петък, 30 ноември 2012 г.

Пиклата




Пикла! От толкова жени наоколо това можа да ми доведе моят загубен син! Някаква пикла смотана, дето не може обувките си да връзва! Направо като я видях, ми идваше да вия от мъка. Ама какво е туй чудо бе? То дребно, то смотано, без цици, ококорило едни нарисувани зъркели – да не го срещаш нощем! И ми изглежда да е малка, я е завършила училище, я не! Срамота, сега комшиите да приказват, че крадем малолетни пикли от училищния двор! Все едно сме някакви цигани!
Докато ги мъкнеше всякакви в стаята си, нямах нищо напротив. Като не могат майките им да ги озаптят, аз ли да ги вардя? Тя, кучката, докато не надигне опашката… И тая съм я виждала да влиза тайничко, и по цяла нощ е оставала, голяма работа. Мъж, хубавец, има си нужди, пък и му се лепят. Млад е, нека живее!
Обаче тая сутрин като я доведе в кухнята и взе да прави кафе и нещо ме стегна под лъжичката. Веднага разбрах, че не е на добро. Чак не ми се искаше да сядам на масата. Защото знаех, че като седнем и той ще заговори. И така стана! Решили били да живеят заедно. По-нататък можело и за сватба да помислят. Ама как така те ще решават да живеят заедно в моята къща бе!? Как така някаква пикла решава да живее с моя собствен син, а аз даже и не знам в това време какво става? Как?
И по-лошо: в това време тя го гледа с един такъв овчи поглед, облещила ония намазаните зъркели, ама гледа го, сякаш за пръв път вижда мъж. Абе ей, алооо, ти кого гледаш така ма? Никакъв срам нямате това днешните… И още по-лошо: той пък протяга ръка и я прегръща през рамо. И така я придърпва, сякаш нещо да я пази ли, да я крие ли и аз не знам. Ми браво бе, сине! Браво! Затова съм те гледала и хранила, затова не се ожених повторно, да ми мъкнеш сега някаква недомаслена и да я прегръщаш в кухнята ми.
А най-лошото е, че не мога да кажа нищо от това. Щото си знам човека. Буйничко ми е момчето, като си науми нещо, не търпи да му се чупи хатърът. Каквото поиска, трябва да го има. И затова се усмихвам/озъбвам, протягам ръце/нокти и казвам „добре дошла”.
А тя ме пита „мамо ли да ви казвам?”!!! Да умирам ли, да убивам ли!?

***

Тия двамата май няма да се разделят. Шест месеца минаха вече и не виждам изгледи. Да кажеш да не съм се опитала – охооо, колко пъти! То него няма смисъл да го разубеждавам. В ръцете ми е израснал, дето се вика и зъбките му знам, и пломбите. Щом си е наумил, ще си я държи. Пробвам ли да му подхвърля нещо, да му я покажа какво представлява и че не е за него, най-много да се заинати. Някъде прочел, че когато момче расте без баща, майка му свиква прекалено да му се меси. И все внимава, да не би да почна да му диктувам как да живее. Сякаш пък ще постигне нещо без мене! Обаче гледам да пипам кадифено така, иначе ще застане нащрек и съвсем няма да ме слуша. Не го закачам.
Обаче с пиклата, дето в никакъв случай няма да я нарека снаха, с нея си имаме работа всеки ден. Той нали заминава по задачите си, пък тя ми остава в ръчичките. Тормоз да видиш тогаз! Тая къща никога не е чистена толкова, на теракота още малко и шарката му ще се изтрие от търкане. Казах й, че синът така е свикнал, пък аз съм с радикулит и няма кой друг освен нея да свърши тая работа. Парцала с дръжката го скрих в мазето, нека лази по пода! Обичам да я гледам, като лази. От време на време, като имам настроение, вземам да й помогна: правя й разтвора за миене. Топла вода с много веро, майко мила, няма измиване тая пяна! Ама тя, нали е тъпичка, не се и усеща.
Почвам някоя манджа, дето трябва да се бърка дълго време на бавен огън, пък вземе, че ми стане лошо и я викам да ме смени. Поти се тя над котлона, а аз не давам да отворим прозорец, че уж ми бил схванат вратът. Голям смях, как само й се разтича гримът, дето си го е наплескала по очите! Сигурно й люти, обаче само да тръгне да се трие и аз викам „оле, замириса на загоряло, тичай бърже, че не мога да стана!”.
Абе като се замисля, май почна да ми харесва пиклата да живее у дома. Ами ако беше довел някоя нахакана, от ония, дето се мислят за много интелигентни? Да ме тормози, да накара сина ми да ме пренебрегва? Пък така съм си добре. И ми е забавно, и момчето ми пак ме слуша.
От време на време и с думи я бода. Най-много обичам да я утешавам, като сбърка. То не е задължително да сбърка наистина. Просто като направи нещо по неин си начин и аз бързам да й кажа, че син ми не го обича така. И като вземе да мига на парцали с боядисаните зъркели, я успокоявам, че макар да е глупавичка и нескопосна, все някой ден ще се научи. Е, не като мене, но никоя жена не може да се грижи за един мъж, както майка му.
Гледам да внимавам с думите обаче. Не бива да й дам повод да се оплаче и да има коз срещу мен. Защото синът ми ако се усети, няма да е добре. Такова Макиавели съм станала, че не е истина направо!
Между другото, имам си таен списък на всички неща, които тя не обича. Не обича например риба. Откак съм го разбрала, съм на диета с много риба, специално предписана ми от доктора. Два-три пъти седмично това ядем. Пиклата се мръщи, ама преглъща, къде ще ходи? Нали е по лекарско предписание?
Не обича и турски сериали. Слава богу, че аз ги обичам. Веднага почнах да недочувам и по цял ден от телевизора гърмят Ферхундета и Орхановци. Сигурно й се иска да си запуши ушите с памук, ама нищо не казва. Не смее. Сто пъти съм й разказвала как едно време, докато не работех и не внасях пари вкъщи, само слушах какво ми се казва и домакинствах и за нищо не си позволявах да изказвам мнение. Защото така е правилно да бъде във всяка къща и в нашата ще е така винаги.
Мдаааа, май наистина почва да ми харесва да си живея по този начин.

***

Ей, не я остави тая пикла този мой син! Три години вече са заедно и нямат и намерение да се разделят. Но нищо, аз пък си свикнах и хем я карам да върши всичко, хем мед ми капе, като я тормозя. Отначало се чудех, бе тая толкова ли е тъпа, не разбира ли? Но после осъзнах: всичко вижда и мълчи. Сигурно й е ясно, че никога не може да излезе отгоре и затова си трае. Хубаво прави. Ако все така слуша, аз пък ще я търпя и няма да говоря на сина против нея.
След малко, като се върне от работа, я почвам. Наумила съм си цял списък с неща за вършене. Понеже мен, разбираш ли, цял ден ми се е виело свят и не съм могла да стана от леглото. То всъщност наистина нещо ми се вие свят, малко особено се чувствам. Не ми е ставало досега така, от кръвното ли е, от що ли? Дали пък да не го премеря? Я да взема апарата от шкафа. Оооп, нещо залитнах, що така? Охо, чакай, чакай, полека... ей, що ми причернява бе? Лекичко сега само...

***

Много ми се мае главата нещо. И не мога да я завъртя настрани. Сега ще отворя очи, внимателно... ау, че ярка светлина. А не, нормална си е, просто май съм била припаднала. Сърби ме лявата буза, сега ще се почеша... хайде де... божичко, ама какво става? Не мога да си помръдна ръката!? Ама какво? Спокойно! Спокойно. Сега ще проверя какво е положението. Ляв крак? Тц. Десен крак? Не. Неееее! Какво е станало? Мъртва ли съм? Удар ли съм получила? Защо няма никой? Къде са всички? Да не би още да не са ме намерили? Ами ако не ме намерят навреме? Ще си умра тук! Къде сте бе?!? Хора??? А, не, чакай! Намерили са ме. Имам система включена, значи и лекар е идвал. Добре де, ама защо няма никой при мене? Да повикам! Точно така, сега ще извикам и някой ще дойде. Хайде де, защо не се чува нищо? И слуха си ли изгубих? Ама не, не съм, чувам колите отвън. Тогава значи не мога да говоря? Майчице! Че как ще живея така?
А, най-после! Снахата! Добре поне, че има кой да ме гледа. Странна усмивка, никога не съм я виждала да се усмихва така. Очите й пак са нарисувани, обаче сега блестят особено. А аз със сигурност чувам. Чувам думите й.
„Събуди ли се... мамичко? Май не можеш да говориш, а? Чудесно, значи няма да можеш да му кажеш нищо! Отсега нататък адът започва за теб!”

Нели Цветкова

сряда, 28 ноември 2012 г.

На едно питие


Приятелко моя, така си сломена.
Какво ти е? Някой ли те нарани?
Изглеждаш объркана и уморена
и толкова тъжна, така огорчена.
Приятелко моя, до мен поседни.

Ела, разкажи. Аз умея да слушам.
Щом искаш, крещи. Щом можеш, плачи.
Душата ти в моята нека се сгуши.
След туй по цигара със теб ще изпушим.
Но само не гледай с тези тъжни очи.

Отпиваме бавно от бирата с пяна.
Така си и знаех. Мъж е нали?
И двете сме вече малко пияни.
Студената чаша обхващам със длани.
Но теб те боли – значи мен ме боли.

Аз зная, че болката днес те убива.
Но няма да бъде вечно така.
И ти ще почувстваш, че студът си отива,
ще бъдеш пак топла, ще бъдеш пак жива.
Приятелко моя, повярвай в това!

Нели Цветкова



вторник, 27 ноември 2012 г.

Кулинарни рецепти - Соленки с мая

В тефтера ми са записани като "мамините соленки". Не че майка ми правеше само тях. Просто ги правеше за закуска в неделя. Събуждах се... и апартаментът ухаеше на тях. Ухаеше на грижовна мама и на ден, изпълнен с игри и забавления. Всяко дете заслужава да има по един такъв аромат в живота си.


Ето и рецептата:
1 чаена чаша прясно мляко и 1 чаена чаша мазнина се нагряват на котлона до разтапяне на мазнината. Може да се ползва свинска мас или краве масло. Ако изберете маргарин, не гарантирам за резултата.
Свалят се от огъня и в тях се размива половин кубче мая. Ако ползвате суха мая, тя трябва да е цяло пакетче. В такъв случай не се разтваря в течността, а се всипва заедно с брашното.
В дълбока купа се разбиват 2 яйца с 1 чаена лъжичка сол и 1 чаена лъжичка захар.
Към тях се добавят млякото и мазнината.
Постепенно се прибавя брашно до получаване на меко тесто. Бъдете внимателни, не допускайте тестото ви да стане твърдо и сбито. Това ще го опропасти.
Полученото тесто се разточва, без да се изчаква да втаса. Дебелината трябва да е около 1 - 1.5 см. Изрязват се кръгове с помощта на по-голяма чаша.
Отделно се натрошава 200 г. сирене и се разбърква с 1 яйце. Получената плънка се разпределя по кръгчетата. След това те се прегъват надве, а краищата им се притискат, за да залепнат.
Соленките се намазват с яйце и по желание се поръсват с ким, сусам и др. Пекат се на 180 градуса.
Разбира се, по желание може да се използва и друга солена плънка.


събота, 24 ноември 2012 г.

Сафари



Казваш, че ме искаш покорна и кротка.
Като котка да бъда за теб.
Мили мой,
аз съм твоето коте
и обичам под ласките ти да мъркам,
да бъда гальовна,
в тебе да се отърквам.
Но щом те погледна,
очите ми светват в зелено.
Недей да забравяш,
че под меките лапички
остри нокти се крият.
Звяр свободен е котката
и ходи където си ще.
Звяр капризен е котката –
харесва й да те притежава.
Тя е горда със своето родословие,
затова запомни:
срещу косъма ако ме гладиш,
в тигрица ще ме превърнеш.
Имаш само един малък шанс –
ловец стани!

Нели Цветкова


понеделник, 12 ноември 2012 г.

Печалбарка





Марга затвори вратата след посетителя и седна на диванчето. Имаше нужда да си отдъхне за миг. Луцифер побутна с мокър нос отпуснатата ѝ ръка, после се отърка в нея и почна да мърка тихичко. Никога не успяваше да устои на големия черен котарак. Взе го в скута си и го прегърна. Животното запреде гръмогласно. Цялото му тяло вибрираше и с всяка вибрация Марга се чувстваше по-добре. Притвори очи за миг и се замисли. Бяха минали месеци, откак се върна от санаториума. Работата ѝ бе все така напрегната, но тя се научи да не допуска чуждата мъка да я разболява. Новата ѝ приятелка, екстрасенсът Ирена, ѝ помогна да овладее необходимите техники. Благодарение на нея сега всичко беше много по-лесно. Само че понякога Марга се питаше това ли е всичко. Нима в живота ѝ оттук нататък нямаше да има нищо друго? Мисълта я натъжи, както всеки път. Въздъхна тихичко и погали котарака.
- Хайде, миличък, няма време за повече почивка. Скачай!
Почувствал леката промяна в позата ѝ, Луцифер се отблъсна от прегръдките ѝ и с достойнство се отдалечи. Настани се на големия фотьойл, стрелна стопанката си с яркозелените си очи, после веднага заспа.
Марга се вслуша в говора, идващ откъм пейката. Чакалнята ѝ беше в градината, поне докато времето беше топло. Почти винаги пред вратата ѝ имаше хора, които се надяваха тя да им помогне с ясновидската си дарба. Те изчакваха реда си на дървената пейка. Понякога говореха помежду си, друг път мълчаха мрачно и въздишаха.
Днес обаче жената с боботещия глас не даваше думата на никого другиго. Още с пристигането си тя се зае да въвежда ред пред кабинета на ясновидката. Разпита кой след кого е, после се поинтересува какви са проблемите на чакащите. За всичко изказа мнение, на всички раздаде съвети. Марга дочуваше по някоя и друга реплика от разговорите. Гласът на жената се набиваше в главата ѝ натрапливо и я караше да потръпва от неприятно чувство. Наложи се да положи допълнителни усилия, за да се съсредоточи.
Изкушаваше се да приеме тази клиентка преди другите, само и само да я махне оттук по-бързо. Но стисна зъби и издържа. Нямаше да я възнаграждава затова, че е нахална и неприятна.
Ясновидката отвори вратата и се огледа. Жената с натрапчивия глас седеше изправена в единия край на пейката и се оглеждаше високомерно. Останалите трима се бяха сблъскали на другата страна, оставяйки разстояние между нея и себе си. Една от тях, дребничка, видимо свита женица, нервно галеше листенцата на близката жълта роза, сякаш търсеше от нея подкрепа. Ароматът на цветето се усещаше наоколо, странно контрастиращ с напрежението във въздуха.
- Заповядайте! – кимна Марга към страховитата гостенка.
Жената се изправи, кимна рязко и тръгна към вратата с енергична крачка. Беше висока и кокалеста, косата ѝ бе прибрана в кок с изкуствена плитка, около врата ѝ се мъдреше къдраво шалче, плетено на една кука от конци в преливащи цветове. Тия шалчета бяха толкова модерни напоследък. Придаваха женственост и известна фриволност. Но точно това шалче изглеждаше нещастно, както е нещастен всеки, който е обречен да бъде не на мястото си.
Марга се постара да се отърси от мислите си. Не беше нейна работа да съди външния вид на клиентите си. Тя доброволно бе поела товара да помага на хората и нямаше да се излага, като ги дели на приятни и неприятни.
Посетителката влезе в стаята и се запъти направо към фотьойла. Луцифер, забелязал в последния момент атаката, едва успя да скочи на земята с недоволно изръмжаване.
- Слушам Ви – любезно каза ясновидката, като се постара да прикрие недоволното смръщване на веждите си.
- Тая котка хапе ли? – подозрително попита жената.
- Разбира се, че не. Просто я стреснахте.
Сега беше ред на посетителката да се намръщи. На лицето ѝ ясно се изписа мисълта „клиентът винаги е прав”. Марга игнорира и това и отново попита:
- С какво мога да Ви помогна?
- Идвам заради майка си – обясни жената. – Тя е болна.
- Носите ли нейна вещ или снимка?
- Трябваше ли? – наежи се посетителката. – Това не са ли само демонстрации? Ако имате истинска дарба, ще ми познаете и така.
- Не - търпеливо обясни Марга. – Не са само демонстрации. Предметите попиват енергията на собственика си. Много ще ме улесните, ако ми дадете нещо нейно.
- Е да, ама нямам нищо нейно. Вижте сега, нека да ви кажа какъв ми е въпросът. Значи тя е на легло. Хич я няма вече. Всичко е под нея, разбирате ли, ужас! Принудена съм да я гледам. Откак падна, мира нямам. Вие изобщо не можете да си представите какво е да имаш такъв човек вкъщи. Е, тя на мен не ми е вкъщи де, ама както е тръгнало, май ще се наложи да я взема. Плащам там на една жена от махалата да ходи да я гледа, но не съм доволна. Не, не съм доволна!
- Разбирам Ви. Нали Ви е майка, искате най-доброто...
Посетителката махна пренебрежително с ръка.
- Просто тая жена много пари ми взема. Ами че аз да не съм банка бе! Намерила ни в нужда и вече злоупотребява с мъката ни! Сякаш кой знае какво е свършила.
- Ако ми покажете поне някакви изследвания или други медицински документи, мога да Ви кажа дали лекарите са на прав път. Евентуално да Ви препоръчам някой друг... – опита отново Марга.
- Абе не съм дошла затова! – отсече гръмогласно клиентката. – Друг ми е проблемът.
Този път ясновидката нищо не каза, само я изгледа въпросително.
- Проблемът ми е с тия от съвета. Сега има такава програма. Седиш си вкъщи, гледаш си болния и държавата ти плаща. Че в края на краищата, майка ми толкова е работила на тази държава, защо сега да не се възползва?
- Търсите подходящ асистент ли?
- Ама стига сте ме прекъсвали! Аз ще съм ѝ асистент! Защо парите да отиват при други хора? Все някак ще я гледам. Макар че наистина нямате представа колко е трудно да се грижиш за такъв болен...
Луцифер се надигна, неуспял да изтърпи виковете ѝ, изгледа я възмутено и напусна стаята.
- Тая котка наистина ли не хапе?
- Това е котарак! – каза Марга малко по-рязко, отколкото ѝ се искаше.
- Добре, все едно... Искам да ми познаете дали ще ме назначат по тая програма. И ако има пречки, кой е човекът, дето ще ми свърши работа. Трябва ли на някого нещо да давам или пък на кой началник да се обадя. Ето това ме интересува.
- Хм... – поколеба се Марга.
- И също така. Тия от ТЕЛК-а не ѝ дадоха чужда помощ. Ами те знаят ли колко пари губя аз така всеки месец? Бюрократи с бюрократи, все гледат да спестят пари! А бедните хора да мрат! Майка ми толкова години е работила на тая държава, сега са длъжни да се грижат за нея!
- Разбрах Ви, други въпроси имате ли?
- Това са – отсече жената.
- Много ме затруднявате така, без никакъв контакт. Дайте Вашата ръка тогава.
Посетителката въздъхна демонстративно, но подаде ръката си. Марга я докосна едва. Почти беше готова да отскочи, но с усилие на волята се сдържа. Твърде много агресия... Съсредоточи всичките си сили и потърси образа на майката. Картината беше някъде в периферията. Старата жена лежеше неподвижна и сълзи, немощни като нея самата, се стичаха от очите ѝ. Потърси я в близкото бъдеще, за да разбере как може да ѝ помогне. Но нея я нямаше там. Не ѝ оставаше много.
- Съжалявам - тихо каза Марга. – Майка Ви не е добре. Няма да стигнете нито до ТЕЛК, нито до назначение като асистент. Тя си отива.
Посетителката я изгледа замислено. После каза:
- Сигурна ли сте? Защото, ако е така, има едни имоти, за които сестра ми сигурно ще ми направи проблем и една къща, която е дадена с дарение...
- Достатъчно! – Марга се изправи. – Не мога да Ви помогна повече. Дължите ми двадесет лева.
- Двадесет? Доста Ви е солена тарифата, а? А нямате ли някаква отстъпка, все пак става дума за инвалид, за болен на легло?
- Не! Няма отстъпка.
Жената скочи с рязко движение, издърпа от джоба си две смачкани десетачки и ги хвърли на масата. Излезе, затръшвайки вратата. Луцифер веднага скочи в скута на стопанката си и замърка с всички сили. Въпреки това, отвън все още се дочуваше боботещият глас:
- Двайсет лева! И за лев работа не свърши! Не я е срам, да се възползва от мъката на хората! Печалбарка!