петък, 13 юли 2018 г.

Клуб "Анонимна лакомия" - Кристина Маринова

Напоследък почти не чета на хартия, но тия дни се залових да наваксам поне с книгите на няколко приятели. Започнах с „Клуб „Анонимна лакомия“ на Кристина Маринова и, както не ми се четеше хартиено издание, така не оставих книгата, докато не я завърших.
Веднага ще кажа, да, познавам се с Крис лично и да, тя е Фортуна, също като мен. При това е лауреат на първия ни конкурс за къс разказ „Мостове“, и то напълно заслужено. Ако обаче някой си мисли, че това ревю ще бъде част от критикуваната напоследък система за взаимни хвалебствия между авторите, да си гледа работата. Аз съм Дева, бе хора! Докато не накритикувам някого, не заспивам вечер. Обаче, не се и съмнявайте, че също така и ще я похваля. За абсолютно всичко, за което е заслужила.
Кристина определя романа си като крими и чиклит. Аз казвам, че той е двете, плюс още много. Преди всичко, това е една книга за любовта. За семейството, което ни подкрепя, дори когато грешим; за истинските приятели,  които са готови заради нас понякога да вършат глупости и да поемат рискове; за хората, които имат в сърцето си място за онеправданите и се стараят да им помагат. И, разбира се, за истинската, голямата любов между мъжа и жената, която движи света.
Клуб „Анонимна лакомия“ е книга, толкова топла, че ти къса сърцето. Приисква ти се да имаш в своя живот нещата, за които се разказва в нея. А, ако вече ги имаш, се преизпълваш с благодарност, защото осъзнаваш колко са ценни.
Освен всичко, това е патриотична книга. Нашият любим град Русе е в нея с чара си, с историята си, с емблематичните места. Всеки, който го познава, добива ясна представа къде и как се случват събитията. А който не го е посещавал, сигурно би поискал по-скоро да се потопи в атмосферата му.
Но всички красиви послания не правят тази книга захаросана. В нея има много темперамент и една динамика, която на моменти даже трудно се следва. Има, признавам, и известна многословност, най-вече когато главната героиня Доротея се обръща към читателя (повествованието е в аз-лична форма), за да разкрие себе си и да сподели своите разбирания. Тъй като знам откъде Доротея е взела това си качество, напълно в духа на романа ми се иска да кажа: „Кристино, млъкни малко, наду ми главата!“. Но истината е, че Кристина не трябва да млъква. Защото проблемите, за които тя говори, са твърде важни и някой трябва да крещи за тях.
Това са проблеми, които донякъде са табу в днешния свят на възвеличаван егоизъм, възхвалявана жестокост и промивки на мозъци. Иска се смелост, за да се говори за това, как обществото притиска индивида, докато му спре въздуха, за да го вмести в своите измислени стандарти и да не му позволи дори и да помисли, че може и иначе. Да го накара да забрави, че трябва да бъде преди всичко приятел на себе си. Това общество, с неговите неумолими норми, дава сила на една определена категория хора – тези, които нараняват. Безсъвестно, безотговорно рушат съдби, затриват животи, със съзнанието за безнаказаност. Всички ги  виждаме около нас, но обикновено не смеем да ги посочим с пръст, защото обществото ги е легитимирало.
Но Кристина Маринова ги е посочила и с това заслужи завинаги възхищението ми.
Обещах критика, няма да я пропусна. Аз, като върл любител на книги и филми за серийни убийци, смятам, че можеше криминалната нишка да се разработи по-добре. Знам, че акцентът е другаде и криминалната история е по-скоро похват, чрез който да се поставят важните въпроси. И все пак, ми се искаше да видя повече.
Щеше ми се също така да е малко по-ясна мотивацията на участниците в основната любовна история. Няма да давам подробности, за да не разкривам тайните на сюжета. И знам, че любовта е нерационална. Но все пак, в развитието на тази нишка сякаш има известна накъсаност и моментите на прелом не са достатъчно добре показани.
Но голяма работа! Ако романът беше съвършен, накъде щеше да се развива авторката? Честно казано, тези пропуски аз определям като дреболии на фона на важното – една книга, написана на наднационално ниво, но в същото време подчертано българска; роман, изпълнен с топлота, емоционалност и динамика; произведение, говорещо за важни проблеми на нашето съвремие. Мой любим роман.
Поздравления за издателство „ИвиПет“ за добрия избор и за смелостта им да подкрепят съвременни български автори.
А от Кристина Маринова очакваме нова книга. И по-бързо, ако може.



четвъртък, 15 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 3

към Синьото мънисто - 2


Финият свят

- Започваш ли да си спомняш? – усмихна се Балодис.
- О, да – грейна насреща й Сара. – Това е нашият свят и аз се върнах. Ти си моята наставничка. И аз те обичам. Обичам всичко тук. Толкова е хубаво да съм си пак у дома. Там беше... – тя смръщи чело.
- Не бързай – с повелителен жест я възпря Балодис. – Знаеш, че не е хубаво веднага да се започва с прегледа на задачата. Имаш право на заслужена почивка. Искаш ли да отидем при извора?
- Надявах се да го предложиш.
Изворът беше мястото, където се раждаха младите души. Всички обичаха да ходят там. Реката бе като огромна фуния, преминаваща по земната ос. Река от енергия. Представляваше невероятна гледка. В единия край се вливаше енергията, която бе готова да получи нов живот. Отделяха я звездите, полека-лека, докато изцяло станат част от реката. Всичко от материалния и нематериалния свят, което се нуждаеше от ново начало, отиваше там. Първо реката течеше бавно и спокойно. Уморено. Цветове, светлини, звуци и сили там се смесваха в невероятна хармония. Някъде се ръсеше червеникав звезден прах, другаде се точеше гъста тъмносиня материя с мекотата на кадифе. Огнени искри и елегантни ледени кристали съжителстваха безгрижно и радостно. Усмивки, шепот, взривове, отчаяние, тъмнина, мекота – всичко тук бе едно цяло. 
Постепенно реката забързваше хода си, завихряше и създаваше най-невероятни форми. Някъде се пенеше меко и гальовно, другаде образуваше водовъртежи или лудо се спускаше по прагове. Жителите на финия свят обичаха да се разхождат по бреговете й, да чувстват енергията, понякога да отдават по малко от собствените си сили в общия кипеж. Излизайки на полюса, реката изригваше като гейзер. Това бе краят й, но също бе и извор, така както началото й бе устие.
А това, което изригваше, бяха младите души, образувани във водовъртежите и праговете, събрали в себе си цялото многообразие на финия и материалния свят. Гледката беше неописуемо красива. Те се издигаха нависоко, после се разпиляваха във всички посоки, лудуваха и подскачаха, точно като деца, ликуваха, преизпълнени от щастие. Толкова много щастие имаше там, че всеки, постоял за малко при извора, после дълго време беше опиянен. Там всички ходеха да лекуват болките си, да търсят отговори на въпросите си, да събират сили за изпитания. Или просто да си починат.
Двете жени приседнаха до извора. Не говореха, а се отпуснаха и се отдадоха на щастието. Хората наоколо се усмихваха или направо се заливаха в смях. Някои се рееха във въздуха, други подскачаха нависоко като гумени топки, без да спират. Трети се разливаха и попиваха в бреговете, в растенията, после се събираха отново.
Малка блестяща сфера тупна между Балодис и Сара. Новородената душа издаде гальовен звук и се отърка в по-младата жена. Беше розова и гукаше. Сара погали душичката и й намигна: „Може някой ден да ти стана наставник”. Сладурчето се заля в гърлен бебешки смях и се изтъркаля нататък.
Балодис рязко вдигна глава, сякаш се вслушваше. След миг и Сара повтори жеста й. Двете се спогледаха напрегнато. После видяха Солриг. Беше сам.

България, по турско време

Влая метна през рамо вързопа с ризите и се запъти към потока. Босите й крака уверено тъпчеха прахоляка по пътеката. Силна и жилава, тя не усещаше тежестта на товара си. Слънцето прижуряше, затова момата побърза да се скрие в сянката на гората. Посрещнаха я птичи песни и отмаряща прохлада. Тя се усмихна и сините й очи заискриха дяволито. Подсвирна на гласовитото пиле, после му рече „Ето, сега ще те надпея”. Прииска й се да викне с цяло гърло, без да се страхува. Но дочу далечен конски тропот от пътя и се сви предпазливо до едно дърво.
- Чумичката да те тръшне – пустоса тя непознатия и навлезе набързо в дълбоката гора. Пътят беше главен, по него постоянно минаваха конници. Винаги бяха турски войници, българите нямаха коне. Но по-страшни от войниците бяха кърските разбойници. Те не се спираха пред нищо: убиваха новородени, отнемаха жени от мъжете им, насилваха старци и баби. Затова всеки знаеше: чуеш ли конски тропот – криеш се. Слава богу, никой не смееше да навлиза в тази гора. Всички знаеха за караконджула, който броди там. Виждали го бяха, плашеха му се. Само Влая не се боеше от тия от отвъдното. „Страшните са тука”, мислеше си тя.
Да бъдеш хубава мома беше проклятие. Тъй е било винаги и навсякъде. Хората не прощават хубостта. И животът не я прощава. А Влая бе родена красавица като капка. Такава и щеше да израсте. Майка й я гледаше ката ден и страхът й растеше. Знаеше, че такава хубост не е на хубаво и рано или късно щерка й ще бъде я открадната, я насилена. Тия работи ставаха често, че и с по-грозноватите. Времето вървеше, а майчиното сърце се свиваше в ужас.
Докато веднъж, както я гледаше, тя разбра какво трябва да стори. Грабна главня от огнището и я завря в лицето й. Остана белег, който прорязваше бузата на Влая, изкриви крайчеца на устата й и я направи да изглежда сякаш все се усмихва, ама ей тъй, насила. Но туй не стигаше. Когато Влая порасна, снагата й стана сочна и кръшна. Тогава майка й я научи да носи развлечени груби ризи, да ходи изгърбена и да накуцва. Като че ли помагаше, защото на петнадесет години девойката все още бе като волна птичка. До това време много други момичета от селото бяха станали играчка на минаващите аскери или пък бяха отвлечени за робини. А Влая стана друга. Обичаше да е сама. И единствена не се боеше от духа, който живееше в гората.
Срещала го бе. Знаеше, че е много тъжен. Душата му беше почернена и объркана, Влая усещаше това. Искаше й се да поговори с него, но той винаги изчезваше, щом тя се приближи. А вярваше, че няма да й стори нищо лошо. Влая знаеше, че понякога от мъка човек става звяр. Но не очакваше от караконджула да й навреди.
Хората от селото не знаеха, но тя беше виждала и други като него. Повечето не я и поглеждаха. Преминаваха край нея като мрачни сенки и се разтапяха във въздуха. Страшни бяха другите, които се опитваха да се прилепят и да смучат силите й. Те бяха наистина зли и студени. От тях я побиваха тръпки. Струваше й се, че искат да откраднат душата й.
Тогава започваше да пее. Постепенно разтрепераният й глас се успокояваше и набираше мощ. Дали песента им даваше това, което търсеха, или увеличаваше нейната сила, Влая не знаеше. Но знаеше, че винаги помага.         
Не всички същества от другия свят бяха лоши. Имаше игриви горски джуджета, които лудуваха на слънчевите полянки. Девойката много пъти се бе смяла от сърце на игрите им. Потокът имаше свой дух, който на шега пенеше водата, когато тя се къпеше, и караше мехурчетата да я гъделичкат. После й намигаше и се скриваше под някой речен камък.
Там, в гората, Влая се чувстваше на свое място. В селото, сред хората, често усещаше лоши или смутени погледи. Вярваше, че нищо не е сторила, но някак съселяните й знаеха, че тя не е като тях. Бояха се от нея, а дали заради белега и вечната крива усмивка, дали заради туй, що се криеше в очите й, не биха могли да отговорят. Но всеки от тях бе сигурен, че е по-добре да стои настрани от нея. Чак  когато си отиваха от този свят, миг преди да поемат към светлината, тогава разбираха, че девойката ги вижда и ги изпраща с добро. Някои, по-смели, й помахваха за сбогом и й се усмихваха. Други засрамено извръщаха очи. Но повечето бяха толкова омаяни от новите усещания, че едвам я поглеждаха и политаха нагоре.
Изпроводила в другия свят всички селски покойници, Влая на никого не беше казала за това. Само веднъж опита да утеши една майка, чието невръстно детенце бе умряло от шарка. Но щом я заговори, жената се прекръсти и бързо се скри в колибата си. Оттогава девойката никого не закачаше и очакваше в замяна същото от съселяните си.
Акранките й вече се женеха една по една. Поне тези от тях, които досега бяха успели да се опазят от насилието на поробителите. Някои имаха и рожби, които носеха в цедилки на гърба си на път за нивите. Всички бебета харесваха Влая. Майките им не гледаха на това с добро око. Но малчовците все я диреха. Допълзяваха при нея или пък беззъбо й се усмихваха отдалеч. Момичето им гукаше тихо. Не им говореше, макар понякога да й се струваше, че те знаят какво си мисли. Чинеше й се, че те могат да й кажат за другия свят, където отиваха мъртъвците. Но нямаше как да ги разпита. Щеше й се да има друг начин да говори с тях, но не го знаеше.  Затова не ги закачаше. 
Понякога Влая си мечтаеше за своя рожбица. Цял живот никой не бе поискал ласката й, добрата й дума. А тя ожидаше някому да ги даде. Не се надяваше някой момък от селото да я поиска. Но макар да не си представяше как, беше уверена, че някой ден ще люлее малко детенце на ръце.
Приседна на тревата. Ухание на горски цветя изпълваше въздуха.  Познаваше ги всички до едно, знаеше за какво са дадени на хората. Никой не й го беше казвал. Просто поглеждаше билката, докосваше я, вдъхваше я и тя вече беше неин приятел и й разкриваше тайните си.
В селото нямаше знахарка и хората понякога умираха мърцина. Веднъж Влая се беше опитала да предложи цяр на един тежко болен. Но жена му не й повярва и я прогони. Започна да я кълне със злобен поглед. Обвини я, че иска да отрови стопанина й. А момичето беше едва на девет години. Изплашено от беса й, то избяга в гората и не се върна два дни. Когато се прибра, свари погребение. Човекът се бе поминал.
Щом я видя, вдовицата я посочи с пръст, зави, залюля се, лицето й потъмня. После занарежда срещу й:
- Отвори се, земьо майчице, та погълни тая вещица, дето ми урочаса стопанина. Божкеееее, порази я с гръм, божке, убий  нечестивата, дето ми остави дечицата сираци!
Разрошена и зловеща, жената тръгна към нея. Девойката я гледаше с ужас. Тъкмо бе узнала истината. Покойният все още стоеше там и й обади, че жена му го е отровила с билки. Влая отвори уста да проговори, но тогава майка й я сграбчи грубо за китката и я завлече вкъщи. Спусна чергите на прозорците, залости вратата.
- Ама, мале, аз не съм... Тя беше, мале, отровила го е – опитваше се да обясни задъхано Влая.
Силен шамар я повали на земята. После майка й запуши устата й с парцал и изсъска:
- Да мълчиш! Дума да не си казала! Ще ни запалят заради тебе! Откъде ми дойде до главата, господи...
Хората познаваха злобния нрав на овдовялата и не дадоха ухо на обвинението. Или просто не посмяха да посегнат на Влая. Само започнаха още повече да странят от нея. Правеха се, че момичето го няма.


към страницата


вторник, 13 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 2

към Синьото мънисто - 1


Финият свят

            - Това ли е трябвало да стане? Или аз пропуснах нещо? – задъхано изрече Солриг, докато двамата с Балодис бързаха към входа. – Не очаквах от тях да натворят чак такива глупости. Ама наистина! Дано всичко се размине без сериозни последствия...
Балодис го погледна. Любимият й беше прекалено разстроен. Тя го спря с жест. Сетне с едва чуто измъркване прие формата на гълъбовосива персийска котка и се отърка в него. Солриг пое дълбоко дъх, наведе се и я взе. Тя се намести удобно и се сгуши в ръцете му. Останаха така известно време, докато Балодис усети, че в главата му вече не цари хаос. Тогава измърка:
- Да побързаме!
Двамата се издигнаха във въздуха и се превърнаха във феерични, блестящи облаци: нейния – гълъбовосив, неговия – слънчевожълт. Полетяха напред като ту преливаха един в друг, ту се разделяха.
По брега на езерото бяха събрани много като тях. Всеки очакваше някого, бил той близък или ученик. Мястото пулсираше от енергия, поело в себе си толкова много емоции. Балодис се изправи на ръба и погледна в бездънното изумруденозелено пространство. Видя обхваната от пламъци дървена сграда. Двама конници се отдалечаваха от нея, галопирайки. Водеха трети кон, а през седлото му бе преметнат човек, очевидно мъртъв или тежко ранен. От горящия обор се чуваше пронизително, отчаяно цвилене. Млада жена, облечена с мръсна, окървавена ленена риза, бе приседнала отстрани и наблюдаваше огъня. Беше подпряла брадичка на коленете си, юмруците й бяха здраво стиснати. Погледът й бе плашещо студен. Балодис потръпна вътрешно. Горкото момиче, страданието й бе голямо. Нямаше да е лесно. После се съсредоточи и започна да зове Сара.
Младата жена вдигна глава, сякаш стресната от сън. Усещаше повик, настойчив и странно познат. Не разбираше какво става, но знаеше, че трябва да тръгне. Осъзна, че предстои раздяла. Почувства болка, но зовът беше силен и не й даваше избор. Обгърна с поглед зелената долина и руините на дома си, после бавно, със съжаление, се заиздига във въздуха. Нямаше усещането, че се движи нанякъде, но виждаше, че догарящата къща става все по-малка. Целият й живот се отдалечаваше безвъзвратно. В очите й нахлуха сълзи.
Внезапно сякаш се оказа в тунел. Пътуваше по него с огромна скорост. Това ново преживяване я накара да забрави всичко друго. Беше страшно, но и прекрасно. В далечината пред нея изгря светлина. Помисли си, че сигурно отива към слънцето. Чудна работа, как така не я изгаряше?
После разбра, че това беше друга светлина, която ставаше все по-ярка. Беше гореща, но не с топлината на огъня, а с топлината на нежността. Привличаше я неудържимо, караше я да се стреми нагоре и нагоре. Онзи глас не преставаше да я вика. Ставаше все по-ясен. Беше мек и много красив. Обещаваше й покой. Беше глас на приятел и Сара от цялото си сърце пожела да стигне по-скоро при него.
Опиянена от новите усещания, девойката не забеляза, че сама се бе променила. Нямаше я грозната рана на шията й, лицето й бе чисто, ризата – снежнобяла. Кестенявата й коса се стелеше на меки вълни по раменете. Прекрасната светлина навлезе в нея и тя заблестя. Очите й сияеха, преливаха от щастие.
Движеше се през нещо, наподобяващо изумрудено зелена вода. После неочаквано зеленото свърши и Сара видя, че се намира в езеро. Наоколо имаше тълпи от хора. Изумена, тя се измъкна на брега и се огледа. Светлината беше навсякъде, светлината изпълваше този невероятен свят, който й изглеждаше познат и мил. Към нея се приближи красива жена с меки, гълъбовосиви коси. Тя протегна ръце и се усмихна:
- Добре дошла, Сара!
Знаеше, че я познава. Познаваше мястото, а също и хората, които се тълпяха наоколо. Но не можеше да си спомни нито едно име, не разбираше защо е тук и каква е връзката й с този чуден свят.
 После изведнъж светкавица прониза съзнанието й.
- Балодис! – извика звънко и потъна в прегръдките й. Два вихъра, гълъбовосив и нежнозелен, се увиха един около друг, затанцуваха заедно, сляха се и заблестяха. Отново се превърнаха в красиви жени и се загледаха в очите. Не можеха да се нарадват една на друга. В този момент Сара улови познато слънчевожълто трептене. Усмихна се до уши и зарадвано се устреми към прегръдките на Солриг.
- Е, нашето момиче се завърна – изрече с топъл глас слънчевият мъж. Идете да си поговорите, аз ще се присъединя по-късно. Имам още работа тук.

България, по византийско време

Неош стоеше насред пламъците. Знаеше, че има много важна задача. Трябваше да спаси Сара. Тя беше някъде тук, а той бе виновен за това, че тя е в опасност. Трябваше... той се огледа объркано. Тук беше ханът, нали? Тук щеше да открие любимата и да оправи грешката си. Да, онези мъже я нападнаха, после запалиха всичко. Но ако той беше достатъчно търпелив, ако стоеше тук, колкото е нужно, сигурно щеше да успее да промени нещо.
Потърка чело. Бе я държал в ръцете си и бе оплаквал смъртта й. Но това не можеше да се случи, не и завинаги. Трябваше да има шанс! Иначе не би могъл да го понесе, не би могъл да се примири. Какво се бе случило? Защо не можа да я защити? Та той бе много силен, бе преборвал по осем противника наведнъж. Никой не смееше да го предизвика. Как така не можа поне да зашемети един от нападателите? Бе вложил цялата си отчаяна сила и не постигна нищо.
Сигурно това беше наказанието му за предателството. Още в мига, когато изрече думите, Неош бе разбрал, че е направил огромна грешка. Беше се надявал, че е поправима, но явно Бог бе решил да го накаже. „Защо нея??? – изкрещя той към небето. – Защо не мен? Нали аз бях виновен? Аз бях подлият предател, който падна толкова ниско и провали всичко... Защо сега тя е мъртва, а аз съм жив?”
Когато изрече последното, младият мъж изпита странна несигурност. Отново беше объркан. Не разбираше какво му става, беше така от часове. Всичко бе някак неестествено, някак... призрачно. На моменти сякаш губеше връзка с реалността.
На изток небето посветля, но за Неош долината беше все така сива. Уж същата, а покрита с необичайна мъгла в свежото юлско утро. Дори и умиращите пламъци от пожара бяха някак унили. Изглеждаха студени, не го докосваха. А той искаше нещо да го изгори. Да го събуди и да го накаже. Искаше да изпита всичката болка, която Сара бе понесла, за да намери в страданието сили да я спаси.
Само че Сара я нямаше. Някъде сред пепелището бяха овъглените й останки, но Неош не искаше да ги вижда. Искаше да вярва, че все още може да направи нещо. Трябваше да може! Само малко да си почине, да си върне силите. Да се измъкне от сивата мъгла, която го обгражда отвсякъде. И после щеше да намери начин да й помогне или щеше да остане тук завинаги.



към Синьото мънисто - 3
към страницата

понеделник, 12 февруари 2018 г.

Синьото мънисто - 1


Всичко това може и да не е вярно, но ако е, би било толкова красиво...

Финият свят

Балодис почувства приближаването на любимия си отдалеч, както винаги. Обзе я добре познатото и приятно усещане, че е завършена и цяла. Всичко наоколо се озари от прекрасната слънчевожълта светлина, която той носеше със себе си. На устните й се появи неволна усмивка.
После обаче усмивката бързо се стопи. Тревогата на Солриг беше осезаема и се предаде и на нея. Балодис знаеше какви новини й носи той. Очакваше ги от известно време.
Беззвучно попита:
- И двамата, нали?
- И двамата – въздъхна той. – Не е добре това, никак не е добре. Хайде, да вървим да ги посрещнем.

България, по византийско време

Нямаше време. Трябваше да отиде там веднага. Трябваше да я спаси! Глупак такъв, колко много бе сгрешил! А сега може би беше късно. Трябваше да бърза, да поправи грешката си.
Всичко беше в мъгла. Неош не помнеше как е стигнал до хана. Познатата постройка се издигаше като неясен силует в тъмнината. Откъм конюшнята се дочуваше пръхтене. Лунният сърп беше съвсем тънък, изглеждаше почти незабележим на сивото небе. Носеше се горчив, натрапчив мирис на прясно окосено сено.
Мъжът се промъкна под прозореца и тихо подсвирна. Изчака малко и повтори, но не чу отговор. Надникна и я видя. Спеше кротко, обърната настрани, подложила ръка под главата си. Не беше разплела дългата кестенява плитка и тя се извиваше като лъскава змия между гърдите й. Синьото герданче, което й беше подарил, блещукаше в тъмнината.
Въздъхна с облекчение. Не беше закъснял. Слава Богу! Веднага щеше да я събуди и да избягат заедно. Тоя път вече щеше да е само негова, щеше да я пази от всичко.
Пъргаво прескочи през прозореца в стаята. Прошепна името й, но тя не го чу. Повиши глас, докосна рамото й и я разтърси. Жената не помръдна и Неош взе да се плаши. Погледна дали диша - дишаше. Но защо тогава не се събуждаше? Да можеше да си проясни размътената глава и да проумее...
Накрая реши, че няма време да я буди. Наведе се да я вземе на ръце.
В този момент вратата на стаята с трясък падна на пода. Някакъв въоръжен мъж нахлу вътре и се хвърли напред. Последваха го още двама. Жената се събуди светкавично. Стиснала в ръка малък, но остър нож, тя седеше прилепена до стената и очите й шареха от един силует към друг. Ирисите й светеха в тъмното като котешки.
Неош видя византийските им дрехи, различи в тъмното знака на Алипий. Обзе го отчаяние. Той ги бе довел. Сега и двамата щяха да загинат заради глупостта и ревността му. Дали го бяха видели вече?
Докато я дебнеха в тъмното, единият от тях изръмжа:
-              Както заповяда господарят: да изглежда, все едно е работа на разбойници.
-              А не може ли преди това да... – мазно се ухили вторият.
-      Не! – отсече водачът без повече обяснения. – Забрави ли какво ти казах преди? Тя е вещица!
В този момент Неош стовари тежкия си юмрук върху темето на третия нападател. Онзи дори не трепна. Младият мъж започна да раздава удари наред. Войниците сякаш не го усещаха, но той не преставаше да ги налага. Погледна към леглото и видя, че водачът замахва с меча си.
Изведнъж тялото на въоръжения мъж рухна напред, затискайки младата жена под себе си. „Ще я смаже, трябва да я измъкна” – помисли си Неош. Тя не помръдваше, сигурно беше изгубила свяст. Другите двама бойци се опитаха да изправят своя водач, но той се свлече на пода. От гърдите му стърчеше малкият остър нож на ханджийката. Неош го погледна бегло, после посегна към нея и замръзна на място. През дълбоко прерязаното й гърло кръвта изтичаше на тласъци. Тялото й потръпна няколко пъти, после се отпусна.
Неош се спусна към нея и я прегърна. Закрещя името й: „Сара! Сара! Сара!”. Разтърси я няколко пъти, сякаш би могъл да я върне към живот. После, отчаян, я остави и отново се насочи към двамата войници. Те нищо не опитаха да му направят, сякаш изобщо не го бяха видели. Вместо това се хванаха да чупят дървени вещи и да ги трупат на камара. Не можа да им попречи. Въртеше се, безпомощен и объркан, не разбираше защо нищо не се подчинява на волята му. Продължи да обикаля замаян наоколо и след като странноприемницата пламна и погреба под горящите си отломки тялото на любимата му.