заслужено. Ако обаче някой си
мисли, че това ревю ще бъде част от критикуваната напоследък система за взаимни
хвалебствия между авторите, да си гледа работата. Аз съм Дева, бе хора! Докато
не накритикувам някого, не заспивам вечер. Обаче, не се и съмнявайте, че също
така и ще я похваля. За абсолютно всичко, за което е заслужила.
Кристина определя романа си като
крими и чиклит. Аз казвам, че той е двете, плюс още много. Преди всичко, това е
една книга за любовта. За семейството, което ни подкрепя, дори когато грешим;
за истинските приятели, които са готови
заради нас понякога да вършат глупости и да поемат рискове; за хората, които
имат в сърцето си място за онеправданите и се стараят да им помагат. И, разбира
се, за истинската, голямата любов между мъжа и жената, която движи света.
Клуб „Анонимна лакомия“ е книга,
толкова топла, че ти къса сърцето. Приисква ти се да имаш в своя живот нещата,
за които се разказва в нея. А, ако вече ги имаш, се преизпълваш с благодарност,
защото осъзнаваш колко са ценни.
Освен всичко, това е патриотична
книга. Нашият любим град Русе е в нея с чара си, с историята си, с
емблематичните места. Всеки, който го познава, добива ясна представа къде и как
се случват събитията. А който не го е посещавал, сигурно би поискал по-скоро да
се потопи в атмосферата му.
Но всички красиви послания не
правят тази книга захаросана. В нея има много темперамент и една динамика,
която на моменти даже трудно се следва. Има, признавам, и известна
многословност, най-вече когато главната героиня Доротея се обръща към читателя
(повествованието е в аз-лична форма), за да разкрие себе си и да сподели своите
разбирания. Тъй като знам откъде Доротея е взела това си качество, напълно в
духа на романа ми се иска да кажа: „Кристино, млъкни малко, наду ми главата!“.
Но истината е, че Кристина не трябва да млъква. Защото проблемите, за които тя
говори, са твърде важни и някой трябва да крещи за тях.
Това са проблеми, които донякъде
са табу в днешния свят на възвеличаван егоизъм, възхвалявана жестокост и
промивки на мозъци. Иска се смелост, за да се говори за това, как обществото притиска
индивида, докато му спре въздуха, за да го вмести в своите измислени стандарти
и да не му позволи дори и да помисли, че може и иначе. Да го накара да забрави,
че трябва да бъде преди всичко приятел на себе си. Това общество, с неговите
неумолими норми, дава сила на една определена категория хора – тези, които
нараняват. Безсъвестно, безотговорно рушат съдби, затриват животи, със съзнанието
за безнаказаност. Всички ги виждаме
около нас, но обикновено не смеем да ги посочим с пръст, защото обществото ги е
легитимирало.
Но Кристина Маринова ги е
посочила и с това заслужи завинаги възхищението ми.
Обещах критика, няма да я
пропусна. Аз, като върл любител на книги и филми за серийни убийци, смятам, че
можеше криминалната нишка да се разработи по-добре. Знам, че акцентът е другаде
и криминалната история е по-скоро похват, чрез който да се поставят важните
въпроси. И все пак, ми се искаше да видя повече.
Щеше ми се също така да е малко
по-ясна мотивацията на участниците в основната любовна история. Няма да давам
подробности, за да не разкривам тайните на сюжета. И знам, че любовта е нерационална.
Но все пак, в развитието на тази нишка сякаш има известна накъсаност и
моментите на прелом не са достатъчно добре показани.
Но голяма работа! Ако романът
беше съвършен, накъде щеше да се развива авторката? Честно казано, тези
пропуски аз определям като дреболии на фона на важното – една книга, написана
на наднационално ниво, но в същото време подчертано българска; роман, изпълнен
с топлота, емоционалност и динамика; произведение, говорещо за важни проблеми
на нашето съвремие. Мой любим роман.
Поздравления за издателство „ИвиПет“
за добрия избор и за смелостта им да подкрепят съвременни български автори.
А от Кристина Маринова очакваме
нова книга. И по-бързо, ако може.
