вторник, 15 април 2014 г.

С Краля по Зеления път

Имам задача за домашно.
Изключително приятна задача. Да чета Стивън Кинг и да се вдъхновявам. Доста негови книги съм изчела, но досега не съм се сещала да се вдъхновя. Идваше ми наум да се уча, да се вторачвам в това как-той-го-прави. Но не и да му позволя да напои сетивата ми със своята атмосфера и после да ми драсне клечката.
Разбира се, това последното, е много по-трудно. С обявяването на конкурса „Вдъхновени от Краля“ Явор Цанев ни пусна да ходим по ръба. Знаел го е, бас държа.
Предполагам, че непосветеният читател вече ме е разбрал неправилно. Всички, които не са чели Стивън Кинг (и някои от тези, които са го чели), си мислят, че той просто пише за някакви ужасии. Че го наричат Краля на хоръра защото е много талантлив в ужасяването и много на „ти“ със зомбитата, таласъмите, вампирите и извънземните.
Само че Стивън Кинг е нещо много повече. Той създава реалности и те потапя в тях с главата надолу. И винаги в центъра на тези реалности са хората, и теб те боли за тях. И аз ще го докажа, като ви разкажа за „Зеленият път“. Можех и с „Буик 8“, но това някой друг път.
Книгата не е нова, никак даже. Излязла е 1996-та година, а след 3 години е филмирана. Както чувам, много сполучливо. Някой ден ще видя как, но точно сега няма да си развалям удоволствието от филма, като го изгледам веднага след прочитането на книгата.
Представят „Зеленият път“ например така: „В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.“
Аз я видях малко по-иначе. Професионална деформация, предполагам.
В заглавието няма нищо интригуващо, затова и толкова време не привлече вниманието ми. В края на краищата, при такова огромно творчество на Стивън Кинг, няма как да съм прочела всичко негово.
Но ако ви кажа, че името „Зеленият път“ идва от зеления линолеум, с който е застлан коридорът в отделението за осъдени на смърт в един затвор? И този коридор води към помещението с електрическия стол? Това вече е друго, а?
Тук човек би си помислил, че в книгата ще има екзекуции, агресия, затворнически сбивания, надзирателски жестокости. Всъщност има. И въпреки това романът е изпълнен с човечност. Защото това прави Стивън Кинг. Той разказва за малките хора, среща ги със злото и им дава възможност да бъдат герои. И те наистина стават герои. Макар понякога да не си го признават.
Пол Еджкоум, главният надзирател, обяснява, че той и колегите му се държат внимателно с осъдените, защото те са на ръба на психичния срив и не бива да бъдат дразнени, за да няма неприятности. Скоро разбрах, че той омаловажава своите и техните заслуги. След някоя и друга страница реших, че те действат по-скоро като доброволци социални работници и психолози, а докрая вече знаех истината. Надзирателите от „Зеленият път“ са просто добри и свестни хора и осъзнават, че насреща си имат също хора, независимо от това, какво те са извършили в даден момент. И правят нужното.
Ето пример.
Процедурата изисква екзекуциите да бъдат репетирани. За времето на репетицията осъдените се извеждат извън сградата, за да не виждат какво се случва. Но не просто се извеждат, а се измисля някакъв повод,  така че те нищо да не заподозрат. Всички заедно се включват в този театър, никой не мрънка, никой не издава истината. Като се замислиш, защо да щадиш някого, който и без това съвсем скоро ще умре? Ами, изглежда има защо и героите нямат никакви съмнения в това.
Те са готови да дадат милост, разбиране и утеха. Готови са потърсят човека под маската на престъпника и да му дадат шанс, не да живее, защото нямат това право, но да си отиде с мир. Те не мразят и не съдят. Знаят, че има кой да  го прави вместо тях. И че трябва да има равновесие.
Сега да не си помислите, че цялата книга е населена само с ангели? Разбира се, че не, но те определено са ми любимите. Освен тях има още: много симпатичен чернокож лечител, чиято съдба ще ви скъса сърцето; лигаво връзкарче-злодейче без морал; интересен французин, обречен на мъчителна смърт; любов, която дава смисъл на живота; приятелство, способно да прекрачи граници; красива, фино поднесена мистика. И една гениална мишка.
Всичко има в тази книга, която не те оставя да спиш. Защото те кара да се замислиш за своя собствен Зелен път. Пътят, по който вървим всички ние. И не е без значение как точно го изминаваме.  

Нели Цветкова

Читателски дневник

неделя, 13 април 2014 г.

Евтаназия

фантастичен разказ

Из книгата „Кратка история на евтаназията”, Майкъл Моулдън

Стр. 12
„... Всъщност, идеята за евтаназията никога не е била чужда на човешкото мислене. Във времената на рицарски битки, партизански движения и войни е било въпрос на дълг да отнемеш живота на ранения си другар, ако той не може да бъде спасен. Целта е била да се прекрати агонията, както и да не се допусне попадането му в ръцете на врага...”

Стр. 40
„... В началото на XXI век борбата между противниците и защитниците на евтаназията на хора все още била силно ожесточена. Световно признати авторитети публично проповядвали за правото на свободен избор, толкова по-важен, ако някой е принуден да търпи болки и унизителна безпомощност в края на дните си. Опонентите им пък се позовавали на Хипократовата клетва и святия дълг на медиците да защитават живота на всяка цена. Огромно влияние оказвали и световните религии, настояващи за нетърпимост към всяка форма на самоубийство...”

Стр. 43
„... Разбира се, проблемът бил основно в необходимостта от чужда помощ. Обществото дълго време не желаело да поеме отговорността да назначи „благородни палачи”. Едновременно с това в много държави продължавали да действат смъртните присъди, в крайна сметка също изпълнявани от хора. Тази неравнопоставеност била сочена като пример за лицемерие...”

Стр. 86
„... През 2053 г., след обединението на народите, Световното правителство извършва драстични промени в много закони, мотивирайки се с правата на личността. Тогава най-накрая е узаконена и евтаназията, но тя все още може да се практикува само при определени условия. Свободомислещите хора ликуват. Следват години на съдебни спорове по конкретни казуси и създаване на прецеденти...”

Стр.99
„... През 2074 г. се приема поправката Моулдън. Тя е основана на дефиницията на Световната здравна организация, която определя здравето като „състояние на пълно физическо, психическо, емоционално и социално благополучие, а не само липса на болест или недъг”. Съгласно поправката Моулдън всеки дефицит, който причинява на личността непоносим дискомфорт, е достатъчно основание да се иска евтаназия... „

Стр. 115
„... От екзотика и авариен изход евтаназията се превръща в нормална опция. Успоредно с това, заради икономическите условия и културния упадък, все повече хора считат, че са дълбоко нещастни и не си струва да живеят. С увеличаване на броя им, за болниците става непосилно да обслужват желаещите да умрат. Натрупват се чакащи за услугата, а това поражда обществено недоволство. Избухват и първите протести...”

Стр. 126
„... Земното население е намаляло до 5.3 милиарда. Членовете на Световното правителство са доволни от тенденцията, но не и от резултатите. За да постигнат планираното намаление на популацията, е необходимо да се увеличи скоростта на процеса. Исканията на протестиращите им подсказват начина. Така се стига до въвеждане на лицензионния режим... „   



Стр. 158
„... С преминаването на дейността евтаназия в частния сектор тя се усъвършенства. Клиентите могат да избират между над сто вида смърт, включително и мъчителна, ако желанието им е такова. Най-прилагани все пак са средствата с неусетно действие. Предлагат се преференциални цени за семейства и групи, както и специалната услуга „изпълнение на последно желание”. В борбата си за клиенти търговските агенти не пестят въображение. Утвърждава се практиката вместо такса клиентът да завещава имуществото си на фирмата. В следващите 30 години земното население намалява под 2.5 милиарда...”

Стр. 196
„... През 2168 г. на тайно заседание Световното правителство отчита, че целта е постигната. Хората на земята са 1 милиард. Оцелелите могат да продължат да живеят. Последните икономически анализи сочат, че броят на земното население трябва да се поддържа над един критичен минимум, в противен случай ще се стигне до демографски и икономически срив. В изпълнение на новата правителствена политика се създава Световната агенция по евтаназия, а лицензите на частните фирми се отнемат. Достъпът до услугата се затяга сериозно. Това предизвиква серия от несполучливи протести, които бързо затихват. Скоро обаче системата, която следи индивидуалните чипове, започва да подава обезпокоителни сигнали за масови изчезвания...”

Стр. 222
„... Нелегалната евтаназия процъфтява. Правото на свободна смърт се прокламира като висше човешко благо и е в основата на революционни идеологии. Оформят се ъндърграунд общности. Икономиката започва да усеща последиците от липсата на работна ръка. Световното правителство набелязва мерки за насилствено увеличаване на раждаемостта...”

Стр. 250
„... През 2201 г. настъпи пробив в биолаборатория. Последвалата епидемия взе огромен брой жертви. Дори членовете на Световното правителство загинаха. По последни данни, на земята са останали няколко десетки хиляди души население. Към днешна дата, не е имало нови случаи на заболяването от 35 дни. Известно е, че инкубационният период на мутиралия микроорганизъм е 42 дни. След седмица съдбата на човечеството ще стане ясна.
Аз, Майкъл Моулдън, потомък на автора на гибелната поправка Моулдън, написах тази книга, за да се знае и да не се забравя истината за случилото се. След толкова години на лицемерие, може би на прага на смъртта си, е време човечеството да нарече нещата с реалните им имена. Дано не е късно за това. След седмица, ако сме живи, ние, шепата оцелели, ще имаме последен шанс да се обединим и наново да изградим света. Само още седмица.
17.05.2202 г.”

Добавка с друг почерк:

„23.05.2202 г. Епидемията се върна. Мистър Моулдън е мъртъв. Ако има бог, дано ни прости.”

Нели Цветкова