вторник, 23 май 2017 г.

Внукът на ковача

Шумът от улицата неумолимо проникваше в съня му. Не беше аларма – да го изключиш и да пропуснеш първия час. Нямаше вече аларми, нито училище. Нямаше я и майка му, да го скастри за излежаването. Калин въздъхна и нахлузи старите джинси. Слънцето едва се подаваше над гората.
Излезе навън. Хората се стичаха на площада с угрижени лица. На полуразрушената естрада стояха трима въоръжени мъже. Около очите им имаше тъмни кръгове от недоспиване, но по-важното бе ужасът в зениците. Един от тях пристъпи напред и викна:
- Хора! Няма какво да увъртам, ще го кажа направо. Нощес видяхме змей!
Множеството ахна, после замлъкна ужасено. Някой треперливо се обади:
- Ама дракон ли? Истински?
- Дракон, змей, ламя, динозавър, все тая! – гневно изрече друг от въоръжените. – Който им разбира, да каже какво е. Важното е, че и това ни дойде до главите.
- Стреляхме го – додаде третият. – Куршум не може да го убие. Трябва друго оръжие, а не знаем какво. 
Сега вече тълпата се разшумя. В горите около селото имаше какви ли не създания, които само чакаха да настъпи нощта, за да нападнат. Вълци, мечки, рисове, лъвове и дори снежен барс. Магическите бяха не по-малко. Вече бяха застреляли един върколак със сребърен куршум, а група вампири намери смъртта си от хайка, въоръжена с ясенови колове и светена вода. Само змей досега не се бе появявал.
Същите тези хора, които сега се гледаха безпомощно, доскоро биха потърсили в гугъл решението на проблема си. Нещо повече: не биха имали такъв проблем. Но сега всичко се бе променило. Само за няколко дни Бързата война превърна техния защитен свят в непознат кошмар. Имаше земетресения и промяна на релефа. Повечето от околната суша изчезна. Селото, обградено от гори, вече се намираше на остров. И никой не знаеше съществува ли другаде земя, цели ли са градовете, живи ли са близките им. Не знаеха и нямаше как да проверят. Нямаше ток, телевизия, интернет. Затова пък изведнъж много хора се оказаха с различни паранормални способности. Вероятно някаква особена радиация бе причинила това.
Живееха на острова от месеци и все повече губеха надежда, че отвъд водата има някой оцелял, който ще ги намери. Обработваха земята, за да се изхранват. Дежуреха, за да поддържат огъня. Дежуреха и за да се отбраняват. Но ето че тая сутрин дежурните бяха донесли лоши новини.
Някой бутна Калин по рамото и той се обърна. Моряна, внучката на съседите, го гледаше напрегнато право в очите.
- Ела да поговорим – прошепна му тя.
Знаеха се от деца, прекарваха тук ваканциите. Не бяха се виждали много време, а когато се срещнаха преди няколко месеца, Калин бе изгубил ума и дума от хубостта й. Сигурно между тях щеше да пламне ваканционна любов, но дойде Бързата война и шестнадесетгодишното момиче неочаквано се превърна в селската вещица. Тя лекуваше, виждаше отвъд границите и всички се допитваха до нея. Знаеше кое как да се направи, макар никога да не го бе учила. Когато повика Калин, той се изплаши, но знаеше, че на Моряна никой не отказва.
- Ти си внукът на ковача – натърти девойката, опирайки показалеца си в гърдите му.
- Вярно е, дядо си пазеше работилницата... – започна Калин, но се спря посред думата и присви очи. – Какво ще искаш?
- За змея е нужен меч. Като старинните. Със заклинание.
- И понеже дядо беше ковач, аз...
- Да. Ще го изковеш и ще убиеш змея.
- Извинявай, Мори, не че ти отказвам, но... погледни ме. Аз съм хилав. И не знам нито едно заклинание. Нито пък имам представа как се кове меч.
- Не виждам друго, Калине. Само това. Ти ще го изковеш, ти ще убиеш змея. Просто го направи. Щом е писано, значи има начин да стане – и тя понечи да си тръгне. Младежът я хвана за ръката:
- Почакай. Защо не каза пред всички?
- И ти не казвай. Магията не е за пред всеки.
- Я чакай малко! Магия? Знаеш, че нямам паранормални...
- Имаш връзка с родовата памет. Виждам те. Просто извади всичко.
И си отиде.
- Страх ме е... – прошепна Калин. Но тя не го чу.  

Калин стоеше пред вратата на работилницата с чук в ръка. Не бе намерил друг подходящ инструмент, а се съмняваше, че някъде ще открие ключове за ръждясалия катинар. Чувстваше се толкова тъпо, колкото и изглеждаше. Само преди няколко месеца, бе дошъл тук, в празната къща на баба и дядо, натирен от родителите си да учи за матура. Те се надяваха никой да не го разсейва, но така и не проумяха, че това, което му пречи на ученето, е в главата му. Там се вихреше един вълшебен свят от феи, магьосници и дракони. Само че Калин мечтаеше просто да стане писател и да разказва невероятните си истории. И през ум не му минаваше някой ден да участва в истинска фантастична сага. Затова сега беше смешен сам на себе си, с огромния чук в слабите си ръце. Обаче змеят в гората не беше смешен. И момчето замахна.
Вътре беше пълно с паяжини. Калин отвори заялите капаци на прозорците и седна на малко столче в средата на помещението, да помисли.
- Дяди, дяди, направи меч! Истински!
Споменът се яви неочаквано и той му се остави. Тогава беше едва на четири, но вече мечтаеше за славни битки. Видя се как полита нагоре в силните ръце на дядо си, а после – как със затаен от възхита дъх държи малък затъпен меч от ламарина.
- Може ли да убие дракон, дяди?
- Може, Калинчо. Направил съм му заклинание.
Дядо му сигурно се бе шегувал, но сега вече нямаше шега. Калин се опита да си спомни какво е чел за мечовете в интернет, преди мрежата да изчезне. Не беше много. Налагаше се да импровизира. Ето, знаеше израза „желязото се кове, докато е горещо“. Чувал бе малко и за закаляването. Виж, заклинание нямаше как да съчини.
Защо изобщо се занимавам с тия глупости, каза си. Но знаеше защо. „Тия глупости“ бяха днешната реалност. При  зловещите нощни нападения загиваха хора. Нямаше избор.
Следващите дни Калин прекара затворен в работилницата на дядо си. Разпали малкия оджак, изрови парчета метал, които му се струваха подходящи. Събра смелост и опита да нагрява и да удря с чука. Първото му творение беше криво и намачкано и не приличаше на никоя позната вещ. Следващото имаше приблизителна форма на меч, но никакво острие.
И Калин продължаваше да удря и да удря с тежкия чук, а потта рисуваше черни вади от сажди по голите му гърди. Понякога мисълта за изхода от предстоящата битка се опитваше да обсеби ума му, но той я натикваше незабавно обратно на дъното, все едно и нея бе ударил с чука. Вечер се довличаше до леглото, за да дремне и хапваше набързо храната, която напоследък някоя добра душа му оставяше. Сутрин скачаше още сънен и отново нахълтваше в работилницата, решен най-накрая да изкове проклетото оръжие.


Там го завари Моряна в края на третия ден. Седеше на столчето, вперил поглед в блестящия меч на масата. Не забеляза гостенката веднага. Тя се приближи и застана до него мълчаливо. Двамата гледаха оръжието, което меко сияеше в здрача.
Нямаше смисъл да пита защо Моряна бе дошла точно сега, откъде бе знаела, че мечът е готов. Сигурно нямаше нужда да й казва и това, как в транса на ударите с чука си бе спомнил всичко за коването на оръжие. Всичко, което никога не бе знаел. С всяко движение мишците му бяха заяквали, а ръцете му бяха добивали опит, който се добива за години. Гледаше метала и знаеше къде да го изтъни и къде – да го заточи; как да закали повече периферията, за да може вътрешната част да остане гъвкава и да свисти като жила при движенията на боеца. Как да го излъска и как да положи върху него знак, който виждаше за пръв път, но го познаваше отлично, защото предците му го бяха отпечатвали от векове. А накрая, когато лъскавото оръжие вече лежеше на масата и само върховете на пръстите му го докосваха, устните му сами изрекоха древните слова на заклинанието.
Вечерта настъпи. Калин посегна и мечът легна в дланта му. Моряна го прегърна. Извади стрък здравец и го закичи с треперещи ръце.
Отдалеч се дочу ревът на змея. Младият мъж пристъпи навън и луната го огря. После тръгна към съдбата си.



сряда, 3 май 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - любопитно

Ръчното плетиво има богата, многовековна история. То съществува, откакто хората си изработват дрехи. В последните два века обаче, благодарение на развитието на технологиите, от една страна и на медиите – от друга, техниките и стиловете на плетене се разнообразяват изключително много. Днес, в ерата на интернет, обменът е свободен и интензивен. И все пак, не всичко в изкуството на плетенето е широко познато.
Ще ви разкажа за някои интересни, по-малко познати техники на плетене. При някои от тях има и съчетаване с други текстилни изкуства.
Фрийформ /скрамбъл/ е стил в плетенето на една кука, който дава възможност майсторката да развихри въображението си. При него в неправилни форми се съчетават елементи, изплетени от прежди с различна текстура и цвят, включително и такива с ефекти. Използват се най-различни мотиви и бримки. Доста често има обединяваща тема, например цветя или морско дъно. Обикновено изделието е с подчертан релеф. Възможно е да бъде много пъстро или да съчетае в себе си няколко нюанса на един и същ цвят. При фрийформ се търси единство в разнообразието. Талантливият творец ще успее да създаде истинска картина със своите прежди, така че срещата с подобно плетиво да бъде незабравима. В стил фрийформ може да се изплете всичко, тъй като отделните части са малки и се прикачат една към друга както е нужно  , за да се постигне необходимата форма. При този начин на плетене елементите се съединяват плътно или направо се плетат един от друг.
Чанта фрийформ - лична колекция

Не е така при ирландската дантела. За нея не може да се каже, че е малко позната, напротив. Тя е една от най-популярните в днешно време дантели, тъй като се изработва сравнително лесно на една кука, а не отстъпва по красота на старовремските творения, плетени със совалки и игли. Също като фрийформ, ирландската дантела се състои от отделни елементи. Само че тук майсторите се придържат към характерните мотиви. Обикновено тази дантела е едноцветна или с малко на брой аристократично съчетани цветове. Разнообразието на видовете конци също е по-малко. Най-често в такъв стил се изработват фини изделия – блузи, рокли, дори булчински воали, затова за тях се използват нежни, тънки конци. За разлика от фрийформ, елементите тук са разположени на разстояние и съединени помежду си с красива мрежа, изплетена с кука или с игла. За да се съединят правилно частите, те се прикрепят с карфици върху достатъчно твърда, но пробиваема основа /например дебел дунапрен/, с лицето надолу. Трудничко се плете мрежа с такива ограничени движения, но пък резултатът си заслужава.

Ирландска дантела - лична колекция

Поанлас /френска, румънска дантела/ съчетава в себе си плетене на една кука и плетене с игла. Първоначално се изплита достатъчно количество шнур на една кука. Той се изработва лесно и служи за основа на плетивото. Моделът се начертава върху парче плат или хартия и шнурът се разполага по очертанията, като се тропосва и съединява, където е нужно. Следва запълване на кухите части с конец и преплитане на този конец с помощта на игла по такъв начин, че да се получи едно невероятно ювелирно изделие.

Поанлас - www.zhenomania.ru

Ако видите чанта, шал или шапка с огромни бримки, преплетени на групи по няколко, това е техниката брумстик. При нея бримките се нанизват върху много дебела кука или друг подходящ предмет /линийка, банкова карта/. Така те стават много големи, а при последващото им изплитане в групи по няколко наведнъж се получават красиви фигури.

Брумстик - www.veneza.ru

Като говорим за големи бримки, напоследък е на мода плетенето с ръце. Производителите откликват на всяка нова идея и на пазара може да се намери много дебела прежда, която е подходяща за работа в такъв стил. Нищо особено няма тук, при издърпването на нишката се възпроизвежда движението на куките. А който не иска да работи със свръхдебели конци, може да си купи така наречената Т-шърт прежда. Или да си я приготви сам, от старите си тениски. Освен за плетене с ръце, такава „прежда“ може да се ползва за изработване на импровизирани домашни килимчета. Ивиците плат се прикрепят една към друга, като се оплитат със здрав конец. Килимчето може просто да прилича на вита баница, но с повече въображение може да стане и истинско произведение на изкуството.
Не можем да не споменем и амигуруми – изкуството да се изработват плетени на една кука триизмерни кукли. Корените му са японски, но то отдавна шества по целия свят. Назовете който и да е анимационен герой и почти със сигурност ще можете да го намерите в интернет – изплетен като амигуруми фигурка. Всяка майсторка има свои тайни и свои авторски схеми. Куклите варират от стилизирани и много изчистени образи, до истински плетени скулптури, повтарящи всяка подробност на оригинала. Представете си например зайче в кошничка, а около него розички – и всичко това високо 10 см. Да, определено кученцата, котенцата и зайчетата преобладават. Но съм виждала и еротични фигурки, и герои от филми на ужаса…

Амигуруми - лична колекция

Все по-популярен напоследък става тунизийският стил на плетене. При него се използва кука с кукичка на върха, но тя е дълга. Тунизийското плетиво съчетава елементи от плетенето на една и на две куки. При всеки ред в едната посока бримките се вземат на куката, а после плетачката се връща в обратната посока и ги изплита така, че да ги затвори. Оригиналното тунизийско плетиво е пъстро и красиво, майсторките изработват по този начин всичко, което другаде се прави на една или две куки – дрехи, килимчета, покривки и какво ли не. Интересно е, че по-малки елементи могат да се изплетат в тунизийски стил с малка кукичка. Такива често се използват като съставни части на ирландската дантела, тъй като имат много красив релеф.

Тунизийско плетиво - www.perchica.ru

Интересно е да се знае, че някои техники, за които се употребява думата „плетене“ всъщност не са плетиво. Това са плетенето на мрежи и макрамето. При тях не се образуват бримки, а възли, които са с доста по-различна форма и начин на постигане. Те са умения, чиито корени се крият в древността и са свързани с две неща – възловото писмо и мореплаването. Едва ли някой може да каже доколко двете са свързани помежду си, но най-вероятно са. Древният човек е търсел практичност в изработваните предмети, но също така се е опитвал и да си осигури мистична закрила в опасните начинания. Съчетанието от двете родило цяла система от възли, които били използвани при всякакви видове транспортни средства и примитивни уреди – от корабите до каруците. Често, когато искаме да кажем за нещо, че е здраво закрепено, казваме „вързан на троен моряшки възел“. Но едва ли знаем как наистина се прави такъв възел. Днес тези техники са познати на скаутите и на любителите на някои екстремни спортове. И на майсторите на макраме.
Ето и няколко текстилни изкуства, които не са плетиво, но също ползват като материал различни видове прежди. Мисля, че ще ви бъде интересно да се запознаете с тях.
Ганутел  е техника, при която нишките се усукват в рамка от тел, докато я запълнят изцяло или частично. Такава рамка се изработва за всеки отделен елемент от изделието, например листо на цвете. За да се закрепят добре нишките, телта първо се навива като пружинка, а после й се придава формата на елемента. Конците се вмъкват между завивките на телта, като същевременно се подреждат по специфичен начин, който придава на творението красота и позволява по-добре да се имитират оригиналите. С ганутел най-често се изработват декорации и бижута. Някои по-елементарни изделия могат да се изработят от напълно неопитни хора. Но, разбира се, като при всяко изкуство, и тук има висш пилотаж.

Ганутел - www.luckytoys.ru

Японското изкуство темари изумява със своя финес. Най-простичко, то представлява бродерия върху текстилна топка. Топките се правят от остатъци от стари кимона и се използват за игра. Изработването е едновременно простичко и много, много сложно. Виждайки тази красота, човек трудно би повярвал, че се започва с това, да се смачка ненужно парче плат на топка и да се омотае с прежда. Аз опитах веднъж, макар да не стигнах до края. С учудване установих, че дори и без никакъв опит, след достатъчно навиване на преждата, топката се получава с правилна форма. След преждата, отгоре се намотават по-фини конци в същия цвят. Целта е да се получи идеално гладка повърхност. За да може бродерията да има съвършена форма, площта на кълбото се оразмерява с помощта на най-обикновена ивица хартия и забиване на карфици на определени места. Резултатът е по японски прекрасен.

Темари - www.goblenite.net

Разнообразието в света на плетивата е огромно. Един хендмейдър може с години наред да изучава различни техники и пак няма да знае всичко, нито пък ще може да реши кое е „неговото“ изкуство. Аз самата проучвах и опитвах дълго време и все още се чувствам като в богато заредена сладкарница.

 За мен беше удоволствие да споделя с вас част от наученото. 

неделя, 23 април 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - историята, част 2

Малко известен е фактът, че другият много известен днес метод – плетенето на една кука, всъщност се е появил едва през XIX век. Може би някой ще възрази – ами дантелите? Та нали те са от XIV- XV век? Така е. Но тази дантели не са били плетени. Те са изработвани, като плътни ивици плат или друга тъкан са били съединявани с красиво преплетени конци. Но това е ставало с помощта на игла или совалка. Ажурите на една и две куки, които познаваме днес, се появили много по-късно. Майсторите дори не ги признават за истинска дантела.
Изкуството на дантелите се развило първо в Западна Европа, по-късно и в Русия. Оформили се школи в много градове. Техните изделия се различавали както по използваните техники и инструменти, така и по мотивите, които се включвали в творбите. Единствената българска школа е Калоферската. Тя е характерна с взаимстването на елементи от дърворезбата, която по това време е била изключително добре развита и днес грее от иконостасите на църквите и таваните на възрожденските къщи.
Дантелите, изработвани в западноевропейските и руските градове носят имената на школите си, но те имат и едно общо име – брюкселска дантела. Интересна разновидност е брюгската дантела, която се плете на една кука, но стилът й е такъв, че напомня дантелите на совалка. Просто плътната част, която обичайно би трябвало да е ивица плат, при тази дантела се изплита с куката.

Воал от брюкселска дантела

Макар че оригиналните дантели не са плетиво, беше необходимо да разкажа за тях, тъй като те са свързани с по-нататъшното развитие на плетачеството.
А сега ще се върна на плетенето на една кука. То се появило едва през XIX век. В женски списания от този период се откриват модели, под които подробно е обяснена техниката на работа. Това води до извода, че изкуството е било ново и слабо познато. Но ето ви и още една изненада. Закривената кукичка първоначално не е била използвана за плетене, а за бродиране на гергеф! С нея платът се пробождал отгоре и нишката се издърпвала. Едва след това започва усъвършенстването на новата техника и много бързо тя става модна и популярна. Бедните жени плетели и продавали, за да се препитават. А богатите дами се учели да държат своите скъпи сребърни кукички с дръжки от слонова кост елегантно, за да привличат вниманието върху красивите си, нежни ръце.
Един от факторите, който способствал за масовото навлизане на плетенето на една кука, била индустриализацията. Производството на конци и прежди станало евтино и плетачките лесно можели да си позволят да си купят материали. А според теоретиците, изделията на една кука „гълтат“ повече нишка.  

Ажурите на една кука се наричат още немска дантела

Огромен напредък в този вид плетиво се отбелязва в средата на XIX век, когато госпожица Риего де ла Бланшардие издава книгата си с модели на ирландска дантела. Ирландската дантела, по мое мнение, е може би най-красива от всичко, което може да се изплете на една кука. Тя има всички достойнства на оригиналните дантели, но освен това ги и надгражда. По-късно ще ви разкажа повече за нея.

Оттогава са изминали 170 години. През това време плетачеството се е развило много, но основните бримки са си все същите. Само въображението лети, лети и създава красива магия. Днес се изработват най-разнообразни изделия, включително такива, които съчетават в изработката си плетене на една и две куки, шиене, бродерия и най-различни други техники на ръкоделие. Масовото навлизане на интернет доведе до обмен на идеи и възможности за обучение. Изкуството на плетенето се усъвършенства с всеки ден. 

Данните и снимките са от www.liveinternet.ru

неделя, 2 април 2017 г.

Непознатото ръчно плетиво - историята, част I

Когато стане дума за ръчно плетиво, обикновено си представяме вълнени чорапи и пуловери на плитчици или пък онези дантелени салфетки със странното име „мильо/миле“, които май вече никак не са на мода. Едва ли си даваме сметка колко огромен и разнообразен е светът на плетивата.
А той няма как да е друг, след като плетенето съществува почти, откакто човекът е започнал да си изработва дрехи.
Според  Уикипедия, най-старите запазени плетени вещи са датирани от III-V век. Това са чорапи, открити в коптска гробница, както и перуански артефакти. Нека обаче направим уговорката, че плетивата все пак не са от камък и трудно се запазват. Най-вероятно плетенето е съществувало много  преди това.

Коптските чорапи били пригодени за носене с обувки тип джапанка

Изучавайки рисунките по древногръцки вази, Уилям Фелкин предполага, че тесните панталони по тялото, с които са изобразени пленените троянци, всъщност са плетени. Той прави и предположението, че платното, което Пенелопа всяка нощ разнищвала и на другия ден наново тъкала, всъщност не е било платно. Според него то е било плетиво, защото то е много по-лесно за разплитане и така цялата история става по-логична. Разминаването обяснява с грешка в превода.
Викингите пък плетели с игла. Това бил много специфичен начин на работа, а готовото изделие не можело да се разплита с дръпване на нишката. То било много здраво… но не и на местата, където се връзвала следващата нишка. А тези места били много, защото конецът се вдявал в иглата, както за шиене и се отрязвал, преди да се започне работа с него. Тази техника била известна в Англия, Германия, Норвегия, Финландия и Русия. На някои места тя се запазила чак до началото на ХХ век.
След известен период на забрава, през XIII век плетаческото изкуство се възражда в Западна Европа. Отначало изделията били предназначени само за богатите, защото изработването им било трудоемко и това ги правело скъпи. Трябва да кажем, че това не били груби вълнени чорапи, а копринени творби на плетаческото изкуство, с качество, близко до днешните фини чорапи – плътност 20 дение. 
 През 1589 г. английският свещеник Уилям Ли изобретил първата плетачна машина. Но тя не станала популярна, защото тогава не било възможно да се изработят достатъчно тънки игли за нея.

Уилям Ли

Машината на Уилям Ли

През XVI век идват на мода плетените ръкавици, малко по-късно вече се плетат барети и пуловери. С развитието на плетаческите техники започват да се обособяват различни стилове. 

Епископски ръкавици, плетени със сребро

Панталони на курфюрст Август Саксонски, 1552 г..


Интересна е историята на аранското плетиво, за което има запазени данни от XVIII век. Населението на островите Аран, Ирландия, се препитавало предимно с риболов. Жените на рибарите плетели за своите съпрузи пуловери, чорапи и клинове с различни видове плитки и кръстосвания. Както често се е случвало с елементите на облеклото, те не били просто за красота. Преплитанията символизирали рибарските мрежи и представлявали защита, пожелание за успех и богат улов. Както при дантелите и шевиците, всеки елемент носел своето значение, един от най-често използваните  бил „дървото на живота“. Всяко семейство имало своята характерна шарка. Легендата разказва, че понякога по пуловерите и чорапите се налагало да разпознават телата на удавените рибари. През ХХ век плетивата с арански мотиви излизат на пазара. Днес плитките са един от най-употребяваните елементи при плетенето на две куки. 

Аранско плетиво

Дървото на живота



Данните и снимките са от сайтовете:
www.vnitkah.ru
www.liveinternet.ru
www.wikipedia

неделя, 26 февруари 2017 г.

Три причини да си купите ръчна изработка

Напук на националния нихилизъм, ние сме сръчен и работлив народ. Народ от творци. Отивам на пазара и там, до доматите, една жена е подредила плетени бебешки костюмчета. По-нататък друга, наред с вълнените прежди за обмен, продава бабини терлици и чорапи. Публикувам в профила си снимка на красив шал - питат ме за схемата. В групите за плетива, шаренийки и кулинария - красоти. През гугъл откривам стотици обяви за продажба на ръчно изработени изделия.
Десетилетия, дори столетия наред прогресът се бори да замени ръчния труд с машинен. Да се избегнат несъвършенствата, да се постигне ниска цена. Всичко да е по стандарт, всичко да е... еднакво.
Това ли ни е нужно при всички случаи?
Аз казвам, че ръчните умения трябва да се запазят и подкрепят. Казвам, че има смисъл да се купуват ръчно изработени предмети.
Ето ви три причини за това.

Причина 1 - национално отговорно поведение.
Да, знам, всеки търси изгодната покупка. Но помислете за това. Може би, ако си купите ръчна изработка, с вашите пари майсторът ще отиде на пазара и вместо вносни домати от хипермаркет, ще си купи български, от производител. Може би този производител с тези пари ще разшири производството си. И може би съседът му, като види това, ще повярва, че все още има смисъл в предприемчивостта, ще осъществи старата си мечта за малка дърводелска фирма и ще вземе на работа вашия съпруг. Защо не?
Ние сме малко и сме свързани в своята неволя. Можем да си помогнем единствено сами, защото държавата отдавна ни е изоставила. Тя не работи за народа, каквото е изначалното й предназначение. Вместо това обслужва частни интереси. Е, тогава и ние трябва да обслужим своя частен интерес. Лесният начин е като отидем да си напазаруваме евтини боклуци в хипермаркет и "всичко по един лев". Умният и перспективен начин е като подкрепим производството на нашите съграждани, за да можем да очакваме и ние същата подкрепа.

Причина 2 - истински свободен избор.
Една от основните критики към социализма е, че асортиментът в магазините беше твърде беден. Така беше, наистина. Излизайки на разходка, човек можеше да срещне своята рокля няколко пъти, а в обувките дори не се и заглеждахме. Частната дейност на шивачките процъфтяваше, но те работеха тайно, защото да си частник се считаше за аморално и беше наказуемо. Конфекцията беше навсякъде и във всичко.
Днес, след като претърпяхме толкова много загуби, се хвалим, че те са компенсирани от свободата ни на избор на стоки. Извинете? Огледайте се в магазините и ще видите, че изборът ни се състои от китайска конфекция и втора ръка дрехи. Плюс маркови ментета, проснати на тараби на пазарите. И тук-там истински маркови дрехи, свръхцените на повечето от които са необясними за мен.
А сега се замислете какво е ръчно изработената дреха или аксесоар, ако не бутиково изделие. Ето ви хитринка. Купуването на ръчна изработка може да ви се вижда по-скъпо в сравнение с китайската конфекция и секъндхенда, но всъщност то е евтиният начин да се сдобиете с уникална дреха, аксесоар или вещ.

Причина 3 - магия.
Някога хората връзвали възли, за да съхранят знанието. В извивките и съединяването на нишките има емоция и енергия. Плетенето, шиенето, тъкането - те са като магия. Те са като наричане, при което от многото отделни компоненти се получава цялост, а от малкото - голямо. В тях освен памук и вълна е вложена сръчността на човешката ръка, вълшебството на въображението, топлината на сърцето. В такива изделия винаги има нещо от терличките, които някога ви е плела вашата баба. Сетихте ли се? Любов...

три причини


неделя, 22 януари 2017 г.

Кулинарни рецепти - Кексът на Ники

А Ники е съпругът ми. Кексът пък си върви с него още от момента на запознанството ни. И така си го нарича - "моят кекс". Разбира се, с годините аз малко го модифицирах. Кекса. Съвсем козметично, просто намалих брашното и увеличих захарта, за да му добавя финес.
Всъщност, това не е точно кекс. По-скоро си е сладкиш, с по-плътна консистенция, от типа на владишкия хляб. Но независимо, че е толкова стабилен, в него има достатъчно сочност и достатъчно хрупкавост, за да задоволи всеки претенциозен вкус. Той е подходящ за лека закуска с чаша мляко. Идеален е да замести бисквитката в мелба или крем. От него става отлична торта с млечен крем. И е изключително траен.

сладкиш десерт

Необходими продукти:
2 яйца
1 чаена чаша прясно мляко
1/2 чаена чаша олио
1 чаена чаша захар
1 чаена чаша счукани орехи
1 1/2 чаена лъжичка сода бикарбонат
3 чаени чаши брашно
1 чаена чаша конфитюр
ванилия

Да кажа няколко думи за конфитюра. Желателно е да се спрете на класически конфитюр. Ако ползвате мармалад или пък сладко с концентриран захарен сироп, това ще се отрази на плътността на тестото. Не че не може да ги ползвате, но ще трябва да съобразите количеството на брашното. И все пак, нека не е мармалад. Наличието на плодови парченца и съчетанието им с ореховите ядки е едно от предимствата на този сладкиш.
Есенциите всеки може да избира според вкуса си. Моето лично мнение е, че деликатният аромат на орехите и свежестта на плодовете са достатъчно и всичко, което е в повече от ванилия, само ще наруши баланса. Като всеки плодов сладкиш, има и още едно предимство - с всеки различен конфитюр получаваме различен резултат. Всеки път вкусен.

сладкиш десерт


Начинът на приготвяне е прост. Всички продукти се изсипват в купа и се разбъркват добре. Тестото се изсипва в намазана и набрашнена форма или върху хартия и се пече на 180 градуса. Материалът е доста, затова у дома ползваме две форми. Вместо това, тестото може да бъде изпечено в голяма тава за готвене, с диаметър примерно 30 сантиметра.
Не забравяйте да проверите готовността с дървена клечка, преди да извадите.

сладкиш десерт


Желая ви вкусни резултати! 

сряда, 11 януари 2017 г.

Кулинарни рецепти - Обикновен хляб

В сравнение с разнообразните и атрактивни рецепти на пити и хлябове, които могат да бъдат открити в кулинарните групи и блогове, този хляб е направо като Грозното патенце. Той е напълно обикновен.
Но въпреки това, имам две причини да ви го предложа. Първо, когато някой ден тук се събере богат каталог с рецепти, бих искала той да е пълен. А обикновеното е част от разнообразието. Без него то изглежда елитарно и претенциозно. И второ, мисля, че всяка съвременна жена, заета със 101 неща в ежедневието си, заслужава да има в бележника си прости и лесно изпълними рецепти, които водят до отличен резултат. 
Разбира се, още по-лесно е да се купи готов хляб или тесто. Обикновено така правим. И аз също. Но все пак вярвам, че хлябът не е като другите храни. Неслучайно той се е използвал от древни времена при всякакви ритуали. За мен истинският хляб е този, който е докоснат с ръка. Той дава много повече от калории и витамини. 
Тази рецепта взех от книгите на София Смолницка. Но тя много прилича на питката, която баба правеше за всеки неделен обяд и я делеше на колачета. Тя е напълно подходяща за Бъдни вечер. За мекици и какво ли още не. 

Необходими продукти:
2 чаени чаши брашно
1 пакетче суха мая или половин кубче
1 чаена лъжичка сол
1 супена лъжица захар
1 чаена чаша хладка вода
3 супени лъжици олио

домашен хляб


Сигурна съм, че опитните домакини имат подобна рецепта, а и да нямат, не биха се затруднили с изпълнението. Но приемам, че текстът може да бъде четен и от начинаещи, затова ще бъда достатъчно изчерпателна. 

Начин на приготвяне:
Ако маята е кубче, тя се разтрошава в купа и се поръсва със захарта. Оставя се на топло и се изчаква да се втечни. Към нея се добавя солта, водата и няколко лъжици брашно. Разбърква се до получаване на каша като боза и отново се оставя на топло.
Ако маята е инстантна, направо я смесваме със захарта, солта, водата и брашното. 
При достатъчна температура до десет минути "бозата" ще се е превърнала в пухкава маса с удвоен обем. Ако се наложи да чакате повече,  опитайте да осигурите по-топла среда на вашето тесто. 
Но никога, никога не бързайте! Не разчитайте, че тестото ще си навакса на следващия етап. Търпението е много важно при готвенето, но това най-много важи за тестата.
Когато маята "се е подхванала", добавете олиото, после брашното и замесете средно твърдо тесто. Няма нужда да се опитвате да го докарате пухкаво и памучно, като за козунак. Нека просто бъде нормално. 
Отново ще кажа, брашната са различни. Осигурете си количество, повече от предписаното в рецептата. Но отначало сложете по-малко и добавяйте постепенно. Може вашето брашно да е различно от моето. Може чашата ви да е с 10 милилитра по-голяма. Вие не правите моя хляб, а своя. 
Веднъж замесен, хлябът се нуждае от малко обработка. Не е нужно да го биете 100 пъти в масата, нито да го месите, докато стане на конци. Просто го помесете 2-3 минути, нека усети ръката ви. После го върнете обратно в купата, сложете я на топло и я покрийте с кърпа. 
Сега чакаме, докато тестото удвои обема си, най-малкото. Добре втасалото тесто във вътрешността си е рехаво и стои на конци, понякога може и на шупли. Просто разкъсайте повърхността му и вижте. 

домашен хляб

Следва премесване, отново за 2-3 минути. От това обемът на тестото спада и то става доста жилаво и по-трудно за обработка. Накрая го оформете и го поставете в намазаната с олио тавичка, където ще се пече. Както се вижда от снимките, аз съм ползвала обикновена права кексова форма. Ако ви е трудно да работите с премесеното тесто, оставете го за 5 минути да се отпусне. 
Хлябът трябва отново да втаса на топло, докато удвои обема си. През това време включете фурната да загрее на 170 градуса. Втасалото тесто може да се намаже с яйце или просто с малко вода. Ако желаете, може да го поръсите с някакви семена - ким, мак, сусам, белен слънчолед, белено тиквено семе. А може да сварите мъничко каша от вода и 1 чаена лъжичка брашно - така ще получите "селска" кора и тя ще бъде мека. 
За изпичането са необходими 30-40 минути. Изчакайте добре да се зачерви. После поръсете с вода и завийте с кърпа. 
Този хляб не съдържа химически добавки и е възможно леко да се троши при рязане. Но вкусът му компенсира всичко. 

домашен хляб

Пожелавам ви вкусни резултати! 

петък, 6 януари 2017 г.

Кулинарни рецепти - Добрият стар сладкиш с мармалад

Когато ровя за рецепти за десерти из нета, някак имам чувството, че напоследък са на мода предимно тортите, включително още новите за нас чийзкейкове. Но, когато отворя стария тефтер, все се натъквам на "Сладкиш с това" и "Сладкиш с онова". Може би си мислим, че вече сме казали, каквото има да се казва за сладкишите и затова ги позабравихме? Напразно! Това е най-разнообразната категория десерти от тесто и в нея се намират най-лесно изпълнимите рецепти.
Днес искам да ви предложа една стара рецепта за сладкиш с мармалад, която се приготвя в моето семейство още от детството ми /а то беше отдавна/ и никога досега не ме е подвеждала. Рецептата  е взета от библията на социалистическата домакиня - книгата "Дом, семейство, бит" и е лесна, икономична и вкусна.
Снимки стъпка по стъпка.... няма. Защото, макар в оригиналната рецепта да има описана поредност на прибавяне /която все пак ще посоча/, това е един от онези сладкиши, при които просто мяташ всички продукти в купата, разбъркваш ги /може и с лъжица/ и вече си готов да печеш.

Необходими продукти:
200 г. мармалад
300 мл. вода
150 мл. олио
300 г. захар
2 яйца
1/4 чаена лъжичка канела
настъргана лимонова кора или лимонова есенция
3 чаени чаши брашно
1 чаена лъжичка сода бикарбонат
1 чаена лъжичка бакпулвер
пудра захар за поръсване

Начин на приготвяне: Мармаладът се размива във водата. Добавят се олиото, захарта, яйцата и ароматите и всичко се разбива до хомогенност. Накрая изсипваме брашното и набухвателите и отново разбъркваме. Трябва да се получи кейково тесто със средна гъстота. Пече се на 180 градуса. Горещ се поръсва с пудра захар.

рецепта десерт плодов


Нека кажа, че си е ваша работа как и колко ще ароматизирате. И цяла лъжичка канела няма да попречи. И не, не се притеснявайте, наистина има толкова много набухватели и няма нито кисело мляко, нито оцет, в който те да се гасят. Въпреки това вкусът не става "соден". Единственият резултат е, че сладкишът се получава много пухкав и нежен като консистенция.
Печете бавно. Забъркването е фасулска работа, но при печенето трябва да проявите героично търпение. Не бързайте да вадите сладкиша от формата. Нека си обиколи нивата, какво като не е питка?
И последно, никога не слагайте наведнъж всичкото брашно. Оставете една част като резерв и накрая добавяйте по малко. Брашната са различни и сгъстяват различно, затова не си причинявайте сами изненади.

Пожелавам ви вкусни резултати!

десерт рецепта



сряда, 4 януари 2017 г.

Моите проучвания за Волжка България по повод написването на "Дълга поляна"

Във връзка с написването на романа си „Дълга поляна“ трябваше да намеря подходящо място за развитието на една от сюжетните линии. Исках това да бъде едно от местата извън сегашна България, където е имало българско население и/или държава. Насочих се към Волжка България, защото тя беше единствената, освен държавата на хан Кубрат, за която някога пишеше нещо в учебника ми по история.
Само че, в учебника всъщност имаше не повече от пет-шест реда. Установих, че дори не знам какво има днес на някогашната българска територия. Разбира се, не беше трудно да открия информация, че на бреговете на Волга, където някога са се издигали славните градове Болгар и Биляр сега е република Татарстан, която е автономия в рамките на Руската федерация.
Официалната история на Волжка България казва, че когато синовете на Кубрат се разделили, един от тях, Котраг, поел с хората си на североизток и на бреговете на река Волга образувал нова държава с името България. Тя била наричана Велика България и процъфтявала. Но твърде за кратко. След около два века тази държава била победена от войските на Златната орда. На нейна територия се настанили монголо-татарите и постепенно българското население се претопило. След време и татарите били прогонени и оттогава там е руска земя.
Интернет, обаче, е велика сила. Освен официални сайтове, които често поднасят целенасочено дозирана и манипулирана информация, там има сайтове и блогове на различни доброволни неправителствени организации. Има и форуми, където обикновените хора си споделят информация по различни проблеми. Колкото и много да са троловете, когато човек чете достатъчно, общите тенденции по даден въпрос накрая стават ясни. И аз започнах да чета.
Оказа се, че и до днес в Татарстан има хора, които пазят българско самосъзнание. Съществуват и организации, които се борят да бъде призната друга версия на историята на Русия и Волжка България. Според тази версия, Златната орда след дълги усилия наистина победила тази велика държава. Но политическото управление не било унищожено. Победените започнали да плащат данъци, но запазили своята самостоятелност. Същото се случило и след завладяването на тези земи от руските войски. Народът също си бил все там и все така продължавал да се счита за български народ. Това продължило до 1920-та година, когато с указ на Ленин е образувана република Татарстан. Изведнъж българите били задължени да променят самосъзнанието си и занапред да се наричат татари. Освен всичко, това било и унижение, защото татарин се е считало за обидно прозвище. То не е било име на конкретна нация, а обобщено название за долнопробни азиатски племена без чувство за чест, занимаващи се с набези и кражби. Промяната била наложена с жестоко насилие. Под маската на революцията и гражданската война населението било подложено на терор. Банди нахлували в селата и отнемали всичката храна. Прочутият глад в Поволжието от този период всъщност е бил наказателна мярка. Интелигенцията, която се опитвала да каже истината или поне да остави следа за нея в творби на изкуството, била притискана и избивана. Изявени писатели и общественици умишлено били пращани на фронта. Минало време и много от хората в Татарстан повярвали в това, което им било наложено. Но не всички. И днес някои от тях продължават борбата да възстановят името на своя народ.
Тази версия ми се видя доста логична, имайки предвид примера на Македония от по-близкото минало. Приех я за вярна и романът „Дълга поляна“ е написан съобразно нея.
Коректността изисква да споделя, че наскоро мой фейсбук приятел ми поднесе трета версия. Според нея по бреговете на Волга никога не е имало български народ и българска държава. Населението е татарско, а претенциите им да бъдат признати за българи съвсем не са безобидни. Тази версия счита, че всичко това се прави в подкрепа на империалистически претенции на руската управляваща класа и датира от поне 150 или 200 години. В подкрепа на тази версия е фактът, че езикът на съвременните татари като звучене е подобен на турския; народната им носия е смесица от азиатско и руско облекло; песните им са от азиатски тип /приличат по звучене на китайски и японски/.
Наличието на българи в този регион обаче се доказва от чувашките шевици, които са много подобни на нашите. А защо тези така наречени татари нямат монголоидни черти? Освен това, аз бих запитала, ако всичко това е инсинуация, за да бъдем манипулирани ние, дунавските българи, защо никога културата на татарите /евентуални волжки българи/ не е ползвана като аргумент, с който да ни убеждават, че имаме тюркско-татарски произход? Напротив, за Волжка България у нас и досега няма почти никаква информация.

Башкирски носии

Чувашка девойка

















В светлината на втората версия, която съм  ползвала в романа, бих искала да разкажа малко повече за Волжка България. Тя била страна с много добре развити занаяти. Столицата Болгар била три пъти по-голяма от Париж по онова време. Българите леели метали, а фино обработената животинска кожа на езиците на местните народи и до днес се нарича булгар. Били развити астрономията, философията и поезията, а българските поети и учени съперничели на най-великите имена на изтока.
За разлика от нашата страна, Волжка България била мюсюлманска. Тя приела исляма от багдадския халиф през 922 г. Поради региона, в който се намирала държавата, така икономическите и културни връзки с останалите държави били много улеснени. За съжаление, това вероятно е станало причина постепенно да охладнеят отношенията с Дунавска България, които преди това били редовни и подкрепяни с династически бракове.
Един анекдот разказва, че когато руснаците решили да приемат единна национална религия, при тях дошли посланици от Волжка и от Дунавска България. Всеки убеждавал руския цар в предимствата на своята религия. Но когато руснаците разбрали, че ислямът забранява алкохола, те решили да станат християни...
Някога градовете Болгар и Биляр изглеждали така, сякаш са излезли от приказка на Шехерезада. Биляр, за съжаление, е бил напълно унищожен, но от Болгар имало запазени руини. До тях се намирало малко селце. По-нататък бил градът Спаск, по-късно Спаск-Татарск, център на Спаски район. Когато се изградило Куйбишевското водохранилище на Волга, този град бил потопен. Изградили го наново на мястото на селцето, а след време му дали и името Болгар. Преди няколко години със съдействието на ЮНЕСКО от развалините на стария град било възстановено т.нар „градище“. Днес то е голям музеен комплекс, който дава добра представа как е изглеждала някогашната българска столица. Голяма част от средствата за изграждането му са събрани с доброволни пожертвования на народа на Татарстан. На снимки на артефакти от музея видях тока от колан. На нея е изобразен конник, който пробожда с копието си паднал в краката му лъв.


Днес град Болгар е голям мюсюлмански център. Очевидно, където има българи, духовното рано или късно излиза на преден план. Там се намира Бялата джамия, построена през 2012 г. Това е един шедьовър на източната архитектура, който може да буди само възхищение. В Болгар се намира най-големият коран в света. Регистриран е в книгата на Гинес и тежи 800 килограма. Кориците му са инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, а страниците от специална италианска хартия са изпъстрени с красиви рисунки и калиграфски текстове.


В Болгар обаче има и голяма и красива християнска църква. В нея се намира иконата на мъченика свети Аврамий Болгарски. Построена е и в памет на всички църкви, които са били потопени, при изграждането на водохранилището. 
Друг татарстански град, който заслужава внимание е столицата Казан. Намира се на 200 километра на север по река Волга. Станал е столица след унищожаването на Болгар и Биляр. По време на руското владичество е бил център на Казанска губерния. Там се е провеждал най-големият пазар в региона, но след това руските царе наложили забрана и преместили пазара в Нижни Новгород. Така градът почнал да запада. Московският Кремъл е построен по модела на Казанския. Легендата разказва, че когато го завършили, майсторите били избити, за да не могат да сътворят подобна красота за друг господар. Днес Казан е може би най-красивият град по река Волга.



Преди няколко години излезе едно изследване, което твърдеше, че около 500 руски дворянски фамилии произлизат от волжките българи. Това е руско изследване и на различни места, в зависимост от източника, се говори или за волжки българи, или за татари. Общото е, че корените на имената често са тюркоезични, но известните представители на тези фамилии никога не са монголоиди и дори много често са светли, синеоки и руси. Това присъединяване на волжки българи към руското дворянство е станало главно по военна линия, а по-късно и по естествен път, след завладяването на държавата от русите.
Особено интересен за мен е случаят с Пьотр Алабин, който също произхожда от такъв род. Той е бил градоначалник на град Самара по времето на Руско-турската освободителна война. Донася самарското знаме, а след освобождението за кратко е първият български губернатор до пристигането на Батенберг. Самара не е в Татарстан, но е много близо до границата. Аз лично вярвам, че има връзка между произхода на Алабин и мисията, с която той се е наел. Вероятно има връзка и с решението за изработването и подаряването на знамето. Поради териториалната близост е много вероятно Алабин далеч да не е единственият наследник на българска фамилия в града.

Пьотр Алабин

Други известни представители на родове, произхождащи от волжки българи, са нобеловият лауреат Иван Бунин, писателят Иван Тургенев /който в най-известното си произведение избира да има българин за главен герой/, композиторите Николай Римски-Корсаков и Сергей Рахманинов. Поетесата Белла Ахмадулина също е наполовина с такъв произход.
Мисля си, че ако има връзка между българския и руския народ, тя не е тази, която ни бе налагана с политически интерес. Връзката е започнала  с това, което ние сме им дали през вековете, за да могат те да се развиват – писмеността, културата, талантливите хора.  

В заключение бих искала да кажа, че и за руската история, както за българската има данни за сериозно фалшифициране. Най-вероятно ние не знаем реалните факти нито за едната, нито за другата. Днес се разпространяват различни версии и е трудно да се разбере кой съвестно търси истината и кой за пореден път манипулира информацията. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме да дойде денят на справедливостта. А дотогава, нека вярваме, че сме наследници на велик народ, който е дал много на света. Защото действително чувстваме това в сърцата си. 

Презентация за Волжка България