сряда, 4 януари 2017 г.

Моите проучвания за Волжка България по повод написването на "Дълга поляна"

Във връзка с написването на романа си „Дълга поляна“ трябваше да намеря подходящо място за развитието на една от сюжетните линии. Исках това да бъде едно от местата извън сегашна България, където е имало българско население и/или държава. Насочих се към Волжка България, защото тя беше единствената, освен държавата на хан Кубрат, за която някога пишеше нещо в учебника ми по история.
Само че, в учебника всъщност имаше не повече от пет-шест реда. Установих, че дори не знам какво има днес на някогашната българска територия. Разбира се, не беше трудно да открия информация, че на бреговете на Волга, където някога са се издигали славните градове Болгар и Биляр сега е република Татарстан, която е автономия в рамките на Руската федерация.
Официалната история на Волжка България казва, че когато синовете на Кубрат се разделили, един от тях, Котраг, поел с хората си на североизток и на бреговете на река Волга образувал нова държава с името България. Тя била наричана Велика България и процъфтявала. Но твърде за кратко. След около два века тази държава била победена от войските на Златната орда. На нейна територия се настанили монголо-татарите и постепенно българското население се претопило. След време и татарите били прогонени и оттогава там е руска земя.
Интернет, обаче, е велика сила. Освен официални сайтове, които често поднасят целенасочено дозирана и манипулирана информация, там има сайтове и блогове на различни доброволни неправителствени организации. Има и форуми, където обикновените хора си споделят информация по различни проблеми. Колкото и много да са троловете, когато човек чете достатъчно, общите тенденции по даден въпрос накрая стават ясни. И аз започнах да чета.
Оказа се, че и до днес в Татарстан има хора, които пазят българско самосъзнание. Съществуват и организации, които се борят да бъде призната друга версия на историята на Русия и Волжка България. Според тази версия, Златната орда след дълги усилия наистина победила тази велика държава. Но политическото управление не било унищожено. Победените започнали да плащат данъци, но запазили своята самостоятелност. Същото се случило и след завладяването на тези земи от руските войски. Народът също си бил все там и все така продължавал да се счита за български народ. Това продължило до 1920-та година, когато с указ на Ленин е образувана република Татарстан. Изведнъж българите били задължени да променят самосъзнанието си и занапред да се наричат татари. Освен всичко, това било и унижение, защото татарин се е считало за обидно прозвище. То не е било име на конкретна нация, а обобщено название за долнопробни азиатски племена без чувство за чест, занимаващи се с набези и кражби. Промяната била наложена с жестоко насилие. Под маската на революцията и гражданската война населението било подложено на терор. Банди нахлували в селата и отнемали всичката храна. Прочутият глад в Поволжието от този период всъщност е бил наказателна мярка. Интелигенцията, която се опитвала да каже истината или поне да остави следа за нея в творби на изкуството, била притискана и избивана. Изявени писатели и общественици умишлено били пращани на фронта. Минало време и много от хората в Татарстан повярвали в това, което им било наложено. Но не всички. И днес някои от тях продължават борбата да възстановят името на своя народ.
Тази версия ми се видя доста логична, имайки предвид примера на Македония от по-близкото минало. Приех я за вярна и романът „Дълга поляна“ е написан съобразно нея.
Коректността изисква да споделя, че наскоро мой фейсбук приятел ми поднесе трета версия. Според нея по бреговете на Волга никога не е имало български народ и българска държава. Населението е татарско, а претенциите им да бъдат признати за българи съвсем не са безобидни. Тази версия счита, че всичко това се прави в подкрепа на империалистически претенции на руската управляваща класа и датира от поне 150 или 200 години. В подкрепа на тази версия е фактът, че езикът на съвременните татари като звучене е подобен на турския; народната им носия е смесица от азиатско и руско облекло; песните им са от азиатски тип /приличат по звучене на китайски и японски/.
Наличието на българи в този регион обаче се доказва от чувашките шевици, които са много подобни на нашите. А защо тези така наречени татари нямат монголоидни черти? Освен това, аз бих запитала, ако всичко това е инсинуация, за да бъдем манипулирани ние, дунавските българи, защо никога културата на татарите /евентуални волжки българи/ не е ползвана като аргумент, с който да ни убеждават, че имаме тюркско-татарски произход? Напротив, за Волжка България у нас и досега няма почти никаква информация.

Башкирски носии

Чувашка девойка

















В светлината на втората версия, която съм  ползвала в романа, бих искала да разкажа малко повече за Волжка България. Тя била страна с много добре развити занаяти. Столицата Болгар била три пъти по-голяма от Париж по онова време. Българите леели метали, а фино обработената животинска кожа на езиците на местните народи и до днес се нарича булгар. Били развити астрономията, философията и поезията, а българските поети и учени съперничели на най-великите имена на изтока.
За разлика от нашата страна, Волжка България била мюсюлманска. Тя приела исляма от багдадския халиф през 922 г. Поради региона, в който се намирала държавата, така икономическите и културни връзки с останалите държави били много улеснени. За съжаление, това вероятно е станало причина постепенно да охладнеят отношенията с Дунавска България, които преди това били редовни и подкрепяни с династически бракове.
Един анекдот разказва, че когато руснаците решили да приемат единна национална религия, при тях дошли посланици от Волжка и от Дунавска България. Всеки убеждавал руския цар в предимствата на своята религия. Но когато руснаците разбрали, че ислямът забранява алкохола, те решили да станат християни...
Някога градовете Болгар и Биляр изглеждали така, сякаш са излезли от приказка на Шехерезада. Биляр, за съжаление, е бил напълно унищожен, но от Болгар имало запазени руини. До тях се намирало малко селце. По-нататък бил градът Спаск, по-късно Спаск-Татарск, център на Спаски район. Когато се изградило Куйбишевското водохранилище на Волга, този град бил потопен. Изградили го наново на мястото на селцето, а след време му дали и името Болгар. Преди няколко години със съдействието на ЮНЕСКО от развалините на стария град било възстановено т.нар „градище“. Днес то е голям музеен комплекс, който дава добра представа как е изглеждала някогашната българска столица. Голяма част от средствата за изграждането му са събрани с доброволни пожертвования на народа на Татарстан. На снимки на артефакти от музея видях тока от колан. На нея е изобразен конник, който пробожда с копието си паднал в краката му лъв.


Днес град Болгар е голям мюсюлмански център. Очевидно, където има българи, духовното рано или късно излиза на преден план. Там се намира Бялата джамия, построена през 2012 г. Това е един шедьовър на източната архитектура, който може да буди само възхищение. В Болгар се намира най-големият коран в света. Регистриран е в книгата на Гинес и тежи 800 килограма. Кориците му са инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, а страниците от специална италианска хартия са изпъстрени с красиви рисунки и калиграфски текстове.


В Болгар обаче има и голяма и красива християнска църква. В нея се намира иконата на мъченика свети Аврамий Болгарски. Построена е и в памет на всички църкви, които са били потопени, при изграждането на водохранилището. 
Друг татарстански град, който заслужава внимание е столицата Казан. Намира се на 200 километра на север по река Волга. Станал е столица след унищожаването на Болгар и Биляр. По време на руското владичество е бил център на Казанска губерния. Там се е провеждал най-големият пазар в региона, но след това руските царе наложили забрана и преместили пазара в Нижни Новгород. Така градът почнал да запада. Московският Кремъл е построен по модела на Казанския. Легендата разказва, че когато го завършили, майсторите били избити, за да не могат да сътворят подобна красота за друг господар. Днес Казан е може би най-красивият град по река Волга.



Преди няколко години излезе едно изследване, което твърдеше, че около 500 руски дворянски фамилии произлизат от волжките българи. Това е руско изследване и на различни места, в зависимост от източника, се говори или за волжки българи, или за татари. Общото е, че корените на имената често са тюркоезични, но известните представители на тези фамилии никога не са монголоиди и дори много често са светли, синеоки и руси. Това присъединяване на волжки българи към руското дворянство е станало главно по военна линия, а по-късно и по естествен път, след завладяването на държавата от русите.
Особено интересен за мен е случаят с Пьотр Алабин, който също произхожда от такъв род. Той е бил градоначалник на град Самара по времето на Руско-турската освободителна война. Донася самарското знаме, а след освобождението за кратко е първият български губернатор до пристигането на Батенберг. Самара не е в Татарстан, но е много близо до границата. Аз лично вярвам, че има връзка между произхода на Алабин и мисията, с която той се е наел. Вероятно има връзка и с решението за изработването и подаряването на знамето. Поради териториалната близост е много вероятно Алабин далеч да не е единственият наследник на българска фамилия в града.

Пьотр Алабин

Други известни представители на родове, произхождащи от волжки българи, са нобеловият лауреат Иван Бунин, писателят Иван Тургенев /който в най-известното си произведение избира да има българин за главен герой/, композиторите Николай Римски-Корсаков и Сергей Рахманинов. Поетесата Белла Ахмадулина също е наполовина с такъв произход.
Мисля си, че ако има връзка между българския и руския народ, тя не е тази, която ни бе налагана с политически интерес. Връзката е започнала  с това, което ние сме им дали през вековете, за да могат те да се развиват – писмеността, културата, талантливите хора.  

В заключение бих искала да кажа, че и за руската история, както за българската има данни за сериозно фалшифициране. Най-вероятно ние не знаем реалните факти нито за едната, нито за другата. Днес се разпространяват различни версии и е трудно да се разбере кой съвестно търси истината и кой за пореден път манипулира информацията. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме да дойде денят на справедливостта. А дотогава, нека вярваме, че сме наследници на велик народ, който е дал много на света. Защото действително чувстваме това в сърцата си. 

Презентация за Волжка България