Пиклата

Пикла! От толкова жени наоколо това можа да ми доведе моят загубен син! Някаква пикла смотана, дето не може обувките си да връзва! Направо като я видях, ми идваше да вия от мъка. Ама какво е туй чудо бе? То дребно, то смотано, без цици, ококорило едни нарисувани зъркели – да не го срещаш нощем! И ми изглежда да е малка, я е завършила училище, я не! Срамота, сега комшиите да приказват, че крадем малолетни пикли от училищния двор! Все едно сме някакви цигани!

Докато ги мъкнеше всякакви в стаята си, нямах нищо напротив. Като не могат майките им да ги озаптят, аз ли да ги вардя? Тя, кучката, докато не надигне опашката… И тая съм я виждала да влиза тайничко, и по цяла нощ е оставала, голяма работа. Мъж, хубавец, има си нужди, пък и му се лепят. Млад е, нека живее!

Обаче тая сутрин като я доведе в кухнята и взе да прави кафе и нещо ме стегна под лъжичката. Веднага разбрах, че не е на добро. Чак не ми се искаше да сядам на масата. Защото знаех, че като седнем и той ще заговори. И така стана! Решили били да живеят заедно. По-нататък можело и за сватба да помислят. Ама как така те ще решават да живеят заедно в моята къща бе!? Как така някаква пикла решава да живее с моя собствен син, а аз даже и не знам в това време какво става? Как?

И по-лошо: в това време тя го гледа с един такъв овчи поглед, облещила ония намазаните зъркели, ама гледа го, сякаш за пръв път вижда мъж. Абе ей, алооо, ти кого гледаш така ма? Никакъв срам нямате това днешните… И още по-лошо: той пък протяга ръка и я прегръща през рамо. И така я придърпва, сякаш нещо да я пази ли, да я крие ли и аз не знам. Ми браво бе, сине! Браво! Затова съм те гледала и хранила, затова не се ожених повторно, да ми мъкнеш сега някаква недомаслена и да я прегръщаш в кухнята ми.

А най-лошото е, че не мога да кажа нищо от това. Щото си знам човека. Буйничко ми е момчето, като си науми нещо, не търпи да му се чупи хатърът. Каквото поиска, трябва да го има. И затова се усмихвам/озъбвам, протягам ръце/нокти и казвам „добре дошла”.

А тя ме пита „мамо ли да ви казвам?”!!! Да умирам ли, да убивам ли!?

***

Тия двамата май няма да се разделят. Шест месеца минаха вече и не виждам изгледи. Да кажеш да не съм се опитала – охооо, колко пъти! То него няма смисъл да го разубеждавам. В ръцете ми е израснал, дето се вика и зъбките му знам, и пломбите. Щом си е наумил, ще си я държи. Пробвам ли да му подхвърля нещо, да му я покажа какво представлява и че не е за него, най-много да се заинати. Някъде прочел, че когато момче расте без баща, майка му свиква прекалено да му се меси. И все внимава, да не би да почна да му диктувам как да живее. Сякаш пък ще постигне нещо без мене! Обаче гледам да пипам кадифено така, иначе ще застане нащрек и съвсем няма да ме слуша. Не го закачам.

Обаче с пиклата, дето в никакъв случай няма да я нарека снаха, с нея си имаме работа всеки ден. Той нали заминава по задачите си, пък тя ми остава в ръчичките. Тормоз да видиш тогаз! Тая къща никога не е чистена толкова, на теракота още малко и шарката му ще се изтрие от търкане. Казах й, че синът така е свикнал, пък аз съм с радикулит и няма кой друг освен нея да свърши тая работа. Парцала с дръжката го скрих в мазето, нека лази по пода! Обичам да я гледам, като лази. От време на време, като имам настроение, вземам да й помогна: правя й разтвора за миене. Топла вода с много веро, майко мила, няма измиване тая пяна! Ама тя, нали е тъпичка, не се и усеща.

Почвам някоя манджа, дето трябва да се бърка дълго време на бавен огън, пък вземе, че ми стане лошо и я викам да ме смени. Поти се тя над котлона, а аз не давам да отворим прозорец, че уж ми бил схванат вратът. Голям смях, как само й се разтича гримът, дето си го е наплескала по очите! Сигурно й люти, обаче само да тръгне да се трие и аз викам „оле, замириса на загоряло, тичай бърже, че не мога да стана!”.

Абе като се замисля, май почна да ми харесва пиклата да живее у дома. Ами ако беше довел някоя нахакана, от ония, дето се мислят за много интелигентни? Да ме тормози, да накара сина ми да ме пренебрегва? Пък така съм си добре. И ми е забавно, и момчето ми пак ме слуша.

От време на време и с думи я бода. Най-много обичам да я утешавам, като сбърка. То не е задължително да сбърка наистина. Просто като направи нещо по неин си начин и аз бързам да й кажа, че син ми не го обича така. И като вземе да мига на парцали с боядисаните зъркели, я успокоявам, че макар да е глупавичка и нескопосна, все някой ден ще се научи. Е, не като мене, но никоя жена не може да се грижи за един мъж, както майка му.

Гледам да внимавам с думите обаче. Не бива да й дам повод да се оплаче и да има коз срещу мен. Защото синът ми ако се усети, няма да е добре. Такова Макиавели съм станала, че не е истина направо!

Между другото, имам си таен списък на всички неща, които тя не обича. Не обича например риба. Откак съм го разбрала, съм на диета с много риба, специално предписана ми от доктора. Два-три пъти седмично това ядем. Пиклата се мръщи, ама преглъща, къде ще ходи? Нали е по лекарско предписание?

Не обича и турски сериали. Слава богу, че аз ги обичам. Веднага почнах да недочувам и по цял ден от телевизора гърмят Ферхундета и Орхановци. Сигурно й се иска да си запуши ушите с памук, ама нищо не казва. Не смее. Сто пъти съм й разказвала как едно време, докато не работех и не внасях пари вкъщи, само слушах какво ми се казва и домакинствах и за нищо не си позволявах да изказвам мнение. Защото така е правилно да бъде във всяка къща и в нашата ще е така винаги.

Мдаааа, май наистина почва да ми харесва да си живея по този начин.

***

Ей, не я остави тая пикла този мой син! Три години вече са заедно и нямат и намерение да се разделят. Но нищо, аз пък си свикнах и хем я карам да върши всичко, хем мед ми капе, като я тормозя. Отначало се чудех, бе тая толкова ли е тъпа, не разбира ли? Но после осъзнах: всичко вижда и мълчи. Сигурно й е ясно, че никога не може да излезе отгоре и затова си трае. Хубаво прави. Ако все така слуша, аз пък ще я търпя и няма да говоря на сина против нея.

След малко, като се върне от работа, я почвам. Наумила съм си цял списък с неща за вършене. Понеже мен, разбираш ли, цял ден ми се е виело свят и не съм могла да стана от леглото. То всъщност наистина нещо ми се вие свят, малко особено се чувствам. Не ми е ставало досега така, от кръвното ли е, от що ли? Дали пък да не го премеря? Я да взема апарата от шкафа. Оооп, нещо залитнах, що така? Охо, чакай, чакай, полека... ей, що ми причернява бе? Лекичко сега само...

***

Много ми се мае главата нещо. И не мога да я завъртя настрани. Сега ще отворя очи, внимателно... ау, че ярка светлина. А не, нормална си е, просто май съм била припаднала. Сърби ме лявата буза, сега ще се почеша... хайде де... божичко, ама какво става? Не мога да си помръдна ръката!? Ама какво? Спокойно! Спокойно. Сега ще проверя какво е положението. Ляв крак? Тц. Десен крак? Не. Неееее! Какво е станало? Мъртва ли съм? Удар ли съм получила? Защо няма никой? Къде са всички? Да не би още да не са ме намерили? Ами ако не ме намерят навреме? Ще си умра тук! Къде сте бе?!? Хора??? А, не, чакай! Намерили са ме. Имам система включена, значи и лекар е идвал. Добре де, ама защо няма никой при мене? Да повикам! Точно така, сега ще извикам и някой ще дойде. Хайде де, защо не се чува нищо? И слуха си ли изгубих? Ама не, не съм, чувам колите отвън. Тогава значи не мога да говоря? Майчице! Че как ще живея така?

А, най-после! Снахата! Добре поне, че има кой да ме гледа. Странна усмивка, никога не съм я виждала да се усмихва така. Очите й пак са нарисувани, обаче сега блестят особено. А аз със сигурност чувам. Чувам думите й.

„Събуди ли се... мамичко? Май не можеш да говориш, а? Чудесно, значи няма да можеш да му кажеш нищо! Отсега нататък адът започва за теб!”

Нели Цветкова

към всички усмивки